Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконовите ездачи от Перн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragonflight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 34 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОЛЕТЪТ НА ДРАКОНА. 1994. Изд. Абагар Холдинг, София; Изд. Орфия, София. Биб. Приказна фантастика. Роман. Превод: от англ. Григор ГАЧЕВ [Dragonriders of Pern: Dragonflight, Anne McCAFFREY (1968)]. Формат: 130×200 мм. Страници: 304. Цена: 89.00 лв (2.00 лв.). ISBN: 954-584-144-1 (грешен); 954-584-114-1 (поправен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне на маркери за подзаглавия (Мандор)
  3. — Добавяне

Който иска,

Успява.

Който опитва,

Го прави.

Който обича,

Оживява.

В болящите я уши се появиха гласове, първо като бучене, после затихнаха, изгубвайки напълно звук. Тя потрепери, когато въртящо гадене я завъртя заедно с леглото, което тя усещаше под себе си, все по-бързо и по-бързо. Тя се улови за страните на леглото, главата й беше пронизана от болка, излъчваща се като че ли точно от центъра на черепа й. Тя запищя както от непоносимата болка, така и от ужасяващата, въртяща, премятаща, падаща липса на твърда опора. И въпреки всичко някаква плашеща необходимост я караше да се опитва да изкара някак си съобщението, което беше дошла да предаде. Понякога усещаше как Рамот се опитва да я достигне в този огромен поглъщащ мрак, който я обвиваше. Тя се опитваше да се улови за ума на Рамот, надявайки се, че златната кралица ще я изведе навън от това мъчително нищо. След това се отпускаше, изтощена, за да бъде откъсната отново от безсъзнанието от отчаяната нужда да предаде нещо.

Най-сетне тя усети мека, гладка длан върху ръката си, след това топла и с остър вкус течност в устата си. Тя я прекара около езика си, и течността потъна в разраненото й гърло. Последва пристъп на кашлица, който я остави отслабнала и жадно поемаща си въздух. След това се опита да отвори очите си. Изображенията пред тях не се кривеха и въртяха.

— Кои… сте… вие? — успя да изхърка тя.

— О, моя скъпа Лесса…

— Така ли се казвам? — запита тя объркано.

— Така ни предаде твоята Рамот — й беше казано. — Аз съм Мардра от Форт Уейр.

— Ох, Ф’лар така ще ми се сърди — оплака се Лесса, докато паметта й се връщаше като лавина. — Той ще ме разтърсва и разтърсва. Той винаги ме разтърсва, когато не му се подчинявам. Но бях права. Бях права. Мардра?… Ох, това… отвратително… нищо. — Тя усети, че потъва в сън, без да може да му устои. За щастие, леглото под нея вече не се люлееше.

Стаята, слабо осветена от настенни светилници, и приличаше, и не приличаше на собствената й стая в Бенденския Уейр. Лесса лежеше неподвижно, опитвайки се да определи в какво е разликата. О, да, стените на стаята бяха много гладки. Беше и по-голяма, с висок и сводест таван. Когато очите й привикнаха към слабата светлина и тя можа да различи детайлите по обзавеждането, забеляза, че то е по-фино изработено.

— О, значи вече сте се събудили, мистериозна леди — каза някакъв мъж. През разтворената завеса от външната пещера навлизаше светлина. Лесса по-скоро усети, отколкото видя присъствието и на други хора оттатък завесата.

Под ръката на мъжа премина една жена и се приближи до леглото.

— Помня те. Ти се Мардра — каза изненадано Лесса.

— Точно така, а това е Т’тон, Водач на Форт Уейр.

Т’тон поставяше още светилници в прикаченото на стената кошче, поглеждайки през рамо към Лесса дали светлината не й е неприятна.

— Рамот! — възкликна Лесса, сядайки в леглото, разбрала чак сега, че умът, който беше докоснала в леговището, не беше този на Рамот.

— Ох, тази Рамот! — разсмя се Мардра, развеселена, но и леко объркана. — Ще изяде всичко в Уейра до троха. Дори на моята Лорант се наложи да повика на помощ другите кралици, за да може да я удържи.

