Олга Громико
Космоеколози (1)

Част първа

Тиодор старателно потупа пръстта с длани, притискайки я и едновременно с това я изравнявайки. Нежнозеленият конопен филиз в средата изглеждаше свежо — ако не знаеш, че това е всичко, останало от разкошния храст. Полина изобщо не вярваше в неговото възкресяване, но пилотът се оказа опитен некромант и късчето корен, намерено на мястото на катастрофата, след две седмици покълна. Уви, дори Михалич не можа да превърне смачканата буца желязо обратно в бидон и се наложи да посадят израстъка в обикновена пластмасова саксия, купена в едно пристанищно магазинче. Там нямаше отдел за цветя, но в ъгъла на рафта стоеше отдавна изсъхнало, обвито в паяжини и вече неузнаваемо растение, чийто саркофаг собственикът се съгласи да продаде срещу символично заплащане — при условие, че Тед сам изхвърли мумията.

Въпреки старателното измиване, саксията си остана жълта със сиви ивици и несъмнено губеше в сравнение с бидона.

— Дали да не нарисуваме върху нея череп? — зачуди се пилотът.

— Трябваше да посадим растението в истински — изкиска се Полина. — Да беше взел от базата главата на змиечовека и да я извариш в стерилизатора на Вениамин Игнатиевич…

— За кого ме мислиш? — обиди се Тиодор. — Че тя е много малка! А на храста му е необходима поне десетлитрова саксия.

— А за разсад?

Пилотът се замисли.

— Тед! — Капитанският глас от комуникатора беше строг и отривист. — Мисля, че още преди десет минути ти наредих да дойдеш при командния пулт.

— Да, Станислав Федотович — неохотно отвърна младежът.

— И?

— Вече тичам. — Тиодор отръска ръце и се изправи. Но вместо да изпълни заповедта, започна, без да бърза, да смита на купчинка разпиляната по масата пръст.

— Пак ли? — съчувствено попита момичето.

— Деветият за седмицата. Явно неотдавна нов випуск абитуриенти са завършили академията, прииждат ли, прииждат! — разпалено се оплака пилотът като от хлебарки. — Даже заплатата не ги отпъжда, стажът им е по-важен.

— Затова ги пъдиш ти — довърши с въздишка момичето. Впрочем, не особено укорителна. — Може би вече е време да се примириш, а? Все пак по щат ни се полага навигатор, така че рано или късно Станислав Федотович ще го наеме.

— Ама аз изобщо не затова! — побърза да се оправдае Тиодор. — Нима съм виновен, че никой от тях не ми хареса?

— А ти ще се жениш ли за него или какво?

— По-лошо, ще летя с него минимум месец на тази консерва! От жената поне на работа може да избягаш, а тук няма къде! Помниш ли онзи, пъпчивия? Ти готова ли си да ползваш един душ с него?! Или онази кривогледа лелка, от която даже Михалич се стресна? Аз половин час поговорих с нея и после половин ден не можах да събера в една точка собствените си очи. А милото момиче Светочка? Която на теста въведе такъв курс, че по-просто е веднага да се самоубием, блъскайки се в най-близкия астероид, вместо да се мъкнем за същото до другия край на галактиката?

— Добре де, добре, върви вече! — прекъсна го с усмивка Полина. — Може там да те чака съдбата ти.

Тиодор тъжно погледна саксията, но реши да не прекалява и се затътри, отзовавайки се на капитанския зов.

— Е, най-после! — сърдито приветства пилота Станислав. — Запознай се, това е Алексей.

Тед от пръв поглед разбра, че тази съдба не е неговата. До капитана стоеше изтупан светлорус младок с толкова чип нос, сякаш са го залепили с тиксо за челото. В облика на кандидата нямаше нищо кой знае колко противно: сивоок, с пухкави устни и леко щръкнали розови уши, с кариран делови костюм и излъскани до блясък обувки, но именно това и не се хареса на пилота.

— Привет — кисело каза Тиодор, протягайки ръка.

Алексей отвърна на ръкостискането с ентусиазма на търговски пътник, след което трепна и озадачено се вгледа в ръката си.

— Извинявай — нагло каза пилотът и изтри остатъците от пръстта в скъсаните си излинели дънки. — Много бързах, не успях да се измия.

Младокът не рискува да посегне на колосаната чистота на костюма си и застина с неловко изпружена ръка.

— Алексей е нашият нов навигатор — натъртено каза Станислав, строго сигнализирайки с вежди на пилота: само посмей да възразиш!

Но Тед все пак пое риска:

— А защо не се посъветвахте с мен?

— Вече единадесет пъти се съветвах с теб — язвително напомни капитанът. — А навигатор все така ни е нужен.

— Нужна ни е щатна бройка — многозначително го поправи Тиодор. — Защото навигатор…

— И сега вече имаме такава! — отряза Станислав. — Така че, хайде, приемай я под свое ръководство.

Тед изгледа Алексей с още по-голямо отвращение и внезапно забеляза, че русият едва забележимо се хили подигравателно. Изглежда пилотът също не му беше харесал.

— И какво трябва да правя с него?

— Ами покажи му кораба, каютата, работното място, запознай го с останалия екипаж — бодро предложи капитанът. — Алексей още не е гърмян заек, не е помирисвал далечния космос, но гори от желание да се приобщи.

— Най-добрият випускник на курса — „скромно“ добави новакът. — Платинена диплома.

— Супер — кисело каза Тед, навремето едва успял въобще да вземе диплома, вярно, че най-вече заради небрежност към непрофилираните предмети. — Е, добре, да вървим, стаж-ж-жант…

Полина, надниквайки в гост-командната зала петнадесет минути по-късно, откри, че Тиодор със сериозен вид запознава новака с тоалетното помещение: чия четка за зъби къде стои, какво означават лявото и дясното копче над тоалетната чиния, колко хартия може да се къса наведнъж, как е устроена корабната система за водопочистване и защо водата от казанчето може да се използва за пиене само в краен случай. Съдейки по това как Алексей се мръщеше и пристъпваше от крак на крак, по-нататък засега не се бяха придвижили.

При вида на Полина русият се оживи и още повече изпъчи гърди.

— Льоша — представи се той, украсявайки гласа си с гърлени нотки като гълъб в брачния период.

— Много ми е приятно — вежливо каза Полина, прекъсвайки поучителния разказ на Тиодор за „устройството на сензорния кран“. Момичето тайно разделяше неприязънта на приятеля си към новия навигатор, който и да се беше оказал той, но старателно се бореше с това недостойно чувство. — Аз съм Полина, зоолог… тоест медицинска сестра!

— Навярно на този кораб е много приятно да се боледува — галантно забеляза Льоша.

— Зависи от какво — промърмори Тед, представяйки си Полина с огромна клизма в дясната ръка и не по-малко внушителна инжекция в лявата.

— Да, ние имаме отличен медицински отсек. Искаш ли да го видиш? — предложи момичето, желаейки да избави приятеля си от тягостното задължение.

Алексей, разбира се, радостно се съгласи, но дружеската помощ само влоши ситуацията: пилотът обидено изсумтя и изгледа Полина като предателка. Когато двамата се оттеглиха, Тиодор показа среден пръст на карирания гръб, приближи се до пулта и се пльосна в пилотското кресло.

— И как ти се струва това, а? — попита той седящия редом Ден.

— Конкретизирай въпроса — равнодушно отвърна той, без да откъсва очи от екрана.

— Имам предвид това дипломирано конте! Какво мислиш за него?

— Алексей Иванович Василиев, двадесет и една години — след малко започна рижият, сякаш четеше от лист. — Роден и израснал на Венера, неосъждан за криминални и административни престъпления, завършил академията с отличие, среден бал девет цяло и осемдесет и седем стотни, има платинена диплома, препоръка от ректора, награда „Най-добър отговорник на потока“, грамота за активен обществен живот и значка за почетен…

— Благодаря, аз и без това знам, че е идиот! — сърдито го прекъсна Тиодор. — Натресе ни се на главите… И явно е убеден, че тук горчиво плачем без навигатор и никак няма да се справим без него!

— Това съответства на действителността.

— А ти?!

— Аз съм зачислен като техническо оборудване и бойна единица с ограничени възможности.

— Ден, какво ти става?! — загуби самообладание пилотът, така рязко обръщайки се към колегата си, че креслото със стържене закачи с облегалка края на пулта. — Държиш се като пълен… киборг!

Рижият вдигна към пилота безизразните си светли очи и със същия безцветен глас отвърна:

— Аз съм киборг.

— Преди това не ти пречеше!

— Преди използвах програма за имитация на личност.

— Ами включи я и сега!

— Защо? Вие нали ще знаете, че това е програма. — Ден се извърна.

— Ще ми се да те фрасна едно хубавичко — от сърце каза Тед. — За да дойдеш най-после на себе си.

— Фрасни ме.

Тед разбра, че и това няма да помогне, с досада махна с ръка и се втренчи в екрана си. Спешно му се налагаше да разстреля, взриви или размаже някого, пък макар и виртуално.

* * *

След като натресе новака на Тиодор, Станислав Федотович позорно избяга от кораба „по работа“ и сега с усилие се въздържаше от изкушението да се свърже с изкина и да поиска транслация от вътрешните камери.

— Абе няма да го убият — успокояващо каза Вениамин, забелязвайки как приятелят му поглежда скрития под маншета на ръкава му комуникатор. — Поне не толкова бързо. Колко има още до срещата?

— Час и половина.

Станислав се сепна, спря и се огледа. Той беше идвал на Земята десет пъти, но така и не успя да усети нежни чувства към „люлката на човечеството“. Въпреки постланите навсякъде тревни „килимчета“ — по тротоарите, по покривите на ниските къщи и по стените на високите (там тревата се чувстваше по-зле и беше на жълти петна), въздухът тук беше толкова нежив и безвкусен, че на кораб със затворен цикъл се дишаше по-леко. В мегаполиса не садяха дървета вече половин век, а последният парк беше изсечен преди десет години: много по-изгодно беше да се построи на негово място мол на петдесет етажа, а килимчетата щяха да дават десет-двадесет пъти повече кислород.

Направо ръцете да му откъснеш на гения-биотехнолог, създал тази трева! Може тя да беше замислена в помощ на природата, но в крайна сметка я беше заменила.

— Да влезем? — предложи капитанът, кимайки към холограмната реклама на най-близката закусвалня: в лъча синя светлина над тротоара се носеха огромни димящи чашки, чинии с омлет и хамбургери с твърде пластмасов вид. През тях и в двете посоки равнодушно преминаваха пешеходци.

— Хайде — охотно се съгласи Вениамин.

Флайерите, които се носеха като мощен поток по трасето на пет нива, леко действаха на нервите на приятелите. В Нов Бобруйск и трасетата на две нива бяха рядкост.

Но едва двамата направиха няколко крачки към вратата, когато ги спря шкембест мъж с шлифер, закопчан чак до гърлото.

— Не искате ли да обядвате наистина вкусно, господа? — тихо се поинтересува той.

— Искаме — потвърди Станислав, който го помисли за управител на кафенето. — А какво имате?

Мъжът се оживи, завъртя глава и щом не забеляза нищо подозрително, им направи знак да го последват в закътания ъгъл между две къщи.

— Мога да ви предложа свежо „ко-ко“ — зашепна той, многозначително потупвайки се по „шкембето“. Платът очерта нещо неравно, шумолящо с опаковката си. — Един и половина за четиридесет, два за петдесет.

— Ъ-ъ-ъ… — обърка се капитанът. — Всъщност ние…

— Има още „па-па“ и… — „Дебелакът“ сложи ръка до челото си и направи някакъв загадъчен жест: три пъти сви и опъна два пръста. — А може би — странният тип понижи глас до зловещ шепот и Станислав окончателно се убеди, че това не е управител, — вас ви интересува „грух-грух“?

— Не. — Капитанът се намръщи, давайки да се разбере, че и сам нищо няма да купи, и строго осъжда подобен бизнес. — Ние не сме по тая работа.

— Ами тогава дъвчете картон, глупаци! — „Дебелакът“ разочаровано се оттегли.

— Какво искаше този? — поинтересува се Вениамин на влизане в кафенето.

Станислав също толкова озадачено вдигна рамене.

— Изглежда, че е местната наркомафия. Съвсем са изнаглели, посред бял ден, посред многолюдна улица…

Сервитьорката, която се приближи към тяхната маса, беше на средна възраст, некрасива и унила. „Вековни традиции на домашна кухня! — гласеше самохвалният надпис на стената зад гърба й. — Жив обслужващ персонал! Хартиено меню! Керамична посуда! Само сертифицирани ГМО! Почувствайте се като у дома си!“

Станислав премести погледа си от надписа към сервитьорката и потръпна. Лелката го гледаше като истинска тъща. Вярно, че Стас никога не беше имал тъща, но капитанът веднага я позна. Кафенето беше на ниво.

— За мен само кафе, моля — измърмори той.

— Какво? — строго уточни „тъщата“. — Имаме черно, капучино, мокачино…

— Черно — бързо каза Станислав. — С две бучки захар.

Лелката така го изгледа, че капитанът горчиво съжали за своето гурманство. Докторът се оказа по-устойчив към обаянието на домашната кухня и добродушно се поинтересува:

— А какво друго има?

— По турски, по ирландски — с отвращение започна да изброява сервитьорката, — по кентаврийски…

— А това последното? — За разлика от консервативния Стас, Вениамин обичаше да опитва нови неща. — То с какво е?

— С нищо — изръмжа лелката. — Обикновено кафе.

— А човек няма ли да се отрови с него? — за всеки случай уточни докторът.

— Господине — с противен глас започна „тъщата“, потупвайки по дланта си с така и неразтвореното меню като с точилка, — тук е прилично заведение. Всички ястия са сертифицирани за три хуманоидни раси със сходен метаболизъм. Освен това, като бонус на всеки клиент се полага хапче с храносмилателни ферменти.

— Добре, че не е руло тоалетна хартия — промърмори под носа си Станислав.

— Ами тогава дайте едно по кентаврийски — сговорчиво се съгласи Вениамин.

Капитанът погледна през прозореца. Странният тип беше изчезнал, изглежда се беше изплашил, че Станислав ще извика полицията. Така и би трябвало, но капитанът подозираше, че в най-добрия случай вежливо ще му благодарят за бдителността, а в най-лошия ще го посъветват да не си пъха носа в чужди работи. „Мафия“ и „бизнес“ на Земята бяха станали почти синоними и това беше още една причина да не я обича.

— Нищо, утре вече ще се махнем оттук. — Докторът сякаш прочете мислите на приятеля си. — Какво става с нашите договори?

— Колкото и да е странно, май всичко е наред. Ще полетим пълни догоре: два тона поща за рудокопачите, седемнадесет контейнера със стока за малките попътни магазинчета и цистерна вода от свещен извор. Нея трябва да я доставим в манастира на Малкия Рай, планетка в системата на Голямата мечка. Сега ще подпиша последния договор, за най-много пари, за един частен специален товар и може да си отдъхнем.

— Какъв специален товар? — застана нащрек докторът.

— А, нищо важно. Някакъв сантиментален олигарх, емигрирал на Лида от Земята, иска да посрещне Новата година с истинска жива елхичка. Извадил си е разрешение, оформил е паспорт, чипирал е ствола и дори я е застраховал по време на полета, така че всичко е напълно законно, само я взимай и я вози.

— Криволичещ курс се получава — забеляза Вениамин. — Този новият, Алексей, ще се справи ли?

— Какво значение има? Нали си имаме нормален… — Станислав се запъна. — Е, почти нормален навигатор.

— Който не е лошо да иде на психолог — съчувствено довърши приятелят му.

— Киборгът да му се оплаче, че се чувства като киборг?!

— Абе не се чувства така, точно в това е проблемът!

— Тогава защо се държи така?!

— Защото смята, че ние така го чувстваме. И че безвъзвратно е загубил нашето предишно отношение като към човек и равноценен член на екипажа. Затова се крие зад безстрастната маска, за да не получи някой удар под кръста: „Ей, желязо, знай си мястото!“

— Глупости, никой няма да му каже такова нещо! — възмути се Станислав. — Тед и Полина поред дежуриха в медицинския отсек пет денонощия, докато той не се събуди. А колко пари платихме за ремонта му… пфу, за лечението му, въобще ме е страх да си спомня! Не на всеки ще му се откъсне толкова за родната му майчица.

— Затова споменах за психолога — въздъхна Венка. — Колкото по-дълго се прави на отхвърлен, толкова повече всъщност се отдалечава.

— Дали аз да не поговоря сериозно с него? — предложи Станислав. — Да му обясня, че както и преди сме приятели и един отбор…

— А можеш ли да го направиш достатъчно искрено? Не по-малко от 51% по гласовия детектор на лъжата?

Капитанът млъкна и се замисли. Да, наистина му се искаше да върне предишния спокоен, разсъдлив и едновременно с това хапливо ироничен червенокоско, но Станислав знаеше, че той е киборг. А това сега беше основният проблем за навигатора.

Сервитьорката се върна и неодобрително засумтя, карайки приятелите бързо да свалят лакти от масата и да се притиснат към облегалките на столовете. Пред Станислав поставиха чаена чаша, на една трета пълна с черна течност, върху която имаше пяна с подозрителен оттенък, пред Вениамин — купичка с шепа кафеени зърна и забодени в средата щипци.

— Извинете — възмути се докторът, — но вие казахте, че това кафе е подходящо и за човек!

— Вярно — потвърди сервитьорката, — ако го сдъвчете, нищо няма да ви стане.

— А, не — обиди се Вениамин, — сама си го дъвчете! А на мен ми донесете нормално капучино.

— Не знаят какво искат — изръмжа лелката, раздразнено мятайки кентаврийския деликатес обратно на таблата.

— Домашна кухня — иронично отбеляза капитанът. Отпи от чашата и се намръщи: — Знаеш ли, на твое място аз бих подъвкал.

* * *

Станислав вървеше към космодрума дълбоко замислен, макар че не му потрябва бонус капсулата с храносмилателни ензими, а разговорът с поръчителя, пъргаво старче в черен делови костюм, мина добре. Дори прекалено добре — дълго разтърсваха ръката на капитана, наричаха го мъжествен човек и го накараха да вземе аванс почти две трети от уговореното заплащане. Но пък старчето се понрави на Станислав, не приличаше на измамник. Може би просто характерът му е такъв импулсивен?

— Ей, Стасик! — Вениамин обезпокоено дръпна приятеля си за ръкава.

Все така безименният транспортник стоеше в най-далечното и пусто ъгълче на космодрума — или поне беше такова, когато приятелите тръгнаха. Сега там шумеше тълпа, отривисто лаеше високоговорител и сновяха червено-сини отблясъци от полицейски лампи.

„Все пак са го убили!“ — Капитанът хвана комуникатора, бързайки да прогони тази идиотска мисъл.

— Тед, какво се случва там при вас?!

— О, капитане! — с облекчение отвърна пилотът. — Тъкмо се канех да ви потърся. Под кораба ни се скри котка.

— Какво? — На Станислав му се стори, че не е чул добре. — Каква котка?

— Като че ли бяла — нервно се изкикоти пилотът. — Само Михалич и някакъв минувач са успели да я забележат.

— А каква е тази всенародна веселба?

— Минувачът позвънил в обществото за защита на животните, те веднага дойдоха и вече един час се опитват да примамят тази твар. После пристигна полицията, закачиха ленти, за да се отдръпнат любопитните и повикаха Гражданска защита…

— А тях пък защо?

— Оказа се, че отвън няма как да се стигне до котката и сега искат да изрежат дупка в пода на гост-командната зала.

— Какво?! — Станислав със засилка се вряза в тълпата и започна енергично да си пробива път през нея. Тълпата мърмореше, но виждайки китела и фуражката, неохотно се отдръпваше. Лентата също не спря капитана, нито възрастният полицай с уморено мустакато лице.

— Върнете се зад заграденото пространство, моля — вежливо изиска той.

— Но аз съм капитанът на този съд! — възмути се Станислав.

Полицаят го изгледа съчувствено и се отмести, но към капитана тутакси подскочи върлинеста мома с микрофон — некрасива, но напориста като торнадо.

— Канал „Младите и най-добрите“, специален репортер и доброволец от Обществото за спасение на животните Анастасия Сметанчук, ние излъчваме от мястото на събитието! — забърбори тя. — Най-после е открит собственикът на товарния кораб, станал капан за нещастната котка, която вече час и половина изнемогва там без вода и храна. Кажете, готов ли сте да пожертвате кораба си заради спасението на малкото бездомно същество? — Микрофонът почти се навря в носа на Станислав.

— Не — честно каза капитанът.

— Това е ужасно — скръбно заяви кореспондентката на камерата. — Безчувствеността и равнодушието на някои личности не престават да възмущават и нас, и надявам се, болшинството наши зрители. За щастие, тук вече работят специалисти, които няма да позволят на бедното мъниче да страда! Съвсем скоро то ще се окаже в приют, където ще го прегледат, нахранят, кастрират и, в съответствие с резултатите от психологическите тестове, ще го предадат на любящо семейство или хуманно ще го приспят.

— Не се съмнявам, че мъничето ще е във възторг — промърмори Станислав.

Засега корабът като че ли беше цял, изпод него стърчаха шест крака, два от които енергично ритаха — или спасителят беше успял все пак да се добере до котката, или трябваше вече да спасяват самия него. Полина, стояща в отворения шлюз с вида на последния защитник на крепостта, също забеляза капитана и с облекчение му помаха с ръка.

— Е, ще ни дадете ли разрешение за разрязване на корпуса? — отново се метна момата към Станислав.

— Нямам такова намерение — възмутено отряза той. — После кой ще го поправи, вие ли?!

— Не се безпокойте, застрахователната компания ще удовлетвори вашата алчност — презрително заяви кореспондентката.

— След месец! А ние излитаме утре и имаме бързо развалящ се товар.

— Нима нямате сърце?! — патетично възкликна момата, явно за пред публиката.

— Имам мозък — сопна се капитанът. — А ако вие няма къде да пилеете време и сили, то взимайте лопата и копайте тунел към скъпоценната си котка под кораба!

— Така и се канехме да направим — невъзмутимо кимна кореспондентката. — Но, за съжаление, настилката на космодрума се оказа твърде здрава и след като и вторият свредел се счупи, се наложи да се откажем от тази идея.

Станислав чак сега забеляза дупката в бетона и разбра, че работата е доста по-сериозна, отколкото му се струваше.

— Няма да позволя да се чупи кораба ми — отсече той. — И според закона вие нямате никакво право на това.

— Докато не получим заповед — парира момата. — Но това ще стане до един-два часа. Поискахме я, веднага щом дойдохме.

Капитанът недоверчиво, чувствайки се като герой от евтин фарс, погледна полицая, но той виновно разпери ръце.

Понеже засега не се наблюдаваше прогрес в лова на котката (на всички увещания на спасителите тя отговаряше само с противно мяукане), кореспондентката започна да запълва дупката в ефира с бодро бръщолевене:

— Колкото по-високо е нивото на развитие на една цивилизация, толкова по-мъдра и милосърдна е тя! Отначало хората са опитомили животните, после са ги пуснали в домовете и сърцата си, а накрая са ги признали за равни на себе си. В наши дни само асоциален и психически неразвит индивид е способен хладнокръвно да убие, или още по-ужасно, да изяде живо същество, отличаващо се от нас само по няколко хиляди гена. Вслушайте се в самата дума „ме-е-есо“ — колко мерзко и първобитно звучи тя! Сякаш дрипава, космата, дива тълпа седи край огъня, разкъсвайки със зъби кървавата плът!

Стомахът на Станислав предателски изкъркори — той си спомни как в студентските си години летеше с приятели в гората на барбекю.

— Вие не сте тукашен, нали? — съчувствено се поинтересува полицаят.

— От Нов Бобруйск.

— Добре сте си вие там… — завистливо провлече думите възрастният офицер. — Само три милиарда население, нали? А ние сме двадесет и пет, скоро ще се катерим по главите си. Ако застрелят човек на улицата, стотина минувачи ще го прескочат и няма да забележат, а врана, блъсната от флайер, ще покажат по всички канали. Наскоро линчуваха един нелегален търговец на месо направо на главния площад, ние дори не успяхме да се намесим.

В съседство бавно и величествено се приземи тежка пожарна капсула на антигравитационна платформа.

— Какво, ще изкарате котката с маркучите ли? — застана нащрек Станислав. Само пяна в турбините му липсваше!

— Как можахте да си помислите такова нещо?! — възмути се кореспондентката, притежаваща остър слух: или по рождение, или имплантиран за по-успешно търсене на сензации. — Това е в случай, че корабът се подпали по време на спасителните действия.

Капитанското търпение се изчерпа. Станислав се приближи с бърза крачка до товарния кораб, наведе се, удари с юмрук обшивката и изрева така, че дъното завибрира:

— Марш оттук, бълхарник такъв!

Тълпата още не беше успяла възмутено да ахне, когато котката изскочи изпод транспортника, изплъзна се от три мрежи наведнъж, но вместо да побегне презглава, се хвърли нагоре по корабната стълба, шмугна се между краката на изохкалата Полина и се скри в кораба. На Станислав тя му се стори не бяла, а сива с тъмни петна. Впрочем, излезлите след нея ловци бяха същата разцветка.

— Е, хванахте ли я? — вдигна глава капитанът.

— Не успяхме — съкрушено отвърна Тиодор иззад Полиното рамо. — Прелетя покрай мен и се шмугна някъде. А всички врати, за нещастие, са отворени.

Станислав си спомни за Мося и изтръпна. Ако тези идиоти напълно сериозно се канеха да изрежат дупка в кораба му, то ни най-малко няма да се поколебаят да разчоплят вентилацията и да съдерат половината вътрешна облицовка!

И тук на капитана му просветна.

— Извинете, но това е нашата котка! — високо каза той, привличайки всеобщото внимание. — Тя просто е изскочила от шлюза да се поразходи. Благодаря за помощта и съчувствието ви, но животното вече си е вкъщи, при любящото си семейство. Така че вие също се разотивайте.

— Ние все пак сме длъжни да я прегледаме! — не искаше да се предаде Анастасия. — Такъв ужасен стрес може да се отрази пагубно на здравето й.

— Затова не трябва да го увеличавате още! — Станислав като стена застана пред стълбата, непреклонно скръстил ръце на гърдите си.

Полицаят, който също не искаше да реже злощастния транспортник, а после да пише един куп отчети, скришом намигна на капитана и строго обяви:

— В такъв случай съм длъжен да ви напиша акт за пренебрегване на задълженията ви. Вие трябва по-добре да се грижите за своето животно и да го разхождате само на повод. Нали то можеше да се скрие под чужд кораб!

Капитанът мрачно си помисли, че това би бил най-добрият изход от ситуацията.

Кореспондентката отстъпи, за последно хвърляйки такъв поглед на Станислав, че спешно му се прииска да протегне пред себе си някакъв амулет или поне да направи в джоба си конфигурация от три пръста. Тълпата започна да се разпръсква и Вениамин най-после успя да си проправи път към приятеля си.

