Сара Дж. Нотън
Другата двойка (19)

17.

Лондон

Скръбта е толкова предсказуема. Знаех какво да очаквам, бях го преживявала и преди. Но въпреки това продължавам да се будя с онази детинска еуфория от новия изгрев частица от секундата преди да ме ударят с чук.

Някои дни ми се струва, че всичко ще бъде наред. Седя в двора между сградите и изпитвам наслада от вятъра в косата ми и слънцето върху клепачите ми. И изведнъж при гледката на бременна жена или на двама души, които вървят, хванати за ръка, сякаш някой ме съсича.

Софи и Зайнаб се обаждат по два пъти на ден, без нито веднъж да пропуснат — сутрин и вечер. Искат да дойдат да ме видят, но ги помолих да ме оставят на мира. Много по-щадящо за околните е да се сривам в усамотението на собствения си дом. Все ми повтарят, че трябва да излизам от вкъщи, че ако съм сред хора, ще се разсея. Не искам да се разсейвам. Всеки път, когато се разплача, сякаш някаква отрова напуска организма ми, но въпреки това, като при незатегнат спирателен кран, отровата се просмуква отново в мен веднага щом сълзите спрат.

Малкото ми разговори с родителите на Оли бяха ужасни. Опитах се да не се поддавам на намеците на Виктория, че вината е моя. Имало ли е някакви съмнителни типове в детството ми…? Гаджетата на майка ми?… Някой, който се е лакомял за парите му?… Имат предвид мен, разбира се. Алчната малка златотърсачка от общинското жилище. В тези моменти ги мразя толкова много, но трябва да поддържаме връзка, поне до погребението.

Те се заеха с организацията, уж от загриженост за деликатното ми състояние, но знам, че просто искат да се престорят, че изобщо не съм съществувала. Дори намекнаха, че може „да ми дойде в повече“, ако присъствам, но успях да им отговоря възпитано. Казах, че искам да участвам в организацията като негова съпруга, затова неохотно ми позволиха да избера химните (без поп музика, моля) и снимките за траурната церемония.

Трябваха ми три дни, за да се подготвя за изпитанието да прегледам старите ни снимки.

Най-лошото е, че постоянно се натъквам на снимки, които не си спомням да съм правила. Лицето на Оли в близък план или как той се смее в някой бар: откраднати моменти, които трябва да съм уловила, когато съм била пияна или при някоя бързо забравена прищявка, без да съзнавам, че някога ще имат някаква стойност. Моето обзето от амнезия сърце подскача на всяка, изгарям от желание да ги покажа на Оли, но после мозъкът ми стоварва реалността върху мен като удар с чук.

След като избирам пет, които са добре осветени и кадрирани и улавят нещичко от духа на Оли, се чувствам, сякаш са ме пребили. Допълзявам до дивана и лежа там, втренчена в тавана, който ми стана толкова познат през последните няколко дни.

А после ставам и отивам за цигара. Седя на перваза, гледам към задния двор, издухвам дима през процепа между рамката на прозореца и касата и си мисля за Шон. Той не се е опитал да се свърже с мен. Не ми е останала емоционална енергия, за да ме боли, изпитвам само някакво притъпено разочарование. Той повече от всекиго би разбрал как се чувствам.

Докато изпращам снимките на Маккензи, изведнъж се сещам за едно градинско парти маскарад, на което отидохме с Оли в годината, когато се запознахме. Бях открила бална рокля от едуардианската епоха в един бутик за винтидж дрехи, а Оли носеше гребния костюм на дядо си от Оксфорд заедно с оригиналната сламена шапка. Имаше кабина за старомодни снимки и на снимката в сепия изглеждахме толкова щастливи, както се бяхме прегърнали. Не бях поискала да я сложим в рамка, защото беше толкова изкуствена, но Оли я беше запазил в „специалната си кутия“ — куфара, с който беше заминал за интерната на единайсетгодишна възраст. Сега искам всички да видят колко влюбени бяхме, колко се забавлявахме.

