Майкъл Корди
Чудото (2)

1.

Снегът не беше спрял нито за миг по време на тържествената церемония, сипеше се и след това — на празничния банкет. Едрите бели снежинки танцуваха над сградата на Стадхузет — общината на Стокхолм, и ярката светлина на прожекторите ги превръщаше в блестящи брилянти. Въпреки студа и лошото време пред стъпалата на парадния вход се беше събрала тълпа, която искаше да зърне кралската двойка и лауреатите.

Най-отпред се промъкна един мъж с широки рамене, ръцете му бяха натикани дълбоко в джобовете на палтото. Вероятно искаше да види всичко отблизо. Следвайки доктор Том Картър, Оливия не забеляза погледа на този мъж, прикован в лицето на съпруга й. Беше заета с дрехата на осемгодишната си дъщеря, искаше да е сигурна, че всички копчета на палтото й са закопчани.

— Сложи си шапката, Холи — рече тя. — Времето е много студено.

Момиченцето вдигна към нея огромните си светлокафяви очи и заяви:

— В такова време се чувствам накокошинена.

— Накокошинена ли? — засмя се майка й. — Това е нещо ново… — Сложи шапката от мека руска кожа на главата й и добави: — Все пак е по-добре да си накокошинена, отколкото премръзнала.

— Не ми изглеждаш накокошинена, Холи — обърна се Том, клекна пред детето и с престорена сериозност се вгледа в лицето му с яркосините си очи. На устните му се появи усмивка: — Е, може би съвсем мъничко…

Холи се засмя, хвана го за ръката и двамата заедно поеха надолу по стълбите.

„Изглеждат чудесно“ — помисли си Оливия и бавно тръгна след тях. Макар че тя никога не посмя да й го каже, дъщеря й беше много хубаво дете. Особено сега, в новите си дрешки. Майка й бе положила доста усилия, докато я убеди, че на официалната церемония не може да се ходи по джинси и маратонки.

Том се обърна и се засмя на нещо, което му каза Холи. Оливия ясно видя как яркосините му очи омекват. Висок и строен, с проблясващи снежинки в гарвановочерната коса, той бе много красив. Смокингът и бялата папийонка под кашмиреното палто много му отиваха. Нобеловата награда бе колкото негова заслуга, толкова и на Жасмин. Тя страшно много се гордееше с двамата и почти не усещаше щипещия студ.

В този момент към нея се приближи доктор Жасмин Уошингтън. Младата компютърна специалистка бе скрила гъстата си афроприческа под яркосиня барета, почти електрикова под ослепителната светлина на прожекторите. Мургавото й лице на сърна контрастираше със снега и бялото на очите й.

До нея крачеше Джак Никълс, деловият партньор на Том в „Джиниъс Байътек Диагностикс“. Той се насочи право към съпруга й и го потупа приятелски по рамото. Няколко сантиметра по-нисък от Том, Джак все пак бе доста над метър и осемдесет, широкоплещест и здрав. На грубото му обветрено лице имаше белег във формата на полумесец, който започваше от лявата ноздра и слизаше към устата. Това го правеше да прилича повече на професионален боксьор, отколкото на ръководител на най-голямата биотехнологична компания в света.

Групата вече бе в пълен състав, всички се насочиха към чакащите лимузини, осветени отвътре като древни карети. Оливия се изненада при вида на тълпата, събрала се в основата на стълбището. Подозираше, че повечето от хората, включително униформените полицаи, са насочили вниманието си към крал Карл-Густав XVI и кралица Силвия, чиято лимузина тъкмо потегляше. Но немалко от прожекторите бяха насочени и към тяхната малка групичка.

— Жас, къде са останалите? — попита Оливия. Имаше предвид бащата на Том и годеника на Жасмин, които също присъстваха на церемонията.

— Ей там, отзад — махна с ръка тя. — Разговарят с носителя на Наградата за литература…

— Е, как се чувства човек, когато стане Нобелов лауреат? — усмихна се Оливия, поглеждайки топло някогашната си съквартирантка в студентското общежитие на Станфорд. — Помниш ли как преди дванайсет години се притесняваше дали ще си намериш интересна работа?

Жасмин се засмя, зъбите й ослепително проблеснаха.

— Как да не помня — отвърна тя: личеше й колко е развълнувана. Да завършиш с отличие Станфорд, а след това да защитиш докторска дисертация в МИТ^[1] е изключителен успех за всеки амбициозен човек, да не говорим за едно дете, успяло да се измъкне от гетото на Южен Лос Анджелис. Но това бе друга тема на разговор…

— А сега вие с Том променихте света — продължи Оливия. Точно такова беше мнението на управителния съвет на Каролинския институт, който определяше нобеловите номинации в областта на медицината и физиологията. Директорът — нисък мъж с прошарена коса, приветства изобретението, наричайки го чудотворна комбинация на усилията между един изключителен специалист в областта на генетиката и една жена, която е истински гений в определяне с компютри на протеиновите бази. Според него това е най-значителното научно откритие след двойната спирала на ДНК, открита от Уотсън и Крик. Откритие, което ще спаси живота на милиони хора… Оливия си спомни първата демонстрация на геноскопа, направена от Том и Жасмин през януари 1999 година. Уникалната машина удиви специалистите със способността си да декодира всички човешки гени от една-единствена клетка на тялото. С един удар тя изпрати в историята тежката и скъпа Международна програма за генетична идентификация.