Станислав леко пребледня, виждайки сумата на глобата в акта, но ремонтът на кораба би излязъл по-скъпо..

— Хванете ми тази твар! — зловещо нареди капитанът, веднага щом шлюзът се затвори. — Чувал съм, че добре сготвеното „мяу-мяу“ по нищо не отстъпва на… — Станислав доближи ръка до фуражката си и повтори загадъчния знак на „наркотърговеца“.

* * *

Котката беше открита в машинното отделение. Тя седеше дълбоко зад преплетените кабели, отразявайки с очи лъча от Полининото фенерче. Само че диодите във фенерчето бяха бели, а очите й светеха в червено.

Тиодор се опита да стигне котката първо с ръка, после с крак, но безуспешно. Съдейки по злобното ръмжене, от време на време заглушаващо шума от двигателя на празен ход, на пилота му беше провървяло.

— Дали да не я мушна с лоста? — разочаровано предложи той.

— Нали ще я боли! — възмути се Полина.

— В това е смисълът.

Момичето погледна Михалич, надявайки се да намери поддръжник в негово лице, но техникът сурово размърда вежди, също не одобрявайки котката в качеството й на елемент на двигателя.

— Нека по-добре да почакаме, докато огладнее и сама излезе — с надежда предложи зооложката.

— Твоят Мося не излезе — безсърдечно напомни Станислав.

— Но ние нали знаем къде е тя! Просто й трябва малко време, за да се успокои и да повярва, че няма да я нараним…

— На нейно място не бих бил толкова доверчив. — Не че Тиодор мразеше котки, просто обичаше да дразни приятелката си. — Всъщност, не искаш ли да станеш доброволка в тукашното общество за защита на животните? Много ще ти се зарадват, имат голямо текучество на кадри.

— Защо? — учуди се момичето.

— Убиват ги капитаните на продупчените кораби — с гробовен глас съобщи пилотът и безсъвестно се захили.

— Тед!!!

— Виж какво, Полина — Станислав внезапно осъзна колко е уморен и гладен, — давам ти един час. Или ти ще примамиш този паразит оттам, или аз ще го измъкна сам. По твърде асоциален начин. Ясно ли е?

— Да, Станислав Федотович! — Момичето забърза към хладилника да потърси някакво котешко лакомство, докато капитанът не е размислил. Останалите, без да бързат, тръгнаха след нея, не забравяйки да затворят вратата към отсека — никак не им се искаше наново да търсят по целия кораб пътничката без билет.

Много непривично беше да видят в навигаторското кресло рус младеж. Алексей, изглежда, напълно беше свикнал с новото място и бодро тракаше по биоклавиатурата, преглеждайки работните материали: звездните карти, последните сведения от галактическата полетна база, скиците на маршрутите. Тиодор се намръщи — отстрани това изглеждаше така, сякаш новият се рови в чуждо бельо, и то при жив стопанин.

Ден привършваше с подредбата на масата, без дори да погледне към новодошлите. Впрочем, благодарение на пряката връзка с корабния изкин, киборгът винаги знаеше кой от екипажа къде се намира. А и слухът му беше много по-остър.

Алексей, напротив, при вида на началника скочи и се изпъна като струна:

— Здравейте, Станислав Федотович! Как пътувахте?

— Нормално. — Капитанът с досада изгледа Ден. Сега дори дете не би го объркало с човек — стъклен поглед, неестествено изправена осанка и бързи, точни, но някак механични движения. Ако не беше новакът. Станислав май нямаше да се сдържи и щеше да му се сопне, макар и да разбираше, че това е безполезно. А може би Венка греши и техният Ден е умрял на операционната маса? И пиратският хирург е успял да спаси само процесора? — Как се чувстваш при нас, харесва ли ти?

— Да, всичко е отлично! — с вече леко дразнещ, но напълно разбираем ентусиазъм възкликна новият навигатор. — Аз даже не очаквах, че такъв… не много нов кораб ще е оборудван по последната дума на техниката!

— Е, не е съвсем по последната — отбеляза заради справедливостта Станислав, макар че преди двадесет години такива технологии се считаха за революционни, а дори и за секретни военни разработки. — Но е грях да се оплакваме. Ден, стига си се суетил! — избухна все пак капитанът. — Аз да не съм сакат, че да не мога сам да си налея чай? Сядай!

Киборгът послушно остави чайника и седна на най-далечното място на масата. Защото обичайното му място, между Полина и Тед, беше успял да заеме нищо неподозиращият Алексей.

* * *

Вечерта (вярно, не след час, а след цели три, когато вече се беше стъмнило) Полина гордо представи на капитана картонена кутия, подскачаща и издаваща нецензурни звуци. Съдейки по драскотините по ръцете и дори по челото на момичето, котката скъпо беше продала свободата си.

— А какво да я правим сега? — плахо попита зооложката. Любовта й към животните малко беше понамаляла, но все пак й беше жал да се готви рагу от пленницата.

Капитанът беше успял да вечеря и да си почине, затова благосклонно изгледа кутията и нареди:

— Отнеси я по-далеч от кораба и я пусни.

Полина се оживи, направи мило личице и с надежда започна:

— Станислав Федотович, а не може ли…

— Полина — натърти капитанът, давайки да се разбере, че решението е окончателно и не подлежи на обжалване, — корабът не е място за животни. Днес тя се навря в двигателя, утре ще скочи на пулта по време на някоя маневра. Освен това тази котка явно се е родила и е израснала на улицата, там ще й е много по-добре.

Момичето се нацупи и неохотно се затътри да изпълнява заповедта.

В тъмното земният космодрум приличаше на малко провинциално градче, само дето на „улиците“ имаше кораби вместо къщи. Районът на товарните беше най-тъмният, тих и безлюден: екипажите на корабите за далечни плавания се бяха разбягали по баровете и нощните клубове, възнаграждавайки се за въздържанието по време на рейсовете… ако, разбира се, имаше какво да харчат. Светеха само корабните маяци и маркировките в синьо и червено на площадките за излитане. Космодрумът беше обкръжен от силово поле, но като истинска ограда изглеждаше стената от стоящи един до друг небостъргачи. Те самите вече сияеха от горе до долу като слепянски плесенни сталагмити.

Полина се огледа крадешком, чувствайки се като индианец в резерват. До чий вигвам да подхвърли тази томахавка? Ако Станислав Федотович е прав и котката живее тук от раждането си, все някой я е хранил или наблизо има сметище. Аха, май до вратите имаше боклукчийски контейнер!

Паметта не я подведе: контейнерите се оказаха дори повече от един. „За хартия“, „За технически отпадъци“… о, „За органични отпадъци“! Полина се поколеба дали да изтръска котката от вече разпадащата се кутия или да я хвърли заедно с нея, сама да се измъква оттам (че драскотините доста боляха!), но изведнъж зад гърба й се разнесе такова зловещо: „Аха!“, че момичето от страх едва не скочи само в контейнера.

Полина бавно, като хванат до разбития сейф крадец, се обърна и почти заби кутията в Анастасия, тържествуваща едновременно като журналист („Сензация! Нашият кореспондент разкри страшно злодеяние на космодрума!“) и като доброволец от обществото за спасение на животните („Интуицията не ме подведе, под покрова на нощта тези мерзавци са решили да се разправят с беззащитното малко същество!“).

— Какво държите там, а?

Полина не успя да излъже, че консерви с изтекъл срок на годност. Котката на висок глас се представи сама.

— Какво правите с бедното животно?! — Анастасия сграбчи кутията от другата страна и я дръпна така, че Полина едва се удържа на крака. Но не пусна кутията.

— Нищо! Аз… аз я разхождам!

— В кутия? — Кореспондентката така се смая, че разтвори ръце.

— Тя ни е много впечатлителна — поверително съобщи Полина, галейки кутията. Носещите се от нея звуци никак не наподобяваха мъркане. — На повод нервничи.

— Но какъв е смисълът? Вътре и без това не прониква свеж въздух!

— Как така не прониква? — обиди се зооложката, обръщайки кутията от другата страна. — Ето дупка!

Кореспондентката приближи окото си до нея, но тутакси отскочи с писък. Дългата ноктеста лапа приветствено помаха на спасителката и се вмъкна обратно.

— Какво… невъзпитано котенце! — въздъхна Анастасия, при това осъждането в гласа й явно се отнасяше до „възпитателите“. — Може би ще я предадете в нашия приют? В интерес на животното ние се стараем да правим някои компромиси относно стопаните му… дори ако изпитваме неприязън към тях. Подпишете доброволен отказ от котката и ние няма да приложим към вас никакви наказателни санкции.

Полина вече се канеше да се съгласи (въпреки взаимната неприязън), когато изведнъж си спомни, че спасените зверчета имат два изхода от приюта. Съдейки по краткото, но ярко запознанство с характера на котката, тя нямаше шанс да премине психологическите тестове.

— Не — отряза момичето, крепко притискайки кутията към себе си. — Ние прекалено много я обичаме!

— Но вашият егоизъм я погубва, нима не разбирате? — патетично възкликна кореспондентката. — Вечни полети, натоварвания, неправилно хранене…

— А откъде знаете за храненето? — обиди се Полина.

— Козината й е загубила блясъка си — парира защитницата на животните. — Значи в диетата й не достига витамин Е! Сигурно я храните само със суха храна или дори с остатъци от вашата.

Полина искаше да възрази, че въобще не са остатъци, а цяло печено пилешко бутче, но навреме си спомни, че на Земята това е равно на канибализъм.

— Ще вземем предвид препоръките ви — ехидно обеща момичето, обръщайки се обратно към кораба. Кореспондентката не тръгна след нея, но Полина чак до стълбата усещаше как в гърба й се впива неприязненият й поглед.

В гост-командната вече нямаше никой, всички се бяха разотишли по каютите. Капитанът едва ли би успял така бързо да заспи, освен това той обичаше да почете преди сън, но Полина не рискува да го обезпокои. „Е, добре — малодушно си помисли тя. — Нека котката да пренощува при мен, а утре ще решим какво да правим с нея“.

* * *

Преди полета Станислав по традиция спа лошо, с ярки, но по-скоро мрачни, отколкото страшни сънища. Дълбок сън го обори чак по изгрев слънце, затова нежното: „Добро утро, мили!“ извика у капитана горещо желание да задуши любвеобилната мадама с възглавницата. Станислав заопипва около себе си в търсене и на едната, и на другата, но после съобрази, че гласът се носеше от комуникатора.

— Маша! — измъчено измърмори Станислав, съжалявайки, че комуникаторът е на ръката му и има сложна закопчалка. Иначе можеше да го хвърли по стената. — За какъв дявол?! И вече сто пъти ти нареждах да ме наричаш капитан, толкова ли е трудно да го запомниш?

— Добро утро, мили капитане! — послушно повтори изкинът. — Имаш гости.

— Кои? — Капитанът присви очи към часовника. Времето беше на границата на приличието, макар че екипажът вероятно още спеше. — Какво искат?

— Изглежда, че са нови клиенти. Ще ги обслужиш ли?

— Поръчители, Маша, поръчители! — Станислав как да е стана от койката, с опипване дръпна от стола панталона и нахлупи на главата си фуражката. — И да, ще поговоря с тях, отвори шлюза!

Капитанът съобрази по пътя, че нямаше да е зле да си облече и китела или поне ризата, за да направи на „клиентите“ по-добро впечатление, но беше късно — те вече влизаха в гост-командната. По-точно, допълзяваха.

По-голямото напомняше скакалец, изправил се на задните си крака: дълго кльощаво тяло, триъгълна глава с огромни фасетъчни очи, черна хитинова обвивка, причудливо нашарена с яркосини и алени петна и четири двойки пипала вместо горни крачета. Дебела змиевидна опашка заместваше долните крачета.

По-малкото (около път и половина) приличаше на матрьошка, направена по мотиви от първото чудовище. Пипалата плътно се притискаха към бъчвообразното тяло, брадичката лежеше на пластовете гуша като на палачинки, наредени една върху друга, а петната бяха по-големи, но по-бледи и по-нарядко.

Няколко секунди Станислав тъпо се блещеше срещу гостите, опитвайки се да разбере наистина ли е излязъл от каютата или само се е обърнал на другата страна и тази абстракция му се присънва.

— Дж-ж-жобро утро, кптане — изклокочи-изскърца високият и Станислав най-после схвана, че пред него стоят двойка меракийци. Капитанът само два пъти беше виждал техни представители преди, расата беше мирна и малочислена, макар че отдавна бяха излетели в космоса. Дали се размножаваха бавно, дали не можеха да живеят на други планети… Въпреки че ето: стоят даже без респиратори.

— Добро — съгласи се Станислав, старателно потискайки прозявката си: ами ако извънземният реши, че човекът му се зъби! — С какво мога да ви услужа?

— Дс-с-спечерът на кс-с-смодру-ума ни съ-обш-щи, че вие се отп-правяте към с-секто-ор B46. — Меракиецът говореше много правилно на космолингва, но толкова странно провлачваше или, напротив, сдъвкваше думите, че ставаше ясно — гърлото му беше предназначено за съвсем други звуци. Станислав Федотович се вгледа и разбра, че гостът ги издава, след като вдиша, раздувайки корема си.

— И там също — вежливо отвърна капитанът, припомняйки си, че Мерак се намира в същия сектор. — Искате да доставим нещо там?

— Т-та. — Извънземният докосна с две пипала своя все така безмълвен и сякаш замаян спътник. — Нас-с-с.

— Но това не е пътнически кораб — леко се обърка капитанът. — Боя се, че не можем да ви обезпечим нужното ниво на комфорт. Освен това… — Станислав се поколеба, намеквайки, че няма идея за жизнените потребности на меракийците. Може би им е необходим озониран въздух, киселинен душ или вакуумна тоалетна.

— Нах-хшата ра-а-аса е мнго непре-етенциозна — разсея капитанските опасения извънземният. — Ние мжем да схществуваме в много по-глям тмпратурен ди-а-апазон, с-сред изс-с-слъчвания, от храта. Ще ни с-свърши работа вся-а-ако пмщение, кдето мжем да се изпъ-ъ-ънем в цял ръхст и да се прхстегнем по-о-о време на пре-е-етоварването.

— Ние имаме няколко свободни каюти — призна Станислав, все още колебаейки се. — Но не разчитахме на пасажери и ще се наложи спешно да попълваме запасите си от провизии и вода.

Сините петна по челото на меракиеца потъмняха още повече.

— Нхе се-е-е бспокойте — изскърца той. — П-по тва врме на ци-икъла ние не се хранм.

— Но защо просто не си купите билет за някой от онези красавци? — Станислав кимна към редицата почти еднакви междузвездни лайнери, различаващи се само по фирмената разцветка.

— Зксняхме за-а полхета си — извънземният затрепери, изразявайки скръб или досада, — а схледва-а-ащият ще е с-след сдмица. Нхе-е мо-ожем да ч-ч-чакаме тлкова, най-мнго два-тхри дни. Вие сте еди-и-инственият ни ша-анс да прстигнем на Мера-ак нав-в-време.

— А защо трябва да сте там? — неделикатно, но благоразумно се поинтересува Станислав. Липсваше му само да си има работа с нелегални бежанци или още по-лошо, издирвани престъпници.

— Трдиции на рас-сата ни — кратко отвърна извънземният. — Т-трябва да псрщнем седемна-а-адесетия прлетен пхрилив на рдната плнета, ина-а-аче живо-отът ни ще за-агуби смсъл, а ду-ушите ни няма да се врнат в пхра-ародителя ни окхеан.

— Тоест нещо като поклонение? — за всеки случай уточни капитанът.

— Дха-а — след кратко колебание потвърди меракиецът. — Впреки че във ва-ашия език и-и-има по-пдходяща ду-ума…

— Мигх-храция — внезапно изрече спътникът му. Окръгли уста и издаде ниско гърлено жужене, едва уловимо сменящо тоналността си. Първият меракиец му отвърна с утробно бълбукане и отново се обърна към Станислав:

— Ще ви плтим три-ихста едници. При ухсло-овие, че ни дставите на Мера-ак не по-ксно от пет дни.

— Добре, да си стиснем ръцете… в смисъл, имаме сделка — с лека обида се съгласи капитанът, който се досети, че разговорът беше от типа на: „абе предложи му най-после пари, хората се интересуват само от това!“. — Къде ви е багажът?

— Т-тук. — Извънземният внимателно преплете пипала на корема си. — Пвече ни-и-ищо не ни трбва.

* * *

Станислав остави меракийците да се настанят в каютите и се забави в коридора, почесвайки главата си под фуражката. Трябваше да предупреди екипажа за пасажерите, защото ако ги срещнат внезапно в тоалетната, означаваше да останат там задълго. Изглежда обаче, че всички останали все още безсъвестно спяха. Само зад вратата на Полинината каюта се чуваше някаква суетня.

Станислав почука, дочака съненото: „Да, влезте!“ и сензорът на ключалката смени цвета си от червен на зелен.

Веднага щом вратата се открехна, котката изскочи изпод леглото, плъзна се между капитанските крака и изчезна в неизвестна посока.

— Полина! — възмути се Станислав, подскачайки закъсняло. — Нали ти наредих да се отървеш от тази гадина!

— Опитах се — печално се прозя момичето. — Но се натъкнах на онази луда доброволка с микрофона. Наложи се да се върна.

— Какво, тя цяла нощ ли се е въртяла около кораба ни? — изуми се капитанът, поглеждайки в илюминатора. Отвън ръсеше ситен снежец — преди сто години, преди глобалното затопляне, по средата на декември тук щеше да има преспи до пояса. А сега земята едва беше обгърната от тънка бяла покривка, на която отчетливо се бяха отпечатали нечии следи.

— Не знам, аз повече не излязох — малко виновно си призна Полина. — Уплаших се. Ако котката за тях е по-ценна от товарен кораб, то за изхвърлянето й вероятно се полага смъртна присъда.

Станислав почеса брадичката си и неохотно реши:

— Добре, ще я пуснем на следващото пристанище. Само я хвани по-бързо, докато пак не се е мушнала някъде!

Полина толкова тъжно изгледа капитана, че той си спомни, че дори не се е измил, не се е обръснал, не е пил кафе и въобще стои пред подчинената си бос и в разтеглен потник. Станислав се прокашля, кратко съобщи новината на момичето и се отправи да се приведе в ред.

Меракийците не дойдоха да закусят, повтаряйки, че нямат нужда. Дори и когато е гратис.

— Може да са като питони? — предположи Тиодор, без интерес ровичкайки в пържолата земно производство: без добавки, консерванти, оцветители и истинско месо. — Глътнали са по един заек и месец ще го храносмилат.

— Трябва за всеки случай да почетем в енциклопедията какви зайци гълтат. — Вениамин беше предпочел хлебче с масло, купено на изостанала селскостопанска планета, където млякото се добиваше от допотопни крави, а не от ферментационен апарат. Маслото подозрително ухаеше на сметана и беше с плебейски жълт цвят, но това не смущаваше доктора. — Между другото, кой дояде пилешките бутчета, признайте си?! Вчера в хладилника бяха останали две.

— Аз — мъжествено излъга Полина.

Котката, за разлика от хората, отказа да яде екологично чистата и етично безупречната пържола.

— Ама ти не обичаш пилешко — учуди се Тиодор.

— Всичко се познава в сравнението. — Момичето изразително изгледа чинията си.

Още в предишното пристанище трябваше да попълнят хранителните запаси, но на Станислав му платиха чак на Земята и се наложи там да правят покупки. Екипажът тактично не напомняше за заплатите си, за да не разстройват капитана още повече.

В гост-командната със закъснение влезе Алексей. Бос и с обувка в протегнатата си ръка.

— Имам усещането — неуверено каза новият, вдигна обувката към носа си, намръщи се и пак я отдръпна, — че нещо е излято тук.

Алексей явно беше успял да свикне с миризмата, защото останалите членове на екипажа я усетиха и без педантично душене, веднага щом младежът се появи на вратата.

— Аз даже бих казал, че е излято по нужда — злорадо отбеляза Тиодор, отмествайки чинията си. — Не е трябвало каютата да се оставя отворена. Според инструкциите, по време на приземяване, вратите на всички отсеци трябва да са затворени, нали предупреждавах! За да се избегне изтичане или проникване на чужда биомаса.

Станислав се изкашля и изразително погледна пилота. Ако за всяко нарушение на устава на гражданския космофлот плащаха по единица, то за изминалите два месеца, Тиодор би събрал милион. Вярно, че пилотът затваряше каютата си — за да не се ужасява чуждата биомаса от царящия там безпорядък.

— Но аз излязох само за две минути до тоалетната! — отчаяно се защитаваше Алексей.

— На котката също са й стигнали две минути.

— А нима тя още е на кораба? — изуми се новакът.

Полина се размърда неловко под погледа му и смутено обеща:

— Сега ще си доям и обезателно ще я хвана.

— А обувката ми?!

— Добре, добре — момичето гнусливо хвана обувката с два пръста за задния край, — ще се опитам да я изпе… О, чувате ли?

Членовете на екипажа един след друг наскачаха от местата си и се притиснаха към илюминаторите. На масата остана да седи само Ден — камерите за външно наблюдение предаваха на Маша и на киборга, изображение от две точки едновременно. По космодрума бавно се движеше бронирана кола, съпровождана от два полицейски флайера, един отпред и един отзад. Зад нея като шлейф се носеше тълпа с плакати. В първата редица (кой би се съмнявал!) маршируваше Анастасия и в движение нещо крещеше в захлас по микрофона.

— О, боже, нима още една котка? — обречено предположи Станислав.

— Не — вгледа се по-добре Вениамин. — Изглежда, че доставят последния ни товар.

— Толкова народ не е ли много за превозването му? — скептично забеляза Тиодор. — Станислав Федотович, а какъв е той?

— Елха — с недоумение сви рамене капитанът.

— Каква елха?!

— Най-обикновена. — Станислав направи сверка със записите от комуникатора. — Четиридесет метра, с корени, в сандъче с питателна среда. Някакъв носталгичен емигрант желае да посрещне Новата година с истинска жива елха.

— Сега разбирам защо онова старче така се радваше, че се съгласихме да я вземем — обречено каза докторът. — Всички местни фирми са разбирали как намирисва този договор.

— Абе да — не повярва капитанът, — нали това е само едно дърво! Какви проблеми може да има с него?

Тълпата толкова се приближи, че вече се четяха надписите на плакатите: „Планетата е наш общ дом!“, „Няма да позволим разхищаване на природните богатства!“, „Да спрем незаконната търговия с дървета!“, „Човекът е цар на природата, а не неин стопанин!“ и съвсем идиотското: „Всички ние сме братя по ДНК“! Съдейки по физиономията на носещия го, неговото ДНК наистина беше идентично с пън.

— Големи — въздъхна Вениамин.

— Но това е пълен идиотиз… — Станислав се обърна и се запъна.

Котката седеше насред масата и лочеше кафе от капитанската чаша, навряла муцуната си в нея чак до ушите. Опашката й стърчеше нагоре като перископ и тутакси улови промяната в обстановката. Котката вдигна глава, нахално каза: „Мяу!“ (демек, ама че гадост пиете!), скочи на пода и изчезна в коридора. Обърнатата чаша се завъртя между чиниите, а кафето на тънки струйки потече на пода едновременно от двете страни на масата.

— Защо не я хвана, по дяволите?! — изръмжа Станислав на Ден.

— Не ми наредихте — вяло отвърна рижият.

Капитанът изскърца със зъби, но така и не заповяда, разбирайки, че тогава киборгът послушно ще се хвърли да лови животното, а това сега беше напълно неуместно. Станислав бързо поправи фуражката си, провери дали кителът му не е закопчан накриво, хвана папката с документи, притисна я като щит към себе си и се отправи на бой с общественото мнение.

Отвън само това чакаха. Щом капитанът надникна от шлюза, стоящата в готовност кореспондентка се обърна с гръб към него, като към ефектен заден фон, и изстреля първия залп:

— Канал „Младите и най-добрите“, кореспондент Анастасия Сметанчук. Предаваме пряко от мястото на събитието! То вече е познато на постоянните ни зрители, тъй като вчера Обществото за спасение се опита да извади изпод този кораб нещастната котка, натикана там от безотговорността и жестокостта на стопаните си. А сега тези помощници на бракониерите се канят да изнесат цяло дърво от Земята!

Двама боязливо оглеждащи се хамали тъкмо измъкнаха от бронираната кола прозрачния контейнер с елхата. Честно казано, Анастасия много я поласка. Тя беше метър и четиридесет заедно със саксията и прозрачния купол, а съдейки по редките и умърлушени клонки, бракониерите й бяха направили благодеяние. Но демонстрантите се втренчиха в нея, сякаш беше най-малко от злато.

— Защо бракониери? — Станислав размаха наръча удостоверения. — Всичките ни документи са наред.

— Корупция — презрително подхвърли момата. — Когато планетата се задушава под слой бетон, продажните чиновници без угризения на съвестта лишават децата ни от последните островчета дива природа! Но ние ще ви докажем, че не всичко може да се купи с пари!

Капитанът недоверчиво се загледа в елхата. Тя сякаш виновно се сви под погледа му.

— Но в сертификата пише, че тя е отгледана в парник специално за продажба.

— И какво от това? — ни най-малко не се смути кореспондентката. — Дървото трябва да остане в родната си почва, а не да излети от Земята в неизвестна посока! Ами ако алчните фермери започнат да отглеждат за продажба деца, вие пак ли ще се съгласите да ги превозвате?

— Но това е съвсем друго нещо! — възмути се Станислав.

— Защо? Всички божии създания са уникални и равни едно пред друго! — отряза кореспондентката. — Между другото, къде е вашата „любима“ котка? Няма да се учудя, ако през нощта сте я умъртвили и изхвърлили в боклука като омръзнала играчка! — Анастасия направи толкова изразителен жест, че капитанът потрепери, представяйки си, че в ръцете й може да се окаже неговата шия. — Я ни я покажете!

— Котенцето спи в каютата си — измъкна се Станислав. — И аз не смятам да наруша покоя на животното заради нечий каприз. А вашата дива елха ще отпразнува Новата година и след три месеца ще се върне на Земята, тогава може да я посадите където искате, па макар и насред космодрума — ето, вече има дупка в бетона!

— Вие ще ни гарантирате ли нейното завръщане цяла и невредима? — саркастично се поинтересува Анастасия.

Хамалите донесоха контейнера до входа в товарния отсек, веднага след това тичешком се хвърлиха обратно към бронираната кола и се заключиха отвътре. Станислав се хвана да мисли, че страстно им завижда. Не е сложно да затвори шлюзовете, но как да излети в тълпата, плътно обкръжила кораба?

Капитанът се обърна към скупчения зад гърба му екипаж да се посъветва и в този момент му просветна.

