Сара Дж. Нотън
Другата двойка (26)

24.

Лондон

Трябва да изчакам до два часа̀ сутринта лондонско време, за да се обадя в Сайгон. Контрастът между тишината в спалнята ми и оживлението във виетнамския полицейски участък е ярък. Кара ме да се почувствам по-самотна от всякога.

Ке Куан ще ми се обади, казва някаква телефонистка сковано, сякаш чете от лист с инструкции и няма представа какво означават думите.

Един час по-късно никой не ми се е обадил. Оранжевото небе започва да изсветлява до млечносиво.

Обаждам се отново, но преди това потърсвам в Гугъл името на британския посланик в Ханой и намирам биография с данните на жена му. Това впечатлява повече телефонистката и след около три секунди инспекторът се обажда.

— Госпожо Ливър? Как мога да ви помогна?

— О, здравейте, господин Куан. Обажда се Аша Грейвни.

Продължително мълчание, след което:

— Казаха ми друго име.

— О, съжалявам, колежката ви сигурно ме е разбрала погрешно. Жената на посланика ми е приятелка и ме посъветва да ви се обадя. Исках да ви попитам нещо.

Мълчание. Дори не проявява любезност да ме попита какво.

— Проверихте ли алибитата на другата двойка, отседнала в курорта, Софи и Дейвид Питърс?

— Не.

Ново мълчание.

— Бих желала да го направите, моля.

— Арестували сме човека, който ви нападна. Не търсим друг във връзка с престъплението.

— Но…

— Ще ви се обадя, ако изникне нещо.

Затваря телефона.

Толкова съм бясна, че едва дишам. Обаждам се отново и този път прекъсват обаждането още щом поисквам да ме свържат, затова просто продължавам да се обаждам, отново и отново, и отново, докато накрая отговаря мъжки глас.

— Господин Куан?

— Не. Тук е полицай Лин. Господин Куан е зает и помислих, че аз бих могъл да ви помогна.

— Вие дойдохте в болницата.

— Да, госпожо.

— Спомняте ли си — сърцето ми бие по-бързо, — спомняте ли си, че ме попитахте дали имам врагове?

— Да, госпожо.

— Ами мисля, че имам.

В последвалата тишина чувам тихото жужене на милиони други разговори, минаващи през същите линии.

— Моля, продължете.

Казвам му за краха на „Грийнхил Брадърс“, как Дейвид си изпусна нервите и се наложи да ни разтървават.

— А и нали Зау Фио твърдеше, че в пещерите е имало и друга двойка?

— Това е много интересно — казва той.

— Ще ги разпитате ли, ще проверите ли алибитата им?

— Задържали сме правилния заподозрян, госпожо Грейвни. Мотивът е бил, както обикновено, пари. Колието струва повече от месечната заплата на Зау Фио. Моля, съсредоточете се върху възстановяването си и не се тревожете повече. Този човек няма да остане ненаказан за това, което ви е сторил.

Всеки момент ще затвори телефона. Търся отчаяно някакъв начин да го убедя. И тогава си спомням.

— Но колието изчезна преди тази екскурзия.

Линията притихва.

— Ало? Полицай Лин?

— Какво казахте?

— Колието ми, катинарът за душата, изчезна, преди да тръгнем на онази екскурзия с лодката. Това, което сте намерили в дома на лодкаря, не може да е било моето, освен ако не е било подхвърлено там от някого другиго. Кой ви каза, че е моето?

Пауза, а после той казва тихо:

— Госпожа Питърс идентифицира колието. Каза, че сте ѝ го показали — подарък от съпруга ви.

Кръвта ми се вледенява.

— А ако е излъгала?

Ново мълчание. Чувам някакъв далечен смях, вой на сирена.

Когато Лин отново заговаря, гласът му е по-тих, по-малко официален.

— Имам познат в Столичната полиция. Ще го помоля да разпита господин и госпожа Питърс и да се свърже с мен. Мога да попитам в хотела и да прегледам записите от местните охранителни камери, въпреки че се боя, че тук възможностите ни са по-малки, отколкото вашите в Лондон.

Ако стоеше пред мен, щях да го прегърна. Вместо това само му благодаря.

Но след края на разговора усещането за триумф ме напуска. Сериозно ли искам нападателите ни да са били Дейвид и Софи?

 

 

Когато си лягам, минава четири и птиците чуруликат на площада. Не очаквам да заспя, но по чудо, още щом се пъхвам под събралата се на топка завивка, тъмнината се спуска в ума ми като решетка на магазин.

