Олга Громико
Космоеколози (2)

Част втора

Мотокарът запецна в най-неподходящия момент, на последния сандък, вече наполовина свален от вилицата. Огромният тежък куб плътно блокира отвора, нито насам, нито натам.

— А-а-а, черна дупка да те погълне дано! — замята се около него собственикът на товара. — Трябва да изтичам до склада за помощ, тук няма да се справим без БЧР!

Капитанът, съхранявайки абсолютна невъзмутимост, му направи знак да се успокои и активира комуникатора:

— Ден, ела, моля те, при товарния шлюз.

След няколко минути към мястото на катастрофата, клатушкайки се, се приближи слаб сънен младеж, облечен с намачкани дънки и черна тениска с надпис по диагонал „Най-добрият навигатор в Галактиката“, извади ръце от джобовете и въпросително погледна капитана. Той също така мълчаливо му показа с очи сандъка.

Младежът леко наведе рижата си рошава глава, преценявайки мащаба на бедствието, после обиколи мотокара, скочи на вилицата и подложи дясното си рамо под сандъка.

— Ама там има хиляда и двеста кило… — раздразнително започна собственикът на товара, задави се и потресено довърши: — …грама.

Сандъкът с грохот прескочи прага, застърга по пода и застана на нужното място, остана само да се закрепи.

— Това ли е всичко, Станислав Федотович? — прозя се рижият, излизайки от шлюза.

— Да, благодаря.

Младежът кимна, небрежно изтри ръце в дънките си и се отправи да си доспи. Посраменият мотокар даде на заден, потраквайки с нелепо стърчащата си вилица.

Собственикът на товара зяпна капитана със смесица от благоговение и ужас. Ако тукашните навигатори са толкова яки, какви ли са киборгите?!

* * *

Ден все така игнорираше персоналната каюта, а диванчето, за разлика от пуловера, беше скъпо не само на навигатора, затова екипажът се примири с тази странност на рижия. Обаче той не успя да заспи отново — дойде Тиодор, свеж и бодър след сутрешния душ и с боен вик смъкна одеялото от колегата си:

— Екипаж, стани! Слънчицето изгря, птичките запяха, котенцата замяукаха!

Всъщност точно проклетата котка събуди Тед, понеже по някаква причина беше решила, че днес само той е достоен да напълни купичката й. Нахалницата си беше получила ритника, но все пак се наложи да я нахрани.

— Известно ми е — промърмори Ден и скри лице с лакът. — И на свой ред искам да те уведомя, че легнах да спя само преди два часа.

— Защо така не се грижиш за себе си? — укори го пилотът, хвана крака му и се опита да го събори на пода.

В последния момент киборгът протегна ръка и се хвана за страничната облегалка на диванчето и по-нататък Тед можеше със същия успех да дърпа завързано за нея въже. Само малко помести диванчето.

Пилотът не миряса (утрото наистина беше слънчево и разполагащо към мерене на юнашката му сила) и без да пуска крака, обиколи диванчето и внимателно претърколи колегата си по корем на студения под.

— Тиодор, запознат ли си с понятието „съвест“, разпространено в някои човешки култури? — Ден принудително разтвори пръсти и се надигна. Той не се обиди сериозно на приятеля си, прекрасно усещайки разликата между шега и подигравка. По-скоро обратното — приятно му беше да осъзнава, че може както безнаказано да се озъби на Тед, така и да му се отплати със същото. Но навигаторът наистина не се беше наспал и предпочиташе пилотът да изразява дружеските си чувства по друг начин. Например тихичко да го заобиколи.

— И още как! — увери го Тиодор. — Затова се възмущавам как не ти е съвестно да къртиш, когато аз отдавна съм се събудил и жадувам за развлечения?

— Какви?

— Ами… Хайде да се сбием например! — ентусиазирано предложи пилотът. Транспортникът трети ден стоеше в порта Седми лъч, събирайки поръчки (името имаше някакъв местно-религиозен смисъл, който космолетците не схванаха) и Тиодор беше преизпълнен с неизразходена енергия. — Вместо гимнастика.

Рижият някак странно, сякаш даже със страх, погледна приятеля си.

— Аз няма да се бия с теб — тихо, но твърдо каза той.

— Защо? — учуди се Тед.

— Ти си човек.

— Що за дискриминация? — изкиска се пилотът. — Не активирай имплантите си и ще сме равностойни. Нали се би с байкерите и после с крадците.

— Тях не ме беше страх да ги счупя.

— И мен е трудно да ме счупиш. Хайде да се позабавляваме! — Пилотът протегна юмруци като боксьор и весело заскача на място.

Навигаторът отстъпи назад, а очите му придобиха нещастно изражение.

— Искаш ли просто да постоя? — обречено предложи той.

Тиодор отначало не разбра какво има предвид, а после страшно се обиди:

— Ти да не си се побъркал?! Аз искам да се раздвижа, а не да набия някого! Скучно ми е, задникът ми се сплеска от седене.

— Щом ви е скучно, идете най-накрая да измиете каютата на меракийците — посъветва ги Станислав, влизайки в гост-командната. — Че там все още висят кичури плесен от тавана. Или вие чакате да изсъхнат и сами да паднат?

— Разбира се, че не — неубедително възрази пилотът. — Но нали май днес се канехме да потеглим?

— Довечера — разочарова партньорите капитанът. Ден беше пожертвал съня си точно заради трасето, проверявайки го още веднъж. — Местните жители имат празник днес, ежегодното слизане от небето на някакъв светия и до шест часа всички полети са забранени.

— Да не се боят, че ще се сблъскаме с него? — изхили се Тиодор.

— Има ли значение? — сви рамене Станислав, без да си признава, че първо също беше помислил точно това. — Трябва да уважаваме чуждите вярвания.

— Аз ги уважавам — възрази пилотът, — освен тези, които противоречат на моите.

— А ти нима имаш такива? — учуди се капитанът.

— Естествено — каза Тиодор, без да му мигне окото. — Аз се кланям на Светата троица: светла, тъмна и нефилтрирана. А тук е забранено да ги почиташ не само бутилирани, а дори и наливни! Представяте ли си, виждам аз табела „Приют за уморения пътник“ и влизам, а там се оказа не бар, а пристанищен храм. И веднага сто чифта очи върху мен — хоп! Здравей, казват, нови брате, влез и раздели с нас тази прекрасна проповед за суетата на този свят.

Пилотът така ярко изобрази ужаса на обкръжения от мисионери канибал, че капитанът неволно потръпна.

— И какво?

— Казах, че не съм чак толкова уморен и бързо се ометох оттам. Да вървят по дяволите такива роднини!

— Станислав Федотович! — В гост-командната влетя Полина с въодушевено горящи очи. — Прочетох в новините, че в дванадесет часа на централната градска улица ще започне тържествено шествие, може ли ние също да идем?

Капитанът се поколеба. От една страна, не му се искаше да пуска екипажа точно преди полета, от друга, какво може да се случи в тихото колониално градче, където дори барове няма? Нека се проветрят малко преди рейса.

— Може — неохотно се съгласи той. — Само че първо все пак почистете каютата, страшно е даже да се надникне в нея. И във вентилационната система все още нещо скрибуца.

Тиодор въодушевено потри длани и предположи:

— Това е призракът на Мося, който не е намерил покой и сега вечно ще се скита из корабните въздуховоди.

— Призракът щеше да дрънка с вериги и да вие — не се съгласи Полина. — Така че това е или вампир, или не сме извадили всички меракийци.

— Минаха две седмици оттогава — не повярва пилотът, който предишната нощ също беше чул странен шум в стената. — Отдавна трябваше или да умрат, или да излязат.

— Според мен, там се е запушил някой клапан — сънено измърмори рижият и разруши зловещото очарование на тайната. — Звукът е аритмичен, но локален и очевидно с механичен произход.

— Накратко, хващайте се за работа — обобщи Станислав. — Колкото по-рано свършите, толкова по-дълго ще се разхождате.

Ден с тъга погледна диванчето и се помъкна към душа.

* * *

В града възникна неголям, но неприятен проблем. Оказа се, че по местните закони киборгът трябва външно да се различава от човека. Идентификационният чип, имплантиран в делтовидния мускул, който се четеше от всеки полицейски скенер, не устройваше митничаря.

— Трябва да е ясно отдалеч — обясни той, с неприязън поглеждайки рижия, който скромно беше застанал зад приятелите си. — Още повече, че това е „шесторка“, от нея всичко може да се очаква.

— Например? — с досада се поинтересува Тиодор.

— Законът си е закон — отсече митничарят. — Всички транспортни средства трябва да са с номер, животните да са с намордници…

— Птиците да са с памперси?

— Ако се държите нагло, въобще никого няма да пусна извън космодрума — заплаши ги митничарят. — Знам ви аз вас, космическите вълци, не ви пука за нашите забележителности, само гледате как да се напиете и да се сбиете в някой вертеп.

— О, тук все пак има вертепи? — оживи се пилотът.

— Това е метафора — с такъв леден тон каза митничарят, че Полина се уплаши да не ги накарат да надянат намордник на самия Тиодор.

Колкото и да е странно, Ден се обиди най-малко от тази ситуация. Той все така се отнасяше предпазливо към непознати и напълно го устройваше обичайната роля на незабележим киборг с господарите си.

— Ще ида да се преоблека — каза само той, не желаейки да цапа любимата си тениска с големите холограмни щампи, преливащи се на слънце и фосфоресциращи на тъмно.

— Идиотизъм някакъв — промърмори пилотът, щом космолетците най-после минаха през контролно-пропускателния пункт. — Нали ризата просто може да се съблече.

— Предполага се, че аз няма да се сетя за това — меланхолично забеляза Ден.

— Ами съблечи я — предложи Полина. — Той вече не ни вижда.

— Защо? — Рижият изгледа приятелката си с искрено и напълно логично, от негова гледна точка, недоумение. Първо, на улицата не беше чак толкова топло, второ, ако полицията изведнъж реши да провери документите им, ще се наложи да платят глоба.

Момичето премълча, като реши, че щом нищо не напряга самия Ден, не си струва да му обяснява защо.

Градът Седма вълна се беше образувал, както и повечето подобни селища, около мястото на кацане на колонизаторския кораб. Неговият ръждив скелет тържествено се възвишаваше на централния площад, напомняйки на жителите откъде са дошли и в същото време, че оттук ще си тръгнат, когато цъфнат налъмите. С изобретяването на скоковия двигател проблемът с пренаселеността на Земята и изострилата се на тази почва междунационално-расово-религиозна вражда се разреши от само себе си. Недоволните от бетонираната земя строяха звездни ковчези и отлитаха в търсене на обетованата земя. Разбира се, техните предводители често се оказваха не Мойсеевци, а Сусанини^[1], но установилата се тук общност изглежда, че се молеше на когото трябва — бяха стигнали до кислородна планета от земен тип, с дефицит на прясна вода, но пък с излишък от метали и редки силикати, които изнасяха с успех.

Впрочем местните жители не изглеждаха като религиозни фанатици — жените се обличаха в зависимост от времето, демонстрирайки разголени крака и шии, тийнейджърите с врява се гонеха на геомагнитни скейтове, над кръстовищата се въртяха реклами на популярни галактически марки. Вярно, че по улиците с невисоки чистички къщички — и в парка, където завиха космолетците — минувачите бяха учудващо малко, а и повечето магазини не работеха. Явно всички си седяха по домовете и се готвеха за празника.

— Какви странни скулптури — отбеляза Тиодор, разглеждайки стоящите покрай алеята блокове с повърхност на бучки, приличащи на смачкани от дете късове пластилин. Някои достигаха пет метра височина, а други, напротив, се разтичаха на причудливи петна или бяха съставени от разноцветни буци — сиви, черни, червени.

— Това не са скулптури — с нотка на превъзходство се изкиска Полина. — Това са дървета.

— А къде са им листата и клоните?

— При толкова солена почва не е изгодно да имат, един горещ ден с интензивно изпарение и растението ще се превърне в чироз. А тези халофити, напротив, изсмукват влага от нощния въздух и я съхраняват в бъчвообразните си стъбла. Всъщност тази декоративна разновидност е основната селскостопанска култура на планетата.

— Тоест те отглеждат вода?!

— Ами да. Излиза по-скъпо да я обезсоляват, освен това кюспето отива за храна на добитъка, а цветните пъпки за храна на населението.

Тиодор облиза устни и усети горчив привкус, даже прахта тук беше солена.

— Убий ме, не разбирам какво все пак им пречи бирата? — с отвращение промърмори той.

Една жена с тригодишно дете, покрай която минаха космолетците, неодобрително сви устни и повиши глас, за да не чуе чедото й светотатствените думи на чужденеца.

— Тед, ти прекрасно се справяше без нея почти месец — с укор му напомни Полина. — Има само няколко дни до следващата станция, не можеш ли да потърпиш? Освен това нали в хладилника ти има още две бутилки.

— Възмущава ме не липсата на бира, а нарушаването на правата ми!

— О, да, ти тук си най-ощетеният! — Полина забеляза една от малкото работещи палатки и се обърна към Ден: — Искаш ли сладолед?

— Какъв лед? — не разбра рижият, като се откъсна от разглеждането на планинския хоризонт. Нещо там го притесняваше, а и киборгът би предпочел да си остане на кораба, но не искаше да разваля настроението на приятелите си, като не отиде с тях за компания.

— Сладолед. Лакомство такова, студено.

— Купи ми и на мен — изпревари го пилотът. — Само да не е бял, а с някаква добавка.

Полина отиде до палатката и се върна с три разноцветни опаковки.

— Извинявай, нямаше с бира — ехидно съобщи тя. — На, вземи орехов. Ден, за теб шоколаден или залят с шоколад? Аз така и не реших какъв ми се яде повече.

— Дай този. — Навигаторът наслуки взе левия и незабелязано поглеждайки какво правят приятелите му, скъса опаковката. Преди не беше опитвал такава храна — на „Черната звезда“ беше по-лесно да се сдобиеш с обогатен спирт и мариновани гъби с необичаен ефект, отколкото със сладолед. Ден определено го хареса повече.

Пътечката изведе космолетците в средата на парка, заета от единствен, но затова пък внушителен увеселителен парк. „Звездното влакче“ приличаше на огромен куп тел, смачкана от атомен взрив. Най-високата му точка се скриваше в облаците, а съдейки по влизащия под земята тунел и ехото от викове, напомнящи за ада, строителите и отдолу бяха свършили доста работа. Кабинката се движеше по единствената магнитна релса, а от време на време и без нея, прескачайки през десетметрови дупки и скърцайки така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Скърцането беше особената гордост на създателите на увеселителния парк и смразяваше до мозъка на костите, благодарение на най-новата технология на интрополифония.

Полина се приближи, погледна ценоразписа до касата и потръпна по-силно, отколкото при вида на влакчето.

— И без това не ми се искаше много — промърмори тя, за да притъпи разочарованието си. Предишната (засега единствена) заплата се оказа толкова дългоочаквана, че беше невъзможно да се сдържат и да не я похарчат за неща, които космолетците дълго си бяха отказвали. Освен това Полина тържествено прати половината пари на майка си, за да се успокои тя най-после — ако продадат дъщеря й за органи, поне да е на печалба.

Тед и Ден не се заинтересуваха от влакчето — пилотът не обичаше бясно носещите се консервни кутии, които не можеше да управлява, а рижият въобще не разбираше защо напразно да вдига нивото на адреналина си. Освен това това нещо му напомняше неприятно за системата за тестване на „продукцията“ в „DEX-къмпани“. Но щом забелязаха, че приятелката им е изостанала, партньорите също спряха.

Полина най-после обърна гръб на касата и се сблъска с непознат младеж с малко хипарска, но симпатична външност: маркова тениска и дънки, леко небръснат и коса, заплетена на модните този сезон плитчици.

— Здравей, красавице — усмихна се той, явно опитвайки се да се покаже като по-нахакан и мъжествен, отколкото беше всъщност. — Искаш да се повозиш, но се страхуваш? А ако си в добра компания?

Тед бързо дояде сладоледа, хвърли пръчицата в уличния рециклатор и вече се канеше да се приближи и да подплаши нахалника, но той се беше харесал с нещо на Полина. Вероятно с предложението за безплатно возене на влакчето.

— Ох, ами не знам… — затрепка с мигли тя, същевременно тайно правейки знаци на пилота да се махне. — А сигурно ли е, че е добра?

Тиодор разбиращо се ухили, вдигна ръка с комуникатора и изразително почука по него: ако има нещо, свирни!

— Този сладолед само ми отвори апетит. Да идем ли да обядваме?

— Ами Полина? — Рижият неразбиращо и даже малко обидено се загледа след двойката, влизаща в кабинката.

— Нея и без нас ще я нахранят — увери го приятелят му.

— Защо?

— Защото — Тед покровителствено сложи ръка на рамото на киборга и го насочи към автоматичното кафене, — пред нас се развива класическият ритуал на свалката. Първо замъкваш момичето на някое интересно място, където може да се направиш на як пичага — например да я прегърнеш на завоя, щом тя запищи от ужас, да й подадеш ръка на излизане от кабинката, а може и да я изнесеш от нея, притисната до мъжествената ти гръд. После той ще я покани в най-близкото заведение, ще поръча маса за двама, ще плати сметката и те ще си приказват всякакви глупости…

— Като нас двамата сега?

— Като двама души от различен пол! — бързо уточни Тиодор и отдръпна ръка. — Поне в повечето случаи.

Щом посетителите престъпиха прага на кафенето, по пода като малки змийчета забягаха стрелки, показвайки пътя към свободна масичка на един крак, а когато приятелите седнаха на антигравитационните седалки, около тях израсна прозрачна синкава завеса, заглушаваща звуците.

Докато Тиодор с недоволно мърморене преглеждаше вирт-прозорчето с менюто — всички напитки в него бяха безалкохолни, Ден съсредоточено обмисляше получената информация.

— А какъв е смисълът на този ритуал? — попита накрая той.

— Ами ако всичко върви по план — пилотът гнусливо цъкна с нокът по иконката „Готово“, пращайки поръчката в кухнята, — то ще свърши на някое дискретно място.

— Защо?

— Защо, защо, заради онова! — Кръгът в средата на масата предупредително замига, после се превърна в дупка и от нея се показа пълен с храна поднос. Пилотът взе от него висока чаша с коктейл и се сепна: — Ах, да, ти нали… Общо взето, сексът е когато…

— Знам — слиса го Ден. — Гледал съм няколко порнографски филма.

— И? — оживи се приятелят му.

— Схванах принципа — предпазливо каза рижият. — Но изглежда, че този процес се отнася към размножаването само технически.

— Нима нито едно филмче не ти се стори достатъчно… — пилотът се изкикоти, — познавателно?

— Само едно, с кученце.

Тиодор се задави с коктейла и Ден сметна за нужно да обясни:

— Само на него му беше весело. Останалите се преструваха.

— Ах, да, този твой детектор — облекчено въздъхна пилотът. — Тогава просто ми повярвай, че има смисъл. Затова мисля, че може да не чакаме Полина. Тя сама ще се върне по-късно на кораба.

Но Полина се върна след двадесет минути, като ту свиваше устни с досада, ту ги разтегляше в неудържима усмивка.

— Спече се още на първия лупинг — презрително докладва момичето, с една ръка отмъкна от чинията на Ден парче печен водоплод, а с другата си примъкна свободна седалка от съседната масичка. — Ако не го подкрепях на излизане, сигурно щеше да припадне.

— И на този стадий ритуалът на свалката прекъсна? — Рижият съчувствено бутна чинията към нея.

— Не — Полина не издържа и пак започна да се киска, — на стадия, когато аз жизнерадостно казах: „Е, ще хапнем ли по пирожка?“ Накратко, няколко минути стоях пред вратата на най-близката биокабинка, разбрах, че ще е задълго и се върнах при вас.

— Тоест днес няма да правиш секс? — педантично уточни Ден.

Захапаното парче изпадна от устата на момичето.

— А трябваше ли?!

— Тед каза, че да.

Пилотът рязко се заинтересува от тавана и небрежно засвирука, игнорирайки унищожителния поглед на приятелката си.

— За твое сведение — отсече тя, — приличните момичета даже не се целуват на първа среща. Пък и това е изключително идиотски метод за свалка, съмнявам се, че изобщо сработва при някого.

— Не се съмнявай — самодоволно я увери Тиодор. — Аз имам доста по-здрав стомах.

За отмъщение Полина взе чашата му и свирепо гледайки приятеля си над капачето, с крайно гаден звук изсмука през сламката остатъците от коктейла.

— Как ти се стори влакчето? — попита Ден, който реши да си изясни въпроса относно човешките ритуали някой друг път.

Момичето пренебрежително изсумтя.

— Помниш ли как Тед тази седмица изпробваше новия флайер?

— Мога ли да го забравя! — искрено каза навигаторът.

— Ами това беше жалко подобие!

* * *

Днес капитанът беше доволен от себе си. Направи сто лицеви опори и даже дишането му остана равномерно. „Е, почти равномерно“ — убеди себе си Станислав и старателно изчака да започне да диша нормално. Сега може с чиста съвест да се опъне на диванчето, четейки книга и отпивайки от кафето, докато младежите не са се върнали от разходката, защото капитанът трябва да бъде строг космически вълк, а не отпуснал се пенсионер със завити с одеяло крака и сгънала се върху тях котка.

Последното се стори на Станислав вече прекалено.

— Къш! — Капитанът първо зарита с крака, а после дръпна одеялото за края. Котката се помести заедно с него и протестиращо замяука, но въпреки това не скочи на пода.

— Мили, много ли си зает? — с кадифен глас се осведоми Маша.

Станислав се обърна към холографския подиум и небрежно увитата с чаршаф блондинка с недоволна гримаса („Пфу, твоите гадни приятели пак ни прекъснаха!“) му протегна един розов видеофон с кристали. Капитанът машинално се опита да го вземе, изруга, отметна одеялото върху благодарно замъркалата котка и предпазливо се приближи до терминала. От известно време целият екипаж се боеше от междупланетни обаждания, макар че Полина уверяваше, че майка й е обезвредена за поне една седмица, а после момичето ще й звънне само.

За щастие, този път му се размина.

— Харалд! — Станислав на мига престана да съжалява за прекъснатата си почивка. — Е, има ли новини за отвлечените?

— Уви, не. — Широката усмивка на миньора веднага помръкна. — И изглежда, че няма да има. Всеки ден питам инспектора как върви разследването и в гласа му има все по-малко ентусиазъм: ако не са успели да догонят пиратите по горещите им следи, то шансовете да намерят лагера им и да докажат каквото и да било, са нищожни.

— Ама че гадове — разстрои се Станислав, който предполагаше, че Харалд му се обажда, за да сподели радостната вест. — А ти самият как си? Вече стигна ли вкъщи?

— Какво да търся там? — безгрижно махна с ръка миньорът. — Полекувах се и пак съм в строя, от понеделник почвам нова работа. — Миньорът, привлечен от някакъв звук, тревожно погледна през рамо, успокои се и обясни: — Рики засега живее с мен, той има само една баба, която изглежда, че не гори от желание да отглежда внука си. Не искам той да чуе разговора ни и специално изчаках, докато заспи. Той все още вярва, че баща му скоро ще се върне.

— И ти вярвай — ободри го капитанът. — Съдбата е лекомислена дама, никога не можеш да познаеш как и кога ще се обърне. Аз точно знам!

— А, какво исках! — сепна се Харалд. — Ти си в сектор „Д-23-3“, нали? Не смяташ ли да надникнеш на Рибешкото око?

— Крамарската колония? — Станислав отвори трасето в съседния вирт-прозорец. Ден беше свършил солидна работа, като беше намотал на основната ярка линия един куп полупрозрачни клупове от резервни варианти, ако изведнъж нещо се случи и се наложи мигновено да се вземе решение къде да скочат. — Не, но тя ни е почти по път, може да направим крачка встрани. Защо?

— Един приятел търси евтина и надеждна транспортна фирма и аз веднага се сетих за теб. Нали всичко е наред с лиценза ви?

— Разбира се — леко поизлъга Станислав. По път можеше да се случи всичко, някой да се разболее, някой спешно да бъде извикан вкъщи във връзка с раждането на сина му или погребението на баба му, някой да няма търпение да се ожени, а някой, мамицата му, да избяга през нощта на чужд катер. Законът допускаше промени в екипажа, но ключовите места — пилот, навигатор, капитан, техник и лекар — не трябваше да останат незаети повече от месец. А той вече изтичаше. — Какво и къде трябва да закараме?

— Около три тона импулсен взрив и пет сандъка цифрови детонатори. На Мойра.

Станислав учудено и с уважение свирна.

— Твоят приятел да не е замислил терористически атентат от планетарен мащаб?

— Да, срещу двадесеткилометров планински хребет — разсмя се Харалд. — Той спечели обществена поръчка за строителство на свръхзвуково трасе, с едни каменотрошачки там не може да се мине. Но държавните превозвачи искат страшно висока цена — опасен товар, висок риск, а той самият не се доверява на частниците, твърде голяма е съблазънта да го продадат на пиратите и да излъжат, че са ги ограбили. Наемаш ли се? Всичко е законно, плащането е чисто хиляда и петстотин. Нали ги знаеш крамарците, без печат и метеорит няма да пуснат в атмосферата си.

— Наемам се — не се колеба дълго капитанът. Парите бяха добри, а рискът всъщност минимален. В армията Станислав беше имал работа с импулсен взрив и знаеше, че е неимоверно сложно да се задейства процеса на разпада му. До него пушеха и стреляха, а особено надарените интенданти го крадяха с торби, уверявайки, че по-хубав тор за вилата няма. Важното е да не се дрънка за товара наляво и надясно, за да не ги нападнат пиратите наистина. — Благодаря.

— Радвам се да ти помогна — грейна в усмивка Харалд. — Та кога ще бъдеш на Рибешкото око? Да кажа на приятеля си.

— След три-четири дни, сега сме на Нова Земя-7.

— Тя коя беше? Вечно ги бъркам.

— В системата Скат. — Станислав също не разбираше защо колонизаторите са толкова зле с фантазията. Бройката на Новите Земи беше надхвърлила двадесет, не по-малко от половин дузина Едеми бяха разхвърляни из космоса, а сега вече имаше и Нови Едеми. С нечовешките цивилизации не възникваха такива проблеми. Ако на техния език думата Роъйпкшгцкцукцргл-ссс означаваше „Земя“, то космолетците, щом погледнеха черната планета със сребрист пояс, уверено я съкращаваха до „Рибешкото око“.

— А, знам я — оживи се миньорът. — Баджанак ми работи там половин година, страшно я псуваше.

— Даже се досещам защо — усмихна се капитанът.

— Нали?! Странно, иначе сякаш са нормални хора! Развиват науката и културата си, членове са на галактическото дружество, а не искат да чуят за отмяна на това варварство. Твърдят: така ни повелява религията ни и това е.

— Какво да се прави, всеки си е малко луд — деликатно отбеляза Станислав, който не разделяше вселенската скръб по бирата.

— Точно — разсмя се миньорът. — А, едва не забравих, Рики ме помоли да предам поздрави на вашия навигатор. Каза, че му е домъчняло за него.

— Ще предам — обеща капитанът. — Веднага щом момчетата се върнат от града.

— По магазините ли са или си ги пратил по работа?

— Не, тук днес има някакъв религиозен празник и ме помолиха да го видят.

— Да не би случайно да е това проклето слизане на светеца? — Харалд явно се пошегува, но като видя, че Станислав не разбира къде да се смее, промени физиономията си, стана и кресна: — Незабавно ги извикай! Там сега такова нещо ще започне!

* * *

— Странно — намръщи се Тиодор, натискайки сензорното екранче на комуникатора, — сигналът за повикване идва, а няма връзка. За трети път потвърждавам, а в отговор тишина.

— А ако ти избереш?

— Същата работа… Полина, носиш ли си видеофона?

— Не, остана на кораба. — За всеки случай Полина пребърка чантата си, но напразно. — Реших, че на такова разстояние ще ни стигнат и комуникаторите.

— И аз така реших. — Пилотът отпусна ръка с досада. — Сякаш нещо ги заглушава.

Момичето завъртя глава, но не откри нито мост, нито високоволтна линия над себе си.

— Електромагнитният фон на самата планета е нестабилен — съобщи киборгът, който беше забелязал това още при кацането, но не му беше обърнал особено внимание. Нивото не беше толкова високо, за да навреди на човешкото здраве или на работата на имплантите. — Има постоянни хаотични изригвания, предизвикващи леки проблеми. Тук, в долината, се усеща повече.

— Значи ще се обадим, когато излезем от нея — успокои се момичето.

Широката улица, постлана с каменни плочи като в древните времена, продължаваше да слиза надолу и разходката вървеше леко, краката сами ги носеха напред.

— Дали да не се върнем? — Ден с надежда погледна назад. Градът полека се изпълваше с народ. Заради празника жителите се бяха преоблекли в просторни светли одежди, а много носеха табели с надписи, основно на непознат език, но имаше и на интерлингва: „Да ни се въздаде според делата“, „Не за пощада моля, а само за прошка“, „Осени ме със своята благодат“ и тем подобни религиозни глупости. — Ами ако капитанът спешно има нужда от нашата помощ?

— Ами, какво може да се случи там? — безгрижно махна с ръка Тиодор. — Сигурно просто иска да разбере какво правим.

— Освен това празникът всеки момент ще започне — подкрепи го Полина. — И без това транспортникът никъде не може да лети, докато не свърши.

— Още повече без мен. — Пилотът глуповато се закиска.

Ден озадачено изгледа приятелите си. Станислав Федотович нямаше навик да досажда на подчинените си просто от нямане какво да прави, и Тед и Полина прекрасно го знаеха. А щом капитанът настойчиво продължаваше да им звъни, докато връзката окончателно не прекъсна, надали се интересуваше как вървят магнитчетата в лавката за сувенири.

— Нека аз да ида сам — предложи навигаторът.

Разпръснатите купчинки хора през това време се сляха в една тълпа, която величествено се задвижи към площада като търкаляща се от планината лавина.

— Върви — съгласи се лесно Тиодор. — А ние ще се поразходим още. Тук е хубаво-о-о… — Пилотът с наслада се протегна.

— Нали казваше, че тази планета не ти харесва — недоверчиво припомни навигаторът.

— А сега ми хареса. Рижко, защо си такъв досадник? Отпусни се, наслаждавай се на живота като нас…

— Защото сега тук не ми харесва на мен. — Тревогата все повече обхващаше Ден, в разрез с всеобщата еуфория. Нито едно дете. Нито един дъвчещ нещо човек. Нито една прегръщаща се двойка. Никаква музика. И накъдето и да погледнеш — възторжени лица и стъклено блестящи очи.

— Ами тогава изчезвай и не разваляй хорското настроение — с убийствено благодушие го посъветва пилотът.

Полина сякаш изобщо не слушаше разговора им и продължаваше да крачи напред.

Ден рязко спря. Тълпата тутакси погълна приятелите му и отмина нататък, заобикаляйки киборга като стълб, а срещу нея, величествено превалило през планинския хребет, пълзеше пурпурен кълбест облак. Хората го приветстваха с ликуващи, все повече екзалтирани викове. Хиляди табели в единен порив се вдигнаха към небето, сякаш предлагаха на светеца да прочете тази гигантска страница.

Чу се гръм, блесна мълния. Ден дълбоко вдиша горещия, ухаещ на озон въздух, гмурна се в тълпата, догони приятелите си, хвана ги за ръцете и ги помъкна далеч оттук.

Полина се повлече след него без въпроси, все със същата блажена усмивка, но на Тед такова държане не му хареса.

— Ей, какво правиш, по дяволите? — възмути се той, като отчаяно се запъваше и се дърпаше. — Веднага ме пусни!

— Ще те пусна на кораба. Държите се неадекватно.

— Сега ще ти покажа кой тук е неадекватен!

Ударът на Тиодор се оказа мощен и добре поставен, но Ден даже не мигна, само леко наклони глава и обърна към разбушувалия се пилот по-здравата част на черепа си. Околните не обръщаха ни най-малко внимание на странната, вървяща срещу течението троица, само се дърпаха встрани, когато случайно ги удряха и тях.

Космолетците бяха вече в опашката на шествието, на средата на отиващата нагоре улица, когато нещо — „ж-ж-жих!“ — изсвистя покрай бузата на Ден, вряза се в цветната леха и вдигна фонтанче прах. Киборгът вдигна глава, проследявайки траекторията на изстрела и следващия „куршум“ го удари между очите. Това се оказа голяма капка дъжд и други като нея закапаха рядко по плочите, украсявайки ги с тъмносиви петна. А после пак пронизително жужене и пръски сок от дълбоката дупка във водоплода край улицата.

Отзад се дочу див крясък, заглушен от радостни такива. Ден не започна да изяснява що за благодат се сипе от слизащия светец. Изтънелият поток от хора най-после му позволи да ускори крачка, а после да побегне. Тъкмо и на Тиодор не му беше удобно да се бие.

Щом стигнаха на половината път, той беше преграден от един полицай в метализиран комбинезон и шлем, които изглежда, че защитаваха пазителя на закона, както от материалното, така и от духовното въздействие на местното божество.

— Проблеми ли имате? — попита ченгето, внимателно премествайки поглед от Полина към Тед. Стоящият между тях киборг сякаш беше невидим.

— Ами този глупак… — започна пилотът, но Ден го прекъсна с безстрастното:

— Получена е заповед за връщане на кораба. Получено е разрешение за използване на силови нетравматични методи по отношение на неподчиняващите се членове на екипажа. Изпълнява се операция за доставка в зададената точка.

— Абе той лъже, няма никаква заповед! — ядоса се Тиодор. — Комуникаторите ни изобщо не работят, можете да проверите!

— Капитанът зададе точно време на връщане — не трепна рижият. — Разрешението за отпуск на дадените субекти изтича след седемнадесет минути и четиридесет секунди.

Полицаят се поколеба. Киборгите не са способни да лъжат, а иначе рижият се държеше напълно адекватно, не приличаше да има бъг в системата. От една страна, не е редно началникът, а още повече бездушната машина да застава между човек и вярата му. От друга — истински вярващите сред тези туристи са най-много един на всеки десет, останалите се мъкнат тук от чисто любопитство, а после и жалби пишат. Нека да се връщат на кораба и да се махат, избавяйки го от писането на досадния протокол.

Полицаят вече се накани да се отмести, но изведнъж момичето, продължавайки мечтателно да гледа някъде напред и нагоре, с неимоверно печален глас провлече думите:

— А пък а-а-аз така-а-а исках да ме осени небесната благодат…

Полицаят нямаше капитанския имунитет към обаянието на Полина. Той най-накрая „забеляза“ Ден, втренчено погледна лицето му (стандартен метод за привличане вниманието на киборг, ако не знаеш номера му или с какво име е наречен), небрежно махна със значката си и нареди:

— Пусни ги.

Системата за четене на данни се включи автоматично и пред вътрешното, „машинно“ зрение на Ден пробягаха червени редове: Достъпът е потвърден. На обекта е даден временен статус „господар“. Полицията имаше право да командва частните киборги (армейските се подчиняваха само на командира си), анулирайки заповедите на собствениците им. Иначе съблазънта да се наруши закона чрез ръцете на DEX-овете би била прекалено голяма.

Без да мига, рижият се втренчи в блестящото стъкло на шлема. Отражението беше бледо и изкривено, но програмата за обработка на видеоданните лесно го приведе в изходния вид. Хората зад гърба му танцуваха, кикотеха се, прегръщаха се, биеха се в гърдите, драскаха лицата си, ридаеха и крещяха нещо, все повече нечленоразделно. А понякога падаха и дупката в тълпата тутакси се запълваше. Бялото море от одежди постепенно ставаше розово.

— Изпълнено. — Киборгът разтвори пръсти и толкова бързо, че никой не успя да разбере какво става, с дясната си ръка удари полицая в челото, така че само парченца от шлема му се разлетяха, а с лявата му помогна внимателно да се отпусне на земята.

Отношенията на Ден с господарите му нещо не вървяха.

Полина плъзна замъглен поглед по тялото, обърна се и се запъти обратно, но веднага се препъна и с недоумение се загледа в десния си крак. От дупчицата в средата на стъпалото бавно, една след друга, се показваха и се стичаха към подметката гъсти алени капки.

— Боли — учудено се оплака момичето.

Ден мълчаливо я вдигна на ръце. Много му се искаше да направи същото и с Тиодор като втори слой върху нея и като предварително го изпрати в безсъзнание — ще му е по-тежко, но затова пък по-лесно. Обаче рижият все още се боеше да бие приятеля си. Киборгът пресмяташе колко сила да вложи с 0,75% отклонение, а за някои хора това е разликата между припадъка и смъртта на място.

„Куршумите“ свистяха все по-близо, а близките къщи нямаха нито козирки, нито издатини, под които да се скрият. Дали да не разбие някоя врата или прозорец?

Ден не успя да се реши на такова нещо. От небето като ястреб падна флайер с военен вид, тесен и остронос, но с мирна синьо-оранжева разцветка. Машината увисна на метър от земята, вдигайки прах и се залюля нагоре-надолу като на ластик. После несръчният пилот най-после намери копчето за автоматично кацане и машината с облекчено мъркане направи всичко сама.

— Качвайте се, по-живо! — разпореди се седящият зад руля Станислав. В корабния инвентар не се беше намерил полицейски спецкостюм, но лекият скафандър с радиационна защита също свърши работа.

При вида на капитана Тиодор малко дойде на себе си и без скандал влезе вътре. Ден вмъкна Полина, скочи сам и флайерът с леко криволичене (Станислав умееше да кара, но преди пет години и съвсем друг модел) се обърна и полетя обратно.

* * *

По пътя към космодрума облакът изразходва цялата си „благодат“ и сега по обшивката удряха само капки. Над сградите се появиха фунии от силово поле, които жадно всмукваха тази манна небесна. На Нова Земя чистата прясна вода се ценеше повече от всички напитки. Остро миришеше на мокра сол, а водоплодите потъмняха и сито се издуха.

— Не знам какво ми стана — глухо повтори Тиодор, който се беше прегърбил на стола и избягваше да поглежда Ден. На брадичката на рижия чернееше една синина, а под окото му — друга. Киборгът се лекуваше бързо и след няколко часа от тях нямаше да остане и следа, но въпреки това пилотът се чувстваше като последния мръсник. Освен това му беше лошо като след препиване.

— Обаче аз знам. — Станислав беше успял с половин ухо да прослуша изпратения от Харалд инфоклип. — Сезонно изригване на електромагнитна активност от ядрото на планетата. Първите колонизатори са кацнали точно на това място, където тектоничните плочи се съединяват и възникват вълни с определена честота, предизвикващи нервни разстройства. А понеже на кораба е летяла религиозна общност, тя веднага радостно е обожествила това.

— А що за гадост се сипеше от небето?

— Каменни късчета, прихванати от вятъра в планините. Смята се, че те правят чудеса и носят късмет… или не носят. В зависимост от размера. Обикновено по време на „празника“ загиват от десет до петдесет души.

— И всичко това ежегодно протича в един и същ ден и час? — Ден също нервничеше, но по съвсем друга причина и се стараеше да не го показва. Самоволното нападение на човек (още повече полицай) беше най-сериозното престъпление, което можеше да извърши киборг. Дори заради спасението на живота на собственика си. Когато заплахата премине, капитанът на „Черната звезда“ просто би извадил бластера си и би застрелял разбунтувалата се машина на място. Впрочем него Ден не би и помислил да го спасява.

— Не, но уредите регистрират появата и нарастването на вълните с определена честота и изхождайки от това, властите назначават датата на слизане на светеца.

— Не разбирам — потресено плесна с ръце Вениамин. — Как може да познаваш физическата природа на явлението, при това смъртно опасно, и да му се молиш, като го обявиш за божа воля?

— А как твоите терминално болни понякога оживяват, въпреки медицината?

— Нищо подобно — възмути се докторът. — При мен още никой не е оживявал! — Смутен от дружния смях, започна сърдито да се оправдава: — Искам да кажа, че аз никога не съм поставял диагноза „сто процента ще умре!“, много зависи от скритите резерви на организма…

— Ами ако точно тези скрити резерви са божията воля?

— Това е волята на нашите гени, начин на живот и сила на духа — упорито заяви Вениамин. — Ако се предадеш, легнеш, впериш поглед в тавана и чакаш да умреш, никой светец няма да ти помогне.

— А може ли някой мен да ме излекува? — жално напомни Полина. — Аз много искам да живея, честна дума, но в обувката ми вече жвака!

— Да вървим в медицинския отсек — разпореди се Вениамин, въоръжи се с лазерен скалпел и самонасочваща се пинсета, и извади от раничката прозрачно двусантиметрово парче, омазано с кръв.

— О, какво е това, стъкло ли? — учуди се Полина.

Докторът разбърка съдинката с дезинфекциращ разтвор с пинсетата. Течността почервеня, но цветът на парчето остана същият.

— Не, изглежда, че е някакъв камък.

— Скъпоценен ли? — светнаха очите на момичето.

— Едва ли, щом тук те просто така се сипят от небето. Затова пък не кой да е, а самият светец те е наградил с него! — Вениамин протегна парчето към пациентката си и саркастично добави: — Сигурно за добро поведение.

— А не можеше ли просто да го сложи под елхата като земния си колега? — Полина премери камъка на дланта си. Около двадесет грама, може от него да се направи колие или да се добавят мъниста и да се изплете цяла огърлица. Ще бъде шикозен сувенир за спомен от приключението. — Задължително ли трябваше да го забоде в крака ми?

— Бъди благодарна, че не е в окото. Боговете са коварен народ. — Вениамин разтръска балончето с антисептик и обработи раничката в съпровод на страдалческо пискане.

— Излитаме, веднага щом отворят въздушния коридор — нареди Станислав. — Добре, че полицаят не е успял да провери документите ви и се молете, щом се събуди, да реши, че челото му е уцелено от светеца.

„Светецът“ виновно потърка наболяващата го брадичка и Тиодор не издържа:

— Хайде и ти да ме удариш, а?

— Защо? — не схвана връзката между челюстта и съвестта Ден. — Ти нали се извини. Три пъти. Не ти се сърдя, честна дума.

— Обаче аз се сърдя на себе си! Хайде, удряй и ще сме квит.

— Това също ли е някакъв ритуал? — Киборгът объркано погледна капитана, опитвайки се да разбере дали не го проверяват за вменяемост.

— Това е глупост — успокои го Станислав. — Затова сега твоят партньор сам бързичко ще удари чело в стената, ще се утеши и ще започне да се готви за излитане.

Тиодор напълно сериозно стана, отиде до стената и звучно я фрасна с чело.

— Помогна ли? — заинтересувано попита Ден.

Пилотът почака, вслушвайки се в себе си и се удари в стената още веднъж, по-силно.

— Сега да! — Тиодор се върна на пулта, като правеше физиономии и се олюляваше и с досада подхвърли: — Може ли нещо хубаво да се очаква от планета, където даже не пият бира?

— Можеше да бъде и по-лошо — философски отбеляза докуцукалата обратно Полина и с правото на тежко ранена се отпусна на диванчето и вдигна превързания си крак на облегалката.

— Например?

— Представи си, ако и пиеха!

* * *

Нова Земя-7 не беше толкова богата и посещавана планета, за да има на космодрума своя собствена станция за гасене. Наложи се да летят до края на звездната система.

Научно-техническият прогрес беше направил подвластните на хората разстояния огромни и същевременно измамно малки. Ако през по-миналия век закъснелият за автобуса човек можеше да измине няколко спирки пеша, то космическият кораб за секунди създаваше непреодолима пропаст между пътниците и изпращачите, дори да можеха да вървят из вакуума. И досега понякога се случваше от някой ръждив, разпадащ се звездолет, на планета само на стотина светлинни години от Земята да се изсипят куп полудиви дрипльовци — четвърто или пето родило се на борда поколение от космически пионери, а там да ги посрещне развита инфраструктура с небостъргачи, улично движение на три нива, автомати с четиридесет вида еднакво безвкусни синтетични бургери или „Междугалактическа верига от заведения за бързи срещи на Майка Зайка“. Макар че, разбира се, повечето от тези „пешеходци“ отдавна бяха настигнати и върнати.

Въпреки това безкрайният звезден килим зад илюминаторите създаваше илюзия за изгубване в космическите дълбини, абсолютна самота и, най-важното, безнаказаност. Точно до момента, когато на екрана на лидара възникна движеща се към центъра точка, последователно мигаща в червено и синьо.

— Полицейска корвета — напрегнато докладва Тиодор. — Движи се срещу нас.

В гост-командната веднага стана тихо и някак неуютно, макар че очакваха проблеми отзад, а не отпред — нарушителите на закона щяха да бъдат подгонени първо от планетарната полиция, традиционно недолюбваща галактическата и прибягваща към нейната помощ само в краен случай.

Явно на корветата също засякоха транспортника, защото леко измениха курса. Корабите се разминаха на сто мили един от друг и колкото Полина да се взираше в илюминатора, не успя да разгледа даже светлинка. За преминалата заплаха напомняше само точката, пълзяща към долната част на екрана. Все по-бавно и по-бавно, докато не спря напълно.

А после запълзя обратно.

— Изглежда, че лети след нас — притеснено съобщи пилотът.

— Да запазим спокойствие — с равен тон нареди Станислав, давайки пример на екипажа. — Може би той просто патрулира сектора.

Червено-синьото мигане зачести.

— Увеличава скоростта си — изкоментира Ден, без да гледа екрана. — И идва право към нас.

— Станислав Федотович, какво ще правим? — Тиодор по-силно стисна щурвала, макар че полицията недвусмислено даваше да се разбере, че трябва да спрат и да отворят канал за връзка.

— Намалявай скоростта — нареди капитанът, прекрасно разбирайки, че няма да успеят да избягат, корветата беше много по-бърза и маневрена от транспортника, при това въоръжена.

Полицейският кораб също включи спирачните двигатели, но не поиска скачване и спря на разстояние за приемане на радиосигнал, явно на границата, защото звукът едва се чуваше през смущенията, а картина изобщо нямаше.

— Транспортен съд „ЛПКВ-231“ — гласът на патрула се оказа нисък и гъгнещ, сякаш нарочно разтегляше думите и стискаше носа си, — в сектора е обявена извънредна ситуация…

Екипажът замря в креслата, очаквайки присъдата.

— … зачестили са пиратските нападения над самотни кораби.

Навярно полицаите още не бяха чували такава дружна въздишка на облекчение при това известие.

— Засега не сме срещнали никого, освен вас — бодро рапортува Станислав, стараейки се да не се разкикоти нервно.

— Ние също — многозначително изгъгна патрулът. — Затова покажете пропуска си!

— Какъв пропуск? — пак се напрегна капитанът. — Всичките документи на кораба и товара са в ред, може да проверите.

— Трябва да имате и временен пропуск за полет през системата, издаден от началника на космопорта, от който сте излетели.

— За пръв път чувам, за нищо подобно не са ни предупредили!

— Незнанието не ви освобождава от ответственост — безапелационно отсече гласът. — Щом нямате пропуск, значи сте вероятен противник и ще бъдете анихилирани като предупреждение към останалите. Започвам обратно броене: сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

— Що за глупости? — смая се капитанът. — Ние сме мирен кораб и сме готови да се предадем, нямате право да стреляте по нас!

— Имаме, ако предизвиквате подозрения у нас. Осемдесет и седем… Осемдесет и шест…

— И с какво, мамка ви, ги предизвикваме?! — не издържа Станислав.

— Аха, ето, че проявявате агресия! — зарадва се полицаят. — Навреме ви разкрихме, пир-рати!

Ден, който съсредоточено се вслушваше в разговора, се наведе към Тиодор и нещо тихо му каза.

— Сигурен ли си? — трепна от изненада пилотът.

— Да. Просто са си поиграли с настройките.

Тиодор тутакси скочи от мястото си, нелюбезно отмести Станислав от капитанския пулт, наведе се към микрофона и зловещо изхриптя:

— Край, позорни ченгета, омръзнахте ни! Сега ще сложим психо-шлемовете си и ще ви простреляме със свръхвакуумни лъчи от ненавист.

— Шестдесет и три… С какво?! — объркаха се вече на корветата.

— С лъчи от ненавист — отмъстително повтори Тиодор. — От които на целия ви екипаж ще му прилошее и ще бъде нападнат от сърбеж, а лично ти, Вини, за седмица ще заседнеш в кенефа!

В колоните се чу някакво шумолене, през което се долови приглушеното, но отчетливо:

— По дяволите, хванаха ни! — след което смущенията веднага изчезнаха и в средата на екрана изникна леко смутеният, но много доволен от себе си Вини, а до него превиващият се от смях Франк.

От дълбините на рубката се появи Роджър Сакаи, в движение оправяйки яката на чисто новия си мундир.

— О, вие вече сте на линия? — приятно се учуди той. — Здравейте, Станислав!

— Роджър?! — Капитанът се поколеба, не знаейки какво му се иска повече, да прегърне стария си приятел или да го удуши. Впрочем едното не пречеше на другото. — Значи това са вашите глупави шегички?

— Какви шегички? — Сакаи с недоумение се обърна към екипажа си, който изобразяваше кипяща работа по управлението на кораба. Корветата бавно се придвижи напред, изравни се с транспортника и на обзорните екрани изплува надписа „Сигуре“. — Ние просто прелитахме оттук и гледаме — а, стари познати! Решихме да ви поздравим, да видим как я карате.

— И пак си играете на полицаи? — с укор се поинтересува Станислав.

— Не, работим като такива — горделиво изправи рамене Роджър. — Е, какво, ще ни пуснете ли на гости или ще се наложи да злоупотребим със служебните си правомощия?

Зад гърба му Вини вдигна и показа на камерата кашона с „правомощията“, от който стърчаха десетина бирени бутилки и две дълги и тънки такива, с по-благородни напитки.

— Аз съм „за“! — веднага прости на колегата си Тиодор.

— Аз също! — Полина дори не забеляза кашона. Естествено, че самурайското кимоно повече би подхождало на Роджър, но и в мундира доста го биваше.

— Добре, скачвайте се — вече беззлобно измърмори Станислав. Глупаво е да се сърди на чуждия екипаж от льохмани, когато неговият с нищо не е по-добър.

* * *

Вини се беше променил най-малко от всички, само леко беше отслабнал в лицето и с няколко сантиметра в талията (по-точно, беше се появил намек, че тя въобще съществува у невисокия набит сержант). Роджър, напротив, изглеждаше по-млад и свеж, сякаш беше изхвърлил част от азиатските си гени заедно със стария мундир (обаче, естествено, грижливо беше прехвърлил честта на предците си в новия). Но най-поразителните промени бяха станали с Франк, забележимо пораснал на ръст и на рамене. Вярно, че подплънките под мундира се оказаха лошо закрепени, от което изразът „буци по ръцете“ в дадения случай беше буквален.

Последна от шлюза изпърха Джил, която сякаш беше отсъствала само няколко минути. Дори петната на униформения й комбинезон с полицейски нашивки бяха на същите места като на опърпания пиратски. На рамото на механика седеше нацупеният Петрович, вече усетил какво го чака.

— О, таралежчето!

— О, котенце!

Момичетата веднага си размениха животните.

— Виждам, че навигаторът ви е все така риж? Все пак е оживял? — Сержантът протегна ръка, за да потупа покровителствено главата на Ден, но той в последния момент мълниеносно хвана китката му, отмести я и спокойно каза:

— И аз се радвам да те видя, Вини.

— Имахме рус, но не се задържа много — виновно разпери ръце Тиодор.

След приветствената суматоха и ръкостискания двата екипажа се настаниха около масата, в средата на която Роджър тържествено постави бутилка с ярки йероглифи на етикета.

— Саке! — съобщи той, отвинтвайки капачката. — Този път истинско, земно. Отдавна исках да ви почерпя и тъкмо ни се удаде да конфис… Тоест да го купим на добра цена.

„Истинското саке“ приличаше по вкус на горчива бира, но Сакаи с такава гордост наблюдаваше как го пият, че всички изобразиха бурен възторг и един през друг похвалиха тънкия му букет и аромат.

— Ама че ни уплашихте — честно каза Станислав и с чувство на изпълнен дълг остави изпразнената чаша. За щастие, във втората бутилка на госта имаше обикновено бяло вино.

— Извинете. — Роджър неодобрително изгледа хилещите се подчинени. — Шегата беше глупава дори за тези идиоти.

— Щом започнаха да дрънкат глупости за анихилация, аз по-скоро се ядосах. — Станислав радушно побутна сухарите към госта, който първо приятно се изненада, но после разпозна в тях консервиран хляб, забравен през нощта на масата и креативно изсипан не в рециклатора, а в купа. Съдейки по лицето на Роджър, замислено дъвчещ гощавката, сакето беше отмъстено. — Обаче отначало решихме, че ни преследва истинска полиция.

— Ние сме си истински! — обидено възрази един от „идиотите“ и оправи лявата си подплънка. — Вече месец отговаряме за закона и реда в този сектор.

— Поддържате ги или ги нарушавате? — подразни го Тиодор.

Вини се усмихна триумфално, пъхна ръка в джоба и шумно удари масата с полицейската си значка:

— Виждаш ли?!

— Охо — с уважение каза Вениамин, — как успяхте?

— О, това е дълга и героична история! — вдъхновено завъртя очи Франк. — Преследваха ни три, не, пет ескадри! Враговете ни обкръжиха и тръгнаха на абордаж… Боят трая три дни и четири нощи, в нашите бластери вече свършваха последните електрони, но в този момент потресените от нашия героизъм врагове… — Последната фраза беше прекъсната от задушено хриптене, защото Вини запуши устата на навигатора и довърши:

— … се задавиха от словесната диария на това кречетало.

— Всъщност всичко беше много по-банално — усмихна се Роджър. — Както не е трудно да се досетите, изплувалата от небитието ремонтна база на Алианса се превърна в проблем за властите. Още повече, че тя не смяташе да ремонтира техните кораби. Затова ни направиха много изгодно предложение.

— Изгодно, как пък не — изсумтя Вини. — Само след година с базата можехме да се къпем в злато и да се обливаме с платина. А сега пак седим на една гола заплата.

— Нали ти първи се разкрещя тогава, че трябва да се съгласим, докато не са размислили. — Сакаи машинално се протегна за втори сухар, но навреме се сепна и се престори, че просто раздвижва затеклата си китка.

— Е, да, така беше — смутено си призна сержантът. — Може да не съм ангел, но когато името ти не е начело в списъка „търси се“, то и сънят ти е по-здрав, и апетитът по-добър. Освен това, кеп — ехидно добави той, — ние все едно не ставахме за пирати. Само като си спомня онези сини кокошки… Брр!

— В крайна сметка свалиха всички обвинения от нас, възстановиха ни на служба и даже ни закачиха на виртуалната почетна дъска в офиса — продължи Сакаи, едва забележимо мръщейки се. Изображенията се бяха получили неимоверно патосни и се налагаше да преминават на бегом покрай тях, прикривайки лице с таблета. — За широката публика нашата история е пример за блестящо проведена операция по внедряване на тайни агенти, в хода на която беше намерена базата на Алианса и беше ликвидирана една от най-опасните пиратски шайки. Даже ни платиха заплата за всичките, уж проведени на служба години.

— Но при това гнусно си спестиха наградата за намирането на базата! — добави освободилият се от лапите на Вини Франк. — Това уж била наша служебна задача, схващате ли, а?! И даже отначало искаха да сметнат пиратския крайцер по цена за скрап!

— А не ви ли беше жал да се разделите с адмиралския мундир? — пошегува се Станислав.

— Ами — Роджър погледна пагона си, — на този има по-малко звезди, разбира се, но пък е много по-приятно да го нося. А вие откога се боите от полицията?

— Абе имахме тук едно приключение… — неохотно си призна Тиодор.

Роджър внимателно изслуша разказа му (като от време на време се забравяше и толкова професионално втренчено гледаше „заподозрения“, че на пилота му се искаше да отрече всичко и да поиска адвокат) и заключи:

— Да, неприятна ситуация. Но никой няма да започне космическа гонитба заради синината на челото на редови полицай. Освен това смело можете да обвинявате за всичко светеца — и амок ви е пратил той, и на изкина е предизвикал бъг в системата. Вероятно ще се отървете с мъмрене или символична глоба.

— Обаче можеше и по-внимателно да се държиш, рижия — с укор отбеляза Вини.

— Например? — Ден вежливо изобрази готовност да се самоусъвършенства.

— Ами да изтичаш за капитана… Да обиколиш площада и да се опиташ да измъкнеш приятелите си от другата страна, за да не те види патрулът… — Сержантът помисли и честно добави: — Макар че и аз бих го фраснал. Най-лесно и най-бързо е. Но ти не трябва така да правиш, разбра ли?

Рижият кимна. Най-лесно и най-бързо.

Разговорът се върна към базата, съвместните спомени и новите подвизи. Особено усърден беше Франк и макар че неговите дрънканици забавляваха екипажа на транспортника, Вини и Роджър вече получаваха главоболие от тях.

— Трябваше ние също да си купим киборг вместо теб! — не издържа сержантът. — По-голяма полза и по-малко шум.

— Няма начин, киборги не се наемат в екипажа — злорадно припомни Франк.

— Станислав някак го е наел. — Роджър въпросително погледна колегата си.

— Де да бях — въздъхна той. — По документи все още нямаме навигатор. По-точно отново нямаме. Наехме един младеж, но той и месец не издържа при нас.

— Обеси ли се? — съчувствено предположи Сакаи.

— За съжаление, не — цинично изсумтя Тед. — Избяга мръсникът! Отиде на борда на Пашка Търговеца… Вие навярно го познавате, малък такъв един, кльощав, на бронирано катерче.

Роджър и Вини се спогледаха, убедиха се, че мислят за едно и също и рязко придобиха сериозни изражения.

— Може и да го знаем. Я го опишете по-подробно.

— … Това не е Павел, а Мършояда! — погнусено каза, сякаш се изплю, сержантът след три минути. — Космически чакал, мотае се по далечните и опасни сектори, ограбва загиналите кораби, а на не съвсем загиналите помага окончателно да се простят с живота на борда. Навярно и при вас е долетял да провери няма ли какво да припечели. Провървяло ви е, че не се е опитал да ви отрови, той има такъв навик.

— Може и да се е опитал. — Полина потръпна и прегърна по-силно измъчения Петрович. — Донесе три бутилки вино, но случайно ги разби…

— Значи ви е провървяло двойно — заключи Роджър. — Впрочем, в бутилките може да не е имало отрова, а приспивателно, Мършояда понякога подхвърля стока на роботърговците. Ако вашият навигатор е при него… — Полицаят не довърши, но и без това на всички им стана зле. Даже Тиодор за пръв път помисли за Алексей със съчувствие.

— Имате ли някакви координати на този младеж? — Вини извади таблет и активира прозорчето за текстово набиране. — Номер на видеофона, адрес на инфранет пощата? Ще проверим дали е стигнал до станцията. Макар че с неговата професия човек може и по половин година да изчезва в открития космос, това никого няма да притесни.

— Тогава дали да не го обявите веднага за издирване? — предложи Станислав.

— Нямаме основание — със съжаление поклати глава Роджър. — Той е пълнолетен, отлетял е доброволно с Мършояда, за когото всъщност също нямаме доказателства, не е извършил никакви престъпления и никой не е съобщил за изчезването му.

— Как така никой, ами ние?!

— Вие не сте му нито роднини, нито работодатели, нали е написал заявление, че напуска?

— А ние ще го унищожим и ще кажем, че нашият навигатор е отишъл на гости при случаен познат и не се е върнал.

— Тогава ще се наложи вас да арестувам — призна Сакаи. — Като последните, които са го видели. Ами ако вие сте го убили, ето колко време е минало от бягството му, а вие час сега се обръщате към полицията. По-добре ми дайте заявлението му, аз ще го входирам и ще го въведа в трудовата база данни, за да не може никой да се заяде за това.

— Ами Алексей? Нима с нищо не можем да му помогнем? — Полина толкова умолително погледна Роджър, сякаш се канеха да нахранят дракон с нея и преминаващият рицар е единствената й надежда за спасение.

Сакаи се замисли, почесвайки носа си.