Жасмин докосна рамото на Холи и шеговито подхвърли:

— Моята кръщелница май не е особено впечатлена. На два пъти я видях да се прозява…

— Наистина ли се прозяваше по време на церемонията, Холи? — засмя се Том.

— Малко — призна момиченцето и издуха една снежинка от носа си. — Беше много дълга, нали?

Том се обърна, очите му срещнаха погледа на Оливия. Усмихна се, протегна ръка зад гърба си към нея… Намираха се на три-четири метра от лимузината. Пръстите им се преплетоха. Той се наведе над нея, сякаш искаше да я целуне.

В този момент широкоплещестият мъж се отдели от тълпата и застана пред тях.

Извърната към съпруга си, Оливия направи крачка напред и в първия момент не забеляза мъжа. После видя как белегът на Джак Никълс се свива в гримаса. „Защо е ядосан? — запита се тя. — Уплаши ли го нещо?“

Времето сякаш спря.

Екна оглушителен изстрел, Джак избута Том встрани от нея. Ръцете им се разделиха и съпругът й полетя към Холи.

За частица от секундата тя ясно видя широкоплещестия мъж с разкопчано палто. Той бе точно пред нея, протегнатата му ръка сочеше към мястото, на което допреди секунда стоеше Том. Право към НЕЯ!

Екна нов изстрел, от ръката на мъжа изскочи ярко пламъче. Студената зимна нощ отвърна с многогласно ехо. Нещо тежко я блъсна в гърдите, ударът беше нечовешки жесток. Въздухът излетя от дробовете й, тя политна назад и падна в снега. Прониза я втори куршум, после още един и още един… Затъркаля се по стъпалата като парцалена кукла. Направи безуспешен опит да се изправи: беше по-скоро замаяна, отколкото да усеща болка.

Трябваше да помогне на Том и Холи!

Едно стъпало по-горе стоеше Жасмин, яркосинята й барета бе опръскана с кръв.

Оливия чу писък, после видя огромните кафяви очи на Холи изцъклени от ужас. Шапката не беше на главата й. Първата й мисъл бе, че детето ще настине. Направи опит да се усмихне, поиска да каже на дъщеря си нещо успокоително. Но не можа да се помръдне, косата на тила й изведнъж стана мокра и лепкава. Стреснато осъзна, че това е единственото й усещане.

Главата й бавно се люшна встрани, погледът й попаднаха на бягащия убиец, който вече изчезваше сред вцепенената от ужас тълпа. Тази гледка й се стори странна.

„Къде е Том? — запита се тя. — Той ще оправи всичко…“

Чу го да я вика по име. Някъде отдалеч…

После гласът му изчезна като забравена мисъл. Тя вече не чуваше и не виждаше нищо…

ОЛИВИЯ! ОЛИВИЯ! ОЛИВИЯ!

Доктор Том Картър крещеше името на жена си, отказваше да повярва на очите си. Отпуснал се на колене върху заледените стъпала, той не усещаше раната от куршума в крака си. През цялата си дългогодишна практика на хирург не беше виждал толкова много кръв. Снегът около тялото на Оливия беше червен. Не, това бе невъзможно! Това бе някакъв абсурден кошмар!

Всичко се разви с ужасяваща бързина. Само преди секунди той имаше всичко, за което можеше да мечтае на този свят. А сега…

Не можеше да мисли. Тълпата крещеше и се вълнуваше, полицаите се опитваха да я обуздаят, образували кръг около неговия малък ад. Виеха сирени, проблясваха светкавици на фотоапарати. Към него се втурна Джак с пепеляво лице.

Наведен над Оливия, Том нежно отстрани кичур руса коса от лицето й. Очакваше, всъщност беше сигурен, че очите й ще примигнат и лицето й ще се озари от познатата мила усмивка. Но очите й бяха неподвижни, вперени право в него. С главата й бе станало нещо странно. Той изведнъж разбра, че част от черепа й липсва, и тялото му се разтърси от ужас.

Наведе се и я стисна в прегръдката си. „Защо?!“ — проплака той, без да си дава сметка, че крещи тази единствена, изпълнена с отчаяние думичка.

После през главата му мина една мисъл, от която сърцето му застина. Джак го беше изблъскал встрани. Убиецът се беше целил в НЕГО, а не в Оливия!

Той трябваше да е мъртъв, а не тя!

Прониза го остро чувство на вина, шокът отстъпи място на нещо друго — гадно и отвратително, което го накара да повърне. По-късно, не знаеше дали са изминали секунди или часове, някъде сред невъобразимата суматоха до слуха му долетя тихо скимтене.

— Холи! — изкрещя той, бутна приятеля си встрани и видя окървавеното дете в прегръдките на кръстницата му. Мургавото лице на Жасмин също бе станало пепеляво. Том протегна ръка към детето и механично го опипа за евентуални наранявания. В очите на Холи имаше безмълвен въпрос, отговор на който не можеше да даде никой нормален човек. С облекчение установи, че детето е физически невредимо, и го притисна към себе си.

— Всичко ще се оправи — прошепна той, погали мъничкото личице и се извъртя така, че да закрие тялото на Оливия. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти!…

Мълвеше тези думи почти несъзнателно, те му бяха толкова нужни, колкото и на Холи. Видя хора с бели престилки, които бяха пропуснати от полицейския кордон и тичаха насам. Единствената му мисъл беше, че поне дъщеря му е невредима.

Холи бе невредима!