Сънищата ми са тежки. Различни сцени се смесват и се сливат, прерастват в нещо, което мисля, че разбирам, а после отново се разпадат до случайни образи. Навит на кълбо амонит, който се развива и се превръща в гръбначния стълб на човешки зародиш, а после отново се навива и се преобразява в папратово листо. Барабаненето на дъжд, което преминава в потрепването на рачешки щипки по скала. Потропването се усилва, превръща се в тътен, а после някакъв будилник запищява в тишината и ме събужда. Със стон попипвам повърхността на нощното шкафче в опит да го изключа с удар, а после осъзнавам, че звукът не е от будилника. От входната врата е.

Когато слизам на долния етаж, очаквам посетителят ми да се е отказал и да си е тръгнал, но зад стъклото има някаква фигура.

Репортер?

Оставам в сенките до стълбите.

— Аша? Люис е. Люис Даунинг. Там ли си?

— Да. — Приглаждам косата си, забързвам към вратата и я отварям. Това е шансът ми да разбера защо адвокатът ни ме избягваше по време на погребението.

Той изглежда блед и леко изпотен, макар че може да е от влагата във въздуха. Атмосферата навън е потискаща. Листата, останали по клоните на дърветата на площада, са полепнали вяло към голите клони. Опадалите са черни и загнили.

— Здрасти.

— Надявам се да нямаш нищо против, че те посещавам лично. Исках да разговарям за нещо с теб, което предпочитам да не обсъждам по телефона…

— Разбира се. Влез. — Отварям вратата по-широко и ме залива облекчение, че Мария ме посети. — Заповядай в трапезарията. — След като затварям вратата и се присъединявам към него в трапезарията, той вече вади документи от чантата си.

— Изглежда много, но съм обозначил частите, които трябва да подпишеш. — Не вдига поглед, когато сядам на масата и взимам първата купчинка документи. Когато отварям на страницата, обозначена със залепящо се листче в цвят металик, той ми подава химикалка, а аз я слагам върху линията, където е надраскал Х.

В този момент осъзнавам, че е спрял да се движи. Топлият му дъх прелита над масата и достига до ръцете ми.

Вдигам глава.

— Какви са тези документи?

— Правни формуляри. За да можем да получим достъп до наследствената маса. Може ли да те помоля за чаша вода?

— Разбира се, налей си.

Докато той е в кухнята, аз отгръщам страниците с гъсто изписан скучен текст, по-голямата част неразбираем.

— Май би трябвало да го прочета.

Той се връща на масата и оставя чашата, вече е изпил водата.

— Не е необходимо. — Бутва втори документ към мен. Трупат се.

— Какво ще стане, ако откажа?

— Препоръката ми е просто да ги подпишеш.

Взимам отново химикалката. А после се поколебавам.

— Не, съжалявам, наистина трябва да ги прочета.

— Наистина, Аша, трябва да те посъветвам, като твой юридически представител…

Очите му се отместват встрани от моите.

— Защо ме избягваше на погребението?

Не отговаря, дори не изглежда, че обмисля какво да каже. Тишината се разраства. Тогава чувам бръмченето на телефон, сложен на вибрация.

— Извини ме.

Вдига, но не казва „ало“, само слуша известно време, преди да отговори с едно-единствено „да“.

Когато разговорът приключва, застава срещу мен, сякаш чака нещо да се случи.

Тогава то се случва.

Чува се дрънченето на ключ в ключалката на входната врата. С хлипане скачам от стола си и изтичвам в коридора точно навреме, за да видя как вратата се отваря. Оли.

На фона на дневната светлина се очертава широка фигура.

Естествено. Резервният ни ключ е у Майло.

Той влиза в коридора, следван от Маккензи и Виктория, и затваря вратата. Стоим като застинала жива картина в сумрака.

— Какво правите тук?

— Просто сме дошли да те подкрепим — казва Майло нежно. — Да ти помогнем да вземеш правилното решение.

— Какво решение? За какво говориш?

Отстъпвам към трапезарията, където Люис чака с документите.

— Какво е това, Люис? Какво става, по дяволите?

Семейство Грейвни влизат и застават от другата страна на масата. Майло се приближава плътно до мен и плъзва ръката си като змия върху рамото ми.

— Горкичката. Много ти беше тежко и знам, че изобщо не ти е до това сега. Затова дойдохме — за да не се налага да се изправяш пред това решение сама. Позволи на други хора да поемат част от товара.