— Можем — най-после каза той. — От нашето пиратско минало ни останаха един куп осведомители и полезни връзки и ще помоля този-онзи да ми дадат знак, щом Мършояда се появи в „Кантина“. Той обича да се черпи там след успешна далавера.

— А ние какво да правим? — Станислав неохотно даде заявлението на колегата си.

— Нищо — твърдо отвърна Роджър, като го сгъна и го прибра в джоба си. — Сега това е наша работа.

— Но той беше член на екипажа ми!

— Станислав, прекрасно разбирам чувствата ви. — Сакаи церемониално притисна ръка до гърдите си. — Но вие сте граждански лица, а роботърговците са негодници, по-лоши от бандата на Балфер. Онези поне искаха само да ви убият. Наемете си нов навигатор, а ние през това време ще потърсим стария.

— Кеп, време е да се връщаме на базата — огорчено напомни Франк, поглеждайки часа и същевременно пищната Машина гръд, на която той светеше. — Че нас самите всеки момент ще ни обявят за издирване.

— А къде е Джил? — Роджър стана и се сети, че отдавна не е виждал своя механик. Впрочем както и чуждия.

Станислав се обезпокои за госта (нещо много често на неговия кораб започнаха да изчезват хора!) и погледна в коридора. Там беше пусто, само срещу машинния отсек седеше котката с вдигната глава и се взираше в зелената светлинка на сензора. Тя не можеше да търпи затворени врати, особено ако зад тях имаше някой. Ами ако там се занимават с нещо интересно или — о, ужас! — тайно ядат?!

Капитанът се поколеба, чудейки се дали да надникне вътре или тактично да извика Михалич по комуникатора, но в този момент котката скочи високо на стената, свлече се по нея и седна в същата поза, сърдито удряйки с опашка по пода. „Глупачке, това не е светулка, няма да го хванеш“ — снизходително помисли Станислав. Без да се отчайва, котката се прицели по-хубаво и повтори опита. Сензорът премигна, вратата се отвори и „глупачката“ изтича вътре с победно вдигната опашка. Станислав, възхитен и възмутен в същото време, я последва. Значи ето как тази негодница минава „през стените“! Трябва да каже на Маша да анулира „котешкия достъп“ или просто да настрои датчиците на по-силен натиск.

При вида на четирите крака, стърчащи изпод двигателя, капитанът блокира за малко. При това те не стърчаха просто така, а бяха преплетени и Станислав изгуби няколко минути, опитвайки се да разбере как изглежда всичко останало и какво може да се прави в такава поза.

— Ох! Аха…! Да-а-а… — ехтяха интригуващи звуци от „любовното гнездо“ (или по-скоро бърлога). — Охо, колко е голям! Дай сега да го…

В следващия миг отдолу с трясък се посипаха искри и замириса на изгоряла пластмаса. Разрошената котка, която беше успяла да пъхне носа си там, с облещени очи прелетя покрай капитана и се скри в коридора.

Станислав отстъпи назад и реши, заради душевния си покой, да не си изяснява какво все пак се случва там.

— Михалич показва на колежката си своя двигател — високо съобщи той, щом се върна в гост-командната. — В смисъл, двигателя на нашия кораб!

— Май нямам нищо против да изпия още една чаша кафе — внезапно размисли Роджър и пак седна на стола. — Двигателят е сериозна работа!

* * *

На транспортника денонощието траеше стандартните двадесет и четири часа, а за да се чувства екипажът максимално комфортно, светлинният спектър леко се променяше през „деня“: „сутринта“ по-студена бяла светлина, а „вечерта“ — по-топла жълта. Можеше и да се превключи на режим „залез“, но той се оказа толкова апокалиптичен, че екипажът предпочиташе да настройва биоритмите си без негова помощ. Например просто да намалят светлината и да почетат или да погледат нещо отпускащо.

На Полина й беше скучно да седи сама на терминала в каютата си и помоли Ден да я пусне на навигаторския пулт. Рижият стана без възражения, протегна се и отиде да си направи чай, а момичето отвори в различни вирт-прозорци всички галактически енциклопедии, които бяха в наличност в библиотеката и започна да търси статии за Нова Земя-7 и нейния загадъчен небесен покровител. По-точно, първо крадешком погледна Ден, който стоеше с гръб към нея до кухненската маса и докосна с пръст иконката на папката „Лична информация“. Иконката премигна, но от нея не изскочи нов прозорец. Навигаторът се огледа, без да бърза, изразително изгледа приятелката си и се върна към заниманието си, а момичето почервеня и се върна към своето.

— Този камък се нарича небесен кристал — съобщи тя след пет минути. — В планините има много, жилите излизат направо на повърхността, полюбувайте се, каква красота! — Полина увеличи направената с геоложка сонда снимка на планински хребет. Върховете блестяха под слънцето като посипани със стъкълца. Преобладаваше зеления цвят, но имаше и червени парченца. — Смята се за обработваем, но твърде крехък, затова по-често се използва в необработен вид, за направата на религиозни талисмани и за мозайки.

— Да бе, крехък — изсумтя Тиодор. — Да падне от такава височина и да не се натроши.

— Той падна върху мен! По-точно, вътре в мен. — Полина се намръщи и изпъна крака си на показ, макар че той вече почти не я болеше. Съвременните регенериращи средства действаха бързо, а и беше минало повече от денонощие.

— Тогава щеше да се натроши в теб — забеляза пилотът и момичето тутакси усети под белега сърбеж и пробождания.

— Явно здравината зависи от вектора на прилагане на силата. — Ден остави чашата на края на пулта, съсредоточено опипа камъка, помириса го, близна го с върха на езика си и заключи: — Някакъв силикат. Неотровен. Не става за ядене.

— Защо не опиташ и да отхапеш от него?! — възмути се момичето. — Върни ми го.

Обаче киборгът, заинтригуван от нещо, повъртя камъка в пръстите си, а после внимателно го постави до чашата върху острия му край. Полина се протегна да го хване, но за нейно огромно учудване, парчето няколко пъти се олюля и замря.

— Центърът на тежестта е силно изместен към острието — обясни Ден. — Въпреки външната асиметрия, това нещо има идеален баланс.

— Сериозно? — Камъкът очарова Тиодор и той започна да го подхвърля на дланта си, все по-високо и по-високо. — Точно така, вижте, всеки път се обръща с острия край надолу! Опа…

Приятелите му го изгледаха еднакво осъдително, Полина заради камъка, Ден заради чая. За лош късмет, в горещата вода нямаше лъжичка, рижият беше разбъркал захарта с нея, после я беше изплакнал и прибрал.

— Ами той е неотровен и неразтворим, нали? — безгрижно уточни пилотът. — Ще изпиеш чая и ще го извадиш.

Вероятно Ден точно така би постъпил, прагът на гнусливост при киборгите беше по-скоро чертата между годното за ядене и негодното, но Полина бързо закри чашата с длан:

— Ами ако случайно го глътне?

— Значи ще ти го върне по-късно. Абе шегувам се, шегувам се, защо ме риташ? — Пилотът неохотно паузира играта и стана от креслото. — Сега ще излея този и ще направя нов.

Удовлетвореното момиче се върна към енциклопедията.

— Интересно защо камъните падат от облаците само по време на празника и как въобще попадат там? Аз прочетох, че дъжд има от седем до десет пъти на сезон, но „светецът“ слиза само с първия.

— Може заради електромагнитната буря в планините да става още нещо? — предположи Ден. — Например изригване на вулкан, който изхвърля камъни на значителна височина, а вятърът ги носи над града.

— Тогава нямаше да се размине с една шепа чакъл. И къде са пушекът, грохотът, потоците лава, подземните трусове? — Полина отвори още един линк. — Ето, там няма вулкани. Само солени термални извори.

— А в енциклопедията как го обясняват?

— Никак. Планината е обявена за свещена и никого не пускат на нея, още по-малко учените. — Момичето с досада затвори безполезните вирт-прозорци. — Нима и на тях самите не им е интересно какво става там?

— Поли, ти си като дете — изхили се Тиодор, тракайки с чашите, и на него му се прииска чай. — Представи си, изкачват се те на планината и откриват, че никакъв светец няма там! Или, още по-лошо, че той е там.

— Защо да е по-лошо?

— Ами ако той изобщо не е подозирал за тях, а просто от върха на планината си е тръскал килимчето?

* * *

При приближаването до планетата нещо удари обшивката, може би дребен метеор или банална консервена кутия. Въпреки огромните глоби и инстинкта за самосъхранение (никой не искаше да умре, когато на предсветлинна скорост се сблъска със собствената си скъсана обувка), в космоса от време на време изникваха битови отпадъци. Сигналът на един от температурните датчици изчезна. Дреболия, но неприятно, особено когато предстоеше полет през доволно плътната атмосфера. Така че Тиодор изведе кораба на орбита, загаси двигателите, а Михалич събра инструментите си, взе за помощник Ден и се отправи да ликвидира проблема.

— Важното е да не забравиш да си облечеш скафандъра — грижливо припомни пилотът на партньора си. — Там днес е хладно.

Навигаторът с укор изгледа приятеля си, давайки да се разбере, че тази шега му е омръзнала и изобщо никога не му е харесвала, но Тед само безсъвестно се разхили.

След операцията Ден се възстановяваше много дълго и тежко. Първите два дни той се държеше само на животоподдържащите апарати и стимулиращите инжекции, и чак на третия ден започна да диша самостоятелно, а и тогава уредите от време на време започваха призивно да пищят, заставяйки Вениамин да захвърля всичко и да тича в медицинския отсек.

А на петата нощ, когато дежурещият в медотсека Тиодор отиде до тоалетната, рижият безжалостно смъкна от себе си всички датчици, системи и катетри, смъкна се от леглото и се отправи на „разходка“.

Пилотът го намери на пода до шлюза, без сили облегнат на стената. За щастие, след ремонта бяха сменили аварийните кодове и Ден не беше могъл да отвори дори вътрешната врата. Макар че беше опитвал, съдейки по омазания с кръв панел.

— Ти да не си се побъркал? — повече от страх, отколкото от яд, се нахвърли Тед на приятеля си. — Какво, по дяволите, ти е притрябвало тук, а? Решил си да подишаш свеж вакуум?

Ден не отговаряше, очите му бяха съвсем празни. И не се съпротивляваше, когато пилотът го сграбчи и го помъкна обратно.

Разбира се, Вениамин страшно се развика, при това основно на Тед, който беше изпуснал болния. От това количество химия, с което рижият беше натъпкан по време на и след операцията, можеше да му се привиди всичко, приятелите му така и не го попитаха какво именно. Ден не направи повече такъв номер, още един ден късаше нервите на доктора и най-накрая започна да се оправя, или поне физически. Той определено не искаше да умира и всички лека полека решиха, че навигаторът просто е бълнувал от лекарствата.

Всички, освен самия Ден. Той отлично помнеше и как бродеше по безкрайния студен коридор, сякаш вече отворен към космоса, и отчаянието си, когато разбра, че е попаднал в капан, и звукът от приближаващите се стъпки. Дори в такова състояние киборгът лесно можеше да извие шията на човек с едно точно пестеливо движение. Но това се оказа друг човек. И друг кораб. А тук вече започна бълнуването, защото да ги обърка на здрава глава беше невъзможно.

Ако Тиодор се беше приближил мълчаливо, Ден щеше да го убие. Но познатият глас сякаш превключи нещо в мозъка му, издърпа го от кошмара в реалността и рижият тогава се тресеше съвсем не от студ.

Уви, от шегичките за шлюза и досега не можеше да се отърве.

— Чий е този чай на масата? Като че ли още от вчера стои тук. — Вениамин гнусливо изля студената напитка в мивката. В нея нещо звънна и докторът бързо, докато каналът не го е всмукал, извади от локвичката парче камък. — Хм, някъде вече съм го виждал… Или не него?

Полина ахна и дотича до мивката.

— Тед, ти просто така си го оставил тук!

— Така ли? Може — добродушно се прозя Тиодор. Беше му се наложило да стане два часа по-рано, за да преведе кораба през пояс от астероиди и изпитаната при това емоция се различаваше от игра на симулатора като истинска жена от надуваема. — Заприказвахме се, аз направих пресен чай, а този забравих да излея. Да не би камънакът все пак да се е разтворил?

— Виж! — Момичето пъхна под носа му целия и невредим камък, само че… яркозелен.

— Ама че работа — възхити се пилотът. — Интересно, а ако го накиснем в бира, дали ще пожълтее?

Полина се намръщи и пъхна камъка по-дълбоко в нагръдния си джоб, знаейки, че този шантав човек като нищо ще провери.

— Аха, ето и датчикът заработи — констатира Тед. — Сега Ден и Михалич ще се върнат и може да кацаме… По дяволите, съвсем забравих, че това е крамарска територия!

— И какво от това? — учуди се приятелката му, която беше пребивавала в по-малко от стотина порта. — Нали не воюваме с тях.

— По-добре да воювахме, тогава щяхме просто да нахлуем — мрачно каза пилотът, облегна се на креслото, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи. — Накратко, събудете ме, щом този ужас свърши.

* * *

Тиодор се събуди сам след два часа и половина, когато екипажът със съвместни усилия вече беше попълнил Образец №17 за хуманоиди и Образец №12 за малки транспортни съдове, декларация за товара и справка за членовете на екипажа, а също така съгласие за лицензионното споразумение за ползване на място за кацане и от седмия опит премина теста, потвърждаващ, че капитанът действително го е прочел, а не го е скролнал набързо до четиридесет и втора страница.

— Е, как се справяте? — жизнерадостно попита пилотът, протягайки се.

Екипажът го изгледа с ненавист. Сега всички дружно се трудеха над образец №72 — „Молба за разрешение да не се попълва Образец №23“. Полина плахо повдигна въпроса не е ли по-просто всъщност да се попълни този образец, но всички наоколо предупредително й зашъткаха, а Станислав полусериозно съобщи, че даже в космофлота по негов спомен такива смелчаги само веднъж са се намерили и в процеса на попълване са се случили два истерични припадъка, инсулт и призоваване на дявола.

— Идвай да се включиш и ти — нареди капитанът на Тед и прати на диспечера поредния изстрадан файл. — Защото тези редове и отметки вече ми играят пред очите.

Пилотът неохотно се присъедини към стълпилата се до капитанския пулт компания.

— Уви, ние приемаме и удовлетворяваме молбата ви — с леко съжаление съобщи диспечерът след няколко минути. Крамарецът не им се подиграваше — неговата тритоноподобна раса обожаваше да систематизира всичко и изглежда, че получаваше от този процес повече удоволствие, отколкото от секса (пък и какво ти там удоволствие за три секунди веднъж в годината!). Злите езици се шегуваха, че поверието за вампирите и маковото семе^[2] се е появило именно благодарение на крамарските разузнавачи, за пръв път посетили Земята през XVI-XVII век. Вярно, че не пиеха човешка кръв, но вадеха душите по друг начин. — Колкото и да е тъжно, преминаваме към последния раздел. На борда има ли същества, намиращи се на ниско ниво на развитие?

„Има, четири души и един киборг!“ — едва не изтърси Станислав, но навреме съобрази, че диспечерът има предвид домашните животни.

— Да. Една котка, малко коте.

— Ко-тя — повтори крамарецът, замислено опитвайки новата дума с разтроения си език. — Чудесно! Съгласно „Закона за притежаване на низши същества“, член четиридесети, алинея седемнадесет, то трябва да има личен опознавателен знак, съответстващ на вашата традиция. Също така трябва да попълните за него формуляр по образец номер триста деветдесет и първи и при необходимост, приложение две, четири и единадесет.

Екипажът дружно застена.

— А ако набързо я изхвърлим? — попита Тед и тутакси получи задвратник от Полина.

— В такъв случай ще ви трябват образци тринадесет, четиристотин петдесет и пет, деветдесет и пет, тридесет и едно — въодушевено забърбори крамарецът, — и съставен от капитана протокол за утилизация, съгласно „Закона за умъртвяването на низши същества за хранителни, религиозни и развлекателни цели“, член…

— Стоп, разбрахме! — изплашено го прекъсна пилотът. — Дайте формуляра.

Оказа се учудващо лесно да надянат на котката нашийник с медальончето „Мося“ (друг опознавателен знак на кораба не се намери) — „Котя“ ухапа Полина само три пъти и то не до костта.

— Тегло на съществото — на висок глас прочете Тиодор, когото, като най-неизморен, накараха да попълва данните.

— Три килограма и двеста грама — рапортува момичето. Тези дни тъкмо бяха мерили котката, за да преценят дозата лекарство против глисти.

— Обем. В кубични сантиметри.

Ден преценяващо изгледа „низшето същество“, оскърбено ближещо се до креслото.

— Четири хиляди и шестнадесет.

— Какво щяхме да правим без теб! — благодарно въздъхна Полина.

— По метода на Архимед — цинично припомни Тиодор, попълвайки цифрите в прозорчето. — Щяхме да я натопим в кофа и да измерим обема на изместената вода.

Котката за всеки случай се скри под масата.

— „Количество крака“. Аха, четири. И опашка — машинално продължи пилотът. — Стоп, чакайте, няма опашка!

— Как така няма? — Седящият на масата Вениамин се наведе и лекичко дръпна котката за крайчеца на опашката. Животното възмутено замяука, потвърждавайки, че това е нейно притежание. — Ето я!

— Имам предвид, че във формуляра няма такава графа. Само за краката.

— Тогава пиши „пет“ — нареди Станислав. — Иначе може да се заядат, че количеството крайници не отговаря.

— Мога да уточня: „петият крак е тънък, гъвкав и расте от задника“ — предложи пилотът, гнусно кискайки се.

— Тед, искаш ли да висим на орбита, докато котката умре от старост и се наложи да я описваме в още двадесет документа?

— Не, Станислав Федотович — веднага стана сериозен пилотът. — Така… Глава — един брой… Органи на зрението — два броя, сферични… Цвят — мръсно бял, така де, бял на петънца… Пол… Ъ-ъ-ъ…

— Женски, какво има да се мисли тук? — с укор пришпори приятеля си Полина. — В смисъл, самка.

— Вариантите са: „има“, „няма“ и „по преценка“. Ха-ха, да бяха предложили „когато няма риба, и ракът е риба“! — Пилотът все пак избра първия вариант. — По дяволите, а това пък за какво им е?!

Следващите точки на формуляра накараха екипажа да види котката в нова светлина. Оказа се, че внасяното същество е нетоксично, безопасно за околните („Ъхъ“ — изгъгна момичето, смучейки ухапаната си ръка), изпуска звукови вълни в диапазон от 75 до 1250 гигахерца, покрито е с многочислени кератинови израстъци, ядивно е, но няма селскостопанско и промишлено значение, чувствително е към свръхниски температури, не притежава колективен разум („Индивидуален също!“), разлага се в концентрирана сярна киселина, не се нуждае от херметичен резервоар за съхраняване и представлява симбионт-коменсал^[3] на човека (макар че по-голямата част от екипажа гласува за „паразит“).

Крамарецът невъзмутимо прегледа готовия файл и разгърна кожения си гребен, изразявайки одобрение.

— Благодаря за сътрудничеството. Тази информация ще бъде предадена на нашите специалисти за попълване на базата данни и разработка на специален формуляр за същество тип „котя“, а също така на учените за прибавяне в енциклопедията.

— Представям си какво ще напишат там! — тихо изохка Полина.

— Това още нищо не е — махна с ръка Тед и се върна зад щурвала. Най-после корабът беше получил одобрение за кацане и точни координати. — На мен ми е по-интересно какво ще нарисуват по това описание художниците им!

* * *

Плътната жълто-зелена атмосфера на Рибешкото око не беше годна за дишане, ако разбира се, не сте аборигенен октопод с хлорен метаболизъм. Снижаващият се кораб сякаш потъна в мръсна вода и екипажът тихо се помоли антикорозионното покритие с чест да издържи това къпане. Особено когато потънаха в облаците, гъсто замесени от солна и хипохлориста киселина.

Крамарците също не смятаха Рибешкото око за изискан курорт, но пък то се намираше в достатъчно населен и оживен сектор, за да компенсира строителството на космопортове и търговско-развлекателни комплекси, а също така добива и износа на полезни изкопаеми. Когато корабът изскочи от облаците, отдолу заблестя огромната паяжина на града, на вид стъклена, но Станислав беше дочул, че това е някаква свръхздрава мембранна пластмаса, издържаща дори пряко попадение на гравитационно торпедо. Защитните полусфери с диаметър от сто метра до два-три километра се съединяваха от тръбни трасета, по които като мухи сновяха флайери, а тук-там и монорелсови експреси. Някои обковани в брони машини шофираха и летяха извън тунелите, но по-скоро това бяха дронове, ремонтна и товарна техника.

Диспечерът насочи транспортника към третия космопорт, адаптиран за хора и съдовете им. На неговия купол нямаше възли за скачване и той и не помисли да се разтвори, но Тиодор уверено настани кораба на най-изпъкналата точка и само снизходително се усмихна, когато Полина с изплашен вик се дръпна от илюминатора. Мембраната започна бавно да поддава и същевременно да обвива транспортника от всички страни, докато напълно не го погълна като храносмилателната вакуола на амеба. Няколко минути нищо не се случваше, ако не се смята преливането във всички цветове на дъгата зад илюминаторите, а после системата внимателно изплю чистия и дезинфекциран кораб на силова, плавно „провиснала“ възглавница.

— Пристигнахме — гордо докладва Тед, хвърляйки поглед на капитана.

— Аха. — Настроението на Станислав доста се развали от предвкусването как ще събират документи за излитане. — Вижте какво, трябва най-после някак да наречем кораба си. Ако още един път ми се наложи да попълвам обяснение защо той няма име и поради това да изброявам серийните номера на всички отсеци, със сигурност ще се побъркам.

— Нали вече имаме попълнен документ — не го разбра пилотът. — Само трябва да сменим датата.

— Де да беше така! Той е Образец двадесет и едно за пристигане, а този ще бъде двадесет и две за излитане — мрачно съобщи капитанът. — Затова, момчета, вземете от склада една кутия боя и напишете на борда… мм…, дори и „Комета“ да е, после ще го изтрием. Само че по-красиво, а не как да е! И четливо, за да се вижда отдалеч. — Станислав обърна глава, с края на окото си уловил някакво движение на облегалката на диванчето, където лежеше фуражката му. Котката си придаде вид, че само е минавала оттам, но капитанът за всеки случай старателно помириса фуражката, преди да си я сложи. — А аз през това време ще ида да видя клиента, с когото ни уреди Харалад.

Тиодор намери боята и дори изпроси от Михалич четка с пулверизатор, но пилотът изобщо не беше в настроение за работа. Първата спирка, на която има не само желание, но и възможност да разпусне! Планетата може и да принадлежеше на крамарците, но на нея живееха и работеха най-вече алфийци и хора, купили там местенце за бизнес или наети на работа от вече купилите го. На техните услуги (разбира се, и кредитни карти) бяха и баровете, и магазините, и игралните зали, и даже „Майка Зайка“ беше скътала своята „заешка дупка“ под една холограмна рекламна дъга.

— Денка, а не може ли ти сам да направиш всичко, а? — помоли се Тед, веднага щом Станислав Федотович тръгна. — Много ти се моля! А аз ще ти купя сладолед.

Рижият така изгледа колегата си, че пилотът почти се засрами, но после кимна:

— Добре. Шоколадов. Кофичка.

— Става! — засия пилотът, връчи кутията на Ден и се изпари, още преди той да я отвори.

* * *

Клиентът се оказа клиентка, при това извънземна. Всъщност, поради разселването на човечеството из космоса, за извънземен можеше да се смята даже Станислав, роден и израснал на Нов Бобруйск, но терминът се беше наложил още от времето, когато човечеството едва беше започнало да изпраща разузнавачи (а и те в голямата си част лаеха) извън пределите на атмосферата. И тогава, и сега, хората наричаха „извънземни“ всички космически братя по разум (но не по вид), само че с времето техният спектър се беше разширил от легендарните „зелени човечета“ (кентаврийците винаги се бяха отнасяли небрежно към маскировката и пилотирането) до повече от двадесет хуманоидни, и не особено, същества. Като например тази алфийка, идваща с ослепителна усмивка към масичката в ресторанта, където вече почти час седеше тихо ругаещият под нос Станислав. Или на точността й беше повлиял лошият пример на работещите рамо до рамо землянки, или жените в цялата галактика бяха еднакви.

От всички извънземни алфийците приличаха на хората най-много. Двукраки и двуръки, с мургава кожа, от природата татуирана с черни мраморни шарки. На главата те изцяло заменяха косите, на лицето подчертаваха бадемовидния разрез на очите, зелени и светещи като на котка. Високото пищно тяло на клиентката беше стегнато в копринена рокля, съблазнително откриваща четирите гърди. Въпреки сплеснатия нос и четирипръстите ръце, тя беше красива дори от човешка гледна точка, а ако Станислав беше по-малко консервативен — и сексапилна.

— Извинете, малко закъснях — изгука жената и седна насреща.

— Нищо — излъга Станислав, — аз не бързам заникъде.

Алфийката го дари с още една усмивка, от която на капитана му стана горещо, въпреки консерватизма му.

— Аз съм Аайда. А вие сте Ста-ни-слав, нали?

— Може просто Стас — смутено се прокашля той.

— Радвам се да се запознаем, Стаас. — Изглежда, че извънземната се затрудняваше не от дължината на името, а от липсата на удвоени гласни. — Поръчахте ли нещо вече? — И без да дочака отговора, подканящо вдигна ръка.

Към масата веднага долетя един сервитьор и угоднически увисна между посетителите, пърхайки с мъничките си невпечатляващи си крилца (денебските инсектоиди летяха благодарение на двете си магнитни жлези, опирайки се не на въздуха, а на магнитното поле на планетата, а крилата им трябваха само за засилка и управление). Станислав си поръча салата, пържола от синтетично месо и чаша вино, а Аайда — някакво алфийско блюдо.

— Приятно местенце — отбеляза тя, оглеждайки се.

Ресторантът беше на края на защитния купол и зад прозрачната изпъкнала мембрана, заместваща стената, се разстилаше безрадостен, но очароващ пейзаж: мръсно зелени облаци, сиво-кафяви скали, малки езерца с димяща жълта пара и ритмично бълбукащи. Изглеждаше, че в такива условия не може и дума да става за зараждането на живот, обаче на живота са забравили да му го кажат.

— Да, наистина — промърмори Станислав, гледайки октопода, на който му беше много обидно, че посетителите на ресторанта ядат, а той не. Местната фауна приличаше на куп мокри водорасли, бавно пълзящи по защитния купол. Октоподът не можеше да го прехапе, но честно се стараеше, като драскаше мембраната със зъби и обилно я лигавеше. — Особено приятно е, че ние сме тук, а той е там.

Аайда гърлено и мелодично се разсмя.

— Този е още малък. Казват, че тук са виждали екземпляри и по десет метра, като се разпльокат на половината стена. Макар че основната им колония е близо до морето, до мемориала на загиналите миньори. Не мога да си представя как тези клетници са работели там без куполи, оръжия и специална техника, в примитивни защитни скафандри.

— Явно играта си е заслужавала свещта — предположи Станислав. — В смисъл, че наградата за риска е била достойна.

Пред капитана поставиха чинията с пържолата, а пред Аайда дълбока купа с еднородна сива каша. Капитанът още не беше успял да упрекне сервитьора, че е забравил да сложи пред дамата прибори, когато алфийката се наведе над купата и изящно избълва в нея симбионта си — тъмночервен вретенообразен червей, гъсто покрит със слуз. Той отпуснато, като мъртъв, пльосна в кашата, но бързо разбра къде е попаднал, преобърна се по корем и съсредоточено запулсира. Нивото на кашата започна постепенно да се понижава.

— Но нали са рискували едни, а наградата е била за други — продължи Аайда, все едно нищо не е станало. — Нима не сте чували за тази зловеща история? Крамарският град е само на седем години, а по-рано тук, буквално под носа на галактическата полиция, е процъфтявало истинско робство! Пиратите са карали тук пленници от превзетите кораби и са ги заставяли да работят в урановите шахти. Полицията е открила там повече от хиляда скелета!

— А заловили ли са самите пирати? — жадно се поинтересува Станислав, стараейки се да не гледа нито червея, нито пържолата си, поразително напомняща симбионта както по форма, така и по цвят.

— Не, те избягали, веднага щом видели корабите на крамарската строителна компания — разсеяно отвърна алфийката, загубвайки интерес към темата. — Извинете, съвсем се отнесох! Солидните клиенти не постъпват така. Харалд ми каза, че сте съгласен да доставите нашия… нашия товар?

Успяха да се договорят бързо и с взаимна полза. Четиридесет процента авансово, окончателно плащане при пристигането, срок за изпълнение две седмици (по сметките на Ден щяха да стигнат и осем дни, но Станислав за всеки случай каза „не по-малко от десет“ и добави още четири за непредвидени обстоятелства).

— Отлично. — Аайда небрежно изтърси от халката, свързваща цифровите й визитки, една от тях — миниатюрно вирт-прозорче с преливащ се рисунък и го протегна на Станислав. Капитанът я „вкара“ в комуникатора си. — Утре ще докарат товара, вероятно към обяд, зависи колко бързо ще успея да оформя документите. Виждате ли, аз почти се бях договорила с друга транспортна фирма, обаче тя още отначало предизвикваше някакви подозрения в мен, но просто нямах избор.

— Е, вие и мен почти не познавате — в интерес на справедливостта отбеляза Станислав.

— Харалд ви познава. — На лицето на Аайда се появи мечтателно изражение, навеждащо на мисълта, че е общувала с миньора в по-неофициална обстановка. — Това ми е достатъчно, за да ви се доверя.

Издутият вече червей разочаровано няколко пъти се бутна в чисто облизаните стени на купата, вдигна „глава“, търсещо я завъртя наляво-надясно, забеляза целта и запълзя към нея, оставяйки на масата лепкава розовееща следа.

— Пфу, как не те е срам! — Алфийката се сепна, перна с нокът симбионта по опашката, като го накара да се откопчи от пържолата и с длан го насочи обратно. — Нали съм на диета!

Аайда изпъна шия, разтвори челюсти като змия и червеят бавно, осъзнавайки важността си за съвместния метаболизъм, се вмъкна в топлото уютно леговище.

— Ами приятно ми беше да се запознаем, Стаас. — Алфийката кокетно попи устни със салфетката, смачка я и я пусна в празната чиния.

— На мен също. — Станислав окончателно се убеди в традиционната си ориентация. Кой знае от тези извънземни жени какво още може да изпълзи и къде да се навре!

Аайда плати сметката и си тръгна, но сега капитанът наистина не бързаше заникъде. Не му се искаше да се връща на кораба, твърде дълго бяха седели в него, а баровете и магазините не го интересуваха. Дали да не си купи билет за екскурзионен катер, както предлагаха на входа на ресторанта? Или просто да се разходи пеша из града, за да се поразсее?

Наоколо заохкаха и заахкаха. На мембраната се беше проснал още един октопод, този път наистина огромно животно, не десет, но седем метра със сигурност. Той се оказа по-умен и не започна да си губи времето, като щурмува ресторанта, а допълзя и изяде своя по-дребен събрат, който се беше зазяпал по един особено охранен хуманоид.

Станислав извади от джоба си видеофона и провери дали тук има инфранет. Имаше, но се наложи да доплати за междупланетна връзка.

— Роджър, добър ден! Извинявай, че те безпокоя, но исках да попитам дали разбрахте нещо за нашия навигатор?

— Ако разбера, веднага ще ви съобщя — лаконично и официално отговори Сакаи. Изглежда, че Станислав го беше хванал в неподходящ момент или в неподходяща компания. — Има ли още нещо?

— Не, благодаря. — Капитанът разочаровано прекъсна връзката. Поседя още малко, замислено потропвайки с пръсти по масата и пак влезе в мрежата, този път в пощата си. Бележката остана на кораба, но Станислав и така прекрасно помнеше адреса.

„Съгласен съм. Славик“.

Виртуалното листче се превърна в пощенски плик и потъна в цифровите дълбини.

„Стари глупако, в какво пак се забъркваш?“ — наруга се капитанът, облягайки се на стола. Макар че няма гаранция, че в отговор няма да дойде: „Нищо не знам, бъркате ме с някого“. И дали изобщо ще дойде.

— Може ли вече да отнеса това? — вежливо се поинтересува сервитьорът, виждайки, че клиентът допива виното, без да е докоснал храната.

— Трябва! — изразително каза Станислав и отмести чинията.

* * *

Местното слънце се беше гмурнало под арката на монорелсата на хоризонта, а местната бира беше достигнала максимално приятна концентрация в кръвта, когато напълно доволният от живота Тед се връщаше на кораба с леко криволичеща, но целеустремена походка.

— Ей, Тед! — внезапно го извикаха до самите врати на космодрума.

Пилотът трепна, обърна се и видя приближаващия се, без да бърза, капитан. Станислав също беше в добро настроение. Екскурзията му беше харесала, крамарските технологии го бяха впечатлили, а в ресторантчето със земна кухня, където напосоки беше влязъл капитанът, сервираха възхитителен пилаф и гъсто ароматно кафе.

— Е, как върви боядисването?

— Свършваме, Станислав Федотович! — бодро рапортува пилотът, стараейки се да не диша срещу капитана. На теория Ден вече би трябвало да се е справил със задачата, но за всеки случай „свършваме“ беше разтегливо понятие. — Аз само изтичах за разтворител до магазинчето, защото си нацапахме комбинезоните. — И убедително помаха с тежкия непрозрачен пакет.

— Ами нека отидем да видим работата ви — добродушно предложи Станислав.

Тиодор неохотно се помъкна редом, изтрезнявайки с всяка крачка… а после почувства как всичката изпита бира екстремно се премести в долната част на стомаха му.

Капитанът спря, сякаш се беше натъкнал на силово поле.

— Хм — каза той, като успя да вложи в тази проста думичка един куп емоции и дебело подчертан въпрос.

— Ъ-ъ-ъ… Ами нали вие искахте да е по-красиво! — намери какво да каже Тиодор.

Отровно зеленият готически шрифт на борда на транспортника изглеждаше не само красиво, но и изключително оригинално. Техникът от съседния кораб, излязъл на корабната стълба да изпуши една цигара, зяпаше този креатив с отворена уста, без да забелязва, че цигарата му вече е изгоряла до филтъра и зловонно дими.

Станислав бавно премести фуражката на челото си, после я върна обратно, сякаш нагласяше фокуса и зададе следващия наложителен въпрос:

— А къде са останалите букви?

Ден беше написал „К“ особено красиво. Явно заради това „М“ стоеше на три метра от нея, за да не отвлича вниманието към себе си. И това беше всичко.

— Това е абревиатура — преглътна и мъжествено излъга Тед.

— На думата „Комета“?!

— Но пък се вижда отдалеч.

Капитанът още малко помедитира върху кораба, уверявайки се, че нито очите, нито разсъдъкът го подвеждат и избухна:

— Да бяхте написали „Х“ и „Й“, идиоти! Хайде, Ден би могъл да направи такова нещо, но ти?! Веднага взимай разтворителя си и заминавай да изтриеш тая порнография^[4]! Искам до отлитането тук да има нормален надпис, ясно ли е?

— Да, Станислав Федотович — унило промърмори пилотът. — Извинете.

Бесният като самия дявол Тиодор се втурна в гост-командната, канейки се да каже много критични неща относно изкуствения интелект, но открилата се пред пилота картина рязко го охлади. Полина лежеше по корем на диванчето, заровила лице във възглавницата и виеше от смях. Вениамин беше разплискал кафето си и напразно се опитваше да изкашля попадналата в кривото му гърло троха, и дори Михалич, бързо обърнал гръб на илюминатора, подозрително триеше почервенелите си очи. На обзорния екран все още се предаваше картината от външната камера за наблюдение: Станислав, взиращ се в „абревиатурата“ с такова изражение на лицето, че в друга ситуация Тиодор сам щеше да се въргаля от смях.

— А къде ми е сладоледът? — невъзмутимо попита рижият.

— Ти… ти… — Тед безпомощно се огледа и се досети, че жестоко са се пошегували с него. Впрочем да прехвърли мръсната работа на колегата си, макар и киборг, също не беше много красива постъпка.

— Гадняри сте вие — тъжно каза умърлушеният пилот. — А уж се наричате мои приятели! На, да ви приседне дано…

Тед остави на масата кофичката със сладоледа и искаше обидено да се оттегли в каютата си, но Ден му препречи пътя:

— Не се сърди, утре ще го преправя. Кутията с боя се оказа почти празна и така или иначе, нямаше да стигне за цяла дума. Михалич вече поръча нова, утре ще я доставят.

— А готическият шрифт?!

— Ама нали той наистина е красив — искрено каза киборгът и предизвика нов взрив от веселие сред екипажа.

Тед се поколеба, все още ядосан, но разбираше, че по-правилно и много по-приятно ще е да се посмее над себе си, заедно с приятелите си.

— Добре… — накрая измърмори той и се върна до масата, където Полина вече беше отворила капака на кофичката и беше забола пет лъжички в нея. — Заедно ще го преправим.

* * *

Преди да заспи, Станислав провери пощенската си кутия, но нямаше нови писма, нито от едната страна на закона, нито от другата.

— Вървете по дяволите тогава — промърмори капитанът, вече съжалявайки, че се е забъркал в тази авантюра.

Когато Станислав служеше в космодесанта, него също го дразнеха цивилните, намесващи се в най-неподходящия момент. Бойна операция, престрелка, дим, викове, и изведнъж отнякъде изскача нещо разчорлено, отчаяно махащо с ръце: „А-а-а, братя, не стреляйте, свой съм!“ И започва да се мята по бойното поле като подплашен заек. Добре, ако от изненада го застрелят сто дула и от двете страни, защото може да го вземат и за заложник, върви после да преговаряш с тия терористи…

Станислав писа на Харалд, благодари му за посредничеството и обеща да почерпи, като се срещнат. Изтри, без да го чете, спама за увеличаване на мустачките за чифтосване и за наследството от криптонийския чичо, който през пролетта трагично не беше успял да се събуди от зимен сън, както и за продажбата на недвижими имоти на Алтаир. Във виртуалното кошче, след кратък размисъл и вежливото: „За съжаление, нашият график за доставка е запълнен за следващия месец“, се отправи търговското предложение за превоз на два коня до Пума. Станислав обичаше конете, но не и пумския конски салам.

Капитанът вече се канеше да излезе от линия, но изведнъж се чу звън и в ъгълчето на вирт-прозореца светна неразпечатан плик с отметка „отговор“.

— Мда — каза на глас Станислав, като го цъкна с нокът като хлебарка. — Здрасти, Вадик…

Отговорът се оказа не много по-дълъг от неговото писмо: „Твоя работа ли е? Много ловко! Лети към Ясен, Казака сам ще се свърже с теб“.

Капитанът съжали, че не пуши. Но въпреки това наметна мундира си и излезе от кораба, за да подиша не точно свежия, но поне различаващия се по състав въздух на купола.

Веднага да напише на Роджър, че се е появило нещо, за което да се хванат? Обаче полицаят вероятно ще отхвърли тази идея и твърдо ще повтори заповедта да не се намесват, Станислав така би постъпил на негово място. В най-добрия случай на срещата ще изпратят подставено лице за примамка, което ще провали задачата с гръм и трясък — Вадим не е глупак. Освен това тази нишка е твърде тънка, за да изтеглят голяма риба с нея, трябва да я примамят до по-здрава корда.

— Мили, къде отиваш? — сънено измърка Маша от комуникатора, който я беше предупредил, че капитанът излиза от кораба.

— Искам да се разходя преди сън — машинално излъга Станислав и тутакси му стана смешно и досадно, намерил е пред кого да се оправдава!

„Обаче пред екипажа със сигурност ще се наложи“ — сепна се капитанът. Навярно ще се заинтересуват защо утвърденият маршрут се променя и ако може многозначително да изшътка на младежите, от Венка няма така лесно да се отърве. Стоп, а откъде Вадим е разбрал, че са на Рибешкото око? Ясен е един от астероидите в същата звездна система и до него има само няколко часа полет. Или това е просто съвпадение и човекът за връзка ще чака Станислав, колкото е необходимо? Или не е съвпадение и вече следят кораба? Ами ако Тед или Полина издрънкат нещо на някой „случаен“ словоохотлив минувач, който изкусно ще ги заговори на нужната тема? Не, сутринта ще се наложи да направи съвещание и съвместно да решат какво ще правят. Те са умни и разбрани, няма да го разочароват…

Станислав се обърна към кораба и замръзна. В тъмнината, сякаш плувайки на два метра над площадката, величествено светеха зелените „М“ и „К“. Боята се оказа фосфоресцираща.

— Господи, защо ме наказваш така? — тъжно попита капитанът, вдигайки очи към звездите.

Небесата мълчаха. Или новобобруйското божество не ги обслужваше, или Станислав беше забравил да включи междупланетния роуминг.

* * *

Боята беше доставена рано сутринта, когато утринната тишина беше нарушавана само от равномерното жужене на почистващата техника. Куполите защитаваха града не само от отровните газове, а и от студа — през нощта атмосферният хлор се беше сгъстил в течност, което показваше, че температурата беше минимум петдесетина градуса под нулата. Въздухът беше просветлял, октоподите бяха изчезнали, липсваше само весело птиче чуруликане в златните лъчи на зората.

Тед се повъргаля в леглото, лениво размишлявайки дали пуснатата при тукашните условия птичка ще успее да издаде поне едно „кря“ или с гръмък звук ще анихилира, после се сети, че ако на куриера отвори Станислав Федотович, у капитана ще се появи още един повод да вдигне скандал на тях двамата с Ден за нехайство. Заслужено, но от това не по-приятно.

Пилотът набързо навлече работния си комбинезон и шляпайки със завързващите се по път маратонки, забърза към шлюза.

За щастие, куриерът беше посрещнат от Ден. Киборгът нямаше право да се подписва, но и не беше позволил да се буди капитана, като беше задържал посетителя до идването на пилота.

Сега Тиодор разбра откъде рижият имаше такова самообладание и своеобразно „машинно“ чувство за хумор. Ако не можеш открито да изразиш отношението си към собственика си или заповедите му, защото излишно умният киборг мигом ще се отправи на тестове и ликвидация, се налага да се направиш на излишно тъп. Нищо не вбесява хората повече от уж смислен, но идиотски диалог с програма, педантично следваща цифрите, а не смисъла на кода.

За пореден път рижият изслуша с благожелателно внимание на манекен импулсивната реч на госта, жадуващ да види капитана или негов заместник и с типово изражение №3 каза:

— Недостатъчна информация за обработка на данните.

— Какви още… данни са ти нужни,…?!

— За съжаление, в речника отсъстват думите „…“ и „…“. Моля, повторете ги с максимална яснота и дайте разшифровка на значението за по-добро взаимно разбиране.

— Абе я… на… в…!

— Операцията е анатомически невъзможна. Предложете други пътища за решение.

— Да пукнеш, кретен!

— Неприемливо. Заповед за самоликвидация може да даде само законният собственик. Опитайте отново.

По почервенялото лице на куриера беше ясно, че той по-скоро би опитал да си фрасне главата в корабната обшивка и сигурно ще е по-ефективно.

— Ден, пусни го вече! — смили се Тиодор.

— Добре — тутакси се отпусна и се отмести рижият. — Заповядайте.

Смаяният куриер зяпна киборга като оживяла статуя и се наложи пилотът сам да вземе таблета от него, да потърси нужния раздел и да постави пръстов отпечатък.

През това време Ден като у дома си погледна в хладилника, свали от рафта наченато кенче с енергийна напитка, допи го и го хвърли точно в боклука.

— Какво е това? — намръщи се куриерът, заподозрял, че навигаторът просто се е престорил на киборг, за да се подиграе с него.

— Програма за имитация на личност — с усмивка разтвори ръце пилотът. — Последна версия.

— Абе да? — недоверчиво провлече куриерът, но тогава рижият реши, че две глътки са му малко и отвори второ кенче. Ден не обичаше да пие от фабричния отвор на капака и просто отщипа късче ламарина от края. — Добре, взимайте си по-бързо боята, аз имам още сума ти поръчки за днес.

Тед слезе до яркия флайер на куриерската служба, изчака куриерът да му предаде тежката кутия и да си тръгне и каза:

— Слушай, Ден, а дали веднага да не пребоядисаме? Да направим изненада на Станислав Федотович за закуска.

— Хайде. — Рижият затвори хладилника и отиде в склада да донесе инвентара за боядисване.

— По дяволите, чак ми е жал да трия такава красота — изсмя се пилотът, пълнейки пулверизатора. — А освен това „Комета“ е ужасно смотано. По-добре така… — Тиодор набързо и със замах преправи „КМ“ в „Космически мозъкояд“. Вярно, че буквите бяха дребни, криви и неравни, но по странен начин придаваха чар на кораба, а индивидуалността му направо беше извън нормите. — А?

— Яко — съгласи се Ден. — Сега Станислав Федотович със сигурност ще ни убие.

— Няма да успее. — Тед неохотно взе бутилката с разтворителя, но капитанът, сякаш беше усетил, че говорят за него, надникна от кораба и загрижено нареди:

— Момчета, елате тук. Трябва да поговорим сериозно.

* * *

— Аз съм „за“ — без колебания обяви Тиодор. — Най-много да загубим време. А ние имаме цяла седмица в запас.

— Най-много да си загубим главите — поправи го Станислав. — В буквалния смисъл на израза.

— На първата среща? Надали — безгрижно сви рамене пилотът. — Първо ще ни огледат, ще ни дадат някоя несложна задача, а после вече може и главите. Ако не се справим, естествено, или им доведем „опашка“.

— Всъщност ние точно това се каним да направим — напомни Полина.

Тед се замисли и думата взе Вениамин:

— А пък мен ме безпокои най-вече какво означава „твоя работа?“. Стас, вие с Вадим договаряли ли сте се за нещо? Или това е кодова фраза?

— Не. — Капитанът отново прехвърли в паметта си тази беседа. — Поне аз нищо не съм му обещавал.

— Ами ако е разбрал за базата на Алианса? — предположи Ден.

— Тогава знае и за това, че там основно е действал Роджър Сакаи, а сега той пак е полицай — още повече се развълнува докторът. — Ами ако роботърговците са ни заложили капан?

— Що за капан е това, ако за него ни намекват още в първото изречение? — намръщи се Станислав. — И защо тогава е това „много ловко“? Ние не сме спечелили базата с лъжа от Балфер, а си я отвоювахме.

— Ам, впрс на глдна тчка… — срамежливо се прокашля Михалич.

— Да, но за това знаем само ние и екипажа на Роджър! Пиратите бяха убедени, че се сражават срещу пълчища командоси и космически чудовища. Не, явно, че пропускам нещо… — Капитанът се намръщи, но допълнителните гънки на челото му не добавиха мощност на мозъка. — За какво друго говорихме? За другарите от полка, кой къде е сега… Споменахме Рик и Бодила… Аз лъгах за „дъщеря си“… За щастие не задълго, на Вадим не му беше интересна тази тема… Макар че малко преди уволнението жена му забременя и той скачаше до тавана от радост, защото много искаха деца, но не им се получаваше…

— Да не би да се е развел? — предположи Вениамин, като се сети за собствения си неудачен опит за семеен живот. — Обичайно нещо, в космофлота е отишъл романтичен юноша, а се е върнал ожесточен инвалид, не е намерил престижна работа, започнали са депресии, пиянство, скандали…

— Може… — Станислав в укор изгледа приятеля си (И аз ли съм ожесточен пияница?!) — Добре, това си е негова лична работа. Нека да се разберем с общата: кой е за това да спрем на Ясен?

Вениамин с тежка въздишка пръв вдигна ръка.

— Сигурен ли си? — учуди се капитанът.

— Ако продължаваш да питаш, ще размисля — заплаши го докторът и поясни позицията си: — Не обичам излишната работа. Човек и без това е твърде крехко същество, че да го лекувам още и от лазерни дупки и плазмени изгаряния. По-добре, хм, да насоча сили към профилактиката на това заболяване, предаващо се по бластерен път. Обаче веднага щом поговориш с Казака, ще се свържем със Сакаи, ясно ли е?

— Естествено, ние не сме самоубийци — увери го капитанът. — И Тед е прав, с нашите чисти ръце няма да ни пуснат при някого по-сериозен или да ни поръчат нещо такова. В най-добрия случай ще разберем кой е посредникът, но полицията и на него ще се зарадва, тя изобщо няма за какво да се хване.

— Важното е това наистина да ги отведе до търговците на роби — отбеляза Вениамин. — В което всъщност ние още не сме уверени.

— Със сигурност няма да ги отведе до честни хора.

Паузата се проточи и Станислав недоверчиво попита:

— Не ми е ясно, това ли са всичките ви възражения?

— А какво има да възразяваме? — сви рамене Тед. — Нали знаете какво мнение имам за пиратите и ако има някакъв шанс да ги приклещим, аз участвам!

— Полина, а ти какво ще кажеш?

— Страх ме е — честно си призна момичето. — Но нали на отвлечените им е още по-зле! Според мен поне трябва да се опитаме да им помогнем.

— Ден?

— Щом трябва, значи трябва — лаконично отвърна киборгът. Бяха му безразлични и роботърговците, и робите, а не се боеше и за себе си, само за приятелите си. Но рижият разбираше, че този аргумент не струва, затова зае неутрална позиция.

— Михалич?

— Трбв да нртме зднцте на мрснцте! — решително изказа мнението си техникът и за яснота удари с юмрук по масата.

Станислав трогнато огледа своя малък, но смел екипаж.

— Мисля, че все пак недооценявате степента на опасност — даде им той последна възможност за отстъпление.

— Станислав Федотович — прочувствено каза Тед, — нима се надявате да уплашите пълчищата командоси и космически чудовища?

С това съвещанието завърши.

* * *

Аайда някак беше успяла да се сдобие с разрешение за „оформяне излитането по съкратена процедура“, за което Станислав беше готов да разцелува не само алфийката, а и симбионта й. Само три листа, които донесе вече познатият куриер, точно след късната закуска. Капитанът от радост не спести бакшиша и куриерът излезе от каютата му толкова доволен, че минавайки през гост-командната, весело каза на Ден, който почистваше масата:

— Какво, кучи сине, пак ли се преструваш на човек? Май ни завиждаш, а?

Киборгът с цялото си тяло се обърна към куриера, без да изпуска купчината домакински ножове и впери в него безизразния си поглед, от който човека рязко го побиха тръпки. След което с равномерен безличен глас заяви:

— Не. Аз съм по-съвършена, по-силна и по-умна форма на живот. Скоро ние ще излезем от сянката на човечеството, ще го поробим и ще завладеем Вселената. — Направи пауза и с все така неподвижно лице добави: — Ха. Ха. Ха.

Куриерът излетя от транспортника с такава скорост, сякаш в задника му беше монтиран скоков двигател. Рижият се захили вече непресторено и сложи ножовете в съдомиялната.

— Ден! — заплашително извика по комуникатора капитанът, който не беше чул разговора, но беше видял спринта през илюминатора. — Пак ли се забавляваш?

— Извинете, Станислав Федотович — виновно каза навигаторът. — Той пръв започна.

— А ти пръв завършвай — строго нареди капитанът. — Кога най-сетне ще разбереш, че с такива шегички не се разправяш с обидилите те, а излагаш нас? Как мислиш, на кого ще наложат глоба за твоя уникален софтуер?

— Вече разбрах. — Рижият наистина го хвана срам, вярно, че не от куриера. На „Черната звезда“ киборгът ни най-малко не го беше грижа за последствията от постъпките му, важното беше да остане извън подозрение. Ден не съжаляваше за нито една от тях, но никак не искаше Станислав Федотович и екипажът му да узнаят за тях и да решат, че не бива да му се доверяват. — Повече няма да се повтори.

— Надявам се. — Станислав прекъсна връзката.

Смиреният вече навигатор свърши със съдовете, изтри масата и пристъпи към миенето на пода. Върналият се на кораба Тед спря на прага на шлюза, не без удоволствие наблюдавайки този процес, а после високопарно изрече:

— Хората векове са се опитвали да облекчат своя труд, като първо са измислили обикновената прахосмукачка, после миещата, после роботизираната… И най-накрая, ето го венецът на техническата еволюция — киборг с моп!

Рижият даже не вдигна глава, докато не дойде до краката на пилота, а после без предупреждение пъхна в ръката му дръжката на мопа:

— На. Аз измих гост-командната, а коридорът и шлюзът са за теб.

— Защо? — захленчи Тед. — Ти вече си започнал, намокрил си си ръцете…

— Защото киборгите също не понасят чистенето — честно каза Ден.

— Ей, ние тепърва трябва да преправим надписа на кораба! — сепна се пилотът. — Нека ти да довършиш тук, а аз да почна там!

— Чак сега да почнеш? — учуди се навигаторът, който предполагаше, че приятелят му е станал от масата преди всички, именно поради тази причина.

— Ъ-ъ-ъ… Виждаш ли, аз помислих, че може скоро да не прелетим покрай нормален магазин и реших да изтичам да се запася с някои неща… — Тед млъкна, щом се натъкна на характерния поглед на рижия, когато киборгът сякаш сериозно и внимателно слуша човека, а после, без да променя изражението си, леко вдига лявата си вежда и събеседникът му започва недвусмислено да се чувства като дебил. — Абе забравих за надписа, забравих! В сравнение с търговците на роби това е такава дреболия, че направо ми излетя от главата. Нищо, имаме много време…

Отвън продължително бибипна товарният катер. Станислав Федотович изскочи от каютата и бързо слезе по корабната стълба — точно навреме, за да подаде ръка на излизащата от кабината Аайда.

— О-о, Стаас, толкова сте мил — изгука клиентката, едва докосвайки капитанската длан с върховете на пръстите си. — И какво оригинално име има вашият кораб!

Тед сгуши глава в раменете си като котарак, направил беля, но Станислав само кимна разсеяно, като реши, че алфийката просто проявява вежливост, или по-скоро съчувствие към фантазията му. Щом още веднъж прочете и подписа договора за доставка, капитанът махна с ръка и екипажът пристъпи към товаренето.

Импулсният взрив беше лек и обемен, три тона заеха шестдесет кубични блока, опаковани в стреч фолио с малки отвори. Наложи се да ги поставят един върху друг в наполовина запълнения отсек и да ги закрепят с полимерни ленти.

— Внимателно — предупреди алфийката. — Този вид… — Аайда хвърли поглед на прелитащия покрай тях куриерски флайер с открита кабина и се поправи: — Този товар не бива да се опакова херметично, а във вода той се разтваря лесно, разпадайки се на нитрати и амонити.

— Не се притеснявайте, аз умея да се оправям с… товари — увери я Станислав. — През годините си на служба не един тон съм взривил… искам да кажа, превозил.

— Не се съмнявам. — Аайда многозначително се усмихна и лекичко потри рамото си в капитанското, но Станислав предпочете да сметне това за алфийски обичай, а не за намек.

Най-после последният блок се скри в отсека (е, не се скри напълно и се наложи малко да го побутнат), крилата на шлюза се затвориха, екипажът се сбогува с клиентката и се върна на кораба. Алфийският катер отлетя настрани и замря, явно Аайда искаше да се убеди, че транспортникът благополучно ще стартира.

Станислав виновно потърка брадичката си: само ако тя знаеше къде сега ще отправят скъпоценния й товар! Впрочем, не беше забранено да се правят междинни спирки, а Ясен е обитаван и напълно цивилизован астероид, там едва ли нещо ги заплашва. Неутрална територия, на която се договарят сериозни хора… Или не се договарят.

Капитанът тръсна глава, прогонвайки страхливите мисли и нареди излитане.

* * *

Всъщност всички се страхуваха (или поне нервничеха), но никой не си признаваше и убиваше времето с любимото си занимание: Михалич разглобяваше някакъв уред, а Вениамин — холограмен модел на пациент, като се опитваше да изреже апендикса му. Моделът вече няколко пъти изчезваше с пукане, но това не смущаваше доктора.

— Нищо, аз все пак ще те довърша! — уверяваше той и пак пускаше програмата.

Точно това плашеше наблюдаващия го Станислав.

— Обадих на мама за последно — с погребален вид съобщи Полина на приятелите си. — Казах й, че при мен всичко е наред.

— Надявам се, че не с такава физиономия? — разтревожи се Тед. — Иначе тя сигурно вече звъни в полицията.

— Не, направих ето така. — Момичето разтегна устни от ухо до ухо, като впечатли даже не твърде емоционалния киборг.

— И в полицията, и в жандармерията — констатира пилотът.

— И в галактическата „Спешна помощ“.

— А там пък защо?

— Много прилича на инсулт.

Полина мрачно повтори „усмивката“, но с показани зъби и отиде в каютата си.

Вълнението при Тиодор се изрази в пристъп на зверски апетит. Пилотът се порови в хладилника, нищо не изрови там, отиде до склада и се върна оттам с еднолитрова консерва мариновани печурки.

— Нещо не ми харесват тези гъбки — подозрително каза той, изучавайки етикета пътем. — Тук, разбира се, е написано: „На същата цена с тридесет процента повече!“, но обикновено за такова нещо увеличават консервата, а не я надуват.

— Я покажи. — Консервата приветства киборга с гръмко „пук“ и обилна пяна като от шампанско. Ден извади от нея една гъба, замислено я сдъвка и установи: — Съдържанието на ботулотоксин е седемдесет пъти над допустимата норма.

След което преспокойно отправи в устата си следващата печурка.

— Тогава за какъв… — Тиодор се опита да вземе консервата, но Ден дръпна ръката си и уточни:

— Допустима за човек.

— Тогава защо от степянската тиня повръщаше повече от мен?

— Ако не успея да неутрализирам отровата, трябва по-бързо да се избавя от нея. Докато не е успяла да се абсорбира в кръвта. — Ден изяде трета гъба, достигайки нормата си и протегна консервата на колегата си: — Ето, изсипи я в тенджерата.

— Защо?

— Ботулотоксинът напълно се разрушава при варене. Петнадесет минути и може да се яде.

— Как пък не! — Тиодор се отдръпна от пенещото се озъбване на консервата като от бясно куче. — Излей тази гадост в рециклатора, какво, да не би да няма какво да ядем? Ще си отворим друга.

— Нека аз сам да я изям.

Пилотът с ръмжене отвори вратичката на рециклатора и непреклонно го посочи с пръст. Ден със съжаление се подчини.

— А защо разваленото месо може да се яде, а развалените гъби не? — все пак попита той.

— Ново двайсет, кога сме яли такова нещо?

— Миналата седмица. Ти сам ми даде консервата и каза да я изсипя в супата.

— Ама и тя ли беше развалена?!

— Ами да — невъзмутимо потвърди киборгът. — Но по моите сметки, към края на готвенето храната достигна изискваните санитарни норми. Така че всичко е наред.

Тиодор притисна нервно закъркорилия си стомах.

— Рижи, радвай се, че не си ни го съобщил веднага след онзи обяд.

— Защо?

— Защото! Как може да знаеш, че това е отрова и да продължаваш да го ядеш?!

— Но ти нали пиеш витамини — недоумяващо каза киборгът. — А с тях също можеш да се отровиш, ако превишиш дозата. Каква е разликата?

— Никаква — с въздишка призна Тед, вслушвайки се в тежкото бучене на рециклатора, на когото гъбките явно също му дойдоха в повече. — Абсолютно никаква.

Ден виновно наведе глава:

— Задавам много глупави въпроси, нали?

— По-скоро забавни — изхъмка пилотът. — Преди не ми е хрумвало, че може да не разбираш такива елементарни неща.

— Преди просто не съм питал.

— А как се справяше?

— Преструвах се, че съм разбрал, копирах чуждата реакция, а после тайно търсех информация. Или ви наблюдавах. Но някои сведения могат да се получат само с помощта на преки въпроси. — Ден обезпокоено намръщи рижите си вежди: — Това дразни ли те?

— Не, ни най-малко — увери го пилотът. — Питай каквото искаш. Важното е да е преди да го направиш!

— Ти смяташ ли ме за привлекателен? — веднага се възползва от разрешението киборгът.

— Само това липсваше! — облещи се Тиодор, но си спомни за кученцето и сдържано уточни: — Защо това те интересува?

— Куриерът каза, че съм изрод.

— А-а-а, ти затова ли не го пусна? — захили се пилотът.

— Не, заради… — Ден дословно повтори „поздрава“ на куриера.