— Аз не. Но вие можете! — възкликна той, пристъпи към кореспондентката и хвана ръката й. — На мен също никак не ми хареса тази поръчка, но не знаех какво може да се направи. А сега знам! Вие трябва да полетите с нас и да проконтролирате нито една игличка да не падне от скъпоценното дърво.

— Аз?! — смая се кореспондентката.

— Вие сте единствената, на която мога да се доверя — прочувствено я увери Станислав. — Вие веднага се харесахте и на нашата котка. Може би поне във вашите обувки тя няма да се изхожда.

— Това е само за три месеца! — включи се в „уговарянето“ Вениамин. — Ще ви дадем най-добрата каюта, там даже има стол и сгъваема масичка.

— Три месеца?! — Анастасия се опита да изтръгне ръката си, но бившият космодесантчик сякаш не забеляза това и продължи широко да се усмихва на доброволката.

— Около две седмици ще сме по пристанища — „успокои“ я докторът. — Там може да влезете в инфранета и да се изкъпете като нормален човек.

— Олеле, колко яко! — Полина с възторжен писък увисна на шията на Анастасия и шумно я млясна по бузата. — Вие не си представяте колко ми е тежко на мен, биолога, сред тези хора, без съмишленик, с когото мога да си поговоря през многодневните унили полети! Убедена съм, че ще станем най-добри приятелки!

— Вие може да напишете забележителна статия за това пътешествие — Вениамин усъвършенстваше актьорското си майсторство направо в движение. — Даже цяла книга!

— Но… но аз не мога! — Анастасия смутено се озърна, но тълпата подкрепи екипажа с одобрителен рев и разтърсване на плакатите. — Утре имаме активен протест срещу нехуманните инсектициди, вдругиден благотворителен търг…

— Дреболии — махна с ръка Станислав. — Тоест, това са много важни неща, разбира се, но изцяло могат да се прехвърлят на друг доброволец. А това е вашият шанс да спасите един истински елхов живот! И вашият дълг, впрочем — строго добави той и вече не на шега дръпна Анастасия към шлюза.

— Пуснете ме! — истерично изпищя кореспондентката и се запъна в отвора.

Капитанът тутакси разтвори пръсти, но се втренчи с такъв укор в Анастасия, че симпатиите на тълпата безусловно се прехвърлиха на негова страна. Съдейки по учестилите се викове, на доброволката й предстоеше да се отправи на пътешествие, дори ако се наложи да бъде вързана за фюзелажа.

Кореспондентката скочи от корабната стълба, отръска се и като паднала на четирите си крака котка възкликна, сякаш нищо не се е случило:

— Във вашия екипаж има биолог? Но това напълно променя нещата! Убедена съм, че по време на полета вие ще можете да обезпечите необходимия комфорт на елхата и да проследите тя да се върне в родината си цяла и невредима.

— Ама това е толкова голяма отговорност… Аз не съм убедена, че ще се справя… — закокетничи Полина, пърхайки с мигли.

— Ще се справите! — решително я увери Анастасия. — Аз ще ви дам значка за член на Обществото втора степен и тя ще подкрепя духа ви в труден час!

— Ще я нося с гордост!

Според капитана Полина вече леко преиграваше, но изпъчената за „ордена“ гръд успешно отвлече общото внимание. После последва половинчасова патриотична реч от кореспондентката и двуминутна измъчена в отговор, обмен на взаимни любезности и пожелания за успех. Връчиха на капитана десет плаката „за спомен“ и едно бебе „да го подържи“. Някаква екзалтирана баба пожела непременно да прегърне и разцелува Станислав, при това се наложи от него да я откъснат двама полицаи. В суматохата едва не забравиха за елхата — ако не беше Михалич, мълчешком отнесъл я вътре, тя така и щеше да си остане до товарния отсек.

— Лудница — въздъхна Станислав, облягайки гръб на най-после затворилите се зад него врати и шашнато поклащайки глава. В илюминаторите се виждаше как тълпата се разпръсква, подканвана от полицията и освобождава площадката за излитане. — Вижте какво, хора, дайте по-бързо да се омитаме оттук, по-добре да повисим на орбита.

— Точно така! — Тиодор вече седеше в пилотското кресло и окачваше край себе си необходимите вирт-прозорци. — Ей, а какво е това?

— Файлът за маршрута ни — самодоволно съобщи Алексей. — Току-що ти го пратих.

— Но ние вече имахме трасе — възмути се Тиодор. — Ден го изготви още завчера.

— Видях — направи гримаса русият. — А сега вижте моето!

— Хм, наистина, с пет дни по-кратко… — Капитанът недоверчиво се вгледа в схемата, но на нея нямаше нито една червена отметка, означаваща повишен риск за кораба, а и жълтите бяха по-малко, отколкото във варианта на червенокосия. — Как го направи?

— Изкинът винаги избира усреднените варианти — скромно поясни Алексей. — Той няма нито въображение, нито интуиция, затова никога не би заменил човек в творческите професии.

— Творец, как пък не. Досега все някак сме летели и нищо — изръмжа Тиодор.

Станислав хвърли поглед на Ден, но той продължаваше да седи на масата с такъв отстранен вид, сякаш ставащото въобще не го засягаше.

— Ами значи сега ще летим още по-добре — високо каза капитанът. — Хайде, Тед, пали консервата!

* * *

Минаването през митницата накара да нервничат всички, освен Алексей, който не подозираше, че документите на киборга са фалшиви. Вярно, че пиратите се кълняха да върнат парите на Станислав, ако го хванат („Даже с лихвата, която ще се начисли, докато сте в панделата!“), но това кой знае защо не утеши капитана. Осемте минути, докато скенерът обработваше получените данни, му се сториха осем часа.

Но „фирмата“ се оказа солидна и скоро корабът вече набираше скорост, готвейки се да генерира първата червеева дупка. Станислав Федотович, вече успокоил се, стоеше до илюминатора — мигът на скока беше зрелище, което никога не му омръзваше. Космосът сякаш се завърташе във фуния, по стените на която все по-бързо се сипеха звезди, докато корабът не се гмуркаше в тъмния тунел, а след това всичко се повтаряше в обратен ред. Осъзнаването, че за тази минута ти се носиш през няколко светлинни месеци, а дори и години, придаваше особена пикантност на усещането.

Смешно е да се каже, но за двадесет години служба в космофлота, Станислав беше успял да се полюбува на междупространствения преход само няколко пъти. По устав скоковете трябваше да се изчакат в каютата, със затворени щитове на илюминаторите и да се пристегнеш към койката. Макар че Станислав не разбираше защо е нужно това — ако корабът не излезе от червеевата дупка, вече няма значение в какво положение ще се съединиш с вечността.

В гост-командната се възцари тишина. Тиодор и Алексей неотклонно следяха уредите, Михалич дежуреше в машинното, а Вениамин — в медицинския отсек. Ден привично изобразяваше мебел. Само Полина тихо подрънкваше с посудата, вдигайки масата, и понякога сърдито сумтеше, спомняйки си за неотдавнашните събития.

— Ох!

— Пх-хростете — извини се високият меракиец, поразително безшумно за такова голямо същество изникнал зад гърба на момичето. — Не искх-хах да-а ви изплша.

— Нищо, нищо, аз просто се бях замислила! — Момичето бързо се наведе да събере разпилените вилици. — Харесва ли ви на нашия кораб? Всичко наред ли е?

— Дха-а — вежливо потвърди извънземният, — мнго уютхн съд. Но изглжда има-а-ахте нккви прбле-еми с излтането?

— Нищо особено — намръщи се Полина, подреждайки вилиците в съдомиялната. — Природозащитниците беснеят.

— Кхо-ой? — учуди се меракиецът.

— Защитниците на биологичните малцинства от болшинствата — без да се обръща, ехидно обясни Тиодор. — Вие нямате ли такива?

Извънземният извърна глава и във фасетите на лявото му око се отразиха рой мънички пилоти. В дясното останаха Полините, с любопитство разглеждащи пасажера.

— Нха на-а-ашата рдна плне-ета нхяма дру-уги фрми на жвот. Са-амо еднклтчни во-одорсли и бакте-ерии.

— Мисля, че Анастасия това не би я спряло — мрачно каза Полина. — Тя щеше да бяга по плажа с плакат, да събира изхвърлената от прилива тиня и да я пуска обратно във водата. Или да я погребва с прочувствени речи.

— Лоша си — шеговито я упрекна Тиодор, облягайки се на креслото и търкайки силно изморените си очи. — А пък си зоолог!

— Затова съм лоша — Полина шумно хлопна вратата на съдомиялната и записка с копчета, избирайки програма, — защото съм виждала животни не само в красивата брошурка „Да спасим бедните животинки!“. Да, те са чудесни и всяко е прекрасно посвоему, но защо да ги очовечаваме, а после да ги унищожаваме, ако не отговарят на нашите очаквания? Освен това, веднага щом предложихме на тази лелка да спре да дрънка и да се заеме с работа, тя се спихна и изчезна. Имам усещането, че тя не животните обича, а мрази хората!

— А ти за хората ли си или за животните?

— Аз съм за биологичното равновесие — измъкна се Полина. — А то е жестоко, но справедливо! И като цяло аз вярвам в кръговрата на душите във вселената, в този живот аз съм човек, в миналия — пеперуда, а в следващия — някаква разумна хлебарка от Алфа Кентавър. Затова елхата може и да не е по-лоша от мен, но със сигурност не е по-добра!

Извънземният издаде нисък клокочещ звук, или имитирайки човешки смях, или наистина смеейки се.

— Мхи-и-исля, че на Мер-р-рак ще ви хреса.

— Значи аз мога да разчитам на това, че ти жестоко, но справедливо ще хванеш котката и ще я приведеш в равновесие с кутията? — поинтересува се минаващият край тях Станислав.

Скокът приключи и зад илюминатора отново се разгърна звездният океан с ярък маяк в средата — следващата станция за гасене.

— Да, капитане — обеща помръкналата веднага Полина. — Ей сега, само да свърша с масата.

Извънземният плавно и забавено, сякаш го обкръжаваше вода, а не въздух, се премести до илюминатора. Вгледа се в открития космос, но не право по курса, а вдясно и нагоре. Тиодор направи сверка с уредите и с уважение изхъмка — Мерак се намираше точно в този сектор, но само компютър би могъл да го различи от милиардите светещи точки.

— Със сгурнст ли ще-е успе-ем дтам за сдмнадсетия при-илив… зха пет дни-и?

— По моите сметки ще бъдем там след четири — увери го Алексей, стана и сладко се протегна. Хвърли снизходителен поглед на киборга. — А дори и след три и половина, ако пилотът не ни подведе.

Меракиецът удовлетворено издаде жвакащ звук и запълзя обратно към каютата.

— „Не ни подведе“? — зловещо попита Тед. — Какво намекваш?

— Нали сме партньори — с недоумение запърха с безцветни мигли Алексей. — И трябва да докажем, че сме достойни за това гордо звание.

— Тоест да се фукаме един пред друг?!

— Да се стремим към съвършенство — високопарно го поправи новият навигатор. — А малко съперничество допринася добре за това.

— По-рано се справяхме прекрасно без него — озъби се пилотът.

— Ама по-рано ти си нямал партньор — снизходително напомни Алексей. — Нали не се счита за такъв киборг, който ще изпълни всяка заповед, даже ако тя е дадена от пълен идиот?!

— Виж какво, новобранец! — избухна Тиодор. — Аз ще пилотирам кораба така, както е предписано от наредбите, а не за да ти докажа нещо, ясно ли е?! Ако трябва — и две седмици! И месец!

— Ей, защо се ядосваш? — мигом даде на задна Алексей. — Естествено, пилотирай както можеш. Аз не те карам да надскачаш себе си.

— Абе ти откъде знаеш колко високо мога да скачам?!

— Тед! — строго извика капитанът. — Престани.

— Но, Станислав Федотович! — обидено се повдигна от креслото Тиодор.

— Престани, на кого говоря! Той нищо лошо не ти е казал. — Станислав прекрасно разбираше чувствата на пилота, но това не беше причина да се сбият.

Тед злобно блесна с очи, стисна зъби и се обърна обратно към пулта. Ако Алексей беше по-умен, също би трябвало да замълчи, но това беше неговият първи самостоятелен полет и се беше надул от гордост и трудов ентусиазъм. За съжаление засега нямаше къде да го приложи — на екипажа му предстояха две денонощия монотонен полет до станцията.

— А вие с какво се занимавате в свободното си време? — лепна се новият за Полина.

— То затова се нарича свободно, защото може да не се занимаваме с нищо — пошегува се момичето. — Е, четем книжки, гледаме филми, говорим си…

— И само това? — изуми се русият. — Никаква обществена дейност?

— Може да измиеш пода — ехидно предложи гърбът на Тиодор. Пилотът се беше успокоил толкова бързо, колкото избухна, но Станислав не се съмняваше, че отмъщението му ще бъде страшно. — Мопът е в килера.

— Имам предвид културната организация на свободното време, а не физическата — обиди се Алексей. — Професор Игор Бледни в своя култов труд „Груповата психология в условията на дълъг космически полет“ блестящо доказа, че когато екипажът страда от безделие, у хората започват да се проявяват депресия, умствена деградация, немотивирана агресия и психологически конфликти на нейна почва. Всъщност ти отдавна ли летиш на този кораб?

Станислав разбра, че ако не се намеси отново, то психологическият конфликт е неизбежен.

— Виждаш ли, Алексей, екипажът ни е много различен и интересите на всички са разностранни. — Капитанът мрачно си помисли, че вече просто няма накъде повече да деградират. — Затова всеки се занимава с това, което му е по душа, и като че ли не се оплаква от скука.

— Тогава аз ще науча кентаврийски — реши Алексей, след като помисли малко. — Отдавна си мечтаех. Кентаврийците са най-развитата раса във вселената и според прогнозите на учените, в близко бъдеще техният език напълно ще измести интерлингвата. Впрочем може да го учим заедно! — великодушно предложи той. — Така ще е по-бързо и по-интересно.

Съдейки по лицето на русия, той не се съмняваше, че и в това поприще ще заслужи платинен медал и ще посрами останалите членове на екипажа.

— Нека първо го измести — промърмори Тиодор.

Полина виновно поклати глава. Тя нямаше никаква склонност към езици, а латински научи само от любов към биологията и това беше наистина огромна жертва от нейна страна.

Алексей ги изгледа с неприкрито съжаление. „Как може да сте толкова мързеливи и глупави? А пък сте космолетци!“ — се четеше в погледа му.

— Забележителна идея — решително каза Станислав. — Ще го научиш и ще ми доложиш. Аз знам малко кентаврийски и мога да те изпитам.

— Слушам, капитане! — засия русият. — Няма да ви разочаровам!

Станислав Федотович само въздъхна наум. Когато такива възторжени момчета се сблъскват с реалния живот, те хваща срам за живота. Добре поне, че на бившия космодесантчик му предстоеше да води новака не в бой, а в обичаен товарен рейс.

* * *

Ден неподвижно лежеше на лекарската кушетка, вдигнал дясната си ръка, за да може докторът по-удобно да прегледа хълбока му. Травма на гръбначния стълб и гръдния кош, открита фрактура на рамото, закрита на бедрената шийка… След операцията бяха минали само три седмици, но сега за страшните рани напомняха само белезите, говорещи дали за съвършенството на пиратската медицина, дали за жизнеспособността на киборгите. Впрочем до пълното оздравяване оставаха минимум още два месеца — белезите бяха червени и подпухнали.

— Боли ли? — за всеки случай попита Вениамин, нарочно натискайки по-силно.

— Не. — Нищо не трепна нито в гласа, нито в лицето на Ден.

Вениамин тъжно поклати глава. При киборгите теоретично отсъстваше понятието „болка“, само „информация от рецепторите“. Която в дадената ситуация не означаваше заплаха за организма, не изискваше ответни действия и следователно се игнорираше.

— Добре, върви — разреши докторът.

Рижият послушно стана от кушетката, бързо и рязко навлече комбинезона и сякаш не забелязвайки укоризнения поглед на Вениамин, излезе. Кракът му още беше далеч от идеала, но киборгът даже не накуцваше. Костта е зараснала и издържа зададеното натоварване, значи няма какво да се оплаква.

— И какво да правя с този глупак? — попита Вениамин празната стая.

През изминалия месец докторът изчете толкова информация за киборгите, че вече сам можеше да изнася лекции по биоинженерство. Според идеята на разработчиците, мозъкът на биомашината изпълняваше пасивната роля на база данни и управляваше само физиологията, и то до някое време. Киборгът можеше произволно да забави или да ускори биенето на сърцето си, да повиши адреналина, да спре кръвта в определен участък от кръвоносния съд и да изключи изработката на храносмилателни ферменти, ако се налагаше да го използват като жив контейнер за превозване на нещо дребно и много ценно. Мозъчната кора почти не се развиваше с възрастта, нямаше необходимост от това, всичките й функции бяха иззети от процесора. Той прехващаше постъпващата отвън информация и фактически държеше мозъка в състояние на кома.

Но ако връзката с процесора се окаже не толкова здрава…

Вениамин седна на масата, отвори файла с медицинските картони и намери нужния, но се замисли и се забави с попълването му.

Какво ще се получи, ако на новородено се даде тяло на възрастен човек, но управлявано от някой друг като марионетка?

Отначало, разбира се, то пасивно ще се подчинява, без да разбира какво и защо става с него и ще възприема такова положение на нещата като естествено и единствено правилно.

Но децата порастват и започват постепенно да се откъсват от майка си и от останалия свят. Появява се „аз“, после „аз сам“, а накрая… следва ликвидация.

Ден се оказа не само умно момче, а и хитро. Той някак беше успял да скрие своята индивидуалност дотогава, докато действително не беше пораснал. Може би сам беше съобразил, че на „мама“ няма да й хареса инициативата му, а може би беше видял как за подобна грешка бяха убили някой от неговата серия. Във всеки случай рижият се беше приспособил да живее с хората, но да не им се доверява. И сега, когато го бяха разобличили, той се беше скрил в пашкул и беше предал управлението на процесора, предполагайки, че това е точно онова, което искат от него. А всички опити да го измъкнат оттам са просто провокация.

Вениамин докосна с пръст графата „Препоръчано лечение“, квадратчето на курсора светна и с отмъстителна досада написа: „Бой с пръчка!“

* * *

Духът на съперничество понамирисваше. Старият транспортник навярно не беше летял така подчертано правилно дори в редовете на космофлота. Даже на Станислав, който обикновено обуздаваше увлеклия се пилот, му липсваха внезапните претоварвания, когато на Тиодор му се струваше, че летящият по паралелен курс кораб му отправя предизвикателство, а зад щурвала му се оказваше също такъв маниак и двамата пилоти започваха да изстискват двигателите до последния протон — кой ще победи или чий капитан първи ще започне да заплашва с физическа разправа. А ако „наградата“ беше единственият порт на малка станция за гасене, то при добро желание и с помощта на Маша можеше да се полюбуват на пребледнялото лице на диспечера на цял екран, а и да послушат цветистите псувни по адрес на „тараниращите“ го кораби.

— Тиодор — опита се да намекне капитанът, — не може ли да пилотираш кораба малко… по-активно?

— В смисъл? — изобрази свещена невинност Тед. — Ето, вижте: планираното време за пристигане на станцията е 14,00, а разчетното — 13,48. Ние дори ще стигнем предсрочно.

— С дванадесет минути!

— А в противен случай двигателите бързо ще се износят. Нали, Михалич?

Техникът виновно се прегърби и измънка нещо, разкъсвайки се между жалостта към двигателите и уважението към капитана.

На Станислав Федотович му се наложи да капитулира.

Почти веднага Полина приседна на подлакътника на пилотското кресло, наведе се и тайнствено прошепна на Тед:

— А аз пък знам защо те летят към Мерак!

— Мм? — Тиодор със съжаление следеше светлинката, бавно пълзяща към края на обзорния екран. Видът й беше изключително предизвикателен.

— Намерих статия в популярната енциклопедия. Веднъж в живота си всички половозрели меракийци са длъжни да оставят потомство, това при тях е и религиозна заповед, и закон в същото време. Те сами избират на каква възраст, важното са годишният сезон и мястото.

— Излиза, че ги возим на сватбено пътешествие? — ухили се пилотът. — И кой от тях е булката?

— Те са двуполови. През брачния сезон единият става самка, а другият — самец.

— Бива си ги! — Тиодор мръснишки се закиска. — Жребий ли хвърлят или просто гледат кой е по-симпатичен?

— Вероятно някак стигат до съгласие — сви рамене Полина. — Впрочем, няма нужда от „хи-хи“ и няма нищо чудно, някои земни риби също са така. Губаните например.

— Ами ще се постараем да не им попречим на удоволствието. — Тиодор пошаманства над панела с приборите и времето за пристигане се смени на 13,21. — Ти ще слезеш ли на станцията?

— Едва ли — след кратко замисляне отказа момичето. — Нещо нямам настроение.

Пилотът кимна с разбиране. Неговото „настроение“ също се изразяваше в универсални галактически единици и клонеше към нула. Налагаше се да потърпи, докато доставят товара.

— А аз май ще се разходя — намеси се Алексей в разговора. — Какво става там с моята обувка?

Полина охна.

— Извинявай, съвсем забравих за нея! Сега бързичко ще я изпера и ще я изсуша със сешоара, тъкмо ще изсъхне за стиковането със станцията — завайка се тя под възмутения поглед на навигатора.

Със „сега“ възникна непредвиден проблем — момичето напълно беше забравило къде е пъхнало поверената й обувка. В гост-командната я нямаше, в каютата и банята също. Отчаяната Полина даже побягна към машинното и надникна в пещта за изгаряне на отпадъци, но тя не беше включвана нито вчера, нито днес.

— Ама защо всички седите и зяпате? — не издържа момичето, за трети път проверяващо всички ъгли. — По-добре ми помогнете в търсенето! Идея нямам къде съм могла да я сложа… Така, ще пробваме да възстановим сутринта на излитането по минути. Аз седях на масата и закусвах… После докараха елхата и аз се приближих към илюминатора… После излязох от кораба…

— Да не си я взела със себе си? — предположи Тед. — А когато се прегръщаше с доброволката, да си я изпуснала?

— Абе май излязох без обувката — неуверено възрази Полина. — Точно така, сложих я на масата! После отидох в банята, измих си косата…

— Не, преди това зареди съдомиялната — безизразно я поправи Ден.

Полина с досада изгледа киборга — личи си изкуственият интелект, не вижда разлика между маловажните и важните събития! — но изведнъж пребледня и се хвърли към вратата на съдомиялната. Така и за два дни не се намери време да я изпразнят, екипажът се хранеше с готови дажби в еднократни контейнери, които веднага се отправяха в боклука, а чашите от чай беше по-лесно да се изплакнат на ръка.

На втората полица между чиниите и купата за салата стоеше обувката, или нещо напомнящо я отдалеч. Явно придирчивата машина беше пускала програмата пак и пак, докато вонята напълно не изчезне. Заедно с боята. Страните се бяха набръчкали, изкуствената кожа се беше превърнала в изкуствен велур с трогателен пух, а стелката, провиснала като чернодробна тения, висеше от чашата на Станислав Федотович.

— По дяволите — изстена момичето. Вдигнатата за велкрото обувка бавно се въртеше пред очите й, страдалчески открехнала паст. — Вероятно съм се заприказвала с вас, машинално съм грабнала всичко от масата и съм го пъхнала тук… Какво ще кажа на Алексей?!

— Че нали си я изпрала? Изпрала си я — гадно се захили пилотът. — Какви претенции може да има?

У навигатора възникнаха претенции, и то какви! Обувките се оказаха от „модната колекция на сезона“, струваха, по думите на Алексей, цяло състояние и само два пъти бяха благоволили да обгърнат ходилата му.

— Ами да ги беше съхранявал в сейфа — цинично го посъветва Тиодор. — Обувките са измислени, за да се носят, а не да ги носят на ръце. Като моите, например. Неубиваеми!

Пилотът демонстративно вдигна на пулта крака си в масивна маратонка. По-лесно беше човек да си представи как с нея се извършва убийство.

Алексей погледна крака му с недобре прикрито презрение, но в крайна сметка тръгна към станцията с тези маратонки. На него те изглеждаха като свалени от някой клошар. Всъщност „клошарят“ също гледаше без възторг как навигаторът гнусливо ги обува върху два чифта чорапи, чист върху вече обутия. Но иначе Алексей щеше да изтормози Полина, и затова че е съсипала обувките му, и че не е успял да се разходи.

* * *

Навигаторът се върна на кораба в повишено настроение, с цял пакет приятни дреболии като ядки, чипс и бира. Изрита маратонките, без да ги пипа с ръце, отвори една бутилка и се пльосна в креслото, пийвайки и хрупайки фъстъци.

— Не е зле при вас — благодушно забеляза той, — може да се живее!

На Алексей дори не му хрумна да почерпи останалите. Не от алчност, а сметна, че ако са искали, сами щяха да идат да си купят.

Останалите искаха, но гордо преглъщаха слюнки. Те мигом биха превзели Ден на абордаж и в движение биха бръкнали в пакета, обаче даже не се унижиха да помолят русия. Ако искаше, щеше да им предложи!

Алексей, без да забелязва осъдителното мълчание, обърна креслото и превключи вниманието си към подиума с холограмата — стълб лазурна вода, в който непрекъснато плуваше русалка с дълги, ефектно развяващи се зелени коси, опипвайки края на изображението като стени на стъклен съд, уловил я в капан. Тя изглеждаше толкова очарователно нещастна, че на човек му се искаше да разбие „стъклото“ с ритник и да пусне пленницата в морето. Но не веднага, естествено!

— Можеше да си по-внимателен — промърмори Тиодор, вдигайки маратонките, докато до тях не се е добрала котката, или по-лошо, Полина.

— Ти нали каза, че са неубиваеми — безгрижно махна с ръка Алексей. Още една минутка се полюбува на противоречащите на хидродинамиката (поне с три размера) форми на русалката и осъдително отбеляза: — На нашия кораб пребивават извънземни гости, а тук има такава… срамотия. Нима не може да се сложи нещо по-прилично?

Русалката се притисна към „стъклото“, дланите й се отпечатаха върху него като истински и капризно нацупи устни:

— Странно, а миналата нощ много ти харесвах даже!

— Аз… аз просто проверявах настройките! — побърза да отрече почервенелият Алексей. — И всъщност защо тя се намесва в разговорите на екипажа? Трябва да се изключи тази опция.

— Трябва — иронично се съгласи Тиодор, — само че никой не знае къде е тя.

— А не може ли да се заповяда в гласов режим?

Русалката разпъна уста с пръсти и показа на русия дълъг жабешки език.

— Машка, скрий се — дружески помоли пилотът.

— Простак — изпръхтя русалката, плясна с опашка и се гмурна в „дъното“, като така достоверно обля с пръски зрителите, че даже свикналите с нея Тед и Полина се дръпнаха назад.