— Щръкнала е на Звездните камъни, като че ли са лично нейни, и непрекъснато пищи — добави Т’тон не толкова приятелски. След това внезапно наклони глава на една страна. — Ха. Спряла е.

— Можете да дойдете, нали? — избърбори Лесса.

— Да дойдем? Къде да дойдем, скъпа? — запита объркано Мардра. — Ти непрекъснато бълнуваше за нашето „идване“, за приближаващи се Нишки, за Червена Звезда, застанала в отвора на Скалата на Окото, и… скъпа, не разбираш ли, че вече два месеца откакто Преминаването завърши?

— Не, не, тепърва започва. Затова се върнах назад, между времената…

— Назад? Между времената? — възкликна Т’тон, като се приближи до леглото и се вгледа внимателно в Лесса.

— Може ли да пийна малко клах? Знам, че не говоря много смислено, и че не съм напълно будна. Но не съм нито луда, нито все още болна, и това е доста сложно нещо.

— Да, наистина — отбеляза Т’тон с измамно спокойствие. Но повика през сервизния отвор да изпратят клах, и придърпа един стол до леглото й, сядайки до нея.

— Разбира се, че не си луда — успокои я Мардра, хвърляйки поглед към другаря си по Уейр. — Щеше ли иначе да язди кралица?

Т’тон трябваше да се съгласи с това. Лесса изчака клахът да дойде. Когато той пристигна, тя отпи благодарно от стимулиращата й топлина.

След това пое дълбоко въздух и започна да говори. Разказа им за Дългия Интервал между опасните преминавания на Червената Звезда, за това как самотният Уейр беше изгубил авторитета и името си, как Йора беше западнала и изгубила контрол върху нейната кралица Неморт, така че когато Червената Звезда се приближи, нямаше внезапно нарастване на люпилата. Как тя беше Впечатала Рамот и беше станала Стопанка на Бенденския Уейр. Как Ф’лар беше надхитрил разбунтувалите се Господари на Хранилищата на следващия ден след първия брачен полет на Рамот и беше установил твърд контрол над Уейра и Перн, за да ги подготви за Нишките, които знаеше, че идват. Тя разказваше на все по-притихналите си слушатели за първите си опити да лети с Рамот и как беше се върнала, без да иска, назад във времето в деня, когато Факс беше нападнал Руатското Хранилище.

— Нападнал… Хранилището на моя род? — извика поразената Мардра.

— Руата е дала на Уейровете много известни Стопанки — каза Лесса с лека усмивка, при вида на която Т’тон избухна в смях.

— Без съмнение тя е от Руата — увери той Мардра.

Тя им разказа за ситуацията, в която се бяха оказали драконовите ездачи, недостатъчно на брой, за да се справят с атаките на Нишките. За Песента на Въпроса и за голямата драперия.

— Каква драперия? — извика Мардра, вдигнала стреснато ръце към бузите си. — Опиши ми я!

И когато Лесса го направи, тя видя най-сетне доверие върху лицата им.

— Моят баща наскоро е поръчал драперия с точно такава сцена. Каза ми за това на другия ден, защото последната битка с Нишките се е водила над Руата. — Невярваща на себе си, Мардра се обърна към Т’тон, който вече не изглеждаше весел. — Тя трябва наистина да е направила каквото казва. Как иначе би могла да знае за драперията?

— Можеш също да попиташ твоята кралица, а и моята — предложи Лесса.

— Вече ти вярваме напълно, скъпа — каза Мардра искрено, — но това е напълно невероятно пътешествие.

— Надали бих го направила отново — каза Лесса, — след като вече знам какво представлява.

— Да, този шок прави прескачането напред между времената доста сериозен проблем, ако на твоя Ф’лар му е нужна ефективна бойна сила — отбеляза Т’тон.

— Ще дойдете ли? Нали ще дойдете?

— Определено има голяма вероятност да дойдем — каза сериозно Т’тон, и внезапно лицето му се разтвори в леко крива усмивка. — Казваш, че сме напуснали Уейровете — изоставили сме ги на практика, и не сме оставили каквото и да било обяснение. Отишли сме някъде… всъщност някога, тъй като сега все още сме тук…

Те всички внезапно млъкнаха, тъй като едновременно се досетиха за една и съща възможност. Уейровете бяха оставени празни, но Лесса нямаше как да докаже, че пет от тях са се появили отново в нейното време.