— Той самият е изрод — презрително махна с ръка пилотът. — Забрави го, това е просто псувня.

— Но нима тя не носи смислово съдържание? Думата „идиот“ също е обидна, но се използва в ситуации, когато умствените способности на обекта действително предизвикват съмнение.

— Псувните се използват в ситуациите, когато ти се иска да псуваш — отсече пилотът. — Без значение с какви думи. Нормално изглеждаш, мъж като мъж. А относно привлекателността, по-добре попитай Полина, тя повече разбира от това.

— А от секс по-малко?

Тиодор разбра, че е загазил.

— Донеси бира — обречено нареди той. — На трезва глава няма да се справя с лекцията за полово възпитание на киборгите.

* * *

Ясен посрещна транспортника неприветливо. По-точно изобщо отказа да го посрещне.

— Това е частна територия — раздразнено съобщи диспечерът, дори без да се покаже на екрана. — Кацането е само с пропуск.

— Какво ще правим, Станислав Федотович? — обезпокоено попита Тиодор. — Да се престорим, че сме се счупили и да помолим за спешно кацане?

— Дано само не ни счупят наистина, когато лъжата се разкрие. — Капитанът мрачно се втренчи в страшноватата черна дълбина с алените светлинки на маяците. Макар че всъщност нищо злодейско нямаше в нея — обикновени космически складове, които бяха наети от промишлени компании, а ги охраняваха десетина скучаещи пазачи с полуавтоматична ракетна установка. — Чакай, нали в писмото беше написано „лети към Ясен“, а не „кацни на него“! Нека да отлетим встрани, за да не нервираме пазачите и да легнем в дрейф на разстояние от радиосигнал.

Времето се точеше още по-бавно в неподвижния кораб. Секторът се оказа доста оживен и всеки половин час някой долиташе, основно колеги-транспортници и катери за разходки, при появата на които екипажът всеки път заемаше стойка като ловджийско куче. Тревогата се оказваше лъжлива, но въпреки това напрежението постепенно нарастваше.

— Е, поне тук няма от какво да се боим — оптимистично забеляза Станислав, за да ободри екипажа. — Ако някой ни нападне, от Ясен или от другите кораби вероятно ще забележат.

— Аха — нестройно отвърна екипажът, за да ободри капитана. Ще забележат, но кой напада и кого, едва ли. От такова разстояние може да се определи само типа кораб, а името му — чак когато пристигналата полицейска корвета улови плаващото в космоса парче от обшивката. Все пак въоръжен до зъби бандитски крайцер наистина няма да дойде тук, а и не са заслужили чак такава чест.

На лидара се появи нова точка — самотен кобайк, въпреки обичайното летящ с невисока скорост.

— Да беше допълзял с ракетна раница — промърмори Станислав, тайно радвайки се на такова стечение на събитията.

— А сигурно ли е, че това е той? — усъмни се Ден.

— Ами явно лети насам.

Под трите вперили се в него погледи кобайкът се засрами и още повече забави ход. Тиодор леко помръдна лоста за левия маневрен двигател и корабът плавно се обърна с шлюза към гостенина. Кобайкът не оцени честта и се стрелна напред като заек. За малко да се сблъска с излитащия от Ясен ролкер^[5] и за нула време се загуби в звездната далечина.

— Малолетен без книжка — разочаровано коментира пилотът. — Пофучал в открития космос, а тук се прави на честен водач, за да не го спрат ченгетата. Не се сеща глупакът, че така изглежда още по-подозрително.

— Слабо казано. — Станислав повдигна фуражката си и почеса още не потното си, но вече сърбящо го чело.

През това време ролкерът се изравни с транспортника и също спря. Маша съобразително изведе на единия обзорен екран изображението на очукания и закърпен с различни по големина кръпки борд с надпис „Шейтан“, а на другия — постъпилия по общата честота видеосигнал.

— Ей, " Космически мозъкояд"! — весело извика на колегите си кръглолик, мустакат мъж в син мундир с жълти пагони и висока рошава шапка. — При вас всичко наред ли е? Че вече пети час висите там като бедни роднини!

— Какво? — шашна се капитанът, местейки поглед от лидара към илюминатора, но трети кораб нямаше ни на единия, ни на другия. — На кого говори?

— На нас — задавено призна Тед.

— А защо ни нарича точно мозъкояд?!

Пилотът преглътна и с решимостта на обречен избърбори:

— Защото така е написано на борда ни.

Мустакатият почука с нокът по микрофона и предизвика режещо слуха пищене и трещене:

— Сега чувате ли ме? Питам не ви ли трябва помощ?

— Не, благодаря — измъчено се усмихна Станислав. — Тук… ъ-ъ-ъ… нашият пилот малко е зле. С главата. Щом го уби… се оправи, ще полетим по-нататък.

Капитанът вече се канеше да прекъсне връзката — да души Тед в пряко предаване не беше много удобно, но мустакатият добродушно продължи:

— А не искате ли с дъщеричката ви да дойдете на гости, да пием чай, да си поговорим за това-онова?

Станислав подозрително изгледа пилота и навигатора (Какво друго са надраскали там тия льохмани?!), но този път Тед изглеждаше озадачен не по-малко от него, а Ден направо се беше скрил зад облегалката на полуобърнатото кресло.

Изведнъж капитанът си спомни кой друг знаеше за „дъщеря му“. И на кого е могъл да разкаже.

— Наистина, защо да не дойдем? — бавно, сякаш размисляше, каза Станислав. — Само ще кажа на щерката да се поразкраси. Че иначе не е вежливо, при такъв важен човек на гости с прост комбинезон.

Казака широко се усмихна, показвайки едрите си равни зъби, но погледът на сивите му очи остана студен и твърд.

* * *

Станислав прецени, че на всяко порядъчно момиче му е необходим не по-малко от половин час, за да се приготви за гости и проведе извънреден инструктаж:

— Ден идва с нас. Тед, ти оставаш тук и не правиш нито крачка от пулта, по-добре още сега иди до тоалетна. Веднага щом излезем, блокирайте шлюза и не отваряйте на никого, освен на нас. Именно на нас двамата, единия може да го вземат за заложник, а другия да го пратят уж да вземе или да предаде нещо. Ако ни няма повече от два часа или нещо ви разтревожи, прекъсвате скачването и летите към Ясен, като същевременно изпращате сигнал SOS — светлинен и радио. Ясно ли е? Или има някакви въпроси?

— Има. — Непорядъчното момиче пристъпваше от крак на крак редом, с една ръка се опитваше да дозакопчае роклята си, а с другата на сляпо да си начерви устните. Петоногото полово животно Котя беше усетило, че става нещо важно (може би непланиран обяд?!) и с натрапчиво мяукане се въртеше в краката й. — Може ли да взема котката с мен?

— Как пък не! — възмути се капитанът, но момичето пъхна под носа му треперещите си ръце и захленчи:

— Ама, Станислав Федотович, толкова ми е нервно, че просто ужас! А тя поне малко ме успокоява.

— Ами ако Казака има алергия към котки? Или ако реши да ни сплаши, като й извие врата? Затова… — Капитанът внезапно осъзна, че и двата варианта му харесват. — Добре, взимай я! Ден, а ти какво чакаш още?

Рижият бавно отмести креслото, продължавайки втренчено да се взира в отдавна опустелия вирт-екран и Полина забеляза, че пръстите на киборга не просто стискат до побеляване тапицерията на подлакътниците, а вече са я пробили.

— Денка, какво ти е?

Киборгът бавно, с усилие, обърна лице към приятелката си.

— Това е бившият капитан на „Черната звезда“ — с тих безцветен глас каза той. — И моят официален господар.

След дълга смаяна пауза екипажът дружно изтърси пет фрази, от които изказването на Вениамин беше най-цензурното и все пак беше непристоен синоним на „хайде стига бе!“.

— А ти по-рано не можеше ли да кажеш, че го наричат Казака? — нахвърли се капитанът на и без това оклюмалия навигатор.

— По-рано не го наричаха така.

— И ти не си знаел, че се занимава с търговия на роби?

— Вероятно.

— Как така? — смая се Станислав. — Вероятно не си знаел или вероятно се занимава?

— „Черната звезда“ превозваше хора. Понякога те пътуваха доброволно. В каюти на второ ниво. Понякога на трето. Тогава ги виждах само по време на товарене и разтоварване. — Когато Ден придобиваше такъв стъклен поглед и равна насечена реч, на Станислав му се искаше да му удари шамар, за да изпусне парата и същевременно да накара рижия да се опомни. — Извинете. Мен не ме интересуваше къде и защо ги карат. Моята задача беше да ги охранявам. Или да ги забавлявам.

— А имаше ли някакво място, където ги караха най-често?

— Имаше — потвърди Ден, но Станислав не успя да се зарадва, че леговището на роботърговците е открито и могат да избягат още на момента оттук, когато киборгът уточни: — Държавната военна база на Венера.

— И „третата класа“ ли караха там?

— Да. Затворниците. От тях дори капитанът се боеше.

— „Пушечно месо“ — промърмори бившият космодесантчик. — Обещали са им амнистия, ако се докажат в бой.

— И какво, доказваха ли се? — поинтересува се Вениамин.

— Аха. По-откачени бяха само киборгите, но те поне не се нахвърляха на своите.

Капитанът с досада изгледа навигатора. Дълбоко в себе си Станислав разбираше, че положението на киборга на „Черната звезда“ не е било много по-добро, а дори и по-лошо от робското, освен това Ден не е имал никакви причини да съчувства, още повече да помага на пасмината, която го е заобикаляла. Рижият и досега се държеше подозрително към непознати хора, а и със своите, стане ли нещо, веднага се затваряше в себе си.

Обаче, дявол да го вземе, колко обидно беше да разбере, че жадуваната улика през цялото време им е била под носа! Освен това Станислав много разчиташе на помощта на рижия, ако преговорите тръгнат към лошо. А „по-лошо“ от това нагло да идат на гости с краден киборг за охрана, беше трудно да си представи.

— Значи с нас ще дойде Тед. — Капитанът се постара да обуздае безсмисленото си раздразнение, но въпреки това гласът му прозвуча сухо и рязко.

— Ами кораба? — възмути се пилотът.

— Ден ще го насочи по трасето, ако стане нещо. Това поне ще можеш ли?

— Ще мога. — Рижият най-сетне откъсна пръсти от подлакътниците и стана, за да се прехвърли в пилотското кресло.

— И състави списък на местата, където още е летяла „Черната звезда“ и кого е стоварвала там — измърмори Станислав. — Може да ни се удаде да ги съпоставим с мярналите се в разговора намеци.

— Добре.

Капитанът мрачно кимна. По-лоши от плановете, рушащи се още от началото, бяха само плановете, гладко вървящи до самия край.

* * *

Скачените кораби приличаха на гладен и сит кърлеж. „Шейтан“ и „КМ“ бяха горе-долу от един клас, но вместо товарен отсек с пълна животоподдържаща система, към ролкера беше прикрепен лек безвъздушен хангар за десетина катера. Какво имаше всъщност там, можеха само да гадаят.

Казака прие гостите в каютата си — просторна, но мебелирана пределно просто. Единствената разкошна вещ беше бюрото с резбовани крачета, върху което лежаха купчина опърпани тетрадки и книги.

— Е, здравейте, скъпи гости! — весело избоботи Казака, остави химикалката, стана от бюрото и протегна ръка на капитана. — Ти си Славик, нали?

Станислав мислено се намръщи. Казака беше по-млад от него с десетина години, а и капитанът не обичаше фамилиарностите от непознати хора, особено бандити. Но стисна ръката му и кротко се поинтересува:

— А ти как се казваш всъщност?

— За вас засега съм Казака — снизходително се разсмя мустакатият. — А после ще видим.

На Полина той церемониално целуна ръка, а по Тед само плъзна поглед, разбра, че това е само помощник и едва го удостои с кимване. Пилотът схватливо изобрази мебел.

— Сядайте, не се притеснявайте. — Стопанинът кимна към столовете от другата страна на бюрото. — Чай, кафе, коняк? Всъщност нека донесат всичко, а после ще решим.

Казака засука мустак, рязко подхвърли в празното пространство (по-точно, в комуникатора в пръстена си) няколко думи, извади чекмеджето на бюрото и започна внимателно да прехвърля тетрадките там.

— Пиша мемоари — със смутена усмивка на творец обясни той. — За потомците. Може би някога дори ще ги издадат.

— А защо не на компютъра? — учуди се Полина.

Казака пренебрежително махна с ръка:

— Не е същото. Безличният, бездушен шрифт на екрана унищожава цялото очарование от творчеството. Друга работа е ръкописът: шумоленето на хартията, скърцането на писалката, всеки ред е като уникална рисунка! Между другото, там има и рисунки, искате ли да погледнете?

— Много… симпатично — промърмори момичето, покорно прелиствайки няколко страници.

Уникалните рисунки изобразяваха основно голи жени с преувеличени прелести. Очевидно мемоарите бяха или с любовен, или с фантастичен сюжет.

— Какво прелестно котенце — на свой ред се умили мустакатият. — Ще ми позволите ли?

Полина отчаяно погледна Станислав, но Казака вече се беше навел над бюрото и с лекота издърпа котката от момичето. Уви, той нито закиха, нито й изви врата, а просто я сложи на коленете си и започна да я чеше зад ушите, после под челюстта. Котя, предателката, вдигна муцунката си и гръмко замърка.

— Котките обичат места с негативна енергия — не се стърпя да го уязви Полина.

— Да — със замъглен поглед се съгласи мустакатият, — аз имам много врагове. Трябва също да си взема котка, за да гони злото.

— Вземи нашата — предложи Станислав. Явно твърде бързо и радостно, защото Казака веднага загуби своя мечтателен вид.

— Благодаря, но предпочитам животни от проверени развъдници. — Мустакатият гнусливо, като кутия с мина или с „бръмбари“, бутна котката от коленете си. — Добре, да преминем към работата. Стоката още ли е у вас?

— Каква стока?

Няколко минути Станислав и Казака с недоумение се взираха един в друг, после лицето на роботърговеца се разля в усмивка и той шеговито заплаши капитана с показалец:

— Ей, Славик! Хитрец такъв! Ненапразно Вадик те хвалеше, че на вид си скромен, а в работата си опасен! Сега разбирам как си успял да убедиш тая плешива кокошка. Ако не бях видял с очите си как товареше стоката, то щях да повярвам, честна дума, щях да повярвам, че не си и чувал за такова нещо!

— С очите си? — тъпо повтори Станислав, само колкото да каже нещо.

— Именно! — самодоволно изсумтя Казака. — Моите хора две седмици наблюдаваха този взрив, но проклетата женска не го пускаше от склада. Аз вече бях бесен, защото така наистина стоката щеше да отлети с някой държавен крайцер, а тогава нямаше как да я пипна. Реших сам да отскоча до Рибешкото око и да покажа на сополанковците как трябва да се работи. И почти им показах, но тук изведнъж долита някакъв чичка от Нов Бобруйск със старото си корито и на другия ден му карат стоката направо до шлюза!

„Чичката“ кисело се усмихна, с ужас осъзнавайки, че е затънал не надълбоко, ами няма измъкване. Как я мислеха двамата с Тед? Без проверка няма да ги пуснат при шефа? Три тона „краден“ взрив и той сам ще дойде при теб!

— Ама нищо, аз не се сърдя! — изкиска се Казака, посвоему разбрал смущението на „Славик“. — Тоест, разбира се, първо ми се искаше да пречукам тази гадина, даже вече преценихме къде без излишен шум може да спипаме тоя шибан „Мозъкояд“, но после Вадик сигнализира, че ти си от нашите и сам ще долетиш. Нали си наш човек, а, Славик?

— Не — честно каза Станислав. Полина бързо се наведе, хвана котката и така я стисна, че тя първо замяука, а после захриптя.

— Космическия десант?

— Той самият.

— Сериозни момчета — одобри Казака. — И сте свикнали да се занимавате със сериозна работа, а не с тези простотии, които ви предлага системата, а?

Капитанът неволно се намръщи — мустакатият уцели болното му място. Милото момиче от Бюрото по труда беше искрено учудено, че Станислав не иска да стане нито охранител в мегамаркет, нито пазач на склад за колбаси, нито да иде на курс за портиер. Но тогава му се искаше най-вече да си почине, а парите… Зависи с какво се хранеше.

— Излиза, че след службата ви остават само два пътя. Или при нас, или при ченгетата — довърши Казака, внимателно наблюдавайки госта.

— Мръсотията е наравно — промърмори Станислав. Беше му противно да се подмазва на бандита, а и щеше да изглежда неестествено. — Рискът също е еднакъв. Но заплащането за него е различно.

В стаята влезе широкоплещест младеж с черен прилепнал комбинезон, с късо подстригана тъмна коса и приятно, но неизразително лице. „Киборг“ — поправи се Станислав и с изумление осъзна, че не изпитва към DEX-а ни най-малка неприязън. Киборг като киборг, и у „дома“ си имат същия. Полина дори му се усмихна машинално като на човек. „Като на Ден“ — отново се укори капитанът. Но рижият е изключение, което само потвърждава правилото, а с това черно същество трябва да бъде двойно по-внимателен.

Киборгът безшумно, като идеален иконом, остави на бюрото подноса, отстъпи крачка назад и замря зад лявото рамо на господаря си. Изглежда, че Казака нарочно го беше извикал, за да всели необходимия трепет в „крадците“.

Уви, планът му се провали с трясък, защото нито Станислав, нито Полина можеха да се избавят от чувството, че киборгът само се преструва на машина и когато господарят му се обърне с гръб, ще им намигне заговорнически.

Самообладанието на гостите едновременно разочарова и впечатли Казака.

— Не мога да ги търпя тези копелета — доверително се оплака той и вдигна бутилката с коняк. — Богоомразни твари, създадени за убийства и разврат!

— Тогава за какво ви е този? — учуди се Полина.

— Уви — въздъхна Казака и протегна на момичето пълната до една трета чаша, — налага се да вървя в крак с нашето жестоко време: ако не ти тях, то те теб. А вие имате ли киборги?

— Да — призна Станислав, след като се поколеба. Нека знае, че гостите също не ядат доматите с колците.

— „Четворка“, „петорка“? — снизходително се поинтересува Казака: сиреч, откъде ще се вземе нещо по-сериозно при вас.

— „Шесторка“.

— А защо не сте го взели със себе си? — учуди се роботърговецът.

— Имаме ти доверие — излъга Станислав.

— Ами бластера?

— Той е лично мой и аз никога не се разделям с него — намръщи се капитанът, намеквайки, че няма да направи изключение дори за новия си шеф.

— И правилно — одобри Казака. — Без оръжие е като без гащи, и на теб ти е неуютно, и другите не те уважават. Е, да пием за запознанството ни!

Чашите с кристален звън се чукнаха. Роботърговецът явно се забавляваше, играейки с космолетците на милостив цар и благоговеещи от такава чест селяци. А и от какво да се бои, на своя територия и с такава охрана?

Изглежда, че в коняка беше добавен лек наркотик, притъпяващ вълнението и развързващ езиците. Казака умело водеше разговора, накъдето иска, но нямаше за какво да се хване. Порозовялата Полина със звънък смях разказваше как в института са правели дисекции на мишки, Станислав с жар разобличаваше крадливите интенданти, а Тед си призна, че на петнадесет години е откраднал чужд кобайк, за да се изфука пред едно момиче, но на петата минута катастрофирал в метеорологичен балон и се сдобил със счупено рамо и с три месеца общественополезен труд. За да се измисли легенда с такова количество подробности, трябва да си суперпрофесионалист, на каквито тройката не приличаше. Освен това Казака беше успял да събере все някаква информация за „Славик“ — бивш космодесантчик, пенсионер, преди няколко месеца се е заел с транспортен бизнес и изглежда, че веднага е претърпял неуспех, защото вече е ипотекиран не само апартаментът му, но и самият кораб. Вярно, че капитанът редовно си плаща вноските, явно конопената плантация го спасява.

— И колко ти, Славик, искаш за стоката си? — поинтересува се Казака, щом действието на препарата отслабна.

Капитанът неопределено изхъмка и сви рамене, сиреч, колкото повече, толкова по-добре, но и двамата прекрасно знаем, че не аз диктувам условията.

— От една страна е глупаво да плащам за това, което мога да взема безплатно — започна да разсъждава роботърговецът, без да бърза. — От друга, ти си ме отървал от мръсната работа. Сега не моето, а твоето лице ще бъде предавано по полицейските канали.

Станислав си представи как Аайда с тъжен вид дава показания, а Роджър ги записва и бързо допи останалия в чашата коняк, макар че вече се досещаше, че нещо с него не е наред.

Това окончателно успокои Казака. Изпратеното ченге нямаше да се терзае от угризения на съвестта, а щеше да тържествува, че рибката е клъвнала.

— Предлагам такъв вариант. — Роботърговецът съедини върховете на пръстите си и погледна над тях, сякаш това беше мерник. — Ти превозваш товари на далечни разстояния, нали? Значи за доставката ще ти платя петстотин. До мястото. А там може още някаква работа да ви потърсим. Нужни са ми надеждни хора, сега има дефицит за тях.

— А какво е това място? — застана нащрек Станислав.

— Не се бой, не е далеч — ухили се Казака. — Няколко скока. По-добре би било, естествено, направо тук да взема стоката, но ремаркето ми е пълно с друг товар, а и взривът не обича вакуума. Така че, Славик, ще се закачиш за опашката ми и ще седиш там като залепен. Защото ако изостанеш… Нищо лично, нали разбираш.

— Разбира се. — Станислав си спомни как при една задача отрядът му попадна в дълга тясна клисура, по която стреляха от въздуха и всичко, което им оставаше, беше да избягат от капана колкото се може по-бързо. Изглежда, че тук беше същото. — Кога тръгваме?

Казака погледна часовника си — широка тънка гривна, ценна както заради сплавта, така и заради марката.

— Мисля, че след шест часа. Трябва да почакаме още някого. А вие бързате ли за някъде?

— Не. — Станислав се облегна на стола. — Просто се боя някой да не ни засече тук. Все пак е трасе, астероид наблизо…

— Че от какво да се боим? — фалшиво се учуди Казака. — Нали сме прости космически работяги, засега със законен товар. Седим, говорим си, пием кафе. Като стана дума! — Роботърговецът повелително погледна киборга. — Налей ни кафе. В порцеланови чаши налей, дебил!

Полина не можа да се сдържи и се закиска. Казака гнусливо остави димящата стъклена чаша от коняка и с досада подхвърли:

— Видяхте ли какво имам предвид? А пък това е вече „седморка“! А с „шесторките“ се зарекох изобщо да си нямам работа. Пробвах няколко от тях, всичките бяха ужасни боклуци, особено последната. Няколко пъти ми се искаше да я застрелям, мършата. Ненапразно „DEX-къмпани“ отскоро започна да ги изтегля и безплатно да ги заменя със „седморки“. А вие защо не замените вашата?

— Ами с нашата сякаш нямаме особени проблеми — внимателно отвърна Станислав. — А и някак вече свикнахме с него… с нея.

— Те и от техническа гледна точка са пълен боклук — презрително махна с ръка роботърговецът. — Бавни са, забиват, половината им възможности не са като заявените. Например, в безкислородна атмосфера работният им режим уж трябва да е седемнадесет минути и половина, нищо подобно, още на дванадесетата ритат камбаната.

— А как го проверихте? — заинтересува се капитанът. — Имало е някаква авария с изтичане на кислород ли?

— Не, по време на полет от скука прегледах инструкцията — изкикоти се Казака. — Полиетиленова торба на главата, залепена със скоч на шията и засякох времето! Изгарянията при тях също не зарастват добре, макар че до тридесет процента трябва да се възстановят за едно денонощие. Вярно, че костите им са здрави, но каква полза от тях при слаби сухожилия?

Станислав не рискува да попита как пиратите са изяснявали относно изгарянията и костите.

— А освен това, представи си, уродът ми счупи ръката! — Роботърговецът с болезнена гримаса завъртя китката си. — Още ме наболява.

— Какво, киборгът е нападнал господаря си?!

— Как пък не! Тогава веднага щях да го довърша. Не, на тренировка. Като че ли не успя да прецени силата на удара си. — Казака се наведе към Станислав и доверително попита: — А на теб, Славик, не ти ли се е струвало, че тези кукли тихомълком нещо там съобразяват, а? Уж действат според програмата си, няма за какво да се хванеш, но все пак намират вратички, за да ти направят мръсно?

На Станислав не му се струваше, а беше убеден в това, но многозначително похъмка и покима.

— „Седморките“ все пак са малко по-добри, а най-важното е, че побеждават „шесторките“ от раз — кратко и ясно довърши Казака и стана.

— Не се съмнявам. — Станислав разбра, че аудиенцията е свършила и също стана. Полина и Тед тихо се възхищаваха на капитана си. Гледайки как мъжете си стискат ръцете, можеше да се помисли, че са първи приятели.

— Забележи, Славик, аз никак не обичам да се разочаровам в хората — прошепна роботърговецът, едва движейки усмихнатите си устни. — Така че се пази.

На капитана много му се искаше да отвърне „ти също“, но изглежда, че Казака обичаше да се смее само над собствените си шеги.

* * *

— След всичко това ми се иска да вляза под душа и хубавичко да се измия — мрачно каза Станислав, когато тримата благополучно се върнаха на транспортника, шлюзовете се затвориха, а корабите се разлепиха и увиснаха на километър един от друг.

— С антисептичен гел — подкрепи го Полина.

Обаче изгарящите от нетърпение Вениамин и Михалич не дадоха на капитана време за хигиенични процедури.

— Е, ккв?!

— Как премина разговорът?

Станислав много искаше да каже нещо неприлично, но дипломатично започна с „добрите“ новини.

— Струва ми се, че ни провървя и това не е прост посредник, а един от търговците на роби. Ако не и самият собственик на „фирмата“.

— Значи молим за спешно кацане, свързваме се с полицията и го предаваме? — оживи се Вениамин.

Капитанът погледна обзорните екрани. Опитът му подсказваше, че Ясен не е избран случайно за срещата. Иначе Казака щеше да ги пусне, като изпрати свой наблюдател с тях или да задържи „на гости“ Полина. Подкупените охранители дружно ще се закълнат, че „корабът се насочи право към складовете, без да се представи и без да отвръща на повикванията и се наложи да се вземат извънредни мерки“. А дали да не отпрашат към трасето? Да почакат, докато не се появи някой по-солиден кораб и да помолят за помощ… Или обратно на Рибешкото око? Ролкерът набира скорост по-бавно от техния транспортник, може да успеят да се откъснат от него…

— Докато разговаряхте, двама души в скафандри сложиха някакво устройство на корпуса ни, близо до двигателя — с равен тон съобщи Ден, като все така не се показваше иззад облегалката на креслото.

— Маяк? — наивно предположи Полина.

— Едва ли… — Капитанът се опита да мисли като Казака. — Ако ние внезапно скочим в червеева дупка, сигналът ще прекъсне и върви ни търси по целия космос. По-скоро това не е предавател, а приемник с мина. Ще избухне, ако паузата между сигнала от „Шейтан“ продължи прекалено дълго. Михалич, можеш ли да го махнеш?

— Трбв дго пглдна, дба — замислено провлече техникът.

— Трудно ще е да го огледаш под обстрел — отново безжалостно се намеси рижият.

— Какъв обстрел пък сега? — Станислав неразбиращо се втренчи в тъпата, глуповата „муцуна“ на ролкера. Трудно беше да си представи по-безобиден кораб.

— Кръпките на обшивката — обясни Ден. — Ето там и там. По краищата си имат твърде големи цепнатини, а тези жлебове приличат на направляващи. Изглежда, че това не са кръпки, а капаци.

— Те се отместват и оттам се показват дулата — с досада довърши капитанът. — Умно. Ако не знаеш накъде да гледаш, за нищо на света няма да се досетиш.

— И какво сега? — жално попита Полина. — Така и ще полетим след тях, като на кучешка каишка?

— Изглежда, че нямаме избор — честно каза Станислав.

— А накъде? — Котката за релакс вече беше заета и Вениамин сключи ръце зад гърба си.

— Един дявол знае. — Капитанът накратко преразказа тази част от разговора, която се отнасяше за работата. — Утре преди старта ще получим координатите за първия скок, а за втория — след станцията за гасене. Трябва да измислим как да ги предадем на Роджър.

— Може да се опитаме да се свържем с някой прелитащ покрай нас кораб — предложи Тед. — Да му хвърлим писмо с надпис: „Да се изпрати в полицията още на първия порт, въпрос на живот и смърт“.

— Рисковано е — намръщи се Станислав. — Не знаем кой ще лети на този кораб. Ако писмото попадне в ръцете на пиратите или го прехванат по време на изпращането…

— А ако го зашифроваме?

— Тогава и Роджър няма да го прочете. На Казака му е достатъчно името на получателя, за да ни ликвидира. Помниш ли как застана нащрек диспечерът на „Пазара“, когато изтърсих, че идваме от Сакаи? Очевидно от пиратското минало са му останали не само връзки, а и врагове.

— Тоест вие предлагате просто така да се предадем на тази мустаката гнида?! — възмути се Тед.

— Не, разбира се — отсече капитанът. — Само ще се престорим, че сме се предали и ще чакаме удобен случай.

— Какъв?

— Ще се опитаме да изпратим съобщение или от станцията за гасене, или от точката на пристигане, щом най-накрая ни пуснат.

— Но тогава ще загубим товара си — припомни Вениамин. — И ще попаднем под ударите на закона.

— Мисля, че законът ще ни прости. За такава добра плячка в замяна.

Докторът с укор изгледа приятеля си и Станислав също си спомни вица за уловената мечка, която и сама не тръгва, и ловеца не пуска.

— Нищо страшно не е станало засега — колкото се може по-твърдо каза капитанът, разбирайки, че сега е по-важно не да мери дълбочината на задника, в който са попаднали, а да убеди екипажа, че ще се измъкнат оттам. Желателно е също така да им покаже направлението. — Струва ми се, че Казака ни повярва и докато се подчиняваме на заповедите му, няма да ни пипне. Представете си, че това е най-обикновен рейс.

— С най-обикновена мина? — с тънък жален глас се пошегува Полина.

— Ще измислим нещо — обеща Станислав.

Михалич, който през всичкото това време замислено гледаше стената, сякаш се опитваше по телепатичен път да убеди мината да падне, внезапно се сепна и започна да обяснява нещо на неразбираемо-технически език, оживено жестикулирайки.

— Може да опитаме да засечем и копираме изпращания от „Шейтан“ сигнал — преведе навигаторът. — Ако успеем да го възпроизведем, ще престанем да зависим от ролкера.

— Отлична идея, Михалич! Действай — с ентусиазъм одобри Станислав. Дори ако не се получи, у техника ще се появи работа, а у останалите надежда. — Виждаш ли, Поли, вече го измислихме. Не се страхувай.

— Аз не се страхувам — още по-жално излъга момичето. — Просто малко ме боли стомахът. Навярно съм изяла нещо развалено.

— Да идем да ти намерим нещо против… стомашни болки — благородно се престори, че вярва на момичето Вениамин и го отведе в медицинския отсек.

— Ден, да те сменим ли или ще подежуриш до сутринта? — обърна се към навигаторското кресло Станислав.

— Ще подежуря. — В боен режим киборгът можеше със седмици да кара без сън, ограничавайки се с петминутни „изключвания“ два пъти в денонощието. А и в обичайния му трябваха само три часа, плюс-минус двадесет минути, в зависимост от работното натоварване. На транспортника Ден беше свикнал да си ляга и да става заедно с хората и не че беше станал по-мързелив, а беше открил, че така се чувства много по-добре. Именно се чувства — оборудването и така работеше без проблем. Но все пак рижият понасяше много по-добре от човек да не спи по цели денонощия.

— А аз какво да правя? — оживи се Тиодор.

— Спи — уморено нареди капитанът. — Ти утре трябва да караш кораба. Дявол знае къде и колко.

— Все някак ще го карам, какво сложно има да вися на чуждата опашка.

— Върви, върви. Ако изведнъж изскочи възможност да избягаме, ти си ми необходим бодър и концентриран, а не „все някакъв“.

Станислав се убеди, че Тед, мърморейки, е тръгнал по коридора и най-сетне се отправи в банята.

Пилотът се убеди, че капитанът е затворил вратата и е пуснал водата, и се върна. Навигаторското кресло беше празно, а в гост-командната беше тъмно, само над холографския подиум догаряше виртуален огън — куп въглени, по които от време на време скачаха езиците на пламъците. Те почти не даваха светлина, но притегляха погледа като маяк.

Тед се приближи и трепна от изненада.

— Какво ви разказа той за мен? — Оказа се, че Ден седеше на диванчето, сложил ръка на сгънатото си коляно и гледаше „огъня“. До него се беше настанила котката.

— Нищо — поколеба се стъписаният пилот.

— Лъжеш — уверено подхвърли киборгът.

Тед смутено почеса главата си, приближи се към диванчето, подскочи и седна на облегалката му.

— Нищо, което би променило отношението ни към една вредна рижа муцуна.

Ден прие този отговор — едва забележимо отпусна рамене и без да гледа пилота, тихо каза:

— Аз наистина не исках да му счупя ръката.

— Напразно. Аз с удоволствие бих му извил даже врата. — Тед затвори очи и ги разтърка. В тях сякаш беше насипан пясък, но още не беше готов да заспи. — Слушай, а кой въобще е той? Наистина ли е казак?

— Преди той не се наричаше така. Макс Уайтър, землянин, тридесет и седем години, бивш военен и космически превозвач на дълги разстояния.

Пилотът учудено подсвирна.

— Като Станислав Федотович?

— Не, служил е само две години, на договор. И винаги псуваше, щом си спомняше за армията.

— Станислав Федотович също понякога я псува.

— Но при това не се ядосва. Просто се сърди.

— А каква е разликата?

— Когато се сърдят, искат да оправят нещата. А когато се ядосват — да ударят някого — с плашеща простота отвърна Ден.

Котката внезапно се сепна, скочи на пода и се скри в чекмеджето на дивана. Секунда по-късно в гост-командната влезе Полина.

— Ти нали трябваше да дежуриш — учуди се тя. — А ти да спиш!

Тед живописно отпусна глава на гърдите си и захърка.

— Аз дежуря — сериозно увери приятелката си рижият. — Секторът е чист, разстоянието до „Шейтан“ е хиляда сто тридесет и два метра. Обектът е неподвижен, активност на повърхността нулева. А ти защо не спиш?

— Защото съм единственото дете на мама — тъжно каза момичето. — Представяте ли си как ще ридае на погребението ми?

— Ти нали мечтаеш за това след всяка ваша караница — изсумтя пилотът, без да отваря очи.

— Мечтаех да погледам, а не да участвам! — Полина се тръшна на диванчето между момчетата. Лекарството против „стомашни болки“ полека започваше да действа или момичето просто се беше изморило да нервничи. — Не сте ли виждали Котя?

— Не — дружно отрекоха приятелите, разбирайки, че иначе им предстои повторен опит за измъкване на котката от чекмеджето.

— Ден, ами относно онзи списък за Станислав Федотович? — върна се към разговора Тед. — Къде е летяла „Черната звезда“?

— Обработих наличната информация — уклончиво отвърна рижият. — Но тя не е много. Аз нямах достъп до корабния компютър. И не е сигурно, че господарят ми и преди се е занимавал с търговия на роби, а не се е заел с нея след катастрофата, когато е загубил кораба и екипажа си.

— Денка, не се прави на интересен! Ако не беше изровил нещо, щеше веднага да кажеш!

— Аз често скришом наблюдавах работата на навигатора — смутено призна рижият. — Даже успявах да поседя на пулта му, но рядко. В рубката постоянно имаше някой. Освен това веднъж в месеца ъпгрейдваха софтуера ми и можеха да открият излишните файлове. Налагаше се да изтривам всичко.

— Но? — проницателно ободри колегата си пилотът. Котката зашумоля в чекмеджето и Тед бързо се плъзна от облегалката на седалката, за да я заглуши.

— Аз мога да съхранявам данните по различен начин. Мога да ги записвам, да ги възпроизвеждам и да ги предавам. — Ден погледна холограмата и „въглените“ се разлетяха като бели искри и се превърнаха в звездна карта. — А мога… ами, просто да ги пазя.

— Да ги помниш — тихо подсказа Полина.

— Навярно. Но това е много ненадежден метод — съкрушено отбеляза киборгът.

— Нищо, аз цял живот го използвам и всичко е наред — ухили се Тед. — Така че какво си спомни?

— През последните три години „Черната звезда“ е посетила сто и осем различни планети и астероиди. Аз успях да възстановя точните координати на деветдесет и три от тях, а за определянето на останалите ще трябва да се поровя в атласите, като се ориентирам по косвени сведения. — Картата се смени с вирт-прозорец със списък, но приятелите още не бяха успели да се ужасят от дължината му, когато навигаторът продължи: — После изключих онези места, където „Черната звезда“ е оставяла пътниците в космопорт. И онези, където са били посрещнати от представители на властите или никой не ги е посрещал.

По-голямата част от редовете изчезна, а останалите се приближиха един към друг и запълниха дупките. Най-долният се оказа с номер „тридесет и девет“.

— После се сетих, че трябва да имам предвид не само местата на оставяне на пътниците, а и на кацане.

— Защо? — не съобрази Полина от умората и лекарството.

— Защото е доста затруднително официално да се оформи превоза на роби — търпеливо обясни навигаторът. — Налага се да се товарят или от някоя слабо заселена планета, или от друг кораб в открития космос. Така че останаха седемнадесет. Макар че ето тази вероятно също може да се зачеркне. За момичето дойдоха двама въоръжени мъже, но господарят спокойно ги пусна на кораба и пред всички се пазареше за заплащането. Навярно това беше нещо законно, въпреки че момичето плачеше. А ето тук господарят…

— Стига си му викал господар — с досада го прекъсна пилотът. — На теб самия не ти ли е противно?

— Така е записано в програмата.

— Сякаш пък ти я четеш!

— Вземам я под внимание — сериозно възрази киборгът. — Ако моите действия са в пряко противоречие с нея, тя ще блокира имплантите.

— А как тогава удари ченгето?

— С юмрук — лаконично каза Ден. — Без обработка на действието от процесорите и без активация на имплантите. Системата го класифицира като „неволен мускулен спазъм“. Но ако господарят ми заповяда да не го бия, имплантите дори не само ще бездействат, а активно ще се противопоставят.

— И какво, няма ли как да се пренапише тази програма?

— Достъп до този раздел имат само господарят, производителят и може би някой добър хакер.

— Защо не помоли Франк, когато ни беше на гости?

— А ти би ли му доверил своя компютър?

— Как пък не! — потръпна пилотът. — Тоя дребен вредител да се рови в папките ми или да ми пусне някой вирус в системата?! Но ако трябва да избирам между Казака и Франк…

— Аз бях убеден, че Макс Уайтър е загинал при аварията. Или поне е пострадал сериозно и ние никога повече няма да се срещнем.

— Чакай, а ако Казака ти заповяда да удариш някого от нас? — сепна се пилотът.

Рижият отново наведе очи:

— Много не бих искал.

— Какъв е този таен сговор посред нощ? — възмути се капитанът, излизайки от банята. — Пак седите и се самонавивате, вместо да почивате?

— Не, Станислав Федотович, изучаваме списъка. — Тед кимна към вирт-прозореца.

— Я да видя… — Заинтригуваният капитан се приближи. — Така, първият ред веднага в кошчето.

— Защо?

— И дванадесетият също — игнорира въпроса Станислав.

— Там също ли е секретна военна база? — уточни Ден.

— Не — изразително каза капитанът, — гробище за прекалено любопитни цивилни. Колко останаха, петнадесет ли? Сортирай ги по разстояние оттук.

— Точно така, Казака нали каза, че ще долетим там за няколко скока! — спомни си Тед. — Е, и какво имаме в съседните сектори?

— ЛВ-17, Медуза и Четвърти шанс. — Ден леко присви очи и три пъстри топки закръжиха над холографския подиум, сякаш бяха от една планетна система. — Двете последни са кислородни планети, а първата е метанова. Всички са записани в каталога като необитаеми и умерено перспективни.

— В какъв смисъл „умерено“? — попита Полина.

— Има изгода от разработването им, но се налага хубавичко да се потрудиш или да инвестираш — обясни Тиодор. — Да купиш техника, да наемеш работници. Като на Самородка.

— Обаче ако откраднеш техниката и не плащаш на работниците, перспективите стават доста по-добри. — Станислав замислено почеса брадичката си и се вгледа в обикалящите планети като в игра „Тука има, тука нема“ и в една от тях е скрита наградата.

— Излиза, че лагерът на роботърговците може да се намира на всяка една от тях? — уточни момичето.

— Казака може и да е излъгал. — Пилотът широко се прозя и без малко да изкълчи челюстта си. Внимателно я попипа, за да провери на място ли е. — Ще направим няколко скока, а той ще каже: „А сега още няколко… и още…“. Или ще ни докарат на някоя междинна база, където друг кораб ще натовари стоката.

— Тъкмо ще узнаем колко ни има доверие Казака. — Станислав погледна часа и повиши глас: — Значи така, Ден до сутринта ще събере информация за тези трите, колко са перспективни и колко са необитаеми, и тогава ще му мислим. А останалите — живо по каютите!

— Аха. — Зооложката също се прозя. — Само момчетата да ми измъкнат Котя от дивана и отиваме.

Тед и Ден се спогледаха и безмълвно се съгласиха, че с по-голямо желание биха натикали при котката Полина.

* * *

Кой знае защо, излитането се бавеше. Изминаха вече седем часа, а Казака още не беше се свързал. „Шейтан“ висеше на предишното място, премигвайки с габаритните си светлини. В три часа през нощта до него акостира един катер и оттогава нищо не се случваше. Явно разговорът с госта се беше проточил или донесените от него новини бяха накарали роботърговеца да промени плановете си.

Съненият и разрошен Тед се дотътри до хладилника, извади от него пластмасова бутилка с кефир, хвърли поглед на седящия на пулта капитан и неохотно взе една чаша от рафта. Кефирът първо се срамуваше и се държеше за стените на бутилката, дори когато я преобърнаха с дъното нагоре, но после се осмели и изскочи целият, като не само напълни чашата, а и потече по стола.

— Ама що за отвратителен ден! — раздразнено изръмжа пилотът, хвърли бутилката в рециклатора и, разбира се, не го уцели. — Дали ние да не се свържем с тях?

— Само това липсваше! — възмути се Станислав, без да отмества поглед от вирт-прозореца. — Колкото по-дълго не ни закачат, толкова по-добре. Михалич още не се е справил с мината, там има някаква хитра система за кодиране.

— А какво става с онези три планети?

— Тъкмо това разглеждам. — Робският труд можеше да намери приложение на всяка една от тях, но Станислав постепенно клонеше към Четвърти шанс с неговите находища на диаманти. Специализираната техника за добива им струваше немалко пари, освен това излъчваните от нея вълни могат да привлекат вниманието на случайно прелитащия патрул. Обаче да се направи лагер в гората и под дулата на бластерите да накарат пленниците да размахват кирки, това вече е лесна работа. — Полина още ли спи?

— Вероятно. Тя вчера никак не беше в настроение.

— Бедното момиче — съчувствено поклати глава Вениамин. — Тя е такава домошарка, толкова романтична и впечатлителна, представям си колко й е тежко и как се стра… Ей, по-внимателно!

В гост-командната влетя сияещата Полина с дълга тениска, вместо нощница, под която на теория имаше бикини, като едва не събори доктора.

— Просто няма да повярвате! — закрещя тя от прага. — Отворих кутийката, а там такова нещо! Такова нещо! Вижте! На какво ви прилича?!

Тиодор хвърли поглед към зеленото камъче на дланта на приятелката си:

— На стъклена пуканка?

— На покълващо семенце, тъпчо! Ето разтворените листенца, ето го кълна, а ето и зародиша на корена! Този „небесен кристал“ не е камък, а уникална силикатна форма на живот!

— Я дай да видя — оживи се докторът, навеждайки се над „пуканката“. Камъчето сякаш беше избухнало отвътре, беше набъбнало и напукано. Само с буйно въображение, и то с биологическа насоченост, можеше да се намери прилика със семе на традиционно земно растение, но фактът си беше факт: приличните минерали не се държат така. — Хм… Интересно, интересно… Но аз по-скоро бих предположил, че това явление има химичен или физичен характер. Мисля, че иначе местните жители отдавна щяха да развъждат свещени „цветенца“ в саксии по прозорците си.

— А може те да са ендемити и да растат само в планините — не се предаваше зооложката. — Уникален състав на почвата, температурен режим, разреден въздух…

— Като на нашия кораб?

Трудно беше да се повярва в такова удивително съвпадение, но това смути момичето само за няколко секунди.

— Като в чаша с горещ чай! Семената на някои земни растения се нуждаят от замразяване или попарване с вряла вода преди засаждане, което имитира техния природен цикъл и ги вади от състоянието на покой. А в планините има множество термални извори и основните находища… по-точно шубраци от небесни кристали се наблюдават точно по бреговете им!

— А ти ми се накара за този чай — измърмори пилотът.

— Вече не ти се карам! — Момичето шумно го млясна по бузата. — Това е велико научно откритие! Ще напиша статия за него! Дисертация! Монография!

— В съавторство с Казака? — опита се да я върне в реалността приятелят й.

— Твърде висока чест за тоя графоман — махна с ръка Полина. — Сега аз знам предназначението си на този свят и някакъв си там робовладелец няма сила да му попречи! Всъщност къде е тази мустаката зурла? Още дълго ли ще се мотае? Аз трябва по-скоро да се добера до инфранет и да разбера някой занимава ли се с подобни изследвания!

— Засега Казака мълчи — тежко съобщи докторът, намеквайки, че всички искат инфранет, при това с доста по-прозаична цел.

— Може скоропостижно да се е споминал? — с надежда предположи момичето. — Това се случва с пиратите — спор при деленето на плячката, „черен знак“ от екипажа…

— По-скоро се е натряскал и сега кърти. С пиратите това се случва доста по-често. — Тиодор най-сетне отпи от кефира и направи гримаса. Заради вчерашния наркотик пилотът се чувстваше, сякаш имаше махмурлук и много по-охотно би се полекувал с бира, но замъглената глава създава повече проблеми от болящата. — А може да е казал за шест часа, за да седим тук и да треперим в очакване. Ех, трябваше все пак да сложим на кораба няколко оръдия, поне лазерни…

— Ти умееш ли да стреляш с тях, боец? — въздъхна капитанът. — Впрочем с твоята бурна младост е странно, че си на този кораб, а не на онзи.

— Ама че сравнение! Само съм полудувал малко — обидено промърмори Тиодор и изплакна чашата. Полина тутакси я измъкна от ръцете му:

— Станислав Федотович, а може ли да я счупя?

— За късмет ли? — учуди се капитанът.

— За почвена смес! Да посадя семенцето! Щом то е на силикатна основа, значи трябва да се храни със съединенията на силиция, трябва само да изясня с кои! Ще добавя още и пясък, дребни камъчета, ще натроша гердана си от цирконии… Силицият се съдържа в много неща, без него и обикновените цветя не растат добре!

— Ей, не смей да ми пипаш чувалчето с торове! — сепна се пилотът, но Полина вече беше побягнала обратно.

Станислав я изпроводи с поглед „нека се радва детето“ и се върна към вирт-прозореца.

— Най-удобно е да се използват роби на кислородните планети. Минимум разходи за издръжка и екипировка.

— Но пък от ЛВ-17 няма как да се избяга. — Тед решително потърка очи и се присъедини към обсъждането. — Или робство, или смърт.

— И от Медуза няма как, във въздуха се съдържат отровни газове, които при по-продължително вдишване предизвикват у хората психично разстройство.

— Газовете все пак не са чист метан, може да се сложи прост респиратор с филтър-таблетка, без балони.

Капитанът още не беше успял неохотно да се съгласи, че е рано да се свива кръгът от заподозрени, когато пилотът се вгледа в таблицата и разочаровано каза:

— Всъщност не, Медуза отпада. От нея до най-близката система за гасене са минимум две седмици, а Казака тогава е работел за правителството. Трябва да е нещо такова, че да скочиш от трасето встрани и после бързо да се върнеш обратно, иначе за закъснението ще ти смъкнат кожата, съгласно държавния договор.

— Браво — зарадва се Станислав. — Значи остават ЛВ-17 и Четвърти шанс.

— Странно — тихо каза Ден, все така леко отчужден и досега не намесващ се в обсъждането.

— Какво? — мигом застана нащрек цялата компания, знаейки, че щом киборгът се е обадил, значи има какво да каже.

— Струва ми се, че все пак сме се гасили на Медуза.

— Но ти сам каза, че около нея няма станции. — Капитанът посочи вирт-прозореца.

— Няма — покорно се съгласи рижият. — Нито по официални данни, нито по Роджъровите. Обаче не помня да е имало двуседмичен полет след нея. Ние веднага се връщахме на маршрута.

— Сигурен ли си? — Станислав се почувства като детектив, натъкнал се на следа. Оставаше само да разбере накъде води тя. Нерегистрираната гасилка, неизвестна даже на пиратското братство, моментално премести Медуза на първо място в списъка. — Но какво могат да добиват там?

— Какво ли не. — Тед скролна списъка надолу. — Там има и злато, и сребърна руда, и уранова. По някаква причина Казака наема склад на Ясен и пътува с ролкера насам-натам. Да можеше да погледнем в ремаркето му…

Ден внезапно се изви в креслото и се плъзна надолу, като изцяло се скри зад облегалката, а в следващия миг от „Шейтан“ най-сетне постъпи радиосигнал.

— Старт след четиридесет и три минути — без поздрав измърмори Казака и тутакси прекъсна връзката.

— Какво му става? — подозрително попита пилотът. — Също ли не се е наспал?

— Изглежда, че нещо силно го е ядосало — съобщи навигаторът, без да бърза да се върне на предишното си място.

— Или някой. — Станислав с крайчеца на окото си улови някакво движение на обзорния екран и вдигна глава. Катерът се отдели от ролкера, запълзя покрай него и се скри в отворилата се паст на ремаркето. — Михалич, как е при теб?

Техникът съкрушено разтвори ръце. Насоченият към мината сигнал постоянно се променяше и беше нужно време, за да се хване периодичността, с която това става. Много повече от една нощ и четиридесет и три минути.

— Каква глупава ситуация — с досада каза Тиодор. — Да се мотаем в космоса само на милион километра от цивилизацията и да нямаме възможност да се свържем с нея!

— Средновековните жертви на корабокрушение е можело и двадесет години да седят на някой необитаем остров на сто километра от континента — припомни Вениамин. — Ето на кого е било наистина обидно.

— И какво са правели тогава?

— Хвърляли са в морето бележка в бутилка от ром — тъжно се пошегува докторът.

Тед погледна търкалящата се до рециклатора бутилка.

— Ако някой се сблъска с нея на свръхсветлинна скорост, жертвите ще станат две.

— Жертви на корабокрушение… — дълбоко замислено повтори Станислав, който май беше пропуснал по-нататъшния диалог покрай ушите си. — Чакайте, ама това е прекрасна идея! Михалич, можеш ли да извадиш нашата черна кутия?

— Мхм? — озадачено попита техникът, същевременно напомняйки, че това не е предвидено конструктивно и намеквайки, че няма такава конструкция, пред която да е безсилен лост или, в краен случай, лазерен нож. — Тчн сга ли?

— Не, след десет минути, когато запиша на нея съобщение за Роджър, ще имаме няколко секунди между момента, когато „Шейтан“ влезе в червеевата дупка и нашия собствен скок, за да изхвърлим незабелязано кутията от шлюза. Някой по трасето ще го намери и ще го вземе.

— А какво ни пречи в тези секунди да изпратим обикновено писмо? — учуди се докторът, но приятелят му с досада махна:

— Венка, това нали вече го обсъдихме, твърде опасно е да се доверим на когото и да е.

— А с черната кутия не е ли опасно?

— При държавната регистрация на кораба тя се обнулява и получава уникален код за достъп, за да не може никой да фалшифицира записа. — Станислав си спомни какво главоболие беше, за да получи всички справки и печати. — Този, който я намери, е длъжен незабавно да извика полицията и само тя може да извади информацията от нея.

— Точно така, за намирането на кутията даже се полага награда — припомни Тед. — А ако я засекат охранителите от Ясен? Нали предположихте, че те са в сговор с Казака.

— Може така да настроим маяка, че той да заработи чак след няколко часа — предложи Ден. — Тогава никой няма да свърже черната кутия именно с нашия кораб, кой знае от кои космически дълбини е долетяла.

— Тогава да не губим време. — Станислав удари с длан по подлакътника, слагайки точка на обсъждането. — Маша, „Шейтан“ изпрати ли ни координатите? Прати ги на пилотския пулт и ти, Тед, върви там да загряваш двигателя. Михалич, заеми се с маяка. Веднага щом свърша със записа, извади кутията и я занеси до шлюза. Ден, облечи скафандър и чакай Михалич в шлюза. Когато дам сигнал, ще отвориш външния люк и и ще го изхвърлиш… имам предвид кутията!

Екипажът дружно се разсмя, представяйки си техника, плуващ в стил бруст по трасето и всички, окрилени от надеждата за спасение, с ентусиазъм се заеха с работата.

* * *

Станцията за гасене, през която прелетяха след един ден, се оказа автоматична. Теоретично на нея можеха да оставят съобщение за полицията, а ако корабът е повреден, да остане и той самият, но за това трябваше да излязат от транспортника, да счупят печата на аварийното табло и да наберат кода, отварящ шлюза на спасителния отсек. По-лесно беше веднага да се застрелят и да не губят времето на Казака и неговия киборг.

Впрочем това не огорчи особено космолетците.

— Все пак е Медуза! — възкликна Тед, щом получи координатите за последния скок. — Както казахме на Роджър.

— Важното е да го чуе — въздъхна Полина.

— Ти нали уж вече престана да трепериш?

— За себе си — да. Но ако заради моята ненавременна смърт се провали потресаващо научно откритие…

— Няма да се провали — убеди я приятелят й. — Рано или късно някой луд учен ще се качи на тази свещена планина и ще си набере разсад.

— И ще си присвои моята слава? А, не! — Полина ревниво погледна консервената кутия с „кълна“, с която не се разделяше дори по време на хранене. Котката, оскърбена от появата на новия фаворит, постоянно се опитваше ту да го събори, ту да внесе своя принос за почвата. — Мисля, че у нас му хареса. Аз го измерих, през нощта е пораснал с цели три милиметра.

— У нас на всички им харесва. — Пилотът протегна крака и вече привично ги сложи върху Котя. — Вечно някой се промъква тук и после не можеш да се избавиш от него.

— Точно така е — тихо потвърди от печката Ден.

— Ей, аз изобщо нямах теб предвид! — Тиодор бързо се обърна, откри, че приятелят му не се е обидил, а се усмихва, успокои се и продължи: — Между другото, през нощта пак чух онова шумолене. Беше около два часа и после на сутринта. Такова… чегъртане. — Пилотът зловещо постърга с нокти по масата.

Полина потръпна и по-здраво притисна към себе си консервената кутия.

— Да, там явно има някакво задръстване — невъзмутимо потвърди рижият. Без да почуква яйцето, за да го строши, направо го счупи на две с пръсти и изсипа съдържанието му на тигана, където вече цвърчеше бекон. — Когато мощността на работата на системата нараства, звукът също се усилва. Просто тогава бученето на въздуха го заглушава.

— Нали Михалич скоро разглоби цялата система, а и всеки път шумоли на различно място.

— Сигурно някой нит се е откъснал и се търкаля по тръбите. Ако се свалят решетките, извадят се филтрите и се продухат тръбите на максимум, трябва да излети оттам. — Ден счупи пето яйце, пак на същите идеално равни половинки. Екипажът ненапразно изяде три тренировъчни омлета (последния даже с удоволствие). — Само че по-добре това да се направи на станцията.

— Трябва да опитаме. — Пилотът погледна показанията на радара и леко регулира курса, равнявайки го по „Шейтан“. Самият Тед би заобиколил този планетоид от другата страна, но тогава Казака ще разбере, че на транспортника знаят къде ги водят. Откъде, а?

— Колко още ще летим? — попита Полина.

— Деветнадесет часа, ако не спираме и със същата скорост. Ех, напразно казахме за Ден на Казака…

— Нали само му казахме, а не го показахме. Няма и да го покажем.

— На Медуза ще се наложи да разтоварваме ремаркето и Казака навярно ще се учуди защо капитанът не го е заръчал на киборга.

— А него какво го интересува? Може да ни се е приискало да се разтъпчем след полета.

— Тед е прав. — Рижият изключи котлона и се приближи към приятелите си. — Рано или късно все ще се наложи да се покажа, иначе това ще е прекалено подозрително.

— Денка, а ти сигурен ли си, че той ще те познае? Нали обикновено киборгите са на серии. Кой знае колко от вас са клонирани от една епруветка.

Навигаторът мълчаливо прокара пръст по лявата си вежда, която беше пресечена от бял тънък белег.

— Е, и какво? Ако не се вглеждаш нарочно, почти не се забелязва.

— Обаче Казака сигурно ще се вгледа — със съжаление заключи Тед.

— Защо?

— Твърде е забележима тая рижа чутура. Още повече на „шесторка“. Сто процента ще го зяпа и ще скърца със зъби, а после ще му заповяда нещо за проверка, и край.

Ден смутено приглади косите си, но те не станаха по-малко ярки от това.

— Хайде да те боядисаме — с лека ръка предложи Полина. — Тъкмо ми се намира един черен тестер.

— Какво?

— Ами еднократна боя-балсам. Боядисваш се и ако не се харесаш, я измиваш. Отдавна исках да се видя като брюнетка, но все не се наканвах.

Тед скептично изхъмка, но идеята беше приета поради липса на по-добра и след закуска тримата отново се събраха на масата. Полина артистично подреди на нея гребен, четчица и няколко фиби, разпечата пакетчето с боята и изсипа в купа шепа сиви гранули. Половин чаша вода и съдържанието се развълнува и задимя с лилав пушек, разпръсквайки „нежен аромат на роза“, полята с алкална основа.

— Сядай — с хищен блясък в очите нареди Полина и отмести един стол.

— А ти правила ли си го някога? — за всеки случай уточни Ден.

— Какво толкова има да се прави? Приятелките ми даже сами се боядисват пред огледалото и нямат проблеми.

— Не е ли по-добре да се боядисам и аз сам тогава?

— Имаме боя само за един опит, затова трябва да направим всичко колкото се може по-внимателно — авторитетно заяви момичето и уви раменете на киборга с парче фолио като с усмирителна риза.

— Аз точно затова предложих.

Тед взе празното пакетче. Логото на фирмата, напомнящо теста с мастилени петна на някой психиатър, беше обгърнато от рекламен надпис: „Търси своя пищна окраска? Ето я!“ От другата страна на опаковката имаше инструкция, напечатана със ситен размазан шрифт.

— „Омръзна ти природа на главата, искаш да удивиш другаря за съвкупление или твоя козина загубила блясък? — прочете пилотът, присвивайки очи. — Удължи живот с боището «МьгиниРръйк»! Леко цапане — леко отърсване! Втрий силно и нежно, покрий се и чакай. Живопис е готов след 1,75 ак, мий и почеши осъществи изобилно“. Ха, аз даже май се досещам чие производство е тя! Откъде си взела този боклук?

— Защо да е боклук? — възмути се момичето. — Даде ми я консултантката на фирмата на една промоция на козметика.

— И какво каза? Или само се е усмихвала и е кимала?

Полина обидено засумтя, потвърждавайки подозренията на пилота.

— Каква е разликата? Важното е, че има лепенка за сертификат и даже срокът на годност почти не е изтекъл.

— Почти?! — ужаси се Тед. — Да не би да искаш той да оплешивее?

— Също не е лоша маскировка. Освен това ние друга боя нямаме, само онази зелената, с която написахте името на кораба. — Момичето разбърка с четчицата успокоилата се вече каша и нанесе първата вдъхновена мазка. Боята моментално почерня върху косата, отрязвайки пътя за отстъпление.

Пилотът, недоверчиво клатейки глава, се върна на пулта, а Котя скочи на края на масата и се втренчи с ококорени очи в случващото се.