Водата с тоалетно бълбукане изчезна надолу и над подиума се завъртя типовият логотип на системата, жълт и скучен.

— Ами ето — сви рамене пилотът. — Изключих я за половин час. Вярно, че после ще прави пакости, обаче така, дребни. Тя ни е дама капризна, но отговорна.

— Странни отношения имате с техниката — с недоумение забеляза Алексей. — Като че ли е жива и наистина може да изпитва някакви чувства.

— А защо не? — застъпи се Полина за изкина. — Ето, нашият Михалич си говори с всяко детайлче в машинното и двигателят работи като часовник. А при вида на бившия ми началник дори кафеварката се чупеше.

— Вие да не би да вярвате и в гремлини? — така снизходително се изхили русият, че я беше срам да потвърди. — Такива едни ма-а-алки дяволчета, които живеят в уредите?

— Вярваме в това, че има неща, за които още не знаем — дипломатично се измъкна Полина. — Нали органиката се е зародила от неорганика, защо тогава в нея да не се зароди разум?

— Типични корабни суеверия. — Алексей пробва да схруска един недопечен фъстък, изохка и се хвана за бузата, опитвайки се да разбере какво е издало това страшно хрущене. За разочарование на Тед, изплю само черупка. — Една моя приятелка от факултета по психология защити диплома на тази тема. Понеже животът на космолетеца пряко зависи от работата на обкръжаващите го механизми, то той започва подсъзнателно да им приписва човешки черти, опитва се да се сприятели с тях и да ги умилостиви като дребни езически божества. Затова се появяват компютри от „мъжки и женски пол“, чайници с човешки имена, одушевени киборги…

— Не закачай киборга — доста грубо го прекъсна Тиодор. — С него имаме отделна… история, Някой път ще ти я разкажем.

Русият с учудване се втренчи в колегата си, безумно дразнейки го с ясния поглед на човек, твърдо уверен в правотата си.

— История има всичко, даже твоето кресло. Но това не означава, че всеки път трябва да го молиш за разрешение да седнеш.

— Ден спаси живота на всички ни! — възмути се Полина.

— И какво от това? Той за това е направен. Както и столът да стои тук за моето удобство.

— Там е работата, че Ден не стоеше!

Алексей съчувствено, но непреклонно поклати глава и предложи:

— Искате ли да ви докажа, че той няма никакъв разум, а само една гола програма за подчинение? — И преди Тиодор да успее да възрази, извика: — Ей, DEX, ела насам! Ще ти възложа една много важна работа.

Червенокосият безпрекословно остави омасления парцал, с който чистеше някакъв детайл за Михалич. През това време Алексей постави на масата за хранене две чаши и от чайника напълни едната до средата.

— Преливай водата от едната в другата — нареди той. — Сто пъти.

— От какъв зор?! — възмути се Тиодор.

— За теб е „от какъв зор“, а на изкина му е все едно. Заповядали са му — изпълнява. Ето, вижте!

Киборгът наистина се захвана за „работата“. В размерените му акуратни движения, с които я вършеше, имаше нещо зловещо, не роботско, а направо противоестествено.

— И брой на глас! — уточни задачата Алексей.

— … седемнадесет, осемнадесет… — послушно започна Ден.

Чашата, пръскаща вода, отлетя настрани и се вряза в панела над главата на капитана, който мирно седеше на диванчето до стената и четеше нещо. Удароустойчивото стъкло издържа, но Станислав все пак трепна и се откъсна от таблета — тъкмо навреме, за да хване падащата право в ръцете му чаша.

— Какви са тези шегички? — възмути се той.

— Извинете — озъби се Тиодор и търкайки ръба на дланта си, бързо излезе от гост-командната.

— Нали ви казах! — тържествуващо се обърна към Полина Алексей. — Изкинът не е способен да осмисли и още повече критично да оцени действията си. Ако в програмата му е заложено да спаси човек, ще го спаси, ако не е — ще стои отстрани и ще гледа как умира… Ей, къде тръгна?!

— Ще ида да видя какво прави котката — без да се обръща, промърмори Полина.

— Значи ви убедих, а? — шеговито извика след нея Алексей.

Скрилата се зад ъгъла девойка се направи, че не го е чула.

Блондинът небрежно нареди на киборга:

— Подреди тук — и се върна на пулта. Лицето на Алексей беше доволно, макар и леко недоумяващо: защо всички така превъртяха? Трябва да умеят да губят!

* * *

Вениамин до късно седя на терминала в медицинския отсек. На станцията за гасене имаше инфранет и докторът побърза да свали последното обновление на общогалактическата медицинска библиотека. Няколко статии по имунология се оказаха много интересни и когато Вениамин привърши с воденето на бележки, корабното осветление вече работеше в нощен режим — тънки светлинни линии по всички ръбове, включително колоните, от което помещението изглеждаше като триизмерен чертеж. Корабът се обзаведе с това забавно и полезно нещо след ремонта на пиратската база, както и с отровно розово диванче с извити крачета, което роботите замъкнаха в гост-командната вероятно погрешка и го забравиха там. Станислав няколко пъти се канеше да изхвърли неуставната мебел, но диванчето се оказа толкова удобно, че в края на краищата просто го застлаха с едно карирано одеяло и така успокоиха капитанския добър вкус.

Вениамин сладко се прозина, протегна се… и замря с нелепо разперени ръце. Вратата на санитарния възел беше отворена, сияейки като райските порти и от нея, ту един след друг, ту с паузи, се лееха тихи, тайнствени и зловещи звуци:

— Вгъй-ъй-ъй… Бгъй-ъй… Х-х-хе-е-е…

Професионалното въображение на доктора тутакси заработи. Може би някой в просъница е отишъл до тоалетната, подхлъзнал се е, паднал е, получил е черепно-мозъчна травма и сега кръвта му изтича на пода и напразно се опитва да извика за помощ? Или, по-лошо, решил е да се самоубие и се мята в примката, изпускайки последния си дъх?!

— Муе-е-е! — трагично повиши глас страдащият. — Бъйе-а-а…

Вениамин влетя в банята с диагностичния си уред в ръка и с трясък го фрасна в таблета на Алексей, който спокойно стоеше пред огледалото.

— Какво става тук? — с пресеклив глас попита докторът, нервно шарейки с поглед из банята.

— Нищо — също толкова изумено отвърна русият, надничайки след Вениамин в кабинката за душа. И там нямаше обесени и ударени. — А вие какво търсите?

— А вие какво правите тук? — на свой ред попита напълно обърканият доктор.

— Уча кентаврийски. Най-добре се запомня преди сън. Ето, чуйте! — Алексей се прокашля, заби поглед в таблета и с чувство прочете: — Мге-е-е-е хах-х бхуе-е-е! Разбрахте ли?

— Не — честно каза Вениамин, имайки предвид както фразата, така и ситуацията като цяло.

Алексей го изгледа с упрек и даже сякаш с разочарование.

— „Аз имам куче“. А аз мислех, че в медицинския учат кентаврийски!

— Хм… — Докторът отчаяно потърка крайчеца на носа си, за да не се разсмее. — Учат, да. Обаче аз смятах, че „куче“ на кентаврийски е просто „б̀хе“.

— „Б̀хе“ е чистата транскрипция — снизходително възрази русият, — а аз имам класическо кентаврийско произношение! Учителката ми беше във възторг от него.

Вениамин заподозря, че учителката просто е била мила и се е стараела да похвали всеки ученик.

— За съжаление, в училище кентаврийският беше факултативен предмет и аз го посещавах само половин година — съкрушено призна Алексей. — Сега вече почти нищо не помня, освен произношението. Но нищо, аз бързо наваксвам! Искате ли по спомен да изброя неправилните глаголи?

— Някой друг път, на свежа глава — потръпна докторът, смътно припомняйки си, че в институтския учебник за тези глаголи беше отреден цял раздел. Вениамин благополучно ги забрави веднага след изпита и за разлика от Алексей не желаеше да си ги спомня. — Тъкмо дотогава ще ги научиш по-добре. Само че за в бъдеще поне затваряй вратата с това твое… произношение!

Русият с недоумение намръщи чело, но кимна.

Докторът осъзна грешката си, едва когато премина половината коридор и Алексей пак се захвана да зубри.

Приглушеното от вратата „буе-е-е!“ звучеше още по-сърцераздирателно.

* * *

Остана загадка как котката се беше измъкнала от Полинината каюта. Опашатата пътничка без билет или беше усвоила телепортацията, или вентилационната система, и през нощта беше успяла да бутне захарницата от масата, да разкъса и разхвърля из гост-командната всички намерени в боклукчийското кошче хартийки и пакетчета, да подостри ноктите си в пилотското кресло и да иде по нужда в навигаторското (за което Тиодор й прости всичко останало).

— Дали да не сложим тук котешка тоалетна? — предложи Полина. — За да разбере котката най-после за какво е тя.

— Аз мисля, че котката знае какво е тоалетна — изръмжа Тед. — Тя не разбира за какво ни е Алексей.

— Ами той се справя доста добре със задълженията си — неохотно призна момичето. — Вече прелетяхме половината път, на следващата спирка ще бъде първата доставка.

— Елхата ли? — уточни пилотът.

— Аха. И сърцето ми се къса от мисълта за предстоящата раздяла! — Полина театрално избърса „сълза“ от крайчеца на окото си.

— Еба-ноу-уе-е-е! — промъкна се зад гърбовете им Алексей и, доволен от произведения ефект, снизходително обясни: — „Добро утро!“ на кентаврийски.

— Сигурен ли си? — скептично уточни пилотът. — Повече звучи като много, много недобро утро.

Русият кисело се усмихна — демек, какво да се разправя с глупаци! — и се опита да седне в креслото, но Полина бързо обърна седалката към себе си.

— Почакай, сега ще почистя! Тед, дай някаква хартия…

— Пак ли тази проклета котка? — възмути се Алексей, надзъртайки над облегалката. — Защо не я гледаш?

— Гледам я! — Момичето безпомощно изпрати с поглед котката, която тъкмо изскочи изпод диванчето и претича под масата. — Просто… Извинявай.

Навигаторът от упор се втренчи в нея с намръщени безцветни вежди (всъщност с очи, разбира се, но веждите по някаква причина впечатлиха Полина повече) и напълно сериозно обяви официално:

— Добре, този път ти прощавам. Но ако нещо подобно се повтори, ще бъда принуден да се оплача на капитана.

— Моля? — смая се Полина. — За какво?!

— За неизпълнение на служебните задължения — отсече русият.

— Моите задължения са да помагам на Вениамин Игнатиевич в медицинския отсек, а не да се занимавам с котки!

— На кораба капитанът е по-главен от доктора — убедено каза Алексей, — и неговите разпореждания трябва да имат първостепенна важност за теб. Освен това в момента ти бездействаш и можеш да се постараеш повече.

Полина почервеня, възмутено отвори уста… и я затвори. Русият беше прав, но толкова обидно прав, че хем нямаше какво да му възрази, хем много й се искаше.

— Добре — най-после процеди тя. — Ще се постарая.

Момичето почисти безобразието, подмами безобразничката със залък хляб с масло и в гордо мълчание се оттегли в каютата си.

— Е, и за чий? — с укор попита Тиодор. Той, естествено, също не би се зарадвал, ако намери в креслото си такъв подарък. Но нали е от котката, а не от Полина?!

— А какво толкова казах? — искрено се учуди Алексей. — Просто напомних за дисциплината и субординацията. Между другото, може да започваш подготовка за скок, вече сме на достатъчно разстояние от станцията.

— Благодаря, сам никога нямаше да забележа — изръмжа пилотът, местейки плъзгачите на виртуалните скали. — По дяволите, ръката нещо ме наболява… — Тед помасажира раненото в битката за базата рамо и мрачно се пошегува: — Навярно времето ще се разваля.

— Ще задуха космически вятър? — саркастично уточни Алексей.

— Важното е да не се появи астероиден поток. — Тиодор още веднъж провери показанията на уредите, но сякаш всичко беше наред.

— Имахме си сляп пилот, а сега и еднорък — пошегува се Станислав, влизайки в гост-командната. — Много ли те боли?

— Не, Станислав Федотович, съвсем малко! — побърза да изправи гръб Тед, щом си спомни колко бойни белези има самият капитан. — Ускорявам кораба до скокова скорост, ориентировъчното време за влизане в червеевата дупка е след четири и половина минути.

— Отлично. — Станислав зае любимото си място до илюминатора.

Алексей се наведе и подозрително изучи креслото. На него не бяха останали видими следи, но все пак навигаторът сбърчи нос.

— Ще ида да взема дезинфектант от доктора, да напръскам.

Пилотът разсеяно кимна, вече напълно погълнат от управлението. Звездите се преместиха от обичайните си места, подреждайки се в гигантска спирала, сякаш някой е извадил запушалката от басейна с черна вода, в който плуваха. Шумът от машинния отсек се усили, смени тоналността си, по корпуса на кораба се разнесе лека вибрация, като че ли той също се вълнуваше преди скока. „Трябва все пак да го наречем някак“ — помисли си Станислав. В такива моменти му се искаше да стисне палци за късмет и увлечено да си повтаря наум: „Хайде, давай… мисли!“ Но нищо, освен баналното „Бързи“ и претенциозното „Звезден скачач“, не му хрумваше.

Корабът се гмурна в червеевата дупка. Илюминаторите и обзорните екрани се покриха с чернота, вибрацията се усили. Антигравитаторите се справяха с натоварването, но все пак се усещаха леки колебания — ту мускулите се наливаха с олово, ту ти се струваше, че ако замахаш с ръце, ще се откъснеш от пода.

— Тресе се — полугласно забеляза капитанът и сякаш случайно положи ръка на своя подскачащ нагоре-надолу стомах.

— Търпимо е. — Тиодор се облегна назад, вече беше невъзможно да се измени траекторията на скока. Само можеше да се чака кога ще завърши той. Отпред се появи бързо растящо бяло петънце, точката на изхода. — Ето, помня веднъж как летяхме към Алтаир, а натоварването беше страшно, почти дванадесет процента. Корабът даже при увеличаване на скоростта скачаше като ужилен по задника… Ей, каква е тази дяволщина?!

Станислав не успя да уточни параметрите на нечистата сила, но затова пък я видя. Петънцето се раздвои, а в следващия миг корабът рязко подскочи напред и вдясно. Зад борда, въпреки многослойната изолация, се чу такъв рев, сякаш го е покрила и завъртяла по пясъка буреносна вълна.

И тук капитанът разбра защо трябва да се пристяга към койката по време на скоковете.

Оказа се, че да се съединиш с вечността може да стане не само бързо, но и болезнено.

* * *

Станислав дойде в съзнание под зловещ разногласен писък и алени светлини. Няколко секунди капитанът неподвижно лежеше по гръб, очаквайки дяволи с приветствено наточени вили, но после ударената му лопатка започна да боли така непоносимо, че се наложи със стон да се преобърне настрани.

По кораба сякаш се беше вихрил ураган, всички незакрепени предмети бяха разхвърляни по пода. Особено издевателски изглеждаше възглавницата от диванчето, въргаляща се до Станислав — какво й струваше да падне на половин метър вдясно, точно под гърба му! Светлинните панели едва светеха, над холографския подиум се въртеше огромен удивителен знак, червен и пулсиращ.

Разбира се, Тиодор не беше и помислил да затегне колана. Сега той лежеше на пулта, безсилно метнал ръка върху него и отпуснал надолу втората, а лицето му беше скрито от разрошените коси. Редом стоеше невредимият на вид Ден.

— Пулсът му е равномерен — отговори рижият на немия въпрос на Станислав, отмествайки ръка от шията на пилота. — Просто е в безсъзнание.

— Какво се случи? — успя най-накрая да изхрипти капитанът.

— Срив при скока — печално съобщи Маша. Знакът се смени с въпросителен жълт. — Причината е неизвестна. Провеждам проверка на системите и сбор на информацията.

Светлината най-после засвети нормално. Тиодор се съвзе, изправи се изведнъж и с недоумение разтърси глава, сякаш за минутка е задрямал на работното си място.

— Що за…?! — цветисто се изрази той. — Къде сме?

Вторият въпрос беше още по-интересен от първия. Звездната картина в илюминатора се беше променила така рязко, че това беше забелязано не само от изкина, трескаво преравящ базата данни в търсене на съответствия, но и от набитото око на пилота, който горе-долу имаше представа какво трябва да види след изхода от червеевата дупка. Там нямаше никаква станция за гасене, но затова пък недалеко, на разстояние от един-два светлинни дни, ярко горяха две сдвоени звезди — едната жълта, другата червена.

— Станислав Федотович, какво се случи? — в гост-командната с мяукане се втурна котката, а след нея Полина с огромна цицина на челото — още една жертва на пренебрегването на техниката за безопасност.

Въргалянето по пода, когато капитанският дълг изисква стоене на носа на потъващия кораб и вселяване на надежда в екипажа до последно, беше срамота. Станислав допълзя на четири крака до диванчето, хвана се за него и с пъшкане се изправи.

— Прекратете паниката — промълви той. Бъркотията впечатляваше още повече от височината на ръста му. Капитанът се олюля и се хвана по-здраво за облегалката. — Неголяма авария, нищо страшно няма. Сега ще оправим всичко.

Паника като цяло нямаше и екипажът доверчиво притихна, очаквайки присъдата на изкина. Корабът тежко бръмчеше със спирачните си двигатели — щом са се оказали неясно къде и неясно в какъв вид, по-добре да не се утежнява ситуацията.

От коридора на зигзаг се появи бледният и разрошен Алексей, машинално стискайки в ръка флакона с дезинфектанта. Станислав жално си помисли, че сега пак ще му зададат въпрос, на който той не знае отговора, но вместо това навигаторът от вратата се нахвърли на пилота:

— Какво си направил тук?

— Аз?! — възмути се Тиодор, опипвайки болящата го глава за наличие на излишни изпъкналости, а защо не и вдлъбнатини. — Това си беше твоето трасе! Може да прегледаш записите — каквото си пресметнал, това и си получил, медалист нещастен!

— Млък! — изръмжа им Станислав. — Когато установим какво е станало, тогава ще се карате. По-точно — побърза да се поправи той, — тогава аз самият ще реша какво и с кого да направя. Маша?

— Още мисля, мили! — осъдително измърка изкинът. — Иди през това време да се поразходиш.

Капитанът машинално направи крачка към шлюза, тръсна глава и вече се канеше да прати самата Маша да се разходи (а даже не просто да се разходи!), когато Ден тихо каза:

— Предварително заключение: деветдесет и един процента вероятност, че причината за аварията е външна и не е свързана с повреда или отказ на оборудването, а също така и с грешки в експлоатацията.

— Окончателният резултат ще бъде готов след седем минути и четири секунди — така оскърбено добави Маша, сякаш й бяха погледнали в деколтето, а не в данните.

— Венка! — сети се Станислав, хващайки се за комуникатора. — Венка, как си?

— Хм… Не много добре — изграчи слушалката и накара капитана ярко да си представи слабо потреперващото тяло на приятеля си, смачкано от паднал стелаж. Но Вениамин си пое дъх и поясни: — Вратата на каютата се открехна малко и се заклещи, не мога да я отворя. А какво се случи?

Станислав все пак се хвърли да го спасява, само че не презглава, а с бърза крачка, като предварително извика Михалич на помощ.

След няколко минути изкинът започна по малко да подава информация. Изглежда, транспортникът се беше натъкнал на рядка, но добре известна на космолетците аномалия — у черната дупка, към която бяха генерирали червеева, се оказа двойник със сходни характеристики и корабът беше придърпан към друга точка на изхода. Даже му беше провървяло, че не беше деформиран. В космоса понякога намираха сферично правилни буци, които разпознаваха само по примерната маса и химически състав. Транспортникът се беше отървал само с повреда на няколко външни датчика, основно по левия борд. Засега левият и десният обзорни екрани показваха едно и също, само че в огледален вид — Маша по някаква причина беше решила, че това е по-оптимистично, отколкото надпис на цял екран: „Отсъстващ сигнал от камерата“.

— А ако поставим между тях свещ — мрачно се пошегува Полина, — в полунощ ще се яви бъдещият съпруг.

— Това пък що за суеверие е? — учуди се Тиодор.

— Ами с момичетата в училище така си врачувахме. Слагат се две огледала под ъгъл и гледаш в получилия се коридор. Когато видиш, че някой се приближава по него, трябва да викнеш: „Боже, опази!“ и да събориш огледалата.

— А какъв е смисълът? — не разбра пилотът.

— За да не излезе и да не ме удуши! — с гробовен глас съобщи момичето.

— Ама че игри сте имали като деца — промърмори Тед. — А защо ти е такъв маниак-убиец?

— Това не е истински човек, а зъл дух — опита се да обясни Полина. — Той само приема вида на годеника, за да измами девойката. Надява се, че ще тя ще поиска да го разгледа отблизо и ще го освободи от огледалото.

— Знаеш ли, ако мен се опита да ме удуши някаква огледална мадама, а после я видя на улицата, никога не бих се приближил до нея! — искрено каза Тед. — Да не говорим за женитба. И какво стана, яви ли ти се някой?

— Не успя — призна си момичето. — Аз профилактично запищях така, че дотичаха родителите ми.

Тиодор замислено се вторачи в екраните, но вместо бъдещата му съпруга, му се яви омазаният с машинно масло Станислав и накара пилота да трепне и рязко да се обърне.

— Е, определени ли са вече координатите ни? — уморено се поинтересува „годеникът“.

— Сектор „ПР-6“ — гордо доложи Маша и разгърна над холоподиума триизмерна карта. Сега всички светещи точки бяха надписани, а сдвоените звезди се оказаха Одисей и Пенелопа.

— Далечко ни е отнесло — изохка капитанът. — На самия край на галактиката.

— Аха — мрачно потвърди Тиодор. — Нарочно да искахме да попаднем тук, щяхме да летим един месец, а ние с един скок го постигнахме.

— Какво пък — философски отбеляза Вениамин, който се беше приближил към пулта след приятеля си, — можеше и да е по-лошо.

— Например? — учуди се Станислав.

— Поне галактиката е нашата.

— Вярно. — Когато изкривената картина на космоса застана на мястото, разграфено със зелена координатна мрежа, капитанът малко се успокои. — Нищо страшно няма, ще пооправим кораба и ще се върнем на маршрута. Колко има до най-близката станция за гасене?

— Сто четиридесет и осем светлинни дни, седемнадесет часа и седем минути — невъзмутимо съобщи Маша.

— Мда — прокашля се Станислав след настъпилото мълчание. — Значи ще чакаме, докато двигателят не се загаси сам. По естествен път, за тридесет-четиридесет дни.

Никой не изкоментира това решение, всички и така прекрасно разбираха, че други варианти няма, а на капитана му е най-тежко. Рейсът попадна в голяма черна дупка, при това в буквалния смисъл — част от товара ще се развали за месец престой, плюс това ще се наложи да платят неустойка за закъснението. Добре ще е, ако накрая са на нула, да не говорим за печалба.

— Кой ще съобщи на пътниците? — единствено попита Вениамин.

— Това всъщност е задължение на стюардесата. — Тед многозначително изгледа Полина.

Зооложката възмутено сложи ръце на кръста си:

— Откъде накъде?!

— Защото ти си крехка девойка и теб няма да те набият — каза прямо пилотът.

— Не — отсече Станислав Федотович, — аз сам ще им съобщя. В края на краищата, това е моят кораб и моя отговорност.

— Аз ще дойда с вас — тутакси се отзова „стюардесата“. — Че може наистина…

— И аз — стана Тиодор, всъщност той просто искаше малко да разведри траурното настроение. — За числено превъзходство.

Станислав се съмняваше, че възмутените пътници ще му се нахвърлят с юмруци, тоест с пипала, но не прогони доброволните помощници. Моралната поддръжка беше по-важна от физическата.

* * *

Маракийците изслушаха тъжната вест учудващо спокойно. Изглежда, те бяха разбрали всичко, още когато корабът се разтърси и светна аварийното осветление, и приеха доклада на капитана като нещо неизбежно. След първите две изречения те сякаш дори не го слушаха.

— Ние разбираме колко сте разочаровани… — разкаяно продължи Станислав повече заради себе си, наистина му беше много неловко.

— Не — вежливо го прекъсна меракиецът. — Не рха-азбирате. Но това ве-ече няма знчние. Бла-а-агодаря, че пхо-оне се оптахте да нхи пхо-омогнете. И извнете, че ви нтвари-ихме с на-ашите грижи. А сга ни оставе-ете, моля, са-ами с мъка-ата ни.

Ако на капитана му стана по-леко от това, то не много.

— По-добре да бяха ни набили — тъжно каза Полина, вече в гост-командната. — Ужасно ме е срам пред тях.

— Теб пък защо те е срам? — учуди се Тиодор. — Нали ние карахме кораба.

— Но и аз съм в екипажа! — обидено възрази момичето. — Значи и вината ни е обща.

— Не се коси. — Пилотът махна с ръка, гонейки и собственото си униние. — Нищо страшно не е станало, обикновено премеждие. Аз съм влетявал в десетина такива. Ту ще излезем до неработеща станция, ту скоковият двигател ще се развали и ще се наложи да пълзим с обикновения до ремонтната станция или да викаме помощ за буксир… Ще го преживеем.

Тиодор отвори вирт-прозореца с любимия си симулатор, но не успя да се отвлече от гадната реалност. В съседното кресло се пльосна Алексей.

— Ама че лош късмет! — раздразнено подхвърли той. — А аз се канех да ида на концерт на „Геном“ на Звезден нос, точно там тъкмо беше планиран еднодневен престой.

— И какво от това? — не разбра Тиодор. — Той последният в кариерата им ли е?

— Не, но на този си купих билет! Струваше шестнадесет единици, между другото.

Пилотът равнодушно сви рамене. След поредицата неуспехи и загуби, през които премина екипажът на транспортника, това беше такава дреболия, че не предизвикваше ни най-малко съчувствие.

Алексей явно сметна това за скрито злорадство, защото се нацупи и сухо се поинтересува:

— Надявам се, че запасите от провизии ще ни стигнат за този месец?

— Като че ли да — неуверено отвърна Полина. — В краен случай, има сухи дажби и биосинтезатор.

Тиодор се намръщи при споменаването на последния и зловещо добави:

— А след това ще започнем да хвърляме жребий.

— Не е смешно — оскърби се русият. — Как изобщо може да се шегувате с такива неща и в такъв момент? — неприятно се учуди той.

— А какво, да плачем ли? — Тиодор се облегна в креслото, сложи ръце зад главата си и нагло опря обувка на края на пулта. — Отпусни се, стажант. Появи ти се много свободно време, за да изучаваш своя ке-е-ентаврийски.

Полина се закиска — на пилота му се получи „произношението“, дори учителката на Алексей не би могла да се заяде.

Но, кой знае защо, това не развесели русия.

— Аз не съм ти стажант, а партньор — студено напомни той. — Освен това, образованието ми е по-добро от твоето. Така че, бъди добър, внимавай с тона.

