Хавиер Сиера
Тайната вечеря (41)

40.

От тъмно до тъмно.

Така протекоха разпитите на двайсет и втория ден от януари.

Спомням си, че абат Бандело, брат Бенедето и аз разпитвахме монасите от „Санта Мария деле Грацие“ един по един и се мъчехме да открием в думите им някакви следи, които биха ни помогнали всеки от нас да разреши своята загадка. Преживяхме необикновени мигове. Всички искаха да споделят по нещо. Разтреперани, те молеха за опрощаване на греховете си и се кълняха, че никога повече няма да се съмняват в божествената същност на Исус. Горките. Всичките им признания бяха плод на оскъдните им познания по теология; смятаха разни дребни простъпки за тежки грехове и обратно. И все пак по този начин, с много търпение, братята Алесандро и Джиберто постепенно се очертаха като острие на копието — нещо като своеобразен опит за контрол отвътре на мястото, където се намираше Тайната вечеря. Четиримата монаси, които се оказаха най-подведени, признаха поотделно основния мотив, който ги е водил: в тази огромна творба на тосканеца било скрито нещо, което нарекоха „образ талисман“. Ще рече изкусно геометрично очертание, нарисувано с цел да запленява непредубедените умове и да запечатва в паметта им информация, която за нещастие никой от разпитаните не можа да изрази с думи. „Това е третото Божие откровение“, осмели се да каже един от тях.

Това привлече вниманието ми.

Нашите четирима еретици произхождаха от малки селца на север от Милано, от областта на езерата и още по-нагоре, и бяха дошли при доминиканците малко след основаването на новия манастир. Направили го, като узнали за намеренията на Мавъра да го превърне в семейна гробница. И за разлика от останалите бяха образовани хора, почитатели на известната максима на свети Бернар: „Бог е дължина, ширина, височина и дълбочина“. Познаваха Питагор, бяха чели Платон и го уважаваха повече от Аристотел, вдъхновителя на нашата теологическа система. Скоро сред тях се открои брат Джулелмо Арно, готвачът. Той беше не само единственият, който отказа да изповяда греховете си пред нашия съд, но и се отнесе с пренебрежение към нас, защото сме се борили за „лъжовната Църква“.

Малкото, което знаех за него дотогава, беше, че е голям приятел на Леонардо. Брат Алесандро ми бе говорил пръв за това. Защото и двамата се изкушавали от едни и същи неща; присмивали се, хихикайки, на обилната храна на Мавъра, като вместо печено месо предлагали зеле, сливи, резенчета суров морков или сладки. Разбрах също, че двамата с Джулелмо изживели своя звезден миг на Коледа през 1495 година, когато измислили сладкиш с формата на купола на „Санта Мария“, построен от Браманте, и го представили на пиршеството у херцога на 25 декември^[1]. Било такова събитие, че дори дона Беатриче ги помолила да й разкрият какво са сложили в тестото, за да бухне така. Брат Джулелмо не й обърнал внимание. Херцогинята настояла. И много хора още си спомняли дръзкото поведение на монаха, което му коствало пет седмици арест сред собствените му гозби и строго мъмрене от дома Сфорца.

Брат Джулелмо изобщо не се беше променил оттогава. Преструвките и омразата му към нас показваха, че предпочита по-скоро да умре, отколкото да се отрече от постъпките си. Бандело нареди да го затворят, мърморейки през зъби:

— Не може изобщо да се контролира — рече той. — Няма спасение. Когато позираше за Големия на Яков в Тайната вечеря, дори Леонардо не можеше да го обуздае.

Поклатих глава в недоумение.

— О! — възкликна той. — И това ли не знаете? Може би заради дългата коса на апостола сте се заблудили, отец Леире, но ако се вгледате хубаво в чертите на готвача, ще го познаете. Аз му разреших да позира. Леонардо ме помоли да му намеря мъж със силен характер и отривисти жестове като на Яков и аз се сетих за него.

— И защо маестрото е искал да има такъв човек сред Дванайсетимата?

— Зададох му същия въпрос и знаете ли какво ми отговори? „Геометрия! — рече. — Всичко е геометрия!“. Обясни ми, че красотата на едно голо тяло зависела от еднаквото разстояние, което трябва да има между пъпките на гърдите и от тях до пъпа, и още веднъж между пъпа и краката. А колкото до гнева ме увери, че можел да го изрази с един щрих в погледа. Когато застанете пак пред Вечерята, вижте изражението на Яков. Той избягва погледа на Исус, свеждайки с ужас очи към масата, сякаш е открил там нещо страшно.

— Че един от другарите му ще предаде Месията — рекох аз.