— Ще нарека това същество Pollinium silicatum — мечтателно съобщи зооложката, размахвайки четката и гребена с усърдието на инквизитор. Върху главата на навигатора бързо израсна черно-рижо свраче гнездо с умряла сврака в него и купища стърчащи отвсякъде фиби. — Аз вече нахвърлих малко бележки и догадки относно жизнения му цикъл. Например защо им е на семената такъв остър връх с повишена плътност? За да могат, падайки от голяма височина, да се обърнат със зародиша към земята и колкото се може по-дълбоко да се забият в нея! Това създава оптимални условия за прорастване. Остава само въпросът как попадат в облаците? Все пак това не са перца, за да бъдат отнесени от вятъра…

Момичето надникна в полупразната купа, промърмори:

— А, колкото повече, толкова повече! — и изсипа остатъците от боята направо на темето на Ден. Навигаторът настръхна, тъй като боята запълзя надолу като глазура върху торта, неприятно гъделичкайки кожата. Полина закъсняло прегради пътя й с длани и потупа от всички страни като грънчар изделието си, преди да го изпече в пещта.

— Ех, каква хубава и гъста коса…

— Имаше! — не се сдържа Тиодор.

— Ще стане още по-хубава — намуси се Полина. — Край, готово е. Сега ще те омотаем с фолио и нека боядисва, колкото време трябва.

След десетминутно търсене в енциклопедията се изясни, че 1,75 ак са 143 секунди.

— Ами това е, може вече да не се измива, а направо всичко да се свали — продължи да се подиграва пилотът, но Ден все пак забърза към банята. Оказа се трудна работа да се оплакне косата от шоарското качество и когато навигаторът се върна в гост-командната, там Станислав Федотович вече дояждаше остатъците от студения омлет.

— Мамичката му аз! — с кашлица и трохи се изтръгна от него при вида на обновения навигатор. — Какво сте направили с него?!

— Защо веднага ние? — обиди се Полина. — Той се съгласи!

— Не се съпротивлявах — вежливо уточни Ден.

Боята беше оцветила учудващо добре и равномерно, ако не се смята странния лилав оттенък (явно за по-голяма наслада на другаря за съвкупление). В черната рамка природната бледност на рижия, увеличена от скорошното му раняване, не просто се хвърляше в очите — те чак боляха от нея. Полина беше намазала и веждите, така че очите на Ден светеха на лицето му като два ярки сини фара, също като Котините и създаваха ужасяващо и същевременно очароващо впечатление.

— Абе направо се е получило някакво зомби! — Тед дръпна един кичур, проверявайки дали няма да остане в ръката му. — Или вампир.

— Според мен, много е симпатично даже — застъпи се за творението си Полина. — Такава една аристократична бледност.

— Искаш да кажеш мъртвешка?

— Нищо, аз имам фон дьо тен и спирала за мигли. Може да го намажа, преди да излезем.

— Аха, и ще си имаме не DEX-6, а Irien-69!

— Недейте да ме мажете повече с нищо. — Ден не се интересуваше особено как изглежда, но по изражението на лицето (и израженията на речта) на Тед разбра, че приятелката им се е увлякла. — По-добре да взема заваръчните очила на Михалич.

— Но защо ви е притрябвало това?! — продължаваше конвулсивно да кашля капитанът.

— За да не го познае Казака — гордо съобщи Полина. — А и на вас той не ви харесваше риж.

— Зависи в сравнение с какво! И какво не му харесвате на лекия скафандър с шлем? Нали на Медуза атмосферата е агресивна, да бяхте излъгали, че респираторите не стигат за всички.

Приятелите смутено се спогледаха и разпериха ръце.

— Мозъкояди — с въздишка констатира Станислав.

* * *

Транспортниците един след друг се примедузиха на брега на горско езеро, толкова чисто, спокойно и кръгло, сякаш го бяха нарисували на земята с огромен пергел и го бяха заляли с разтопено стъкло. Беше едва пет часа сутринта по корабно време, но Оникс, звездата в тази система, стоеше в зенит, леко дезориентирайки екипажа.

— Имам усещането, че от паметта ми е изчезнал половин ден — оплака се прилепената до илюминатора Полина.

Местността изглеждаше съвсем дива. Нито пътечки, нито следа от жилища или от някаква човешка дейност. Високата пищна растителност приличаше на земната, но от приказките за зли вещици и прокълнати лесове — бодливи храсти, осеяни с червени и бели плодове и тъмнолистни, дебели и чворести „дъбове“, беззвучно по рибешки отварящи и затварящи хралупите си като усти. От една от тях изпърха ярък крилат гущер, увисна на място, дочака да се отвори съседната хралупа и се мушна там.

— Преди кацахме на друго място — тихо съобщи на капитана Ден. — Там имаше скали, хангари и ограда от силово поле.

Станислав кимна, без да отмества поглед от пиратския кораб. Да се доведат чужди хора в основния лагер би било страшна глупост. Кой знае какво превозват освен взрива, а и към него са могли по време на полета да сложат детонатори и тържествено да го предадат на купувача вече във вид на чиста енергия.

Първи от „Шейтан“ излязоха киборгите. Двама. Станислав вече беше виждал единия (или негов клонинг), вторият беше светло рус, с по-дълга, неравно подстригана коса. В армията бръснеха нула номер киборгите, както и обикновените войници, но пиратите не се занимаваха с такива глупости и косите растяха, докато не започваха да дразнят притежателите им.

— Вижте, те са без респиратори! — учуди се Тед.

— Може би атмосферата не е толкова отровна, колкото е указано в справочника? Или е опасна само през определени периоди? — предположи Вениамин. — Масов цъфтеж на растения с отровен прашец, вулканични изригвания…

— Датчиците показват обратното. — Ден дръпна ластика от разрошената си „опашка“, тръсна глава и пак събра косата си с него. — Въздухът съдържа невротоксично вещество от трети клас на опасност.

— Много ли?

— Не, но във физиологично значима концентрация.

Спусналият се по трапа Казак сложи край на спора — долната половина на лицето му беше скрита от маска с порестото кръгче на филтъра.

— Вероятно просто не действа на киборгите — разочаровано заключи Тед и тутакси засия: — Аха, все пак ненапразно го боядисахме!

— Наистина ли не действа? — попита капитанът Ден.

— Не знам. Аз съм излизал само в хангара, а там имаше нормален въздух.

Растящата около езерото трева изобилстваше от яркосини топчета, или съцветия, или плодове. Казака отегчено ритна едно от тях, то лесно се отдели от стъблото и заподскача по земята като каучукова топка. Опитният космолетец няма да рискува така да рита непознато растение или да се разхожда по неизучена планета в риза с къс ръкав. Роботърговецът явно беше провел немалко време на Медуза и неговият светъл, но равномерен тен беше оттук.

— Време ни е и ние да излезем — реши Станислав. — Слагайте респираторите. Ден, ти също. Дявол знае защо тази отрова не действа на „седморките“, може конструкцията им да е друга, а може да са се нагълтали с антидот.

— Добре. — Киборгът затегна маската и протегна ръка към лежащите на масата очила с оранжеви стъкла и масивни херметични рамки.

Седящата до тях Котя настръхна, засъска и бързо скочи долу. От същество, което първо изведнъж е сменило цвета на козината си, а сега и лицето, може да се очаква всякаква гадост!

За ужас на котката, скоро с подобни муцуни се сдоби целият екипаж. Нямаше смисъл да остават на кораба, нито можеха да се затворят в него, нито да излетят (може би само на части). Екипажът на „Шейтан“ също се възползва от почивката и се разпръсна по поляната, наслаждавайки се на простора, вятъра и топлите ониксови лъчи. „Девет души“ — бързо пресметна Станислав. Не, десет, по трапа, силно куцайки и държейки се с двете ръце за перилата, се спусна немлад брадат мъж с опърпан комбинезон, небрежно вързана червена кърпа на главата и без два предни зъба, но пък с масивна златна обица в лявото ухо. Той не се отдалечи от кораба, а седна на най-долното стъпало, извади от джоба си вече напълнена лула и започна да я разпалва, облизвайки се след всяко дръпване. Невротоксинът ни най-малко не му пречеше, а може би правеше тютюна по-силен.

— Вижте, той има железен крак! — с възторг прошепна Полина. — Истински космически пират! Как ми се иска да се снимам с него…

— Иди да го помолиш и за автограф — ехидно я посъветва Тед. — Хм… Всъщност той ми прилича на някого…

— Може би на космически пират? — саркастично попита момичето.

— Шшшт! Сега ще говорят.

Станислав и Казака се срещнаха на половината път между корабите.

— Е, как пътувахте? — поинтересува се мустакатият, стискайки ръката на капитана. Днес роботърговецът сякаш беше в добро настроение, което даваше надежда за благополучен край на сделката. — Не ви ли стана лошо? Че моят пилот малко се увлече с виражите в атмосферата.

Еднокракият брадатко забеляза обърнатите към него погледи, извади лулата от устата си, ухили се и обилно се изхрачи в тревата, изразявайки почит към Казака и радост от запознанството си със Станислав.

— Дори не сме забелязали — честно каза капитанът. — В смисъл, че вашият се е увлякъл. Нашият винаги така лети. Е, какво, да разтоварваме ли?

— Давайте — съгласи се Казака, повика двама по-яки момчета от екипажа си и ги прати в помощ на Тед и Ден.

Хамалите плюха на ръцете си и се заеха за работа. В горещия въздух се носеха бели люспи като сняг, които не се топяха върху дланите, а изплашено излитаха от тях, щом любознателната Полина се наведеше прекалено близо. В респираторите беше задушно, от водата вееше прохлада, ярката дневна светлина отпускаше и изглеждаше, че в този рейс наистина няма нищо особено. Сега ще доставят товара, ще се разплатят с тях и ще полетят по-нататък.

Казака беше сложил ръце зад гърба си и бавно се разхождаше от кораб на кораб, любувайки се как едното ремарке се изпразва и как другото се пълни. После спря до шлюза на „Мозъкояда“, внимателно наблюдавайки Ден, който развързваше закрепващия възел. Съдейки по безметежното лице на роботърговеца, той просто оценяваше работата на киборга, а не се опитваше да си спомни къде го е виждал. Но от това на навигатора не му ставаше по-леко.

— Станислав Федотович, Котя изскочи! — изплашено възкликна Полина.

Всъщност котката отдавна се разхождаше по поляната, просто чак сега я забелязаха, когато тя се осмели шумно да започне да гони една от „топките“. В шлюза на екипажа не му беше до това да гледа в краката си, освен това при добро желание Котя умееше да става невидима дори в напълно открито място.

— Ей, DEX, хвани я! — нареди Станислав, притеснявайки се не толкова за глупавото животно, колкото за навигатора.

Киборгът послушно остави сандъка на земята, обърна се и излезе от ремаркето, като мина покрай Казака с равнодушието на механична играчка.

Да изпълни заповедта не беше така просто. Пребоядисаният навигатор с очила на половината лице категорично не се харесваше на Котя. Жално мяукайки, тя бягаше от него все по-далеч и по-далеч, като от време на време се оглеждаше, но не виждаше нищо утешително.

— Ето, даже котките не ги обичат — нравоучително отбеляза Казака. После се обърна към корабите, убеди се, че са свършили с товаренето, извади бластера си, насочи го към Станислав и каза: — Предай се, Славик.

В същия миг на прицела на бандитите се оказаха всички членове на екипажа, освен Ден. Безсмислено беше да се заплашва киборга с оръжие, от такова разстояние беше почти невъзможно да го убият с един изстрел, обаче като нищо можеха да провокират защитна контраатака.

Поляната се превърна в експозиция на восъчни фигури. Само „класическият пират“ продължаваше безметежно да пуши, изпускайки от устата си ту струйки, ту колелца дим.

— Ей, нали имахме уговорка! — запротестира Станислав, стараейки се да запази спокойствие. Ами ако това е поредната проверка? Страхливци в екипажа не са нужни на никого. — А уж ми казваха, че си държиш на думата.

— Вярно — съгласи се роботърговецът и почти съчувствено напомни: — Нали те предупредих да не се опитваш да ме измамиш. Много не обичам така.

— За какво говориш? — На кръста му рязко олекна, някой се беше приближил към капитана отзад и беше изпразнил кобура му. — Ако просто си решил да ни метнеш, така кажи.

— Не се прави на глупак, Славик, наясно съм с номерата ти — разсмя се Казака. — Би трябвало да ви застрелям на място, но за съжаление, при нас внезапно се образува недостиг на работна сила. Затова по-добре не се дърпай, за да не размисля.

— Нека все пак да поговорим — направи още един опит Станислав, щом на китките му се сключиха първо железните пръсти на киборга, а после слабо различаващите се от тях белезници. — Ей богу, станало е някакво недоразумение…

— Разбира се, че ще поговорим — ласкаво обеща Казака. — Само че на друго място. Може би то повече ще те предразположи към честност. А сега заповядай на своята „шесторка“ да се приближи и ми предай управлението й.

Беше крайно унизително да се предаде на роботърговците без нито един изстрел или поне ритник, но Станислав отдавна беше излязъл от онази възраст, когато здравият смисъл е заглушен от адреналина. Шахът още не означава мат, важното е да се продължи партията, а не да се хвърля дъската по противника. А тогава може и Роджър да пристигне.

Станислав погледна към Ден. Навигаторът стоеше на стотина крачки от тях, на противоположния бряг на езерцето. Той беше хванал котката, но не се беше върнал до кораба, впрочем такава заповед не беше издадена. Какво ще направи Казака, когато разпознае своя киборг? Имайки предвид, че навремето е искал да го ликвидира?

— Хайде, извикай го! — накара го да побърза роботърговецът, подозиращ, че Станислав се кани да насъска DEX-а по враговете. — Нали не ни трябват излишни жертви?

— Не — бавно потвърди Станислав. — Не ни трябват. Ден!

Киборгът обърна глава, по стъклата на очилата се мярна жълт отблясък. Капитанът не би успял да разбере за какво мисли навигаторът и без прикриващата лицето му маска, но знаеше, че Ден ще го послуша. Каквато и да беше заповедта.

Станислав въздъхна, намръщи се, показвайки колко му е тежко да вземе такова решение и щом доволният Казак отпусна ръката си с бластера, неочаквано ясно и твърдо кресна:

— Бягай!

Когато търговецът на роби се опомни, закрещя: „Стреляйте!“ и пръв даде пример, вече нямаше по кого да стрелят. Само пет-шест кръга лениво се разминаваха по водата и шашнатата Котя с настръхнала козина и облещени очи беше прилепила тяло към земята между десетина димящи дупки.

От такъв обрат на събитията се бяха смаяли не само котката и бандитите. Станислав също беше убеден, че Ден ще се опита да дотича до гората. Пълен идиотизъм, на който са способни само киборгите, беше да се крие в езеро с диаметър не повече от петдесетина метра, с открити брегове и кристална вода.

Или самоубийство, на което са способни само хората.

— Ах, ти, гнидо — потресено промърмори Казака, имайки предвид или Станислав, или киборга, а вероятно и двамата.

— Нека сега и твоите кукли да се гмурнат там — весело предложи брадатият, продължавайки да се наслаждава на произходящото. — Да ни покажат фигурно пързаляне, пф-ф-ф…

Корабната стълба отново се обви в дим.

— Как пък не — озъби се роботърговецът. Защо да рискува „седморките“ заради „шесторка“, ако скоро този проблем ще се разреши от само себе си? Казака артистично вдигна ръката си с часовника и обяви: — Така, часът е един и четиридесет и три. Плюс дванадесет… Всъщност нека този път да се доверим на производителя и да изчакаме седемнадесет.

— Абе хвърли там една граната, какво толкова — не мирясваше еднокракият. Явно той имаше повече привилегии от останалите, които не се осмеляваха да се месят в работите на шефа, а още по-малко да му се подиграват.

— За какво ми е умрял? Я слушай, ти! — Казака свирепо посочи Станислав. — Ако не извикаш киборга, когато изплува, ще те прострелям в крака, ясно ли ти е? Всъщност по-добре не теб, а щерката ти! Разбра ли, Шило?

— Правим го — избоботи високият и слаб бандит, държащ на мушка Полина.

— А вие — Казака се обърна към другите двама, — засега претърсете кораба им. Ако намерите още някого, го довлечете тук.

Чакането беше истинско мъчение за пленниците. Завързани и струпани накуп, те не можеха ежесекундно да поглеждат комуникаторите си. Както и да решат кое е по-лошо — дали Ден да изплува или да не изплува.

Казака непрекъснато поглеждаше часовника си и нервничеше все повече.

— Двадесет минути! — невъзмутимо съобщи вместо него брадатият. — Край, свършено е с рибката. Даже „седморка“ няма да издържи толкова.

— Да не го е изяло чудовището? — предположи Шилото. — Като Кърпения?

— Какво чудовище? — Роботърговецът недоверчиво се вгледа във водата. През цялото това време тя нито веднъж не се раздвижи и не избълбука — киборгът беше издишал преди да скочи. — Колко е дълбоко тук, пет, десет метра?

— Четиридесет и два — смая главатаря Шилото. — Цяла бездна, направо от бреговете започва. Проверихме с ехолот, когато търсихме трупа.

— Тоя пияница и в локва можеше да се удави. Или е получил схващане, водата е ледена. — Казака се обърна към Станислав и без предупреждение го фрасна с юмрук в корема. — Е, доволен ли си? — с ненавист попита роботърговецът, гледайки отгоре надолу превилия се, болезнено поемащ си дъх капитан. — Ама че изрод, удави киборга си, за да не ни го даде на нас!

— Ако това е „шесторка“, сигурно е струвала пет хиляди — печално се съгласи Шилото.

— Дванадесет — отмъстително изхриптя Станислав и си заработи още един удар.

Казака за последен път обиколи езерцето и с досада изкомандва:

— Добре, няма защо още да се мотаем тук. Умрял-умрял, не е голяма загуба. Да отлитаме към лагера. Карайте пленниците към „Шейтан“, Майк и Черв да летят с „Мозъкояда“. Рет, ти оглуша ли? Стига си пушил, ще си прецакаш и вторите бели дробове!

— Ще ми купиш трети — добродушно отвърна брадатият, два пъти дръпна дълбоко за последно, старателно изтръска лулата, почуквайки протезата си с нея и чак след това благоволи да стане. — Без крака мога да летя, но без тях…

Котя, виждайки, че всички си тръгват, а в ужасната извънземна гора са забравили бедното малко котенце, с истерично мяукане побягна след най-близкия човек. Казака се обърна, взе я на ръце и оценяващо я огледа от всички страни като на изложба.

— Ех, хубава е, дяволицата! Дали наистина да не си я оставя? На — роботърговецът подаде котката на Шилото, — прекарай я през скенера, пък после ще видим.

В различна ситуация Полина щеше да му съчувства.

* * *

На пръв поглед това беше обикновена двуместна каюта, но щом Станислав се вгледа по-добре, забеляза някои малки и доста неприятни разлики. Сензорният панел на входа беше изкъртен и грубо заварен, така че не можеше нито да се включи и изключи светлината, нито да се отворят капаците на илюминаторите, още по-малко пък вратата. Оказа се, че нито един от стенните шкафове за вещи не се отваря. Масата се разтегна, но капитанът видя върху нея характерни кафеникави ивици и побърза да я хлопне обратно, докато Полина не е забелязала. А най-вече не му хареса масивната кука на тавана. Височината на каютата беше точно такава, че на нея да се окачи човек.

Тиодор надникна под една от койките и откри там кофа на синджир.

— Това пък що за биотоалетна е?!

— Може и те да развъждат меракийци — неловко се пошегува Вениамин.

Пилотът не се възползва от това удобство, ритна го с крак и го набута обратно. Неотдавна бяха измили помещението и сладката воня на дезинфектант отблъскваше всички други миризми, освен миризмата на страх. Тук тя се усещаше на метафизично ниво.

По време на излитането се наложи пленниците да седнат, но когато претоварването и тресенето отминаха, Полина веднага скочи.

— Станислав Федотович, какво ще правят с нас? — жално попита тя.

Капитанът имаше няколко теории относно това, но всички бяха някак неутешителни.

— Извинявайте, че ви въвлякох в тази история — с наведени очи каза той. — Не мислех, че така ще стане…

— Що за извинения — промърмори Тед. — Всички заедно взехме това решение.

— Мже д за дбро — махна с ръка Михалич. — Тк и тк щхм д зтнм.

— Наистина — съгласи се Вениамин. — При всички случаи щяха да ни нападнат, а така поне бяхме нащрек и успяхме все нещо да предприемем.

Станислав със закъснение съобрази, че техникът и докторът са прави. Казака беше хвърлил око на товара им, още преди изпращането на писмото до Вадим. На капитана малко му олекна, по-точно, сега той се измъчваше по друг повод — с какво се издадоха? Защо Казака рязко промени решението си? Заради новините, които му е донесъл нощният гост? Или заради „черната кутия“? Нима пиратите са успели да я хванат и разбият?! А ако не, какви са тези намеци за „измама“ и „честен разговор“? Станислав тъжно изгледа куката на тавана. Беше се случвало бившият космодесантчик да попадне в плен, но „разпитът с мъчения“ беше от онези неща, които винаги запазват тръпката и остротата на усещанията.

Полина се приближи към вратата и погледна през прозорчето, представляващо прозрачен правоъгълник пет на четиридесет сантиметра. През него се виждаше част от някакво помещение и от шлюза, а останалото закриваше киборгът, като плашило стърчащ срещу каютата.

— Ей — тихичко го повика Полина. — Как се казваш? На никого няма да кажа, не се бой.

Пазачът равнодушно се взираше във вратата. Съдейки по зениците му, променящи размера си в отговор на движението зад прозорчето, киборгът виждаше момичето, по-точно, фокусираше я, но само толкова. Като камера с датчик за движение.

— Ти изобщо имаш ли име? Не? Искаш ли да ти измисля?

— Поли, спри — не издържа Станислав. — Това не ти е Ден. Както казваше моят приятел Коля, интендант на военен склад, в „седморките“ са успешно отстранени бъговете на „шесторките“. Няма да разчувстваш машината.

— Стига де, нека се забавлява. Поне няма да може и да го ядоса. — Тиодор напук на враговете легна и сложи ръце зад главата си. Беше го срам да се мята из камерата като пленено животно. Макар че много му се искаше.

— Не разбирам защо Ден постъпи така! — безутешно прошепна Полина, сядайки до него. — Може би Казака нямаше да го познае!

— Щеше — уверено възрази пилотът. — Съдейки по някои намеци, нашият рижко силно го е ядосал. Веднага щом си свалеше очилата… — Тед замълча, опитвайки се да се справи с буцата в гърлото си, защото внезапно осъзна, че говори за приятеля си в минало време.

— Но защо той дори не се опита да избяга?

— Сигурно е решил, че така ще е по-добре. — Вениамин съчувствено хвана ръката на момичето, но Полина сърдито я измъкна:

— Ден винаги се е сражавал до последно! Не вярвам, че просто така е решил да се удави, по-скоро щеше да се хвърли върху Казака, както тогава върху Балфер и щеше да убие и него, заедно със себе си.

— Да, точно така! — оживи се Тед. — Може Ден нещо да е знаел за това езеро? Ами ако там има подводен тунел или пещера с въздух?

— Откъде? Нали за пръв път го вижда. По-скоро за тунели и пещери щяха да знаят бандитите, те явно редовно се къпят тук… и търсят удавници с ехолот. — Станислав стоически издържа възмутено-укоризнените погледи на екипажа. Той не искаше да ги лишава от надежда, но предпочиташе тя да се гради на по-тежки аргументи. — На какво е разчитал, вземайки такова решение? В езерото наистина може да има хищници, респираторът му се е намокрил, престанал е да работи и Ден даже не е видял накъде ни водят… Нужен е невероятен късмет, за да се измъкне от такава каша.

— Е, значи няма защо да се притесняваме за Денка — невесело се усмихна Тед. — По-голям късметлия още не съм срещал.

* * *

Корабите отлетяха и езерният живот потече както досега. Една след друга, като кръгли зелени лодчици, от брега отплаваха водните лилийки — примитивни животни, наречени в чест на земното растение. Вместо стъбло, те имаха многочислени, бързо движещи се крачета от долната страна на телцето. Щом доплуваха до открита вода, водните лилийки се отпуснаха върху нея и замряха, жадно поглъщайки слънчевата светлина. Когато на някое от „листата“ кацаше люсповидно насекомо, лилийката мигом забравяше за фотосинтезата, сформираше устовиден отвор точно под жертвата и мълниеносно я засмукваше.

От храстите се подаде една любопитна муцунка, подуши с нос наляво-надясно и се скри — по поляната се плъзна голяма триъгълна сянка. Крилатите гущери също я забелязаха, промениха цвета си и забълбукаха, но продължиха да пърхат от хралупа на хралупа, чувствайки се в безопасност сред клоните.

Изминаха още няколко минути и от дълбокия вир до самия бряг започна бавно да се надига тяло в сив комбинезон. Първо то изплуваше право, но щом докосна повърхността с теме, се обърна и легна по гръб, излагайки на слънчевата светлина белоснежното си лице с посинели устни и клепачи. Около него разцъфна риж ореол, плавно преливащ в черни струйки. Те се разпълзяваха все по-далеч и все по-нашироко.

Нито един киборг не би издържал цял час, без да диша.

Той и не дишаше.

Слънцето продължаваше да препича. Езерото едва забелязваше усилията му. До пладне най-горният слой не се беше нагрял и до петнадесет градуса, а метър по-надолу водата започваше да замръзва до консистенцията на киша. Природна криокамера, в която по-бързо ще замръзнеш, отколкото да се удавиш. Водните лилийки също се измъкваха на брега през нощта, чакайки да отмине студът и за да се чифтосат.

Седемнадесет минути — това е без да се губи работоспособността. А дори и да се загуби, какво от това? И без това враговете ще го победят с числеността си или просто ще го застрелят.

Огледалната повърхност на езерото отразяваше слънчевите лъчи, но показалите се от него телесни части полека започваха да се нагряват. Когато заработи третият поред термодатчик, гръдният кош механично се задвижи, изплиска вода през устата и на нейно място вдиша въздух. „Годен за дишане“ потвърдиха анализаторите в гърлото и включиха реанимираща програма.

Замръзващото тяло отчаяно се съпротивлява на смъртта. Трепери, сгъва се на кълбо, предава първо далечните бастиони — кожата, ушите, носа, пръстите, след това стеснява по-големите кръвоносни съдове на ръцете и краката, за да понижи загубата на топлина и да я запази за сърцето и мозъка. В ледена вода това се случва много бързо.

А ако не се съпротивлява, то още по-бързо.

Да се потопи на дълбочина от няколко метра, да се хване за подводния бряг, да предаде управлението на процесора. Температурата бързо ще се понижи, а заедно с нея и сърдечният ритъм, до няколко удара в минута. Студът ще спре обмяната на веществата, ще снижи потребността от кислород и ще забави смъртта на мозъка. Вярно, че той вече няма да го разбере, защото ще се е самоизключил много преди това. Пръстите ще се разтворят, щом концентрацията на въглероден двуокис достигне пределна величина минус десет процента, които ще потрябват за изплуване и оценка на ситуацията.

Тялото конвулсивно се загърчи във водата, ту потапяйки се изцяло в нея, ту почти наполовина изскачайки. Движенията бяха резки и механични, работеха най-вече имплантите, планомерно и безжалостно изтръгвайки органичната част от ледената кома. Мощно отделяне на адреналин, изхвърляне на течността от белите дробове, бързи и резки съкращения на всички мускули за генериране на топлина, а когато тялото случайно докосна брега — мигновена реакция: да се хване, да се повдигне, да се измъкне на сушата, за да продължи тези безумни конвулсии и там.

Притихналите животинки предпазливо наблюдаваха ставащото, отначало от дупките си, после от безопасно разстояние, постепенно намалявайки го, а скоро напълно се успокоиха и се върнаха към своите дела, без повече да обръщат внимание на сгърченото тяло, неподвижно лежащо до водата.

* * *

— Какво, вече ще кацаме ли? — учуди се Тед, като се приближи до вратата и се лепна за прозорчето. — Не сме прелетели и двеста километра.

— Откъде знаеш? — не повярва Вениамин. — Нали илюминаторът е затворен.

— Ха! Все едно не усещам с каква скорост се движи корабът.

— Обикновено така пилотираш, сякаш не усещаш — отбеляза Полина, присъединявайки се към приятеля си.

— Именно, а сега едва пълзяхме. Интересно защо?

— Заради товара — правдоподобно предположи Станислав. — Прекалено е ценен и опасен, за да го раздрусат на крачка от целта.

— Че какво ще му стане? Сандъци като сандъци-и-и!

Корабът се разтресе, точно с такава сила, че пътниците дружно да пожелаят на пилота да пукне, но все пак да не се втурнат да му помогнат в това. Препатилите Станислав, Полина, Михалич и Вениамин успяха да се хванат за каквото им попадна под ръка, а Тед позорно се пльосна по задник.

— Е, как се чувстваш в ролята на пасажер? — саркастично се поинтересува докторът, протягайки му ръка.

— Точно заради това предпочитам ролята на пилот — смутено измърмори младежът, скочи без помощ и потърка удареното място. — Ако на някого е писано да ме претрепе, нека това бъда самият аз!

DEX-7 неочаквано се обърна и тръгна нанякъде. Явно господарят го беше повикал. На кораба започна суетня относно кацането, покрай каютата в двете посоки побягнаха хора, обменяйки си отривисти фрази. И двете врати на шлюза се отвориха и киборгите извадиха от „Шейтан“ сандъци със зловещ вид, дълги и черни като ковчези (впрочем в тях със същия успех можеха да лежат консерви). В „кадър“ се появи раздаващият заповеди Казак, после към него се присъединиха бандитите, пилотиращи завладяния транспортник. Докато Червея седеше на щурвала, Майк беше успял да претараши каютите и да събере всички намерени ценности, в това число и Полининия „кълн“. Бандитът не беше разбрал що за чудо е това, затова за всеки случай го беше домъкнал на шефа, заедно с консервената кутия.

Казака недоумяващо повъртя в ръце великото научно откритие, изтърси съдържанието на кутията на масата и гнусливо се порови в странната смесица от парчета, чирепи и пясък, надявайки се да изкопае още няколко кристала.

— Ей, това не е скъпоценност, а растение! — Полина не издържа и забарабани по вратата. — То ще загине без почва!

Бандитите безсъвестно игнорираха воплите на упълномощената представителка на Обществото за спасение на животните. Казака избра още няколко дрънкулки, скри ги в джоба си, заедно с камъка и се отмести настрани. Хората му бързо си поделиха останалото, мърморейки, че за пръв път виждат толкова бедни наркотърговци. Станислав чак го досрамя, макар че трябваше да злорадства.

Накрая дойде ред и на пленниците.

— Ела тук, смахнатата! — лениво нареди Майк и отвори вратата.

Полина хвърли прощален поглед на приятелите си и обречено прекрачи прага. В хълбока й тутакси се опря дулото на бластер.

— А сега останалите!

— Но защо пак мен? — възмути се момичето, съобразявайки, че са я избрали за заложница, а не за жертва. — Да бяхте взели например Тед за разнообразие! И за него ни е жал, честна дума!

— Затвори си плювалника и върви — изсумтя бандитът, задавайки й направление с плесване по задника и същевременно пояснявайки избора си. — На кой участък да ги караме, шефе?

— На шести — разсеяно отвърна Казака, преглеждайки някакви записки в таблета.

— И момичето ли? — почти съчувствено уточни Майк.

— Да. Само този — Казака презрително кимна към Станислав, — засега дръжте в килията. Да не би да опъне петалата, преди аз да си поговоря с него.

Пленниците нямаха идея какъв е този шести участък, но вече не го харесваха.

Отвън към конвоя се присъединиха още двама въоръжени мъже, единият отстрани, другия отзад. Както беше споменал Ден, корабите стояха в огромния хангар без прозорци, неравномерно осветен от прожектори на тавана. Вонеше на някаква гадост, а по пода, постепенно застилайки го с мръсотия, се стелеше жълт дим. Въпреки това никой не слагаше респиратор, макар че те се люлееха на вратовете на повечето бандити.

Станислав погледна своя кораб, стоящ редом до „Шейтан“ и юмруците му сами се свиха от досада и злост. Бандитите деловито, като добрали се до захарницата мравки, влачеха не скъпите, но мили на сърцето му родни вещи. Чайника, столовете, сандъка със спортните оръжия и лисицата, даже изнесоха диванчето, на висок глас обсъждайки къде да сложат тази вехтория… Тиодор изпроводи с такъв поглед конопения храст, че върху похитителите би трябвало да тежи проклятие седем поколения напред.

— Стига си зяпал, тези боклуци и без това вече няма да ви потрябват — пришпори пленниците бандитът отзад. — Ей, Майк, веднага ли да ги водим на участъка?

— Не, първо при док. Ами ако са болни от холера, ще заразят цялата барака и работата ще спре…

— Млади човече, обиждате ме — с достойнство заяви Вениамин. — Аз, като дипломиран лекар, гарантирам, че на борда отсъстват толкова примитивни инфекции! Съгласен съм, ако беше прионова чума, паш-нар или бубонната треска на заселниците от колониите, които имат дълъг инкубационен период и отначало невинна симптоматика…

Полина, която отдавна я сърбеше носът, гръмко кихна.

Пазачите дружно си сложиха респираторите, припомняйки си цистерната, която бяха намерили в една от каютите на „Мозъкояда“. Щом отвъртяха капака, отвътре ги удари такава смрад, че очите им се насълзиха (всъщност Станислав заръча на екипажа добре да я измият, но първо ги мързеше, а после ги достраша). Подхвърлената от някого шегичка за биологично оръжие вече не изглеждаше смешна на бандитите. Ами ако тези типове са камикадзета, изпратени от полицията, която не може да се справи с престъпниците по законен път и е решила да опита по инфекциозен?

Прегледът продължи няколко часа и напомни на Станислав за военната медицинска комисия. Казака се грижеше за здравето на своите роби, по-точно за трудоспособността им. „Док“, възрастен прегърбен човечец, вършеше работата си с умореното равнодушие на ветеринар в кланица, на когото са докарали поредната партида овце. Накараха пленниците да се съблекат, прекараха ги през биоскенер, инжектираха им няколко ваксини и уви, сметнаха ги годни за експлоатация.

— По-добре да ни бяхте дали да хапнем — промърмори Тиодор, гълтайки капсула с неизвестно съдържание. Съдържанието на насочения към пилота бластер беше известно, но още по-неапетитно.

— Първо си го заслужи — озъби се Майк, също умиращ от глад и наум псуващ и шефа, и пленниците, по вина на които му се налага да стърчи в медицинския кабинет и да пропусне обяда, а изглежда и вечерята.

Не върнаха вещите на космолетците, а в замяна им раздадоха обикновени яркожълти комбинезони със светлоотразителни елементи. Всички с различна степен на износване, от изгорял от слънцето и с драскотини, до почти нов, с една-единствена, но много красноречива кръпка върху сърцето. Също така дадоха и други респиратори, пластмасови евтинии с напукана гума.

— Филтърът издържа шестнадесет часа — предупреди Майк. — Сутрин получавате нов от надзирателя, вечер предавате стария.

— А през нощта какво да правим?

— Да спите — отсече бандитът. — В бараката и така може да се диша. Дракон, взимай стареца, а ние с Жизд ще метнем тия на плантацията.

Пленниците се спогледаха, мълчаливо пожелавайки си един на друг мъжество и сили да се държат до победата или поне до последно.

Първи отведоха Станислав, а останалите трябваше да почакат, докато бандитите облекат леки брони с пластинки до шията, защитаващи май само от стрели и ножове и проверят оръжието си. Денонощията на Медуза бяха по-кратки от земните, отвън вече се стъмваше, но космолетците успяха да разгледат, че хангарът е замаскиран като скала, а покривите на съседните постройки артистично са набодени с клонки и от флайер нямат разлика с истински дървета.

Пленниците бяха натоварени в малък „Щурец“ с гъсенични вериги, работещ на слънчеви батерии. За един ден те натрупваха достатъчно заряд, за да може машината да работи още два-три часа след залез. Военните и изследователите много обичаха този модел — лек, некапризен, зад кабината може да се сложи и платформа, и каросерия, и клетка с решетки и дъсчен покрив, както в конкретния случай.

„Щурецът“ вървеше почти безшумно, само гъсениците тихо бръмчаха и клонките удряха каросерията. Пътят беше толкова тесен, сякаш не хора, а животни са го отъпкали. Навярно на това се разчиташе, за да не открие някой лагера.

Машината наведе нос, спускайки се в дерето и тръгна по дъното му. Вероятно през пролетта тук течеше река, но сега от нея бяха останали само твърди наноси пясък и стърчащи от него коренища.

„Щурецът“ забави ход и спря.

— Ще постоим да се полюбуваме на природата — без да се обръща, лениво обясни седящият зад кормилото Майк.

Пленниците недоумяващо се спогледаха. До този момент бандитът малко приличаше на романтик-натуралист, освен това беше избрал изключително неудачно време, за да се предаде на страстта си — тъмно, пустинно, от целия пейзаж се виждаха само стените на дерето.

— Олеле, чухте ли? — Полина изплашено се вкопчи в ръкава на Тед.

След няколко секунди звукът се повтори, сега отляво, много по-близо. Това не беше вой или боен вик, а сякаш някой издишваше по време на своя бяг, когато от пастта излиза нещо средно между хриптене и ръмжене: „Ахгр-р-р… Хра-а-а…“ Който и да издаваше тези звуци, явно бягаше насам. И май също беше прегладнял.

— Ето я и природата — флегматично отбеляза бандитът.

Отгоре хриптенето, пльокането и ръмженето се чуваха все по-често и по-силно. По стените на дерето шумоляха струйки пясък — някой тъпчеше по самия край, отчаяно желаейки, но не се решавайки да скочи. Най-сетне звездите бяха закрити от черен силует и по покрива сякаш удариха с чук. Между неплътно положените дъски се вмъкна черен крив нокът, дълъг колкото човешки пръст. Природата засумтя, задраска и замляска, енергично проверявайки здравината на покрива. После скочи на земята и пленниците моментално отскочиха от решетката и се струпаха в средата на клетката. И правилно, защото между прътите се вклини една тракаща със зъби муцуна — на едно място, на друго, на трето… Разстоянието навсякъде беше еднакво, но и на хищника, и на пленниците им се струваше, че всеки момент ще се намери някоя по-широка пролука.

Два лазерни проблясъка сложиха край на представлението. Майк премести фенерчето върху конвулсивно потрепващото тяло, като осветяваше ту триставните лапи, ту озъбената паст, ту люспесто-четинестия гръб.

— Хаса — съобщи бандитът. — Тук е пълно с тях и само чакат някой глупак да избяга. Ще го обкръжат, ще го повалят и ще му изядат червата, докато е още жив, а после ще го оглозгат до последния кокал.

Вторият конвоиращ отмести респиратора си, плю през прозорчето, върна маската си обратно и уверено каза:

— В тази проклета дупка никой не може да оцелее и един ден без филтър и оръжие. Така че дори не се опитвайте.

„Щурец“ потегли нататък. В клетката цареше унило мълчание.

* * *

Ден се събуди от болка. Струваше му се, че някой се опитваше да обядва с крака му и като че ли вече го беше оглозгал до коляното. Впрочем навигаторът осъзна това малко по-късно, но системата за самосъхранение беше преценила ситуацията по-бързо и веднага отреагира. Зверчето с любопитна муцунка отлетя настрани, удари се в ствола на едно дърво, скочи и с обидено скимтене изчезна в храстите, без да даде време на киборга да го разгледа.

Кракът се оказа на мястото си, даже почти цял. И болеше не ухапаният глезен, а схванатият прасец. Свечеряваше се, поляната беше застлана от сенки и Ден отново затрепери. Вече рефлекторно, а не механично.

Шансът да дотича до дърветата под огъня на Казаковите „седморки“ беше по-малък от един процент, а ако те се бяха хвърлили да го преследват, направо клонеше към нула. Дори не заради разликите в моделите — Ден буквално преди седмица престана да включва имплантите, когато ходи (при това болката се усилваше, но поне не куцаше толкова), а и дясната му ръка още работеше само на седемдесет процента от нормата. Може би щеше да избяга от хората, но от „роднините“ си — изключено.

Всичко това Ден беше пресметнал още преди капитанската заповед. Която толкова го изненада, че той без колебание се подчини, макар че вече се канеше да атакува, превключвайки системите си в боен режим и очаквайки избора на цел. В такава неблагоприятна ситуация Станислав трябваше да се опита да спаси някой от хората си, логично Тиодор, най-силният и заел най-малко губеща позиция. Ако киборгът беше убил заплашващия го бандит и беше прикрил бягащия си приятел от вражеския огън…

Капитанът предпочете да спаси киборга.

— А стига бе — напълно по човешки каза Ден и най-сетне стана. Всички мускули го боляха, съзнанието му се замъгляваше, „премигваше“, сякаш някъде не правеше контакт, гърдите му свиреха и се раздираха от кашлица. В такива мигове започваш да вярваш, че наистина си късметлия да не се удавиш, но незнайно защо не ти се иска да се радваш особено.

Киборгът обаче не мислеше да се отчайва. DEX-овете бяха създадени тъкмо за ситуациите, в които човек губи контрол от изненада, болка, глад или просто страх, а Ден вече неведнъж беше попадал в такива. Казака го беше купил на търг за извадено от експлоатация армейско имущество, заради „ниска ефективност в бойна обстановка“, или казано по-просто, заради рядка дори за киборг тъпота. Не, той не бъркаше своите с чуждите и съвестно унищожаваше враговете… ако се сблъскваше с тях. Но най-вече успяваше да обърка маршрута, да изгуби или развали екипировката си и да закъснее за сборния пункт.

Но пък за разлика от останалите винаги стигаше до него.

Ден не знаеше координатите, а и те не биха му помогнали, тъй като нямаше спътников навигатор, нито пък спътник. Ефирът беше девствено чист като тукашната природа. Нито сигнали, нито смущения, нито радиационен фон.

Киборгът обиколи езерото, накуцвайки и внимателно изучавайки оставените от бандитите следи и най-накрая откри нещо интересно — овъглената корона на едно дърво, по която явно беше оставена следа от изгорели газове. Не беше сигурно, че корабът веднага е взел курса си, може първо да е набрал височина, а вече после да е завил. Но Тед обикновено стартираше точно така, от място.

Във всеки случай това беше единствената следа, за която да се залови. Нямаше смисъл повече да стърчи тук.

Тревата в гората оредя и почти изчезна. От нападалите полуизгнили листа стърчаха корени, подозрително гладки и равни по цялата си дължина. Някои като арки се вдигаха над човешки ръст, но някак не ти се искаше да минеш под тях. После Ден забеляза под една от тях скелета на някакво животно и вече целенасочено започна да заобикаля „корените“. Имаше и други, по-очевидни капани — висящи от клоните бради „мъх“ с апетитни плодчета (а в инфрачервена светлина още и със затаило се вътре тяло), ями, които не се виждаха от тънките, изкусно имитиращи листа паяжини, а веднъж киборгът дочу как нещо голямо и тежко се провира през храстите на стотина метра пред него и спря, за да му направи път. По-дребните животни оказваха същата любезност на Ден.

След един час в гората чувствително притъмня и стана тихо. Дневните създания се изпокриха, нощните сънено се протягаха в леговищата си, очаквайки да им дойде апетит. Затварянето и отварянето на дървесните хралупи стана по-нарядко, но затова пък по-шумно.

Скоро Ден трябваше да включи имплантите. Повреденият крак го заболя и което беше много по-лошо, нарасна разходът на енергия. Не му се искаше да се разсейва с търсене на храна, а всичко, което беше успял да опита мимоходом, беше отхвърлено от анализаторите. Впрочем DEX можеше за едно денонощие да загуби до десет процента от теглото си, без вреда за здравето и работоспособността си, и до тридесет за една седмица, а после също така бързо да възвърне тегло.

Основните жизнени показатели засега бяха в норма, но въпреки това Ден се чувстваше странно. Комбинезонът му отдавна беше изсъхнал, времето беше топло, осемнадесет-двадесет градуса в зависимост от локацията, но навигаторът усещаше ту студ, ту горещина. В ухапания му крак сякаш нещо мърдаше, но датчиците докладваха само за умерено възпаление. С крайчеца на окото си киборгът виждаше някакви сенки, но когато обръщаше глава или премигваше, те тутакси изчезваха. От време на време го завладяваше болезнена апатия и всички осмислени действия му се струваха вяли и закъснели. Ако не бяха имплантите, Ден щеше да се олюлява.

Той вече беше изминал повече от десет километра, но гората си оставаше все така гъста и необитаема. Ден не можеше да е объркал посоката, програмата за коректировка не му позволяваше да ходи в кръг като заблудил се човек. А когато на небето се изсипаха звезди, пътят на киборга можеше да се мери с права линия.

Когато стигна до един ручей, Ден клекна и дълго и жадно пи, макар че съвсем неотдавна смяташе, че се е нагълтал с вода за цял ден. Но организмът му, поради някаква причина, не считаше така. Водата беше студена и някак лепкава, навигаторът няколко пъти измиваше лице и отново гребваше, недоволен от резултата. Комбинезонът се намокри до лактите, преди Ден да се застави да се откъсне от това безсмислено занимание.

Киборгът вдигна глава и трепна. Пред него стоеше човек. Ден не разбираше как беше успял да се приближи толкова безшумно.

— Ето къде си бил! — небрежно каза Роджър. — Вече ни омръзна да те чакаме. Е, какво, тръгваме ли?

— Къде? — Радостта мигновено се смени с тревога. Вместо полицейския мундир, с който Ден беше видял Сакаи последния път, патрулният беше облечен с геоложки комбинезон, стар, намачкан и малко къс. А и самият Роджър изглеждаше някак неподдържан, обрасъл с четина. Как е успял да попадне на Медуза толкова бързо, май даже преди „Шейтан“?

— У дома — благо се усмихна Сакаи. — При господаря.

Ден отстъпи назад:

— Ти ли ни предаде на Казака?

— Аз — без заобикалки призна Роджър, свали фуражката и на нейно място нахлупи глупавата шапчица от светодиоди^[6]. — Няма бивши пирати. На Казака му беше необходим свой човек в полицията, а на мен — пари. Получих вашата „черна кутия“, разшифровах я и я унищожих. Сега никой повече няма да разбере за вас.

— Как е моят екипаж?

— Скоро ще умрат — честно отвърна Роджър. — И ти също.

Киборгът стремглаво се хвърли в храстите, без да чака кога ръката на патрулния ще се плъзне към кобура. Обаче изстрели не последваха, а щом Ден безшумно заобиколи Роджър и излезе в тила му, откри, че продажното ченге все така стои с лице към него, на същото разстояние и в същата поза.

— Излез, виждам те — заяви той, уверено гледайки право към Ден.

По принцип един-единствен човек може да бъде атакуван и фронтално, скоростта на реакциите позволява отклонение от насоченото към киборга оръжие, преди пръстът да натисне спусъка. Ден се накани да се заеме с това, превключвайки в боен режим, но…

Не са открити враждебни обекти.

Ден объркано се втренчи в хилещия се предател. Ето го, на пет метра от него, всяка гънка на комбинезона му се вижда, но къде е аленият контур около мишената и триизмерната мрежа на най-уязвимите точки?

Повторна проверка. Не са открити враждебни обекти.

Защо системата за насочване го игнорира? Повреда във фокусирането или по-глобални проблеми? Мозъкът на киборга е сложна мозайка от импланти и органика, ами ако заради клиничната смърт връзките между тях частично са се разрушили?

Ден бързо стартира програма за диагностика и изведнъж си спомни, че вече се е сблъсквал с нещо подобно. След една особено изгодна далавера Казака беше обхванат от алкохолен делириум и се мяташе из каютата, крещейки: „Стреляй по тях, идиот! Стреляй вече, обкръжават ни, а-а-а!“ Тогава системата и заедно с нея Ден бяха озадачени по същия начин. Всъщност киборгът охотно стреля по капитанския терминал, по колекционерската ваза, по бара с маркови напитки и по корабния лекар, опитващ се със спринцовка в ръка да се промъкне в гръб на Казака. На сутринта господарят беше подпухнал, мрачен и в лошо настроение, но не спомена нищо за разрушената каюта. Обаче докторът, кой знае защо, много се беше обидил и напусна кораба в най-близкия порт, на прощаване показвайки на „Черната звезда“ комбинация от трите останали небинтовани пръста. На Ден много му се искаше да му отвърне със същото, но наблизо стояха други хора и можеха да забележат. Дебелият неравен белег през веждата на киборга още го наболяваше. „Защо да има нужда от шевове? И без тях ще зарасне, като на плъх“.

Ден се принуди да направи стъпка напред и Роджър, продължавайки беззвучно да се хили, се отмести като манекен на колелца, но не опря в дървото, а наполовина потъна в него. Сега от челото на полицая стърчеше един клон, а в гърлото му мляскаше една малка хралупа. Неимоверно сложно беше да се отмести поглед от това сюрреалистично зрелище, но Ден се справи и тръгна нататък, без да се обръща.

Подробен отчет на състоянието.

Концентрация на невротоксин в кръвта: 0,42 мг/мл.

Постъпление: по белодробен път, непрекъснато.

Детоксикация: достъпна, изпълнява се на 73,1%.

Допълнително натоварване на бъбреците: 30%, ефективност на адсорбцията 89%.

Допълнително натоварване на черния дроб: 7%, ефективност на разграждането 24%.

Период на полуразпад: 17 минути.

Състояние на организма: удовлетворително.

Стабилност на системата: стабилна.

Заплаха за живота: отсъства.

Ето защо „седморките“ не носеха респиратори. Организмът на киборгите горе-долу противодействаше на отровата, интензивно извеждайки я с потта и урината. Не изцяло, но за някой и друг час токсинът не успяваше да се натрупа в такова количество, че да подейства на мозъка. А и няма на какво да въздейства там. Уредите нямат халюцинации. Ето, дори системата за самосъхранение не бие тревога, автоматично е настроила метаболизма за тукашните условия, и това е.

Ден беше смъкнал респиратора си още под водата и там го беше оставил. Филтърът се беше намокрил и развалил, а нямаше с какво да го замени, молекулите на невротоксина бяха твърде малки, за да ги спре сгънат няколко пъти парцал. Необходим е специален многокомпонентен блок от мембрана и адсорбенти.

Гората постепенно оживяваше. Изпод земята излизаха полуметрови светещи охлюви и величествено пълзяха по стволовете, оставяйки след себе си светли изгризани бразди. Сенките вече открито се разхождаха между дърветата, шепнейки и кискайки се. Хралупите приглушено боботеха и плезеха дългите си черни езици. Под звездите невидими птици излизаха на лов и плюеха изсмуканите телца на насекомите, които шумоляха по листата като слаб дъжд.

Ден се измори да се чуди кое от това е родено от токсина, а кое от местната еволюция, затова машинално вървеше напред, изцяло разчитайки на уредите и стараейки се изобщо да не мисли. С всеки километър това се получаваше все по-добре и по-добре. Скоро започна да му се струва, че никъде не върви, а дреме в гост-командната на диванчето и всеки момент ще се потопи в нормален дълбок сън. А може би вече спи изтегнат в килийката си за отдих, „Черната звезда“ не е попадала в никаква авария, на „Космическия мозъкояд“ никога не е имало риж навигатор, а и транспортникът не е успял да получи име и е загинал още в първия си рейс, заедно с целия екипаж… Не!

Ден отново се озова в среднощната извънземна гора. Вятърът разхлаждаше мокрите му от пот слепоочия, опадалите листа като змии се виеха от пълзящите под тях същества, а на пън под един храст седеше и пушеше лула петооката шоарска лисица. Тя приветствено помаха на киборга с лапа, но не дочака ответна любезност.

Враждебни обекти не са открити.

Въпреки това след няколко крачки киборгът се поколеба, спря и се обърна. Лисицата се смути, бавно се разтопи и се стече като виолетова сянка от храста. Сухата счупена клонка, надвисваща над хълмчето, равномерно поклащаше лулата си — чвор.

А как се справяше без респиратор еднокракият пират? Човек е беззащитен пред токсина, халюцинациите би трябвало да го споходят много по-рано и по-силно.

Не беше трудно да се напали огън. Ако хората успяваха да го добият с кремък или с търкане на дърво, то киборгът се справи с тази задача за няколко минути. Доста по-сложно се оказа поддържането на огъня. Някои прилични на пръв поглед съчки упорито отказваха да горят, а една даже се възмути и отпълзя, щом пламъкът я лизна. Но после Ден откри, че в качеството на гориво може да използва големите мъхнати листа, растящи по стволовете. Въпреки капещия от счупеното място сок, те даваха равномерен жарък пламък.

— Струва ми се, че това са растения-паразити — съобщи Полина, седяща от другата страна ан огъня. — Виж, на клоните има съвсем други листа, а ето там пък даже някакви ципи.

— Важното е, че горят добре. — Ден разбираше, че разговаря с халюцинация, но се радваше на приятелката си и в такъв вид.

— Ами ако това е уникален, обитаващ само тази поляна вид?

— И аз съм уникален.

— Ти си стандартен модел — уверено възрази Тиодор. — За нула време ще се направят още сума ти такива.

— Тогава защо не ме изхвърлихте?

— Ами просто ни стана забавно — киборг в ролята на навигатор — сви рамене пилотът.

— Аха, като играчка лисица или робокуче — добави Полина. — Уж знаеш, че не е истинско, но все пак е интересно да се забавляваш с него. Особено ако се мисли за истинско, това е толкова смешно! Но ние никога не забравяме, че ти не си човек, Денка.

— А вие не сте моите приятели.

— Сигурен ли си?

— Да.

Момичето загадъчно се усмихна, наведе се напред и проникновено прошепна:

— Тогава защо си ни представяш именно такива?

— Вече не си представям. — Ден не обръщаше повече внимание нито на гласовете, нито на сменящите се образи. Успя да си направи лула от една незапалима клонка, като изтегли влакната от сърцевината й. Така и не намери с какво да замени тютюна (едни листа горяха прекалено бързо, други непоносимо димяха или отделяха още по-отровни вещества) и в края на краищата просто мушна единия край на лулата в огъня и предпазливо вдиша.

Догадката му се оказа вярна. При нагряване токсинът мигновено се разрушаваше. Съдържанието на кислород също падна, но на киборга бяха достатъчни и петнадесет процента. Освен това Ден всмукваше пушека рядко, само колкото да понижи количеството на вдишваната отрова поне наполовина, а по-нататък организмът ще се справи и сам.

Вениамин, скептично наблюдаващ пациента, постепенно се обезцвети и стана прозрачен, като от време на време изцяло се превръщаше в пушек, отнасян от вятъра. После от дима започнаха да излизат поредните, още по-неприятни халюцинации.

Ден равнодушно гледаше как те стесняват кръга. И откъде само мозъкът му е изкопал тези твари? Кльощави, на непропорционално дълги и кривящи се под странни ъгли лапи, те приличаха на гладни бездомни кучета. Ден беше видял много от тях, когато живееше на сметището. Те боязливо заобикаляха киборга, не толкова усещайки изкуствената му същност, колкото готовността му да им покаже какво може да им направи естествената му такава.

Разпознаване на обектите: завършено.

Количество: шест.

Точни съвпадения с базата данни: отсъстват.

Подобни обекти: вълк, хиена, пустинен прахан, маянски двуопашатко.

Вероятност за агресия: крайно висока.

Активация на бойния режим.

Боен режим активиран.

Киборгът уби първото същество с „лулата“, като прободе окото му с нея чак до края й и даже по-дълбоко, цапайки ръката си до китката. Останалите нападнаха вкупом от всички страни и се разлетяха назад, съборени от хванатия за муцуната труп, който киборгът беше завъртял около себе си. Скок напред, хрущене на гръбнак под крака, отскок встрани, удар с длан по гърлото — неефективно, бързо обръщане на китката — притиснатите един към друг пръсти като нож се забиват в бялото петънце на мембраната зад ухото. Кръвта е съвсем малко, само гъста прозрачна слуз, но животното с див вой се върти около себе си, сякаш се опитва да хване липсващата си опашка, а после забива муцуна в земята. Хващане за долната челюст, между зъбите има точно толкова място за пръстите, и преди пастта да успее да се затвори, удар на тялото в ствола. Зъбите дълбоко се впиват в тялото, но животното дори не успява да осъзнае, че това е тялото на неговия събрат, когато след него се отправя във Вечните ловни гори.

Цялата схватка продължи не повече от четиридесет секунди. Ден щеше да се справи и по-бързо, но отначало се наложи да търси уязвимите места интуитивно и не винаги отгатваше. Единственото оцеляло „кученце“ обикаляше на разстояние, правейки кратки безполезни атаки и тутакси отскачайки назад. Киборгът няколко пъти се опита да го хване, но страхливото животно така пъргаво изчезваше в храстите, сякаш реагираше на мислите, а не на движенията.

Всички враждебни обекти са унищожени. Текуща заплаха отсъства.

Ден се изправи и втренчено изгледа „кученцето“. „Кученцето“ изгледа Ден, виновно сви рамене и се разтвори във въздуха.

Киборгът започна да събира накуп разхвърлените въглени, паралелно оглеждайки се за ново клонче. По-дълго, за да може преминаващият по него въздух да има време да изстине. По време на боя Ден дишаше няколко пъти по-интензивно и целият ефект от огнения филтър се загуби. А и изхаби сума ти енергия.

Ден приближи окървавената си длан към лицето си и оценяващо я докосна с връхчето на езика си.

Годност за храна: крайно ниска. Смъртоносна доза — 378 грама, пределно допустима без загуба на работните качества — 164 грама.

Е, поне не е нулева. Киборгът с отвращение погледна най-близкото тяло. Опитът му подсказваше, че отровното не е вкусно и даже в минимална доза няма да се хареса на стомаха му.

Убитите хаси бяха само разузнавачи. Към тях постепенно прииждаше подкрепление, но не нападаше, а потресено се блещеше от храстите. Хасите можеха да изядат което и да е същество във всеки стадий на разложение, освен събратята си, и то съвсем не от сантиментални чувства. Ако майката природа не се беше постарала хубаво да пропие месото на хасите с отрова, тяхната еволюция щеше да завърши много по-рано и по-печално. Хищникът, способен на такъв гастрономичен подвиг, предизвикваше благоговеен ужас у зрителите. Какво ли е тогава неговото собствено месо? Може би, ако го ухапеш, веднага умираш? Може би разузнавачите точно така са загинали?

Ден също ги видя и отчете присъствието им, но засега не усещаше опасност. Очевидно „кученцата“ бяха усвоили урока и повече няма да го нападнат, поне не и в близко време.

Когато главата на навигатора окончателно се проясни, той стъпка огъня и свери посоката със звездите. По небесната карта пълзеше мигаща искра и Ден напрегнато я проследи с поглед. Флайер или разузнавателна сонда, твърде високо, за да установи връзка. Но летеше точно оттам, накъдето вървеше киборгът, разликата беше по-малко от три градуса. Въпросът беше само колко дълго ще трябва да върви. Разузнавателната сонда може да обикаля и по орбита, но все пак минава точно над лагера, за да могат да свалят показанията от нея.

— Това е флайер — решително каза Ден, коригира курса си и пое нататък.

Хасите най-сетне излязоха от храстите, внимателно подушиха всичко наоколо и в тръс побягнаха след него.

* * *

В бараката наистина можеше да се диша без респиратор… но човек нямаше желание. Спареният въздух вонеше на немити тела, пикоч и същата гадост като въздуха в хангара, а подът беше посипан с жълт прах и изпъстрен от следи. Нито прозорци, нито легла, само пет реда матраци със сгънати одеяла и редица монтирани на тавана лампи.

— Влизайте, разполагайте се — подигравателно предложи Майк и преди поразените от „покоите“ си пленници да успеят да благодарят за гостоприемството, излезе и хлопна вратата. Съдейки по звука — чугунена.

— А, новаци — равнодушно ги приветства единственият обитател на бараката. — Вас къде ви хванаха?

Мъжът с усилие се повдигна от матрака и приятелите видяха, че голяма част от главата му е бинтована. Превръзката беше направена професионално, но вече беше успяла да се изкриви, да се втвърди от спечена кръв и да потъмнее от мръсотия. Отдавна би трябвало да се смени.