— Трябва да има начин. Трябва да има начин. — мърмореше замислено Лесса. — И нямаме време за губене. Нито минута!

Т’тон избоботи в пристъп на смях:

— На този край на историята има напълно достатъчно време, скъпа.

След това те я оставиха да си почива, по-загрижени и от самата нея за това, че беше лежала болна няколко седмици, бълнувайки в писъци, че пада и че не вижда, не чува, не усеща нищо. Казаха й, че Рамот също е страдала от страховитото нищо на продължителния престой между, появявайки се над Руата като бледожълта сянка на предишната златиста кралица.

Господарят на Руатското Хранилище, бащата на Мардра, беше изумен и объркан от появата на ездач в безсъзнание и на побледняла кралица в каменния му двор. Естествено, и за щастие, той беше повикал на помощ дъщеря си от Форт Уейр. Лесса и Рамот бяха транспортирани до Уейра, и Господарят на Руата беше запазил мълчание по въпроса.

Когато Лесса се почувствува достатъчно силна, Т’тон свика Съвета на Водачите на Уейрове. Колкото и странно да беше, нямаше нито един против това да се тръгне… ако можеше да се реши проблемът на времевия шок и да се намерят отправни точки по пътя. Лесса бързо разбра защо драконовите ездачи са толкова нетърпеливи да потеглят на път. Повечето от тях бяха родени по време на атаките на Нишките. Вече бяха изминали почти четири месеца скучни всекидневни патрули и им беше доскучало от монотонността. Тренировъчните Игри бяха блед заместител на истинските битки, в които всички те бяха участвували. Хранилищата, които до скоро не можеха да намерят начин да изкажат пълното си уважение към драконовите ездачи, започваха да проявяват равнодушие към тях. Водачите на Уейрове виждаха, че такива инциденти зачестяват с изчезването на страха, предизвикан от Нишките. Това беше морално разложение, пагубно като убийствена болест в Уейра и Хранилищата. Алтернативата, която предлагаше молбата на Лесса, беше по-добра, отколкото бавното западане в собственото им време.

В Бенден само Водачът на Уейра беше известен за тези събирания. Понеже Бенден беше единственият Уейр във времето на Лесса, той трябваше да остане неинформиран и недокоснат, докато не дойде нейното време. Нито пък можеше да се спомене каквото и да било за присъствието на Лесса, тъй като и то беше неизвестно в нейното време.

Тя настоя те да повикат Водача на Менестрелите, тъй като в нейните Записи пишеше, че е бил повикан. Но когато той я помоли да му каже Песента на Въпроса, тя се усмихна и отказа.

— Ще я напишеш, или наследникът ти ще я напише, когато Уейровете бъдат намерени изоставени — каза му тя. — Тя трябва да е твое дело, не мое повторение.

— Трудна задача е да знаеш, че трябва да напишеш песен, която да даде след четиристотин Оборота ценни познания.

— Бъди само уверен — предупреди го тя, — че това е Обучаваща Балада. Тя не бива да бъде забравяна, защото поставя въпроси, на които аз ще трябва да отговоря.

И когато той започна да се подсмива, тя разбра, че вече му е дала идея.

Обсъжданията как да се стигне толкова далече без да има сензорна депривация ставаха все по-нагорещени. Имаше повече конструктивни, но и непрактични идеи как да се намерят отправни точки из този път. Петте Уейра не бяха ходили напред във времето, и Лесса с единствения си гигантски скок назад не беше спирала, за да подбере такива точки.

— Казваш, че скок между десет Оборота не причинява особени проблеми? — запита Т’тон Лесса на една от срещите, на които се събираха Водачите на Уейрове и Главният менестрел, за да обсъждат този преход.

— Никакви. Той отнема… ами около два пъти повече време, отколкото обикновен скок между места.

— Но прескачането на четиристотин Оборота ти причини неприятности. Хмммм. Може би прескоци от по двадесет-двадесет и пет Оборота ще бъдат достатъчно безопасни.