Пилотът учудено изгледа русия:

— Медалист си в своята академия, а тук си новобранец. Полети първо колкото мен, а после претендирай за нещо.

Алексей пребледня в лице, ушите му почервеняха и с презрение отсече:

— Абе ти просто завиждаш!

— За какво? — смая се Тиодор.

— Защото ти самият на нищо не си способен. Затова осмиваш умните хора, за да се самоутвърдиш!

— Аз Станислав Федотович не го осмивам. И доктора също — възрази пилотът, намеквайки, че други умни хора не се наблюдават наблизо.

Полина шеговито блъсна с коляно облегалката на креслото и накара приятеля си да се олюлее и да свали крак от пулта.

Но на Алексей все така не му беше до смях.

— Да — разгорещено потвърди той, — капитанът ни става, макар и да не е без определени недостатъци. Ти обаче си неудачник и безделник, който умее само да играе игрички на симулатора. Цял живот ще летиш на тоя долнопробен транспортник. И между другото, аз все още съм убеден, че тук се оказахме заради теб! Ако ти беше пилотирал нормално кораба в скока…

… Пръв на вика на Полина скочи Ден и със стоманена хватка сграбчи Алексей, а след това вече Станислав откъсна от него Тиодор.

— Какво става тук?!

— Нищо! — задъхано изпръхтя пилотът и за доказателство ритна противника си. — Той самият е скапаняк!

Побързаха да разделят побойниците по-надалеч един от друг.

— Капитане — освободеният Алексей зае поза като партизанин на разпит: изпъчени гърди, брадичката вирната, очите святкат от благороден гняв (особено насиненото), — най-отговорно заявявам, че този човек е неадекватен и аз отказвам да работя с него!

— Какво-о-о?! — Тиодор за нищо на света не би се оплаквал на Светослав Федотович от колегата си така високопарно (да се чете: обидно). — Ама той на мен…

— Млък! — Капитанът поразмисли няколко секунди, приемайки решение и отсече: — Понеже друг пилот нямаме — Станислав премести изразителен поглед на Тиодор, — и друг навигатор също, аз ви съветвам все пак да се опитате да оправите отношенията си. Поне в работен план. А за боя — извънреден наряд за чистене на кораба. Целия. Двамата. НЕЗАБАВНО.

Алексей чак се задъха от такава несправедливост, но не посмя да възрази. Тед мрачно се пожабури със слюнка, обаче не плю в краката си — повече ще се налага да чисти. Обърна се и тръгна към килера за мопа.

* * *

— Квартирата е ипотекирана — с упоението на мазохист сгъваше пръсти Станислав, седейки на масата в медицинския отсек. Масата беше операционна и двете чаши с кафе изглеждаха самотно и неуместно на нея. Разположилият се отсреща Вениамин слушаше приятеля си с вид на добродушен психолог: „И какво ви безпокои, драги мой? Искате ли да поговорим за това?“ — Корабът е ипотекиран. Приходите от предишните поръчки изцяло отидоха за изплащане на банковите лихви и покупка на продукти, а последният рейс е напълно на загуба. Ние сме увиснали в открития космос, а сред екипажа има кавги. — Пръстите свършиха и капитанът театрално показа на доктора получилия се кукиш. — Мисля, че съдбата в прав текст ми казва: „Стасик, ти си се захванал с работа, която не е за теб!“

— Може да е наопаки, ти да й харесваш и тя да те изпитва? — оптимистично предположи Вениамин. — Като момченцата, които в училище удрят момиченцата с чанти по главите?

— Обаче не пълни с тухли! — Капитанът потри чело, сякаш наистина го бяха фраснали с нещо тежко. — Добре, аз, старият галфон, си играя на космолетец… Но екипажът в какво се е провинил? И ти също, в края на краищата!

— А какво аз? — изобрази свята невинност докторът. — На мен тази болница ми беше омръзнала ужасно. Напуснах и да върви по дяволите! Ние все пак не се подмладяваме, а тук има такава забележителна възможност да се позабавляваме, да видим свят…

— През илюминатора на увисналия тук транспортник?

— Е, все някога ще се нависи — сви рамене Вениамин. — Така че не се надявай, аз ще съм с теб до края.

— До какъв край? — мрачно уточни Станислав.

— До победния! — отсече неговият стар приятел. — Затова престани да се депресираш.

— Не се депресирам, Венка. Просто трезво оценявам ситуацията.

— Ами дай да я оценим нетрезво — предложи Вениамин. — Имам скрита една бутилка коняк, от нашия любим…

— Някой друг път. Засега не съм паднал толкова ниско, че да се натаралянкам от мъка. — Станислав отпи от чашата и обречено констатира, че кафето отдавна беше изстинало. — А и онези… Бойни петли…

— Хубавото сбиване сближава хората — опита се да го утеши Вениамин. — Нали помниш.

Капитанът недоверчиво поклати глава.

— Миналия път нашите пилот и навигатор се биха заедно — възрази той, — а не един с друг.

— Може съвместното чистене да ги сплоти по-успешно?

Станислав само въздъхна.

* * *

Както и предсказа капитанът, за един ден не се появи никаква положителна промяна в „кръвната вражда“.

Тиодор и Алексей почистиха в гробно мълчание кораба, действайки сякаш в паралелни измерения и оттогава подчертано се игнорираха един друг. Навигаторът се затвори в каютата, а пилотът напук на него остана да седи зад пулта и да чете толкова умна статия по съвременно корабостроене, че предизвикваше прозявки даже у специалистите.

В края на краищата Тед се предаде, остави настрани този перфоратор за мозъци, потърка очи и започна да изучава космическите околности, разпъвайки във вирт-прозореца ту един фрагмент, ту друг. Особено го заинтересуваха Пенелопа и Одисей. Оказа се, че около тях се въртят няколко планети, от които втората е кислородна и според регистъра даже годна за живот, но необитаема.

— Станислав Федотович! — тихо го повика пилотът. — А не може ли да кацнем на ето тази планетка? За ремонт и същевременно да се разтъпчем.

Капитанът се приближи до пулта, погледна и леко се оживи:

— Хм, по-малко от три дни полет… Ще можеш ли да кацнеш без левите датчици?

— Даже със затворени очи! — обиди се Тед.

— А, не, постарай се все пак с отворени — побърза да възрази капитанът, който знаеше, че това въобще не е метафора. — Защото някои от твоите номерца… малко ме нервират.

— Нали там няма да има диспечери с уеб камери — наивно се учуди пилотът. — И изобщо, в някои случаи излишната информация само отвлича вниманието! Кацаме по показанията на уредите.

— Пътниците могат случайно да видят — настояваше Станислав, който пазеше на първо място собствените си нерви. — А те и без това не са с много високо мнение за нашия екипаж.

— Мисля, че от вчера те изобщо не са излизали от каютата си — припомни пилотът.

— Ами ето, няма да седят там вечно, я! — подхвана капитанът. — Като стана дума, трябва да ида при тях и да се поинтересувам всичко наред ли е.

— Аз даже знам какво ще отговорят — промърмори под носа си Тед, но тогава от коридора се разнесе писъкът на Полина, преминаващ в истеричен вопъл:

— А-а-а, бързо елате тук!

Гласът на момичето беше много пронизителен и след няколко секунди екипажът в пълен състав се беше стълпил пред каютата на меракийците. Макар че нямаше защо да бързат. Пътниците лежаха на пода и стигаше само един бегъл поглед, за да стане ясно, че те отдавна и безвъзвратно са мъртви. Люспите им бяха напълно обезцветени и леко стърчаха, коремите им бяха толкова хлътнали, че телата изглеждаха разпорени. Извънземните приличаха на изскочили от аквариума риби, засъхнали в нелепи сгърчени пози.

— Аз само надникнах да видя дали не им трябва нещо… — избърбори момичето. — А те…

Но труповете на меракийците бяха само част от проблема, при това не най-зрелищната. Насред каютата, впил се в тавана и стените със стотици полупрозрачни нишки, висеше огромен нежно розов грозд.

— Хайвер… — потресено прошепна Вениамин. — Нещастните те, сега разбирам защо така бързаха…

— Моноцикличен вид. — Гласът на Полина трепна. — Едно единствено хвърляне на хайвер през живота, с който той свършва. Каква саможертва…

Гледката от плашеща стана трагична, дори Михалич съчувствено изкряка и прекара ръка по мустаците си.

— Можеше да ни предупредят — с досада каза капитанът, отърси се от вцепенението и най-после прекрачи прага. Гроздът в паяжината заемаше по-голямата част от каютата. Не му се вярваше, че това е могло да се помести в два корема, макар и меракийски. Яйчицата бяха с размер на вишнева костилка, идеално кръгли, прозрачни, с една тъмна точка по средата и сякаш дори леко светеха.

— Те се извиниха — напомни Тиодор и докосна една от паяжинките. Тя се оказа гладка и твърда като струна на китара и точно така зазвъня под пръста му. — Само че ние не разбрахме за какво.

— Е — обърна се Станислав към Вениамин, — какво ще каже сега главният оптимист в екипажа?

— Ъ-ъ-ъ… Сега имаме изумителен материал за аутопсия и медицинска статия! — намери какво да отвърне докторът.

— Ти така и на моя труп ли ще се зарадваш? — с укор сви вежди капитанът.

— Не — със съжаление си призна Вениамин. — Твоят труп не представлява ни най-малък интерес за науката. Впрочем, ако се разболееш от някоя рядка и неизучена инфекция…

Станислав безнадеждно махна с ръка.

— Значи вече не летим към Мерак? — недоволно се поинтересува Алексей, който вече беше успял да създаде част от новото трасе. Изглежда, че работата на транспортника все повече и повече го разочароваше.

— Напротив, длъжни сме да идем там — възрази Станислав. — Да им предадем телата и да разкажем всичко. Ами ако ги обявят за издирване, проследят ги до нашия кораб и решат, че ние сме ги ограбили и убили?! Така че, момчета, вземете от медотсека носилки и занесете телата в криокамерата.

— А с хайвера какво ще правим? Да го срежем и после и него също там? — предположи пилотът.

Станислав погледна грозда и отново едва се удържа от желанието да включи светлината, за да провери свети ли той или не.

— Не — реши той, — нека повиси засега, може да издържи до Мерак. Ако започне да се разваля, ще го срежем. А ти, Полина, събери материал за меракийците — всичко, което съществува в базата ни. Довечера ще докладваш.

Капитанът постоя в коридора, докато екипажът изпълни тъжния си дълг и сам затвори вратата след тях, за последно поглеждайки в тъмнината. Хайверът не светеше, но на Станислав му се стори, че в каютата остана някой жив, беззвучно и неусетно дишащ с топъл дъх.

* * *

Корабът летеше с пълна сила към безименната планета, но настроението на него беше трагично. Всички прекрасно разбираха, че това е последният им съвместен рейс и разговорите на други теми изглеждаха фалшиви. Затова по-добре да мълчат.

Вечерта корабният лидар прихвана нещо ново, бързо летящо по насрещен курс. Тиодор се напрегна като ловно куче, усетило следа — наистина още не беше понятно чия. Крайцер или голям лайнер би решил веднага проблемите им, като позволи да се погасят от наличната му система. Уви, след няколко минути пилотът разочаровано се облегна в креслото — това беше само лек катер „единица“. Не военен, но и не за разходки, в броня с повишена издръжливост и с подобрен двигател, видно по турбините. Зад онези щитове биха могли да се намират изваждащи се оръдия, но като цяло корабчето изглеждаше мирно: по-скоро ще избяга, отколкото да стреля. Дребен търговец или просто космически скитник, малко укрепил жилището си.

През това време катерчето целенасочено се приближи и започна да обикаля транспортника по голям кръг.

— Повикване — мелодично съобщи Маша. — Ще го приемеш ли?

— Жадувам — изразително я увери Тед. — Хайде, свържи ни.

На вирт-екрана се появи изображение до кръста на човек зад пулта — тридесетгодишен мъж, слабичък, със стърчащи уши и весело, подвижно маймунско личице.

— Какво, колеги по нещастие, увиснахте ли? — жизнерадостно попита той. Цял на външен вид транспортник с включени светлини, неподвижно клатещ се в космоса и не подаващ сигнал SOS, можеше да означава само едно. Или друго, но тогава никой нямаше да отговори на повикването.

— Аха — кисело потвърди Тед. — А ти?

— А на мен са ми останали пет часа обратно броене! — похвали се чуждият космолетец. — Даже се обръснах за из път, виждаш ли?

— Имаш късмет — завистливо каза пилотът и въпросително се обърна към Станислав Федотович: ще поддържаме ли добрата космическа традиция?

В момента на капитана никак не му се искаше да приема и развлича гости, но именно затова той съгласно изхъмка. Иначе екипажът така и ще унива и ще се лаят един друг.

— Идвай при нас на вахта — преведе Тиодор.

— С удоволствие! — Мъжът въодушевено потри ръце. — Сега ще се скача с вас. Колко сте там?

— Седмина. — Тед изгледа Ден и се поправи: — Тоест шестима.

— Значи ще взема три броя — заключи събеседникът и прекъсна връзката.

След половин час гостът стоеше в шлюза, притиснал към гърдите си три дълги винени бутилки, а Полина и Ден привършваха с подреждането на масата.

— Станислав Федотович — първи се представи капитанът и за секунда вдигна ръка до фуражката си.

— Па… вел. — Гостът се закашля и се потупа по гърдите с бутилката. — Може просто Паша. Капитан, пилот и техник в едно. Повече работа, но пък по-малко главоболия.

— Завиждам ви — честно каза Станислав. — И с какво се занимава вашият „екипаж“?

— Ами така, различно — уклончиво отвърна Паша, — шляя се из космоса, тук продам нещо, там помогна на някого или забележа нещо интересно. За суха дажба стига.

Тиодор разбиращо изхъмка: в далечния космос беше пълно с такива „златотърсачи“. Там ги водеха жаждата за печалба, приключенската романтика или просто полицията, иззела лиценза им за търговия (а това е последното, за което ще попитат жителите на някоя Гора Тилилейска-6, където кацането на кораб с консерви и пирони е главното събитие на месеца, ако не и на годината).

— Еха, боен киборг! — възхити се гостът. — Петорка?

— Шесторка — неохотно отвърна Тед.

— Яко! — Павел с уважение изгледа Станислав и веднага попита недоумяващо: — А защо ви е?

— Ами и ние самите тънем в догадки — изразително каза капитанът.

— Не искате ли да го продадете? — живо се заинтересува гостът, двойно по-внимателно изучавайки Ден. — Софтуерът му фабричен ли е или е хакнат? Колко процента е амортизацията?

— Не искаме — отсече Тед и незабавно смени темата: — Не се стеснявай, влизай навътре, сядай, у нас всичко е без церемонии.

Без да настоява, Паша послушно пристъпи към масата, издаде задавено: „Ммаму!“ и със страшен грохот, звън и мяукане рухна насред гост-командната.

Котката, която никой не беше успял да забележи, в това число спъналият се в нея гост, се уплаши и се метна обратно в коридора. Някаква врата изшумоля насам-натам.

— Котенцето е затворено в каютата, мили — гордо докладва Маша. — Не съм ли умница?

— Ти да — потвърди капитанът и хвърли строг поглед на навелата глава Полина.

Побързаха да вдигнат госта и да се разсипят от извинения, но звънът беше прозвучал неслучайно. Павел така тъжно се взря в тъмночервената локва, сякаш на това място беше заклана родната му майка.

— Мъкнах ги през половин галактика, за особен случай ги пазех — въздъхна той, жадно вдъхвайки винените пари, щом като нямаше късмет да си пийне. — Макар че… — Гостът незнайно защо изгледа киборга. — Както и да е, дявол ги взел.

— Нищо, ние имаме коняк — утеши го Станислав. — Нали, Вениамин?

Докторът сви устни с укор, намеквайки, че бутилката му е една, а любителите на коняк много, но все пак сложи „стратегическия резерв“ на масата.

Паша се оказа страшно дрънкало, за месец се беше настрадал без събеседници.

— Кисна тук, кисна и поне дори някой гадняр да беше прелетял покрай мен! — импулсивно се жалваше той след половин час. — Такава дупка, че дори пирати няма. Впрочем, когато Унилия Роджър разгроми бандата на Балфер, в космоса стана забележимо по-тихо. Чували ли сте тази история?

Тиодор и Полина се спогледаха, но премълчаха. Те и пред Алексей не бързаха да развързват езиците си, а пред чужд човек още повече. Славата на пиратски съучастник (без значение на чия страна са се сражавали) много би навредила на транспортника. И митническите проверки щяха да станат по-щателни и клиентите щяха да бъдат… специфични.

Наложи се да изслушат версията на Паша, като понякога безсъвестно се кискаха на непредвидените от разказвача места. Недоумяващият Алексей раздразнено хвърляше погледи на веселяците, развалящи цялата романтика. Ето там е истинският живот, а не рутината на превозването на товари! А и при това в компанията на безделници и неудачници.

Паша всъщност прекрасно осъзнаваше, че послъгва и не се обиждаше на смеха. След като се наприказва, той започна да разпитва какво се е случило с транспортника, съучастнически ахкайки на необходимите места. Самият търговец беше се хванал в капана по доста по-банален начин — беше чул за уж златоносен астероид, дрейфуващ в този сектор и се беше хвърлил да го търси, но или го бяха изпреварили или го бяха излъгали. Така се беше наложило да виси почти месец в космическата пустош.

— Най-много се боя приятелката ми да не си е намерила друг през това време — поверително призна той. — С астероид щях веднага да си хвана която и да е, а така…

— Е, не всяка — ревниво се обади Полина. — Но ако тази си е тръгнала, много й здраве. Любовта трябва да е към човека, а не към астероида.

Паша се разсмя, показвайки едрите си жълтеникави зъби, изпразни чашата и великодушно предложи:

— При мен има малко свободно място, мога да взема един-двама души, ако някой е болен или бърза за някъде.

Станислав поклати глава, на неговия кораб вече нямаше кой да бърза, но все пак високо попита:

— Хора, някой иска ли да тръгне?

Екипажът на висок глас засумтя, сиреч, ама за какви ни имате?!

— Аз ще ви разбера — за всеки случай добави капитанът, но отново не се намериха доброволци, макар че Алексей беше замълчал и първия, и втория път.

— Респект! — честно каза Паша. — А пък на „Стоманената комета“ веднъж…

Разговорът отново се насочи към космическите истории и времето отлетя незабележимо.

— Ще тръгвам аз, да подремна някой друг час, преди да отлетя — реши Паша, прозявайки се широко. — Че очите ми се затварят, да не би да объркам нещо с управлението. Нали не сте против, ако се разкача малко по-късно?

— Може да пренощувате и у нас — великодушно предложи Станислав. — В каюта или направо на това диванче, ще ви дадем одеяло. Ако искате, спете чак до сутринта.

— О, мерси много! — зарадва се Паша. — Със сигурност ли няма да преча? Сериозно? Е, длъжник съм ви! До сутринта не, само да си отпочине мозъкът ми, а после тихичко ще си тръгна, даже няма да ви безпокоя.

Гостът се отказа от каюта, като заяви, че стандартните койки са му омръзнали на собственото му корито и с наслада се опъна на диванчето, протягайки „излишните“ части от краката си върху мекия подлакътник.

Вечерта определено беше приятна. Помрачи я само едно — когато Станислав се отправи да спи, откри, че Маша е затворила котката в неговата каюта и тя изобщо не беше скучала там.

* * *

След половин час лежащият като пън и уж мигновено заспал Паша беззвучно отметна одеялото, седна, спусна крака от диванчето… и трепна, откривайки, че не е сам в гост-командната.

— Какво ти е притрябвало тук? — със сърдит шепот попита той.

— Активиран е нощен охранителен режим — безстрастно отвърна стоящият в коридора киборг. Той нямаше оръжие, но скръстените на гърдите ръце напълно го заместваха.

— Кога? — Паша прекрасно помнеше, че Станислав отпрати всички да спят, включително тази рижа кукла.

— Автоматично от полунощ.

Гостът изскърца със зъби.

— Върви на мястото си — заповяда той. — Повече не си необходим тук, аз сам ще стоя на караул.

Рижият не се помръдна.

— Извинете, но вие не се числите към моите собственици и приравнените към тях лица. Обърнете се към тях за разширен достъп.

Паша тихо изруга и направи още един опит:

— Пречиш на човек да спи, не ти ли е ясно?!

— С какво по-точно ви преча? — поиска уточнения проклетият киборг.

— С какво, с какво, блещиш се срещу мен като бухал!

Рижият послушно се обърна на сто и осемдесет градуса, но и двамата чудесно разбираха, че това не променя нищо. DEX имаше отличен слух и в случай на необходимост той можеше много, много бързо да възстанови статуквото.

Паша раздразнено се пльосна обратно и се огради от киборга с една поставена вертикално възглавница.

* * *

Сутринта вече нямаше никой на диванчето, на скачващия механизъм също и екипажът отново беше обхванат от униние. На неразтребената от вечерта маса като труп на паднал воин лежеше бутилката от коняка и Станислав тихо се зарадва, че не я бяха изпили двамата с Венка. Иначе към метафоричното главоболие щеше да се добави реално такова.

Дежурната Полина като сънена муха пълзеше по „столовата“, но когато закуската най-после беше готова, на масата все така пустееха две места.

— Ден още спи — предвиди момичето капитанския въпрос. — Аз надникнах при него, когато търсех котката.

— Как така спи? — смая се Станислав. — Не му ли е стигнала нощта?

— Нека да си отспи — застъпи се за рижия Вениамин. — Той само изглежда здрав, благодарение на имплантите, а всъщност още много време ще се възстановява.

— Добре, а Алексей къде е? — Капитанът се боеше дори да предположи с какво биха могли да се занимават бившият и сегашният навигатор, за да се изморят така. — Също ли се възстановява?

— Не знам, вратата му е заключена — доста по-студено отвърна момичето.

— Препил е — цинично предположи Тиодор.

— Нали за всички беше по равно — учуди се Вениамин, — изпихме по сто и двадесет грама, не повече.

— Много ли му трябва на медалиста!

Станислав, не желаейки да се губи в догадки, поднесе към устните си комуникатора, но за всеобщо учудване звукът се донесе откъм навигаторското кресло. Което беше празно.

Екипажът се спогледа с недоумение и в следващия миг се хвърли към звука като ударен от ток.

Комуникаторът лежеше на седалката. Върху купчинката листи на трудовия договор на навигатора, увенчана със заявление за напускане по собствено желание.

— Чупил се е — презрително констатира Тед. — Трепетната душа на гения не издържа суровата реалност на космоса.

Михалич високо засумтя, намеквайки каква по-точно реалност най-болезнено е ударила самочувствието на русия.

— Маша — извика Станислав, все още надявайки се, че навигаторът седи в каютата си и чака кога ще дотичат да му се извиняват и да го уговарят, — къде е Алексей?

— Блондинчето напусна кораба в три часа и седем минути — отговори Маша, сякаш нищо не е станало, но все пак избягвайки да се покаже пред очите на капитана. — Заедно с нашия вчерашен гост.

— Защо веднага не ми докладва за това?

— Не исках да те будя, мили — нежно съобщи Маша. — Защо, трябваше ли?

— Дали е трябвало?! Член на екипажа си тръгва от кораба посред космоса и ти го считаш за дреболия, която не заслужава вниманието ми?

— Но ти самият му разреши да си тръгне — обиди се изкинът. — Даже два пъти. Искаш ли да изгледаш записа?

— Не — посърна Станислав. — Помня. Обаче защо не ми го каза веднага в лицето?

— Може да е решил в последната минута? — съчувствено предположи Полина. — И да не е искал да ви разстройва?

— Себе си не е искал да разстройва — безжалостно възрази Тиодор. — Нищо, все пак няма да успее за оня свой концерт. Даже ако хване някой експрес.

— А ти си доволен! — упрекна го Вениамин.

Пилотът сви рамене, без да спори:

— И между другото, неговото трасе не ми харесваше.

— До последния скок или след него? — уточни докторът в името на справедливостта.

— До заявлението му, че аз съм се издънил — отмъстително каза пилотът. — Седем години на щурвала, а тук някакъв си сополанко…

— Не знам относно издънването, но точно ти го урочаса — сряза го Станислав. Ако пилотът по-малко се заяждаше с новака, може би Алексей щеше да се държи различно.

— Какво?!

— А кой обеща, че ще пилотира кораба до Мерак един месец, ако трябва?

— Ако съм такъв страшен магьосник, може би не трябва да ме ядосвате! — озъби се Тед, впрочем съвсем тихо. Капитанската магия определено беше по-силна.

— Според мен, това място на кораба ни е прокълнато — обречено каза Станислав, като се втренчи в навигаторския пулт. — Май не трябва никого да допускаме до него, а да спуснем защитен купол и да окачим червени флагчета.

— Няма ли да е достатъчно да изхвърлим креслото? — предположи Вениамин, опитвайки се да ободри приятеля си. — Ами ако проклятието е само върху него?

— Защо да го хвърляме? — с готовност се присъедини Полина. — Нека да извикаме свещеник да изгони злия дух от креслото.

— Отчитайки факта, че само в нашата галактика има около триста официални религии и двойно повече култове — пресметна Тиодор, — какви са шансовете, че духът и свещеникът ще съвпаднат?

Станислав страдалчески сви ъгълчето на устата си: по-добре да мълчаха!

— Добре, стига — решително каза той и обърна гръб на креслото. — Алексей е направил своя избор и той ни най-малко не ме учудва. По-скоро ние сме отвикнали от логичните постъпки. Така че се приземяваме на планетата, правим ремонт, чакаме гасенето и летим вкъщи. Това е, край!

— Но, Станислав Федотович… — жално започна Полина.

— Стига — твърдо повтори капитанът.

* * *

Станислав за последен път вървеше из кораба си. Тоест, разбира се, ще трябва да върви още месец, даже месец и половина, но усещането му беше точно такова — прощално. Подчинявайки се на внезапно обзелото го чувство, капитанът се спря насред коридорчето и прокара ръка по светещите линии, които не толкова прогонваха тъмнината, колкото я подчертаваха. В нощната тишина транспортникът изглеждаше особено близък и уютен. Днес той още лети напред, към неизвестността, а после ще има само престой и позорно завръщане с обяснения към всички клиенти подред.

Станислав разбра с потискаща яснота защо някои като че ли добри и умни хора стават пирати. Какво е за банката един отнет за дългове кораб? Отметка в документите. И законопослушно да отдаде за нея най-скъпото си…

— Аз така и не ти измислих име — виновно прошепна капитанът и отдръпна ръка. Обърна се, направи крачка напред и трепна от изненада. Ден седеше в „прокълнатото“ кресло. По съсредоточеното му лице играеха слаби отблясъци от закачените в полукръг вирт-прозорци. В един от тях беше съставеното от Алексей трасе, гъсто надраскано с бележки, в друг — първоначалният вариант, а в останалите — текст и холограми. Станислав се вгледа и разбра, че това са новини за някакви аварии; най-жизнерадостната картинка беше на мумия на болнично легло. На останалите явно още по-малко им беше провървяло.