Качвам се отново с натежали крака на горния етаж и отварям дрешника на Оли. Винаги ми се струваше толкова екстравагантно да имаме отделни дрешници, но сега понякога сядам на пода в тъмното и вдишвам последните нотки от аромата му върху дрехите.

Промъквам се бързо вътре, за да попреча на скъпоценния въздух да излезе, и включвам осветлението.

Има редици с работни ризи в пастелни цветове, дънки, сгънати на закачалки, много по-спретнато от моите, палто от овча кожа, кожено яке, зимно яке с полуизяден сникърс в джоба, който никога няма да изхвърля. На дъното на моя гардероб цари бъркотия от обувки, но обувките на Оли са прибрани прилежно в подредените една върху друга кутии. Когато гледам всичко това сега, долавям наченки на обсесивно-компулсивно разстройство. Желание за контрол може би или пък страх от загуба на контрол.

От рафта над лоста издърпвам един суитшърт, с който той излезе да потича в деня преди да заминем за Виетнам, и заравям лице в него. Но от дрехата лъха ароматът на прясно окосена трева на чистия памук. Защо ти трябваше да си такъв чистник, ебаси?

Никога няма да го помириша отново, няма да го видя, да чуя гласа му, да го докосна, да го вкуся.

При мисълта за това изпитвам такава слабост, че не мога да вдигна ръце над главата си, за да оставя суитшърта на мястото му, а вместо това го обличам върху многото пластове дрехи, които започнах да нося, за да се пазя от студа, който сякаш никога не напуска костите ми, колкото и да усиля отоплението.

Накрая намирам куфара, пъхнат до стената зад купчина кутии от обувки и под редица палта, сякаш от много отдавна не е докосван. Това ме натъжава. Наскоро не е ли имало нещо, което да си струва да запомни?

Издърпвам го в спалнята, понечвам да отворя закопчалката и установявам, че колелцата за прастария шифър са били въртени. Слагам ги на цифрите, които Оли използва за всички закопчалки на куфари — рождения му ден — но куфарът не се отваря. Явно е сменил шифъра.

Изправям гръб и се питам дали да си правя труда. Лесно бих могла да намеря друга снимка за завършек на службата.

И тогава изведнъж изпитвам нужда да видя всичко, което е сметнал за специално. Има ли други вещи за спомен от времето ни заедно? От почивки и вечерни излизания? Първи срещи? Годишнини? Всички онези скъпоценни моменти. Мога да ги преживея отново тук, сама в полумрака, докато щастието обгръща главата ми като отекваща въртележка. Момент на отдих.

Закопчалките изглеждат доста паянтови. Слизам в кухнята и изваждам стоманен нож от стойката. Пъхам металния връх в процепа и започвам да го движа нагоре-надолу, напред-назад, докато се чува щракване и лявата закопчалка поддава, а след това и дясната.

Куфарът се отваря.

Едновременно усмихната и разплакана, разравям програми за пиеси, касови бележки от ресторанти, билети за чуждестранни автобуси, статии от списанието с моето име, изсушени цветя, миди, които сме събрали на безименни плажове. Съдържанието на куфара е посветено на нас, цялото. Ще ми се Виктория да беше тук, за да види това. Да види колко синът й ме обичаше.

Изваждам снимката в сепия и се взирам дълго в нея. Как съм могла някога да я смятам за изкуствена? На нея се виждат само двама души, красиви, колкото бихме могли да бъдем, очевидно влюбени. Спомням си миризмата на мухъл от сакото и парченцата изгнила слама от шапката, които все се закачаха за косата ми. Любихме се под една липа, накичена с фенери, докато само на един-два метра от другата страна на клоните бъбреха гости.

