Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 6

Вчера целия ден бурята бе изглеждала неизбежна. Небето имаше уморен, набразден и подпухнал вид.

Днес, във вторник сутринта, бурята се разрази без всякакво предупреждение освен една-единствена гръмотевица, която обаче бе толкова силна, че сякаш разтърси цялата болница. Дъждът се изля, като че ли някаква грамадна палатка се бе срутила със съскане и рев.

Сюзан не можеше да види бурята, защото параванът около второто легло закриваше прозореца. Но чуваше гръмотевиците и виждаше ярките проблясвания от светкавиците. Едри дъждовни капки затропаха по невидимото стъкло със силата на удари по барабан.

Беше закусила, топли овесени ядки с препечен хляб, плодов сок и сладка кифла, бе отишла отново до банята и обратно по-уверена в себе си и с по-малко болка от снощи, а после бе започнала да чете нов приключенски роман в леглото си.

Едва бе преминала две-три страници, когато в стаята пристигнаха двама санитари с носилка на колелца. Първият от тях, който влезе в стаята, й каза:

— Дошли сме да ви отведем в отделението за лечебна физкултура, госпожице Торнтън.

Тя остави книгата си, вдигна глава и като че ли усети февруарски вятър да лъха във врата й.

Бяха облечени в бели престилки с пришити към горните джобове надписи „Уилоуокска общинска болница“, но не бяха просто двама санитари. Не бяха толкова просто нещо, не бяха така обикновени.

Първият — който я бе заговорил — беше висок около метър и седемдесет, закръглен, с мръсна руса коса, кръгло лице, вдлъбната брадичка, чип нос и бързи малки свински очички. Другият беше висок, навярно метър и осемдесет и два, с червена коса, светлокафяви очи и светла кожа, изпъстрена с лунички под очите и в основата на носа; не беше красив, но определено изглеждаше добре, а откритото му лице и меките му черти говореха недвусмислено за ирландски произход.

Пълничкият беше Карл Джеликоу. Червенокосият бе Хърбърт Паркър. Бяха последните от четиримата членове на братството от Гръмдтевичния дом, приятелите на Харч и Куинс.

Невъзможно. Същества, излезли от кошмар. Те би трябвало да обитават единствено царството на сънищата. Но тя беше будна. И те бяха тук. Истински.

— Каква буря, а? — приятелски каза Джеликоу след поредната гръмотевична канонада.

Паркър избута инвалидния стол през цялата стая и го докара до леглото на Сюзан. И двамата се усмихваха.

Осъзна, че са млади — на двайсет, двайсет и една години. Изминалите тринайсет години изобщо не бяха оставили отпечатък върху им, както при останалите.

Още двама двойници? И се явяват тук едновременно. И двамата на работа като санитари в уилоуокската общинска болница? Не. Това е просто смешно. Абсурдно. Статистически възможността за такова невероятно съвпадение би могла да се измери с астрономически числа.

Те би трябвало да са истинските Джеликоу и Паркър, а не техни двойници.

А после — с внезапност, която накара стомахът й да се свие — тя си спомни, че двамата са мъртви. По дяволите, бяха мъртви. Но бяха тук и й се усмихваха. Лудост.

— Не — заяви Сюзан и се опита да се отдръпне от тях, като се премести в отсрещния край на леглото и се опря здраво на металната преграда, чийто студ усети осезаемо през тънката си пижама. — Не. Няма да сляза на долния етаж с вас. Няма да го направя.

Джеликоу се престори на учуден. Като се правеше, че не вижда колко ужасена е тя и не разбира какво иска да каже, той погледна към Паркър:

— Явно сме се объркали нещо, а? Аз разбрах, че трябва да заведем долу Торнтън от двеста петдесет и осем.

На Сюзан не би й се сторило възможно да си спомни така добре Джеликоу и Паркър, че да разпознае гласовете им след тринайсет години. Беше се срещнала с двамата за пръв път в нощта, когато те и останалите двама бяха пребили и убили Джери Стийн. Джеликоу не бе казал нищо на делото като свидетел, дори бе отказал да даде показания, тъй като бе използвал правата си според Третата поправка към конституцията да не се самоуличава; Паркър бе свидетелствал, но твърде сбито. Наистина, тя не позна гласа на Карл Джеликоу. Но когато Хърбърт Паркър прочете на глас данните от листчето в джоба на ризата си, учудена подскочи, защото той говореше с бостънски акцент — нещо, което бе почти забравила.