При появата на капитана киборгът даже не се помръдна и Станислав реши също да го игнорира. Мълчешком отиде до най-широкия илюминатор, сложи ръце зад гърба си и се престори, че се любува на космоса. Пенелопа и Одисей вече бяха съвсем близо, като разноцветни очи на огромен звяр, притаил се в звездните джунгли. Засега Станислав не успя да види планетата.

Биоклавиатурата пошумоля още малко и замълча.

— Аз съм виновен — неочаквано каза Ден.

— За какво? — не разбра капитанът. — Че Алексей избяга?

— Не. Че заседнахме в открития космос.

Станислав рязко се обърна. Все още рижият не гледаше към него, но май и прозорците също не виждаше.

— В трасето на Алексей все пак е имало грешки и ти си премълчал за тях?

— Не. Съставено е правилно. Добро решение.

— Тогава какво имаш предвид? — още повече се обърка капитанът.

— Не ми харесваше прехода Е-22 — К-321. Преди три години в този район почти един след друг са се отклонили от курса си четири кораба, но назначената комисия не открила никакви аномалии и върнали на станцията статус „А“. Решили, че проблемът е бил в неизправността на скоковите двигатели. Случайно съвпадение. Но аз все пак изключих от своето трасе тази станция.

— Защо?

— Не знам — мрачно каза Ден. — Избор на усреднения вариант.

— А може би интуиция? — предположи капитанът, като се приближи и се облегна на гърба на навигаторското кресло.

— Киборгите нямат такава.

— Не, Ден, ти не си киборг… — замислено пророни капитанът и когато рижият с недоумение вдигна глава, изкрещя: — Ти си идиот! Щом е за правене на глупости, значи е човек, моля ви се, а щом трябва да се отговаря за тях — тогава е машина и от нея няма какво да се иска?! Как пък не! Не ми пука какво имаш вътре в теб и как се казва то — интуиция, късмет, програма или гремлин в централния процесор, но ако ти си докарал нашия кораб в тази дупка, то ти и ще го изкараш оттам! И ако още един път чуя, че ти нещо там не си направил, защото си си помислил, че киборгите не умеят да мислят, аз ще постъпя с теб като с киборг, ясно ли ти е?! Не, няма да те хвърля в пещта за изгаряне на отпадъци, не си мечтай, ценно оборудване такова! Ще те продам на някоя изостанала планета да мъкнеш сандъци или да копаеш. Точно там мозък няма да ти трябва, ще можеш с чиста съвест да го изключиш! Надявам се, че бях достатъчно убедителен?!

— Да, капитане — след леко забавяне потвърди Ден. Съдейки по тона му, Станислав беше успял не само да постигне исканите петдесет и един процента, но и по непостижим начин да задмине стоте. — Напълно.

Капитанът удовлетворено кимна и се изправи.

— Изпълнявай тогава.

— Да, капитане — повтори навигаторът и пак заби поглед в екрана. Станислав погледа известно време мяркащите се във вирт-прозорците картинки, изсумтя и излезе от гост-командната.

Ден се облегна в креслото и затвори очи. По принцип не му бяха необходими периферни устройства, а можеше направо да се включи в базата данни на кораба от всяка негова точка, даже от тоалетната. Но на работното място — именно в този му вид, с прозорците, пулта и креслото — се мислеше много по-добре.

Отдясно на биоклавиатурата имаше кутия със захар, купена специално за киборга. Най-лесният, бърз и удобен източник на енергия за имплантите и особено нужен след болест или травма, когато собствените мускули още не работят добре.

Без да гледа, Ден взе от кутията една бучка и я повъртя в пръстите си. От рецепторите и нанодатчиците нахлу информация и нарисува под затворените му клепачи триизмерен модел на обекта с резултатите от анализа: 22х18х15 мм, 5,98 г, съдържание на въглероди — 99,81%, енергийна стойност 21,3 ккал… и още много всевъзможни сведения.

Освен главното: вкуса.

Рижият хвърли бучката обратно, отвори очи и се отправи към склада.

Оттам се върна с бурканче кондензирано мляко.

* * *

На сутринта Тиодор се събуди най-рано от всички и като си спомни, че днес е неговият ред да дежури в кухнята, от скука започна да прави мини палачинки. Никой не изискваше такъв подвиг от него, но пилотът беше в твърде лошо настроение, за да го влошава още и с размразен хляб и консерви.

Петте първи палачинки вече се бяха зачервили от едната страна, когато в „кухнята“ — десният най-отдалечен от шлюза ъгъл на гост-командната — влезе Ден. Постоя редом, наблюдавайки как пилотът обръща подред палачинките с вилица (Тед смяташе, че лопатката е за профани) и неочаквано помоли:

— Научи ме да готвя.

— Какво? — смая се Тиодор, обърна се и закачи с лакът тенджерата с тестото. — Ох, по дяволите!

Ден деликатно почака, докато тенджерата спре да дрънчи на пода и добави:

— Моля те.

— Защо ти е? — недоверчиво изръмжа пилотът. — Свали си програма за шеф готвач и напред!

— Не мога — сериозно отвърна рижият. — Базовите навици заемат твърде много място, за да може в цифровата памет да се вместят две специализации наведнъж. Първо трябва да изтрия бойната.

— Ами изтрий я — сърдито го посъветва Тиодор, вдигна тенджерата и със слаба надежда погледна вътре, но уви. Разтеклото се тесто беше допълзяло до крака на масата и изглежда, че не мислеше да спира дотам. — И освен това, имаш да преливаш вода от една чаша в друга!

Рижият се обърна, без да настоява, но не успя да направи и пет крачки, когато пилотът кисело го извика:

— Добре де, ела тук! И без това заради теб ще се наложи да почна наново.

Наложи се да започнат с почистване. Докато Ден миеше пода, Тиодор сложи в мивката под крана изцапания край на тенджерата и уж неохотно се поинтересува:

— А ако трябва да си честен, какъв навигаторски стаж имаш?

Киборгът преценяващо изгледа пилота:

— Този един месец, когато летях с вас на Степянка, смята ли се?

— Смята се — разреши Тед.

— Тогава един месец.

— Опа — каза само пилотът и потресено се обърна към тенджерата. — Ами, такова… Не ти се получава зле.

— Виждал съм как работят навигаторите — обясни Ден. — Хареса ми. Трасето е като огромна главоблъсканица с множество плаващи, постоянно променящи се условия. Можеш да я решаваш безкрайно и всеки път различно. Важното е да доведеш кораба до целта, а по какъв път, избираш сам. Всичката теоретична информация намерих в инфранета, а относно практиката се учех в движение.

— А на колко си… такова… — Пилотът се запъна, сам не знаейки иска ли да узнае отговора.

— На седем.

— Надявам се, че не месеци?!

— Не. — Ден за пръв път от един месец се усмихна, макар и едва забележимо, за последен път изцеди парцала и се изправи. — По-нататък какво?

— Много е просто. — Тиодор подаде на киборга току-що измитата тенджера. — Наливаш тук вода на око…

— На какво око? — веднага поиска уточнения рижият, разглеждайки посудата. На нея кой знае защо не бяха разграфени отметки „око“ и „две очи“.

— Ами за да стигне за всички — обясни пилотът.

— Тук няма да влязат девет литра.

— Защо именно девет?! — смая се Тиодор.

— Армейската дневна норма за вода е литър и половина. А ние сме шестима.

— Мда — замислено почеса главата си пилотът. — Аз май прибързах относно „просто“… А! Представи си, че трябва да решиш една главоблъсканица, като на изхода имаш тенджера тесто, а на входа — ето тези продукти…

* * *

Под тавана на гост-командната се кълбеше дим като гъста мъгла. Вентилационната система работеше на максимум, с жаден шум всмуквайки пушека в решетките, но явно мощността й не беше достатъчна.

— Откд пшк? — предпазливо попита Михалич, който се беше събудил от миризмата на изгоряло и, разбира се, дотича да провери дали това не е по неговата част.

— Стажант до печката — ехидно съобщи Тиодор. Самият пилот вече спокойно седеше на подредената маса и медитираше, вдъхвайки дима.

— Ти каза: „Гледай ги“ — с укор напомни Ден и изтърси на чинията последната палачинка, голяма и с неправилна форма. — А не: „Гледай да не изгорят“!

— Мислех, че ти е ясно!

— Сега вече ми е ясно.

Полина с подозрение откъсна един залък, опита и се закиска:

— Веднага си личи кой ги е правил.

— Защо, не са ли вкусни? — учуди се пилотът, който с правото на шеф готвач ги беше опитал. По-точно пет-шест пъти.

— А, не, вкусни са. — Полина награби в чинията си няколко наведнъж. — Само че няма да си подслаждам чая.

Последен за закуска дойде Станислав, така дълбоко потънал в невесели мисли, че даже не забеляза дима. Капитанът разсеяно взе палачинка от чинията, отхапа от нея, озадачи се, но не успя да попита нищо: над холографския подиум отново се заплиска океанът, но този път не отвътре, а на повърхността, с гребените на вълните, противно крещящи чайки и буреносни облаци на хоризонта. Липсваше само миризмата на сол, риба и водорасли, но тя успешно се въобразяваше.

— Капитане! — с пресекващ от вълнение глас извика Маша, която вече беше без опашка на русалка, а с моряшка шапка с лентички и униформена (като за лилипути) пола. „Юнгата“ притискаше към гърдите си зелена издута бутилка от ром, отчасти прикриваща прелестите й, отчасти действаща като лупа. — Получен е сигнал SOS!

Маша откъсна бутилката от гърдите си и я разклати, изразявайки с целия си вид „ето ти писмо, танцувай от радост!“. Вътре със сухо шумолене се преобърна свита на тръбичка бележка.

Станислав се задави с палачинката.

— Какъв сигнал пък сега? В смисъл, какво се е случило, кога, къде?

— Не зная, мили — съкрушено поклати глава „юнгата“. — Обикновена морзова азбука, предава се на общата честота.

— Незабавно им изпрати запитване в отговор!

— Още преди двадесет секунди изпратих — нацупи устни Маша. — Засега мълчат. Всъщност „къде“ — аз и така мога да ти покажа.

„Юнгата“ със зъби измъкна тапата от бутилката, изтръска бележката и тя мигом се разгърна в ръкописна карта на звездното небе, с пунктирани линии от съзвездие до съзвездие, рисунки на митически чудовища и „Веселия Роджър“ в горния ляв ъгъл. По средата мигаше аленото кръстче на „съкровището“.

Въпреки специфичното оформление, двете звезди и въртящата се около тях планета бяха разпознати веднага, а за сравнение беше достатъчно да се погледне в илюминатора.

— Е, отлично — безметежно отбеляза Тед и тутакси се поправи под строгия капитански поглед: — В смисъл, че ние така и така летим нататък. А сега разполагаме с точните координати на приземяване.

— Където някой вече се е претрепал — предпазливо промърмори Полина.

— Може да се е случило какво ли не! — Тиодор подозираше, че с нещастниците се е случил некадърен пилот, а техния транспортник нищо такова не го заплашва. Но от скромност предложи още няколко варианта: — Може би просто им се е развалил двигателят, провизиите са се свършили или е започнала епидемия.

— В такъв случай това е още една причина да кацнем по-надалеч! — Още повече се развълнува момичето. — Нали, Станислав Федотович?

На Станислав никак не му харесваше това, че пострадалите не отговарят. Това можеше да означава както счупено оборудване, така и гибелта на целия екипаж. Нали сигналът се подава от автоматичен маяк, който и сто години може да пищи. От ямата на мястото на ядрения взрив.

— Странно, че Павел не го е засякъл — забеляза капитанът. — Нали цял месец се е мотал в този сектор.

— Значи е по-пресен — реши Тиодор. — Няма как Пашка да е прелетял покрай него, без да му обърне внимание и нищо да не ни каже.

По време на службата си в космофлота, Станислав се беше нагледал както на герои, така и на подлеци, затова не коментира това, а се поинтересува:

— Тед, може ли да полетим по-бързо?

— Иска ли питане! — Пилотът остави недопития чай (след „пробните“ палачинки, основните и без това му идваха в повече) и забърза към пулта, без повече да отваря дума за износване на двигателя. От креслото, в което Тиодор не си направи труда да погледне, в последния миг с истеричен вопъл изскочи котката. Тя още не беше успяла да направи беля там, а може би просто дремеше в уютната вдлъбнатина, но въпреки това получи няколко сочни епитета по свой адрес.

— Ще сме там след около три часа — съобщи пилотът след няколко минути. — Може и след два и половина, естествено…

— Няма нужда — побърза да възрази Станислав, усещайки напрежението в равния шум на двигателя също така добре, както учестеното биене на собственото си сърце. — И така става. Маша, продължавай да изпращаш запитване. Може да успеят да поправят апаратурата или ние да преминем през областта на някакви заглушавания. Веднага щом се появи нова информация, незабавно ми докладвай.

— А ако не се появи?

Станислав също имаше такива съмнения.

— Тогава ще влезем в атмосферата, ще се повъртим над източника на сигнал и ще преценим какво става. После ще действаме според обстоятелствата. Вениамин, Полина, за всеки случай подгответе медицинския отсек за прием на пациенти.

Екипажът се надигна, оживи се и се засуети, не толкова, за да свърши някаква работа, колкото от предвкусването, че такава предстои. Само Ден остана като островче на спокойствието. Той отново беше заел навигаторското кресло и изглеждаше толкова естествено там, сякаш никога не беше ставал от него.

Тиодор, който беше превключил на ръчно управление, също седеше на мястото си като залепен, без да изпуска щурвала и паралелно преглеждаше информацията във вирт-прозорците. Ето, нещо привлече вниманието му и пилотът се полуобърна към колегата си, за да му зададе някакъв въпрос. Рижият разсеяно сви рамене, но после все пак отговори, което накара партньора му да се ухили и на Станислав неочаквано му олекна.

Капитанът си спомни също, че така и не беше закусил. Но на чинията вече не беше останало нищо и само по пода към диванчето преминаваше следа от масло.

* * *

— Ето го — каза Тиодор, увеличавайки до максимума изображението.

В долината лежеше огромна купчина метал, деформиран и наполовина смачкан в земята, а наоколо — на внушително разстояние — се въргаляха откъснати парчета. Явно с все сила се беше врязал в планетата, а може и да се беше взривил. Не успяха даже да определят типа кораб, макар че по някои признаци Станислав стигна до извода, че той е човешки и е излязъл от корабостроителницата още през миналото столетие.

— Колко е голям само! — Полина погледна през илюминатора. Развалините се виждаха и оттам, транспортникът висеше точно над тях. — Навярно е превозвал сума ти пътници… — съкрушено добави момичето.

— Може да е бил военен крайцер — предположи Тед.

— Ако е подобен на „Проповедник“, то по щат има хиляда двеста и седемнадесет единици екипаж. — Станислав свали фуражката си. Транспортникът помига със светлини, точка-тире-точка, но нямаше промяна в картината долу: нито сигнални ракети, нито огньове, нито бягане с викове и подскоци.

— Нещо не изглежда да е станало скоро — отбеляза Вениамин.

Заради пронизително алената растителност, чак сияеща под двете слънца, изглеждаше сякаш корабът все още гори, но когато очите привикнаха към цветовете, стана ясно, че огромното метално тяло е оплетено от лиани, а на едно място разтревожено летят над гнездото си три същества с размерите на щъркели.

— Оцелелите биха могли да напуснат кораба — без особена надежда каза Тиодор. — Ами ако там има радиация или блато?

— Радиация няма — погледна уредите Станислав. — Или поне към момента. А и те биха взели маяк със себе си, нали спасителите ще се ориентират по него.

— Може много да са бързали? Две минути до взрива и така нататък…

— Освен това ние не знаем колко бързо растат тези лиани — подкрепи приятеля си Полина. — Ами ако им стига една нощ, за да израстат на височина десет метра?!

— Птиците също ли са си донесли готово гнездо? — Капитанът премести насам-натам изображението, за да се убеди, че никъде нищо не мърда. Разделителната способност не беше висока, но дори оттук корабът изглеждаше потънал в ръжда. — Все пак трябва да го огледаме, каквото и да се е случило. Да намерим и да изключим маяка, за да не въвежда в заблуждение и други кораби, а същевременно да потърсим „черната кутия“, корабния дневник… или поне на око да се опитаме да определим какво е станало тук.

* * *

Транспортникът се приземи на края на долината, на километър и половина от мястото на аварията. Почвата се оказа камениста и прашна, наложи се да чакат около половин час, докато прахта се слегне (биха чакали и по-малко, ако по-рано бяха забелязали, че тя се беше слегнала предимно на прозорците).

След кратко съвещание (екипажът се стълпи до шлюза и така се втренчи в Станислав, че капитанът се почувства като укротител, забравил да нахрани лъвовете преди номера), решиха всички да тръгнат.

— Какво е положението зад борда? — попита Вениамин.

— Търпимо — Станислав отново разгърна справката, — но ще трябва да облечем скафандри. Само сто тридесет и четири градуса… Маша! Откога използваме скалата по Фаренхайт? (Изкинът се изкикоти, намеквайки, че оттогава, откакто му е хрумнало да се пошегува с капитана, но все пак промени цифрите.) Аха, петдесет и седем, силата на тежестта е нула цяло и девет десети, силен вятър, нивото на слънчевата радиация не е критично, но е високо. Въздухът става за дишане, но е разреден и в него има само осемнадесет процента кислород, ще бъде задушно, докато свикнем. Освен това планетата има индекс за опасност „две“, тук се въдят дребни хищници и кръвосмучещи паразити.

— А няма ли да им стане лошо от нашата кръв? — усъмни се Полина. — Все пак са извънземен вид, други протеини, други ферменти…

— Ще им стане, но чак след като ни прилошее на нас. Затова не се отдалечавайте от мен, не сваляйте шлемовете си и не се хвърляйте към местната фауна с радостни викове — Станислав нарочно направи пауза, докато „тънкият“ намек стигне до адресата, — и към флората, за всеки случай, също.

Зооложката тъжно въздъхна:

— Разрешете ми поне да взема съд за проби!

— Разрешавам — смили се капитанът, но веднага щом Полина се запъти към металната кутийка от смазка (грижовно измита от Михалич и сложена на масата да се суши), я застреля: — Когато се научиш да удържаш тези проби в съдовете. И бъди така добра, затвори котката в каютата поне по време на отсъствието ни! Да не би да се разходи по пулта и да отлети от планетата без нас.

— Котката няма достъп до управлението — разочаровано промърмори момичето. — Маша блокира дори мен.

— А ти си проверявала, така ли? — застана нащрек Тиодор.

— Ами… веднъж натиснах няколко копчета — смути се Полина. — Случайно. И нищо не се случи!

— Котката — в каютата — още по-строго повтори Станислав.

* * *

Двете слънца прежуряха така безмилостно, че се наложи да затъмнят стъклата на шлемовете още в шлюза, а щом се спуснаха по стълбата, включиха системите за охлаждане. Уви, вятърът не се поддаваше на корекция и връхлиташе върху неканените гости с резки и яростни тласъци, сякаш се опитваше да ги натъпче обратно в кораба.

— Обаче пък ще бъде по-лесно да вървим обратно — оптимистично каза Тед.

Понижената гравитационна сила компенсираше теглото на скафандрите, но все пак те чувствително сковаваха движенията. Земята беше покрита със суха напукана кора, изпод която обаче обилно растеше дълга тънка трева. Тя почти не се огъваше от вятъра, а само нежно и жално жужеше, предизвиквайки неясна тревога.

— Охо, здрава е! — Полина подръпна едно стъбълце, повече приличащо на медна тел, но щом чу предупредителното капитанско покашляне, мигом разтвори пръсти.

Под обувката на Вениамин изскочи плоска и учудващо силна твар, безразсъдно помислена за враснал в земята камък, и с победно врещене изчезна в телената степ, само тревата се разлюля след нея.

— Ах, по дяволите! — заклати се докторът, навреме хванат от Михалич под лакътя. — Гледайте си под краката, тук има костенурки-бегачи. Даже ме ухапа, гадината!

Скафандърът остана цял, но денталният отпечатък, във вид на вдлъбнатини и драскотини, впечатляваше. Поне Полина престана крадешком да рита всички камъни по пътя и се скри зад гърба на Тиодор.

Както и преди, червенокосият се държеше настрана и се обаждаше само ако се обръщаха към него, но поне престана стъклено да гледа в една точка, ако не получи друга команда. И, както забеляза Станислав, леко накуцваше.

„Птиците“, които едва се бяха успокоили след приземяването на транспортника, пак излетяха от гнездото, щом хората се приближиха. Две започнаха да кръжат под облаците, а третата, най-голямата, протегна напред лапите си с нокти като куки и беззвучно се гмурна надолу.

— Ден!

Секунда преди вика киборгът се наведе в движение, вдигна един тежък къс метал и замахна с ръка. Уцелената птица с гневен крясък се метна встрани, направи рязък вираж, достоен за Тиодор и се скри зад развалините.

— Какво? — невъзмутимо попита червенокосият, като се обърна към капитана.

— Ъ-ъ-ъ… Вече нищо — промърмори Станислав, прибра бластера в кобура и съжали, че не може да свали шлема си и да избърше избилата по челото пот. — Дръж се по-близо, нали наредих!

Киборгът покорно се присъедини към компанията, която вече се беше стълпила около предполагаемата кърма на кораба и капитанът най-после разбра защо при целия си опит не беше могъл да го разпознае. Тази развалина някога наистина е била военен крайцер, както лежащият на брега скелет някога е бил кит, докато местните жители не са взели месото му за храна, лойта за свещи и сапун, сухожилията за върви, мустаците за мрежи и четки, а в черепа му не са си направили дом.

— Струва ми се, че все пак тук е имало оцелели — озвучи общата мисъл Вениамин. Някой е съдрал обшивката от крайцера и е направил от нея триметрова ограда около най-малко повредените части от арматурата с грубо, но здраво заварени шевове между стоманените листи. На опорните стълбове, като огромни костеливи грифони, стояха рижи от ръждата установки за многоцевни картечници.

— И къде са изчезнали? — Полина вдигна глава и настръхна. Бдителният „поглед“ на дулата, насочени право към гостите, изнервяше дори капитана.

— Да вървим нататък — разпореди се той. — Щом има ограда, трябва да има и врата.

Космолетците направиха две пълни обиколки, но така и не я откриха. Явно в крепостта трябваше да се влиза и излиза по стълба. Затова пък Тиодор намери фабричен печат на един от листовете: „Земя, 2098 г.“, а когато с края на лоста изстърга люспите ръжда, успяха да прочетат и марката на кораба — „Албатрос“.

— При този тип кораби има самостоятелна система за гасене.

Идеята, а и най-вече изразилият я глас толкова смаяха всички, че екипажът дружно се обърна към Ден, който невъзмутимо добави:

— Ако успеем да се възползваме от нея, то ще можем да се върнем на маршрута си, изгубвайки само няколко дни.

Станислав прецени къде може да се намира необходимото оборудване, заключи, че би трябвало да е вътре в крепостта, но все пак се усъмни:

— При кораб от второ поколение сигурно и системата е допотопна, с други портове и напрежение.

— Важното е да работи — възрази рижият. — А принципът е един и същ.

— Ъхм — съгласи се Михалич, изразявайки готовност да сглоби адаптер от всякакви подръчни материали, дори това да са пръчки и камъни.

Зад оградата нещо изскърца и мигом прекъсна разговора.

— Може би вятърът клати някой кабел? — неуверено предположи Полина след две минути напрегнато вслушване.

— Сега ще разберем. — Станислав взе лоста от Тед и почука с него по най-близкия лист. Оградата завибрира като огромен тъпан. — Ей, има ли някой вкъщи?

Звукът още не беше затихнал, когато иззад оградата изведнъж, като мишена на лошия в стрелбище за ченгета, се показа до кръста старец в скафандър, но без шлем. Изглежда, че скърцаха стъпалата на стълбата, по която той крадешком се беше изкачил.

Гостите още не бяха успели да го приветстват с усмивки, когато дядото насочи към тях допотопно оръжие със счупен лазерен прицел, войнствено разтърси дългите си редки коси и с тънък свадлив гласец излая:

— Я марш оттук, гадове!

— Какво? — не повярва на ушите си капитанът. — А защо тогава изпращате SOS?

— Че аз не на вас!

— А на кого?

— На хората!

Екипажът се спогледа с недоумение.

— А ние тогава какви сме?

— Заразени от мозъкоядите! — с най-дълбоко убеждение заяви дядото.

— От кои? — поразено попита Станислав.

— Гадни извънземни твари, които са долетели за моя мозък! Обаче среден пръст за вас! — Дядото пъхна оръжие под мишницата си и за по-голяма убедителност показа два средни пръста наведнъж.

Космолетците така се смаяха, че дори не се обидиха.

— Точно така, дядо, но не се тревожи, ние вече виждаме, че сме закъснели — измърмори Тед. — Явно старчето съвсем е изкукуригало.

— Не е учудващо. — Капитанът съчувствено разглеждаше изпосталялото, обветрено и загоряло до черно лице, на което дори през брадата се виждаха белези. — Единственият оцелял след аварията, десет години самота…

— Повече — поправи го Вениамин. — На външен вид е на шестдесет-седемдесет, а от космофлота пенсионират на четиридесет. Даже ако това е бил последният му рейс…

— Благодаря, ясно ми е — прекъсна го Станислав, сърдейки се повече на себе си, че сам не беше съобразил. — Значи двадесет-тридесет, още по-лошо. Тук всеки би се побъркал.

— Какво си шушукате там, а? — подозрително извика дядото, протягайки тънката си шия. — Сигурно замисляте някоя гадост!

— Излиза, че не трябва да ви спасяваме? — уточни Полина.

— Ха-ха-ха! — презрително отвърна затворникът. — Да не съм глупак?! Няма да се дам жив!

— Ами мътните да те вземат тогава — обиди се Тиодор. Ама че работа, с всички сили да летят на помощ и да ги посрещнат така! — Макар че… Слушай, дядо, а системата ти за гасене работи ли?

— И още как! — наду се старецът. — Като часовник! Щом нашите долетят, ще ви дадат да се разберете и после веднага — на вашата планета, за да изгорят веднъж завинаги това гнездо на оси!

Станислав се почувства като лисицата от старинната басня, още повече, че дядото поразително приличаше на разрошена гарга. Само че държеше сиренцето не в клюн, а зад оградата.

— Дядо — дружелюбно започна той, вдигайки и обръщайки ръцете си към „стража“ с дланите нагоре, — аз двадесет години съм служил в космическия десант и прекрасно разбирам какво се е наложило да преживеете: битка, авария, гибелта на приятелите, борба за оцеляване… Но повярвайте, ние наистина сме хора и долетяхме на помощ!