Понечвам да затворя куфара, когато виждам, че между страниците на една програма се подава друга снимка. Привлича погледа ми, защото в куфара има толкова малко снимки — повечето са на компютъра — и я издърпвам.

Размазана пожълтяла снимка, очевидно отпреди появата на цифровите фотоапарати, когато дори снимка, която не е на фокус, си заслужаваше да бъде запазена. В забележително добро състояние е, сякаш някой е полагал грижи за нея. Освен ако е копие. Встрани от прашен път стоят петима души, всеки с ръце на раменете на другите.

Мъжът най-вдясно е Оли, много по-младото му лице е размазано, но все още разпознаваемо. Прическата му е типичната за момче от частно училище през деветдесетте, косата му е увиснала и много светла, сякаш е бил дълго на слънце. Голите му гърди са потъмнели, а цялото му тяло е по-издължено и слабо. Изпитвам привличане към това момче, което така и не съм могла да познавам.

Главата му е обърната към фигурата до него. Момиче с пищна фигура, облечено с тъмночервена рокля и с тъмни къдрици като ореол около главата. Сигурна съм, че мъжът от другата ѝ страна е Майло в по-стройна своя версия с тен. Познавам всички бивши приятелки на Оли, така че жената трябва да е някое завоевание на Майло.

До Оли е Себ, но мъжът най-вляво не ми е познат. Занасям снимката до прозореца, но тя е влудяващо нефокусирана и само две неща се виждат ясно. Първо, той е поне петнайсет сантиметра по-нисък от Оли, второ, вече е започнал да оплешивява на темето.

Снимката може да е направена със самоснимачка, защото в основата се вижда тясна ивица от нещо, което може би е стена: тя и табелата встрани от групата са единствените два предмета на фокус. На табелата пише Фару, 46 км. Фару е в Португалия.

Значи това е Албуфейра. От пощенската картичка на сватбата.

Нещо ме кара да обърна снимката.

Има само дата. 21.08.1998.

Никога не съм виждала тази снимка, а веднъж вече съм преглеждала съдържанието на този куфар. В началото на връзката ни, докато все още бях повлияна от предишната си връзка, изчаках Оли да отиде на фитнес и прегледах всичките му вещи. Търсех писма, снимки, всичко, което би подхранило глада на моята несигурност. Не намерих нищо. Няколко медала, няколко учебника, програми за първата пиеса, в която е участвал.

Тази снимка не беше там.

През ума ми минава ужасна мисъл. Дали Оли ми е изневерявал? Разбира се, снимката е направена преди години, но ако отново са започнали да се срещат — той и момичето, което взех за приятелка на Майло? Ако са имали връзка, а тя му е изпратила тази снимка, за да му напомня за времето, когато са се запознали?

Изправям се с усещането, че ще повърна, и слизам пак долу, все така стиснала снимката.

Оли ми каза паролата за компютъра си преди години и няколко противни секунди, докато лаптопът му се включва, се запитвам дали я е променил по същата причина, поради която е променил шифъра на куфара. Но компютърът ме пуска да вляза веднага. Тапетът е снимката ни как режем сватбената си торта на поляната пред замъка — сред въздушни целувки, проблясващи очи и огромни цветни петна. При вида ѝ главата ми започва да пулсира.

Отварям папката му със снимки.

Телефонът му винаги качваше снимките направо в компютъра му. Ако е направил някаква промяна, сигурно причината е, че има нещо за криене.

Програмата се отваря на най-скорошната снимка и ето ме, излегната на диван във ВИП салона на „Емирейтс“ на „Хийтроу“, вдигнала чаша шампанско към камерата. На път за Сайгон.

Разлиствам назад снимките. Изглежда, че всеки ден са качвани по две-три, от деня, когато заминахме на меден месец, чак до сватбата, ергенското парти и назад.

Няма непознати жени, всъщност нито една неомъжена освен мен и гостенките на сватбата, дори на ергенското парти, където може да се очаква малко флирт.