Лявото око на Люис потрепва.

Изтръсквам ръката на Майло и се обръщам към адвоката.

— Моля те, кажи ми какво става. За какво са тези документи?

Люис затаява дъх за момент, а после явно взима решение.

— Това е пълномощно, с което прехвърляш правото на разпореждане с наследствената маса на господин и госпожа Грейвни — казва. Главата на Виктория се завърта и тя му отправя злобен поглед.

— Твоето поведение е толкова хаотично, Аша — казва Маккензи накрая. — Не искаме да вземеш лоши финансови решения.

— Поведението ми не е хаотично.

— В депресия си — казва Майло. — Сама го призна. Приемаш антидепресанти.

— Лекарят… лекарят ми предписа, но ги изхвърлих. Не съм ги взимала.

— Ти твърдиш така — промърморва Виктория.

— Разправяш на приятелите си, че обмисляш самоубийство.

— Не съм казвала на никого. Вестниците си измислят всякакви врели-некипели.

— Не е за първи път. Оли каза, че си била на хапчета, когато майка ти починала. Очевидно си предразположена.

— Аз… Но… — Спирам, поемам си дъх. — Знаете ли какво? Просто се махайте от къщата ми.

— Ще се махнем, щом подпишеш документите.

— Майната им на документите.

Виктория изхленчва тихо.

— Виждаш ли, Люис? Нестабилна е.

— Или ще ги подпишеш, момичето ми, или ще се съдим — казва Маккензи. — Съдът ще се съгласи, че не си дееспособна.

— Не, няма — казвам с фалшива увереност. — Скръбта не е психическо заболяване.

Той поглежда към Майло. Трети рунд.

— И други хора могат да дават интервюта, нали знаеш — казва Майло. Не се е помръднал от края на масата. Тъмната му, мазна коса е идеално сресана. — Cui bono, Аша?

— Какво?

— Кой има полза от това?

— Знам какво означава, ебаси.

— Ами ти си тази, която има полза, скъпа, нали? Ти си тази, която е най-облагодетелствана от смъртта на Оли. И щом дори семейството му смята, че ти си го направила, хм…

Виктория и Маккензи ме гледат и въпреки че устата им са прави линии, в очите на Виктория проблясва усмивка.

Тръпки преминават по врата ми, през гръдния ми кош и разхлабват пикочния ми мехур.

— Знаете много добре, че нямах нищо общо със случилото се с нас.

— Знаем ли? — казва Виктория.

— Наистина ли смятате, че бих могла да надвия Оли? Ако изобщо някой от нас е нападнал другия, би било обратното.

Сега тя ахва.

— Обвиняваш Оли, че те е нападнал?

— Отрепка — казва Маккензи, а после тихо: — Винаги си си била такава и такава ще си останеш. Оли щеше да се опомни рано или късно.

Въздухът сякаш не изпълва добре белите ми дробове. Започвам да дишам учестено.

— Подпиши документите — казва Майло. — И повече няма да трябва да се виждаме.

— Върви на майната си, Майло. И всички вие.

— Мисля, че може би е време да повикаме полицията, Маккензи. Тя започва да става агресивна.

И тогава Люис застава между нас.

— Стига.

С крайчеца на окото си виждам, че часовникът на печката показва кръгъл час. Цифрите трепкат в зрителното ми поле. Вниманието на всички е насочено към Майло, изчакват да видят как ще постъпи. Тогава си спомням какво е направил в Португалия. Защо си излъгал заради него, Оли? Помогнал си за създаването на това чудовище, което смята, че има право да получи каквото си поиска, без значение с какви средства.

Усещам топлината, която лъха от Люис на вълни. Той се страхува от този човек, но въпреки това го гледа неотклонно в очите, а една вена на врата му пулсира.

— Повече не искам да имам нищо общо с това — казва адвокатът с тънък гласец. — Аша, прочети документите внимателно, преди изобщо да помислиш да ги подпишеш. Ще ги оставя при нея, но нищо повече не съм готов да направя.

— Люис, не си тръгвай! — Не мога да се спра. Тези хора ме ужасяват. Не знам на какво са способни.

— Всички си тръгваме — казва Люис. — Нали?

Пръв се помръдва Майло, отстъпва назад и се усмихва доброжелателно.

— Вземи правилното решение, Аша. Парите не ти принадлежат. Оли ги спечели, трябва да се поделят поравно между хората, които той обичаше. Трябва да бъдат върнати! — казва Виктория пискливо.

