Майкъл Корди
Чудото (4)

3.

— Аз съм Немезис, Да бъде остър мечът на моето възмездие…

Острието проскърца по скалпа.

— Да бъде блестяща бронята на моята праведност…

Скръц…

— Да бъде здрав щитът на моята вяра…

Острието на бръснача се плъзна по гъстата четина и под бялата пяна се показа гладкият скалп. С всяко движение на ръката си Мария Бенариак пропяваше трите изречения на своя псалм.

— Аз съм Немезис, да бъде остър мечът на моето възмездие…

Кожата на главата й стана гладка, тя бавно избърса запотеното огледало и внимателно огледа работата си, срещайки острия поглед на невероятните си очи — едното синьо, другото кафяво. Очите бяха единственото нещо, което пластичният хирург не успя да промени. Леко извръщайки глава, тя успя да зърне бледите, десетгодишни белези зад ушите си — единствената следа от някогашната си красота, прекалено натрапчива, за да остане незабелязана.

Постави бръснача на умивалника редом с тубичките театрален грим. Ръката й се задържа над него в миг на кратко колебание. Сведе очи към скорошните белези, които покриваха дясното й бедро, даде си сметка, че все още е рано за облекчението.

Обърна гръб на огледалото и напусна тясната баня. Озова се просторната, но единствена стая на малкия апартамент, в който се намираше цялата й собственост. Изпита удоволствие да стъпва с босите си крака по хладните, гладко полирани дъски на пода, очите й се отправиха към панорамата зад широкия френски прозорец. Водите на Темза изглеждаха оловносиви и студени на тридесетина метра под нея. Насочи се към противоположния ъгъл на апартаментчето, наподобяващо склад, и застана под гимнастическите халки, окачени на гредите под високия таван.

Подскочи и мазолестите й пръсти се вкопчиха в халките. Добре очертаните мускули се напрегнаха и поеха тежестта на тялото й. Чупка в кръста, лактите се разтвориха, торсът зае хоризонтално положение. Краката й бавно се изпънаха напред и направиха съвършен прав ъгъл със стегнатия корем.

— Едно, две, три… — започна да брои тя, приковала очи в насрещната стена. Изпълняваше упражнението гладко, без никакви паузи.

— Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет…

Единственото видимо доказателство за физическото натоварване бяха вадичките пот, плъзнали се по изваяния й гръб, едва забележимото потрепване на ръцете.

— Четиридесет и осем, четиридесет и девет, петдесет.

Позволи си една лека, победоносна усмивка, пръстите й се разтвориха. Обгърна коленете си с ръце, направи салто и се приземи на излъскания под с котешка лекота. Погледът й беше изпитателен, без следа от суетност. Сякаш проверяваше състоянието на прецизен инструмент или вярно оръжие. Днешната сутрешна инспекция не се различаваше по нищо от вчерашната, от всички останали. Резултатът, както обикновено, беше напълно задоволителен. На тридесет и пет години тялото й беше стройно и стегнато, без грам тлъстина. Мускулатурата — гладка и силна, готова за високи натоварвания. Съвършенството на това тяло се нарушаваше единствено от белезите. Онези, малките, зад ушите, кръстовидният под дясната мишница, следите от дълбоки порязвания на дясното бедро, които си беше причинила сама, двата дъговидни среза непосредствено под зърната на стегнатите й гърди. Те бяха единствен спомен от някога едрия бюст, който бе привличал като магнит мъжките погледи.

Приключила с огледа на тялото си, Мария Бенариак се обърна и огледа просторното помещение. Апартаментът заемаше таванския етаж на някогашен склад, типичен продукт на модната вълна в края на осемдесетте, когато млади професионалисти от Сити масово започнаха да купуват стотици подобни сгради, пръснати из непопулярния тогава Ийст Енд. Получаваха ги почти без пари, преустройваха ги според вкуса си и се оказваха собственици на евтини и удобни жилища, само на две крачки от местоработата им. Това помещение обаче беше далеч от представата за ергенска бърлога. Повечето специалисти по вътрешно обзавеждане биха го нарекли „минималистично пространство“, но по-точното определение беше „оскъдно“.

Мария се насочи към контролния панел до прозореца, от който стърчаха четири механични прекъсвача.

Щрак-щрак. Първата гола стоватова крушка, която висеше от тавана, бързо се изключи и включи.