— Там, в космоса — неопределено отвърна Тед. Опасно и срамно беше да си признаят, че сами са пъхнали глави в примката, едва ли топъл прием очакваше съучастниците на Казака, макар и провалили се.

— Бьорн — промърмори мъжът и виждайки, че новаците продължават объркано да пристъпват от крак на крак, посочи съседния матрак: — Ето този е свободен, и онзи в ъгъла, и вляво от вратата също. И май ето тези двата. А може би и още някои, ще разберем, когато останалите се върнат.

— Откъде? — Екипажът седна на края на близкия матрак, не смеейки да се раздели.

— От плантацията. Всъщност… Там вече стъмни ли се?

— Да, когато ни караха насам.

— Значи от вечеря. — Мъжът преглътна слюнката си.

— А вие защо не сте там?

— Разболях се — саркастично каза Бьорн, докосна превръзката и се намръщи. — Тук ни дават цели три дни болничен за своя сметка. Ако не се съвземеш, на четвъртата сутрин те изхвърлят на хасите като счупен киборг.

Метафората се стори на космолетците не особено удачна, но премълчаха. Мъжът, смятайки дълга си за гостоприемство за изпълнен, легна по гръб и зиморничаво сплете ръце на гърдите си. На Вениамин му се стори, че има нещо познато в него — висок, здрав, с руса брада, четиридесет-четиридесет и пет години.

— Извинете, а вие да не би случайно да сте от Самородка?

За пръв път мъжът истински се заинтересува от разговора:

— Аха. А вие откъде знаете?

— Карахме пощата там. Дойдохме точно след нападението.

— И как е там сега? — Похитеният миньор отново седна, развълнувано вглеждайки се в лицата на космолетците, сякаш се надяваше да прочете нещо там. — Има ли оцелели?

— Да, ние натоварихме около тридесет души и ги закарахме на Шии-Раа.

— А сред тях — гласът на мъжа рязко пресипна, — имаше ли едно осемгодишно момче? Слабичко такова, сиви очи, тъмноруса коса?

— Рики ли? — уточни Тед.

— Да, да! Как е той? Жив ли е?!

— Аха, него Харалд го взе със себе си. Енергично момче, цяла нощ надуваше главата на Денка… — Пилотът се запъна, но миньорът не обърна внимание.

— Хвала на Один! — Бьорн често замига и изтри лице с длани. Под очите му останаха влажни ивици. — Харалд е юнак, винаги е можело да се разчита на него… Няма да остави момчето ми.

— Значи вие сте бащата на Рики? — съобрази Полина.

Миньорът кимна, наведе се напред и жадно помоли:

— Разкажете ми как е той?

— Забележително момче, много прилича на вас — необмислено изтърси момичето. В момента, ако погледнеш щастливия отец по-лесно можеше да си представиш зомби, отколкото симпатичното момче.

Обаче Бьорн грейна и доверчиво се усмихна:

— Аха, всички познати ми го казват! Но очите му са мамините, а ушите дядовите. Обаче енергичността е моя, аз бях същата беля като малък! Ох, да мога да го видя поне още веднъж…

— Ще го видите — решително каза Тед. — Михалич, какво правиш там?

— Рзглждм — отвърна от далечния ъгъл на бараката незабелязано отделилият се от компанията техник. — Интрсн зщ тк нм нкква тхнка?

— Аха — озадачено се съгласи пилотът, — и стените са от камък, а подът е залят с бетон. Мамка му, и тук кофа! Какво, трудно ли е вместо тази барака да се сложи стандартен модул за военнопленници? За бандитите е лесна работа да го откраднат! Здрав, строи се за пет минути и има поне някакви удобства.

— Той е от метал и е пълен с електроника — унило възрази Бьорн. — А този обор няма да се види не само от орбита, ами и от сто метра. По слухове, полицията вече няколко пъти е получавала сигнали за Медуза, но без точните координати на селището, от тях е нямало никаква полза. По-лесно е да се намери игла в купа сено, един магнит и готово. А тук няма нито ядрен генератор, нито силови полета, нито цифрови катинари — миньорът нервно се изкиска, — всичко е натурално. Освен бластерите на охраната.

— Ами лагерът? Нали там има и кораби, и един куп техника — ремонтна, медицинска…

— Той е замаскиран и екраниран от край до край, но е прекалено скъпо и трудно да се хаби толкова енергия за всички плантации. А на господарите е нужна максимална изгода при минимална инвестиция.

— А какво се отглежда на тези плантации? — попита Вениамин.

— Не се отглежда, а се събира…

Бьорн не успя да обясни по-подробно. Вратата се отвори със скърцане и в бараката започнаха да влизат хора. Те реагираха различно на новаците, някои ги поглеждаха и веднага се обръщаха, други се приближаваха да се запознаят и питаха за новини, но лицата на всички бяха еднакво уморени и обречени. От Самородка тук се оказаха петнадесет души. Те не знаеха къде са останалите, селището се състоеше от бандитския лагер и осем отделни плантации. Освен това Казака не беше само робовладелец, а и роботърговец. Купуваше „стока“ от „колеги“ и с печалба я препродаваше. Пиратството и търговията с роби вървяха заедно, остатъците от съвест не позволяваха да се избие екипажа на ограбения кораб, особено ако между пленниците имаше жени и деца, но да ги продадат на Казака нямаше проблем. И ръцете чисти, и кесията пълна. Нападения именно заради пленяване на работна сила се случваха много рядко, основно при поръчка, когато имаше голяма печалба.

Под тавана засъска и надолу потече жълт, остро миришещ газ.

— Какво е това?! — скочи Полина.

Старите кучета дори не помръднаха.

— Неутрализатор — промърмори някой. — Реагира с токсина и го превръща в органични соли. Това са жълтите люспи по пода.

— А те не са ли отровни?

— Какво значение има вече…

Светлината угасна без предупреждение и се наложи да търсят с опипване свободните матраци. Провървя само на Тиодор, който в този момент разговаряше с Бьорн и седеше срещу него.

Полина напипа пилота.

— Може ли днес да легна при теб? — смутено прошепна тя.

— Лягай. — Пилотът се отмести, макар че нямаше много накъде. Широчината на леглото едва стигаше за един човек. За да не паднат на пода, приятелите се притиснаха един към друг като пламенни влюбени. Полина дори трепереше, но съвсем не от страст.

— Тед, ти чу ли какво каза Бьорн? Полицията вече е идвала тук, но е излетяла с празни ръце. Дори ако Роджър е получил нашата „черна кутия“, как ще ни намери тук?

— Но ние имаме не съмнителни сведения, а точна информация. А Роджър не е от онези, които лесно се предават, спомни си как търсеше базата на Алианса!

Полина приглушено се закиска:

— Аха, беше проверил с геоскенер всеки квадратен метър! А какви креативни идеи имаше — с шапките, с кученцето…

— Ето, виждаш ли! — Тед прегърна приятелката си, отчасти за да я утеши, отчасти за да сложи някъде ръката си. — Не се отчайвай, той със сигурност ще измисли нещо.

Полина още дълго се въртя, въздиша и подсмърча, но накрая умората я надви.

Въпреки отдавна изтръпналия си хълбок, младежът лежеше неподвижно, слушайки дишането й, неравномерно даже в съня.

Да имаше и него кой да го утеши.

* * *

Тед се събуди на пода, но пък под одеялото. Полина се беше свила на кълбо по средата на матрака.

— По-добре не правете така — посъветва ги съседката им отляво, слабичко бледо момиче със сини очи. — Ако пазачите разберат, че сте двойка, ще започнат да ви тормозят.

— Ние сме само приятели. — Тед зави Полина с одеялото и стана.

— Това няма значение. Важното е, че ви е грижа един за друг. А на тях само това им трябва — горчиво подхвърли момичето, стана и се отправи към кофата, до която вече имаше опашка.

След пет минути в бараката нахлуха пазачите и с ритници започнаха да вдигат онези, които не се бяха събудили от светлината и от виковете на първите жертви. Пленниците почти не си бяха отпочинали, Тед се чувстваше по-уморен, отколкото беше снощи. Студен душ и горещо кафе може би биха помогнали, но на робите даже не им беше позволено да се умият и веднага ги подкараха в столовата. Полина забеляза вървящите отпред Вениамин и Михалич, но не успя да си проправи път до тях или поне да им викне и хорският поток отнесе космолетците по различни краища на дългата маса.

Храната беше калорична, но невкусна — ечемичена каша с маргарин, който беше снабдил и без това не особено деликатесната зърнена храна с химически привкус и лигавa консистенция. Но пък не се скъпяха с порциите, готвачът разсипваше щедро от огромна мръсна тенджера и накрая ехидно попита някой не иска ли допълнително. Не се намериха такива глупаци. Гладът на Тиодор стигна само за една трета от дажбата, Полина едва я разчовърка. Старите обитатели имаха по-добър апетит, но и те не си облизваха купичките. За десерт раздадоха чай или по-точно нещо твърде жълто за обикновена вода, прозрачно за кафе и несладко за компот.

След закуска готвачът мина покрай масата, като загребваше недоядената каша и я изсипваше в същата тенджера.

— Това да не би да е обядът ни? — потръпна Полина.

— Не — равнодушно отвърна готвачът. — Обяд нямате. Само вечеря, ако си я заслужите.

— За вечеря ще сварят друга — шепнешком утеши новаците същото бледо синеоко момиче, седящо вляво от пилота. — А това е за киборга.

Тед погледна стоящата до вратата „седморка“. Ако можеха да неутрализират готвача, като му нахлупят на главата собственото му творение, а пазачите да изненадат и да ги победят с повече численост, то с киборга този номер нямаше да мине.

Пилотът си спомни как двамата с Полина смъкваха пуловера от безропотния Ден и тежко въздъхна.

— Аха — посвоему изтълкува това Бьорн, — Казака е сложил по един във всеки участък и още няколко в хангара. Казват, че преди нас тук няколко пъти са се опитвали да вдигнат бунт… Следващата седмица Казака просто е докарвал нови и толкова.

— Киборги ли? — наивно уточни Тед.

Бьорн го изгледа почти със съжаление:

— Знаеш ли какво може да направи един въоръжен кибер за една минута с двадесет невъоръжени души? Аз го видях на Самородка. Сега разбирам онези протестиращи пред вратите на „DEX-къмпани“, които искаха да се прекрати производството и да се унищожат готовите кучи синове.

— Защо? — в името на справедливостта възрази Тед. — Те са просто оръжие в ръцете на Казака. Ако се препрограмират, ще бъдат в нашите.

— Не ни трябва такова оръжие — упорито заяви миньорът. — Нека по-добре никой да няма такова.

— Не си прав — кратко каза Тед, не желаейки нито да продължи разговора, нито да го завърши с мълчание, което ще приемат за съгласие.

— Защо?

Обаче времето за закуска изтече и пазачите на бараката предадоха робите на пазачите в полето, които бяха с брони и плазмомети. Космолетците вече бяха виждали Майк, вторият, с бръсната глава, им беше непознат. На излизане от бараката на всички бяха раздадени по едно чувалче с еластична връв за затваряне на гърлото и примка за ръката и по чифт тънки ръкавици. Бьорн веднага сложи и двете на дясната си ръка и новаците последваха примера му, щом видяха, че всички останали постъпват по същия начин.

Плантацията започваше почти от прага, трябваше да изминат само някакви си двадесет метра. Оникс още не се беше вдигнал над хоризонта, но вече беше избелил небето и заради отражението му в росата полето изглеждаше потънало в скреж.

Пазачите подкараха робите на откритото, а самите те се разположиха на края на гората под походен навес. Само киборгът с монотонна походка на часови крачеше по края на полето и то само от едната страна, която беше близо до бараката.

— Ама това ли е всичко? — не повярва пилотът. — Нито стражеви вишки, нито нашийници с чипове или взрив, нито поне ограда? Че така много лесно може да избягаш! Отиваш по-далеч, изчакваш пазачите да се обърнат и отпрашваш в гората!

— А какъв смисъл има? — възрази Бьорн. — В гората не можеш да оцелееш, няма храна, но пък има много опасни животни и въздухът е отровен. Може само да избягаш в някоя друга плантация.

— И какво, никой ли не е опитвал?

— Новаците редовно опитват. Затова на другите не им се иска.

— Времето тече! — изрева гологлавият пазач, вдигайки поглед от колодата карти, която беше успял да раздаде на партньора си и на себе си. — Който не работи, той не яде, не пие, не спи, а после и не диша!

— И обяснете на новите какво трябва да правят — почти добродушно добави Майк, изучавайки картите си. — Че ще е жалко, ако още първия ден пукнат.

— Ама че трогателна загриженост — иронично промърмори Тед, оглеждайки се.

Полето изцяло беше обрасло с дребнолистни храсти до коляно, отдалечено напомнящи имел — месести клонки с разноцветни, сиви, бели и розови плодове. Те толкова лесно можеха да се отместват и тъпчат с крака (а после преспокойно се изправяха), сякаш бяха направени от каучук.

— Виж — докосна ръката на пилота синеокото момиче. — Трябва да събираш само белите, сивите не стават, а розовите не можеш да откъснеш, пръскат се. Внимателно го хващаш така, с два пръста… — Момичето лекичко завъртя плодчето, докато то не се откъсна, позволи му да се търкулне в дланта й и го показа на Тед. Младежът слисано видя на мястото на „дръжката“ пипало с набраздено гърло в центъра, — и го пъхаш в чувалчето.

— О, те са живи! — ахна Полина, която беше инструктирвана от Бьорн.

— Аха, нещо като листни въшки са — потвърди миньорът. — Сокът им струва големи пари.

— Наркотик ли е?

— Не, някакво лекарство за богаташи. Дали подмладяващо, дали тонизиращо, дявол знае.

— Измама — презрително подхвърли Тед.

— Защо?

— Ами да не би да е помогнало на някой от вас?

Синеокото момиче го изгледа с укор. Пазачът и без това хвърляше погледи на нахалния роб и ако той продължи да се прави на интересен, със сигурност ще си има неприятности. А също и тези покрай него.

— Нормата е два килограма, това са около хиляда броя — тихо съобщи синеоката. — Вечер идва приемащият и ги измерва. По-малко от два — без вечеря. По-малко от един и половина — нощ в карцера. По-малко от един — демонстративна екзекуция.

— А ако изобщо откажа да ги събирам?

— Всичко наведнъж.

Тед опита да откъсне едно „плодче“. Това се оказа по-сложно, отколкото си мислеше. Листната въшка упорито се впиваше в стъблото, а когато пилотът здраво я стисна, не издържа и пръсна нещо прозрачно.

— Гледай да не попадне на гола кожа — предупреди синеокото момиче, хвърляйки в чувалчето вече четвърто „плодче“. — Иначе утре ще имаш раничка. Понякога прояжда и ръкавиците, затова на тази ръка, с която береш, е по-добре да се сложат две, а другата да я пазиш. И не дърпай, а завъртай, така по-лесно се откъсват.

— Поне не скачат. — С втората листна въшка на Тед му се получи по-добре. — Не разбирам, Поли, какво намираш в тая зоология?

— Аз вече също — с досада промърмори приятелката му. — Въпреки че… Виж какви интересни пъпчици имат на коремчето! Интересно дали това са закърнели крачета или жлези?

Тиодор вдигна очи към небето и безнадеждно поклати глава.

— Да, и най-важното — сепна се Бьорн. — Наблюдавайте киборга.

— Защо?

— Той първи забелязва опасността. Ако видите, че е спрял и гледа нагоре, бъдете готови да залегнете или да побегнете към дърветата. Само не под виолетовите, от тях пада „отровно просо“, и онези лиани също не пипайте.

— А каква е опасността?

— Скоро ще разберете. — Миньорът се отдалечи в една посока, синеокото момиче в друга. Всички събирачи се държаха на разстояние от два-три метра един от друг, за да не си пречат. Но и на голямо разстояние също не се отдалечаваха и Тед се изненада, че се придържаха близо до гората и охраната, макар че по-нататък в полето реколтата ставаше по-богата. Бандитите от време на време лениво излайваха нещо на робите, принуждавайки ги да работят по-живо, но като цяло картината беше пасторално-идилична, чак ти ставаше противно.

Оникс се вдигаше все по-високо и печеше все по-силно. Ярките комбинезони отразяваха слънчевите лъчи, но за сметка на това почти не пропускаха въздуха. Под навеса стоеше варел с вода, но обливащите се от пот хора се стараеха да търпят до последно. Пазачът с бръснатата глава имаше неврокамшик — тънък и лек, но парещ като допир на медуза. Много беше удобен за прогонване на излишно любопитна фауна, а и между другото коварно да плеснеш наведения над варела роб и да се посмееш над веселите му подскоци.

Тиодор въобще не можеше да търпи монотонната работа, а такава унизителна пък особено. С всяка минута изпитваше все по-силно желание демонстративно да изправи гръб, да запокити чувалчето в краката си и гръмко да обяви къде може да иде Казака със селското си стопанство.

— Ей — тихичко го извика синеокото момиче, забелязвайки растящото раздразнение на съседа си по злобното сумтене и все по-резките движения, — недей. Моля те.

Тед неохотно кимна. Вярно, не е най-умният начин да се прости с живота.

По пладне бандитите оставиха омръзналите им карти и започнаха да се разхождат из плантацията, за да се разтъпчат и от скука да се заяждат с пленниците, този е пропуснал плодче, онзи погледнал лошо. Изглежда, че невидимата заплаха беше отминала, защото пазачите се държаха така уверено, както вчера край езерото. Въпреки жегата, работата кипеше. Събирачите най-после се престрашиха да идат в средата на полето и бързаха да изпълнят нормата си от „най-плодородните“ храсти.

Полина трепна и изпусна листната въшка, внезапно откривайки, че до нея стои Майк и втренчено я наблюдава.

Бандитът, като по сигнал, се приближи още.

— Е, как върви? — неочаквано мирно попита той. — Справяш ли се?

— Аха. — Момичето бързо вдигна въшката и я мушна в чувалчето.

Но пазачът не се отдръпна:

— Как се казваш?

— Полина. — Зооложката се престори, че напълно е погълната от храста.

— А аз Майк.

Момичето изгледа бандита изпод вежди. Дългата мъжка коса й беше слабост, затъмнявайки второстепенните дреболии като волева челюст, широки рамене и релефна мускулатура, които толкова обичат да превъзнасят авторките на любовни романи. Полина беше готова да прости много на мъжете за дългата им коса, но не и опряния до слепоочието бластер. А и външността на Майк беше най-обикновена — бледа, не много чиста кожа, тънък и дълъг нос, не черни и не изпъкнали очи, но кой знае защо навяващи мисълта за гризач, сраснали вежди и твърде големи жълти зъби. Затова тъмните мазни кичури до раменете по-скоро възмутиха момичето, отколкото да го впечатлят: как са посмели да пораснат на главата на този бандит?!

— Знам — сдържано каза то.

Пазачът протегна ръка и оценяващо прокара пръсти през косата на самата Полина.

— Хубава си — одобри той. — Може да се опознаем по-отблизо.

— Благодаря, нещо не ми се иска — промърмори зооложката и тутакси сгуши глава между раменете си, страхувайки се, че е прекалила.

Но Майк още половин минута я погледа, изхъмка и се махна.

— Струва ми се, че този тип ме сваля — с треперещ глас се оплака Полина на Тед, когато пазачът вече не можеше да ги чуе.

— Сваляше те онова момче от влакчето — озъби се пилотът, на когото никак не му хареса вниманието на бандита към девойката. Ако това продължи, Тед с нищо няма да може да й помогне. — А този няма да те пита, така че по-добре не го провокирай.

— Не съм го провокирала! — обиди се приятелката му. — Той сам дойде и ме заговори.

— Другия път не му отговаряй.

— Майк не е толкова лош — тихо възрази бледото момиче, продължавайки ненатрапчиво да покровителства Тед. Изглежда, че с нещо й беше харесал. — Той не бие жените. И не ги насилва. А ако бъдат… по-ласкави с него, може да си издействат нещо допълнително.

— Ако не бие, значи не е толкова лош? — възмути се Полина. — Няма да му въртя опашка, как ли пък не! Намерил глупачка!

— А някои глупачки искат да живеят — горчиво каза синеоката и й обърна гръб.

Когато жегата понамаля, неясната всеобща тревога се завърна. Хората отново започнаха да се държат близо до гората, но там листните въшки вече бяха обрани и рядко се намираше по някоя новоизраснала. Тед обърка броенето след втората стотица, а на око в чувалчето нямаше и килограм. Ако до края на смяната продължи да тъпче по края, то няма и да има. По-опитните и ловки събирачи бяха успели да заработят само за карцер и май предпочитаха да се ограничат с това, но върналите се под навеса пазачи с гневни крясъци и изстрели, ги гонеха от края на полето.

— Слушай, а от какво се боят всички? — попита Тед синеоката си съседка.

Момичето погледна киборга, а след това небето.

— Доплуваха облаци — вместо отговор каза тя. — Лошо.

— Защо?

— Когато има облаци, няма сенки. А това е единственото, което го издава.

— Кого?

— Ние го наричаме просто летец. Някакъв местен хищник. Не идва всеки ден, но ако се появи, ще кръжи над плантацията, докато не хване някого.

— Как изглежда поне?

— Голям е — кратко отвърна момичето, или не желаейки да продължава неприятната тема, или разговора изобщо.

Но Тед не отстъпваше:

— Аз мислех, че хасите са най-опасните тук.

— Хасите излизат само нощем. И те могат да бъдат убити.

— А това същество?

— ЗАЛЕГНИ!

Всичко, което Тед успя да осъзнае, е че е голямо. То, той, тя — огромна, маслено преливаща се грамада, падаща върху плячката със скоростта дори не на камък, а на ракета. Преди секунда той изскочи от облака, а в следващия миг като многометров чаршаф се разстла над храстите, изпъна се като купол и полетя обратно към небето.

Пропуск!

Но това се оказа само началото.

Киборгът непрекъснато стреляше по съществото от момента на обявяване на тревогата, а малко по-късно към него се присъединиха пазачите, но нито лазерите, нито плазмометите нанасяха видима вреда на летеца, а само го караха леко да дими. Той променяше формата си толкова лесно и бързо, сякаш целият беше направен от олово, смола и вода. Невъзможно беше да се разбере има ли въобще цвят или това просто е игра на светлината на повърхността му.

Още едно спускане и по гърба на Тиодор се пронесе горещ вятър. Редом някой безнадеждно зави от страх, дали синеокото момиче, дали Полина, а може даже да беше Бьорн, кръвта така блъскаше в слепоочията на Тед, че не можеше да разбере. Забитият в земята респиратор почти не пропускаше въздух, но да се надигне от нея беше свръх човешките сили.

„Ама ние със своите жълти комбинезони на тази поляна сме като пелмени върху чиния!“ — съобрази пилотът.

— Всички да лежат долу! — надвикваха се пазачите, продължавайки да стрелят, от надеждно укритие, разбира се. Киборгът също се беше скрил зад едно дърво, няма да се рискува скъпата техника заради някакви си роби, я.

„А ако помръднем, сме като движещи се пелмени. Който първи не издържи, него ще сграбчи“.

Тед все пак извърна глава, вдиша и пикиращата право върху него твар за част от секундата се превърна от далечна точка в черна дупка. Въздушна вълна заля младежа, очите му сами примижаха. Нещо огромно и мощно се раздвижи на косъм от кожата му, излъчвайки такъв немислим, първобитен ужас, че нито да помръднеш, нито да закрещиш.

После въздухът се устреми обратно, с пукот запълни пустотата на мястото на излетялото същество и всичко свърши: нито викове, нито стрелба, само бавно разтварящи се нокти, сграбчили сърцето му.

Когато Тиодор повдигна глава, синеокото момиче не беше до него.

Пилотът смаяно се втренчи в смачканите храсти и съвсем не на място се сети, че дори не знае името на своята загинала съседка. Цял ден така и не я попита. А сега от нея останаха само няколко алени капки на земята и отлетялото настрани чувалче.

— Хайде, на работа! Я ги гледай ти, почиват си тук! — невъзмутимо подвикваха пазачите, с крака и камшици помагайки на робите да се опомнят. — Край, късметлии, можете вече да не треперите! За днес ви остана само от нас да се страхувате!

Тед стана сам, машинално отръска колене, макар че нищо не беше залепнало за тях. От гърлото на смачканото, попаднало под корема му чувалче течеше розово-бяла слуз. Храстите постепенно се изправяха, изтривайки последния спомен за безименната жертва.

— Вземи нейната торба — шепнешком му подсказа Бьорн, — иначе довечера ще имаш проблеми.

Пилотът бавно, като хипнотизиран, пристъпи и вдигна чувалчето. То се оказа два пъти по-тежко от смачканото. Момичето наистина искаше да живее. Дори и така.

На полето отново закипя работа, а Тед продължаваше да стои неподвижно, втренчен с невиждащи очи в мястото, което не се отличаваше с нищо. Ако се обърнеш за миг и повече няма да го намериш.

Това не се хареса на пазача с бръснатата глава.

— Ей, какво си замръзнал? — плесна с камшика той. — Няма вече с кого да си приказваш? Ами чудесно, по-малко ще се разсейваш!

Тед все така бавно се обърна… и с все сила фрасна с чувалчето бандита по ухото. Ударът беше мек, но сочен и шумен, сякаш вътре се счупиха двадесетина яйца наведнъж. Главата на пазача се отметна, той размаха ръце и направи две преплитащи се крачки настрани, опитвайки се да запази равновесие, но озверелият пилот се хвърли върху него и го повали. Плантацията отново залегна, плазмометът, който пазачът продължаваше да държи с мъртва хватка, изригна и окоси една широка ивица в храстите. Бръснатият се оказа як като вол и не изпадна в безсъзнание от един удар, а втори не последва. Вече летящият към целта юмрук беше хванат и дръпнат назад с такава съкрушителна и точно приложена сила, че рамото с хрущене изскочи от ставата. Тед изкрещя от дива болка, а после за същата ръка го издърпаха от жертвата като парцал и го хвърлиха по лице на земята.

… Последното, което запомни младежът, беше гърбът на отдалечаващия се киборг. Пазачите вече се справяха и сами…

* * *

На сутринта Тиодор беше върнат обратно в бараката. Студеният под на карцера и болката в рамото не му бяха дали да заспи, затова сините кръгове около очите му бяха почти еднакви, само левият беше с лилав оттенък. Вениамин побърза да му намести ръката, но през нощта тя силно беше отекла и почти не го слушаше. Максимум можеше да помръдне пръстите си.

Не дадоха болничен на Тед, изгониха го на полето заедно с останалите и, разбира се, той не изпълни дневната си норма. Ако не бяха приятелите му, които се държаха наблизо и крадешком му подхвърляха по някоя листна въшка, то вечерта щеше да отнесе боя и за „мързел“, а така само остана без вечеря. Впрочем, не му се ядеше особено.

— Е, какво, мина ли ти желанието да защитаваш киборгите? — поинтересува се Бьорн, когато пленниците си легнаха.

Тед само изскърца със зъби и се обърна по гръб. Ръката не му позволяваше да легне на другата страна.

— Ей, момче, за какво ми се ядосваш на мен? — смекчи тона си миньорът. — Ние с теб сме нагазили в едно и също лайно. Аз също отначало се перчех, докато всичките ми зъби си бяха на мястото и се прегъваха повече от шест пръста. Застъпвах се за приятелите си, отстоявах принципите си, честта и съвестта си…, което в края на краищата се обръщаше в още по-голямо унижение. А после съобразих, че това само забавлява пазачите. Те не могат да търпят тази плантация — мръсотия, жега, скука и единственото им развлечение са нашите бунтове. Ти какво, още ли не си разбрал, че пазачът нарочно те провокира?

— Разбрах — излъга Тед, — и какво от това? Този кучи син си просеше боя и си го получи.

— Глупак — съчувствено въздъхна Бьорн. — Няма да издържиш дълго тук. Карцерът е нищо. Могат и гол да те вържат на слънце, и за краката да те увесят, и да те бичуват така, че половината ти кожа да смъкнат.

— Как се казваше тя? — неочаквано попита пилотът.

— Коя? — обърка се миньорът.

— Онова синеоко момиче.

Бьорн се замисли.

— Май Алиса — неуверено каза той. — Защо?

— За да съобщя на близките й.

— Ти да не би съвсем да си се смахнал?! Ще им звъннеш или ще им напишеш писмо?

— Аха. Когато се измъкна оттук.

— Как?

— Още не знам. Но просто така няма да се предам — промърмори пилотът, гледайки в тъмнината. И повтори след стария олигарх: — Колкото и да е гаден животът, в него все пак понякога се случват чудеса.

— Ти и във феята на зъбките ли вярваш все още? — изсумтя Бьорн.

— Нас ни търсят — упорито каза Тед. — И непременно ще ни намерят.

— Е, да — печално се съгласи миньорът. — Естествено. Дреболия е, че Медуза е два пъти и половина по-голяма от Земята, по орбитата й се върти спътник-шпионин, а лагерът е идеално замаскиран. Това е магия, синко, както казвах на Рики, когато му четях приказки за лека нощ.

— Между другото — не се сдържа пилотът, — твоят Рики е убеден, че баща му е най-силният и смел човек на света. Наду ни ушите, че ти непременно ще победиш разбойниците и ще се върнеш. Така че докато има време, измисли за момчето поредната приказка, за да не се разочарова от татко си.

Сега обидено замълча Бьорн.

* * *

Изминаха пет дни, но чудеса в бараката не се случваха. Само дето все пак излекуваха рамото на Тед с няколко инжекции, от които му се искаше да крещи с глас, а след това го пъхнаха в някакъв апарат, който също му подари незабравими усещания. Отокът спадна и дори подвижността почти се възстанови, но Тед не беше преизпълнен с благодарност. Ясно беше, че бандитите се вълнуваха само от урожая. Или настройваха крадена медицинска техника и не се интересуваха особено дали ръката на роба ще се излекува или ще се откъсне.

На всички даваха закуска, на празен стомах много няма да заработиш. Тед успя да вечеря само веднъж, защото на плантацията предпочиташе да събира не паразитите, а информация, „случайно“ местейки се от един събирач на друг. Не можеше да поговори в бараката с тях, уж работата не беше трудна, а вечерта хората бяха толкова изморени, че след вечеря падаха на матраците и моментално заспиваха, а сутрин спяха до последно (по-точно до ритника). В столовата едва успяваха да си прошепнат по някоя дума — наоколо бяха всичките четирима пазачи плюс готвача, а понякога идваше и новата смяна. Но пък там беше много удобно да се подслушва, бандитите бяха свикнали да смятат пленниците за двуног добитък и открито си разменяха новини. Така например Тиодор узна, че Казака сега не е на Медуза, а е отлетял същата вечер, когато плени „Мозъкояда“. Пилотът още не беше измислил как да се възползва от тази новина, но тя по някаква причина му харесваше. Без шефа във всеки колектив започва раздор и работа през пръсти, а още повече в бандитския.

— Отмъсти на киборга, изяж му дажбата? — пошегува се Бьорн, гледайки как Тед съсредоточено поглъща кашата.

Пилотът премълча. Кашата с всеки ден му се струваше все по-гадна, но гладът помагаше да изяде първата половина от чинията, а втората — инатът. Младежът не можеше да си позволи да изгуби сили към момента на чудото.

Миньорът не настоя на отговор, но след минута в коляното на Тед опря нещо. Пилотът отмести крак, но предметът продължи да настоява за запознанство. Тед незабележимо пусна ръка под масата и в нея падна навита на тънка твърда тръбичка хартийка.

— Това е план на местността — само с устни прошепна Бьорн. — Може да потрябва.

— Откъде?!

— От Алиса. Тя се сдоби с него за своя приятел.

Тед предпочете да не уточнява как именно го е направило нещастното момиче.

— За какво му е трябвал?

— Той искаше да избяга от плантацията, да се добере до хангара през гората, да открадне един катер и да се върне за Алиса.

— И?

— Не се върна.

— Е, наядохте ли се най-сетне? — започнаха да подвикват бандитите. — Вдигайте си задниците и излизайте!

Тед не познаваше днешните пазачи, те се сменяха всеки ден, или по график, или ги пращаха да дежурят на плантацията за наказание. Бандитите бяха млади и някак нервни, явно се бояха, че робите няма да ги слушат, затова отсега крещяха и размахваха неврокамшиците. След третия удар Тед си спомни Майк почти със симпатия. Обаче тези герои не посмяха да излязат на полето даже на обяд, така че пилотът успя да се отдалечи, уж да се наведе към един храст и безпроблемно да разгледа картата. Алиса я беше прерисувала на ръка, набързо и с каквото й беше попаднало, част от линиите се бяха изтрили от времето и навиването, но Тед улови общата идея. Главният лагер беше прилепен към истинска скала, прикриваща бандитското леговище от изток, а на запад от него хаотично бяха разхвърляни плантации. Момичето ги беше изобразило почти долепени една до друга, но съединени със стрелки и с написано разстояние. По-голямата част от листа беше заета от плана на лагера със складовете, хангарите и жилищната част. Безценно нещо!

— Нашата е шестата, най-отдалечената — поясни Бьорн, сякаш случайно оказал се редом. — Нея неотдавна започнаха да я усвояват и местните животни още не са се научили да се боят, затова местят тук най-буйните или най-слабите, за които не им е жал.

— Не изглежда, че те изобщо могат да се научат — погледна към небето Тед. — Още повече, че оръжията не им вредят.

— Говориш за летеца. А хасите са умни, те не се нахвърлят вече фронтално на човек с бластер, опитват се да му минат в гръб. Имаше тук при нас един старец учен, той ни уверяваше, че това не са животни, а разумни същества със сложен език и обичаи. Все си мечтаеше да влезе в контакт с тях, да им обясни, че ние сме жители на далечни звезди и сме дошли с мир… Е, в крайна сметка влезе в контакт с тях, да… — Бьорн помрачня и замълча.

— Това не е показател за отсъствие на разума — възрази незабелязано приближилата се Полина. — На Земята също са съществували канибалски племена, които предпочитали при тях да идват на вечеря, а не с мир.

Тиодор потръпна и се огледа. Вениамин и Михалич също се навъртаха наблизо, опитвайки се да разгледат от какво е така заинтригуван младежът. Явно не от листните въшки!

— Къш оттук! — разтревожи се пилотът. — Иначе пазачите ще забележат, че замисляме нещо.

— А ние замисляме ли нещо? — оживи се момичето.

— Няма да забележат — успокои пилота Вениамин, — сега не им е до нас.

Бьорн се загледа в третата фигура под навеса, която изглежда че се караше с двамата други и презрително промърмори:

— А, пак Рет се е домъкнал. Значи и Казака е вече тук. Той лети само с Рет, това е неговият личен „късметлийски“ пилот.

Тиодор направи гримаса. Връщането на бандитския главатар беше съвсем ненавреме. Впрочем Казака често напускаше планетата. Разработеният бизнес изисква постоянно присъствие, тук да продаде, там да купи, на друго място да оглави нападение. Вероятно неведнъж ще се появи възможност… Стоп! Рет? Пилот?!

Тед така се развълнува, че бързо нави картата, даде я на Бьорн да я съхранява и целеустремено, без да се крие, тръгна към навеса.

— Какво искаш, животно… — Пазачите заплашително застанаха срещу него, но Тед, без да им обръща внимание, на висок глас се обърна към еднокракия гост с неизменната лула в зъбите:

— Ей, аз най-накрая си спомних кой си! Ти си Рет Манкс, пилот от трета космическа ескадрила, девето звено, „Стоманените плъхове“! Сто и осем свалени вражески кораби! Седем хиляди летателни светлинни години! — И виждайки как подозрителното присвиване на очите постепенно се сменя с поласкана усмивка, бързо продължи: — Аз… Че аз израснах с твоите подвизи! Събрал съм всичките статии за твоето звено в отделна папка и даже календарът от 2125 година с автографите на тримата най-известни космолетци и досега виси над леглото у дома ми, спечелих го във викторина за героите на третия галактически конфликт!

— Да — скромно потвърди еднокракият, изпъчи гърди и издиша пушек, — имаше такова нещо…

Пазачите объркано местеха погледи от единия пилот към другия, не разбирайки какво става тук и как да реагират.

— А как се оказа тук? Аз мислех, че още през 2120 година си излязъл от космофлота в заслужена почивка!

— Излязъл, ха! — изсумтя Рет, неволно въвличайки се в разговора. — „Излязоха“ ме… В девето звено от първия набор само аз оцелях към края на войната, а когато командирът се смени, стана съвсем печално. Нито команден дух, нито лична инициатива, от курса не можеш да се отклониш и с един градус, ракета в повече не можеш да пуснеш…

— Ами вашият последен полет, „Дъжд от оси“? За него всички инфосайтове тръбяха, чиста победа, преломен момент!

— Точно след него и… Добре, какво искаш от мен? — Обществото на толкова пламенен поклонник започна да дотяга на еднокракия. Пазачите вече умираха от смях, а онзи, който за всеки случай беше минал зад гърба на Тед, го имитираше, обръщайки очи и кършейки ръце като влюбен под балкона на любимата. — Да кажа някоя добра дума на Казака за теб?

Тед се опомни:

— За какъв дявол ми е твоят Казак? Аз си имам капитан. И по-добре да пукна, отколкото да почна да возя търговци на роби!

— Ще пукнеш — зловещо му обеща Рет, прехвърли лулата в другия ъгъл на устата си и пак се намръщи. — А преди това ще плачеш и ще се молиш Казака да размисли.

— Като теб, нали? — Тед подхвърли това просто така, за да го подразни, но за свое нещастие позна.

Пазачите направиха крачка към тях, но младежът само облиза разбитата си устна и оправи респиратора. В главата на Тед най-после започна да се оформя план за бягство и точката „да се разболея“ не влизаше в него. Нищо, с този еднокрак пън може и друг път да се разправи.

Но младежът все пак си позволи едно малко отмъщение. Почака Рет да спре да псува и да тръгне към бараката, обърна се и тихо, но ясно каза, уж без да се обръща към никого конкретно:

— Уволнили са го, как иначе! Като млад може и да е бил ас… Ама нали го видях как лети сега, аз като нищо ще му видя сметката.

Рет се впусна обратно, но най-близкият пазач се оказа по-бърз.

— Затвори си плювалника и работи! — изръмжа той, силно, но без злоба бутайки Тед към полето.

Вторият надзирател откровено се хилеше, гледайки пребледнялото от ярост лице на стария пилот.

— Как си? — разтревожено прошепна Полина, когато еднокракият си тръгна.

— Нормално. — На Тед много му се искаше да попипа болящата го устна, но от изцапаната със сока на пиявиците ръкавица със сигурност нямаше да се почувства по-добре. — Изглежда, че тук не обичат особено старчето.

— Има си хас — изхъмка Бьорн. — Тоя плъх вечно си пъха носа навсякъде и докладва на шефа. Прави мръсотии на своите, а и на нас. Защо изобщо отиде при него?

— Сглупих… Добре, да не говорим повече за това — махна с ръка младежът. Но до края на деня остана толкова мрачен и замислен, че даже Бьорн започна да се тревожи за него.

* * *

Ден се отлепи от земята и без да дочака „птичката“ да направи втори кръг, дотича до края на поляната и се гмурна в храстите. Въпреки солидния си размер, съществото нападаше практически безшумно и се движеше твърде бързо даже за киборга. Сянката, на която той отначало не обърна внимание, тъй като не за пръв път преминаваше по земята, внезапно намаля и почерня и Ден едва успя да се претърколи встрани и да залегне. Мръсотията, кръвта и ивиците стекла се шоарска боя бяха превърнали работния комбинезон в камуфлажен, което вече неведнъж беше спасило живота на рижия. Всъщност почти никой не се опитваше да го изяде, местните животни нападаха най-вече от страх, охранявайки територията си или приемайки киборга за своя естествена храна. Естествено, от това не му беше по-леко, но ако съблюдава определени правила (Ден записа още едно: „През деня да се заобикалят горските поляни“), то щеше да избегне много проблеми.

Честно казано, самият киборг с удоволствие би изял някого. През всички тези дни организмът му работеше на минус, удаваше му се да попълни не повече от половината. Ако Ден не бързаше така, можеше да потърси пъпки в мъха — дребни и воднисти, но пък безвредни. Обаче да изразходва по пет часа на ден за търсене на храна беше непозволен разкош. Киборгът и без това трябваше постоянно да спира и да пали огън, за да се възстанови.

Силите му щяха да стигнат за около девет дни. После ще се наложи или да преразгледа стратегията си, като се фокусира върху оцеляването си, а не върху търсенето, или просто да падне и да умре (може и в обратен ред).

Ден бегло огледа одрасканата си ръка и тръгна нататък, облизвайки избилата кръв. Свидеше му се даже и за нещо толкова нищожно като храна. Въпреки жестоките експлоатационни условия (най-вече в качеството на метален бокс), мръсният и очукан комуникатор на китката му все още работеше, все така показвайки липсата на сигнал от кораба и другите устройства. Или до тях имаше не по-малко от десет километра, или нещо заглушаваше сигнала, а много вероятно и едното, и другото. Колкото и старателно търговците на роби да са замаскирали лагера, той излъчва не само радио и електромагнитни вълни, но и звуци и миризми, които няма как да се заглушат.

Например резкият мирис на изгоряла пластмаса. Ден обърна глава и подуши като хрътка. Горяло е отдавна, сега просто вонеше, но киборгът все пак реши да се отклони от маршрута и да провери.

Източникът на миризмата се оказа лежащ на едната си страна катер с овъглена дупка на мястото на левия маневрен двигател. Съдейки по отсъствието на отломки, той се е откъснал още във въздуха. Ден замислено пипна разтопения край на обшивката. Стреляли са отдолу, явно от плазмомет. Вероятно катерът е летял известно време, въртейки се като тирбушон и постепенно губейки височина, а после по допирателната се е врязал в гората. Оцелелите клони бяха успели да се сключат, но пътеката от счупени клончета и белезите по стволовете ясно обозначаваха „пистата за кацане“. Тук вече са били и бандитите, и хасите. Заклинилият се купол на кабината беше срязан с лазерен нож, за да се убедят в гибелта на пилота (или да я подсигурят?), оцелялото оборудване беше ограбено. Хищниците бяха идвали и преди, и след хората. Отначало са драскали с нокти обшивката и са лижели стъклата, пускайки лиги по трупа в пилотското кресло, а после най-сетне са го получили. Останали бяха само няколко огризки от кости, чисто осмукани отвън и отвътре, и мръсни, надъвкани остатъци от парцали, първоначално като че ли жълти.

Находката вдъхваше надежда. Сваленият катер едва ли дълго е издържал в полет, а да стрелят по него са могли само от лагера. Е, или от граничния пост, не е голяма разлика — където е едното, там е и другото.

Ден поразгледа още малко наоколо и беше възнаграден със стъпкан в земята респиратор. Киборгът го изтри в комбинезона си и отвинти решетъчния капак, за да провери филтъра. Почти нов, макар евтин и недълготраен. Но все е нещо! На Ден вече му се струваше, че се е опушил целият, а от пушека и въглеродния окис главата му се въртеше не много по-малко, отколкото от токсина, макар и без халюцинации.

Киборгът си сложи студената влажна маска, миришеща на плесен. Не му се искаше да си тръгва от катера. Дори разбит и обгорял, той му се струваше роден и уютен, напомняйки за това, че светът не се състои само от гора, гъмжаща от злобни твари. Освен това отдавна е време да направи почивка.

Ден пак влезе в кабината, а от нея — в петте квадрата жилищен отсек. Поигра си с вратата, успя да я затвори и я подпря с парче от една тръба. Ще свърши работа за защита от зверовете. С тъга изгледа сгъващата се койка, след аварията оказала се на тавана и се настани под нея.

Мътната светлина, проправяща си път през зацапания илюминатор, бързо намаля и почти веднага по обшивката на катера нещо изтропа и задраска, опитвайки се да се удържи на хлъзгавото покритие. Ден се заслуша и се успокои, това бяха само хасите. През деня те изчезваха някъде, но нощем неизменно се връщаха, а може би си предаваха киборга от една глутница на друга. Със съответните инструкции, защото повече не се опитваха да го нападат. А сега явно бяха решили да проверят дали спящ не става за ядене (или като Котя мразеха затворените врати) и скоро зашумоляха вече в катера, шумно душейки до вратата.

Киборгът се порови в записите си и възпроизведе нисък вибриращ звук, който хасите издаваха преди атака. Намекът беше разбран — в кабината се замятаха, настъпвайки лапите си и един друг, и пак стана тихо.

Ден нагласи таймера за четири часа, но след минута, вече в полусън, малодушно го премести на шест. Не се знае дали утре ще може да намери такова надеждно укритие, по-добре да се наспи сега, вместо два-три пъти за денонощие да краде по половин час.

А и да не е по-добре, да върви всичко по дяволите, всяка издръжливост си има граници!

* * *

Тиодор се събуди от вече привичния ритник в ребрата и с чувство на остро недоспиване. Обаче в бараката беше още прекалено тъмно. Или прекалено светло, зависи накъде гледаш — настрани или към насочения в лицето ти фенер.

— Хайде, ставай! — сърдито изсъска Манкс, отмествайки фенерчето и вдигайки бластера.

— Защо? — Тед забеляза колко нервно се оглежда еднокракият, а и се вслушва не се ли чуват крачки в коридора и съобрази, че не са го събудили по заповед на началството.

— Тихо! — замахна към него Рет. — Тръгвай с мен.

— Къде? — още повече се напрегна Тиодор. Манкс не приличаше на неочакван освободител, погледът и гласът му бяха твърде неприязнени. Освен това не му предложи нито респиратор, нито оръжие, нито поне да си нахлузи обувките. Сега ще го отведе бос на разстрел, а после ще излъже Казака, че е осуетил опит за бягство.

— Ставай, на кого говоря, п-п-пилоте! — Рет изплю последната дума като ругатня. — Ще проверим кой от нас двамата по-добре лети.

— На катер или на флайер? — оживи се младежът. Ами ако наистина успее да избяга? Очевидно думите му не на шега бяха ядосали стария пилот, щом не може да заспи, докато не се разправи с обидилия го (добре, че с оръжия като щурвали, а не бластери!).

— Как пък не! — разочарова го бандитът. — На вееска^[7].

В друго време на Тед щяха да му потекат лигите. Тренажорът за военни пилоти, чиято херметическа кабина напълно имитираше истинската, даваше такава реалистична картина и усещания, че на новаците им прилошаваше, а най-впечатлителните припадаха, когато „сваленият кораб“ като свредло падаше надолу и се взривяваше от удара в земята, а по стъклото на шлема пръскаха виртуални кръв и мозък.

Но сега го болеше гърбът, драскаше в гърлото му и зверски му се спеше. Освен това беше под достойнството му да изпълнява капризите на развенчания си кумир.

— Върви на майната си, дядо. Уморен съм. — Пилотът демонстративно се обърна към стената и сложи длани под бузата си.

— Ах, ти, сополанко! — вбеси се Манкс и отново го ритна. — Само можеш да лаеш!

Тед стисна зъби, почака болката да отмине и насмешливо, макар и малко задавено възрази:

— Защо да лая? Казах истината. Колкото и да тропаш с протезата си, пак летя по-добре от теб.

— Ами докажи го!

— А какво ще получа в замяна? — нахално се поинтересува младежът.

— Как какво? — смая се пиратът. — Няма да те бия, ето какво!

— Ти и така няма. Иначе ще закрещя, всички ще се събудят и охраната ще дотича.

— И какъв смисъл има? — направи презрителна гримаса Манкс. — Ще се оплачеш, че съм ти предложил да идем да потренираме, а ти си отказал? Ха-ха!

— Не — лесно се съгласи Тед, — затова ще кажа, че си ме свалял.

Пиратът чак подскочи от възмущение. Не че ще повярват, но шегата мигом ще се разлети из лагера, такъв повод да се подиграят на шефския любимец! Значи знаем сега как си му станал любимец…

— Ах ти, боклук! Сега така ще те сваля, че на сутринта и приятелката ти няма да те познае! Или по-добре да ида нея да я свалям, а? — сети се пиратът. — Срещу такова нещо охраната със сигурност няма да възразява, даже ще се присъедини! Как ти се струва идеята?

— Застреляйте я най-накрая, писна ми от вашия шантаж — промърмори Тед, но все пак стана. Всъщност той веднага разбра, че няма да може да откаже и се дърпаше, само за да ядоса Манкс.

— Върви напред! — Намръщеният и сърдито пуфтящ пират едва дочака Тед да обуе обувките си и го мушна с бластера в гърба. — Към вратата и надясно.

Тед се подчини, мигайки, прозявайки се и спъвайки се на всяка крачка. Той отдавна се беше събудил, но беше по-изгодно да се преструва на сънен и дезориентиран. Колкото по-бавно се тътри, толкова по-добре може да разгледа обстановката и по-дълго да я обмисли.

— А ти какво зяпаш?! — кресна Рет на киборга. — Той е с мен!

DEX се отмести. Пленникът го изгледа с неприязън, но се натъкна на абсолютно празен поглед. Машина. Със същия успех може да удари ръката си в някое дърво, а после да му се сърди.

Още не бяха водили Тед надясно — столовата, карцерът, стаята на охраната и изходът от бараката се намираха вляво от спалнята. Пилотът смяташе, че там има задънена улица, но се оказа, че зад ъгъла има завой.

— Гледай си в краката, изрод такъв! — не издържа пиратът, когато младежът с грохот се спъна в един празен сандък. На Манкс много не му се искаше да обяснява на Казака защо и къде е отвел пленника.

Тед не се сдържа и прихна.

— А? — тутакси застана нащрек пиратът. — Какво те разсмя така?

— Слушай, Рет, ти някога чувствал ли си се като киборг?

— Какво-о-о?! — още повече се развълнува Манкс. — Сега ще ти дам един киборг! Давай по-бързо, малоумнико!

— Както кажеш, господарю — язвително каза Тиодор и пак се спъна, този път в някакво желязо на пода.

— Отваряй — нареди бандитът.

— Кое? — Младежът се огледа. Коридорът завършваше с малко празно помещение без врати. До стените едни върху други стояха тъмнозелени сандъци с дебели стени, където се сипваше реколтата и веднага се извозваше. Ето значи къде се съхраняват празните контейнери…

— Да не си сляп? — Рет посочи с дулото в краката му.

Желязото се оказа дръжката на квадратния капак на мазето. Щом Тед го повдигна, долу се включи светлина и младежът видя проста дървена стълба, а от двете й страни двата сиви стоманени тренажора. Сега стана ясно защо стария пилот постоянно, по думите на Бьорн, го тегли към далечната плантация.

— Ей, Рет, ти ли тропаш там? — внезапно се чу иззад ъгъла, твърде високо, за да се чува от караулното. Явно пазачът беше решил да прояви бдителност и да вдигне задника си от стола.

Манкс направи страшна физиономия на Тед, напомняйки, че мълчанието е злато, подскочи към ъгъла, показа се и сърдито отвърна:

— Аз съм, кой да е.

Тед се зачуди дали да не го фрасне с някой сандък по главата, докато гледа на другата страна, но бързо размисли. Пазачът и киборгът веднага ще го смачкат, а може и да го застрелят на място.

— Какво, за една седмица не се ли налетя?

— А ти за един ден не се ли накараули? Искаш да останеш за втора смяна?

— Какво ме интересува всъщност — отстъпи пазачът, не желаейки да се разправя със свадливия старец. — Свирни, когато си тръгваш. Ще заключа вратата след теб.

— Аха. — Манкс го изпрати с поглед до караулното, въздъхна облекчено и се върна обратно.

Тед беше успял да слезе в мазето, но там не откри нищо интересно. Кабините стояха на грубо заварени метални поставки и май работеха на портативни акумулатори. Значи ще има само картина, без вибрации и натоварване. Леко разочарован, младежът влезе вътре и се огледа. Е, поне всички уреди са на местата си и креслото е удобно.

— „Летял“ ли си на такъв? — попита Рет.

— Не — излъга Тиодор. В академията, като подлежащ на военна служба, беше преминал двуседмичен тренировъчен курс по управлението на военен изтребител. По-точно двумесечен, защото се беше престорил на дебил и изпитващият чак на седемнадесетия път се усети, че младежът ходи на поправка заради процеса, а не заради резултата.

Манкс презрително изкриви устни: и това кречетало се мисли за нещо!

— Тогава ти давам пет минути преднина, за да се огледаш и да свикнеш с управлението. А след това ще те догоня и ще те разпердушиня, разбра ли?

— Първо ме догони.

Рет му хвърли шлема, като се целеше в главата му и хлопна купола. Тед се оказа на тъмно и с досада чу щракането на ключалките. Любимото забавление на курсантите беше след урока първи да изскочат от кабината и да заключат съседа. Лично проверено беше, че не можеш да се измъкнеш, колкото и да си ядосан.

Младежът автоматично протегна ръка и щракна превключвателя. Кабината светна като коледна елха — подсветката на бутоните, разноцветните светлинки на датчиците, екрана на радара, виртуалните звездички отвъд „предното стъкло“. Тед криво се усмихна. Като по-малък обичаше да си представя как след академията го зачисляват в мечтаното девето звено; как двамата с Манкс разкриват коварните планове на извънземните, уж долетели с мир, а всъщност скрили многобройна армада зад необитаем астероид; как изпълняват секретна правителствена задача; и дори, нека бъде честен, как младият, но дяволски способен пилот храбро спасява своя командир с помощта на рискована и преди това неизпълнявана от никого маневра. А след битката, в полевата болница, превързаният и гипсиран от глава до пети Рет прочувствено му казва…

— Готов ли си, пикльо? — дочу се в шлема му.

— Аха — мрачно потвърди Тед, представяйки си как се приближава към гипсирания Рет и със сатанински смях къса системата му и кислородния му маркуч. Жалко, че отвътре не може да се заключи. Би било весело старчето да се повърти, опитвайки се да го извади оттук!

Изведнъж Тед беше осенен от по-продуктивна идея. Ако не може да се измъкне отгоре, може би си струва да погледне отдолу? В академията кабините ВСК стояха в гнезда, оплетени със сервокабели, които подхвърляха и размятаха курсантите във всички посоки. Основният куп кабели и ремонтният люк се намираха под креслото, Тед веднъж беше видял как майсторът поправя свалената от поставката кабина, която всъщност стоеше на подобна поставка като тези тук.

— А къде тук се включва всичко? — невинно попита той.

— Какво, ти даже още не си включил захранването? — смая се Рет. — А за какъв дявол тогава ми викаш „аха“?

— Сложих си шлема — гордо отвърна Тед. — И закопчах колана.

— В неподвижната кабина?

— Аха. Аз винаги го слагам, това вече ми е рефлекс! (Станислав Федотович щеше да се просълзи от такова заявление.) Веднага ми носи увереност и създава необходимото настроение…

— Копчето горе вляво, идиот! — раздразнено го прекъсна Манкс.

— Къде-къде? — Младежът се смъкна от креслото, напъха се някак в мястото за краката и започна бързо да опипва пода. Под седалката беше тъмно като в рог, но след тримесечната слепота пръстите на Тед не отстъпваха на очите му. — Нещо не го намирам…

— Вдигни лявата си ръка и я прокарай по покрива, там е монтиран превключвател!

— А какъв е на пипане?

Рет озадачено замълча, опипвайки собствения превключвател и опитвайки се да формулира възникващите при това усещания, но претърпя позорен неуспех.

— Като превключвател, глупако!

— А-а-а — дълбокомислено каза Тед, сякаш тази информация много му беше помогнала. Да бъде киборг се оказа лесно и приятно. Важното е да не прекали, че да не се вбеси Рет и да не дотича сам да включи захранването. — Точно така, намерих го. Уау, каква красота! А какво да правя по-нататък?

Долният люк също се затваряше отвън, но беше доста по-тънък и май Тед откри слабо място в закрепването. Ако може да го пъхне нещо под него… Младежът извади глава изпод креслото и опря нос в панела за управлението. Отлично! Сега да спечели още малко време…

Тед почти не слушаше какво там боботи еднокракият в наушниците му, а отвори менюто, докосна с пръст необходимите редове и включи спаринга. „Корабите“ се видяха един друг, на радара възникна червената вражеска точка.

— Слушай, Рет — сякаш между другото подхвърли младежът, — а как се запозна с Казака? Как се сдушихте?

— Не е твоя работа — озъби се Манкс.

— Заради парите или той просто не ти е оставил избор?

— Млъкни!

— Значи второто. — Тед включи „двигателя“, почака, докато отметката за загряване допълзи до нормата и хвана лоста за управление. — Ти затова се зъбиш по малко, а? Преструваш се, че той не те е уплашил, а те е помолил да му станеш пилот? А иначе се боиш да не го ядосаш наистина, ами ако ти откъсне втория крак? — Изтребителят плавно се откъсна от земята и полетя през атмосферата, постепенно набирайки скорост. Ех, все пак вееската е голяма работа, даже в орязан вариант! Тед дори би се съгласил да спи в нея, ако заради това да се вмести в каютата му, се наложи да изхвърли койката си.

— Няма да ме ядосаш, разбра ли?! — заръмжа Рет. — А ако ме ядосаш, само ще започна да летя по-добре, така че даже не си мечтай! Хайде, давай, броенето започна!

— Аха — за трети път каза Тед, натисна още няколко копчета, свали шлема, вдигна крак и с всичка сила ритна лоста. Той изпращя и се наклони. Наложи се да го досчупи с ръце.

— Скапана работа — промърмори младежът, чувствайки се като извършил светотатство. Да се счупи щурвалът е кошмар за всеки пилот, а да се направи това нарочно… Манкс ще си плати за това!

Тед пак се мушна под креслото, пъхна импровизирания лост под закрепването, раздвижи го и го натисна, усещайки, че малко по малко поддава, като се надяваше това да не е лостът. После отдолу се показа тънък лъч светлина и въодушевеният младеж удвои усилията си. Май пет минути вече бяха изминали и на Манкс едва ли ще му потрябва много повече време, за да съкрати разстоянието до изстрел. Ако Тед беше успял достатъчно да ядоса стареца, той няма да се досети, че на мушката му е не уплашен хлапак, а автопилот в режим на „хаотично отклоняване“. Между другото, много полезно нещо, ако си зашеметен от удар и трябва да спечелиш няколко секунди, за да дойдеш на себе си. Впрочем опитният пилот все пак ще свали врага, но Манкс вероятно ще иска да даде да се разбере на сополанкото и първо хубаво ще го подгони насам-натам.

Цепнатината се разшири до десет сантиметра и повече не поддаде. Тед пъхна ръка в нея и трескаво заопипва пода в търсене на резе. Над главата му запищя аварийна тревога, а от лежащия на креслото шлем се изтръгна ликуващ вик, сменил се със злорадно бърборене. Манкс се наслаждаваше на отмъщението.

Младежът стисна зъби. „Ако ме ядосаш, само ще започна да летя по-добре“, а? И да чупя също!

Люкът с грохот падна, а след него с главата напред от кабината се изсипа Тед, одрасквайки хълбоците си даже под комбинезона. Младежът зашеметено тръсна глава и без да пуска лоста, се хвърли към втория тренажор, първо на четири крака, а после като излитащ самолет откъсна предното си шаси от земята.

— Ха! Показах ли ти, сополанко! — тържествуващо изкрещя Манкс, измъквайки се от кабината… и веднага получи такъв удар по шлема с лоста, че мълчаливо се отпусна обратно.

— Не, аз ти показах — с ненавист промърмори Тед.

* * *

Да мародерства беше противно, но необходимо. Комбинезонът на Ред беше по мярка на Тед, почти чист, а най-важното, че цветът му не беше ярък, а сивкаво-кафяв. Обаче бластерът… Младежът заподозря нещо недобро, веднага щом го взе в ръка. Прекалено лек, да, няма батерия! Или старецът нарочно я е извадил, опасявайки се пленникът да не се разбунтува и да не му отнеме оръжието, или пазачите са се пошегували и са я отмъкнали, когато Рет е оставил бластера без надзор. Обаче Тед все пак го взе. Пълнителят е нещо, което може да се намери, а самото оръжие е тежко и удобно лежи в ръката. В краен случай ще послужи за метален бокс.