— Никога не са били ваши — казва Люис. — Оли спечели всичко със собствени усилия.

— Не забравяй кой ти плаща шибаната заплата — изръмжава Маккензи.

— Имам много клиенти — казва Люис с равен глас. — Макар че, естествено, ще съжалявам, ако ви изгубя.

Посочва към вратата и след секунда те се подчиняват, заобикалят масата и излизат в коридора. Когато той минава покрай мен, в края на редицата, виждам, че трепери.

— Благодаря ти — прошепвам, но той не отговаря. Побелялото му лице е обърнато напред.

Малко по-късно входната врата се затръшва, а след това се чува гневният рев на рейндж ровъра на Майло. Той потегля с ръмжене по пътя и завива зад ъгъла, следван от друга кола, вероятно на Люис. Затихващият вой на двигателите се заменя от птича песен.

Тръгнаха си.

Свличам се на един стол.

 

 

През следващия час съм в шок и паля цигара от цигара на масата в кухнята. Как можа да ме оставиш сама по този начин, Оли? На милостта на тези чудовища? Ами ако ме дадат под съд? Ще трябва ли да се опитам да докажа на съдията, че не съм изгубила разсъдъка си?

Ебаси, ебаси, ебаси.

Трясък на гръмотевица навън ме кара да съборя чашата, която използвам като пепелник, и по масата се разлива мръсна течност, в която се поклащат оранжеви угарки. Докато я забърсвам под утешителното барабанене на дъжда по прозореца, телефонът ми зазвънява.

Автоматично понечвам да вдигна, но тогава виждам кой ме търси.

Майло.

Държа телефона с опъната ръка и изчаквам да се включи гласовата поща, а после изчаквам отново, докато съобщението се записва.

— Аша, съкровище. Много съжалявам. Всички съжаляваме. Положението излезе напълно извън контрол и наговорихме неща, които никой не мислеше. Май всички все още сме стресирани и разстроени. Бих искал да ти се извиня, както си му е редът.

Връща се.

— Ще можем да поговорим по-спокойно без Вик и Мак. Вик понякога е истински кошмар, не мислиш ли? Но ние всички сме приятели от години: ти, аз и Олс. Много би ми било неприятно, ако се скар…

Изтривам съобщението и захвърлям телефона в платнената чанта с дълги дръжки, окачена на стола.

Връща се. Трябва да изляза. Ами ако си отключи с ключа си, докато ме няма, и започне да тършува в къщата, или още по-лошо — ако подхвърли нещо, което ще накара хората да ме помислят за луда? Или дори да помислят, че аз съм убила Оли?

Покрай кухненския прозорец минава голяма черна кола и замръзвам.

Продължава към ъгъла и отново съм в състояние да се движа. Следващите няколко минути съм като замаяна. Грабвам чантата и изтичвам до входната врата, заключвам я и слагам веригата, а после включвам алармата, след което слизам панически по стълбите в мазето. Сигурна съм, че Майло няма ключ за вратата на мазето. Точно там Оли държи — държеше — цялата си техника, затова вратата е достатъчно здрава и той няма да може да я разбие с рамо. Излизам и стоя на дъжда, проверявам втори и трети път ключалките и накрая се затътрям нагоре по стълбите, препъвам се на мокрия метал, очаквам всеки момент да изникне тъмната глава на Майло. Но дворът е празен и не се чува рев на рейндж ровър, който да заглушава барабаненето на дъжда по тротоара. След като надниквам зад живия плет, се втурвам на улицата. Празна е. Няколкото пешеходци бързат, навели глави под дъжда.

Минавам по дългия маршрут, заобикалям площада от другата страна, като се придържам към сенките на капещите дървета. Тази вечер няма мълчалив наблюдател. Дали през цялото време е бил Майло?

Ще отида у Зайнаб. Тя ще ме подслони за през нощта. А и може би е открила нещо. При последния ни разговор не ми се стори много убедена, когато ѝ споделих подозренията си за Дейвид и Софи, но прояви интерес, когато споменах изнасилването. Каза, че ще се поразрови. Ако мога да намеря нещо, което да използвам срещу Майло, нещо, което би могло да накара семейство Грейвни да охладнеят към него… Ако той не се меси, може да успея да се справя с тях, когато са сами.