Това предложение срещна добър прием, докато не взе думата предпазливият водач на Иста, Д’рам:

— Не съм Хранилищен плъх, но тук има една възможност, която не сме обмислили. Откъде можем да знаем, че сме направили този скок? Прескачането между е въпрос и на късмет. Често се случва някой да изчезне. А и Лесса пристигна тук едва жива.

— Добра бележка, Д’рам, — съгласи се оживено Т’тон, — но смятам, че имаме достатъчно доказателства, че сме — отишли сме — ще отидем — напред. Всички белези съвпадат с това. Самото оставане на Уейровете празни я е изпратило назад, за да ни моли за помощ…

— Съгласен съм, съгласен съм — прекъсна го Д’рам сериозно. — Имам предвид, че не сме сигурни дали сме достигнали времето на Лесса. Това още не е станало. Откъде да знаем, че ще стане?

Т’тон не беше единственият, който се мъчеше да открие отговор на този въпрос. Внезапно той стовари ръце с дланите надолу върху масата.

— В името на Яйцето, или ще умрем бавно, без да направим нищо, или ще умрем бързо, опитвайки се да успеем. Вече имам впечатления от спокойния живот, който трябва да водят драконовите ездачи, след като отмине Червената Звезда, чак докато не отидем между на стари години. Признавам си, че почти съжалявам, че Червената Звезда се отдалечава от нас във вечерното небе. Предлагам да сграбчим риска с две ръце и да го разтърсим, докато не успеем или не се провалим. Ние сме драконови ездачи, нали? Създадени, за да се борим с Нишките. Нека тръгваме на бой… след четиристотин Оборота!

Вкамененото лице на Лесса се отпусна. Тя разбираше, че е възможна и хрумналата на Д’рам мисъл, и това беше събудило в сърцето й горчив страх. Да рискува себе си беше нейна си работа, но да рискува тези стотици хора и ездачи, и жителите на Уейра, които щяха да последват ездачите?

Отекналите думи на Т’тон приключиха завинаги дискусията по този въпрос.

— А аз мисля — проряза виковете на съгласие въодушевеният глас на Главния менестрел — че знам кои ще бъдат отправните точки. — На лицето му блестеше усмивка на изненада и радост. — Двадесет или двадесет хиляди Оборота, имате водач! И Т’тон го назова. Когато Червената Звезда се отдалечава в небето…

По-късно, когато те пресметнаха орбитата на Червената Звезда, те разбраха колко лесно е това решение, и се посмяха над факта, че древният им враг сега ще бъде техен водач.

На върха на Форт Уейр, както и на всички Уейрове, имаше големи камъни. Те бяха така поставени, че по определено време на годината маркираха приближаването и отдръпването на Червената Звезда, докато тя се движеше по неправилния си двеста Оборота дълъг курс около тяхното слънце. Чрез консултиране със Записите, които освен всичко друго съдържаха и разположенията на Червената Звезда, не беше трудно да се планират скокове между от по двадесет и пет Оборота за всеки Уейр. Беше решено, че живеещите във всеки Уейр ще прескачат между в собствения си Уейр, тъй като без съмнение щеше да има инциденти, ако почти хиляда и осемстотин натоварени животни се насочеха към една и съща точка.

Всеки миг вече се струваше на Лесса твърде дълъг и твърде далечен от собственото й време. Тя беше прекарала един месец далеч от Ф’лар и той й липсваше повече, отколкото тя беше смятала за възможно. Беше загрижена и дали Рамот няма да излети на брачен полет без Мнемет. В интерес на истината, тук имаше достатъчно бронзови дракони и бронзови ездачи, готови да участвуват в него, но Лесса не се интересуваше от тях.

Т’тон и Мардра запълваха времето й с безбройни подробности по организирането на отпътуването, така че в Уейровете да не останат никакви данни за него, освен драперията и Песента на Въпроса.

И един ден Лесса нареди на Рамот да се издигне в небето с облекчение, близо до сълзи, за да заеме мястото си до Звездния Камък на Форт Уейр, близо до Т’тон и Мардра. В петте Уейра ятата бяха подредени в големи формации, готови да тръгнат на път през времето.

И когато всеки един Водач на Уейра рапортува на Лесса, че всички са готови, и че отправните точки, определени от движението на Червената Звезда, чакат в представата им, именно тази пратеничка от бъдещето подаде командата за прескачане между.