Щрак-щрак. Втората я последва.

После дойде ред на третата и четвъртата.

Уверила се, че осветлението е в ред, тя премина на следващата фаза от ежедневния си ритуал — проверка на шестте прожектора, разположени на стратегически места из помещението. Запали ги, изправи се в средата на стаята и огледа посоката на сноповете ослепителни лъчи. Искаше да е сигурна, че нито един ъгъл не е останал в сянка. Премести леко два от прожекторите, увери се за последен път, че мракът е напълно прогонен, и продължи проверката си.

Пристъпи към единичното легло в ъгъла срещу гимнастическите уреди и внимателно докосна кръста, окачен над него. Беше най-обикновен дървен кръст, подарък от Отеца в деня, в който я бе взел от корсиканското сиропиталище. Това бе единствената украса на голите, ослепително бели стени.

Погледът й се плъзна по лавиците. Книги липсваха, изключение правеше една библия, поставена най-отгоре. Под нея, редом с малък уокмен „Сони“, имаше шест комплекта касети. Етикетите на пет от тях сочеха, че съдържат програма за езиково обучение, на шестия пишеше „Гласови упражнения“. Най-долната лавица беше пълна с компактдискове, съдържащи справочна информация. Всеки на точно определено място.

Погледът й се премести надясно, обхващайки прозореца и малкото дървено писалище под него. На плота имаше телефонен апарат и портативен компютър, всеки включен в отделен контакт на бялата стена. До тях лежаха часовник и папка от тънък картон. На пода до писалището имаше купчина от същите папки. Краищата им бяха перфорирани, като на изтекли паспорти. Изключение правеха поставената най-отгоре на купчината и другата, на бюрото. Очите на Мария се спряха върху папката от купчината, от устата й се откъсна лека въздишка.

Отново се обърна, погледът й пробяга по скромната кухничка в нишата, и се закова на входната врата. Внимателно огледа четирите брави на солидната метална рамка, после бавно пристъпи към голям гардероб от солидно дърво, разположен до нея.

Вратичките се отвориха, разкривайки атрибутите за двете основни роли в живота й. Лявата страна беше гардероб. До роклите бяха подредени мъжки костюми, акуратно изпънати на закачалки. Над тях бяха окачени перуки от естествена коса с изключително качество, някои от тях дълги, други къси. На пода бяха подредени шест чифта мъжки и дамски обувки, всички един и същи номер.

Но вниманието й беше насочено главно към дясната част. Тук имаше рафтове, които могат да се видят във всеки гараж. Но подредените върху тях инструменти не се използваха нито от любителите на „Направи си сам“, нито за поддържане на домашната градина.

На специални куки най-отгоре бяха окачени три ножа, подредени по големина като в музей. Остриетата им бяха чисти и в добро състояние, но износените им дръжки издаваха честа употреба. Вдясно от тях висеше кукри — традиционният назъбен нож, използван от войниците-гурки в Непал. Мария нежно погали блестящата стомана, наслаждавайки се на острите като бръснач ръбове.

Под него бе окачено смъртоносно нунчаку — две дървени ръкохватки с дължина тридесетина сантиметра, свързани с метална верига. Краищата на дървото бяха тъмни, с преобладаващо пурпурен цвят. Редом висеше извита гарота, която отдалеч наподобяваше развързана вратовръзка. На долния рафт бяха подредени три огнестрелни оръжия: полуавтоматичен 9-милиметров „Глок“ с керамично покритие, който беше неуловим от металотърсачите, автомат „Хеклер Кох“ със сгъваем приклад и пистолет „ЗИГ-Зауер“. В дъното, на специални хоризонтални поставки, лежаха дългобойна пушка-снайпер и помпа с късо дуло. Между тези оръжия имаше акуратно надписани чекмеджета с муниции и аксесоари.

Мария прокара пръсти по оръжията, грижливо избърса микроскопично петънце смазка от дулото на хеклера, намести пълнителя на пистолета.