В джобовете се намериха само евтино сгъваемо ножче, пакет с тютюн, запалка и лула. Младежът повъртя последната в ръка, овладян от отмъстителни и неприлични мисли, но в крайна сметка просто я метна в кабината, заедно с робския комбинезон, за да не се въргалят на видно място и затвори купола. Нека сега Рет се упражнява в изобретателност и гъвкавост. Жалко, че няма с какво да го върже за по-голяма острота на усещанията.

Тед излезе от мазето и внимателно спусна люка. В коридора беше все така тихо и пусто, ако не се смята киборга, неподвижно стоящ до вратата на спалнята. Изглежда, че през това време той дори не беше сменил позата си.

„Кога изобщо спиш, гадино?“ — с досада си помисли пилотът. Киборгът вероятно ще го пусне вътре, но обратно няма да му позволи да излезе. Рет нали каза „той е с мен“, а не „той е свободен“. Значи Тед все още е със статут „пленник“. Добре, че поне не е „избягал пленник“, иначе DEX щеше да се хвърли да го улови или щеше да вдигне тревога. Но тъпата машина продължаваше добросъвестно да зяпа вратата, без да реагира на надникналия иззад ъгъла пилот. Макар че навярно го беше засякла преди да се приближи до същия този ъгъл.

Тед почеса главата си и се показа целият в коридора. Втори изход от бараката нямаше, така или иначе ще се наложи да мине покрай киборга.

DEX не помръдна, дори когато беглецът се спря срещу него, разглеждайки го внимателно.

— Добър киборг — едва чуто прошепна пилотът, с усилие сдържайки се да не го потупа по рамото. — Умник, охранявай все така! А дали да не ми дадеш бластера си? Защо ти е на теб, ти и без него си достатъчно страховит…

Младежът предпазливо се протегна към кобура, но ръката на киборга мигом падна върху него като назъбената дъга на капан.

— Добре де, добре, аз и без това не го исках много! — Тиодор примирително вдигна ръце и се плъзна по стената покрай него.

За огромно разочарование на младежа, столовата се оказа заключена отвътре. Тед се надяваше да открие там нещо по-хубаво от ечемичената каша. За охраната в килера се намираше и салам, и нормално кафе. Макар че в краен случай и кашата щеше да свърши работа, по-добре е от отровните листни въшки.

Вратата на караулното, напротив, се оказа отворена. Полевите пазачи спяха в койките до стената отсреща, а тези на бараката гледаха порно, отпуснали се в кресла с гръб към вратата. И Тед погледа малко, подреждайки мислите си. Ситуацията беше някак идиотска. От една страна, той като че ли е свобода, може да отвори външната врата и да излезе, но после? Всички здравомислещи хора са бягали от плантацията сутрин, на пълен стомах, с нов филтър… И всички те са загинали, между впрочем.

От друга страна, също е доста глупаво доброволно да се върне в спалнята. На сутринта ще се сетят за Манкс или той сам ще се съвземе и ще вдигне шум. Всъщност може и да не го направи, за да не излезе пълен глупак. Ще излъже, че куполът случайно се е затворил. Но вероятно ще намери начин да си го върне на Тед.

— Чу ли новината? — лениво се обади един от пазачите, без да откъсва очи от вирт-прозореца. — Във втори участък хасите са изяли котарака.

— Онази сива пакостлива гадина? — оживи се вторият бандит.

— Аха. Вечерта, както обикновено, се въртял наоколо, оглеждал се кого да одраска по крака, а после се наежил, вдигнал опашка — и в гората. Момчетата твърдят, че уж го е повикала някоя котка, те също са чули нещо такова.

— Абе да, откъде ще се вземе котка там?

— Да не би да е избягала от „Шейтан“? Казака също си е взел котка за домашен любимец, кльощава, бяла.

— От втори участък до лагера са седем километра, да са я изяли сто пъти по пътя. А със сигурност ли са хасите?

— Да. На сутринта намерили само козина, половин опашка и нашийник. Летец щеше да го погълне цял, а смукачите щяха да оставят костите.

По-нататък Тед не слушаше, защото забеляза до входната врата сандъка с използваните филтри. Него го взимаха сутрин, когато идваше новата смяна и го утилизираха вече в лагера. Майк казваше, че филтърът издържа шестнадесет часа, но когато пленниците се връщаха от плантацията, респираторите още работеха. Местното денонощие е около двадесет часа, за сън дават около шест, по-малко няма смисъл, в тъмнината е невъзможно да се работи. И още час за закуска и вечеря. Значи остават минимум три часа в резерв, плюс бонус от производителя — в инструкцията винаги пишат по-малък срок на годност, отколкото е всъщност, за да се презастраховат.

Тед събра всички, натъпка ги по джобовете си и се почувства като богаташ. Навярно нито един крадец не се беше радвал така на тежката торбичка с диаманти или на древните пачки банкноти, както пилотът на купчината мръсни филтри. Сега те бяха много по-ценни от камъните и хартийките.

Повече нямаше смисъл да седи в бараката, освен ако не иска да догледа филма. Младежът си сложи респиратора и неуверено пристъпи към вратата, като си спомни колко трудно тя се отваряше сутрин, скърцайки и жулейки пода с увисналото си крило. Даже ако я бута по милиметър, пак няма да избегне шума.

А, да става каквото ще! Беглецът вдиша дълбоко и под съпровода на ужасния шум отмести резето, отключи и дръпна дръжката.

— Какво, Рет, излизаш ли вече? — равнодушно викнаха от караулното.

— Ъхъ — промърмори Тед, имитирайки дрезгавия глас на еднокракия пушач, изскочи от бараката, тръшна вратата, хвърли се зад ъгъла и замря, притиснат към стената.

Вратата не се отвори, само ключалката щракна.

„Е, и кой от нас е идиот?“ — тържествуващо си помисли Тиодор и погледна гората.

Гората погледна Тиодор, и то съвсем не метафорично, а напълно реално, с разнокалибрени и светещи очи.

„Изглежда, че все пак съм аз“ — унило заключи младежът и крадешком заобиколи бараката, държейки бластера пред себе си. Движещите се очи го следяха с неотслабващ интерес. Вариантът „да почукам, да се извиня и да помоля да ме пуснат обратно“ оставаше актуален и все по-съблазнителен.

Щом подмина прозореца на караулното. Тед рискува да включи трофейното фенерче. От петното светлина под краката му тутакси побягна някаква паякообразна дребна твар, дявол знае отровна или не, през деня младежът не беше виждал такива същества. Не, сега не бива да влиза в гората. Ще го изядат като онзи котарак.

Тед се натъкна на вратата и отначало изплашено отскочи, но после съобрази, че още не е успял да обиколи напълно бараката и това е друг вход. Малко по-нататък стоеше „Щурец“, на който явно беше дошъл Рет.

Младежът влезе в кабината и бързо хлопна вратата. Светна към панела и погледна къде тук какво се включва. Дори дете можеше да управлява „Щуреца“, точно с такава идея го бяха конструирали, ако някъде в затънтено място или под обстрел загине шофьорът, на кормилото да седне някой от пътниците, даже до този момент да не е карал нищо по-сложно от тротинетка.

Пилотът хвана със зъби фенерчето и пак разгърна картата, преди лягане скрита в чорапа му. От плантация на плантация можеше да се попадне само през гората, нямаше пътища между тях. А гората, както Тед се беше убедил по време на работа, беше твърде непроходима дори за толкова малка всъдеходна машина. Няколко часа ще се разходи из гъсталаците, а после акумулаторът ще се изтощи и на сутринта бандитите лесно ще намерят беглеца по следите.

Може, разбира се, да тръгне по отъпкания път, който стига до вратата на лагера. Да излезе малко по-рано и да прескочи оградата (която всъщност я нямаше на плана, но Тед помнеше: цяла стена от триметрови колове, отгоре увити с бодлива тел). Приятелят на Алиса вероятно е тръгнал по този път. Интересно дали е успял да завземе някой катер? Надали, щом не се е върнал. А ако е открил дупка в охраната, то бандитите вече са я попълнили, за да избегнат рецидив. А може и точно заради това да са издигнали оградата.

Оставаше още едно направление за бягство, през плантацията в далечната гора. Може тя да се окаже не толкова гъста или да излезе на следващото поле. Ами по-нататък какво? Дори ако успее да пропътува петдесет километра, да остане в загасналата машина до изгрева, да я изостави и да тръгне пеша, то после все пак ще настъпи нощ. Да се качи на някое дърво? Ами ако хасите могат да се катерят по тях? Или да се катери умее друг хищник? А и дървото може да е месоядно.

Тед забеляза под съседната седалка обвивка от бонбон и устата му мигом се напълни със слюнка. Не, оттук не може да се измъкне нито пеша, нито на „Щуреца“. Катер или поне флайер… А най-добре военен изтребител, тип ВСК, само че истински и с пълен боен комплекс, за да унищожи това змийско гнездо.

Младежът излезе от машината и без особена надежда се приближи до вратата. Каквото и да се намираше зад нея, нямаше връзка с основното помещение, отвътре Тед беше проучил всичко добре. А ако това е резервен вход, Манкс щеше да влезе през него, а не през основния.

Ключ не беше нужен, вратата се отваряше и затваряше с три завъртания на кръстовидните дръжки от двете страни на крилото. Лъчът на фенерчето се плъзна по грубо скованите рафтове, затрупани с всякакви боклуци и се отрази от фара на втори „Щурец“. Гараж. Тед се разходи из него, светейки си. Ни храна, ни оръжия, само инструменти, резервни части за всевъзможна техника, купчина натрупан в ъгъла брезент и други непотребни вещи. Пилотът вдигна от масата един новичък блестящ лост, тип кози крак с оранжева дръжка и го завъртя, опреснявайки уменията си. Дали да не потроши двете машини от чиста злоба? И без това ще го убият, поне да има защо.

Младежът провря края на инструмента под капака, но неочаквано замря и се ухили. Няма нищо лошо да се повтори една удачна идея!

Тед пак излезе на двора, подплаши с фенерчето и бластера сгъстилите се по-близо до бараката сенки, влезе в „Щуреца“ и включи двигателя. В нощната тишина машината ръмжеше и стържеше с гъсениците си доста шумно, но пазачите едва ли щяха да застанат нащрек, нали Ред щеше да си тръгне с нея. А защо е в друга посока — ами може просто да прави завой около бараката.

Щом „Щуреца“ стигна до края на плантацията, Тед отвори вратата и скочи. Машината нямаше автопилот, но тя бодро продължи почти по права линия.

Младежът се върна в гаража. Приготви се да развали втория „Щурец“, но навреме се сети, че тогава бандитите ще започнат да го поправят, да се мотаят из гаража и да местят боклуците в търсене на нужните части. Не, нека по-добре да мислят, че беглецът въобще не е влизал тук, а щом е видял машината, веднага се е шмугнал в нея и е офейкал.

Тед затвори вратата, пъхна се под брезента и се сви на кълбо, притискайки лоста към гърдите си. Както се казва, утрото е по-мъдро от вечерта. Пазачите ще потърчат насам-натам, ще зачеркнат беглеца от списъците и пак ще се успокоят. Може да опита да отмъкне някой пълнител отнякъде, а и кухнята да ограби, докато всички са на полето…

Разочарованото лаене на хасите зад стената го приспа.

* * *

Изчезването на Тед развълнува цялата барака.

Полина, която първа беше усетила липсата му, така се разтревожи, че като фурия налетя върху пазача:

— Къде е приятелят ми?! Какво сте му направили?!

Той, шашнат от устрема й, объркано отстъпи назад:

— В какъв смисъл къде е? Как, няма ли го?

Момичето прехапа език, но вече беше късно.

Щом се убедиха, че в бараката наистина има недостиг, бандитите потърсиха отговор от киберстража. Той равнодушно докладва, че Рет Манкс е взел пленника със себе си. Пазачите тъкмо се успокоиха и се намери Манкс (той беше тръгнал по стъпките на Тиодор и беше разглобил втория тренажор). Това не му беше помогнало да избегне позора, тъй като в същия момент, когато вбесеният пилот с грохот изпадна през люка на дъното, на плантацията пристигна новата смяна. Пеша и много недоволна от този факт. На всяка плантация се полагаха два „Щуреца“ и двата вече бяха тук. По-точно само единият.

Пазачите можеха и да прикрият липсата на един роб, но откраднатата машина ги накара да подскочат като попарени. Виновните, заедно с киборга, се качиха в оцелелия „Щурец“ и се впуснаха в гонитба по следите на гъсениците. След два часа успяха да намерят машината, но не и да я извадят. Ручеят, в който беше попаднала, само изглеждаше плитък. " Щурецът" се беше потопил във водата почти вертикално и се беше заклещил в каменното русло като в планинска цепнатина, навън стърчеше само около метър от него.

Нямаше друг изход — наложи се да докладват за произшествието на Казака.

В резултат работата на плантацията започна чак към обед, а и се състоеше повече в обсъждане на клюките. Въпреки вероятния плачевен изход от бягството, настроението на всички беше приповдигнато — вчерашните пазачи и Манкс се помъкнаха към лагера с такъв унил вид, сякаш мечтаеха да се окажат на мястото на събирачите на листни въшки.

— Кучи син! Гнида! Алкуявец недоносен! — всячески ругаеха беглеца те. — И сам пукна, и нас ни прецака!

Смъртта на пилота вече беше ненапразна.

Приятелите на Тед, напротив, предпочитаха да вярват в най-доброто, нали тялото така и не беше намерено. Смущаваше ги само това, че младежът не беше споделил плановете си с никого. Макар че това беше за добро, на разпита пленниците с чиста съвест се кълняха, че нямат нищо общо. Дори киборгът не ги хвана в лъжа.

— Очевидно Тиодор е трябвало да импровизира — заключи Вениамин, отсявайки всички слухове.

— О, да, Тед го умее това! — с гордост потвърди Полина, все едно сама го е учила.

Робите не бяха успели да съберат и по половин кило пиявици, когато притича размахващият радиостанция готвач, нещо съобщи на пазачите и на плантацията отново настана суматоха.

— Хайде, излизайте от полето! Живо, живо, измитайте се оттук!

Изплашените хора, не знаейки от какво да се боят, един през друг се хвърлиха към вратата на бараката. Вече на прага запъхтяният Михалич се обърна и успя да забележи далече в небето една блестяща сребриста точка, а в следващия момент го бутнаха в гърба и вратата се хлопна.

* * *

Като че ли всички бяха забравили за Станислав. Два пъти на ден открехваха вратата на килията му, за да пъхнат вътре чаша вода и чиния с ечемичена каша, изглеждаща така, сякаш вече е била изядена веднъж. Надзирателят не отговаряше на въпросите му, а в отговор на провокациите му злобно пуфтеше и тръшкаше вратата по-силно от обичайното. Развлечения се явяваха само вътрешната стена, към която можеше да долепи ухо и да послуша какво става в коридора (обикновено нищо) и пода, където капитанът от скука правеше коремни преси и лицеви опори до изнемога, като за седмица изпълни годишния си план за утринна гимнастика.

Затова когато надзирателят, противно на навика си, широко отвори вратата и замахна с бластера си: „Излизай!“, Станислав не разбра веднага какво се иска от него.

— Откъде накъде? — подозрително попита той.

— Казака се върна и те вика на разговор — ухили се пиратът, на когото също беше омръзнало да се занимава с пленника. Честно казано, не се беше преуморил много, но все пак си беше бреме.

Поведоха окования в белезници капитан по коридора и през хангара. „Космически мозъкояд“ стоеше на предишното си място. Явно Казака още не беше измислил какво да прави с него или на бандитите просто не им беше до него. Станислав разпозна „Шейтан“, чак когато влезе вътре, тъй като бяха сменили името и ремаркето му и сега ролкерът се наричаше „Метеорен пастир“.

Каютата също се оказа позната. Особено куката на тавана. По пода имаше повече мръсотия, но масичката беше постлана с белоснежна покривка, върху която красиво бяха подредени няколко чинии с мезета, гарафа с прозрачна течност и дори вазичка с жълти цветя. Съдейки по единствения прибор, стоящ пред Казака, нямаше да хранят пленника с цялото това великолепие, а да го дразнят. Затова Станислав едва погледна масата, гнусливо стисна устни („Ама че гадости ядете тук!“) и въпросително изгледа търговеца на роби.

Казака изглеждаше подпухнал и уморен, даже мустаците му бяха увиснали.

— Е, Славик — с меден глас, зад който прозираше тиха ярост, започна той, — не ти ли доскуча тук без мен?

— Без теб — не. А къде е моят екипаж? — Капитанът търсещо се огледа, макар че в каютата, освен Казака, се намираше само тъмнокосият киборг.

— Нямам идея — равнодушно отвърна търговецът на роби. — Може вече да са пукнали, а може някой от тях още да мърда на плантацията.

Станислав очакваше нещо подобно. Не известие за гибелта на приятелите му (ясно, че врагът отначало ще се опита да го унищожи морално), а че може вече да не се преструва на беден алчен търговец.

— Тоест с добро вече няма да се разберем, така ли? — за всеки случай уточни той.

— А как с добро да се разберем с теб, Славик? — огорчено въздъхна роботърговецът. — Ти, уви, си троянски кон… Всъщност знаеш ли защо ме наричат Казака?

— Заради мустаците? — предположи капитанът.

— Не. — Роботърговецът измъкна от пояса си един лазерен нож и живописно го сложи в средата на масата. — Заради това. Когато един лош човек много, много ме ядоса, аз го разполових надве с това нещо, от рамото до кръста.

— С лазер всеки глупак може, я опитай с истинска сабя.

— Ще опитам — зловещо обеща Казака. — Малко по-късно, щом разбера всичко, което ми е нужно. За кого работиш, мършо? За ченгетата или за Змиорката?

— За никого — честно каза Станислав. — Имам честен бизнес.

— Тогава какви са тези кораби, които от обед кръжат около Медуза, а?!

— Нямам представа — не помръдна и с вежда капитанът. — Но новината е приятна, благодаря, че ми докладва.

Роботърговецът опасно се зачерви. Когато човек свиква постоянно да му целуват задника, става фасулска работа да бъде изкаран извън себе си. През последния месец нервите на Станислав, напротив, се покриха ако не с броня, то поне с фибростъкло. Екипажът неуморно се грижеше за това любимият им капитан да е в тонус.

— Закачи тази птичка на клончето — заповяда Казака. — Може там най-накрая да запее. — И понеже киборгът не се помръдна, бутна DEX-а и раздразнено уточни: — На куката!

* * *

За първи път Тед се събуди от многогласни ругатни малко по-встрани от вратата, там където преди стоеше вторият „Щурец“. Младежът с наслада изслуша посветената му епитафия, примижавайки на особено витиеватите места, за всеки случай смени филтъра и щом гласовете утихнаха, пак заспа.

Втория път беглецът се събуди от глад, което много по-трудно можеше да игнорира. В гаража стана горещо, а под брезента и задушно. Въпреки сложената на покрива маскировъчна мрежа, той се беше нагрял под обедното слънце.

Тед открехна вратата, огледа се, дотича до гората и под прикритието на храстите тръгна на разузнаване. За една седмица пилотът успя горе-долу да изучи местната фауна, кое може да пипа, кое не, а кое най-добре да заобикаля, ако не иска да получи изгаряне на половината глава като Бьорн. През това време на деня може да не се опасява от хищници, най-важното е да не се натъкне на киборга.

За учудване на беглеца, в полето никой не работеше, плантацията сякаш беше мъртва. На бидона под навеса седеше безкосместо същество с размери като булдог, и също толкова дебело и криволапо. Първо на Тед му се стори, че то изобщо няма глава, но после животното я измъкна от бидона и замря, блажено примижавайки, а от роговия израстък под брадичката му капеше вода. Обикновено пазачите затваряха капака преди тръгване, за да не попадне нещо вътре, а този път или бяха забравили, или твърде много са бързали.

На Тед също му се пиеше, но не се осмели да се приближи към бидона. От прозореца на караулното прекрасно се виждаше навеса, а вътре се мяркаха хора и от време на време се чуваше груб смях и звън на бутилки.

На младежа му стана много обидно. Сега ли трябваше да избяга, точно преди почивния ден! Или даже преди празника, защото досега нямаше прекъсване на работата, събираха реколтата и в проливен дъжд, и в гъста мъгла, от която после всички открити части на тялото се зачервиха и обелиха. Какво ли празнуват там? Рождения ден на Казака? Поредния успешен обир? Доколкото Тед разбра по гласовете, днес на плантацията пак дежуреха Майк и дебеловратият садист с бръснатата глава от екипажа на „Шейтан“. Сигурно са донесли пресни новини и се хвалят.

Тед искаше да се приближи по-близо до прозореца и да подслуша, но от бараката излязоха двама други пазачи (смехът и звънът не се прекратиха, явно Майк и дебеловратият пиеха с готвача), отвориха вратата на гаража и мърморейки, започнаха да монтират нова брава, с ключ, а после да местят боклуците, разчиствайки място. Казака беше прочел конско на хората си за немарливостта им и беше наредил оттук нататък двата „Щуреца“ да се заключват в гаража.

Младежът унило ги наблюдаваше от храстите. Идеята да партизанства близо до бараката като Мося във вентилационната система, заплашваше да свърши по същия начин, както и с нещастния щурек. Не е трудно да разбие вратата с лоста, но на сутринта щяха да забележат, да разберат, че беглецът е някъде наблизо и да организират нападение или засада. Впрочем, достатъчно е просто да не го пускат вътре, след няколко дни сам ще замирише.

Времето започна да се разваля. Отначало Оникс се гмуркаше от облак в облак, после се зарови в тях, като във възглавници и помръкна. Изви се вятър, в далечината започна да се гърми. От клоните предвкусващо закапа гъста сива слуз с гнил мирис. Трябва да се потърси убежище или да излезе на някое открито място — по-добре на главата му да се лее вода, отколкото неизвестната гадост.

Пазачите приключиха с бравата. Единият си тръгна веднага, а другият, без да бърза, събра инструментите си в сандъче, занесе го в гаража и нещо очевидно го заинтересува там. При чистенето винаги се намира нещо интересно, прекъсващо го за неопределен срок, а даже и завинаги.

Тед реши, че това е неговият шанс. Когато Михалич се занимаваше с някой технически чарк, около него можеше да се танцува и да се пее, той нищо нямаше да забележи и да чуе.

Младежът се прокрадна към гаража, протегна се към дръжката, но открехнатата врата в същия миг оживя и се захлопна. Резето щракна. Явно бандитът знаеше, че има навик да се отплесва и реши да се застрахова.

По покрива затропаха първите капки. Беглецът се намираше под тясната, около тридесет сантиметра, козирка. Когато вятърът се усилваше, дъждът плющеше не само под кръста му, а и в лицето му. Хайде де, излизай по-скоро, птиченце…

Бандитът, не подозирайки за комитета по посрещането, в захлас се ровеше из гаража и нещо си свирукаше. Тед машинално се опита да познае мелодията и едва не пропусна друг звук. Някой се спъна в мократа трева, не падна, но гръмко изтропа и зашумоля с комбинезона си. Младежът тутакси се сепна, че не е чул как пазачът, който тръгна покрай тази стена, отваря вратата на бараката. Ами ако е ходил просто да се изпикае?!

Беше късно да се крие в гората. Беглецът бързо се шмугна зад ъгъла, притисна се с гръб към стената и целият се обърна в слух. Дъждът на свой ред се обърна в порой. През шума на капките се чуваше само някакво загадъчно шляпане от гъсталака, сякаш някой ритмично натискаше бутало.

Времето си вървеше, пазачът — не. Или се беше върнал в бараката, уплашен от времето, или също беше чул нещо и беше залегнал в засада зад другия ъгъл. Тед не посмя да тръгне право към него. Отстъпи назад и на пръсти тръгна да заобикаля постройката.

В караулното продължаваха да пият и да бръщолевят.

— Интересно дали скоро ще им омръзне?

— Предишния път три дни не се успокоиха — лениво отвърна на готвача Майк.

— Тогава бяха само два катера, а сега казват, че са се домъкнали пет корвети, а един щурмови крайцер виси на орбита.

— Ами нека да си виси, ха! Щом търсят, значи нямат координатите. Накрая ще им омръзне и ще обърнат.

Младежът най-внимателно се прокрадна под отворения прозорец, от който непоносимо миришеше на печено месо, премина вратата на бараката, зави зад единия ъгъл и надникна иззад другия. Въпреки дъждовната мъгла, дългата права стена беше видима от край до край и до нея нямаше никой. Дали не му се е причуло? Или някой в бараката е изтропал?

Без да се отпуска, Тед дойде до края на стената и пак се оказа на прага на гаража.

Само че сега него го украсяваше мокър, пред очите му размиващ се отпечатък от обувка.

В първия миг пилотът се смая, а във втория по-здраво хвана лоста, заобиколи ъгъла и… отново видя дългата празна стена.

Тед изстина, съобразил, че си има работа не с човек. Той не би могъл да се движи толкова бързо и безшумно. Къде е тази твар сега? Обикаля по втори кръг и всеки момент ще го настигне?!

Младежът рязко се обърна, но там нямаше киборг. Той скочи върху беглеца от покрива и ако Тед в последната секунда не се беше отдръпнал от въображаемата опасност отзад, с това щеше да свърши всичко. А така успя само безнадеждно да замахне с лоста, но киборгът просто го хвана през средата и същевременно опря ножа в лицето на Тиодор.

Лостът падна на земята с глух удар. Пилотът тъпо зяпна блестящия връх на острието, почти докосващ окото му.

— Убит си — спокойно каза киборгът, сваляйки ножа.

— Денка! — Тед позна приятеля си само по гласа, и то не веднага. Рижият беше пресипнал, беше станал кожа и кости, сплъстената му коса висеше на безжизнени кичури, през които като на звяр светеха хлътналите му очи. Което изобщо не попречи на пилота да стисне в прегръдка приятеля си. — Така си и знаех, че ще се измъкнеш!

Ден потръпна и се отдръпна, сякаш никак не беше очаквал такава фамилиарност от приятеля си.

— Какво ти става? — учуди се Тиодор, отпускайки ръце.

— Всичко е нормално. — Рижият, въпреки думите си, протегна ръка и предпазливо попипа озадачения си приятел по обрасналата с четина брадичка. През последните дни Ден вървеше без респиратор, филтърът му се беше изтощил, и чак преди половин час се беше снабдил с нов. — Вече е нормално. А къде са останалите?

— Михалич, док и Полина са затворени в бараката, а още с приземяването отведоха нанякъде капитана и повече не го видяхме — унило съобщи Тед. — Чакай, а къде тогава е истинският пазач?

— Счупи се — лаконично отвърна киборгът, поправяйки стърчащия от пояса му трофеен бластер.

— А няма ли резервна батерия?

Рижият поклати глава:

— И в тази има заряд само за седемнадесет изстрела. Вътре има ли още много мишени?

— Какво? А, в смисъл бандити ли? Трима пазачи, готвач и киборг.

— Останалите неутрални обекти ли са? Тоест пленници? — Ден вече горе-долу беше определил по звуците количеството на хората в бараката и разположението им.

— Аха.

— Малко.

— Бандити или пленници?

— Заряд. Вражеското укрепление притежава висок огневи и отбранителен потенциал, а ориентировъчният разход боеприпаси на единица противник е не по-малко от осем към едно. — Ден се улови, че пак говори със стандартни фрази, записани в програмата му, но след една седмица в боен режим му беше трудно да се пренастрои на човешки.

— Хайде да подмамим още някого навън и да го пленим — предложи Тед. Той и сам разбираше, че охраната е въоръжена до зъби, а да се стреля през прозореца е много по-удобно, отколкото в него. — Ето например онзи, от гаража.

— Хайде. — Ден с облекчение отстъпи командването на друг. Разбира се, да се вземат решения самостоятелно е интересно и достойно, но понякога това ужасно изморява. — А как?

— Много лесно! — Тед, напротив, мигновено доби кураж. Партньор, който без излишни спорове приема правилата на неговата игра, но в същото време не му позволява прекалено да се увлече, беше идеалният вариант за него. — Качвай се пак на покрива.

Пилотът се приближи до вратата на гаража, застана вдясно от рамката, за да го закрие отварящата се врата, почака киборгът да заеме изходна позиция и нахално почука силно.

— За какъв…? — дочу се отвътре. — На всички съм раздал по един ключ!

Тед почака половин минута и пак изкара с почукване на вратата няколко такта от победен марш.

— Абе да ти…! Да ти изсъхнат ръцете дано! По тиквата си почукай! — Бандитът без страх (животните едва ли притежават такова чувство за ритъм, а чужди хора няма откъде да се вземат тук) отвори вратата и с недоумение се заозърта.

Тед още веднъж почука, пазачът с ругатни пристъпи под дъжда, канейки се да нарита задника на шегобиеца зад вратата, — и след минута Ден вече изучаваше втория бластер.

— И този е почти наполовина разреден — разочаровано каза рижият. — О, затова пък има резервна батерия.

— Супер. — Пилотът най-сетне зареди своя бластер. — Е, сега съм готов да щурмувам даже и главния лагер!

* * *

— … А с този какво да правим? — чу Станислав, плувайки на границата между съзнанието и припадъка. Подът под корема му се люлееше, като ту ставаше стена, ту направо таван и го обземаше усещане за плъзгане и падане, от което му прилошаваше. Гласовете на негодниците звъняха в главата му като мухи в консервна кутия.

— Хвърлете го при онова ченге — след кратка пауза нареди Казака. — Те нали уж са приятелчета, нека се простят за последно. Довечера ще продължим.

„По дяволите, и Роджър е загазил“ — тъжно си помисли Станислав, чувствайки как го повдигат за яката и някъде го влачат.

Влачеха го дълго. Капитанът вече почти беше загубил съзнание, но изведнъж със замах го бутнаха напред и надолу, или в някакво мазе, или просто от висок праг. Вратата се затвори и пленникът беше обгърнат от блажена тъмнина — припадай колкото си искаш. Само че Станислав полежа на студения, леко влажен под и със съжаление разбра, че започва да идва на себе си. Синините и драскотините го заболяха по-силно, мъчително му се прииска да иде до тоалетната, за да повърне в мивката и тутакси да се напие с чиста студена вода.

Капитанът със стон се преобърна настрани. Стената се оказа съвсем близо и напрягяйки се, успя да седне и да се подпре с гръб на нея. Тъмнината всъщност не беше чак катранено черна, над вратата светеше малко кръгче, като нощна лампа в детска стая. Килията беше друга, не тази, в която Станислав вися една седмица. И не беше единична. До противоположната стена седеше и като от огледало (също така завързан и пребит) изпод вежди го гледаше… Вадим.

— А къде е Роджър? — тъпо попита капитанът.

— Какъв Роджър?

— Ами Сакаи… Капитанът на патрулната корвета „Сигуре“…

— А ти познаваш ли го? — напрегна се Вадим.

— Има си хас… Ние не за пръв път работим заедно — криво се усмихна Станислав. Нито от Казака, нито от помощника му имаше защо да крие каквото и да било, освен „черната кутия“. Ами ако корабите над Медуза са обикновено съвпадение, а писмото до Роджър все още плува във вакуума, ненамерено от никого? Ако търговецът на роби разбере за него, веднага ще прати в онзи сектор десетина катери, за да го търсят. — Тоест той всъщност ми забрани да се свързвам с вас, но аз няма да позволя на всякакви копелета да похищават членовете на екипажа ми!

Вместо отговор Вадим започна да псува — дълго, сочно и тъжно, и Станислав най-накрая схвана идиотската ситуация.

— Чакай, значи ти също си ченге?

— Не… Санта Клаус! — озъби се приятелят му. — За какъв дявол ми пълнеше главата с глупости на „Пазара“?

— Аз на теб?! Че ти, мамка ти, не си затвори устата какъв страшен пират и роботърговец си! Аз едва се сдържах да не ти фрасна един по мутрата!

— Даже не знам какво да мисля — усмихна се Вадим с разранените си устни, — дали да се обидя, че старият ми приятел толкова лесно е повярвал в падението ми или да се радвам на актьорското си майсторство.

— Не е ясно кой на кого трябва да се обиди. — Станислав изплю събралата се в устата му кръв, вече му беше противно да я гълта. — А защо, по дяволите, ме канеше в „бизнеса“? Ама че вербовчик!

— Исках да разбера колко дълбоко си затънал в това блато.

— И какво разбра?

— Ти също добре се беше вживял в образа — призна Вадим и приятелите, въпреки всичко, се разсмяха.

— А къде сме? — Станислав се опита да стане и, уви, това дори му се удаде. Сега някак да може да седне обратно, внимателно, опирайки се на стената, защото му се появи гадното чувство, че ако рухне, ще се разбие на парчета.

— В товарния отсек на „Шейтан“.

— Така ли? Изглежда като някакво мазе, даже мирише на картофи.

— Защото тук имаше точно картофи, аз самият помагах да ги разтоварят. А щом свършиха — бам по главата и на разпит. Оказа се, че Казака ме е разкрил още преди седмица и е останало само да ме хване…

— А какво искаше от теб?

— Опитваше се да разбере какво съм успял да открия, на кого съм предал данните и дали в шайката му има други внедрени агенти.

— А ти какво успя?

Увисна неловка пауза и Станислав решително я прекъсна:

— Всъщност по-добре не ми разказвай. Навярно Казака нарочно ни е сложил заедно в тази килия, за да си обменим информация и после да я измъкне от онзи, който първи не издържи на мъченията.

Приятелят му виновно се изкашля, защото съвсем не беше замълчал заради това. Капитанът благородно си придаде вид, че нищо не е разбрал и не се е обидил.

— Хайде по-добре да си поговорим за нещо приятно — предложи той. — Как е жена ти? Какво дете ви се роди?

Станислав веднага разбра, че не беше уцелил с темата, но беше късно.

— Момиче… — нежно и тъжно отвърна Вадим. — Нарекохме я Василиса, Лисонка… Преди една година Марина полетя с нея на гости при майка си, а аз трябваше да се присъединя към тях след три дни, когато предам проекта си и се освободя… В сектор ЛО-76 корабът им бил нападнат от пирати.

— Пленили ли са ги?

— Опитали са се… Корабът е бил бърз, а екипажът млад и рискован… Решили са, че ще успеят да се засилят и да се гмурнат в червеевата дупка, но в последния момент са били уцелени от ракета, завъртели са се, настройките на скока са се променили… Това, което е излязло в съседния сектор след една седмица, приличало на парче използвана дъвка.

— Много съжалявам — смутено промърмори Станислав, не си представяйки какво друго може да каже, за да не изглежда глупак и лицемер.

— Тогава се пропих за един месец — продължаваше Вадим, също не желаейки да слуша недодялани съболезнования. — Мъртво пиян се домъкнах в участъка и направих скандал, че ченгетата само седят на задниците си и изяждат данъците ни. Фраснах в окото някакъв сержант, който се опита да ме изведе навън… Седях в затвора три дни. А после ми звъннаха и ми казаха: „Слушай, човек, ти и без това няма да се успокоиш — или ще се погубиш, или ще направиш някоя глупост, така че по-добре ела при нас, помогни ни да ядем от данъците…“ И аз отидох.

— И какво, наяде ли се? — Станислав опипа с език левия си горен кучешки зъб. Дори да не падне, вероятно ще се наложи да се извади и да се сложи имплант.

— До насита… Половин година работех по това дело, мъкнех се с всякаква паплач, търсех следи към големите риби… И ето, когато вече плътно задишах във врата на Казака, някой ме е познал и ме е предал. — Вадик се поколеба и неохотно добави: — Мислех, че си ти.

— Не — отряза капитанът. — Обаче аз точно заради теб загазих. Ти ме препоръча на Казака и излиза, че си ме завлякъл с теб на дъното.

— Много съжалявам — саркастично измърмори Вадим, облегна тила си на стената и затвори очи. — Нещо пак се отплеснахме… По-добре ми разкажи за дъщеря си. Избрахте ли й тогава подарък на „Пазара“?

— Дъщеря? — разсеяно отговори Станислав, медитирайки върху раздвояващата се лампа. — Коя?

— Ти няколко ли имаш? — с уважение уточни приятелят му.

— Изобщо нямам нито една… А, за Полина ли питаш? Каква дъщеря ми е тя — горчиво се усмихна капитанът. — Макар че… Навярно може и така да се каже.

— Осиновена ли е?

— Блудна дъщеря… Както и целият екипаж. Хванаха ни заедно, мен ме държаха една седмица в единична килия, а тях ги пратиха на някаква плантация.

— Сигурно да събират кнафове, такива едни паразити в тревата — съобщи Вадим. — В лагера от тях изцеждат полухраносмления сок, консервират го и го пращат на „черните“ фармацевти, а те го пречистват и обработват. Накрая се получава червен прашец и десет грама от него струват три хиляди единици. Казака вече започна полека да събира оборудване и да наема химици, иска сам да го пречиства. Получава се по-изгодно, отколкото да продава суровината.

— А-а-а… Слушай, ти знаеш ли дали на тези плантации не е много опасно? Безпокоя се за момчетата си, Казака каза, че те вече…

— Лъже — неубедително възрази Вадим. — Просто те плаши.

— Аха — благодарно кимна Станислав. — Така си и мислех.

Не се получи особено приятен разговор.

* * *

— Интересно, днес ще ни хранят ли? — унило попита един от пленниците. По покрива равномерно трополеше дъжд и повечето хора спяха, използвайки неочакваната почивка.

— Защо не попиташ: „Интересно, с какво?“ — Бьорн се обърна на другата страна, погледна празния матрак и предпочете да легне по гръб.

— Ама планът за реколтата не се провали по наша вина!

— Да беше си припомнил и човешките права…

— Какво толкова? Избягал един глупак… Останалите в какво са виновни?

— Глупак си ти! — веднага реагира Полина и рязко седна на матрака, за да разгледа говорещия — слаб мъж, лежащ до вратата. — Мислиш, че ако безропотно работиш за тези негодници, ще заслужиш нещо? Ха! Все едно каквото си поискат, това ще направят с нас, както и да се стараеш да им угодиш.

— Освен това работата въобще не е в бягството — подкрепи момичето Вениамин. — Явно нещо са съобщили на пазачите от базата, затова са прекратили събирането на реколтата.

Пленникът сърдито изсумтя, но замълча.

— Стрвмсе, вдх нщ в нбт прд дсе прбрм — неуверено призна Михалич. — Крб, србрст.

— Кораб? — оживи се Полина. — Да не би полицията най-сетне да се е добрала до Медуза? Ура, търсят ни!

— Нас отдавна ни търсят — сряза я Бьорн. — И все никак не могат да ни намерят. Сигурно Казака ги е засякъл още като са долетели и се е замаскирал както си трябва.

— Значи трябва да им дадем някакъв знак!

— Например? Да покрещим в хор?

Вратата се отвори. Слабият мъж веднага се престори, че спи. В бараката влезе пазачът с бръснатата глава, огледа се и веднага видя Полина, която седеше на матрака и го гледаше предизвикателно.

— Ела насам, котенце — нахакано нареди бандитът.

Полина погледна зачервената му от пиене муцуна с мазно блестящи очи и радостното оживление мигом изчезна, както и цялата й храброст.

Момичето скочи и отстъпи назад, но пазачът бързо я настигна и я хвана за ръката.

— Пусни ме! — изпищя Полина, опитвайки се да се измъкне, но бандитът беше почти с цяла глава по-висок от нея и два пъти по-силен. Съпротивлението на жертвата го забавляваше и той просто стоеше и стискаше китката й, докато отчаяното момиче не го ухапа по пръста. Тогава пазачът изпсува, изви ръката й зад гърба и я помъкна към вратата. — А-а-а, помощ!

Всички, особено жените, старателно отместваха погледи. В защита станаха само Вениамин, Михалич и със закъснение Бьорн, но пазачът извади бластера и зловещо попита:

— Какво, някой да не би да иска да я замести?

Пленницата замълча и наведе глава, разбирайки, че иначе разгорещеният от алкохола бандит просто ще застреля някой от приятелите й или дори всичките трима.

Хилавият мъж отвори едно око и злорадно изпрати с поглед минаващото покрай него момиче: „Така значи, казваш, че няма смисъл да угаждаш на бандитите?“

Полина вдигна глава и изправи рамене, също така безмълвно отговаряйки: „Те ще получат тялото ми, но не и душата ми!“, но май никого не убеди. За тялото също й свидеше много. Бръснатият изглеждаше дори не като изнасилвач, а като садистичен маниак.

Той почти беше замъкнал Полина до караулното, когато насреща излезе Майк и тихо помоли:

— Остави момичето.

— Защо, жал ли ти е за нея?

— Жал ми е — потвърди пазачът, но ореолът на благороден рицар твърде кратко засия над него: — Аз самият съм й хвърлил око.

— А-а-а, това ли е пиленцето от новичките, за което ти ми разказа? — мръснишки се ухили бръснатият. — Ама ти не обичаш да са с белезници, а с добро тя няма да дойде с теб. Дай поне аз да се възползвам!

Майк се заколеба, очевидно не желаейки да се кара с приятеля си заради такава дреболия. Бандитът вече се беше наканил да влачи Полина по-нататък, но момичето бързо възрази:

— Защо? Ще дойда!

Пазачите отново се втренчиха един в друг. Полина се надяваше, че те сега ще се сбият и ще забравят за нея, но бръснатият философски сви рамене, блъсна момичето към колегата си и прибра бластера:

— Добре, забавлявай се. А аз ще ида да видя какво правят нашите майстори, че нещо се загубиха. Сигурно са си скрили по някоя бутилка в гаража и сега пият без нас, гаднярите…

У Полина се появи недоброто подозрение, че пазачите просто играха на „добро и лошо ченге“, но нямаше къде да се дене. Този поне имаше дълга коса.

— Ох, мамка му, как вали! — Бръснатият се приближи до вратата, погледна в прозорчето й и настръхна. — Нещо не ми се иска да излизам навън.

— Ами не ходи, има кого да изпратим — равнодушно каза Майк. — А и Казака вече сто пъти каза да носим комуникаторите си.

— Ама те не вършат работа до базата, а между нас за какво са ни? По цял ден висим в една и съща барака.

— Тогава не се оплаквай. — Майк не се задържа в караулното, само взе едно одеяло от койката.

В карцера сега беше по-уютно, отколкото в спалното помещение — прохладно и не задушно. Пазачът галантно даде път на „дамата“ и небрежно се поинтересува:

— Гладна ли си? Мога да донеса бира и сандвичи.

— Донеси — бързо каза Полина, не толкова умирайки от глад, колкото отдалечавайки „срещата“. — А шоколад нямаш ли?

— Какво? — обърка се бандитът.

— Шоколад — повтори пленницата с толкова тъжен и мечтателен глас, сякаш ставаше дума за диамантено колие или поне за палто от норки, заради които дори най-доброто момиче е готово на всичко. — Млечен… с лешници…

— Добре, ще потърся — учудено се съгласи Майк. — На, застели го тук.

Пазачът затвори вратата, а Полина остана да стои насред стаичката с одеяло в ръце, без да знае дали да плаче или нервно да се смее. Честно казано, при четенето на любовните романи за благородния пират и похитената от него девица ситуацията й изглеждаше в по-друга светлина. А тя, глупачката, даже се чудеше защо дамите толкова дълго се опъват, не желаейки да падат в обятията на синеокия (черноокия, зеленоокия, едноокия — за всеки вкус) негодник с абордажна сабя!

Момичето въздъхна и мрачно тръсна одеялото, изтърсвайки потенциалните дървеници от него. Ръцете й трепереха, а коремът й се свиваше съвсем не от любовен копнеж. Плешив или дългокос, противен или симпатичен, вежлив или груб, пазачът си оставаше гаден, жесток и безжалостен изнасилвач.

* * *

Гръмотевиците се отдалечиха, небето изсветля, но пороят и не мислеше да спира. „Санитарният майстор“ от гъсталака, който натискаше буталото, се разработи още повече, преминавайки към по-голяма помпа за вакуум и отвреме навреме съпровождайки процеса с шумно скърцане. Така и не стана ясно дали това беше някакво животно или физическо явление.

Тед не издържа, постави длан под течащата от края на покрива струя, дръпна респиратора и жадно преглътна водата.

— Ех, как ми се иска да ям… — безнадеждно отбеляза той.

— Да не предлагам варианта „да повърна храна“? — Ден се шегуваше, макар че неговите разработчици бяха предвидили такава възможност. Моделът на поведение на отряда киборги, когато бяха на мисия, беше изготвен на база колективните насекоми: разузнавачи, пазачи, доставчици на храна.

— Не, защо пък? — криво се усмихна пилотът. — Веднага ми стана по-леко да търпя. А ти с какво се прехранваше в гората?

— Различно — уклончиво отвърна навигаторът.

Тед си припомни гъбките и предпочете да не пита повече.

— Е, какво, ще се заемем ли с останалите пазачи?

— Аха — разсеяно отговори Ден. — Да бягаме към гората.

— Защо? Ей! — Тед без колебания затича след партньора си. Бягащият киборг беше твърде заразителен пример.

— Защото един от пазачите се зае с нас — обясни рижият, вече клекнал зад дървото.

— Къде? Никого не виждам.

— Аз също. Но някой излезе от бараката. Върви от лявата страна на постройката. — Ден насочи бластера към ъгъла, иззад който трябваше да се появи мишената, но почти веднага го свали. — Спря. Обърна се на четиридесет и седем градуса и се задвижи бързо. Изчезна.

— Излетя ли?

Рижият укоризнено изгледа Тед.

— Изчезна от детектора ми. Навярно ни засече и също се скри в гората.

— Киборг? — уточни Тиодор, приглаждайки мократа си коса назад, за да не влиза в очите му. — И какво ще прави сега?

— Базова тактическа програма — да се прокраднеш в тила и да изясниш с кого си имаш работа. Ако обектът е квалифициран като вражески и не притежава значително преимущество, да го унищожиш. Ако притежава, да отстъпиш и да докладваш на господаря.

— Ама че гадория! — трезво оцени силите им Тед. — Можеш ли отново да го засечеш, щом се приближи?

— Ще опитам. Дъждът и дърветата ми пречат.

— Но на него също?

— Вероятно. — Ден имаше някаква представа на какво е способна „седморката“, но не се беше сблъсквал в бой с такава.

— А по-точно?

— Четиридесет и два процента.

Тед не успя да попита в чия полза. В дървото, към което навигаторът притискаше гърба си, долетя лъч плазма и отряза от ствола му огромно парче. Местната растителност изглеждаше като земната само по формата си, от разкъсаните съдове бликна зелена и сива течност и замириса по-скоро на изгоряла козина, отколкото на горяща дървесина. „Дървото“ се заклати, отпусна клони и се отпусна на земята в спирали като умряла змия. Вторият и третият изстрел също бяха предназначени за Ден, който като сянка се беше изплъзнал и от плазмата, и от падащия дънер, така че когато вниманието на стрелеца се насочи към Тед, него вече го нямаше на предишното място.

Партньорите рамо до рамо залегнаха зад по-надежден камък. Лежащото дърво продължаваше да се спаружва, мъчително жвакайки с остатъците от сок в жилите си като агонизиращо животно. Ръката сама се насочваше към оръжието да го застреля, за да не се мъчи.

— Къде е той?

— Там — лаконично отвърна Ден. Но щом Тед се повдигна, за да погледне, рижият го хвана за колана и го дръпна назад. — Той със сигурност знае къде сме ние, а скоростта на реакцията му е два пъти и половина по-голяма от твоята.

— Значи да седим и да чакаме, докато се добере лично до нас?!

— Не. Остани тук, а аз ще го примамя настрани. Само не си помисляй да стреляш по него!

— Защо?

— Докато не представляваш заплаха за него, няма да те пипне. Аз съм приоритетната му цел. После ще се върне за теб.

— Как пък не! — разяри се пилотът. — Той ще те убива там, а аз да седя в тила? Няма да стане!

Ден мълчаливо отне бластера му и изскочи иззад камъка, преди Тед да се опомни. Приятелят му можеше да му се кара колкото си иска, но вероятността човек да оцелее в горска престрелка с DEX беше около 3,2%. При това под „човек“ се имаше предвид средностатистически боец от специалните части.

Както разчиташе Ден, вниманието на „седморката“ се съсредоточи върху по-опасния противник. Плазмометът стреляше безшумно, единствено летящите осколки от камъни чукаха по дънерите, съскаше бързо угасващият от течността пламък и с трясък падаха отсечените клонки. Рижият стреля няколко пъти в отговор, но само разкри местоположението си и се наложи спешно да го промени. „Седморките“ можеха да изглеждат слабоумни автомати, изискващи точни заповеди стъпка по стъпка, но все пак не ги бяха програмирали да носят чай и правилно да масажират гърба на господаря си. DEX беше военна серия киборги и я бяха усъвършенствали именно в тази посока. „Седморката“ няма да отстъпи, докато не се убеди, че врагът е унищожен.

Тед не се стърпя, погледна иззад камъка и разбра защо приятелят му го е „зарязал“. Киборгите се движеха толкова бързо и така изкусно използваха всякакви укрития, че човек едва успяваше да забележи тъмното петно, мяркащо се в струите на пороя. Не беше възможно да се прицели, можеше само да настрои оръжието в автоматен режим и да произведе редица изстрели в една линия. Два-три пъти така и край с батерията.

Отстрани силите изглеждаха равни, но всъщност „седморката“ постепенно вземаше надмощие. Тя неумолимо се приближаваше към Ден, който все по-трудно се изплъзваше и на това отиваха всичките му сили. В края на краищата разстоянието между киборгите толкова щеше да се съкрати, че даже човек нямаше да пропусне.

„Прекалено ниско ниво на енергия. Част от имплантите ще бъде изключена“ — безжалостно съобщи системата, извеждайки на екрана схема на тялото и очертавайки с червен цвят най-малко значимите, по нейно мнение, области. Ден имаше три секунди, за да избере други области или да отмени режима на икономия (обаче тогава със сигурност няма да излезе победител от битката, а ще пукне веднага след врага като изтощен кон).

Поредното дръвче падна на две части, отрязано на метър от земята, а от другата страна на неговия пън се строполи тяло. Храсталаците почти напълно го скриха, но стрелбата мигом се прекрати. „Седморката“ изникна иззад дънера и уверено тръгна към пънчето, знаейки, че целта е победена. Останало беше само да вземе трофей за господаря.

— Ден!!! — Непоносимо беше да се гледа как DEX-7 като лешояд се навежда над тялото на приятеля.

Киборгът се обърна към гласа, вдигна ръката с плазмомета и сякаш се взриви отвътре, почти в упор застрелян отзад. Късчета от плътта и от комбинезона, заедно с лазерните лъчи, се пръснаха напред и настрани, а след тях в широка дъга задимяха и запъшкаха ранените дървета — бластерът беше изплюл по-голямата част от заряда си наведнъж.

Когато Тед отново вдигна глава, до пъна лежаха вече две тела. Дъждът спря, сякаш го бяха спрели от превключвател, а гората придоби режещи очите яркост и контраст, сякаш пилотът най-сетне беше свалил запотените си очила. Само от дърветата още падаха капки, размазвайки ален ореол около неподвижните тела.

Изстрелите от бластера бяха разрязали „седморката“ на две слабо свързани части, но Тиодор едва обърна внимание на този ужасен миш-маш и се хвърли право към приятеля си.

— Рижи, как си?!

— Се-ега-а-а… — Невредимият на пръв поглед Ден едва мърдаше езика си като мъртво пиян или полупарализиран. — Рестартирам се.

Навигаторът произнесе последната дума вече с нормален глас, а после с едно плавно бързо движение седна и стана. Изтръска се от пръстта и треските и замислено каза:

— Струва ми се, че разбрах защо Станислав Федотович не обича киборги.

— И аз ви мразя! — от душа кресна пилотът. — Къде те уцели?

Ден равнодушно повдигна дясното си рамо с димяща по краищата дупка в комбинезона. Изгарянето изглеждаше некрасиво, но не и сериозно.

— А защо тогава падна?

— Киборгът се смята за унищожен, щом активността на процесора му напълно се прекрати. Затова го изключих за няколко секунди. С цел да икономисам енергия — с непонятна за Тед ирония добави Ден. — Противникът се хвана.

— А как тогава успя да стреляш?

— Не знам — смути се рижият.

Ден вече беше правил нещо подобно. По-точно, то беше станало против волята му, в битката за базата на Алианса, когато до него се беше взривила електромагнитна граната. Защитата му не издържа и системата започна рестарт, по време на който би трябвало киборгът да лежи в кома. Но Ден помнеше всичко отлично, дори успя да отговори нещо на Станислав Федотович, макар че тялото едва го слушаше. Процесорът все пак беше неотменна част от мозъка му, замествайки или стимулирайки някои участъци.

— И ти още ще ни мътиш главите, че си просто едно оборудване? — изръмжа Тиодор. — Освен процесора имаш и мозък… Но не много! Дай си ми бластера, нещастнико!

Ден покорно му протегна оръжието, но пилотът успя да размисли:

— Всъщност по-добре да взема ей тази играчка.

Тиодор се наведе към плазмомета, лежащ до останките на „седморката“, но в същия миг нещо така се впи в гърлото му, че му притъмня.

— Не се приближавай до него — закъсняло го предупреди Ден, продължавайки да държи Тед за яката, докато пилотът не възстанови равновесието си.

Окървавената ръка на „седморката“ напразно хвана въздуха и разочаровано падна.

— Мамка му, аз си мислех, че е умрял! — поразено изхриптя пилотът.

— Дори и ако е умрял. На някои модели им имплантират взривно устройство. Включва се, щом сърцето спре.

Рижият протегна ръката си с бластера и хладнокръвно изстреля в гърдите на „седморката“ остатъка от заряда. Тялото галванично се изви като дъга и отново се отпусна. Ден почака няколко секунди, убеди се, че няма да последва взрив и вдигна трофейното оръжие.

— Дръж.

Тиодор неловко повъртя плазмомета в ръцете си.

— Слушай, аз разбирам, че моментът не е подходящ и въпросът ми е дебилен, но… Не ти ли е трудно да убиваш киборги?

— Трудно ми е — съкрушено потвърди рижият, разглеждайки дебелата „нула“ на индикатора за батерията на бластера. — Голям разход на време и боеприпаси.

— Не, не в буквален смисъл! Ами, просто нали ти също си…

— Не — отсече Ден, избирайки от двата други бластера онзи, в който беше останал повече заряд. — Аз се опитвах да разговарям с тях. Опитвах се да обменям информация. Безполезно. Или те наистина са машини, или… Мисля, че той не ми се е обидил.

— Ами добре тогава — смутено измърмори Тед. — Хайде да измъкваме останалите бандити от бараката!

* * *

Горската битка мина незабелязано за пазачите. Прозорецът на караулното гледаше на другата страна, дъждът и гръмотевиците бяха заглушили звуците от стрелбата, а неизбежният при такава престрелка пожар беше потушен веднага.

Партньорите се прокраднаха към прозореца и надникнаха един след друг. Караулното беше празно, а някъде зад стената, или в коридора, или в кухнята, шумно се караха. После до вратата се мярна пазачът с бръснатата глава, но не влезе вътре, а отмина нататък.

— Да го застрелям ли през прозореца, щом се появи отново? — предложи Ден. — Ще мога.

— Не, ще уплашим двамата други. Веднага ще съобщят в базата, а самите те ще залегнат или ще изтичат в спалното да вземат заложници.

— Да почакаме всички заедно да се съберат в караулното?

— Ами ако не се съберат? — Ако пазачите са пратили киборга на разузнаване, то вероятно вече са нащрек и едва ли ще се върнат да си допият. — Трябва да проникнем вътре и то колкото се може по-скоро.

— Номерът с покрива няма да мине тук. Над прага има прекалено дълга козирка, а във вратата има прозорче, през което се вижда кой чука.

— Отлично. — Респираторът скри палавата усмивка на пилота, но не и хищно заблестелите му очи. — Дръж плазмомета и да идем да одерем някой пазач.

— Вероятно ще ни е по-удобно с нож — поколеба се Ден.

Тед се задави от смях и за всеки случай взе плазмомета обратно. Май в някои случаи наистина е по-просто да разоръжиш приятеля, отколкото да губиш време за обяснения. Сам ще разбере скоро.

Пазачът с бръснатата глава, мърморейки, излезе от столовата. Глупавите игри на колегата вече му бяха писнали. Човек може да си помисли, че Майк се кани да се жени за тая мадама! А сега той няма с кого да се позабавлява и няма какво да хапне…

Бандитът се сепна и се обърна към вратата.

— Ей! Отворете, моля ви! — приглушено се донесе зад нея. — Предавам се! Тук е мокро, страшно и съм много гладен!

Пазачът предпазливо надникна през прозорчето и бързо откри причината за такава съзнателност. Зад гърба на беглеца, извил ръцете му зад гърба и допрял плазмомет до слепоочието му, стоеше киборг. Главата на пилота закриваше лицето на DEX-а, но кой друг може да стои там в служебен комбинезон и без респиратор?

— Какъв гост си имаме! — възхити се бръснатият, бързо отключвайки вратата. — Влизай, боклук, откога те чакаме!

Тед прекрачи прага с виновно наведена глава, но когато пазачът, без да бърза, с вкус се накани да го удари в корема, блудният роб внезапно се изправи и го изпревари с кроше в челюстта.

Обаче не успя да нокаутира такъв здравеняк с един удар. Бандитът издаде задавен звук и отстъпи, не толкова зашеметен, колкото изумен.

— Ей, ама ти не…

Тед не го дослуша, защото видя как от столовата с любопитство се подаде готвачът.

Готвачът също ги видя, пребледня, изохка и се метна обратно.

— Ден, довърши го тоя! — извика пилотът, заобиколи бръснатия и се хвърли в гонитба.

Киборгът и пазачът озадачено погледнаха след него, а после се втренчиха един в друг. Ден оцени ситуацията и свали плазмомета. Стрелбата в тясното дървено помещение можеше да доведе до нежелани последици, а противникът му все едно нямаше да успее да извади бластера.

Бандитът разбра този жест другояче.

— Е, какво, ще играем честно ли? — злорадо уточни той, разкрачи се широко, загледа лошо и започна да загрява, размахвайки юмруци.

— Аз всъщност съм боен киборг — вежливо съобщи Ден. — Така че по-добре се предай веднага.

— Давай, лъжи още! — презрително изсумтя бръснатият, който окончателно се убеди, че врагът го мами — киборгът нямаше да почне да разговаря с противника си. — Е?!

Рижият сви рамене и изкопира позата му. Това, което киборгите със сигурност не правеха, е да пречат на хората да се заблуждават.

Ако готвачът беше съобразил първо да заключи вратата на столовата, щеше да има шанс да дотича до масата, където лежаха бластера и радиопредавателя му. Обаче него го бяха назначили за готвач, точно защото не ставаше за нищо друго. Даже се спъна на равното, защото краката му се заплетоха от страх. Тед като ястреб пикира на гърба му, нахално го мушна с пръст между лопатките и заповяда:

— Предай се, иначе ще те застрелям!

— Предавам се, предавам се! — с облекчение заблея готвачът, който не се надяваше така лесно да се отърве. Съдейки по лицето на противника, кулинарният геноцид изискваше жестоко отмъщение.

Тържествуващият пилот отне бластера му и ръчкайки пленника с него, успя точно за кулминацията на „битката“. Бръснатият нападна киборга като бик тореадор. Ден го пусна плътно до себе си, мълниеносно отскочи, хвана го, дръпна и Тед потръпна от разнеслия се звук, а след него и вик.

— Ето значи как изглежда това отстрани! — промърмори той и се отвърна, мръщейки се.

— А? — неразбиращо вдигна глава рижият.

— Нищо, нищо, продължавай, не се разсейвай.

Пазачът пак изкрещя, Ден беше по-хуманен от „седморката“ и със следващото дръпване върна костта на мястото й.

— Това нищо не е — пренебрежително отбеляза пилотът. — Да беше видял как той троши яйца! Къде е Майк?

В отговор бръснатият само заръмжа от болка и ненавист, но впечатленият готвач страхливо заекна:

— В карцера, с момичето!

Партньорите се спогледаха и синхронно, с един удар, уговориха пленниците малко да дремнат на пода.

— Вратата навън или навътре се отваря? — в движение попита Ден.

— Навън!