Изглеждаше като Паркър. Говореше като Паркър. Трябваше да бъде Паркър.

Но Хърбърт Паркър е мъртъв, погребан и изгнил някъде в гроба си където и да е той!

И двамата я гледаха със странно изражение.

Искаше й се да се обърне към нощното шкафче зад себе си, да потърси нещо, което би могла да използва като оръжие, но не смееше да ги изпусне от поглед.

— Лекуващият лекар не ви ли каза, че трябва да ви заведем на долния етаж за физкултура тази сутрин? — попита я Джеликоу.

— Излезте оттук — нареди им тя с измъчен и разтреперан глас. — Махайте се.

Двамата мъже се спогледаха.

Поредица от първични ярки светкавици прониза смрачения от облаците ден, отрази се в невидима, окъпана от дъжда водосточна тръба и хвърли странни изображения на светлини и сенки върху стената срещу долния край на леглото на Сюзан. Мистичната светлина за миг преобрази лицето на Карл Джеликоу, изкриви го, така че очите му изглеждаха разположени в дълбоки кухини, с нажежени до бяло огнени пламъчета в дъното на всяко от тях.

— Хей, вижте, няма от какво да се тревожите — отново подхвана Паркър. — Това е само физкултура. Изобщо няма да ви боли, не е страшно.

— Да — съгласи се и Джеликоу, след като отмина невероятно силната светкавица. Сбръчка свинското си лице в неестествено широка усмивка. — Наистина ще ви хареса отделението за ЛФК, госпожице Торнтън. — Дойде до леглото и започна да сваля преградите от едната страна. — Ще се влюбите в басейна с центрофугата.

— Махайте се, казах! — изпищя Сюзан. — Излезте! По дяволите, разкарайте се оттук!

Той се стресна и отстъпи.

Младата жена се разтрепери. Всеки удар на сърцето й отекваше със сила на механичен чук, достатъчна да разбие цимент.

Ако се качеше на носилката с колелца и се оставеше да я отведат, никога нямаше да се завърне. Това щеше да бъде краят й. Знаеше го. Знаеше го.

— Ще забия нокти в очите ви, ако се опитате да ме изведете от стаята — заплаши ги тя, като се мъчеше да успокои гласа си. — Говоря сериозно.

— По-добре да извикаме някоя сестра — обърна се Джеликоу към Паркър.

Паркър бързо излезе от стаята.

Лампите в болницата примигнаха, загаснаха и за миг остана само погребалната светлина на посивелия от бурята ден, после токът дойде отново.

Джеликоу обърна малките си, разположени близко едно до друго очички към Сюзан и я удостои със съвършено празна усмивка, която смрази още повече кръвта й:

— Само не се тревожете, а? Просто се отпуснете, госпожице. Ще ми направите ли тази услуга?

— Махайте се.

— Никой няма намерение да се приближава към вас. Просто се успокойте. — Гласът му беше тих и напевен, а въртеше успокоително и ръцете си. — Никой не иска да ви навреди. Ние всички сме ваши приятели.

— По дяволите, не се правете, че ме мислите за луда! извика тя. Беше и ужасена, и гневна. — Много добре знаете, че не съм откачена. Ясно ви е какво става тук. Аз не знам, но вие сто на сто знаете.

Той я зяпна, без да каже нищо. В очите и в самодоволната усмивка в крайчето на устата обаче имаше нещо подигравателно.

— Отстранете се — настояваше тя. — Махнете се от леглото. Веднага!

Джеликоу се върна до отворената врата, но не излезе от стаята.

Звукът от ударите на собственото й сърце беше така силен в ушите на Сюзан, че заглушаваше воя от дъжда, вятъра и гръмотевиците на есенната буря. Всеки дъх, който поемаше със сухото си, изранено гърло, й причиняваше болка и трябваше да се поеме с усилие.

Джеликоу я наблюдаваше.

„Това не може да бъде“ — повтаряше си тя. — „Аз съм разумна жена. Учен съм. Не вярвам в чудотворните съвпадения, а и не се осланям на свръхестественото със същата увереност, с която знам, че слънцето ще изгрее утре. Призраци няма. Мъртъвците не се връщат. Не се връщат!“

Джеликоу я наблюдаваше.