Потрепвам, когато разглеждам тези снимки, и си спомням колко бях доволна, че Оли се беше спрял на обикновена обиколка на барове из Ситито, вместо да се съгласи Майло да организира „изненада“, която сигурно щеше да включва стриптийзьорки, а и нещо по-лошо. Още от първата снимка Оли очевидно не е на себе си, зачервен и изпотен е, а ръката му е прегърнала Майло, чиято уста е отворена, уловен е насред поредния крясък. Себ е там, няколко от колегите на Оли и двама братовчеди. На една особено ужасна снимка Майло размахва четка за тоалетна — вероятно взета от банята на бара и все още със стичаща се вода от нея — над главата си, а персоналът на бара гледа безизразно. Сигурно са ги ненавиждали и в червата. Аз винаги ги ненавиждах. Мразех банкерски партита или излизания за „по едно питие набързо“, които преминаваха в истински пиянски нощи. Но банкерът, когото мразех най-много, беше Майло и винаги съм знаела, че чувствата са взаимни. Опитах се да поговоря с Оли за това в началото. Опитах се да разбера какво толкова Оли харесваше у него, за да го видя и аз, но Оли само казваше, че се познавали открай време.

На друга снимка Майло е изплезил похотливо език, а Оли се е привел над бара.

Превъртам надолу до сватбата. Снимките вече са ми толкова познати. В дните след сватбата ги разглеждахме и търсехме най-хубавите, за да ги сложим в рамки. Фотографката остана чак до края и не спираше да снима, докато ние се олюлявахме с размазан грим, изгубени вратовръзки, изцапани ризи.

А после, за моя изненада, виждам една от снимките, които Оли ми каза, че са се повредили.

Направена е късно вечерта и повечето от нас са поруменели от алкохола. Чичо Томас разговаря със Зайнаб, аз стоя засмяна между тях, а перлите на роклята ми проблясват. Снимката е толкова красива, че Хелън, фотографката, ми я показа веднага след това и си отбелязах да я потърся, когато получим флашката. Само че когато Оли ми я даде, снимката беше изчезнала. Но явно е успял да я изтегли, а също и други.

Има една на Зайнаб и Оли, които танцуват — не съм я виждала, и още една на банкерите, които пият шотове на терасата, на Себ и Майло с украшения за глава и смешни физиономии, на Томас, който танцува линди хоп, а хората около него пляскат в такт с музиката.

Бях особено разочарована, че снимките на Томас са съсипани, Оли го знаеше. Тогава защо са били на компютъра му през цялото време?

 

 

Когато фотографката вдига, се смее на нещо. Приглушено се чува глъчката на някакво парти или семейна вечеря. Детска играчка свири дразнеща електронна мелодия.

— Хелън, Аша Грейвни е.

— Аша… егати… как си? О, боже, моите най-искрени съболезнования.

Това мигновено пресичане на веселието, което звукът на гласа ми е способен да предизвика напоследък.

— Добре съм. Всъщност исках само да ти задам един въпрос. Просто исках да ми потвърдиш нещо.

— Разбира се, разбира се, само ми дай минута. — Глъчката заглъхва. Явно Хелън е влязла в друга стая.

— Само исках да те попитам за файловете, които се повредиха.

Следва мълчание.

— Съжалявам, аз… файлове?

— Оли каза, че някои снимки били съсипани, защото файловете се повредили, но сега ги гледам и ми изглеждат добре, затова се чудех дали все още може да ги увеличим и да ги отпечатаме, или това са само миниатюри, или… — Гласът ми отслабва все повече.

— Ъъъ. Съжалявам, Аша, каква съм идиотка. Напомни ми кои файлове са се повредили. Компютърът ви ли се е развалил? Няма проблеми да ги изпратя отново.

— Твоят — казвам. — Твоят компютър се беше развалил. Някои от файловете се повредиха при теб.

По-продължително мълчание.