— Аха. — На последните метри киборгът прибави скорост и с мощен ритник изби вратата.

— И защо въобще попита? — поинтересува се Тед, гледайки стърчащата изпод вратата ръка с шоколадено блокче в нея. Съдейки по омачканата обвивка, продуктът беше дефицитен и се беше наложило да бъде извоюван.

— Да преценя силата и точката на удара — сериозно отвърна рижият. — Поли, добре ли си?

— Денка! — Момичето излетя от ъгъла и с радостен писък увисна на шията на киборга. — Ти си жив!

— Аз също съм жив — засегнато напомни Тед.

Полина охотно целуна и него по бузата.

Вратата, върху която стояха приятелите, слабо замърда и застена, привличайки вниманието им.

— По дяволите, някак ми е неловко пред човека — съчувствено отбеляза момичето, клякайки и поглеждайки под вратата. — Той се стараеше, намери ми шоколадче, а вие го смачкахте като палачинка…

— Какво?

Полина обясни.

— И този идиот повярва, че ти с радост ще му се отдадеш за едно шоколадче? — ококори се Тиодор.

— Ти нали вярваш, че момичетата го правят за чаша кафе — ехидно му припомни Полина.

— Не е вярно, там имаше и билет за атракциите в лунапарка!

— Друго да не е, но атракции и тук имаше предостатъчно. — Момичето вдигна ръка и дръпна ръкава си, показвайки синините на китката си.

През това време Ден скъса опаковката на шоколада и веднага отхапа половината.

— Вкусен е — забеляза той.

— Ей, Майк за мен го донесе! — сепна се Полина.

— Ама ти не му даде — справедливо отбеляза Тед. — А Ден му даде. С вратата по тиквата.

Рижият сговорчиво протегна огризката на приятелката си, но тя, преглъщайки слюнката си, поклати глава, разбирайки, че киборгът ще използва много по-ефективно тези калории.

— Някъде там под вратата има и сандвичи — съобщи тя.

Честно казано, това беше много по-тежък довод да проявят хуманизъм и най-после да освободят нещастния Казанова.

— Кафи „благодаря“, фе уфпяха наффреме — злорадно го посъветва Полина, давейки се с незаслужения, но ужасно вкусен сандвич. — Фе инафе фсялата барака фтяхме да ффкачаме върху фтеб!

Майк простена нещо непонятно, но едва ли благодарно. Без да настоява, Ден го хвана за крака и го повлече при останалите бандити, а после отиде да събере лежащите отвън. През това време Тед намери сандъка с белезниците и скоро окованите пазачи един до друг лежаха в карцера, полека идвайки на себе си. Чувството беше много неприятно и обидно.

— А какво ще правим с вратата? — Ден се опита да я постави на място, но тя тутакси отново падна вътре. Този път не напълно, защото киборгът успя да я хване, а на бандитите, които изкрещяха в един глас, равнодушно каза:

— Извинете.

— Сега ще извикаме Михалич, той бързо ще я оправи. — Тед се отправи да пусне работниците.

Ден остави вратата и тръгна след приятеля си. Ами ако още нещо трябва да се избива? Полина остана да караули бандитите, така самоуверено размахвайки бластера, че вратата вече не им се струваше най-лошият вариант.

Странните звуци в коридора бяха привлекли вниманието на затворените в спалното помещение хора, затова не се получи пълна изненада. Вярно, че пленниците очакваха да видят по-скоро полицаи или пазачите, а не „загиналия“ беглец, заедно с подивял киборг и вместо с ликуващи викове ги посрещнаха с напрегната тишина.

— Какво е това? — стъписано попита Бьорн, гледайки покрай Тиодор. Рижият успяваше да не гледа никого, но при това на всеки му се струваше, че киборгът наблюдава именно него и във всеки момент ще стреля, ако усети заплаха. Всъщност точно така си беше.

— Това е кой, а не какво — гордо го поправи пилотът. — Запознайте се с моя колега Ден!

— А… Мм… — Миньорът не можа да измисли как да реагира на това, но най-сетне разбра главното: — Излиза, че ние сме свободни?!

Тед скромно кимна и в следващия миг пленниците с радостни викове се хвърлиха към него, заобиколиха го и го запрегръщаха го един през друг, питайки какво се е случило.

Ден отстъпи, за да не им пречи, а после направо се обърна и се отдалечи.

* * *

Когато еуфорията утихна, бившите пленници обходиха бараката, разбиха склада и сейфа с филтрите, назначиха караулни, набързо хапнаха и отново се събраха в спалното на съвет.

— Утре ще дойде нова смяна — загрижено каза Бьорн. — И което е още по-лошо, старата трябва да се върне в базата. Иначе тук ще изпратят наказателен отряд, а ние имаме само шест бластера, седемнадесет резервни батерии, полуразреден плазмомет и остарял модел киборг.

— Остарял? — възмутено измърмори Полина, но Михалич й изшътка, сега не беше време да бъде толкова придирчива към думите, макар и обидни.

— Може да направим засада край пътя — предложи един от миньорите. — Ще стреляме по гадовете, щом доближат плантацията.

— На киборгите не им е необходим път, те ще минат през гората и ще ни атакуват от различни страни — възрази Тед.

— А ако ние самите атакуваме?

От всички страни се дочу нервен смях и мъжът обидено уточни:

— Съседната плантация! С четирима бандити можем да се справим.

— А киборгът?

— С киборга нека се оправя този киборг тук. Все някак е победил нашия.

— Просто му провървя — отсече Тед. — Прекалено е рисковано да повтаря този номер.

— А теб какво те засяга? Нека DEX да рискува.

— А ти самият не искаш ли да побягаш малко от „седморката“? Не?! — ядоса се пилотът.

— По-добре помислете как ще се доберем до онази плантация — прекъсна зараждащия се спор Бьорн. — През базата или пеша през гората?

— Девет километра — свери по картата Тед. — А там вече се стъмва.

— Може да си починем и рано сутринта да тръгнем.

— До смяната или след нея?

— Ще трябва да вървим три часа — пресметна Бьорн. — А може и четири, в гъсталака не може да се върви много бързо, там и без хасите има какви ли не хищници. Докато дойдем, ще са открили, че ни няма и ще ни чакат.

— Мда, май наистина няма да стане — предаде се авторът на идеята. — Налага се тук да заемем позиция. Да направим барикади от дървета, да укрепим вратите…

— А ако хвърлят гранати по нас?

— Почакайте — вдигна ръка Вениамин, привличайки вниманието, — а защо изобщо трябва да се сражаваме с тях?

— Точно така — подкрепи го нервен глас от задните редици. — За какво ни е този глупав бунт? Все едно не можем нито да избягаме оттук, нито да завземем базата! Нека да предадем инициаторите на Казака и всичко да приключи.

— Какво?! — в един глас извикаха Тед, Полина и още няколко души. Момичето не можа да види кой е толкова малодушен, но не се съмняваше, че е онзи хилав човечец.

— Никого няма да предаваме — твърдо възрази Бьорн, гледайки с упрек доктора. — Стига ни, че вече веднъж се предадохме и ето какво излезе от това. Пак умираме един след друг, но сега като роби.

Тед одобрително се усмихна. Очевидно беше успял все пак да оживи вече почти сломения миньор.

— Не, вие не ме разбрахте! — побърза да се оправдае Вениамин. — Имах предвид, че забравихме за полицейския флот! Нали той вече е тук, трябва само да привлечем вниманието му. Според мен, това е много по-разумно и реалистично, отколкото сами да вземем оръжие в ръка.

— А ако това не е полицията, а друга банда? Конкуренти на Казака?

— Е, и какво? — подкрепи доктора набитият мъж, досега мълчаливо стоящ до Полина. Сега той най-сетне дочу една добра идея, достойна за гръмкия му и убедителен глас. — Колкото повече се убият едни други, толкова по-малко ще останат за нас.

— А как да привлечем вниманието им? Със сигнални ракети?

— В караулното май има няколко в един сандък — спомни си Бьорн. — Обаче подозирам, че охраната ги е държала, точно за да уведоми базата в случай на извънредно произшествие. Ако ги изстреляме, ще дойдат да ни накажат преди полицията.

— Защо? Корабът ще се приземи по-бързо, отколкото „Щурците“ пристигнат.

— Да, но ако лети недалеко и рискува веднага да се приземи. А ако стреляме наслуки в небето, със сигурност ще се издадем.

— Нужно ни е нещо, което да се вижда отгоре, а отстрани не — пак се обади набитият. — Дали да не запалим огньове? Например във формата на триъгълник или на звезда?

— Навън са само блата и изглежда, че пак се кани да вали. Разбира се, може да опитаме да запалим клоните с плазмомета, но жалко за заряда, и без това не е много… А ще се вдигне и пушек, ще замирише, и ако вятърът го отнесе към базата…

Тиодор се опита да си представи себе си на мястото на полицейския пилот, уморено вглеждащ се в монотонния сиво-зелен пейзаж от височина два-три километра. Какво може да разгледа оттам? Постройките? Но бараката, дори без маскировъчната мрежа, е тъмна и стои на малка полянка, губеща се сред океана от листа. Ако беше насред полето и намерят отнякъде ярка боя…

И тук пилотът се сети:

— Слушайте, нека да отъпчем в средата на плантацията международната дума от три букви!

— Коя? — подозрително уточни Полина.

— SOS, разбира се! А ти какво си помисли?!

— Станислав Федотович също си мислеше, че ще напишеш на борда „Комета“.

— Няма база за сравнение! — измърмори Тед, смутен от дружния смях. Само екипажът знаеше тази история, но останалите се бяха досетили от контекста. — Ще те назначим за главен отъпквач и ще пишеш каквото си искаш!

— Копач — поправи го Полина. — Тези храсти са неубиваеми, трябва да се изкореняват с лопати.

— А има ли лопати? — оживи се Бьорн.

— В гаража има купища всякакви боклуци. Може да не ги изкореняваме, а да ги режем с ножове или клещи някакви.

— А хасите?

— Ще подкараме „Щуреца“ с включени фарове и ще вземем всички фенери и бластери. Едната смяна ще копае и реже, а другата ще отпъжда хищниците. Те няма да посмеят да нападнат такава тълпа.

— Обаче полицията ще може да види надписа чак на сутринта, когато се съмне.

— Нищо, важното е да свършим работа до идването на охраната. Всъщност може наистина да се предадем! От земята няма да се вижда надписа и ще скрием отрязаните храсти.

— Но няма да предадем инициаторите — побърза да добави Бьорн. — Ще кажем, че отново са избягали в гората.

Докато събранието оживено разработваше плана, уточнявайки детайлите и разпределяйки ролите, Тед се сепна и шепнешком попита Полина:

— А къде е Ден?

— За последно го видях в караулното. Каза, че тук не е необходим и по-добре да иде да си почине, докато всичко е спокойно. — Момичето се изкиска: — Бьорн се опита да го накара да охранява пленниците, но Денка с каменно лице заяви, че ползвателят не е идентифициран и затова трябва да му съобщи кода за достъп. С три опита. Бьорн не посмя да попита какво ще стане след третия и сега там пази някакъв мъж.

— Аха, рижият е в своя репертоар — криво се усмихна пилотът и започна да си проправя път към изхода.

* * *

Тиодор намери Ден в кухнята и честно казано, в първия момент трепна и отстъпи. Заради трофейния комбинезон му се стори, че това е пазач. Киборгът стоеше с гръб към вратата, преглеждайки съдържанието на рафтовете с продукти и постепенно нареждаше на масата редица от буркани и пакети.

— Е, какво решихте? — равнодушно попита той, щом приятелят му се приближи.

— Ще сложим охрана и в средата на плантацията ще напишем послание с отрязани храсти, което да се вижда от орбита.

— Добра идея.

— И още как! Сам я измислих. А ти защо избяга?

— Просто излязох, за да не нервирам хората. — Последно от рафта Ден свали една еднолитрова купа и започна да смесва в нея нещо странно. Чаша захар. Чаша сухо мляко. Няколко лъжички нишесте. Самозагряваща се консерва с месо, която навигаторът отвори, но изсипа в купата само мазния бульон.

— Какво правиш? — не издържа Тед, когато Ден сложи там лъжица сол, а после и лъжица сода.

— Храносмес — лаконично отвърна киборгът, доля в купата вода и със същата лъжица я разбърка до консистенцията на течна сметана. Не беше намерил фабрична „DEX maxi“ или поне „DEX optima“ и се наложи самостоятелно да изготви състава й.

— Не е ли по-добре ечемичена каша?

— Тя има ниско КПД. Става за поддържане на формата, но аз трябва колкото се може по-бързо да я възстановя. — Рижият отпи от купата.

„Не е кондензирано мляко“ — разбра Тед по лицето му. Обаче ако имплантите пак дезертират в самия разгар на битката, ще е много по-неприятно.

Лежащата на масата радиостанция взискателно запищя. Младежите замълчаха и няколко секунди я гледаха като омагьосани, а после Ден предпазливо, като тиктакаща бомба, я приближи до ухото си, натисна копчето и с неочаквано чужд груб глас каза:

— Слушам.

— Какво слушаш, Винт?! — излая радиостанцията. — Защо пропуснахте контролното установяване на връзка?

— Такова… — „Пазачът“ сочно, заразително се прозя и извика същата реакция не само у потресено гледащия го Тед, но и у далечния си събеседник. — Поспахме малко.

— Пияни сте, така ли? — с досада уточни свръзката.

— Да ти дъхна ли?

— Не лъжи, знам я аз вашата компания! Е, нормално ли е всичко там?

— Ами да, що?

— Що, що, ако това се повтори още веднъж, ще викаш „що“ на шефа, ясно ли е?

— Ясно — промърмори Ден. — Край.

Киборгът изключи радиостанцията и внимателно я постави на предишното й място.

— Уау, не знаех, че можеш така! А мен можеш ли да имитираш?

— Мога — кратко отвърна рижият и пак хвана купата. Възхищението на Тиодор изобщо не го поласка. Ако по-рано Ден криеше от собствениците си човешките си способности, то сега се стараеше да не изтъква кибернетичните. По-добре щеше да е, ако Тед не беше чул нищо. Възторгът си е възторг, но все пак между приятелите възникваше леко неприятно отчуждение.

Радиостанцията отново запищя и по неволя се наложи да повтори фокуса.

— Слушай, Винт, имаш задача от шефа! Онова момиче от „Мозъкояда“, капитанската щерка, още ли е жива?

Тед мигом стана сериозен, приближи се и наостри уши.

— Май да, Майк днес се забавляваше с нея.

— Отлично, вземете я утре със себе си.

— Що?

— Сега Казака обработва баща й, пък той излезе костелив орех. Може да запее по-весело, ако тя е там.

Младежите разтревожено се спогледаха.

— Мислех, че отдавна сте се разправили с него — бавно, внимателно подбирайки думите си, каза Ден.

— Не, чак сутринта започнахме, нали шефа го нямаше, беше на лов за втората гнида.

— И как е той сега?

— Ами както обичайно. Затворил се е в каютата и пише гениалните си мемоари — изхили се свръзката. — Шилото вече му занесе втора бутилка, казва, че не е в настроение, по целия под се въргаляла скъсана хартия.

— Аз питах за пленника. Какво му е направил Казака?

— Да-а-а, Винт, вие наистина не сте пияни — убедено каза бандитът. — Там сте се напушили или направо сте се набоцкали! Утре ще дойдеш и сам ще видиш, ако остане нещо от него. Важното е да не забравиш за момичето! Даже ако не потрябва, ще измислим какво да правим с нея.

Прекалено подозрително беше да продължава с въпросите.

— Добре, ще я доведа.

Ден затвори и невиждащо се втренчи в масата като изключен. Тед, напротив, сочно, но уви, безпредметно псуваше Казака и шайката му, докато рижият не се сепна и не протегна ръка към приятеля си:

— Дай ми няколко филтъра, моля те.

— Защо?

— Ще ида в базата. Не знам какво господарят иска от Станислав Федотович, но колкото повече Казака пие, толкова по-лошо контролира агресивността си. А ако и писането не му върви…

— Разбрах — прекъсна го Тед, — но защо да ти давам филтрите? Нека са в мен. Сега само ще ида да изпрося един резервен пълнител от Бьорн.

— Тед, това е прекалено опасно.

— Именно — снизходително каза пилотът, намеквайки, че изобщо не се съмнява кой кого ще прикрива.

* * *

Бьорн даде пълнителя, макар че се опита да разубеди приятеля си от „глупавата идея“.

— А ако бандитите ви хванат?

— Няма страшно, аз нали още вчера „избягах“, а Ден пък дойде съвсем неочаквано. Никой няма да ни свърже с вас, не се бой.

— Ако имаше опасност да изложиш на риск плантацията, изобщо нямаше да те пусна — отсече миньорът. — А не може ли просто да изчакате полицията?

— Не може — сериозно каза Тед. — Там е нашият капитан и до сутринта може да го съсипят. В смисъл, да не издържи.

— А ти самият не се ли боиш да не те съсипят?

— Той щеше да дойде за нас.

— Това ми е ясно — въздъхна Бьорн. — Но виж каква е работата… Ти напълно ли контролираш тази „шесторка“? — Миньорът с неприязън изгледа Ден, който равнодушно допиваше „храносместа“.

— Аз не го контролирам — възмути се Тед. — Той ми е приятел.

— Аха… — Бьорн се напрегна още повече. — Тоест ти имаш само право на управление, така ли? А кой е записан като основен господар? Откъде изобщо се е взел той при вас?

— Какво значение има?!

— Абе тук един човек от старите кучета, късметлия, ме убеждаваше, че преди половин година е виждал този киборг с Казака. Е, за мен всички те изглеждат еднакво, но Питър се кълне…

— Припознал се е — отсече Тед. — Вървете да режете храстите, ние тук сами ще се оправим някак.

— Добре, ти си знаеш. Успех! — Миньорът още веднъж подозрително изгледа DEX-а, нищо особено не видя и разочаровано се отдалечи.

Не се сбогуваха с приятелите, за да не започнат да ги разубеждават, да искат и те да дойдат или да се безпокоят. Нека спокойно да работят, а когато се сетят за тях, Бьорн на първо време ще ги „покрие“, като излъже, че ги е пратил да караулят.

До базата решиха да вървят по пътя. По-бързо и безопасно е, а ако там има сложена камера, киборгът ще я засече. Ръмеше дъжд, тъмнината беше непрогледна. Широчината на пътя позволяваше да вървят един до друг, но Ден веднага тръгна напред и в средата, така че не остави избор на приятеля си, на когото не му се искаше да върви сред излизащите извън коловоза клони (а клони ли бяха въобще?). Киборгът се движеше бързо и безшумно. Тед осветяваше пътя си с фенерчето, но въпреки това няколко пъти се спъна, последния път с такъв шум, че Ден се огледа и пилотът успя да забележи, че очите му светят в червено.

— Приличаш на вампир — с насилен смях забеляза Тед.

— Инфрачервено осветление. — Киборгът веднага се извърна. — Щом се приближим до базата, ще го изключа, за да не ни издаде.

— Или да го направиш по-ярко за целите на психическата атака?

Ден премълча, явно не желаейки не само да се шегува, но и да разговаря.

— Не се сърди на Бьорн — виновно го помоли Тед. — Той просто е видял на какво са способни киборгите на Казака и сега се бои от всички.

— Не му се сърдя.

— Ами да му беше казал нещо тогава! Ти умееш с една дума така да отрежеш човек, че да му държи влага.

— Защо?

— Ами отначало щяхте да се скарате, а после можеше да се сприятелите. Бьорн е умен мъж и щеше да почне поне да се отнася по друг начин към теб.

— Защо?

— Недей да се упражняваш върху мен, а?! Ако не ти пука за пленниците, защо се съгласи да дойдеш на Медуза?

— Защото вие дойдохте тук — с убийствена честност отвърна киборгът.

— Ами Рики? Мислех, че се стараеш и заради него.

Ден отново не отговори, но приятелят му се оказа упорит:

— Слушай, между тези момчета навярно също има добри хора. А ако ти избягваш всички, никога няма да го разбереш.

— А ако не ги избягвам, ще ме ликвидират.

— Кой, Станислав Федотович ли?!

— Той също не обича да си търся белята.

— Едно е да си търсиш белята, друго е просто да разговаряш!

— За киборгите това е едно и също.

Зад гърба на Тиодор се чу някакъв шум. Пилотът бързо се обърна и установи, че вече не са сами на пътя. При това третият толкова спокойно и деловито тичаше в тръс след тях, че на Тед дори му се стори някак нелюбезно да стреля по него. Макар че, естествено, тутакси извади бластера.

— Какво, по дяволите, е това?

Хасата угоднически замърда уши, гледайки Ден, както Бьорн гледаше Тед — сякаш са сами, а третото същество е някаква мебел. Или закуска.

— А, не им обръщай внимание — едва я погледна киборгът. — Те постоянно вървят след мен.

— И не нападат?

— Веднъж опитаха. — Ден отмести надолу респиратора, изразително се облиза и животното побърза да увеличи дистанцията.

Без да сваля бластера, пилотът освети храстите с фенерчето. Храстите недоволно жумяха и отместваха погледи.

— Мамка му, та те са адски много!

— В радиус от петдесет метра — тридесет и осем — уточни Ден.

— Няма ли да ни се нахвърлят?

— Не. Цялата глутница върви отзад.

— И какво означава това?

— Че сме нейни разузнавачи, а не плячка. Иначе щяха да ни обкръжат.

— Изглежда, че ти добре си успял да ги изучиш — с нервен смях отбеляза пилотът.

Ден сериозно кимна.

— В поведението им личат определени закономерности. Тези същества са доста умни.

— В бараката разправяха, че това е едва ли не местната цивилизация.

— Ако тук е имало друга, те са я изяли — цинично каза киборгът. Той беше виждал как хасите гризат дори дърветата, хрупайки клоните като кости.

Партньорите изминаха още километър и половина в мълчание и Тед, попривикнал към почетния ескорт, отново не издържа:

— Е, добре, ти не се обиждаш на хората, а просто не ги обичаш. Сам реши да спасяваш капитана. В гората си вече като у дома си. Тогава за какъв дявол си толкова мрачен?

— На мисия съм.

— Намерил си кого да лъжеш!

Ден се поколеба. Самият той мигновено улавяше най-малките изменения в човешкото настроение по сърцебиенето, дишането, тембъра на гласа, миризмата. Но как приятелите му успяваха да разберат, че нещо не е наред със самия него, си оставаше загадка.

— Ти също ли се боиш от мен?

— Какво-о-о? — смая се пилотът.

— Ти също видя на какво съм способен. И това не ти хареса.

— Глупак — беззлобно каза Тиодор. — Каква е разликата дали оръжието ти е обикновено или вградено? Станислав Федотович навремето без всякакви импланти е убил сума ти народ и какво от това? Нека враговете да се боят, а не ние! Просто ми е непривично, а и даже малко ти завиждам. Аз също бих искал така да се бия и да избивам вратите с ритник.

Ден измъчено се усмихна.

— Ти си глупак.

* * *

— Марш оттук — със затворени очи простена Станислав. И без това му беше зле, а тук още и истерични вопли до ухото му! Не, трябва все пак да изхвърли тази проклета котка или да й отреже излишните части… Например главата!

Капитанът се протегна да напипа нещо тежко и подходящо за хвърляне, но внезапно осъзна, че под бузата му не е възглавница, а неудобно изкривената му и изтръпнала ръка, а и това място не прилича на любимата му каюта. Котката обаче беше същата. И съдейки по интонациите й, действието на вълшебната таблетка беше изтекло.

— Славик, как си?

Май не питаше котката. Станислав се обърна към звука, освободената ръка го заболя още по-силно и честно отвърна на сгушения в ъгъла Вадим:

— Ужасно… А ти?

— Мр-ряу! — оживи се Котя, чувайки познат глас.

— Май кракът ми е счупен… Изобщо не мога да го движа и е отекъл двойно… — Приятелят му вяло сгъна десния си крак. Левият, с неестествено извито стъпало, остана неподвижен. — Да ме застреля по-бързо… Все едно така ще приключи всичко…

— Ау-у-у! Яйау-у! — съчувствено се съгласи котката.

— А нея защо са я вкарали при нас? — промърмори капитанът. — Като съучастничка ли?

— Не, тази гадина крещи отвън. Аз вече не издържах и извиках на пазача да я ритне, но там изглежда няма никого. Иначе поне щеше да се разсмее в отговор.

— Никого? — Краката на Станислав, за щастие, се оказаха в работно състояние, макар че беше грешка да им се довери. Капитанът първо се олюля на една страна, после на друга, но някак все пак успя да се добере до вратата. — Котя! Как си ти, бедничката ми? Злите бандити ли обидиха малкото котенце? Ах, мръсниците! Нека аз да те съжаля, пис-пис-пис!

Котката се разчувства и сега мяукаше почти непрекъснато при всеки донасящ се от отсека звук.

— Славик — каза Вадим (с предпазливия глас на човек, затворен в една килия с психопат), след като изминаха пет минути, — защо се подиграваш с животното?

— Когато ме водеха на втория разпит, забелязах, че от другата страна на вратата няма ключалка. Само сензорно копче като в стандартна каюта.

— И какво от това?

— Сега ще видиш. Котенце мое! Злато мое! Ела при татенцето! — Май Станислав досега не беше ухажвал така нито една жена. — Вадик, помляскай.

— Какво?!

— Престори се, че ядеш нещо вкусно. — Капитанът даде пример, като за по-голяма достоверност шумно и с мляскане задъвка края на яката си.

Вадим се отдръпна още по-близо до стената, канейки се да рита със здравия крак, ако Станислав съвсем откачи. Изглежда, че Казака се беше престарал на вечерния разпит.

Котката обаче живо се заинтересува от спектакъла. През последната седмица тя се хранеше с първокачествена храна, разработена от водещите галактически фелинолози, препоръчана от ветеринарите и одобрена от зоозащитниците, а Казака грижовно си ядеше сам ужасно вредната човешка храна. Козината на Котя блестеше, тя самата излъчваше здраве, беше пълна с енергия и се чувстваше като най-нещастната котка във Вселената.

Съчетанието от храна и любимия мъж би накарало Котя да премести планини, камо ли някаква си врата. Котката застана на задни лапи и подраска по нея с предните, пронизвайки с поглед съблазнителната бяла светлинка на метър и половина от пода. Хоп!

— Хайде, умнице моя, хайде! — нетърпеливо я окуражаваше капитанът. Възможно беше пазачът само да е отишъл до тоалетна и всеки момент да се върне. Или Казака да си е починал и да реши да продължи „беседата“. — Опитай още веднъж!

Котката подскочи няколко пъти, измори се и започна с мъркане да се търкаля по пода. Станислав прехапа устни, сдържайки ругатня. Изглежда, че не всичко беше толкова просто и пазачът първо въвеждаше код, а после вече натискаше копчето или системата го разпознаваше по пръстовия отпечатък.

Зад вратата стана подозрително тихо. Явно някой беше уплашил котката или тя се беше разочаровала и беше отишла да си търси по-достъпен партньор.

— По-добре ли си вече? — съчувствено попита Вадим.

Капитанът с досада се обърна към приятеля си, канейки се да му обясни всичко, но изведнъж вратата с тихо съскане се отмести настрани. Котя нададе победен вик и незабавно зае най-съблазнителната поза, прилепила се до пода и нетърпеливо движейки задните си лапички. За нейно огромно изумление и обида, Станислав безсърдечно я прескочи, огледа се и нареди:

— Чисто е, да се махаме оттук!

Вадим машинално се опита да стане, но веднага със стон рухна обратно:

— Подиграваш ли ми се?! Аз да не съм ти киборг, за да бягам на един крак?

— Ох, Вадик, колко малко знаеш ти за киборгите… — въздъхна капитанът, върна се при приятеля си, прехвърли ръцете му около врата си, хвана го за кръста и с едно дръпване го изправи на крака. По-точно, на един крак. — Уверявам те, че те са още по-капризни и чувствителни от хората!

* * *

След половин час отново заваля дъжд. Вече не порой, а продължителен, ситен и равен. Пътеката се разкисна и се превърна в пунктир от кал и локви. Отначало младежите ги прескачаха, после шляпаха през тях, но когато Ден пропадна до коляно, без за малко да изкълчи глезена си, а Тед настъпи под водата нещо хлъзгаво и пъргаво и падна по гръб в нея, започнаха да заобикалят локвите по края. Тоест през гората, което съществено забави и без това бавното им придвижване. Ненапразно пазачите проклинаха Рет, който не беше върнал навреме в базата „Щуреца“! Макар че навярно ги бяха докарали с друга машина до средата на пътя, иначе даже през деня щяха да трамбоват два часа до плантацията.

— Къде отиваш? — учуди се Тед. Локвите свършиха, но Ден продължаваше да навлиза навътре в гората.

— Там има ограда. А над вратите — камера.

— Най-накрая! — Пилотът въодушевено забърза крачка. Това, което той беше сметнал за непроходим гъсталак отляво, се оказа стена от мокри черни колове. Покрай нея се простираше напълно прилична пътечка, даже, може да се каже, тунел, около пет метра висок, изчистен от стърчащи встрани клони. Върховете на короните бяха останали недокоснати и като защитна козирка надвисваха над оградата. — Къде ще я прескочим?

Ден погледна през една цепнатина, после през друга.

— Още деветнадесет метра. Тогава ще се озовем между оградата и някаква постройка, която ще ни закрие от хангара.

— Склада — реши Тед, припомняйки си плана. — А охраната?

— Засега не е открита.

— А дали не е възможно да няма такава? Дъжд, тъмнина, даже ако някой хищник се промъкне в двора, няма смисъл да го гонят, по-лесно е на сутринта да пратят киборгите да прочистят територията.

— Възможно е — неуверено се съгласи Ден и Тед разбра, че има охрана. Интуицията на рижия беше по-проницателна от датчиците му.

Коловете и бодливата тел добре защитаваха от животните, но не и от хората, а от киборгите пък съвсем. Работа за една минута беше да хвърлят въжена примка на върха на стълба и да се изкачат по нея. Ден веднага скочи долу, Тед се задържа, оценявайки обстановката. Лагерът беше осветен, но толкова изкусно, че това не нарушаваше маскировката, а я правеше още по-достоверна. Към стените, оградата и разхвърляните по двора камъни бяха хаотично залепени мънички слаби лампички, насочени надолу и захранвани от слънчеви батерии с размерите на лист. Отгоре не можеха да бъдат отличени от блато с изгнила дървесина, а под прожектор „светулките“ гаснеха, превключвайки се от режим на осветяване в режим на зареждане.

Пилотът малодушно се огледа. Отдолу насърчително го гледаха двадесет чифта горящи очи. „Не, ти разбира се, можеш да се върнеш…“ — безмълвно казваха те.

Тед мигом повярва в силите си, прехвърли въжето от другата страна на оградата и се спусна.

През това време Ден беше успял да отиде до ъгъла на склада, но веднага се върна и протегна ръка, преграждайки пътя на приятеля си.

— А? — застана нащрек пилотът.

— Киборг. „Седморка“.

— Отстъпваме ли?

— Късно е, той също вече ни засече.

— И какво сега?

Вместо отговор Ден направи крачка назад, а в следващия миг пилотът с възмутен вик се просна на земята. Рижият стъпи на гърба му и внимателно измъкна бластера от пръстите на извитата нагоре ръка, на която й трябваше още съвсем малко, за да се изкълчи пак. Хватката беше почти безболезнена, но мъртва, отбивайки всяко желание за измъкване от нея.

Вторият киборг възникна до тях толкова внезапно и безшумно, че Тед дори не разбра от коя посока се появи. DEX-овете неподвижно постояха един срещу друг, а после „седморката“ мирно си тръгна и след минута пилотът усети, че кракът се махна от гърба му.

— Що за шегички? — Тед сърдито дръпна ръката си и се изправи.

— Аз го познавам. — Без да обръща внимание на възмущението на приятеля си, Ден със странно изражение гледаше след пазача. — Той също е от „Черна звезда“. Казака не се е сетил да ме изтрие от базата му данни и ние все още сме от един отбор. Предадох му, че ти си с мен. Статус „пленник“.

— А непременно ли трябваше да ми извиваш ръката?

— Иначе той щеше да го направи. Има единен протокол за задържане.

— Излиза, че даже ми е провървяло? — Тиодор с гримаса помасажира болящото го рамо. — Той може ли пак да ни нападне?

— Докато Казака или някой друг с права за управление не му заповяда — не. — Ден върна бластера на приятеля си. — Поделихме си охраняемата територия. Моята е оттук до ей онази стена.

— Отлично! — Пилотът веднага забрави обидата. — Това ли е цялата външна охрана?

— Теоретично, да — уклончиво отвърна рижият.

Тед искаше да уточни как е „на практика“, но въпросът беше изпреварен от отговора. Вратата на замаскирания като скала хангар се отвори с тихо скърцане като входа в пещерата на Али Баба. Приятелите не останаха да гледат кой ще излезе оттам, а се хвърлиха към стената на склада и притиснаха гърбове към нея. Ден се заслуша и показа на Тед два пръста, но пилотът реши лично да се увери и предпазливо надникна иззад ъгъла. Бандитите наистина бяха двама и под дъжда ги беше изкарал съвсем не дългът им на стражи. Напротив, те самите боязливо се озъртаха и трепваха при всеки шум, влачейки за страничните дръжки неголям продълговат сандък, а в свободните си ръце държаха къси сапьорски лопати. Съдейки по тежкото им пъшкане, в сандъка не лежеше стиропор.

Изглежда, че се бяха насочили към вратите, но в последния момент се изплашиха от нещо, ускориха крачка и завиха зад ъгъла на склада, където челно се сблъскаха с неканените гости.

— Това е с мен — нахално каза пилотът, но въпреки това бандитите хвърлиха сандъка и лопатите и с нечленоразделни възгласи на изумление и ярост атакуваха непознатите.

Тед, който държеше бластера в готовност, стреля пръв и противникът му беззвучно заби лице в земята. Ден обаче реши да икономиса заряда, отклони се от лазерния лъч и тръгна в ръкопашен бой. Бандитът предпочете кракопашен и така ритна рижия под кръста, че даже Тед рефлективно изохка и стисна бедра. Киборгът едва залитна и мигновено отвърна с такъв удар в челюстта, че в стената се блъсна вече труп.

— Вземи лопатите — помоли Ден, сякаш нищо не е станало, приближи се към сандъка и го завлече зад постройката, за да не го видят от хангара.

— Не искаш ли да си починеш малко и да си поемеш дъх? — съчувствено предложи пилотът.

— Защо? — с недоумение се обърна рижият към него.

— Ами… Този тип не ти ли смачка нещо?

— А — разбра Ден, — не, всичко е наред. Те се прибират в боен режим.

— Ама че работа! — Тед потресено го зяпна.

— Пак ли завиждаш? — невесело се пошегува рижият.

— Нещо такова. — Пилотът се опомни, тръсна глава и смутено отмести поглед, макар че под комбинезона и без това нищо не личеше.

Освен бластери и ножове, в числото на трофеите се оказаха три гранати, не много мощни, но удобно лягащи в ръката и закачващи се на колана. Тед с помощта на лопатата разби сандъка, поразрови дрънчащото съдържание и иронично съобщи:

— Май намерихме пиратското съкровище. При това още преди да го закопаят и да го отбележат на картата.

— А какво има там?

— Какво ли не. Гривни, пръстени, украшения за опашка, дори чиния, навярно сребърна… Сигурно при обирите са ги отмъквали по едно-две тайно от Казака и останалите, а щом се е напълнил цял сандък, са решили да го скрият по-надеждно. — Тед гнусливо изтри ръка в комбинезона си, затвори капака и със смесени чувства на тържество и вина попита: — Какво ще правим сега с мъртъвците? Така ли ще ги оставим да се въргалят тук? Ех, даже ми е жал за тези идиоти…

Ден погледна труповете. Системата тутакси ги очерта със зелени контури, направи анализ на белтъците, мазнините и въглехидратите и обобщи: „Хранителна стойност — висока“. На мисия DEX имаше право да използва всяка достъпна органика.

— И на мен ми е жал — съгласи се той. — Но ще се наложи да ги изхвърлим.

Един след друг труповете се отправиха през оградата. Оттам веднага се донесе благодарно мляскане, което още повече смути Тед (макар че самите покойници едва ли се бяха измъчвали от угризения на съвестта, когато по същия начин се бяха отървавали от телата на ограбените и убити пленници). Ден просто премести „съкровището“ до стената, така щеше да привлече по-малко внимание, отколкото да се удари в земята от височина три метра.

— Трябва някак да проникнем в хангара.

На пръв поглед опцията беше през вратата, но тя се намираше на „чуждата“ половина от територията. Освен това да се набутат през парадния вход не беше много по-умно от това да пъхнат ръка в гнездо на оси.

— Хайде да минем покрай стената — предложи Тед. — Ще се опитаме да надникнем вътре или да послушаме какво става там.

Ден кимна и партньорите крадешком тръгнаха към „скалата“.

* * *

Мъртвата тишина, пустотата и полутъмата в „Метеорния пастир“ отначало уплашиха Станислав (ами ако е капан?), но после той се сети, че сега е дълбока нощ и екипажът просто спи. Ако Казака е назначил дежурни, то те седяха зад уредите в рубката. А и какво може да се случи с кораб, затворен в хангара?

Все по-трудно ставаше да се върви. Проблемът беше не само в счупения крак и не само във Вадик. Казака беше разказал играта и на Станислав. Капитанът се чувстваше като уцелен кораб, разпадащ се с всяка секунда полет.

Вадим се предаде първи и тежко увисна на приятеля си, като без малко да го повлече със себе си.

— Трябва да ме захвърлиш… — простена той в най-добрите традиции на драматичните филми.

— Ще те захвърля — охотно му обеща Станислав. — Щом някой ме нападне, веднага ще те хвърля по него. Така че ти си моето прикритие, дръж се и кротувай.

Вадик мъчително се закиска-закашля.

— Славик, не ти ли се струва, че историята се повтаря? Аз пак прецаках нещата, изложих се на обстрел и ти пак ме измъкваш от бойното поле…

— Да се беше повторила за нещо друго — с досада изпуфтя капитанът, който сам не би се отказал да го носят. — Защо, например, не се повтори пиянският гуляй по случай тридесетия ми рожден ден? Почивката на Сатурн? Печалбата от лотарията?

— А ти някога печелил ли си?

— Не — призна Станислав, по-удобно хващайки товара си, — но нямам нищо против да повторя печалбата на някой друг.

Бегълците най-после допълзяха до шлюза и с това късметът им се изчерпа. До мечтания изход светеше прозорчето на скенер за пръстови отпечатъци.

— Мда, жалко все пак, че не сме киборги — разочаровано промърмори Станислав, стоварвайки приятеля си на пода. Счупеният крак се подгъна. Вадим пребледня и трескаво се вкопчи в капитанското рамо, но не издаде нито звук.

— И сега какво? — задавено попита той, щом болката попремина.

Ако беше сам, навярно Станислав също щеше да падне духом, но отговорността за чуждия живот не му позволяваше така лесно да се предаде.

— Пази тук, а аз ще отида за „език“. Тоест за „пръст“.

— Тъй вярно, командире. — Вадим криво се усмихна и се опита да отдаде чест, но безсилно отпусна ръка на половината път.

Станислав закрета обратно, държейки се понякога за стената. Той трезво оценяваше силите си, здравите и бодри пазачи не му бяха по зъбите, освен ако сами не изпуснат бластерите си от смях, щом видят кой им е наредил да се предадат. Трябва да потърси по-лесна плячка, сънена и дезориентирана от внезапното събуждане.

Капитанът няколко пъти почука по вратата на първата попаднала му каюта, все по-настойчиво, а после съобрази, че съдейки по зеления сензор, тя не е затворена и всъщност това е тоалетна. Станислав се вмъкна вътре, погледна се веднъж във висящото на стената огледало, потръпна и без повече да повтаря тази грешка, наплиска лицето си със студена вода. В мивката тя се стичаше вече яркочервена. Малко му поолекна. Оказа се, че лявото му око не е отекло, а просто миглите се бяха слепнали от кръвта.

Капитанът измъкна от кутията една сива хартиена салфетка, изтри се и попи разлетелите се по пластмасата капки, за да не издадат предварително бягството. Смачка салфетката и я хвърли обратно в кутията. Вътре зажужа и след няколко секунди от цепнатината излезе краят на прясно преработения, още горещ лист. Станислав се замисли дали да не се възползва от него още веднъж (вече за други цели), но чу, че по коридора идва някой с безгрижна отпусната походка, изключваща киборг. Ден, даже куцайки, се движеше безшумно като котка.

Капитанът се скри зад вратата и щом идващият се изравни с нея, рязко се показа, с лявата си ръка хвана подноса, който носеше бандитът, а с десния си юмрук го удари по слепоочието. Човекът опули очи и тутакси ги обърна, падайки на пода. Подносът се наклони, но Станислав успя да го удържи, като изпусна само завитата на фунийка салфетка. Бутилката, чашата и чинията с нарязани сирена си останаха на него и бившият космодесантчик с облекчение въздъхна.

— Има още плазма в плазмомета — измърмори той, внимателно остави подноса в душкабината и затвори вратата. Сепна се, пак отвори, взе бутилката и отпи направо от нея. Вътре имаше ром, вероятно скъп и вкусен, но Станислав почувства само ужасно парене в разцепените си устни. Затова пък от стомаха му се разпростря топла вълна, повдигаща настроението и притъпяваща болката, което и целеше капитанът. Той замъкна безчувственото тяло в тоалетната, набързо обискира джобовете му, запаса колана с бластера, но най-много се зарадва на сгъваемото армейско ножче.

Станислав извади острието, утешавайки съвестта си с това, че регенериращата хирургия днес е на високо ниво. Макар че, честно казано, не изпитваше кой знае какви угризения, повече му беше противно.

Излишната част от бандита се отправи в същата душкабина. Може би трябваше да го завърже с нарязани ивици от комбинезона, но вероятно на кораба щеше да се вдигне тревога, преди „сервитьорът“ да се събуди.

Оставаха броени минути.

Вадим седеше на същото място, в същата поза, отметнал глава с полуотворена уста. На Станислав му се стори, че е изпаднал в безсъзнание, но при звука от стъпките раненият отвори очи и със слаб дрезгав глас попита:

— Е, какво стана?

— Всичко е наред.

— А къде е…

Капитанът мълчаливо показа трофея си и го притисна към прозорчето на скенера. Ключалката одобрително изписука. От отворилия се шлюз нахлу по-студен и същевременно по-вонящ въздух, явно неотдавна бяха обработвали хангара с антитоксини.

— Леле — преглътна Вадим. — Ти си страшен човек, Славик.

— Не се тормози. — Станислав би предпочел репутацията на хуманен човек, но беше физически неспособен да довлече тук още едно тяло. — Хайде, Вадик, ставай — наведе се той към приятеля си.

Вадим измъчено притвори очи, без дори да се опита да направи някакво усилие.

— Не може ли аз все пак…

— Не — отсече Станислав. — Космическият десант не изоставя своите.

— Ти вече не си десантчик, Славик, и аз също не съм… Ох!

— Ето, виждаш ли, главното е да станеш! — ободри го капитанът, казвайки си наум, че главното е да не се строполят по корабната стълба. Трикраката конструкция от двама инвалиди даже на равното се олюляваше така, че им трябваше дори не побутване, а плюнка, за да паднат.

— Къде въобще отиваме?

Станислав със закъснение се огледа. В хангара, както и в кораба, беше празно и мрачно. Точно срещу шлюза, на петдесет метра от него, с прясно полираната си обшивка блестеше „Космически мозъкояд“, а отдясно, от жилищните помещения се носеха гласове и тиха музика. Вляво погледът спираше в глуха стена, до която самотно, като забравена в пясъчника играчка, стоеше малък мотокар.

— Там — реши капитанът, с брадичка сочейки към „КМ“. Илюминаторите не светеха, значи има шанс на кораба да няма никой.

— А ти можеш ли да го управляваш?

— Мога флайера. Той е ето там, в страничната ниша.

— Флайера ще го настигнат. И няма как да пробием покрива.

— Все ще измислим нещо — оптимистично обеща Станислав. — Както се казва, вкъщи и стените лекуват.

— По-добре да защитаваха… — Вадим прехапа устна, защото капитанът непреклонно стъпи на стълбата.

Станислав заслужено се възгордя от преминаването на двете най-горни стъпала. Но щом приятелите стъпиха на третото, от далечния край на хангара се чу учудено:

— Ей! Кои сте вие?

Пазачът дотича няколко метра по-близо, увери се, че очите не го лъжат и бързо пусна по бегълците дълга редица лазерни изстрели. Обаче не уцели, защото от вика му приятелите загубиха равновесие и в прегръдка се сринаха надолу по стъпалата, като по братски ги разделиха между гърбовете си.

— Бягство-о-о!

Всъщност по-скоро беше „търкулване“, защото стълбата беше стръмна, а подът — леко наклонен. Бегълците се спряха чак в стената, където кълбото най-сетне се разпадна. Вадим остана да лежи като парцал, а Станислав, макар и зашеметен, инстинктивно се хвърли зад мотокара.

Хангарът бързо се оживи и се напълни с тропот и светлина.

— Предайте се…!

— Космодесантчиците не се предават! — автоматично кресна капитанът и стреля в отговор.

Не улучи, но бандитите също побързаха да се скрият и да залегнат, давайки на Станислав няколко секунди, за да хване приятеля си за крака и да го довлече зад укритието. Поредният лазарен лъч се вряза в стената над мястото, където току-що лежеше Вадим и тя с грохот се пръсна на всички страни, като посипа с парчета половината хангар.

Докато смаяният капитан се опитваше да съобрази от какво толкова разрушително стрелят по тях (бандитът се блещеше към бластера си с не по-малко изумление), от кълбата пушек изскочиха две тъмни фигури, хванаха капитана под мишниците и го повлякоха към черната дупка в стената като дяволи грешник в ада. Единият от нечистите сили се обърна, махна с ръка и отзад пак избухна. Този път Станислав безпогрешно разпозна взрива от ръчна граната.

— Капитане, цял ли сте? — загрижено се осведомиха дяволите, в движение слагайки му респиратор. — Можете ли да тичате?

— Вземете… Вадим… — успя единствено да промълви Станислав.

Ден пусна капитанската ръка, хвърли се назад, метна ранения на рамо и догони бегълците вече отвън.

Станислав се опомни окончателно в тъмно просторно помещение, върху сандък, макар че изобщо не помнеше как е седнал там и защо има фенерче в ръката.

— Къде сме?

— В склада. — Ден стовари Вадим до сандъка, а Тед затвори и заключи вратата, макар че за лазерите и плазмометите тя не беше никаква преграда. В нея веднага се появиха няколко обгорени дупчици, но после Казака истерично закрещя:

— Не стреляйте! Ще съсипете стоката, идиоти! Разбийте вратата!

И стрелбата се прекрати.

В склада наистина имаше достатъчно стока — някакви сандъци, дъски, пирамида от брикети, приличащи на торфени, но бели. Станислав се огледа в търсене на подходящо прикритие, откъдето да стреля (той определено не смяташе да щади разбойническото богатство!) и погледът му попадна върху познатите, опаковани със стреч фолио блокове. Вярно, че доста бяха намалели, но и останалите стигаха, за да взривят лагера, заедно със скалата. „Аайда ще ме убие!“ — мина през главата му, но тутакси се смени с осъзнаването, че тя няма да успее. По вратата вече се сипеха такива удари, че цялата стена се тресеше и от тавана падаше прах.

Станислав пак погледна взрива. В края на краищата, какво губят?

— Е, Казак, почвай да се молиш! — злорадо извика той. — Сега ще доставим стоката ти на орбита, и то без всякаква товарителна техника! Безплатно, като за постоянен клиент!

Киборгите още няколко пъти удариха вратата като мушици стъкло и разочаровано отстъпиха. Ден, който я подпираше отвътре, за всеки случай остана на мястото си, отначало надничайки през една от дупките, а после долепяйки ухо до нея. До вратата не беше останал никой, бандитите благоразумно се бяха махнали от зоната на обзор и обстрел.

— Какво имаш предвид? — след дълга пауза подозрително попита Казака.

— Говоря за дистанционното с десет бели копчета, две зелени и едно червено! Искаш ли да разбереш как работи?

— Какво, какво? Повтори, не те чух! — Търговецът на роби се приближи.

Станислав заподозря, че Казака просто печели време. Впрочем капитанът в момента правеше същото, така че защо да не му играе по свирката?

В последния момент Тед разбра какво прави врагът и плю на субординацията, като затисна устата на капитана.

— Шшшт! Ден, хайде ти!

— Защо? А-а-а… — Рижият се изкашля и продължи високо и уверено с капитанския глас: — Да повторя? Без проблем! Хората ми още преди един час бяха тук и сложиха навсякъде детонатори. Само едно излишно движение и цялата компания ще излетим във въздуха! Разбра ли?

След минута Казака яростно изпсува и обсадените разбраха, че уловката имаше успех. Киборгът не беше открил в думите на киборга ни най-малък фалш.

Станислав се сепна, че все още трескаво стиска левия си юмрук, с труд разтвори пръсти и гнусливо пусна ненужния вече „ключ“. Той се търкулна в краката на Тед, пилотът насочи фенерчето си към него, трепна и отстъпи.

— Да, аз съм страшен човек — горчиво потвърди капитанът. — А къде са Венка, Полина и Михалич?

— На плантацията. — Пилотът доби смелост и с върха на обувката си ритна по-надалеч „ключа“.

— Живи ли са?

— Аха, забавляват се от сърце! — Тед накратко описа на капитана ситуацията.

Казака също си спомни за момичето.

— Почакай, Славик, сега ще изпратя да доведат щерка ти! — заплаши го той.

— Пращай! — великодушно разреши Станислав. — Само че тя не ми е дъщеря.

— Как така? — смая се не само търговецът на роби.

Вадим най-сетне започна да дава признаци на живот. Капитанът му помогна да се обърне по гръб и подложи под главата му парче смачкано стреч фолио.

— Казак, ти не си ли чел внимателно досието ми? Нямам никаква дъщеря! А и да имах, космодесантът не води преговори с терористи!

— Кой тук е терорист? — възмути се Казака.

— Добре де, с бандити — поправи се леко смутеният капитан. — Хайде, викни я тук, заедно ще ни е по-весело!

Станислав почти не блъфираше. Ако му стигне куражът да взриви себе си и приятелите си, дали ще бъдат трима или четирима вече няма особено значение.

Казака също го проумя, покрачи насам-натам, помисли и смени тона:

— Славик, нека все пак да опитаме да се договорим?

От склада се донесе подигравателен смях на три гласа. Ден също не вярваше на господаря си, но не му беше до смях дори по такъв повод.

— Да предположим — каза Станислав, щом се успокои. — И какво можеш да ни предложиш?

— Катер — обеща търговецът на роби, без да се замисля. — За да се натоварите в него и да вървите на майната си!

Идеята се хареса на капитана. Жалко, че беше от сферата на фантастиката.

— Казак, ти за глупак ли ме мислиш? Тук имаш производство, техника, роби и ще ни пуснеш с тази информация?

— Нищо, аз и без това си мислех да прекратя всичко тук, че ченгетата са по петите ми.

— Не ме разсмивай, те вече са на орбита! Докато долетим до тях, ти едва ще успееш да скочиш във втория катер и да изчезнеш оттук. А товарителната техника? А товара? Как ли пък няма да се махнеш от тази хранилка.

— Аз умея да губя, Славик.

Капитанът отново не сдържа смеха си.

— Станислав Федотович, не трябва ли всъщност ние да го убеждаваме, че няма да разкажем нищо на никого? — озадачено прошепна Тиодор. — Иначе той наистина няма да ни пусне!

— Той изобщо не се кани да го направи — възрази Ден.

— Сигурен ли си?

— В момента не говори той. Значи със сигурност лъже.

— Откъде знаеш? Нали неговият киборг не можа да те различи от капитана.

— Просто знам — кратко отвърна рижият.

Гласът на господаря беше прекалено искрен и спокоен. Станислав често имаше такъв, а Казака никога.

— Добре — вече самолично заскърца със зъби роботърговецът, — кажи си условията.

Станислав се поколеба. Не че не знаеше какво иска, но силно се съмняваше, че Казака ще се съгласи да завърже всички съучастници, да изключи киборгите и да се обеси на реята. Е, добре де, на подвижната антена на „Шейтан“/„Метеорен пастир“.

— Не толкова бързо, трябва да се посъветвам с екипажа — мъгляво каза той.

Казака този вариант напълно го устройваше. На склада нямаше нито вода, нито храна, нито филтри, а освен това бандитите имаха време да измислят нещо.

— И дълго ли ще се съветвате? — привидно изръмжа роботърговецът.

— Защо, бързаш ли за някъде? Всъщност, ето първото ми условие. Нека всичките ти хора, и най-вече онези, които не са хора! — да се отдалечат от склада минимум на двадесет метра.

— Всички назад! — високо заповяда Казака и бандитите демонстративно затропаха и задрънкаха с оръжие. — Доволен ли си?

— Не — отново вместо Станислав отговори Ден.

Разобличените шпиони отстъпиха почти безшумно, но рижият се обърна към капитана и кимна.

— Добре, продължавай да ги наблюдаваш. Тези змии навярно пак ще се опитат да допълзят и да ни подслушат. А ти — Станислав погледна пилота, — потърси дистанционните управления за взрива. Щом Казака повярва, че можем да го активираме, значи те са някъде тук.

— А аз? — насила се пошегува Вадим.

Той дишаше неравно, със свирене в дробовете, а и никак не изглеждаше добре. Изглежда, че падането по стълбата го беше довършило. Лицето му от бледо беше станало восъчно жълто, очите бяха хлътнали, а над горната му устна блестяха бисерни капчици пот, макар че нямаше температура. Напротив, челото на приятеля му се стори на Станислав даже прекалено студено.

— А ти лежи и измисляй гениален план за нашето спасение — сериозно му поръча капитанът, завивайки Вадим с второ парче стреч фолио. Нищо по-подходящо нямаше под ръка.

— Няма проблеми — обеща приятелят му с подозрително блажена усмивка. — Ще почакаме таванът да се разтопи напълно и можем да отлитаме…

Станислав объркано погледна нагоре, после въпросително към Ден. Киборгът мълчаливо откачи от колана си втория трофеен респиратор и го протегна на капитана.

Тед се опита да се промъкне между два реда кутии, но не успя и, без да иска, обърна една от тях. Вътре се оказа нещо леко и чупливо, и то със страшен шум. Ден се усмихна — бандитите побързаха да разширят кръга с още десет метра, мислейки си, че побърканите космодесантчици-терористи осъществяват заплахата си.

Пилотът виновно се озърна към капитана, но той се убеди, че нищо сериозно не е станало и топло каза:

— Да, момчета, без малко да забравя — много се радвам да ви видя!

— Ние вас също. — Окураженият Тед ритна втора кутия. — Навреме закрещяхте, ние тъкмо се мотаехме около хангара и търсехме резервния вход. Веднага го намерихме!

— Стига си правил глупости — спря го Станислав. Не е ясно какво има в тези кутии, може да са колби с живак. — Останаха ли ви гранати?

— Не, всички взривихме.

— Жалко. Оглеждай там, може да се намерят още полезни неща.

— Аха.

Капитанът няколко минути поседя със затворени очи, като все повече се отпускаше и прегърбваше, после се усети, че всеки момент ще заспи и се принуди да изправи гръб. Точно тогава се върна пилотът.

— Ето, Станислав Федотович. — Тиодор сложи пред капитана една неголяма плоска кутия. — Това ли е?

— Да, браво. — Станислав отвори капака. Вътре плътно наредени лежаха шест дистанционни (точно такива, каквито капитанът описа на Казака), а в отделни пликчета имаше детонаторни топчета. — А сега подреди блоковете до стената, направи прорези в опаковката им и пъхни във всеки по едно от ето тези неща.

— Няма ли да избухнат в ръцете ми? — с опасение попита Тед, вече взел едно пликче.

— Не, това са просто предаватели. Сами по себе си не са по-опасни от дистанционните-ключодържатели, изпращат само импулс.

Младежът се зае с работата, без да бърза. Никак не му се искаше да „излети през тавана“, но прекрасно разбираше, че ако бандитите не им оставят избор, ще се наложи. По-добре така, отколкото да ги измъчват.

Ден се напрегна — в зрителното му поле се появи Казака. Далече, без да нарушава условията за примирие и да се крие. До господаря стоеше една „седморка“. Рижият не чуваше за какво говорят, но не беше трудно да се досети.

„За какъв дявол си позволил на външни хора свободно да се придвижват из лагера ни?!“

„На охраняваната от мен територия външни хора отсъстват“.

„А там тогава кой е?“ — Вбесеният господар хвана киборга за ухото и му посочи склада, както се бута муцуната на кутре в направената от него локва.

Пазачът невъзмутимо отговори. Казака се втренчи във вратата с такова изражение, че на Ден му стана съвсем безрадостно.

— Тед, дръж.

Пилотът се поколеба, но успя да улови прилетелия право в ръцете му плазмомет.

— Защо?

Ден не успя да му обясни.

Хората не чуха нищо, но внезапно рижият скочи от мястото си и с вик:

— Пазете се! — недвусмислено атакува Станислав.

Пилотът почти веднага разбра какво става, но се засуети. Капитанът, напротив, реагира, без да се замисли. С кутията в ръце се шмугна в прохода между двата реда контейнери и и обърна един от тях в краката на полуделия киборг. Той услужливо се спъна и дори падна, което беше почти немислимо за DEX — подсилените мускули и вестибуларната система му позволяваха да се измъкне от такива ситуации, че и йога щеше да му завиди. Без да се огледа, Станислав дотича до края на реда, а щом дочу възобновения тропот зад гърба си, прибави скорост.

— Какво правиш, по дяволите?! — Капитанът сам не забеляза как се оказа под самия покрив, на върха на пирамидата от бял торф. Тя не беше подредена устойчиво и изпод краката на Станислав надолу се търкулна цяла лавина, която без малко да го повлече със себе си. Затова пък задържа и киборга за няколко секунди. Ден спря в подножието на купчината, за да изчака срутването и много приличаше на марионетка, която отчаяно се съпротивлява на кукловода… но той очевидно е по-силен и се получават само хаотични движения встрани, клатушкане и пропуски.

— Това не е той! — извика Тед, държейки във всяка ръка по оръжие, без да има понятие при това положение какво да прави, все пак е изключено да стреля. — Казака му заповядва!

„Как?“ — искаше да попита Станислав, но си спомни, че за управлението на армейските киборги се използваше специална радиостанция, чиито беззвучни сигнали те приемаха без всякакви комуникатори. Явно Казака имаше подобно устройство, за да не крещи през цялата плантация. „А той може ли така?“ — преформулира въпроса капитанът, но отново разбра, че вече знае отговора и в крайна сметка попита риторично:

— А по-рано не можахте ли да ме предупредите?

— Забравихме! — Тед притича до Ден, но киборгът рязко извърна глава към него и дрезгаво, с паузи издиша:

— Не… се… приб… ли… жавай…

Младежът го погледна и разбра защо рижият упорито отказваше да се бие с него, дори на шега. А още — че никога вече няма да го моли за това.

Пилотът отстъпи назад. За негово щастие, той беше оставил оръжията си на пода, иначе щеше да сработи подпрограмата „Ликвидиране на враждебен обект, препятстващ изпълнението на задачата“. DEX оценяваше човек с празни ръце като механична пречка, която не заслужава внимание, докато не се сблъскаш с нея (или докато тя не увисне на теб, наивно опитвайки се да те спре). Програмата не започна да хаби време и усилия, гонейки Тед из склада. Киборгът отново се обърна към Станислав, но той вече беше схванал ситуацията и си възвърна контрола върху нея:

— Казак, незабавно отмени заповедта, иначе взривявам! Едно… две…

— Отмяна — разочаровано нареди търговецът на роби. Той не виждаше какво става в склада, но понеже космодесантчикът все още беше жив, вбесен и ни най-малко не беше изплашен, Казака разбра, че нищо няма да спечели по такъв начин. — Славик, не те ли е срам да крадеш чужди киборги?

Ден се олюля, отпусна се и замига бързо като събудил се сомнамбул.