Сюзан проклинаше слабото си, измършавяло тяло. Дори да имаше възможност да побегне, не би могла да направи повече от една-две крачки. А ако я принудеха да се бие за собствения си живот, едва ли би издържала дълго.

Хърбърт Паркър се върна накрая с една сестра, строга блондинка, която тя не познаваше.

— Какво става тук? — запита сестрата. — Госпожице Торнтън, защо сте разстроена?

— Те искат да ме наранят — оплака се Сюзан.

— Не, те искат само да ви отведат в отделението за лечебна физкултура на първия етаж — отвърна блондинката. Беше дошла до леглото, от същата страна, където Карл Джеликоу беше свалил предпазната опора.

— Вие не разбирате — възрази Сюзан, като се чудеше как ли би могла да обясни положението си на тази жена, без да заприлича на луда за връзване.

Паркър бе застанал до отворената врата.

— Заплаши, че ще забие нокти в очите ни — оплака се той.

Джеликоу се беше приближил до долната част на леглото; беше прекалено близко.

— Махай се, мръснико — извика рязко тя.

Той не й обърна внимание.

Сюзан се обърна към сестрата:

— Кажете му да се махне. Вие не разбирате. Имам сериозни основания да се страхувам от него. Кажете му!

— Вижте какво, изобщо няма никакво основание да се тревожите — започна сестрата.

— Всички ние тук сме ви приятели — добави Джеликоу.

— Сюзан, знаете ли къде се намирате? — попита я сестрата с тон който обикновено се използва, когато медицинският персонал разговаря с малки деца, много стари хора и душевноболни.

Притеснена и ядосана, тя й кресна:

— Да, по дяволите, знам къде се намирам. Аз съм в уилоуокската общинска болница. Имала съм нараняване на главата и съм била в кома в продължение на три седмици, но не страдам от никакви усложнения. Нямам халюцинации или налудничави идеи. Не съм в истерия. Тези мъже са…

— Сюзан, ще ми направите ли една услуга? — подхвана сестрата с прекалено разумен, сладникав и покровителствен тон. — Ще престанете ли да крещите? Бихте ли говорили по-тихо? Ако просто не приказвате така силно и си дадете малко почивка, със сигурност ще се успокоите. Само поемете дълбоко дъх няколко пъти и се опитайте да се отпуснете. Не можем да постигнем нищо, ако не се отпуснем и не станем благосклонни един към друг, ако не възприемем учтив тон.

— Боже! — изстена Сюзан, чието притеснение растеше все повече.

— Сюзан, искам да ви поставя това — приближи се сестрата. Вдигна ръка, в която държеше влажно памуче и спринцовка, в която вече бе сложена кафява течност.

— Не — тръсна глава тя.

— Това ще ви помогне да се отпуснете.

— Не.

— Не искате ли да се отпуснете?

— Искам да бъда на себе си.

— Няма да боли, Сюзан.

— Махнете се от леглото ми.

Блондинката се наведе към нея.

Сюзан грабна книжката, която четеше и я запрати в лицето й.

Сестрата направи крачка назад и погледна към Джеликоу:

— Бихте ли ми помогнали?

— Разбира се — отвърна той.

— Не се приближавай — предупреди го Сюзан.

Джеликоу тръгна около леглото.

Тя се завъртя наляво, добра се до чашата за вода върху нощното си шкафче и я запрати към главата му.

Той приклекна, чашата не го уцели и се разби шумно в стената зад него.

Огледа се за друг предмет, който да запрати.

Той се приближи бързо и тя се опита да одраска лицето му, но той хвана китките й със силните си като менгеме ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Не би могла да се отскубне от него, дори и да беше в по-добра форма.

— Не се съпротивлявайте — нареди й сестрата.

— Ние всички тук сме ви приятели — за трети път заяви Карл Джеликоу.

Напразно се опита да окаже някаква съпротива. Той със сила я принуди да легне на матрака. Тя се плъзна надолу и накрая остана просната безпомощно.

Джеликоу опъна ръцете й настрани.

Сестрата вдигна ръкава на зелената й пижама.

Сюзан се замята, затропа с крака по леглото и извика за помощ.

— Дръжте я така — поръча сестрата.

— Не е лесно — оплака се Джеликоу. — В нея има много огън.

Той имаше право. Тя бе учудена, че изобщо намира сили да се съпротивлява. Паническият страх бе влял нови сили в тялото й.

— Е, както се е напрегнала — измърмори русата, — поне мога да видя вената й. Очертала се е чудесно.