— Много съжалявам — казва тя меко, — но мисля, че е станало някакво недоразумение. Всички снимки се получиха добре и ги изпратих на флашка на Оли.

Взирам се в екрана и натискам една от снимките, които Оли каза, че били съсипани. Увеличавам я толкова много, че виждам златната пломба на един от задните зъби на чичо Томас. Файлът не е повреден.

— Съжалявам — казвам. — Явно не съм го разбрала. Изглеждат добре. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Не, моля те, наистина няма нищ…

Затварям телефона, преди да успее да довърши изречението, и запалвам още една цигара. Този път дори не си правя труда да седна до прозореца и когато първото стълбче пепел пада на килима, го втривам с обувката си във влакната с цвят екрю. Доброто ми възпитание е започнало да се изпарява, но няма на кого да му пука.

Как е могъл да ме излъже, след като знаеше, че обожавах онези снимки? Освен ако е смятал да сложи някоя в рамка за изненада. Може би е щял да направи от онези специални албуми…

Но въпреки това, макар и някои да имат сантиментална стойност заради чичо Томас, повечето не са от снимките, които човек би искал да сложи в рамка. Беше прекалено късно вечерта и никой от нас не изглеждаше особено свеж, а и наоколо има прекалено много хора. Повечето разговарят или танцуват, но един наднича над рамото на чичо Томас право към фотоапарата.

Изведнъж осъзнавам, че това е мъжът, когото Оли беше приклещил до стената.

Увеличавам засенчената му фигура, докато става зърнеста, но не успявам да науча нищо. Набит бял мъж с избръсната глава, горе-долу на нашата възраст, с нищо не се отличава от останалите гости. Но в него има нещо познато.

Взимам португалската снимка. Непознатият вляво е по-нисък от останалите, по-широкоплещест и с по женски закръглен ханш. Оплешивяването от мъжки тип, което вече личи, сигурно само се е влошавало с времето. Вероятно към трийсетата си година вече е бил почти напълно плешив, а в наши дни, когато стане така, човек има само една възможност.

Бръснеш си главата.

Взирам се в снимката, докато цигарата изгаря до върховете на пръстите ми.

Този младеж и мъжът, когото Оли опря до стената на сватбата, са един и същ човек.

На следващата сутрин попитах Оли за него. Той ми отговори троснато. Преди години били приятели, каза, но този човек прецакал кариерата си и сега все досаждал на приятелите си, за да го уредят някъде с връзки или за заеми. Не бил поканен на сватбата, просто дошъл, за да се опита да си създаде познанства. На Оли му било дошло до гуша и избухнал. И повече не говорихме за това.

Отварям отново папката със снимки и намирам тази, на която Оли и Зайнаб танцуват.

Ето го, гологлавия, в далечния край на залата, неподвижна статуя сред цветните петна на танцуващите. Отварям една от другите уж повредени снимки. На тази, където чичо Томас танцува линди хоп, гологлавият стои в средата на полукръга, но вместо да гледа Томас, той сякаш отново гледа право към фотоапарата. Стои в края на терасата, докато банкерчетата гаврътват чашките за шотове, а лицето му е зърнеста маска.

Но най-смущаваща е снимката, на която сме аз, Зайнаб и Томас. Отначало не го видях, но когато най-накрая успявам да разгледам добре снимката, ахвам. Той стои толкова близо до фотоапарата, че бледата му буза сякаш е част от стената. Трябва да се вгледаш внимателно, за да видиш сянката на очната му орбита. Гледа право в обектива. На всяка от снимките се приближава все повече и повече, докато…

Инстинктивно поглеждам зад себе си, но виждам само уплашеното си отражение в прозореца. Напомня ми за изражението на Оли, когато вървях към олтара. Гологлавият току-що беше влязъл в църквата, беше закъснял и стоеше най-отзад.

Оли каза, че бил ядосан, но не изглеждаше ядосан, изглеждаше уплашен.