Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (10)

9
Планината Зевс

Изследователският сателит „Европа VI“ беше прекарал в орбита почти петнайсет години и отдавна бе прехвърлил срока на живот, предвиден при конструирането му; дали трябва да бъде сменен, беше въпрос на обширни дебати в малката научна колония на Ганимед.

Той носеше на борда си обичайния набор от инструменти за събиране на данни, а също и една видеосистема, която сега беше почти безполезна. Макар че все още функционираше отлично, образът, който обикновено предаваше от Европа, беше един и същ — плътна облачна обвивка. Преумореният научен екип на Ганимед преглеждаше записите на бързи обороти веднъж седмично, а след това прехвърляше необработените данни на Земята. Общо взето, те щяха да бъдат много облекчени, когато „Европа VI“ спреше да функционира и потокът от безинтересни гигабайтове най-сетне пресъхнеше.

Но сега, за първи път от години насам, той беше заснел нещо вълнуващо.

— Орбита 71934 — каза заместникът на главния астроном, който беше извикал Ван дер Берг веднага щом значението на последния пакет от данни бе оценено. — Идва от Нощната страна. Движи се право към планината Зевс. Но в следващите десет секунди няма да видите нищо.

Екранът беше абсолютно черен. Ван дер Берг си представяше замръзналия пейзаж, бавно въртящ се хиляда километра под облачното си наметало. След няколко часа далечното Слънце щеше да изгрее там, защото Европа се завърташе около оста си веднъж на всеки седем земни дни. „Нощната страна“ всъщност би трябвало да бъде наречена „Страната на здрача“, защото през половината от това завъртане там имаше достатъчно светлина, но не и топлина. И все пак неточното име бе останало, защото до известна степен беше вярно: Европа познаваше изгрева на Слънцето, но не и изгрева на Луцифер.

Сега слънчевият изгрев се задаваше, ускорен хилядократно от летящата сонда. Една бледа светеща линия разполови екрана, когато хоризонтът изплува от мрака.

Светлинната експлозия бе толкова внезапна, че Вандер Берг беше почти готов да повярва, че наблюдава взривяването на атомна бомба. За част от секундата светлината пробяга през всички цветове на дъгата, после стана чисто бяла, когато слънцето се прехвърли над планината, и накрая изчезна, защото автоматичните филтри на сондата се бяха включили към веригата.

— Това е всичко; жалко, че по това време не е имало дежурен оператор — той щеше да насочи камерата надолу и да заснеме по-добре планината, докато преминавахме над нея. Бях сигурен, че ще искате да го видите, макар че това опровергава вашата теория.

— Как? — запита Ван дер Берг, повече озадачен, отколкото засегнат.

— Ако го прегледате на бавни обороти, ще разберете какво искам да кажа. Тези красиви ефекти на дъгата — те не са атмосферни — са причинени от самата планина. Само ледът може да направи такова нещо. Или стъклото — но това едва ли е стъкло.

— Не е възможно — вулканите могат да създадат естествено стъкло, но то обикновено е черно.

— Да?

— Ъъ… не мога да бъда сигурен, преди да съм прегледал данните. По мое мнение това е скален кристал — прозрачен кварц. От него могат да се правят много хубави призми и лещи. Дали ще имаме възможност за ново наблюдение?

— Боя се, че не — това си беше чист късмет — Слънцето, планината и камерата бяха на една линия в точно определен момент. Това може да се случи веднъж на хиляда години.

— Все пак благодаря ви! Можете ли да ми изпратите копие от записа? Не е спешно — сега заминавам да събирам материали на Перин и няма да мога да го прегледам, докато не се върна — Ван дер Берг се засмя късо, като че ли се извиняваше. — Знаете ли, ако това наистина е скален кристал, той ще струва цяло състояние. Може дори да ни помогне да решим проблема с платежния баланс…

Но това, разбира се, беше чиста фантазия. Каквито и чудеса — или съкровища — да криеше Европа, достъпът до тях бе забранен за човешката раса от онова последно съобщение на „Дискъвъри“. Дори и петдесет години по-късно нямаше никакъв знак, че забраната някога ще бъде вдигната.