— Не! — едноокият наруши мълчанието си, сякаш бях изрекъл нещо не на място. — Точно това е искал да ни накара да смятаме. Нима братята не ви казаха, че си имаме работа с талисман? В него символите или тяхното отсъствие са от съществено значение за действието му. И в този случай това, което Яков гледа ужасен, са жестовете на Юда и Исус, протегнали ръка към едно и също парче хляб… Или може би липсата на Христовия потир. На граала.

Това наблюдение бе много проницателно.

— Помислете и за още нещо: Яков, гневливият, се намира в онази част на картината, където светлината е най-силна. Той е с праведните.

Брат Бенедето ни обясни, че имал възможност да присъства на някои уроци за разпределянето на пространството и светлината, които маестрото преподавал в двора на болницата. Разсъжденията му били едновременно странни и зашеметяващи. Той казал, че ако бъде разпределена хармонично, инертната материя може да придобие собствен живот. Често сравнявал това чудо с онова, което става с нотите в една партитура: върху хартията те са само низ от неподвижни петънца без друга стойност, освен идеографската. Но попаднали в съзнанието на един музикант и преминали през пръстите или дробовете му, те започват да вибрират, изпълват въздуха с нови усещания и дори могат да повлияят на духа ни. А има ли нещо по-живо от музиката? За Леонардо — не.

Този маестро гледал по подобен начин и на своите творби. На пръв поглед те били мъртва материя, едва ли не само шук или дървени плоскости, покрити с бои и лепило. И все пак, тълкувани от познавач, придобивали невероятна сила.

— И как според вас Леонардо може да даде живот на нещо, което е мъртво? — запитах аз.

— Чрез астрална магия. Мисля, вече знаете, че този еретик, Леонардо, е изучавал текстовете на Фичино, нали?

Въпросът на брат Бенедето прозвуча като уловка. Едноокият сигурно знаеше от отец Бандело за моите съмнения, затуй предпазливо кимнах утвърдително.

— Е, добре — продължи той, — Фичино преведе от старогръцки Asclepios, книга, приписвана на Триславния Хермес, в която се говори как фараонските жреци вдъхвали живот на статуите в храмовете.

— Наистина ли?

— Те владеели spiritus, тайна наука за рисуването на космически знаци върху образите, които ги свързвали със звездите. Астрологически знаци, за да ви стане по-ясно. И маестрото е приложил тези техники в Тайната вечеря^[2].

С абата се спогледахме смутени.

— Нима не виждате, братя? Дванайсет апостола, дванайсет зодиакални знака. Всеки апостол съответства на едно съзвездие, а Исус въплъщава идеята за слънцето в центъра. Тази творба е талисман.

— Успокойте се, отец Бенедето. Това са само предположения…

— Нищо подобно! Погледнете внимателно Вечерята, защото това, че стенописът е като жив, не е най-лошото. Според онова, което знаем за катарските идеи, тази творба е идеално отражение на най-дълбоката теза на еретиците. Тя е един вид „Черна Библия“. И то в нашата столова!

— Коя идея имате предвид, Бенедето? — запитах аз.

— Дуализмът, отче. Ако ви разбрах добре тази сутрин, цялата система от вярвания на тези чисти хора е основана на непрестанната борба между добрия и лошия Бог.

— Така е.

— Тогава, като отидете пак в столовата, се вгледайте хубаво дали борбата между доброто и злото не присъства в Тайната вечеря. Исус е в центъра, средоточие на пътя между духовния и плътския свят. Вдясно от него — което е наше ляво — е зоната на сенките, на злото. Идете и вижте стената вляво от вас: тя тъмнее, няма светлина. И не случайно от тази страна е Юда Искариот, но там е и Петър с камата. С оръжието, което според вас придава нещо сатанинско на образа му. Старият мърморко си пое дъх и продължи:

— И обратно — на противоположната страна са онези, които Леонардо смята за източници на светлина. Това е осветената част на масата и там той е нарисувал не само себе си, но и Платон, древния вдъхновител на много от еретичните катарски доктрини.

Внезапно ми хрумна нещо:

— Както и братята Джулелмо и Джиберто, приели вярата на катарите — добавих. — Нали вие ми казахте, че Джиберто е позирал за профила на апостол Филип?

Едноокият кимна.

— Разбира се — продължих аз, като си спомних геометричното разположение на апостолите, — и вие сте там. Въплъщавате свети Тома. Нали?

Бенедето смутено измърмори нещо, а после възрази бурно:

— Стига приказки! Хубаво е, че се мъчим да тълкуваме стенописа на Леонардо, но онова, което трябва да ни занимава най-вече, е да решим какво да правим с тази творба. Ще го кажа само веднъж, братя: или изкореняваме злото и замазване картината, или посланието на този стенопис ще се превърне в маяк за еретиците и ще ни донесе само беди.