Зайнаб не вдига телефона и разочарованието е достатъчно да ми изкара въздуха. Тогава осъзнавам, че когато загубих Оли, съм загубила всички. Нямам семейство, а всичките ни приятели бяха негови, негови и на Майло: сега лоялността им ще бъде към него. В онова безмилостно изкачване на кариерната стълбичка оставях зад себе си хора на всяко стъпало. Приятелите ми от Излингтън изпаднаха от живота ми много преди това. Софи и Дейвид никога не са били нещо повече от пиявици. Останала ми е само Зайнаб.

И Шон. Единственият човек, който може наистина да разбере през какво преминавам.

Заминаването ми от Виетнам стана толкова набързо, че така и не го помолих за телефонния му номер, но знам, че държи бар в Ситито, близо до Тауър Хил. Не би трябвало да е прекалено труден за откриване.

Импулсът да направя нещо ми дава сили. Сърцето ми блъска в гърдите, докато вървя с широки крачки през дъжда, но за разлика от друг път, сега е само от адреналин, не от страх или скръб. Накланям глава назад и оставям водата да се стича по лицето ми. Тялото ми има нужда от това. Толкова дълго го пренебрегвах.

Светлините на метростанцията са като приветстващ фар в дъжда. Зад нея залязващото слънце е обагрило небето в цвета на розите. Навеждам глава и се насочвам към бариерите. Имам късмет, явно е час пик и връщащите се от работа хора, които се изливат на тълпи през изходите, не ми обръщат внимание.

Озовавам се на единствения свободен милиметър пространство на платформата, приклещена между две момичета от азиатски произход с наднормено тегло точно зад жълтата линия.

Атмосферата е напрегната. Хората се бутат и мърморят, чуват се молби да се придвижат напред, последвани от неизречения послеслов идиот такъв.

Отдъхваме си, когато ярката светлина на приближаващия се влак изпълва тунела. Хората се юрват напред и изведнъж се оказвам от другата страна на жълтата линия. Въздушната вълна, предизвикана от тласъка, е последвана от гореща струя отработени газове и сега влакът се намира достатъчно близо, за да мога да различа машиниста. С моментна изненада забелязвам, че е жена.

И тогава някой ме блъсва.

Залитам напред с протегнати ръце, сякаш това някак ще ме спаси. Влакът е изминал една трета от разстоянието покрай платформата и все още се движи много бързо.

Чува се пронизителен писък. От мен ли?

Под мен се отваря черен ковчег, релсата, по която тече ток, е неразличима от останалите, но всички се намират точно там, където ще падна, преди влакът да ме накълца.

Оли.

Мамо.

Спирачките на влака запищяват. Очите на машинистката са изскочили от ужас.

После ме издърпват назад сред тълпата като във възглавница. Вкопчвам се в жената до мен, докато влакът спира с рев. Следва моментна тишина, а после вратите се отварят с грохот, сякаш нищо не е станало. Избълваните пътници мърморят, когато се провират покрай мен и спасителката ми.

— Добре ли сте?

Сега хората на платформата струят около нас и се качват в ярко осветения вагон.

— Да, да, добре съм.

— Сигурна ли сте? — Жената бърза. Платформата се изпразва скоростно. След малко вратите ще се затворят.

— Да, да. Благодаря ви. Спасихте ми живота. — Засмивам се, сякаш е забавно.

Алармата за вратите прозвучава и двете се добираме до влака и се качваме. Тогава се разделяме, а аз намирам място в откритата част и се вкопчвам в червения лост над главата ми.

Влакът можеше да ме убие. Проклетият град. Тези проклети хора, толкова забързани да се върнат в претъпканите си малки апартаменти, за да зяпат скапаните си сапунени сериали, за малко да ме убият. А каквото и да мислят семейство Грейвни — или да се правят, че мислят — не съм готова да умра. Не още.

Вратите се затварят.

От другата страна на стъклото платформата бавно се изпразва. В края на опашката от хора, която се влачи към стълбите, има мъж, облечен в черно, с качулка, придърпана над лицето. За разлика от останалите, които гледат право напред, той гледа някакъв плакат на стената. Но когато се придвижва напред, не обръща глава към плаката. Сякаш целта му е единствено да стои извърнат настрани от влака.

Когато потегляме, започвам да си проправям път към другия край на вагона, а очите ми са вперени в главата му, чакам го да се обърне или качулката да падне и да разкрие — какво? Голата глава на Фреди Лапоца? Квадратните челюсти на Дейвид? Този мъж не е ли малко по-слаб и от двамата? Невъзможно е да се прецени от това разстояние.

Но той не се обръща и когато се гмурваме в тунела, виждам само собственото си уплашено изражение.