Сюзан изпищя. Сестрата бързо натърка ръката й с памучето. Беше влажно и студено.

Младата жена долови мириса на спирт и отново изпищя.

Поредица от гръмотевици изрева като товарен влак който дерайлира и се разбива с остър и оглушителен трясък. Болничните лампи примигнаха — светнаха, изгаснаха, светнаха.

— Сюзан, ако не стоите неподвижна, може случайно да счупя иглата в ръката ви. Вижте, нали не искате да стане така?

Не желаеше да се предаде. Въртеше се и се извиваше, опитваше се да се измъкне от ръцете на Джеликоу. После долетя познат глас:

— Какво става тук, за Бога? Какво й правите?

Русата сестра отдръпна спринцовката тъкмо когато се канеше да я забие в ръката на Сюзан.

Джеликоу отпусна хватката си и се обърна да види кой е дошъл.

Сюзан с усилие надигна глава от матрака.

В края на леглото стоеше госпожа Бейкър.

— Истерия — обяви русата сестра.

— Буйстваше — добави Джеликоу.

— Буйстваше? — повтори госпожа Бейкър, която явно не можеше да повярва. После погледна към Сюзан: — Какво има, мила?

Тя вдигна поглед към Карл Джеликоу, който все още я държеше. Очите му се врязваха в нея. Той леко усили натиска на пръстите си и тя за пръв път усети, че кожата му е топла, а не студена и влажна като на мъртъвците. Обърна се отново към госпожа Бейкър и каза спокойно:

— Спомняте ли си какво ми се е случило преди тринайсет години? Разказах ви вчера за това — на вас и на доктор Макгий.

— Да — отвърна тя и си сложи висящите около врата й очила. — Разбира се, че си спомням. Ужасно нещо.

— Ами аз тъкмо сънувах някакъв кошмар за това, когато тези двама санитари влязоха в стаята.

— Всичко това само заради някакъв кошмар ли е? — попита госпожа Бейкър.

— Да — излъга Сюзан. Искаше й се единствено Джеликоу, Паркър и русата сестра да излязат от стаята. Ако ги нямаше навярно би могла да обясни истинското положение на госпожа Телма Бейкър. Ако се опиташе да го направи сега, тя би могла и да се съгласи с диагнозата на русата сестра — истерия.

— Оставете я — реши госпожа Бейкър. — Аз ще се оправя.

— Тя буйстваше — повтори Джеликоу.

— Сънувала е кошмар — припомни им госпожа Бейкър. Сега е напълно будна. Пуснете я.

— Телма — обади се русата сестра, — на мене никак не ми се стори заспала, когато ме замери с тази книга.

— На нея, горката, никак не й е било леко. — Госпожа Бейкър мина покрай леглото и избута другата сестра. — Моля ви излезте, всички. Ние със Сюзан ще обсъдим това.

— Според мене… — започна русата сестра.

— Мили — прекъсна я госпожа Бейкър, — знаеш, че винаги съм вярвала на преценката ти. Но тук случаят е по-специален. Аз мога да се оправя. Наистина мога.

Джеликоу с нежелание пусна Сюзан.

От радост тя първо се отпусна, после приседна в леглото. Разтри едната си китка, после другата. Все още чувстваше болка по местата, където пръстите му се бяха впили в нея.

Двамата санитари излязоха от стаята, като взеха със себе си носилката на колелца.

Русата сестра се поколеба, прехапа долна устна, но накрая и тя си тръгна, като взе със себе си влажното памуче и спринцовката.

Господ Бейкър заобиколи леглото, като внимаваше да не настъпи някое стъкълце от счупената чаша. Нагледа госпожа Сийфърт, после се върна при Сюзан и каза:

— Милата старица е спала по време на цялата бъркотия.

Взе нова чаша от нощното шкафче и я напълни с вода от термоса, който бе поставен отгоре.

— Благодаря. — Сюзан взе чашата и жадно отпи. Гърлото й бе малко раздразнено от крещене и водата й подейства добре.

— Още малко?

— Не, стига ми — благодари тя и остави чашата на нощното шкафче.

— А сега, кажете ми, за Бога, каква беше цялата тази история — попита Телма Бейкър.

Облекчението на Сюзан твърде бързо се превърна в напрежение и в страх; стана й ясно, че ужасът още не е свършил. Той навярно едва сега започваше.