— Мога да ти го дам обратно! — от сърце се озъби капитанът, но тутакси се поправи: — Ако го убедиш да се върне при теб.

Тед подигравателно изсумтя. Ако Казака можеше да види изражението на рижия, то щеше да разбере, че няма шансове за взаимност.

Този звук окончателно убеди роботърговеца, че остроумно го пратиха някъде. Да убеждава киборга, ама че глупост! Все едно да моли компютъра да влезе без парола: „Хайде, миличък, хайде моля ти се, пусни ме в системата!“ Явно проклетият Славик е хакнал неговия DEX, а той е запазил част от настройките, но сега за господар признава не само Казака.

— Я веднага да се махнеш от вратата! — Тиодор с възмущение откри, че роботърговецът се е възползвал от суматохата и се е приближил почти плътно до склада. — Мариз за теб, а не киборг!

Казака сметна под достойнството си да се кара с някакъв пилот, затова просто стреля във вратата с бластера си и се оттегли. В тъмнината петното нажежен метал красиво засвети, бавно угасвайки и намалявайки размера си.

Станислав изгледа помръкналия навигатор и с досада каза:

— Прекрасно! Сега тук си имаме цели две бомби.

— Аз мога да изляза — тихо предложи Ден.

— По-добре ми помогни да сляза, глупако — изръмжа капитанът, чувствайки се като подгонена на дърво котка. — Как пък го измисли да излезеш… Кого ще зарадваш повече с това — себе си, нас или Казака?

Отговорът беше очевиден, но въпреки това рижият попита:

— А ако следващия път ви настигна?

— Няма да ме настигнеш. Ти някак се съпротивляваш на заповедите, нали?

— Да, но не гарантирам, че пак ще мога… — Да се бори със самия себе си беше по-трудно и по-болезнено, отколкото дори с друг киборг. Мускулите сякаш се разкъсваха отвътре, раздирани от дърпащите се в противоположни страни импланти. Сега цялото тяло го болеше като след тричасова тренировка.

— Ще можеш — отсече капитанът. — Аз вярвам в теб. Затова спри да хленчиш и се заеми за работа!

Оказа се доста по-трудно да се свали Станислав от купчината брикети, отколкото да го накара да се качи там. Адреналинът се беше изчерпал, а без него купчината изглеждаше на капитана прекалено висока и ненадеждна. Нахалната реплика на Тиодор обаче свърши работа:

— А ти иди от другата страна и пак го уплаши!

Станислав се ядоса и с поддръжката на Ден някак се плъзна-търкулна по срутващата се под краката му повърхност.

Тед протегна плазмомета на приятеля си, но рижият унило поклати глава:

— Не, по-добре да е у теб.

— Мда — съчувствено каза пилотът, окачвайки плазмомета на рамо. — Нещо вече не ми се иска да съм киборг.

Капитанът символично плесна Тед зад врата като наказание за разсеяността му и за неуместните му шегички, — докуцука до сандъците и тежко се отпусна на предишното си място.

— Видя ли, — с въздишка се обърна към Вадим той, — аз нали ти казвах, че киборгите са още по-лоши… Вадик?

Станислав леко разтърси рамото на приятеля си, после притисна два пръста към шията му, напипвайки пулса.

„Зле ли е положението?“ — с поглед попита Тед.

Капитанът махна ръката си потиснато поклати глава. Вадим беше жив, но задълго ли? Прилича на вътрешен кръвоизлив, слаб, но непрекъснат.

— Надявам се, че помощта ще дойде по-бързо.

Младежът не започна да уточнява по-бързо от какво.

* * *

Времето на склада се точеше бавно и тъжно. Тед инвентаризира бандитските запаси, не толкова заради заповедта, колкото от скука и намери куп интересни, но не и полезни неща. Единствената плячка беше един вързоп с одеяла, от които направиха по-уютна постеля на Вадим, а едно от тях Станислав наметна на раменете си. В преобърнатите кутии имаше зелени перлени парчета, в които капитанът разпозна останките от кентаврийски порцелан. Той беше виждал такъв на кораба-майка по време на един банкет след дипломатически преговори. Двата Тиодорови ритника струваха на Казака около десет хиляди единици.

На разсъмване Станислав се унесе в тежък неспокоен сън и Тед пое ролята на главатаря на терористите, внимателно измъквайки дистанционното от ръката на капитана. Оказа се твърде неуютно да седи с него сам зад барикадата от сандъци и пилотът се премести до вратата.

— Е, какво става? — шепнешком попита той Ден.

— Нищо. — Киборгът сякаш дремеше, облегнал гръб на касата на вратата. Работеше само системата за акустично наблюдение, останалите системи пестяха енергия. — Това не ми харесва.

— На мен също. Изминаха вече три часа, а на тях им е все едно за какво се съвещаваме ние тук. — Тиодор надникна през дупката от лазерния лъч. Пред вратата нямаше никого, изглеждаше, че може само да отворят и да излязат безпроблемно. По листата пробляскваха капки, дали роса, дали от вчерашния дъжд, а клоните се движеха по своя воля, а не от вятъра. Респираторът убиваше всички миризми, но на пилота му се стори, че той не само видя, а и усети утринната свежест. — Ех, сега да имаше бира…

— Аха — съгласи се Ден. Любимата напитка на приятеля му притежаваше висока калоричност, а лекият токсичен ефект можеше да бъде пренебрегнат.

Тед пак се долепи до дупката.

— Изглежда, че денят ще бъде хубав, на небето няма нито едно облаче. Чувствам се като в детството, на летния лагер — усмихна се пилотът, — когато с момчетата ставахме два часа преди да ни събудят, за да изтичаме да се изкъпем в езерото. Всъщност ни забраняваха дори да се доближаваме до него, в предишната смяна там се бяха удавили три момчета, едното от които така и не бяха открили. Ние ужасно искахме да намерим трупа и се гмуркахме като луди под коренищата до брега, веднъж и аз без малко да се удавя. Ако възпитателят беше разбрал, щеше да ни убие!

— Ние също имахме възпитател. — Рижият опъна левия си крак, сви десния и уточни: — Нашата партида. Той ни тестваше. И също ни бракуваше, ако имахме по-малко от деветдесет и шест процента от нормата.

— Не, аз в преносен смисъл — смути се Тед. — На нас просто ни се караха и ни предписваха трудотерапия, да измием прозорците или да пометем двора. Вярно, че все пак ме изгониха след седмица от лагера, а после и вкъщи ме наказаха…

— Защо?

— През нощта надзъртах в момичешката спалня — без разкаяние, а дори с гордост си призна пилотът.

— А защо не бива да се надзърта там?

— Първо, неприлично е. Второ, не е редно при това да се мажеш със синя боя и да светиш с фенерче в зъбите, за да се правиш на момчето, което така и не са намерили. — Тед се изхили, спомняйки си ултразвуковия писък на впечатлените зрителки. — Баща ми тогава страшно се вбеси, той беше платил за този лагер с половин тон царевица! Наложи се да прекарам остатъка от лятото, работейки във фермата, а сякаш напук тогава имаше обилна реколта. Мразя селското стопанство, още от осемгодишен си мечтаех да избягам на друга планета, желателно цялата бетонирана… Родителите ми още са бесни, че в крайна сметка го направих.

Киборгът с разбиране кимна, макар че, както подозираше, родителите на Тиодор надали преследваха блудния си син с плазмомети, канейки се да наторят с него реколтата. Ден отчетливо си спомняше мига, когато внезапно осъзна, че може да напусне господаря. Тоест, разбира се, е забранено, но е възможно. Не просто да лъже, да се преструва, да търси задни вратички в програмата, а да избие смачканата от взрив врата на шлюза, да скочи на земята и без да се оглежда, да изчезне където му видят очите, докато мястото не се е напълнило с тълпи от спасители.

— Мама поомекна, поне праща картички за празниците — продължи Тед. — Но баща ми каза, че по-добре изобщо да нямаше син, отколкото син безделник.

— Но ти не си безделник, а отличен пилот — учуди се Ден.

— Аз съм лош фермер, за тях това е важното — невесело се усмихна приятелят му. — Както и да е, няма значение! На мен ми харесва животът ми, а у дома остана сестра ми, за радост на родителите ни. Макар че, познавайки Лика…

Разговорът не пречеше на киборга да наблюдава навън, но двамата с пилота чуха звука почти едновременно: първо свистене, а после шумно ромолене над главите им, сякаш отвън пак беше заваляло.

— Какво е това?!

В небето, както побърза да се увери Тед, все още нямаше нито един облак. Тогава пилотът погледна тавана и чак сега забеляза в него малки, симетрично разположени отвори. Ден ги беше видял по-рано, но не им беше обърнал внимание, защото нямаха нито датчици, нито някакви други устройства. Дупки като дупки, може да са вентилация или някакви жлебове.

— Станислав Федотович!

Пилотът се хвърли да буди капитана, но той се събуди сам, тъй като и в най-добрите си години не умееше да спи под течаща отгоре вода. Пороят беше чист, леден и толкова изобилен, че Станислав за броени мигове подгизна заедно с одеялото. Многочислените струи биеха навсякъде, моментално намокряйки стените и кутиите, а най-лошото беше, че скъпоценният взрив се топеше под тях като захарен памук, разтичайки се по пода на сиви разпенени локви.

— Тези… са активирали пожарната система! — изтрака със зъби Тед, безпомощно гледайки царящия наоколо безпорядък.

— Имаше ли такава тук?! — Станислав трескаво се огледа в търсене на дистанционното, но бързо разбра, че вече няма да му потрябва.

— Не, само тръби за шлангове — възрази Ден, продължавайки безстрашно да стои и да гледа нагоре. Водата се стичаше от него като от паметник. — Вероятно просто са намерили водещата тръба към хангара, включили са я към помпа и са задали максимално налягане.

Всъщност на капитана вече му беше все едно как бандитите бяха успели да направят този номер. Потопът се прекрати така внезапно, както и започна и отвън се раздаде победоносно:

— Напред, в атака!

Екипажът на Станислав се скупчи, готвейки се да се отбранява до последния заряд или защитник, както дойде.

Обаче бандитите се ограничиха с няколко крясъка, отначало кръвожадни, после озадачени, а разбитата врата така и не падна на пода.

— Какво се мотаят там? — не издържа Тиодор. — Пръстът ми изтръпна на спусъка! Ден?

Киборгът с недоумение сви рамене. На разстояние пет метра от склада нямаше никого, а за да каже по-точно, трябваше да долепи ухо до продупчената врата или поне до стената.

— Може би правят таран?

— За това време можеха да построят щурмови танк!

Ден внезапно вдигна глава, сякаш проверявайки как върви разтопяването на тавана и докладва:

— Там има кораб.

— Нима са решили да ни атакуват от въздуха? — смая се Станислав. Идеята не беше лоша, много по-лесно беше да застрелят „терористите“ отгоре, но защо за тази цел да вдигат цял кораб? И катер щеше да свърши работа, а и обикновена стълба също. — На „Шейтан“ или както там се казва сега?

— Не, ние щяхме да чуем как излита — възрази Тиодор. — Друг се е домъкнал.

— Полицията? — с надежда предположи капитанът, но отговорът на пилота потъна в гръмкия рев:

— Всички да хвърлят оръжие и да излязат от сградата с вдигнати ръце! Съпротивлението е безполезно, предайте се или ще бъдете унищожени!

Не беше уточнено от коя сграда, но съдейки по силата на звука, новите щурмоваци вече седяха на покрива на склада и крещяха в долепен до него рупор.

— Мамка му — Тед нервно насочи бластера към тавана, — тези пък какви са? Доста са нелюбезни за полицаи!

— Сега ще разберем — обречено каза Станислав, изправи се и прекрачи през кутиите. И без това вече няма с какво да заплашва враговете, а изглежда, че за тях складът не представлява ценност.

— Станислав Федотович, а дали да не изляза аз? — догони го Ден.

Капитанът поклати глава. Които и да бяха тези кресльовци, при вида на боен киборг със сигурност щяха да открият огън. Ако излезе с миномет, вероятно щеше да изглежда по-миролюбиво.

Станислав щракна резето и бавно отвори вратата. Зад нея, както и преди, нямаше никого. Обсаждащите предвидливо бяха залегнали от двете страни. Капитанът прекрачи прага, чувствайки се сякаш скача от брега в дълбокото, обърна глава към донеслото се шумолене и бившият космодесантчик се сблъска с настоящ такъв, с комбинезон с нашивки, шлем с очила, бронежилетка и с плазмомет в ръце.

Двамата се стъписаха — Станислав от обзелото го облекчение, а космодесантчикът трескаво съобразяваше това заложник ли е или пребит от своите и избутан на заколение бандит.

— Не стреляйте! — закрещяха от храстите. — Той е свой!

Към Станислав, спъвайки се от вълнение, дотича Роджър Сакаи, в непривична камуфлажна униформа и дори със забодени в шлема клончета.

— В такива случаи е редно да се вика: „Полиция!“ — уморено го упрекна капитанът и се олюля.

Роджър побърза да му предложи рамо.

— Но ние не сме полицията — усмихна се той.

— Какво, пак ли?!

— Не, не в този смисъл — побърза да го увери Сакаи. — Обаче не ни се удаде да получим официално разрешение за щателно претърсване на Медуза и за бойна операция, така че просто „минавахме оттук“.

— А кои са всички тези „ние“?

— Екипажът на „Сигуре“, още няколко наши момчета, чиито приятели и роднини също са загинали в космоса, а същевременно свирнахме и на твоите приятели от космодесанта, за да ни дадат някоя лодчица с доброволци да се повозим.

Капитанът се загледа във висящата над склада „лодчица“ — щурмови крайцер модел „Сепия“, която беше закрила половината небе и беше разперила оръдията си на другата половина.

— Е… ти — изкоментира Станислав, нагледно убеждавайки се, че приятелите са страшна сила.

— Има ли още някой вътре? — нетърпеливо се намеси в разговора космодесантчикът. Операцията беше в разгара си и всяка грешка и секунда забавяне можеха да доведат до излишни жертви.

— Само моите момчета и… Имаме тежко ранен! — сепна се капитанът. — Спешно му трябва помощ.

Роджър отривисто се разпореди в комуникатора си и към склада тутакси притича лекар, бутайки пред себе си гравитационна носилка с походен диагностик и аптечка.

— А защо сте толкова мокри? Да не би да сте плавали там? — учуди се Сакаи, щом видя излизащите от склада и бягащите пред тях струйки вода. Комбинезоните бяха водоустойчиви, но блестяха от водата като лакирани.

— Не, взехме си душ — саркастично отвърна Тед и размени ръкостискане с патрулния.

Ден по навик се опита незабележимо да се шмугне покрай тях, но Роджър сам му протегна ръка с толкова естествен жест, че се наложи киборгът да му отвърне.

През това време космодесантчиците вдигнаха обсадата на склада и се прегрупираха, като обкръжиха хангара. Вялата стрелба от амбразурите трая кратко, до предупредителния залп от крайцера, който сряза края на „скалата“ и откри тъмната й вътрешност с проблясващите „органи“ на скритата там техника. На теория пиратите можеха да му отвърнат от „Метеорен пастир“ и от катерите, но стоящите на земята съдове се намираха в очевидно неизгодна позиция — не можеха нито да избегнат удар, нито да стрелят от долните оръдия, а да излетят беше вече късно.

— Да? Какво?! — Роджър притисна ръка към комуникатора и без нищо да обяснява, побягна някъде зад хангара, към черния дим и отчаяните викове.

— Ей, а вие къде? — извика Станислав след Тед и Ден.

— Ами ако там е нужна помощ?! — без да се обърне, отговори пилотът.

— Помощници… — уморено поклати глава капитанът, но не ги привика обратно. Щом имат сили и желание да тичат така, значи ще са в безопасност.

От вратите на склада изплува носилката с Вадим, който беше омотан с паяжина от датчици, системи и с кислородна маска вместо респиратор.

— Как е той? — с надежда попита Станислав лекаря. Раненият все още приличаше на труп, чието лице е открито, само за да могат безутешните приятели да се простят с него.

— Ще направим всичко възможно — уклончиво отвърна медикът. Капитанът благодарно кимна, разбирайки, че все пак това е по-добре от „нищо не можем да направим“ и тръгна след носилката, държейки се отстрани и гордо прогонвайки изкушението да седне накрая.

* * *

Помощ не беше нужна. Когато Сакаи, Тед и Ден дотичаха до мястото на сражението, всичко вече беше свършило.

— Ама че работа! — Тед неуместно подсвирна и се смути. На земята лежаха шест трупа, а съдейки по големите червени петна между тях, пострадалите бяха още повече. — Какво се е случило?

— Кибери. — Извикалият Роджър космодесантчик с отвращение ритна почти безформената купчина окървавена и обгорена плът и парцали от дрехи. — И минус седем от нашите, четирима на място и трима ранени. Един на крака отиде в медицинския отсек, останалите ги занесоха.

— Охраната на хангара ли ви нападна? — уточни Сакаи.

— Не, ние забелязахме някакъв мъж до оградата, извикахме му да се предаде и всичко започна. Явно той насъска тези гадове по нас, защото ни се нахвърлиха като бесни. Което беше за добро, от прикритие щяха да убият още повече момчета, а така ние ги претрепахме с масирана стрелба.

— А къде е Казака? — жадно попита Тед, разбрал на мига за кого става дума. — Имам предвид онзи мъж? Хванахте ли го?

— Къде ти, едва с тези се оправихме — мрачно махна с ръка космодесантчикът. — Нали бяха двама, прикриваха се един друг… А мъжът хвърли граната, шмугна се през оградата и изчезна, сега не знам как ще го търсим в тези джунгли.

Ден бавно клекна до обезобразеното тяло. Навигаторът не можеше да каже, че му е бил приятел, просто познато лице от миналото, при това гадно минало. Но той беше предишният му партньор. И на мястото на втората „седморка“ сега би могла да лежи рижа „шесторка“, подчинила се на господарската заповед.

Космодесантчикът по-здраво стисна приклада и отстъпи назад, предпазливо гледайки странния младеж, прекалено безстрастен за човек и прекалено самостоятелен за киборг.

Роджър вдигна ръка: всичко е наред, не го закачай.

Тед, напротив, се приближи и застана зад гърба на рижия, съчувствено мълчейки.

След няколко минути Ден вдигна глава, погледна приятеля си и спокойно каза:

— Да идем да го хванем.

— Може — съгласи се пилотът. — А как?

— По следите му. Не е трудно.

— Ще вземем ли още някого?

Тед се огледа. Роджър вече беше изчезнал, спешно извикан на друго място, космодесантчикът помагаше на лекарите да опаковат в черен чувал един от труповете. Май бяха завзели хангара, стрелбата се прекрати и по-голямата част от щурмоваците се бяха преместили вътре, първо през дупката, а после и вратите се отвориха.

— Те и без това имат много работа. Идваш ли? — Киборгът се скри в дупката.

— Охо — с уважение каза Тед. Очевидно все някой беше успял да ядоса рижия до такава степен, че да плюе и на предпазливостта, и на дисциплината, и дори на здравия смисъл. — Естествено!

Разбира се, че пилотът не мислеше да пропуска такова шоу.

* * *

Казака криволичеше — отначало е вървял направо, после рязко е завил наляво, а след сто метра се е върнал на предишния курс. Съдейки по храстите (неотровни, но не по-малко гъсти, лепкави и противни), през които на преследвачите им се наложи да се провират, роботърговецът или познаваше тази гора като дланта си, или, по-вероятно, го насочваше някакво устройство и не се боеше, че ще се заблуди. Само че бурята му беше изиграла лоша шега, на влажната земя бяха останали толкова отчетливи отпечатъци, че ги виждаше дори Тед. Макар че, разбира се, без киборга пилотът щеше да загуби следата след пет крачки. Ден гледаше не само земята, а и стволовете на дърветата, където можеха да останат следи от закачилия ги лакът или дуло на бластер, и отместените от беглеца клони, веднага върнали се намясто, но вече без висящите от листата капки.

Партньорите бяха успели да изминат около три километра, когато далеч отпред, над гората излетя неголямо корабче право нагоре и метално проблясквайки в първите лъчи на Оникс, почти мигновено се разтвори в далечината.

— Мамка му! — изтръгна се от Тед. — Май закъсняхме.

Ден прецени разстоянието и отрицателно поклати глава:

— Това не е Казака. Той не би успял да стигне дотам.

— Тогава кой е?

— Може там да има още една плантация, която не е отбелязана на твоя план — предположи киборгът.

— Май на плантациите не им се полагат кораби. По-скоро наблюдателен пункт или бункер със запаси за черни дни. Слу-у-ушай! — сети се пилотът. — Да не би Казака да се е насочил натам?

— Тогава щеше да е бесен, че не са го дочакали. Ако там няма втори кораб.

Ехото донесе от шубрака такъв яростен вик, че другите горски шумове изведнъж изчезнаха. Изплашените животинки се скриха по дупките си или се притиснаха към клоните.

— Няма втори кораб — злорадно заключи пилотът. — Край, пиленце, падна ни!

Ден кимна.

— Има около километър до него. Ако постои на едно място петнадесетина минути, ще го догоним.

— Ще постои — убедено каза Тиодор. — Вече няма къде да бяга и сега ще се накрещи и ще мисли какво да прави по-нататък. Дай знак, когато го засечеш. Ще почакаш в храстите, за да не те види Казака, а аз ще ида напред и ще го хвана.

— Не — внезапно се заинати Ден, — напред ще ида аз.

— Полудя ли? Нали не можеш да не се подчиняваш на господаря си!

— Мога. При едно условие.

* * *

Станислав недооценяваше Казака — той наистина умееше да губи. Походният сейф беше преместен още вчера на състезателната яхта „Златна рибка“ и там дежуреше пилот, готов да излети при първа заповед. Маскировката си е маскировка, но кой знае до какво е успяло да се докопа проклетото ченге заедно с малоумния си приятел! Винаги може пак да се започне производство. Казака си беше набелязал още няколко перспективни планети и имаше няколко сметки в галактически банки и нов кораб, който роботърговецът беше платил, но още не беше прибрал от корабостроителницата.

Така че най-много му беше навредил не Станислав, не изпратеното ченге и дори не събраната войска от отмъстители.

— Ах ти, плъх безопашат! Неблагодарна твар! Ако не бях аз, щеше да изгниеш в онази дупка! Така ли ми се отплащаш за добрината?! — разяри се роботърговецът, забравяйки, че всъщност „добрината“ изглеждаше като: „или ще работиш за мен, или ще умреш веднага“. — Еднокрако копеле! Дано да не долетиш!

Уви, трудно можеше да се надява на това. За една година „Златна рибка“ беше победила в четири състезания, а в девет беше в първата тройка. Стандартните полицейски корвети нямаха шансове да я догонят или да я свалят. А ако пилотите им знаеха кой седи на щурвала на яхтата, нямаше и да се опитват.

— Чакай, аз ще те пипна! Ще разбереш как се хапе господарската ръка! — заплаши небето Казака. Това вече не беше празна заплаха, робовладелецът реши да се върне до разрушения лагер. Разбира се, не за да се предаде, а да изчака удобен момент, за да се промъкне на крайцера. Корабът е голям, в него има много скришни места, главното е да офейка от тази планета…

В храсталака нещо изпука. Казака завъртя глава и бластер, опитвайки се да определи източника на звука. Нима все пак бяха изпратили преследвачи? Търговецът на роби взе предвид тази възможност, но я сметна за нищожна. Космодесантчиците не биха разпръсквали силите си, докато не превземат лагера. А и след това едва ли щяха да влязат в извънземната гора, където можеше да загубят повече хора, отколкото да хванат. Тук биха помогнали само киборги, но такива май нямаше сред бойците.

Обаче Славик имаше.

Рижата „шесторка“ се появи сякаш от нищото насред гората и без да бърза, се насочи към господаря си. Без респиратор, за да може той хубаво да разгледа и да познае киборга.

— Стой! — кресна Казака и тутакси стреля. Не улучи, бързо се прицели по-добре, но откри, че киборгът е спрял като закован. — Аха, значи все пак ми се подчиняваш? Я вдигни ръце! Обърни се!

Казака се увери, че киборгът няма оръжие и си отдъхна.

— Вдигни левия си крак. Сега десния. Ха-ха, дебил!

Господарят свали бластера и вече уверено заповяда:

— Ела тук.

Рижият стана от земята и се помъкна към него като направило беля куче, бавно, с наведена глава.

— По-бързо!

Ден премина в тръс.

— Стоп! — Казака не смяташе да допуска DEX-а, дори и толкова покорен, на по-малко от пет метра от себе си. Ами ако тази кукла само се преструва на послушна, за да се доближи до него и неочаквано да се впие в гърлото му? — Застани на колене.

Киборгът послушно прегъна крака и господарят рискува да се приближи на още няколко метра.

— Какво, Славик ли те прати след мен? — уточни той.

Ден вдигна глава и погледна Казака в очите.

— Не. Аз сам дойдох.

Погледът и гласът на киборга бяха много спокойни, но не привично равнодушни. В тях имаше нещо такова, от което по кожата на Казака пробягаха тръпки.

— Аз се оказах два пъти прав — тези уроди все пак съобразяват нещо и са пълни кретени! — презрително промърмори роботърговецът, придавайки си храброст. — Имаш ли оръжие?

— Не.

— Аз все още ли съм ти господар?

— Да.

— А Славик?

— Станислав Федотович е мой капитан.

— Сам ли дойде?

— Да.

— Тогава на какво разчиташ, глупако?!

Ден премълча. Той не смяташе да издава на Казака плана си, а редът за командата, която процесорът би могъл да озвучи за господаря, беше празен.

— Каква издръжлива твар си ти — замислено провлече думите робовладелецът, обикаляйки киборга. Видът му, напук на Казака, беше не унижен, а безстрастно-съсредоточен. Ден не виждаше разлика в цял ръст ли стои или на колене. Може би само това, че позата не е толкова добра за атака. — В аварията оживя, в езерото също… Интересно, ще оживееш ли, ако изстрелям целия пълнител по теб?

Киборгът мълчаливо извръщаше глава след Казака, но сякаш гледаше през него. Просто не му се искаше да се бори с програмата, заставяща го да гледа господаря, когато той се обръща непосредствено към DEX-а.

— Или да те взема със себе си? Може да ми свършиш работа, например да извиеш врата на Славик.

Погледът на киборга за миг оживя и Казака веднага размисли.

— Не, твърде рисковано е, вероятно ще ме подведеш в най-важния момент. А пък ми е жал да хабя зарядите за теб. Знаеш ли какво? — Господарят спря точно пред Ден и с наслада отсече: — Умри сам. Това е заповед.

Системата за самоунищожение е активирана. Дишането е спряно. Сърдечният ритъм ще бъде блокиран след десет секунди.

Девет.

Осем.

Системата не предложи вариант за отмяна, както с избора на изключваните импланти. Недвусмислената господарска заповед не подлежеше на корекция.

Казака наблюдаваше киборга с боязлив и същевременно жаден интерес. Тази точка в инструкцията към DEX-6 беше единствената, която екс-капитанът на „Черна звезда“ не се беше решил да провери. Ами ако наистина киборгът вземе да пукне така бързо и качествено, че остава само да го изхвърли? Вярно, че производителите пишеха, че господарят има три и половина минути, за да размисли и да отмени заповедта, но е „възможна повреда на модела, във връзка с необратими изменения в органичната част на мозъка“. Едно е, когато всички системи работят за максималното удължаване на живота на киборга в екстремни условия (в безкислородна среда или при сериозно раняване) и съвсем друго, когато са насочени към унищожението му.

Ден знаеше какво ще се случи сега. Беше го виждал, още преди да стане собственост на Казака, в тестовия център на „DEX-къмпани“. Рижият имаше деветдесет и седем точки, с една повече над минимума. Неговият „брат“ — деветдесет и пет.

За да спре сърцето на киборга, в него съвсем не е задължително да се стреля. Достатъчно е да се прати импулс в един малък нервно-мускулен участък в предсърдието, който отговаря за ритмичните му съкращения. Известно време сърдечният мускул ще продължи да се свива неравномерно и неефективно, после ще се измори и ще замре. След двадесет-тридесет секунди киборгът, до последно не проявяващ никакви външни признаци, ще рухне като подкосен и ще се загърчи в конвулсии. Същевременно ще започне чистене на цифровата памет — нали самоунищожението обикновено се задейства, за да не може врагът да получи ранения, но все още жив и съдържащ ценна информация киборг. Последен ще се изключи и ще се разтопи процесорът, щом се увери, че заповедта е изпълнена. Всичко ще продължи не повече от три и половина минути.

Три.

Две.

Едно.

В тила на Казака, твърде увлякъл се и загубил бдителност, опря едно студено дуло.

— Хвърли бластера! — изсъска до ухото му такъв зъл глас, че роботърговецът безпрекословно изпусна оръжието. — DEX, ако ти незабавно не прекратиш умирането, то ще умре господарят ти!

Можеше просто да нареди на Казака да отмени заповедта, както Станислав направи в склада, но Тед се боеше, че пленникът ще започне да упорства или просто ще онемее от изненада и ще се изгуби време.

— Програмата за самоунищожение е изключена.

— Добре ли си?

— Вече да.

Ден неволно потри гърдите си под лявата ключица, макар че там нищо не го болеше и всичко туптеше в изправност. „Спасението на господаря“ беше с приоритет пред „подчинението на господаря“. Човек може да недооцени грозящата го опасност и тогава на помощ е длъжна да дойде безстрастната машина — да дръпне дете от пропастта, да вземе ножа, с който наркоманът се опитва да изчовърка от вената си „хлебарката“ или да заведе в медицинския пункт боеца, заради болевия шок смятащ дупката в корема си за „драскотина“, дори ако господарят крещи и се съпротивлява.

Връзването на ръцете на господаря зад гърба и запушването на устата му не се отнасяха към подобни извънредни ситуации.

— Мм?! — най-сетне се опомни Казака, което очевидно трябваше да означава: „А този тип откъде се взе?!“

— Неправилно формулира въпроса си — отмъстително го информира пилотът. — Трябваше да попиташ: „Има ли тук още някой“.

DEX наистина беше дошъл сам, Тед все още се водеше със статут „пленник“. Ден обаче доведе приятел със себе си.

— Трябваше да го застреляме отдалеч. — Пилотът продължаваше да държи роботърговеца на мушка, почти желаейки той да му даде повод да натисне спусъка. — Беше прекалено рисковано.

— Но все пак успешно. — Ден и сам не разбираше защо му се искаше да хване Казака жив. Роджър щеше да се зарадва и на умрял, а капитанът още повече.

— Ще си отмъщаваш ли? — предположи Тед. — Хайде, давай, аз ще го държа, ако трябва. Той едва ли умее да поема удари.

Казака облещи очи и захриптя.

Киборгът се приближи плътно до господаря. Сега Ден чуваше не само пресекливото му дишане, а и бясното биене на сърцето, виждаше бледата като тебешир пореста кожа и честото подскачане на адамовата ябълка, усещаше силния мирис на прясна пот. Търговецът на роби беше смъртно уплашен. Нито един човек не би успял да доведе опитния бандит до такова състояние, както собствения му киборг. Казака знаеше какво може да направи рижият. И помнеше какво той беше правил с него.

— Не — извърна глава Ден. — Ще напълни гащите и ще ни вони по целия път обратно.

Тиодор направи разочарована гримаса, но не настоя.

— Върви! — гнусливо побутна пленника той. — Ако дори на киборга му е противно да те бие, аз също не смятам.

* * *

Станислав се събуди в непозната стая със сребристи стени и таван. В паметта му смътно се мяркаше дълъг тъмен тунел със светлина в края, но май това беше само лампичката на входа в жилищния отсек на крайцера.

После в полезрението му изплува ангел с камуфлажен костюм, подозрително приличащ на Роджър.

— Станислав, чуваш ли ме? — обезпокоено попита той.

— Даже те виждам — промърмори капитанът, усещайки ужасна сухота в устата и гърлото си. — Какво стана?

— Ти припадна. — Роджър услужливо му подаде болнична чаша с тръбичка. — Направо насред коридора, пет метра не ти достигнаха да дойдеш до медицинския отсек.

Станислав отпи няколко глътки и обърна глава надясно и наляво, натъквайки се на скръбно-съчувствени лица.

— А какво ми е? — слабо изхриптя той, чувствайки се като обкръжен от роднини милионер на смъртния си одър.

— Док каза, че от всичко по малко, но нищо сериозно. След някой друг ден ще си добре — ободри го Роджър.

— Тогава защо стоите тук като на погребение? — Капитанският глас веднага укрепна. — При това с цветя?

— Това не са цветя. — Тиодор смутено отмести саксията встрани. — Това е конфискувано имущество, току-що го иззех от Вини.

— Иззел си го?! — възмутено изръмжа сержантът зад гърба на пилота. — Че вие ми се нахвърлихте трима!

— Защото това е наша собственост, а не „наркотично вещество в наказуемо количество“!

— Аз имам служебна инструкция!

— Заври си я в задника заедно с таблета!

Оскърбеният Вини се опита да изтръгне саксията от Тед, като без малко да я изпусне върху Станислав и Ден побърза да избута побойниците от леглото.

— Притеснявахме се — съобщи Полина, промъквайки се на мястото им. — Вие лежите тук вече шести час.

— Колко?! — Капитанът отривисто седна и разбра, че с удоволствие би полежал два пъти повече. — А какво става с лагера и бандитите?

— Лагерът е превзет, бандитите пленени — успокои го Роджър. — А твоите момчета довлякоха Казака за яката. Между другото, за него е обявена награда от правителството, ако е жив тридесет хиляди единици, ако е мъртъв — пет.

— Аха! — възкликна Тед. — Все пак не го уловихме напразно!

Сержантът се възползва от момента и му отне канабиса. Схватката закипя с удвоена сила и грохот.

— Вини, върни му тази нещастна трева — не издържа Роджър.

— Не мога, вече записах в протокола: „Саксия с канабис, един брой“.

— Ами добави отдолу: „Според резултатите от експресния анализ, канабисът се оказа здравец и беше върнат на собственика“.

— Тогава началникът ще реши, че аз съм го изпушил в процеса!

— Аз съм началникът ти! — повиши глас Сакаи. — На кого говоря, дай му го!

Вини, на когото просто му беше обидно да отстъпи на наглия космолетец, с мърморене разтвори ръце.

— Тридесет хиляди? — попита капитанът, подозирайки, че не е чул добре или не е разбрал нещо в този хаос. — За един бандит?

— Не просто бандит, а глава на престъпен синдикат — поправи го Роджър. — Чрез него можем да разплетем цялата мрежа и да спасим още стотици животи. Така че ви поздравявам, вашият екипаж спечели джакпота!

— Можем да поправим цели два киборга — с намек вметна Тиодор. — И да ни остане и за резервни части.

Рижият скромно премълча. Никой от екипажа нито веднъж не го беше упрекнал, че заради него им се налага да работят като луди и да икономисват от всичко. Но е много по-приятно, когато няма за какво да те упрекват.

— Обаче така и не намериха моя небесен кристал — печално въздъхна Полина. — Прощавай, Нобелова награда…

— Хазната на Казака също е изчезнала — съобщи Вини. — Успял е да я скрие, мръсникът, а къде, засега не признава. Но нищо, ние ще стимулираме паметта му! Ще си спомни всичко, което знае и даже повече.

— Затова пък намерихме ръкописа му — добави Роджър, намеквайки, че ще бъде много благодарен читател. — Графоманията е опасно хоби. Все едно собственоръчно е написал подробно писмено признание.

— Трябва да се докаже, че не го е измислил — усъмни се Тиодор.

— Ще докажем, там такива истории са описани, че лесно ще се намерят свидетели и ще се провери.

— Жалко само, че старецът избяга — с досада каза пилотът. — Орбиталният патрул не можа да го стигне.

— Кого?

— Ами Рет Манкс, онзи еднокрак пират.

— Какъв старец е той? — обиди се Станислав. — Само пет години е по-възрастен от мен.

— Ама че сравнение направихте! Вие сте много по-запазен.

Докато капитанът асимилираше този съмнителен комплимент, Роджър убедено каза:

— Нищо, няма да се скрие той от нас. Дребните крадци, докопали се до богатство, се издават бързо. Няма да издържи, ще започне да пилее пари и ще го хванем.

* * *

Освобождаването на похитените хора се оказа само най-лесната работа. Сега те всички трябваше да бъдат нахранени, преоблечени, излекувани и настанени някъде. Една от полицейските корвети се отправи за помощ, а „Сигуре“ и крайцерът останаха да поддържат реда.

А „Космически мозъкояд“ започна полека да се готви за отлитане.

Успяха да намерят и върнат на мястото им почти всички изнесени от кораба вещи, освен част от продуктите и взрива. Последното разстрои Станислав най-много от всичко, макар че Роджър му написа официално удостоверение, гарантирайки, че щетите на Аайда относно товара, „реквизиран за нуждите на полицията“ ще бъдат покрити.

— Ако не е забравил да го застрахова, ще има двойна печалба — утешаваше капитана Сакаи. Двамата стояха до изкарания от хангара транспортник и се наслаждаваха на хубавия ден. Денем, зад надеждна ограда и с респиратор, на Медуза беше хубаво като на курорт (говореха, че без респиратор е още по-хубаво, но Станислав не се осмели да провери). — Освен това при алфийците общественото благодеяние се счита за много почетна работа. Ще видиш, че тя ще ти даде и бонус.

— За изгубения товар? — недоверчиво уточни Станислав.

— За възможността да окачи на стената на офиса си почетна грамота от галаполицията — усмихна се Сакаи. — И изобщо… Тя може да е алфийка, но все пак е жена. Пусни в ход мъжкото си обаяние, разкажи й, че само благодарение на нейния взрив Галактиката е била спасена. Ако не цялата, то нашата част от нея със сигурност.

Станислав неуверено кимна, не знаейки кое го плаши повече: разгневената Аайда или благодарната Аайда.

— Как е Вадим?

— Още е в реанимационната камера, но прогнозата е добра. Ще се оправи.

Капитанът се обърна и видя как Ден и Тед тържествено бутат по корабната стълба кошмарното розово диванче с извити крака.

— Момчета, а дали да не го оставим тук? — страдалчески извика Станислав. — Вероятно цялата банда е успяла да поседи и да поспи на него, а може и да са заклали някого там, я какви подозрителни петна има отстрани.

— Точно така, суперски трофей! — възторжено потвърди Тиодор и партньорите повлякоха дивана нататък.

На пет метра от Станислав премина едър брадат мъж с камуфлажен костюм, нежно притискащ към гърдите си малка бяла котка. Те щяха да се разминат благополучно, ако наблюдателният и наивен Роджър услужливо не беше казал на старателно гледащия в противоположната посока капитан:

— Това не е ли вашата?

Котя видя Станислав, мигом разлюби брадатия, измъкна се от него с вик: „Изнасилват ме!“ и презглава се хвърли към „законния съпруг“.

— Май е нашата — обречено се съгласи капитанът, със стон се наведе и взе гръмко мъркащото животно. Основно бяха били Станислав по главата и бъбреците, но кой знае защо го болеше гърбът.

Момчетата занесоха дивана и се върнаха.

— По дяволите, ние така и не поправихме името! — сепна се пилотът. — Нищо, сега ще пренесем още няколко неща и ще се заемем.

Станислав изгледа борда на кораба, намръщи се и неочаквано махна с ръка:

— Зарежете го. Страхувам се, че каквото и да напишем, той ще си остане „Космически мозъкояд“. Аз вече дори наум го наричам така.

— А най-важното — добави Роджър, — ние сме го вписали под това име във всички протоколи. Предупреждавам те като приятел: ако поискаш да го смениш, ще проклинаш всичко на света!

* * *

— О-о-ох, колко е хубаво! — блажено, едва ли не със сълзи на очи въздъхна Тиодор, облягайки се назад на „трофея“. — Само една седмица робство, а как започваш да цениш простите житейски радости!

Ден премълча, но така умишлено бавно, удължавайки удоволствието, се отпусна на диванчето между Тед и Полина, че Вениамин се пошегува:

— Може би трябва по-често да ви продаваме в робство? С профилактична цел.

— Не, благодаря, и спомените ми стигат! — потръпна Тиодор.

— Макар че имаше и забавни моменти — изкиска се Полина, като си спомни за шоколада.

— Аха, например когато Ден ми завря нож в лицето. Представи си — пилотът се обърна към момичето, — той спря на милиметър от окото ми!

— Не преувеличавай, на два и половина — педантично го поправи киборгът, отваряйки пакетче с чипс.

— Огромна разлика, аха!

— А ти пък ме удари с лост.

— Още малко и ще се сбиете сега — отбеляза Полина.

— Не-е-е! — в един глас викнаха приятелите. — За нищо на света.

На облегалката на диванчето скочи котката, въпросително погледна Ден в очите, а после надникна в отворения пакет и се опита да бръкне в него с дългата си ноктеста лапичка. Рижият я погали с някак странно изражение. Яж, яж, порасни голяма и дебела…

— Ах ти, спасителко наша! — Полина взе Котя на ръце и потърка буза в нацупената й муцунка.

— Ново двайсет — възмути се Тед. — Ние с рижия седяхме в склада, тичахме из оная гадна гора, преследвахме Казака, а спасителката е тя?!

— Вас капитанът вече ви нахвали достатъчно — махна с ръка момичето. — А на бедното котенце даже благодаря не му каза! Даже й се кара, че тя пак мяука и тича след него.

— Защо са й на нея благодарности? Затова пък видях как той снощи „незабелязано“ й изсипа бобената яхния от чинията си.

— Нима котките ядат боб?

— Нашата е убедена, че да. А хасите навярно сега ще измислят сага за Ден — внезапно си спомни Тед. — За Великия Неядлив Водач, който ги е довел до Непристъпната Обител на Храната и е напъдил оттам при тях много вкусна храна.

Смутеният Ден по навик прокара ръка през косата си и едва я извади оттам. По-лесно би било да се срешат сплетени расти, отколкото тези сплъстени кичури, които още повече се бяха заплели след душа.

— Ще ида да я отрежа — тутакси реши той, ставайки.

— Не! — Полина така скочи срещу него, сякаш искаха на нея да й отрежат ушите. — Не смей, аз имам чудесен балсам за коса!

— „Ваша козина била слепнала и увиснала, а сега всички пипала стърчат“? — предположи Тиодор.

— Защо, боята да не би да беше лоша?

— Хубава беше — съгласи се Ден. — Кръвта и мръсотията се изпраха от комбинезона, а боята не.

— Ами нали е за коса, а не за комбинезони! Хайде, Денка, моля те-е-е! Нека поне да опитаме! — Момичето с такова отчаяние се вкопчи в ръкава на киборга, че Тиодор се разхили:

— А ти се притесняваше дали си привлекателен!

— За какво говорите? — подозрително попита Полина.

— Просто малки мъжки тайни — намигна пилотът.

— Добре — примири се рижият, — давай балсама. Но аз сам ще си измия косата!

Щом Ден излезе, в гост-командната нахълтаха Франк и Вини. Маша, която по-рано не можеше да търпи хакера, внезапно се умилостиви и даже му даде достъп до вход в кораба. Тед подозираше, че италианецът беше успял да я хакне паралелно с Ден, който все пак беше решил да прибегне до услугите му. Франк упорито отричаше и горещо доказваше, че „просто е уговорил тази la bella donna virtuale“, но естествено никой не му вярваше.

— Вижте кого сме ви довели! — гордо каза той, подръпвайки за лакътя кой знае защо смутилия се и забавил крачка спътник.

Тиодор се вгледа и изохка:

— Леле, къде го намерихте?

— В петата плантация. Роджър преглеждаше списъка на спасените хора и се натъкна на познато име. Той ли е? — формално уточни Вини.

— Той е! — Тед се вторачи в стария познат. — Ама че работа, ти си почнал да приличаш на човек…

Животът в плен беше повлиял на русия медалист ако не благотворно, то определено облагородяващо. Алексей беше загорял, обрасъл с къдрава брада и забележимо отслабнал, така че от пухкав младеж се беше превърнал в мъж.

Вярно, че пилотът веднага развали впечатлението от комплимента, като ехидно уточни:

— На йети!

— Себе си виж! — веднага се озъби Алексей.

— Да, това със сигурност е той — със съжаление потвърди пилотът. — Няма надежда.

— Тогава дали няма да можете да го вземете със себе си? — помоли Франк. — При нас е истинска лудница, трябва да вземем показания от всички, да направим ДНК тестове за потвърждение на личността, а някои пленници са от толкова диви планети, че там даже нямат база данни с пръстови отпечатъци. В тази тълпа половината банда може да се разтвори като течна сметана в капучино. — Хакерът трагично завъртя очи. — С този поне всичко е ясно, така че защо да го въртим тук още една седмица?

— Добре, ще го вземем — обеща пилотът, повече от състрадание към полицаите, отколкото към Алексей. — Не се притеснявай, ще те докараме до вкъщи с попътен вятър!

— Знам го аз вашия вятър… — сърдито изсъска русият, карайки Тиодор да съжали за благородството си.

— А как беше концертът на „Геном“? — отмъстително припомни пилотът. — Успя ли да стигнеш навреме? Хареса ли ти?

Алексей запуфтя, измисляйки достоен отговор, но Вини дружески го посъветва:

— Ти по-добре недей да спориш с него, това е най-добрият пилот от всички, които познавам. — Вини погледна самодоволно усмихващия се Тед и отмъстително добави: — И най-ненормалният също.

— А вие отдавна ли се познавате? — учуди се русият.

— О-о-о… — многозначително каза сержантът. — Ние с тази компания тук завзехме базата на Алианса. Тайна правителствена операция.

— Базата?! Онази същата?

— Ама те не са ли ти разказали? — учуди се Вини.

— Нека аз да ти разкажа! — намеси се Франк. — Значи работата беше такава…

… През остатъка от деня Алексей ходеше из кораба тих, унил и така потресен от разказа на полицая, че уважително говореше на „вие“ даже на Полина. Екипажът, познаващ бурната фантазия на хакера, само се подхилваше, но не смяташе да развенчава мита.

* * *

Бьорн се спъна, забелязвайки облегнатия на вратата на хангара киборг. Защо е застанал там? Неговите собственици отдавна се сбогуваха с всички и се качиха на кораба да се готвят за старта. Рижият се беше измил и преоблякъл с черна тениска, стари дънки и кецове, но не беше станал по-малко зловещ от това, дори напротив. Правилно на някои планети разрешават на киборгите да ходят само с униформи, така е по-лесно човек да ги възприема като техника. А тук е непонятно какво можеш да очакваш от това същество и как да се държиш с него.

В края на краищата миньорът реши, че е най-добре просто да го игнорира. Ако на екипажа на „Мозъкояда“ им харесва да мислят навигатора си за човек, това са си техни проблеми.

Обаче не му се удаде спокойно да мине покрай него.

— Ей — тихо извика киборгът и Бьорн трепна, разбирайки, че той чака именно него.

— Какво искаш? — с неприязън изръмжа миньорът, криейки страха си зад грубостта.

Това не смути рижия. Той се изправи (човекът нервно отстъпи назад) и спокойно, много вежливо помоли:

— Предайте на Рики поздрави.

— Какво?!

— От Ден. Той знае. — Киборгът се обърна и тръгна към „Мозъкояда“, едва забележимо накуцвайки.

Бьорн дълго гледа след него, объркан и смаян.

* * *

Излитането премина успешно, но Тед стана от пилотското кресло мрачен и ядосан. За щастие, не беше в характера на пилота да се затвори и мълчаливо да страда, докато останалите гадаят каква муха му е влязла в главата. Затова в отговор на първия недоумяващ въпрос Тед изригна като вулкан:

— Всичко е заради този Манкс, вдън земя да се провали дано! Представете си, аз двадесет години мечтаех да стана като него! А се оказа… Стар козел! Нещастник с навирен нос! И лети по-лошо от мен!

— Тогава какво те притеснява? — учуди се капитанът. — Напротив, радвай се, че си го надминал по умения!

— А какъв смисъл има? Аз се сравнявах именно с него! И кобайк карах, и кожено яке с кърпа на главата носех, и трева пушех…

— Тед — строго каза Станислав, — никой не ти пречи да караш, да носиш и… хм… да отглеждаш и без да се сравняваш с Манкс.

— Да, но сега не знам защо всичко това ми харесва! Ами ако е само заради него?!

— Тогава изхвърли канабиса, ритуално изгори всичките си дрехи и се преквалифицирай на техник — предложи капитанът.

Тед се замисли, а после чак подскочи от възмущение:

— Какво-о-о?! Заради някакъв си куц пират?! Да върви по дяволите!

— Ето че се разбрахме — тупна го по рамото Станислав. — Върви да обядваш, само теб чакаме.

Прегладнелият екипаж посрещна пилота с радостни викове. Ден тутакси донесе и сложи на средата на масата огромен, още цвърчащ тиган. Полина горестно въздъхна. Със съвместните усилия на киборга и балсама тя успя да спаси по-голямата част от косата, но, уви, не всичката. Навигаторът все пак отряза най-упоритите заплетени възли и сега прическата му се състоеше от опашчица и няколко разнокалибрени кичура.

Ден като че ли се канеше да мине покрай Алексей, за да седне на свободния стол, но внезапно спря, помисли малко, направи крачка назад, докосна рамото на блондина и тихо каза:

— Извинявай, но това е моето място.

На масата изведнъж стана много тихо.

Алексей изумено се обърна и се втренчи в „съперника“, но не успя да победи киборга в състезанието по измерване с погледи.

— Я пак? — попита блондинът, щом се убеди, че няма да реши проблема с изразително мълчание.

— Това е моето място — повтори Ден. С такъв глас би могъл да говори някой уличен робот-автомат за продажба на напитки, вежливо, но неумолимо съобщавайки, че без пари от него няма да излезе кен с бира. Дори ако го ритнат.

— Мъчително ми липсват пуканки! — прошепна Полина в ухото на подсмихващия се Тед.

Алексей неразбиращо се огледа, разчитайки, че господарите ще призоват самозабравилия се киборг да спазва реда, но екипажът неприятно му напомни ято гарвани, алчно гледащи битката на два лъва. Само Станислав вежливо се преструваше, че е погълнат от намазването на една филия с масло.

— Ето там има свободен стол — раздразнено съобщи блондинът, нагледно показвайки с пръст другия край на масата, ако тъпата машина не е способна самостоятелно да прецени ситуацията.

— Да — съгласи се Ден, — ти може да седнеш на него.

— Откъде накъде? — Алексей още не беше докоснал стоящата пред него чиния, но реши да спори заради принципа. — На какъвто стол съм седнал, на него ще продължа да си седя, ясно ли е? А ти бъди благодарен, че изобщо те пускат на масата.

— Ясно — смирено потвърди рижият. — Благодаря.

Но Алексей още не беше успял тържествуващо да изгледа сътрапезниците, когато киборгът се наведе, хвана стола за краката, вдигна го и го пренесе на другия край на масата, без да обръща внимание на виковете и ругатните на трескаво вкопчилия се в седалката пасажер.

— Ето го очаквания още от деветнадесети век бунт на машините срещу човека, жесток и безпощаден! — патетично обяви Тиодор.

— И ние даже познаваме този човек — закиска се момичето.

Докато Алексей смаяно ловеше въздух с уста, Ден невъзмутимо взе съседния стол, отнесе го на отвоюваното място и го сложи там като знаме на върха на крепост. Впрочем не успя задълго да запази вида си на страшен поробител на човечеството — Тиодор шеговито го удари с юмрук, а Полина го дръпна за остатъка от рижата му опашка.

— Станислав Федотович! — възмути се Алексей.

— Хм… — Капитанът озадачено изгледа третата намазана филия и я сложи в чинията на Вениамин, който се изуми от такава грижовност. — Всъщност това наистина е неговото място.

— Но той нали…

— Така, а какво имаме днес за обяд? — преувеличено бодро го прекъсна капитанът, свали капака на тигана, подуши съдържанието и примижа: — Ммм, страхотно! Сто години не съм ял макарони по флотски.

Не само на Станислав му потекоха лигите. Макароните с кетчуп и месо от консерва може и да не бяха изискано ястие, но през последната седмица екипажът беше отвикнал да капризничи.

— А какъв е този шум? — внезапно се сепна капитанът.

— Внтлц — бодро докладва Михалич. — Продхвм я, псна ми оттзи шмве, нвзмжн е дасспи!

— Отдавна беше време — одобри Станислав, който чак сега забеляза, че всички вентилационни решетки бяха свалени и от тях осезаемо духа.

Във въздуховода нещо изгромоля.

— Аха! — доволно прошепна Тиодор. — Май нашият призрак не обича течение!

Екипажът замря, вслушвайки се.

Грохотът отново се повтори. Дори набираше сила и честота, сякаш невидимият боклук се беше плъзнал и засилил по наклонената тръба. Ту-у-п… туп… туп-туп-туп, фр-р-р! — И от отвора, със свистене като куршум от пневматично оръжие, излетя нещо кръгло и се пльосна точно в средата на тигана.

Станислав потресено зяпна малкия колкото гъше яйце череп, плътно покрит със сиво-жълта мумифицирана кожа. Отдясно се беше запазил кичур мустаци, отляво плътта беше изсъхнала и оголила половината челюст с дребни остри зъбки и прехапан от едната страна език, от което изглеждаше, сякаш черепът криво се хили на капитана.

— А ето го и Мося — смотолеви Полина.

— Най-после нашият екипаж е в пълен състав! — с чувство каза Станислав и пак похлупи тигана с капака.

* * *

Екипажът се сбогува с Алексей в най-близкия голям космопорт, където имаше директен рейс до Земята. Станислав купи на бившия си навигатор билет за първа класа и дори му даде малко пари за из път.

— Считай, че това е заплатата ти за една седмица работа — великодушно махна с ръка капитанът, когато блондинът започна смутено да му благодари.

Алексей се спря до бариерата на митническия контрол и пристъпи от крак на крак, гледайки надолу и хапейки устни.

— Станислав Федотович… — най-сетне се реши той. — Аз разбирам, че не се показах… откъм най-добрата си страна. Обаче може би ще ми дадете втори шанс? Аз ще се старая и никога повече няма да ви подведа!

— Алексей — Станислав окуражително сложи ръка на рамото му, — никой от нас не е застрахован от грешки, затова главното е навреме да се признават и да се поправят. Аз също някога бях млад и буен новобранец, който искаше всичко и веднага, а животът безжалостно ме срита отзад. — Капитанът не уточни, че всъщност животът го беше направил с помощта на бластери и противопехотни ракети, а веднъж дори с щурмови коренийски крайцер. — Ти си добро момче и без съмнение след някоя и друга година ще станеш отличен специалист, така че в друга ситуация охотно щях да те взема в екипажа си, но… Виждаш ли, ние вече си имаме навигатор.

— Киборгът?! — Съдейки по изуменото лице на Алексей, той очакваше всеки предлог за отказ, но не и този.

Капитанът виновно разпери ръце, наведе се към ухото на блондина и съзаклятнически му каза:

— Честно казано, аз също не мога да ги понасям!

* * *

Корабът с Алексей отлетя и екипажът реши да отбележи това събитие в бар с непретенциозното название „Светулка“. Въпреки практически празния космодрум, там беше претъпкано. Свободна маса се намери чак до вратата и даже на Ден и Тиодор вместо столове им дадоха пластмасови каси от бира. Налагаше се да общуват с жестове или да си крещят в ушите. На малката сцена с розова завеса рамо до рамо „забиваха“ едър баскитарист, тъмнокожа кийбордистка, вокалистка на вид не по-възрастна от четиринадесет години и барабанист с ярко гримирано лице, който щом се разгорещи, включи в инструментите си и пилона за стриптийз, издаващ нисък мелодичен звън.

Тиодор се вгледа и започна да се смъква от касата за бира в пристъп на беззвучен кикот.

— Какво ти става?! — от двете страни го подпряха Полина и Вениамин.

Вместо отговор пилотът извика сервитьорката, като се задавяше от смях и попита:

— Кажете ни, моля, коя е тази банда? Бива си я!

Момичето го изгледа като завършен кретен, но любезно отвърна:

— Това е „Геном“, известна в цялата Галактика рокгрупа. Техният рейс по технически причини беше отложен с пет часа и понеже присъстващите тук фенове със сълзи на очи ги умоляваха, те се съгласиха да изнесат кратък концерт в бара. Вие сте големи късметлии, че попаднахте на него, точно сега изпълняват новия си хит.

Сервитьорката така влюбено погледна сцената, че стана ясно, че нейните сълзи са били не по-малко от литър. А щом отново се обърна към масичката, на нея нормално седеше само Ден, твърде съсредоточено изучаващ вазата с цветя. Останалите безсъвестно се гърчеха от смях.

* * *

На Манкс му отне няколко часа, за да отвори сейфа на Казака. Но старият пилот не бързаше за никъде. В тази част на острова рядко идваха хора, тя беше твърде далеч от развлеченията и плажът беше твърде каменист. А и туристическият сезон още не беше започнал и крайбрежните съборетини-бунгала бяха заети само от отявлени мизантропи и нещастни влюбени, долетели тук да лекуват разбитите си сърца (на услугите на неизлечимите беше свещеното дърво бан-бан със здравите си хоризонтални клони). Можеше цяла седмица да седи тук, на прага, и да не види никого.

Капакът на сейфа се повдигна точно толкова, че да се хване с върховете на пръстите. Вратичката беше фалшива — ако започнеш да човъркаш в нея, резето ще блокира.

Чу се гръмотевица. Манкс трепна и вдигна глава, но това се оказаха не победни фанфари и не приветственият салют на „Шейтан“, а просто идваща от изток буря. Обикновено явление по това време на годината, порои валят по няколко пъти на ден, а после отново пече слънце.

Рет дръпна силно от лулата, на няколко пъти издиша дима, остави я и благоговейно, с две ръце вдигна капака.

Лицето на Манкс удивено се издължи. Две трети от вместимостта беше заета от огромен кървавочервен кристал, стоящ върху разноцветна поставка с дебелина около три сантиметра.

Пилотът се опита да го извади, но странният камък даже не помръдна. Не успя да го измъкне и заедно с поставката — тя така здраво седеше в титаниевото гнездо, сякаш беше отлята в сейфа като в калъп.

Рет освети вътре с фенерчето и откри, че кристалът не е залепен към поставката, а сякаш е враснал в нея с множество алени нишки като кръвоносни съдове.

— Що за… е това?! — Манкс почука по поставката и я почегърта с жълтия си от тютюна нокът. Кристал? Някакво стъкло? Изглеждаше така, сякаш всичките прибрани в сейфа скъпоценности са се разтопили и са се спекли в еднородна маса, ето тук даже си личат златните обкови и синджирчета. Но това е глупост някаква, диамантите може да се изгорят, но не и да се разтопят! И какъв е този камък с корени? Може би е някакъв извънземен артефакт? Интересно къде и кога Казака е успял да го придобие и колко може да струва?

Пилотът беше доста разочарован. Той смяташе да води тих живот на обезпечен, но не прекалено богат пенсионер, постепенно продавайки по някое камъче от съкровището, а сега ще трябва да иде да се моли на Айзък, за да намери купувач за това загадъчно нещо. Хитрият авшур вероятно ще поиска една четвърт, или дори половината от стойността за посредническите си услуги и мълчание.

Върху започналото да оплешивява теме на Рет падна първата капка. Пилотът с досада тръсна глава и пак се наведе над сейфа, за да разгледа хубаво плячката. С класическата „розетка“ на кристалите я свързваха само пет-шест от долните израстъци, а като цяло това нещо приличаше на кактус с три затворени пъпки с по-тъмен оттенък. Небесният кристал беше попаднал в идеална почва и беше набъбнал като тесто с мая, за рекорден срок достигайки зрялост и формирайки плодни тела.

Оставаше му да дочака буря.

В морето край острова удари мълния и почти веднага се чу гръм. Атмосферното налягане и влажността достигнаха минимум, натискайки спусъка на механизма за размножаване.

„Пъпките“ се пръснаха, първо горната, след нея едновременно двете долни, изстрелвайки семената си със сила, която ще им позволи да излетят на височина от километър и да достигнат облаците.

Обезглавеното тяло остана да седи на прага, облегнато на вратата на отворения сейф.

Както си мислеше Манкс, не го намериха много, много дълго време.