— Доверявай се, но проверявай! — обяви дядото и с професионален жест на командос вдигна оръжието.

Ден се хвърли настрани, преди останалите въобще да разберат какво става. Съдейки по дупките, останали на мястото на следите му, куршумите бяха експлозивни.

— Аха-а-а! — тържествуващо закрещя старецът, гмуркайки се зад оградата като лалугер в дупката си. — Така си и знаех! Мозъкояди!

Картечниците със скърцане се задвижиха, насочвайки се към целта.

— Бягайте! — извика Станислав. Уставното „отстъпвайте!“ никога не му беше харесвало: в него имаше повече оптимизъм, но и повече срички.

Екипажът изпълни командата бързо, единодушно и с поразителен ентусиазъм. За късмет на „мозъкоядите“, картечниците нямаха автоматична насочваща система и стреляха в хаотичен режим нагоре-надолу и настрани. Несметните вражески пълчища биха били разстреляни поголовно, но разпръсналите се шестима от екипажа успяха да дотичат до близката горичка без загуби, ако не се смята загубата на достойнство.

Стрелбата трая само две минути, ентусиазмът обаче държеше екипажа още пет, така че бегълците се опомниха далеч навътре в горичката.

— Трябваше ли да стреля точно по киборга?! — от сърце изръмжа Станислав, облегна гръб на едно дърво и предпазливо надникна иззад него, но корабът вече не се виждаше оттук. Капитанът се надяваше, че и те самите не се виждаха оттам.

— По-добре ли щеше да е по човек? — с укор уточни Полина.

Станислав не смяташе така, но все пак го беше яд.

— Може би той искаше просто да ни изплаши. Да види как ще реагира Ден.

— Извинете, капитане — обърна се към него рижият. — Но на мен ми се стори, че ви е омръзнало да ме ремонтирате.

Станислав май усети ирония в разкаяния глас на киборга. Съдейки по кискането на останалите, не само той я беше усетил.

— Добре, дайте да се махаме оттук — кисело нареди той. — Само че не обратно, а ще минем през гората и ще се върнем при нашия кораб по заобиколен път, за да не попаднем в зоната на обстрел.

Гората се оказа също толкова дружелюбна, колкото и проклетият старец. Докато екипажът си проправяше път през гъсталака, бластерът почти се разреди. Налагаше се ту да изгарят висящите лиани, подозрително приличащи на ловни мрежи, ту да отпъждат местните животни. Може би те не замисляха нищо лошо, но беше невъзможно да се види такава муцуна и да не се стреля по нея. После трябваше да откъснат от Полина една тлъста змия-пиявица, а после от змията — Полина, която се беше вкопчила в плячката с умоляващ вопъл: „Но, Станислав Федотович, нали вече е умряла и няма как да избяга! Аз сама ще я нося!“ Край на спора сложи самата внезапно оживяла змия, която се изплъзна от ръцете на спорещите и се шмугна под най-близкия пън.

Най-накрая изтощеният екипаж изскочи от гората и се спря да поеме дъх и да смъкнат един от друг извънземните кърлежи. По някаква причина най-вече Станислав беше обект на тяхната любов и почти целият беше обвит от бели, непрекъснато пърхащи крилца. Изглеждаше, че още малко и ще вдигнат капитана във въздуха и ще го отнесат в леговището си, за да го извадят от скафандъра там и да го изядат.

— Нещо става студено — потръпна Полина.

— Да, и на мен започнаха да ми тракат зъбите — призна Вениамин, превключвайки регулатора на температурата на отопление. Едното местно слънце вече беше залязло, второто достигна хоризонта и с всеки изчезващ лъч вятърът ставаше все по-силен и по-студен.

Обезпокоеният Станислав заряза кърлежите (сами ще паднат в дезинфекционната камера) и заповяда „ходом марш“. Съдейки по скоростта на слънчевия залез, до пълната тъмнина оставаше не повече от половин час и кой знае какви зверове ще излязат на лов тогава.

— Вижте тревата! — сепна се Полина по пътя.

Твърдата еднометрова четина вече беше наполовина по-ниска и продължаваше да се скъсява пред очите им. Зооложката клекна, с изумление и възторг наблюдавайки как всяка тревичка се увива като спирала и същевременно отделя бяла гъста пяна. Щом плътно усуканият диск окончателно се скри в пукнатината, веществото вече беше толкова, че успя да я запечата.

Капитанът се обърна към гората и ахна. Гъстата шапка от листа беше изчезнала, като или на момента беше окапала, или по примера на тревата се беше скрила в кората, а от хоризонта се кълбяха и бучаха ниски черни облаци. Тиодор бързо дръпна ръката на Полина, помагайки й да стане, и екипажът с утроена скорост затича към убежището.

За броени минути вятърът се превърна в ураган, като запълни със свистене както външните микрофони, така и вътрешната връзка. Той духаше в гърбовете, но малко настрани от кораба, като затрудняваше движението и навяваше толкова прах, че се наложи да се ориентират по Ден и да се равняват по Вениамин, който понасяше спринта най-тежко от всички. По-добре да го изчакат сега, отколкото да го търсят после.

Последните няколко метра изискваха такива усилия, че хората дори не запомниха как са се качвали по стълбата. Освестиха се чак в шлюза. А когато с огъващи се колене се изсипаха през него, от външната страна на илюминаторите бушуваше виелица и с разочарован вой хвърляше по стъклата буци сняг.

* * *

Ден дойде на вечеря с пуловер.

— Да беше си облякъл и яке — учуди се Тиодор, който седеше на масата с тениска и джинси. Корабът, привикнал към космическите студове, без проблем поддържаше вътре полагаемите се двадесет градуса. Освен това над холографския подиум гореше виртуален огън и създаваше илюзия за топлина.

— Да не би да те тресе? — разтревожи се и Вениамин.

— Не. — Рижият хвърли поглед на илюминатора. — Просто така ми е… по-уютно.

— Е, щом ти е по-уютно… — не настоя докторът. След една седмица в криокамерата вероятно и него щеше да го тресе, само щом погледне снега. — Маша, колко градуса е зад борда?

В пламъците се образува стълб със завързана за него гола девойка, огненорижа и зеленоока — в най-добрите традиции на аутодафето. Както се полага на вещиците, видът й беше нагъл, съблазнителен и ни най-малко не беше разкаян.

— Минус деветдесет и два — със секси задъхан глас съобщи тя.

— А по Целзий? — уточни Станислав.

— Това е точно по Целзий. — Дървата моментално изгаснаха и върху тях се появиха купчинки сняг, а Маша се „преоблече“ с валенки, шапка ушанка и палто с такова дълбоко деколте, че истинско момиче веднага щеше да се разболее не само от възпаление на белите дробове, но и от цистит.

— Ама че температурна разлика! — И на капитана също рязко му стана студено и побърза да изпие глътка чай. — Дано в такова временце нашият борец с мозъкоядите да не се вкочани в своята крепост.

— Какво ще му стане? — сърдито каза Тиодор. — Вече тридесет години е тук и даже сега май тук още е лято! Може би няма и никаква система за гасене. Просто ни излъга, за да ни ядоса или изплаши.

— Съмнявам се — поклати глава Станислав. — Може да е побъркан, но е могъл да свали картечниците от крайцера, да ги сложи на стената, да ги включи заедно и да ги поддържа в бойна готовност. Между другото, стената ме учудва повече от всичко друго. Там всеки лист трябва да се вдигне с два ремонтни робота, а освен това и да се стиковат, да се заварят…

— Ами ако се занимаваш само с това през половината си живот… — сви рамене Тед.

— Оградата е построена бързо, в първите години след аварията — тихо възрази Ден, гледайки в димящата си чаша. — На снадките има почти такъв слой ръжда, както и на повърхността на листовете.

— Значи е имал време за ремонт на станцията за гасене. — Станислав внезапно беше осенен от идея и изпусна от зъбите си вече нахапаното хлебче: — Всъщност ние защо решихме, че това е единственият оцелял? Може вътре да има и други, нормални, а това да е просто пазач.

— Тогава защо не изскочиха навън, щом чуха стрелбата? — резонно се поинтересува Вениамин.

— А ние огледахме ли се, за да проверим?

— Това си е задължение на командира — иронично напомни приятелят му.

— Аз не порицавам, а констатирам факта — леко се смути Станислав. — Оградата явно е съвместна работа.

— Целият екипаж съвместно се е побъркал и е повярвал в нашествието на мозъкоядите? — изхъмка Тиодор.

— Че тук и без мозъкояди има достатъчно гадини, спомни си само онази пиявица.

Полина си я спомни и тъжно въздъхна.

— Разбира се, останалите оградостроители може и да не са доживели до днес — призна Станислав. — Обаче трябва да идем там още веднъж. Може да успеем да поговорим с някой по-вменяем, а може и дядото да се наспи и да се успокои. В края на краищата човекът е в шок, за първи път от много години вижда други хора и, естествено, се е разстроил.

— Аз щях да го разбера, ако ни беше взел за пирати — раздразнено каза Тиодор. — А той започна да бълнува за някакви мозъкояди и заразени… Някой изобщо знае ли за какво става дума?

Станислав знаеше.

— Много стара измислица, още от времето, когато е изобретен скоковият двигател. Уж в космическите дълбини, където преди не сме стигали, обитава хищна извънземна форма на живот, която само чака да я открием. Нещо като червейчета с невронни мустачета, които се заравят в мозъка на заразения човек и започват да го контролират.

Тед направи страшна физиономия и протегна към Полинината шия два зловещо мърдащи пръста.

— Ама че глупост — изсумтя момичето, отблъсквайки ръката му. — За да се образуват такива паразитно-симбиотични връзки е необходима еволюция в течение на милиони години. А тук изведнъж пришълци от чужда галактика, като с магия са съвпаднали с нашата нервна система и физиология като ключ и ключалка?! Нима някой може да повярва в такова нещо?

— Аз вярвах — честно каза Станислав. — Даже се боях да спя на тъмно.

— Сериозно?

— И още как. Вярно, че тогава бях на седем години.

— И дядото явно се е вдетинил — заключи Вениамин, замислено разбърквайки чая си. — Аз, разбира се, не съм психиатър, но в дадения случай бих препоръчал бетахалозин. Той премахва подозрителността или поне те кара да се усъмниш в убежденията си. И вече тогава може нормално да се поговори с пациента и той да бъде уговорен да премине пълен курс на лечение… — Захарта бързо се разтвори, но докторът разсеяно продължи да потраква с лъжичката.

— А ние имаме ли такъв халозин? — заинтересува се Станислав.

— Да, той е в състава на корабната аптечка, всичко се случва в космоса. Но, уви, към инжекциите не се прилагат оръжие за изстрелване и игли, пробиващи скафандри — въздъхна Вениамин и най-накрая отпи от чашата.

— Значи ще се опитаме да се договорим без лекарства — със съжаление реши капитанът. — Имаме две бронежилетки и за всеки случай ще ги облечем върху скафандрите.

— Само две? А останалите зад тях ли ще се скрият? — ухили се Тиодор, като си представи картината.

— Останалите ще чакат по-далече, за да не нервират стареца и да не се завират между куршумите. — Полуотхапаното късче хляб се откъсна и падна в чая. Наложи се бързо да бъде уловено с лъжичката.

— И кой ще отиде? — оживи се пилотът. — Ние с Ден?

— Ден със сигурност не — категорично възрази Станислав, хвърли поглед на прегърбения над чинията си навигатор и вече по-меко обясни: — Той и предишния път нещо не се хареса на стареца, да не вземе пак да му устрои „проверка“.

— А преди тридесет години не е ли имало киборги? — учуди се Полина.

— „Двойки“. Клонове с типова външност. — Капитанът едва се сдържа да не добави: „А не стига, че ние имаме уникален модел, ами е с фабричен дефект“.

— Между другото, Стас, аз не те съветвам ти също да ходиш — намеси се Вениамин. — По-добре да прикриваш тила ни с бластера.

— Ни? — учуди се капитанът. — Ти сериозно ли?

— Ами нали съм лекар — гордо изпъчи гърди Вениамин. — Аз умея да разговарям с болни.

— Обаче бягаш бавно.

— Няма да се наложи да бягам — самонадеяно обеща докторът.

— Дли? — насмешливо помръдна мустаци Михалич. — Нк аз д ида и всчк ще е бз прблм!

— Добре, разбрах — покорно каза Станислав. — Ще хвърляме жребий.

* * *

След полунощ, а денонощието тук траеше около тридесет часа, вятърът смени посоката си и облепи и десния борд на кораба със сняг. Няколко пъти през рева на бурята се чуваше далечна стрелба, която караше всички отначало да подскачат, после да трепват, а накрая със стон да покриват глави с възглавниците си и да пожелават на мозъкоядите добър апетит.

Въпреки неспокойния си съсед, екипажът се наспа преди изгрева и го посрещна, гледайки омагьосано обзорните екрани, а след това и илюминаторите. След изгрева на първото слънце снежната равнина беше потъмняла от мършояди, търсещи онези, които снощи не бяха успели да дотичат до дупките си. Под лъчите на второто слънце долината се беше превърнала в езеро със „замък“ по средата, красиво, но не задълго отразяващ се във водата — след един час тя вече беше станала кал, в която растяха дебели стъбла, увенчани с огромни нежно розови цветове. С ответна визита долетяха вчерашните птици и започнаха упорито да чукат с клюнове силовото поле. Изплаши ги само отварянето на шлюза.

— Бива! — съобщи Тед, който пръв скочи на земята. Калта вече се беше сгъстила толкова, че още поддаваше под краката, но вече не жвакаше и не се хлъзгаше.

— Как се чувстваш в бронежилетката, не ти ли е твърде тежка? — притеснено попита Полина Станислав. Момичето упорито поклати глава. Гордостта от спечелената мисия надделяваше над страха (вярно, съвсем малко) и зооложката изрично отказа да размени с някого жребия си, макар че „загубилите“ дружно предлагаха да се сменят.

— Ами да вървим, а?

Тиодор безгрижно сложи на рамо дръжката на мопа със завързана накрая тениска. Тя беше само условно бяла и изглеждаше напълно в унисон с мопа. Но затова пък нямаше да му е жал, ако бъде надупчена от куршуми.

— Помните ли какво да кажете? — продължи напътствения инструктаж Станислав.

— Предай се, жалък хуманоид! — изхриптя пилотът със зловещ бас.

— Тед, дай знамето на Вениамин.

Тиодор стисна по-здраво дръжката и рапортува:

— Да се държим крайно вежливо, без резки движения, да не спорим, да не настояваме, а спокойно да убеждаваме.

— И без глупави шегички — строго добави капитанът, но вялото „аха“ не го успокои. Ех, трябваше все пак той самият да отиде!                Екипажът отчете предишните си грешки и директно се отправи към гората. Не влязоха в нея, а се спряха на полянката в края й, готови да се скрият зад дърветата, в случай на опасност. Тед и Полина тръгнаха нататък, красноречиво размахвайки тениската. Цветята вече бяха полускрити от тревата и по тях кацаха „пеперуди“ — пъстри овали с размер на длан. Вместо крилца кълбовидното телце имаше мембрана, която в спокоен полет се полюшваше на вълни, а при рязко набиране на скорост — на тласъци като медузите.

„Крепостта“ пазеше мълчание, дори когато космолетците се приближиха на указаните от капитана двадесет метра. Тиодор се поколеба и свали шлема си. Слънцата още не грееха толкова, за да заслепят очите и да повалят с топлинен удар човек, и регулаторите на скафандрите стояха на „неутрално“. Освен това дядото прекрасно се справяше без шапка. Може би откритите човешки лица ще предизвикат повече доверие?

Полина последва примера на приятеля си. Въздухът се оказа топъл и влажен, причиняващ задух и неприятно чувство на спарено в гърдите.

— О, Тед, виж каква красота! — Момичето очаровано се загледа в една пурпурна със златни ивици „пеперуда“, която по спирала се спускаше все по-надолу и все по-близо.

Тиодор цинично фрасна красотата със знамето и добре направи — когато насекомото падна с пипала нагоре, между тях се откриха солидни челюсти.

— Е, къде е нашето деденце? — попита пилотът и заби знамето в земята и същевременно, за всеки случай, в бързо обезцветяващото се телце. — Ехей, ние сме мирни парламентьори! Нека само да си поговорим!

— Какво искате, мозъкояди? — веднага охотно се обади „стражът“ и показа носа си и цевта на винтовка иззад стената.

— Не може ли да сключим примирие за малко, а? — Тиодор помаха със знамето. — Ти ще ни заемеш системата за гасене, а ние ще ти дадем консерви или нов скафандър.

— Ха, консерви! — презрително изсумтя дядото, който се убеди, че гостите са безобидни и се изправи в цял ръст. — Че аз тук имам такава хидропоника, дето вие не сте и сънували! — И за доказателство измъкна от пазвата си голям узрял домат, отхапа звучно от него и замери „заразените“ с остатъка. — А шкафандри имам за ошште тришта години!

Доматът се взриви в краката на пилота като истинска граната. Тиодор с ругатня отскочи назад и се наведе, оглеждайки опръсканите си обувки.

— Дядо, ама влезте ни в положението! — замоли се Полина. — Трябва да се доберем колкото се може по-бързо до Мерак, а без скоков двигател не можем да излетим от този сектор. Дайте ни да се погасим, а?

— Нищо — войнствено отсече дядото, — сами ще се погасите след известно време. Ще поседите тук един месец, няма какво да ви стане!

— Ама че дърт пън… — сърдито изсъска момичето. — Според мен, той даже се радва, че сме заседнали тук.

— И още как, тридесет години кукува тук самотен, а сега има такова развлечение!

Дядото сдъвка домата и куршумите по правилна дъга се забиха в краката на парламентьорите. Наложи се да хвърлят знамето и да се оттеглят към гората. След „мозъкоядите“ се понесе накъсан и много обиден смях.

* * *

Вече в кораба проведоха съвещание, след като затвориха шлюза и съблякоха скафандрите.

— Поне този път не започна да стреля с картечниците — традиционно се опита да внесе нотка оптимизъм Вениамин.

— Пргрс! — иронично отбеляза Михалич.

— Значи болният все пак общува с нас — продължи мисълта си докторът. — Това дава надежда. Възможно е постепенно да завоюваме доверието му и да постигнем устойчива ремисия…

— След месец, след година? — раздразнено го прекъсна Станислав. — По-скоро ние самите ще се чалнем.

— Хайде утре пак да идем при него, да проследим тенденцията, така да се каже.

— Да идем можем — Тиодор разсеяно подхвърляше и хващаше за дръжката джобното си ножче, — но се боя, че на дъртия пръч това само ще му хареса. Как не, цели мозъкояди му се подмазват и се разбягват от един изстрел! А как така за тридесет години не е изстрелял всичките си боеприпаси?!

— Експлозивни куршуми има само във винтовката. — Ден, на когото явно му омръзна мяркащата се пред носа му стомана, протегна ръка и с два пръста хвана ножа за края на острието. Сгъна го и спокойно го върна на смаяния пилот. — А картечниците са заредени със самоделни, аз днес намерих няколко.

— Значи има и работещ синтезатор — с досада заключи Тед. — Само го зарежда с метални отпадъци. Ех, ако ние имахме парализатор… — Пилотът с укор изгледа капитана, намеквайки, че заповедта да върнат на пиратите всичкото им оръжие не беше от най-разумните.

— Обаче нямаме парализатор — твърдо отсече Станислав. Трофейният арсенал щеше да ги радва само до първия митнически скенер, където щяха да ги чакат конфискация и глоба. — Самонасочваща се мрежа, гранати с парализиращ газ и щурмови брониран робот също. Затова нека преминем от фантастичните идеи към реалните.

Тиодор с кръвожаден вид отново разгъна ножчето си.

— Да го извадим от строя с вашия бластер е фасулска работа!

— Стария душевноболен човек? — възмути се Полина.

— Може да се стреля в рамото или в крака — смили се пилотът.

— А ако Станислав Федотович не уцели точно там?

— Ден ще уцели.

— Тед — неприятно се учуди Вениамин, — ти сериозно ли?

— Не, но толкова е приятно да си помечтая! — Пилотът все още не можеше да прости на стареца двойното си позорно бягство.

— Мечтай си наум — нареди капитанът. — Това е неговият кораб и той е в правото си да не пуска никого там. А нашето положение не е толкова критично, че да го щурмуваме.

— Аха — мрачно се съгласи Тиодор. — Само е кофти.

— Ами трябваше да отлетиш заедно с Алексей — не издържа Станислав.

Пилотът оскърбено засумтя: едно е малко да помърмориш, а съвсем друго е да изоставиш екипажа в труден момент!

— Има ли други предложения? Не? Значи ни остава само да чакаме и да се надяваме на най-доброто — обобщи капитанът. — А засега вие с Ден сте на подчинение на Михалич и ще му помагате да ремонтира повредените датчици, за да работи всичко към момента на излитане. И… Полина, къде е котката?

— В моята каюта, както наредихте — учуди се момичето. — Защо?

— Няма значение. — Станислав помасажира основата на носа си. — Непривично е някак, даже леко се изнервям.

— Да я пусна ли? — оживи се зооложката.

— Как пък не! — възмути се капитанът. — Аз просто се чудя в кой тъмен ъгъл тя замисля поредната си пакост, щом толкова дълго не се вижда и не се чува. А с хайвера какво става?

— Виси си — докладва Полина. — Май засега всичко е наред с него.

— Кога ще се излюпи, разбра ли?

— Между седмия и деветия ден, зависи от температурата.

— Понижи я до минимума — разпореди се Станислав, без сам да знае кого заблуждава. Дори ако на момента излетят от планетата, до Мерак има не по-малко от две седмици път. — А дали да не го сложим в криокамерата?

— Не бива — със съжаление възрази Полина. — Твърде чувствителен е, веднага ще загине.

„А така ще загине по-късно“ — помисли си капитанът, но премълча, като реши да се разправя с проблемите по реда на възникването им.

* * *

Нощта беше без сняг, но още по-мразовита от предната. Тиодор замислено почука термометъра, сякаш е стъклен, а не холограмен. Числата останаха три, но не успяха да върнат младежа обратно в леглото.

Пилотът намери Ден в гост-командната. Червенокосият спеше на твърде късото за него диванче, свил крака към корема си и дръпнал върху себе си покривалото от облегалката.

— Ей, Денка! — леко го разтърси за рамото Тед.

Киборгът мигновено отвори очи и със съвършено бодър отсечен глас доложи:

— Системата е готова за работа.

— Какво?! — Тиодор за момент се шашна, но го разтърси още веднъж, по-настойчиво. — Събуди се!

— А? — Ден замига, протегна се и вече нормално, сънено попита: — Какво става?

— Виж! — Тиодор пъхна под носа му инжекция в защитен блистер. — Отмъкнах я от медотсека.

— „Бетахалозин“. — Зениците на киборга за миг блеснаха в червено, шрифтът беше много дребен, за да го прочете на нощна лампа. — За какво ти е на теб?

— Не е за мен, тъпако! Искам да почерпя нашия съсед, за да стане по-сговорчив. Ще дойдеш ли с мен?

Рижият бавно разроши косата си.

— Станислав Федотович няма да го одобри.

— Ще го одобри, ако се получи. А ако не, нищо няма да му казваме.

— А ако сам разбере?

— Ами както искаш — разочаровано каза Тиодор, скри блистера в юмрука си и се изправи.

— Там е студено — потръпна Ден, който беше заспал с пуловера си. — И има хищници.

— Аха, а тук има одеяло и кондензирано мляко — подразни го пилотът. — Ама че си и ти, уж боен киборг. „Системата е готова за работа“, как пък не!

— Системата за самосъхранение в това число.

Тиодор сърдито изсумтя, обърна се и тръгна към шлюза, напрегнато вслушвайки се дали законопослушният изкин няма да го издаде на капитана. Но не последва нито вик, нито светлината се включи, даже диванчето не изскърца. Затова, когато в стъклото на шкафчето, до пилота се отрази тъмен силует зад гърба му, самият Тед едва се удържа да не извика.

— Какво? — обърна се и предизвикателно попита пилотът. — Ще се опиташ да ме спреш?

— Не. — Рижият отвори съседното шкафче и извади от него втори скафандър. — Ще дойда с теб.

— „Станислав Федотович няма да го одобри“ — ехидно му напомни пилотът, наум въздъхвайки с облекчение. Без колегата му приключението губеше половината си очарование, като в замяна ставаше тройно по-опасно.

— Ще му кажа, че ти си ме накарал.

— Ама че работа! — възмути се Тед, но ситуацията не предразполагаше към дълги шумни спорове. Освен това Ден вече беше сложил шлема си и можеше да го чуе само по вътрешната връзка.

През нощта планетата изглеждаше безжизнена — гола земя в бялата паяжина на скрежа, очертал пукнатините, безлистните дънери на дърветата, никакви пиявици и пеперуди… впрочем последното само радваше Тиодор. Не го смущаваше и мракът, навремето пилотът твърде добре беше разбрал какво е това истинска тъмнина. А от тази, лесно прогонвана от мижавия лъч на джобното фенерче, нямаше защо да се страхува.

На триста метра от крепостта изгасиха фенерчето, а на сто залегнаха, за да преценят обстановката.

— Термодатчици — прошепна Ден.

— Къде?!

— Черните кутийки върху картечниците. Като че ли са свързани пряко с тях.

— Аха. — Разбира се, Тиодор не можеше да види кутийките, обаче разбра какви са малките алени светлинки по горния периметър на стената. — Това е добре!

— Защо? — учуди се партньорът му.

— През деня те бяха изключени. Значи дядото спи. А обикновена камера за наблюдение има ли?

Ден се забави с отговора, проверявайки отново данните.

— Не. Или е екранирана така, че не мога да я засека.

— Странно. — Това и на Тед се стори подозрително. — Не му ли е интересно по кого ще стрелят оръжията му?

— На сутринта ще излезе и ще види. Ако нещо е останало.

— Ха-ха — изкоментира пилотът, макар че не му беше до смях. — Добре, по-малко проблеми за нас. Знаеш ли как да надхитрим тези датчици?

— Или да се полеем с течен азот — Ден направи пауза, давайки на Тед възможност да си представи тази картина (а също така прехвърлянето на получилите се статуи през оградата), — или да се скрием зад непроницаем за топлинно излъчване екран.

Тиодор погледна черния хълм на фона на звездното небе, който теоретично представляваше корабни останки зад пределите на крепостта.

— Как мислиш, там ще се намери ли нещо подходящо?

— Хайде да проверим — обречено се съгласи рижият.

След половин час към оградата бавно, но сигурно допълзя куцукаща с всичките си осем крака костенурка, с коруба от парче дебел и почти неогъващ се изолационен материал. Щом допря стената и емоционално се посъвещава сама със себе си, извънземната животинка получи леки конвулсии и се изправи на задни крака.

— Всичко е наред, в сляпата зона сме — докладва Ден.

