Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (49)

48
Люси

— Ало, централата на Гани? Направихме отлично кацане — искам да кажа, Крис го направи — върху равна повърхност от някаква метаморфна скала — вероятно е същият псевдогранит, който нарекохме Хавенит. Подножието на планината се намира само на два километра оттук, но още сега мога да кажа, че няма нужда да се приближаваме повече…

В момента си слагаме лицевите маски и ще започнем разтоварването след пет минути. Ще оставим мониторите включени и ще ви се обаждаме на всеки четвърт час. Тук е Ван. Край.

— Какво искаше да кажеш с това „няма нужда да се приближаваме повече“? — попита го Флойд.

Ван дер Берг се ухили. За последните няколко минути той сякаш беше отхвърлил бремето на годините и почти се бе превърнал в безгрижно момче.

— Circumspice — каза той весело. — На латински това означава „огледай се наоколо“. Нека първо да извадим голямата камера — иха!

Внезапно „Бил Ц.“ се разтресе и за момент се залюля нагоре-надолу върху амортисьорите за приземяване с движение, което, ако беше продължило повече от няколко секунди, щеше неминуемо да предизвика морска болест.

— На Ганимед бяха прави за тези трусове — каза Флойд, когато се опомниха. — Има ли някаква сериозна опасност?

— Вероятно не; все още има трийсет часа, докато спътниците застанат на една линия, а и тази скала изглежда стабилна. Но няма да оставаме много време тук — за щастие няма да ни се наложи. Как е лицевата ми маска? Нещо не е много удобна.

— Ще затегна ремъка. Така е по-добре. Дишай дълбоко — добре, сега ти прилегна точно. Аз ще изляза пръв.

На Ван дер Берг му се искаше тази първа малка стъпка да е негова, но Флойд беше командир на мисията и имаше задължение да провери дали „Бил Ц.“ е в добро състояние и дали е готова за незабавно излитане.

Той обиколи веднъж малкия космически апарат, като провери подпорите за приземяване и тогава сигнализира с вдигнат нагоре палец на Ван дер Берг, който заслиза по стълбичката, за да се присъедини към него. Въпреки че бе използвал същата лека екипировка при проучването на остров „Убежище“, тя му беше малко неудобна и затова се спря до совалката, за да я нагласи по-добре. След това вдигна поглед и видя какво правеше Флойд.

— Не пипай! — извика той. — Опасно е!

Флойд отскочи на цял метър от парчетата стъкло, които разглеждаше. В неговите неопитни очи те изглеждаха по-скоро като някакъв дефектен продукт от огромна пещ за леене на стъкло.

— Да не би да са радиоактивни? — запита той разтревожен.

— Не. Но стой настрана, докато не дойда.

Флойд с изненада забеляза, че Ван дер Берг носеше някакви дебели ръкавици. Като космически офицер Флойд дълго време не бе могъл да свикне с факта, че тук, на Европа, е безопасно да излагаш кожата си на атмосферните влияния. Никъде другаде в Слънчевата система — дори на Марс — това не бе възможно.

Много предпазливо Ван дер Берг протегна ръка и вдигна едно продълговато парче от стъклената материя. Дори и при тази мъждива светлина то проблясваше странно и Флойд забеляза, че ръбовете му са доста остри.

— Най-острият нож в познатата ни Вселена — каза весело Ван дер.

— Преминахме през толкова изпитания, за да открием някакъв нож!

Ван дер Берг започна да се смее, но разбра, че това не е много лесно под маската.

— Значи все още не си разбрал за какво става дума?

— Започвам да си мисля, че май съм единственият, който не знае. Ван дер Берг хвана спътника си за рамото и го обърна с лице към извисяващата се грамада на планината Зевс. От това разстояние тя изпълваше половината от небесния свод — не само най-голямата, но и единствената планина на този сателит.

— Наслаждавай се на гледката. Трябва да проведа важен разговор. Той набра някакъв код на портативния си компютър, изчака да светне сигналът „Готов“ и каза:

— Централа Ганимед, едно-нула-девет — тук е Ван. Чувате ли ме? Веднага след обичайната времева пауза един глас, който явно беше електронен, му отговори:

— Здравей, Ван. Тук е централа Ганимед, едно-нула-девет. Готови сме да приемаме.

Ван дер Берг направи пауза, наслаждавайки се на момента, който щеше да помни до края на живота си.

— Свържете се със Земята, съобщение за чичо ми — седем-три-седем. Предайте следното: ЛЮСИ Е ТУК. ЛЮСИ Е ТУК. Край на съобщението. Моля, повторете.

„Може би не трябваше да му позволявам да го каже, каквото и да означава, помисли си Флойд, докато от Ганимед повтаряха съобщението. Но вече е твърде късно. Ще стигнем до Земята за не повече от час.“

— Извинявай, Крис — ухили се Ван дер Берг. — Просто исках да подчертая, че съобщението е от първостепенна важност, освен всичко друго.

— Ако не ми дадеш най-сетне някакво обяснение, ще започна да те режа на парченца с някой от тези оригинални стъклени ножове.

— Стъклени, как ли пък не! Е, обяснението може и да почака — то е направо възхитително, но е доста сложно. Така че ще ти съобщя само фактите.

Планината Зевс е един огромен диамант с приблизително тегло един милион — милион — тона. Или, с други думи казано, около двайсет пъти по седемнайсет карата. Но не мога да гарантирам, че е скъпоценен камък от първо качество.