Когато най-сетне се увери, че всичко е наред, тя зашляпа с боси крака по дъските и отново влезе в банята. Завъртя крановете на душа и се отпусна под силната струя топла вода. Няколко секунди по-късно взе от поставката калъп катранен сапун и разтърка кожата си до зачервяване. Насапуниса и обръснатата си глава, примигвайки под лютивите струи. Едновременно с неизбежното отпускане на мускулите я обзе гняв, примесен със срам. В съзнанието й отново се появи образът на онзи учен, който не я оставяше на мира от Стокхолм насам…

По ирония на съдбата бе допуснала първата грешка в кариерата си именно с най-опасната от всички мишени. Всички останали бяха обикновени злодеи — търговците на оръжие, безбожниците кинопродуценти, проповедниците евангелисти с огромна телевизионна аудитория, продажните адвокати на мафията и наркобароните… При тях беше лесно: лицето на дявола се виждаше ясно, нямаше трудности при неговата идентификация. Но още в мига, в който получи от Отеца папката с данните на доктор Том Картър, тя разбра, че този път нещата са коренно различни. Злото у този човек бе далеч по-силно и изпепеляващо от злото на онези, които тя бе пратила в отвъдното. Защото обществото възприемаше неговите светотатствени игри с човешките гени като нещо добро и полезно. Хората стигнаха дотам, че го отрупаха с почести, като спасител. А Мария прекрасно знаеше, че най-опасно е онова зло, което се крие зад маската на праведността.

Гневът отново изпълни гърдите й. Тя е Немезис, тя не допуска грешки. Беше планирала да убие на Картър в мига на неговия триумф, като с това искаше да покаже колко безполезни са неговите постижения. Ударът трябваше да бъде нанесен мълниеносно и с хирургическа точност, а тя да изчезне от мястото на убийството още преди тялото на атеиста да се строполи на земята. Но нещата се объркаха. Колегите на доктора го изтласкаха встрани, куршумите попаднаха в жена му.

Разтърка се ожесточено с грубия сапун, кожата й отново се зачерви. Трябваше да неутрализира колегата му Джак Никълс. По време на службата си във ФБР този човек се бе превърнал, в герой. Именно специален агент Никълс успя да залови Щастливия Сам — серийния убиец, който режеше устните на „усмихнатите“ си жертви, за да „уловял тяхното щастие“… Мария знаеше всичко по този случай. Знаеше, че белегът във форма на полумесец върху лицето на Никълс е оставен от ножа на Щастливия Сам миг преди агентът да счупи вратните му прешлени. Да… При всички случаи би трябвало да допусне, че бившият агент на ФБР ще се опита да помогне на приятеля си. Но тя бе постъпила като аматьор, нещо непростимо за човек с нейните умения…

Спря душа, дръпна от поставката кърпа от груба материя и набързо се избърса. Излезе от банята гола, краката я отведоха до писалището, ръцете й се протегнаха към папката от жълтеникав картон. Разтвори корицата, очите й се спряха върху снимката на човека, когото Справедливото възмездие щеше да постигне.

Наведе се над купчината подобни папки на пода. Всички бяха с подгънати ъгли, с изключение на една. Всички обекти бяха ликвидирани, с изключение на един. Ръката й вдигна изключението, очите й се втренчиха в лицето на Том Картър — единствения й провал. Изпита усещането, че яркосините очи под непокорната черна грива я гледат с открито предизвикателство. Решителната извивка на брадичката му му придаваше упорит израз и това само усили желанието й да го спре на всяка цена. Отчаяно й се искаше да завърши започнатото, но за това й трябваше специалното разрешение на Отеца. Все пак би могла да направи една визита на доктор Картър, да му даде да разбере, че наказанието му е само отложено… Вдигна телефона и взе точно време от централата, после свери часовника си. Трябваше да бърза, за да хване презокеанския полет на конкорда.

С нежелание постави папката на доктор Картър обратно в купчината. Краткият поглед върху съдържанието й беше достатъчен, за да пробуди старите й грижи, пръстите й механично опипаха пресните, наскоро заздравели белези на бедрото. Спомни си унижението, което бе преживяла, докладвайки за провала си на Отеца и брат Бернар. Опипването на скорошните рани се превърна в жесток натиск. ПЪРВИЯТ провал на Немезис! Господи, каква жестока насмешка се четеше в погледа на брат Бернар!

Обърна се, пристъпи към кръста и коленичи пред него. Кратката й молитва беше съвсем проста: да получи благословията на Отеца за ликвидиране на учения веднага след поредното Справедливо възмездие, което трябваше да сполети един нищо неподозиращ мъж в Манхатън…