Тиодор надзърна от другата страна. Отгоре зловещо светеше едно червено око, без да забелязва гостите, прилепили се плътно до стената.

Пилотът извади от чантичката на кръста си въже с кука накрая, внимателно го завъртя и го хвърли на стената. Дръпна го и установи, че куката се е закачила надеждно.

— Почакай — спря го колегата му. — Аз съм пръв.

— Откъде накъде? — изсумтя Тиодор.

— Това е моята работа. Аз съм създаден за нея. — В гласа на DEX отсъстваше емоция, което беше още по-красноречиво от нея.

— А въжето е мое!

Киборгът не започна да спори, просто се обърна с лице към стената, вдигна ръце и подскочи. Не много високо, само я докосна с края на пръстите си, но това беше достатъчно.

Отгоре двамата се оказаха почти едновременно. Тед си пое дъх и покровителствено потупа цевта на картечницата:

— Добро кученце!

Тя свадливо заскърца, напомняйки на „укротителя“, че му предстои път обратно.

Старецът беше прибрал стълбата за през нощта и се наложи да се спуснат по въжето. Дори Ден не се реши да скочи от триметрова височина кой знае къде, при това в скафандър. Впрочем под стената не бяха открити капани или остри боклуци, а напълнената с пръст метална кофа до болка напомни на Тед за собственото му растениевъдство. Само че вместо лейка редом стоеше нещо като самоделна двузъба вила, омотана с някакви парцали.

— А това какво е? — Ден помести фенерчето насам-натам. Синьото петно се плъзна по разчистената и изравнена площадка с малки каменни хълмчета.

— Гробище — веднага се досети Тиодор. — По дяволите, колко са много! Всъщност… ако на крайцера е имало хиляда и петстотин души… а тук са около петдесетина… значи това са тези, които са умрели вече след кацането. Загиналите по време на аварията вероятно са погребани в братска могила, тогава не им е било до церемонии.

— Бързали са да построят стената — съгласи се Ден. — Но защо? Засега не сме видели нито едно животно, с което не бихме могли да се справим максимум с бластер. А на тяхно разположение са имали цял армейски арсенал.

— Може това да е защитно съоръжение от вятъра и снега? — предположи пилотът. Приятното затишие зад стената създаваше илюзията, че тук даже е по-топло.

— А картечниците?

— Дядото ги е монтирал, когато се е побъркал с тия мозъкояди.

Червенокосият премълча, още малко посвети наоколо с фенерчето, докато то не освети шлюза и предпазливо попита:

— Тиодор, как смяташ, интуицията функция само на човешкия мозък ли е?

— Мисля, че и на твоя също е инсталирана успешно — с усмивка го окуражи пилотът.

— Лошо.

— Защо? — обърка се Тед.

— Кой знае защо, но ми е приятно да осъзнавам, че се намираме от тази страна на оградата.

Не им беше трудно да разблокират външната врата — там имаше примитивен електронен механизъм, с който Ден се договори само за няколко минути. Но с вътрешния винтов люк се потрудиха, защото той скърцаше ужасно и се наложи да го отвъртат (а после и да го завъртат обратно) буквално по сантиметър.

Доблестната бригада за принудителна психиатрична помощ постоя малко в „антрето“, преценявайки обстановката и привиквайки към светлината. Лампите на тавана, древни изпъкнали полусфери, светеха до една, но много оскъдно и от време на време мигаха. Стенните панели бяха свалени на места, явно за ремонт на сноповете кабели и тръби, показали се от дупките като черва. Съдейки по количеството им, някъде тук се намираше машинният отсек, в който те се стичаха от целия кораб.

Партньорите вдигнаха защитните стъкла, а после направо свалиха шлемовете: външните слушалки улавяха само относително гръмките звуци, а сега по-голяма роля играеха шумоленето и свободния обзор.

— Въздухът почти отговаря на стандарта — докладва рижият. — Висока влажност, нивото на въглероден двуокис е завишено двойно, кислородът е в норма, плътността е в норма.

— Значи системата за вътрешна циркулация и пречистване горе-долу работи — заключи Тед. — Явно дядото я е затворил на оцелелите сектори. А какво мирише така странно?

— Органични примеси. Безвредни.

— И за Мося ли така щеше да кажеш? — кисело попита пилотът. Вече почваше да го нервира прекалената официалност — да не би Ден отново да е забил?

— Не — възрази рижият и когато Тед вече беше решил, че това е целият отговор, невъзмутимо поясни: — Мося не беше примес, а основен компонент.

Пилотът задавено прихна.

— Знаеш ли, понякога твоето чувство за хумор ме плаши — призна си той. — Не винаги мога да разбера шегуваш ли се или говориш сериозно.

— Мен също.

— А?

— И аз не винаги разбирам. — Ден безшумно се плъзна напред, към най-близката врата с кръгло прозорче. Не успя нищо да разгледа през него, стъклото се беше запотило отвътре. — Изглежда, че това е едно помещение. Техническо.

— Парен котел в ролята на авариен генератор? — изхъмка пилотът, смъкна ръкавицата си и докосна прозорчето с длан. — Топло е!

— Но не е горещо. Да влезем ли?

— Или първо да огледаме целия кораб? — поколеба се Тед. — Тъкмо да се убедим, че системата за гасене е наред.

— А какъв е планът ни изобщо? Да вържем дядото и да го инжектираме? — със съмнение уточни рижият. — Със същия успех може просто да го зашеметим.

— Това е нехуманно — неубедително възрази пилотът и добави доста по-честно: — Освен това, подозирам, че той кърти в каютата си, залостил я е с трофейния моп и е стиснал оръжието върху гърдите си. Но аз прочетох, че това нещо може не само да се инжектира, а и да се пие! Важното е да намерим с какво да го смесим.

— Да потърсим кухнята или килера?

— Аха. — Въпреки това Тед остана на мястото си. — Ей, чу ли това?

— Това е отвън. Някой се движи към шлюза. — Ден мигновено взе решение и дръпна бравата на подозрителната врата. Отвътре с мляскащо „паф-ф-ф“ излезе топъл влажен въздух и смути бегълците само за миг — „органичните примеси“ поне нямаха оръжие.

— Охо — с уважение прошепна Тед, облягайки се на затворилата се врата. — Бива си я плантацията!

Хидропониката на дядото наистина си струваше. Привързаните към металните решетки домати бяха стигнали до тавана, а краставиците се виеха по опънатите под тях въженца и потапяха корените си в улей с питателна среда. Оскъдната червена светлина превръщаше храстите в нещо извънземно, а особено зловещо изглеждаха разперените мустачета и ластуни.

— Все пак той не спи — с лек укор отбеляза Ден и влезе по-навътре между редовете. Доматите го следяха със зли червени очи, събрани в гроздове като при шоарските лисици, а така ухаеха, че коремът на Тед закъркори. Макар че екипажът беше вечерял обилно и с нормална храна — времето да използват биосинтезатора още не беше дошло.

— Точно както когато бяхме деца на село при баба — прошепна пилотът, преглъщайки слюнката си. — Когато с приятелите нощем обирахме съседската слива.

— Именно — разсеяно потвърди червенокосият, незабелязано от колегата си пронизвайки листата с инфрачервеното си зрение — ами ако в тях се крие още някой?

— Какво, ти също ли си влизал в чуждите градини? — изуми се Тиодор.

— В капитанския парник на „Черната звезда“. За череши. Исках да разбера какви са на вкус. — Ден мигна, преминавайки във видимия спектър. Засега всичко беше наред и не му се искаше да изразходва енергия напразно.

— И как бяха, харесаха ли ти?

— Да. Особено червените.

— Да пуснеш киборга в парника… — закиска се пилотът.

— Шшт! — Пръв тревога вдигна слухът, а не зрението. Към вратата се приближаваше някой, вече по вътрешния коридор. Крадешком, което веднага повиши статуса на проблема от „нека изчакаме на скришно място“ до „май ни надушиха!“.

Младежите бързо залегнаха и затаиха дъх. Тиодор показа със знаци: „Ако започне да стреля — бягаме в различни посоки!“ Ден кимна и за всеки случай уточни в какви именно, за да не се сблъскат.

Изминаха няколко мъчителни минути, преди стражът да набере смелост (или напротив, да наплаши криещите се в парника) и червеният полумрак беше прорязан от бяла, бавно разширяваща се ивица. В зловещата тишина след малко тя се стесни и изчезна.

Тед погледна Ден, но той поклати глава, а след това и самият пилот чу една мека стъпка, после втора…

Дядото явно беше решил, че в тази игра могат да играят трима. При това даже не се опитваше да извика „мозъкоядите“, значи не биваше да разчитат на предупредителен изстрел.

Позицията им беше на скришно, но неизгодно място — ако се преместят, за да се опитат да минат в тил на нападателя, тутакси ще се окажат на огневата линия. Налагаше се да чакат, докато стражът не се махне по-далеч или не ги принуди да изскочат право пред краката му, ефектът на неочакваното може да им даде някакъв шанс.

Дядото, подлецът, сякаш почувства това и замръзна на място, шумолейки и скърцайки с нещо. Един кадифен доматен лист досадно се вреше в носа на Тиодор и на няколко пъти едва не го накара да кихне. Накрая пилотът не издържа, протегна ръка и внимателно пречупи клончето.

Тоест, искаше да е внимателно.

Пукането беше тихо, но толкова отчетливо, че веднага един лъч удари младежа право между очите.

За щастие, лъчът не беше лазерен, а от фенерче, но въпреки това Тед се отпусна безсилно и задавено застена, осъзнавайки, че им е спукана работата.

Оказа се, че това не е дядото, а много, много по-лошо…

— Какво правиш… — Станислав премести фенерчето и погледа си към рижия, по-успешно сливащ се с доматите. — Какво правите тук?!

— Аз го накарах! — бързо каза пилотът, който чак сега съобрази, че Ден не бива за пореден път да изпитва капитанското търпение.

— Аха — изсумтя капитанът, — естествено.

Тед не успя да попита как Станислав Федотович е могъл толкова бързо да разкрие коварния им план. Отвсякъде блесна нормална, ярка бяла светлина, вратата с грохот (явно с крак) се отвори и в парника се втурна разяреният старец, облечен с тесен син комбинезон на механик и с вехти чехли на краката.

— А така, мозъкояди, паднахте ли ми?! — радостно закрещя той, движейки оръжието си наляво-надясно като маркуч за поливане на лехи. — Я ръцете горе!

Станислав озадачено погледна ръцете си — едната с фенерчето, другата с бластера, който с отработено движение беше нацелен в челото на дядото.

— Сигурен ли си? — меко уточни капитанът. — Аз имам и мерник, и скоростта на стреляне е по-висока.

— Ха! — Старецът, който ни най-малко не изглеждаше притеснен, отмести оръжието си, но вместо да се предаде, хвана комбинезона си на гърдите и с трясък разтвори ципа чак до слабините: — Хайде давай, стреляй!

— Мамка му, ама той е напълно луд! — изохка Тиодор. Освен униформената сива тениска, хлътналата старческа гръд беше стегната накръст с две ленти термовзрив. От лазерния лъч той така щеше да детонира, че може би щяха да разпознаят Станислав и подчинените му, но дядото едва ли.

— Така че хвърлете оръжието и свалете скафандрите — тържествуващо продължи старецът, щом видя ефекта от стриптийза си, — и изчезвайте на своята консервена кутия, докато съм добър!

— Добър ли — възмути се Тед, — че навън е минус сто!

— Значи ще бягате бързо — гадничко се закиска дядото, мърдайки с рамене, за да помогне на автоматичния цип по-бързо да се затвори. — И няма какво да ми правите мили очи, знам ви аз мръсното племе: едно тяло ще уморите и в друго ще се прехвърлите!

— Първо, никакви мили очи не ти правим! И второ, не сме никакви…

— Добре, човеко, разконспирира ни — уморено каза Станислав, пусна бластера и невисоко, но красноречиво вдигна ръце. — Ние наистина сме космически мозъкояди.

— Аха! — още повече се зарадва дядото, по-удобно хвана винтовката, но не побърза да стреля с нея — за парника посред ледената пустиня това можеше да се превърне в трагедия.

— И долетяхме тук — с монотонен глас на извънземен паразит продължи капитанът, — за да приберем своя събрат, който вече тридесет години се измъчва на тази изостанала неприветлива планета.

Дядото явно не очакваше такъв обрат. Той направи крачка назад и смаяно изгледа залегналата в доматите двойка.

— Чуй го, преносителю! — отмъстително потвърди Тиодор. — В него е нашият вожд.

— И къде се крие този ваш събрат? — нервно се заозърта дядото. — Тук други хора няма!

— В теб — така убедено каза капитанът, че даже на пилота му стана страшно. — Дай ни го и ще те оставим намира.

— Лъжеш — неуверено възрази дядото, бързо опипа главата си с лявата ръка и тутакси я върна на приклада, — аз щях да усетя!

— Ти подценяваш нашата древна и могъща раса — неочаквано подкрепи капитана и Ден, Без всякакви усилия тембърът на гласа му се измени, понижи и определено прозвуча така нечовешки, че не само дядото потръпна. — Тя е способна незабележимо да паразитира даже върху киборгите.

Тиодор зарови лице в сгънатата си ръка, едновременно изобразявайки почит пред „вожда“ и запушвайки уста с ръкава си, за да не се разсмее.

— Докажете го! — с треперещ фалцет поиска дядото.

— Безсъница, сутрешна сухота в устата, болки в ставите преди дъжд, ние не обичаме влагата — започна безстрастно да изброява „симптомите на заразяването“ Станислав. — Понякога дори може да чуеш гласа му, който ти дава ценни съвети.

Съдейки по обезсърчено издължилото се лице на дядото, той редовно чуваше гласове.

— А аз, старият глупак, мислех, че полека започвам да откачам! — промърмори той, бъркайки дълбоко в ухото си. — А тя каква била работата!

— Не се бой, това е съвършено безболезнена процедура — продължи да кове желязото капитанът. — След едно малко боцване нашият съплеменник ще може незабелязано да напусне тялото ти и да се премести в по-подходящ преносител.

— А в мен какво не му харесва? — внезапно се възмути дядото.

— Ти си стар, слаб и не представляваш за него интерес — безжалостно отсече Станислав. — Ние сме му подготвили ново тяло, като с измама примамихме на кораба една млада самка. Тя е убедена, че сме обикновени превозвачи на стока.

— Аз ли съм стар и слаб?! — Дядото разпалено изпъчи гърди. — Да ме смени с някаква си женска? След толкова години заедно? Как пък не! Я да се махате оттук!

Станислав тихичко заскърца със зъби, но все пак предприе още един опит.

— Дядо — ласкаво каза той, — ние може да сме чудовища, но не сме подлеци! Имаме си свой кодекс на честта. Сам си помисли, как можем да изоставим другаря си в беда? Ти би ли изоставил своя?

Старецът се замисли. „Мозъкоядите“ с надежда чакаха, страхувайки се дори да мигнат, за да не изплашат „жертвата“.

— А не може ли той сам… — бавно започна дядото.

И тогава по покрива сякаш удари камък.

Преговарящите дружно вдигнаха глави.

— Какво е това? — шепнешком попита Тед и в същия миг звукът се повтори на пет метра встрани.

Вместо отговор, дядото изруга по армейски грубо, подскочи към стената и със засилка удари с длан по ключовете. Лъчите на фенерчетата се замятаха из потъналия в мрак парник: три — безсмислено шарещи насам-натам и един — целеустремено движещ се между редовете. Щом стигна до стената, старецът започна да се взира през илюминаторите, притичвайки от един към друг и псувайки все по-цветисто. Учуденият, но не загубил военните си навици Станислав се зае със същото, само че от своя край на реда. Първият прозорец беше празен. Вторият също, мярна се само отблясък от чуждо фенерче. Третият — празен, четвъртият…

— Твойта м…! — Бившият космодесантчик мислеше, че е забравил тази езикова конструкция, но се оказа, че подсъзнанието му трепетно я е пазило за подходящ случай. Изключително подходящ.

Към стъклото бяха притиснати отпуснатото трупче на една „птица“, от което се стичаше лигава слуз, а също така и захапалите го челюсти.

— Шаро! Защитнико мой! — изохка дядото и презглава се втурна към вратата.

Станислав не успя да разгледа добре хищника. Заслепен от светлината, той почти веднага отскочи от илюминатора. Капитанът бързо изключи фенерчето и се вгледа през стъклото, но със същия успех можеше да прониже с погледа си някоя черна стена.

— Какво има там, Станислав Федотович? — не закъсня да се присъедини към него Тиодор.

— Някакво животно. — Капитанът пак освети двора. Редките кръжащи във въздуха снежинки блестяха като стоманени стружки.

— Но как се е промъкнало покрай термодатчиците на картечниците? — недоумяващо каза Тиодор.

— А там имаше ли такива? — Станислав нервно прокара ръка по гърдите си, сякаш проверяваше няма ли в тях някоя незабелязана дупка от незабелязан куршум.

— Имаше — тихо потвърди иззад съседния храст Ден и всички веднага разбраха благодарение на кого вече няма датчици. — И имаше висока вероятност, че спешно ще напуснем обекта, а и съвсем на друго място, а не там, където лежи нашият предпазен екран. В шлюза вляво от входа има превключвател…

Изглежда, че дядото беше побягнал точно натам, защото на стената се чу оглушителна стрелба. В светлината от огнените светкавици се мяркаха черни сенки и кълба дим. За жалост, картечниците стреляха само напред и нагоре и тези твари, които бяха успели да прелетят над оградата, останаха в двора. Едната продължаваше тежко да скача по покрива (като че ли там бяха даже две), другата се въртеше до стената на парника, опитвайки върху нея или зъбите, или ноктите си.

В парника отново стана светло, по-точно алено. Старецът се върна вече в скафандър, окичен с щурмови винтовки, громолящи една в друга като средновековни доспехи.

— Какво се блещите?! — сопна се той. — Пуснали сте вредители, сега вървете да ги изгоните!

— А не може ли да почакаме, докато сами не се махнат? — предложи Тиодор. — Ще обиколят двора и ще се убедят, че тук няма нищо за ядене…

— Мозъкояд, а пък глупак — насмешливо го прекъсна дядото. — Че това са главокълвачи, те сега ще намерят някое слабо място и ще се вмъкнат вътре!

— През обшивката на боен крайцер? — Станислав реши, че това е поредният пик на старческата параноя.

— През вентилационната система, глупако! Откъдето духа топъл влажен въздух, натам се насочват като лисици в курник!

— Но там има клапани, филтри, решетки… — не повярва капитанът. — Какви зъби трябва да имат, за да прегризат всичко това?

— А че те не го гризат. — Дядото провери индикатора за патрони, за всеки случай претегли винтовката на ръка, за да се убеди, че техниката не лъже и внезапно хвърли оръжието на Станислав: — Ето ти нормална пушка, с твоя светилник няма да им пробиеш кожата! И не стой срещу муцуните им — от скафандъра може и да успееш да изскочиш, но стъклото веднага ще се разтопи.

Капитанът объркано пъхна бластера в кобура. Винтовката беше стара, тежка и неудобна, но поддържана добре. Нито петънце ръжда, нито прашинка.

— А вие специална покана ли чакате? — нахвърли се дядото на останалите. — Взимайте оръжие, слагайте шлемовете!

— Уха! — възхити се Тиодор, който пръв грабна една винтовка. — Каква играчка само!

— А ще се справиш ли с нея? — подозрително уточни Станислав.

— Убил съм стотици шоарски лисици с подобна! — нахално го убеди пилотът, с такъв кръвожаден вид насочвайки винтовката към илюминатора, че капитанът побърза да се махне не само от огневата линия, а и от сектора на обстрел.

Ден се отнесе към оръжието доста по-равнодушно, просто го взе и го окачи през врата си, като леко затегна ремъка, така че прикладът да се окаже на нивото на дясното му рамо, а цевта да гледа леко надолу. На него Станислав не зададе излишни въпроси.

* * *

Директно от шлюза видяха първия главокълвач — черен, непрестанно гънещ се къс материя, сякаш вятърът беше съборил едноместна палатка и я гонеше из двора. Животното също ги забеляза — гънките се разгладиха и се показа гладка безока муцуна, най-забележителната част от която бяха не челюстите, а широкото гърло. Отвътре то блестеше като стъкло и като че ли беше чувствително към светлината, защото раздразнено запулсира под лъча на фенерчето.

Преди екипажът да може хубавичко да го разгледа, дядото хлопна вратата. Тутакси по нея шляпна нещо, старецът доволно изхъмка и пак открехна шлюза.

Приближилият се на два метра главокълвач нададе нисък, бързо заглъхващ вой, след който още няколко секунди не затваряше пастта си и гърлото му трескаво потрепваше, сякаш се стараеше да си поеме въздух. Но незнайно защо, именно тогава хората се почувстваха особено зле, чак гърдите ги стегнаха.

— Изпразни отровата си и сега ни тормози с инфразвук, гадината — небрежно обясни дядото. — Какво, шашкате ли се, като не сте свикнали?

Станислав не си представяше как може да се свикне с такова нещо. По-просто беше да се пребори със страха, затова капитанът стисна зъби, хубаво се прицели и стреля право в гърдите на кресльото. Пръсна течност, главокълвачът подскочи като дебело прасе, което са ритнали с ботуш, и с твърде подобно квичене се хвърли към оградата и изчезна от полезрението.

— Там те имат ципа, и то тридесет слоя — снизходително съобщи дядото. — Даже бронебойните затъват там. Цели се в муцуната, когато я отвори, или в крилете.

— А по-рано не можа ли да кажеш? — Станислав предпазливо се показа през пролуката и освети двора с фенерчето. Но там, докъдето достигаше то, беше пусто.

— Личният опит е най-добрият учител! — с патос изрече старецът, прекрачвайки прага. — Да вървим, сега ще ти покажа как се прави, новобранец! А вие минете от другата страна, ще ги заградим.

Капитанът искаше сърдито да възрази, че има двадесет години личен опит и осем награди, а идеята за разделяне никак не му харесва. Но все пак се наложи да се разделят, при това набързо. Пикиращата от покрива твар попадна под кръстосания огън и рухна на земята като шаваща купчина парцали. Дядото майсторски заби в нея един последен куршум и помръдването се смени с конвулсивно треперене.

— Пазете мунициите — неодобрително отбеляза той. — Останаха ми само седем сандъка.

Станислав предпочиташе да пази себе си, затова без ни най-малко угризение на съвестта смени празния пълнител.

— Картечниците ти са заредени със самоделни куршуми и нищо, поддържат отбраната.

— Ами да се изплашат е по-лесно, отколкото да се убият! Те са глупави като мухи — с досада и същевременно с чувство на превъзходство съобщи дядото. — Колко от тях сме претрепали, а все долитат всяка нощ, на нищо не се учат.

— Интересно, защо не нападат нашия кораб? — учуди се Тиодор. — Нали сме съседи.

— За какво сте им притрябвали? — презрително изсумтя дядото. — Те са тревопасни.

— Какво?!

— Ами да. — Старецът се върна до вратата и с ритник я накара да се затвори. — Към парника напират, вредителите проклети! А ние сме просто пречка за тях!

— Мамка му! — откъсна се от пилота.

В центъра на шлюза се виждаше огромно жълто-зелено петно слуз, разширяващо се пред очите им. Обшивката се топеше като сладолед под струйка горещ шоколад и надолу се стичаха сребристи капки.

— Аха — равнодушно каза дядото и заобиколи най-после спрялото да мърда тяло. — И зеленчуците точно така стават на желе, само остава да го изсмучат. Ето, нали ви казах!

Лъчът на фенерчето се плъзна по страната на кораба до покрива и спря в огромна движеща се купчина, ужасяваща дори без инфразвук, докато Станислав не съобрази, че „чудовището“ се състои от пет-шест индивида.

— Получете си го, гадини!

Уви, този път дядото не уцели. Главокълвачите бързо се разлетяха на всички страни, без да показват кой от тях е ранен и се видя задникът на седмия, вече наполовина вмъкнал се във вентилационната шахта.

— Ах ти, мръснико! — Старецът изстреля целия пълнител по него, но само натика още по-навътре паразита. — Довършете останалите, а аз ще изтичам да го посрещна вътре! Ако се промъкне, сбогом, реколта!

Той побягна точно навреме, защото главокълвачите се върнаха и отмъстително започнаха да целят хората с тежки струи, може би стомашен сок или просто някакъв разтворител, с който ловуваха. За щастие, точността и далекобойността им куцаха и се налагаше да долетят близо и да плюят почти от упор, така че най-важното беше да не ги допускат наблизо.

— Извинявай, приятелю! — в движение промърмори Станислав, когато, без да иска, събори една от гробищните могили. — После ще я оправя.

Мъртвецът все пак се обиди, защото капитанът се спъна и влетя презглава под преобърнатия скелет на един флайер. След секунда таванът потече на главата му, но Станислав и без това не възнамеряваше да остава там — допълзя до кърмата, мушна се в дупката, май някога направена по същия начин, и с петия куршум свали плюещия.

— А аз се карах на леля си, че тъпче всякакви боклуци в двора на вилата! — Тед надзърна иззад купчина железа, стреля и не улучи. — Оказва се, че от тях също има полза. Пази се!

Ден, който току-що беше довършил един главокълвач, се обърна и стреля по друг. Той се оказа по-пъргав и с мощни загребвания на мембраните си запрати тялото си назад и нагоре, но така се престара, че излетя извън пределите на крепостта. Картечниците с готовност излаяха след него и пресякоха желанието му да се връща.

В обградения „замък“ също затрещяха изстрели, а после от вентилационния отвор излезе бял гъст дим, сякаш в парника избухна пожар.Но това беше само замръзваща в студа влага.

— Ей, дядо, добре ли си? — извика Станислав, не дочака отговор и отначало се уплаши, а после съобрази, че няма вътрешна връзка със стареца. — Ден, изтичай да видиш какво става там! Имаш ли достатъчно патрони?

— Да — отговори киборгът с напълно обяснимо забавяне. Не е много лесно да прескачаш кофа, която после да хвърлиш по муцуната на главокълвача зад теб и същевременно да разговаряш.

Капитанът нямаше много боеприпаси, само пълнител и половина. А половината веднага беше изразходена, за да прикрие Тиодор, който притича в друго укритие. Пилотът бързо се отплати, макар и без да може да убие главокълвача, който нападна капитана, но поне го спря с куршумите си, а после Станислав му помогна окончателно да намери вечен покой.

Киселинността на разтворителя имаше предел и вратата не беше прогорена докрая, а остатъците от слузта бяха замръзнали и изглеждаха безвредни. Ден все пак се постара да не ги докосва и открехна неплътно затворената врата с приклада си.

Предпазливостта, с която киборгът се прокрадваше към входа на парника, се оказа излишна. В средата му лежеше главокълвач, който до своята безславна кончина беше успял да направи доста поразии в лехите. Дядото се гърчеше под купчина съборени перголи, но съдейки по яростните му коментари, страдаше най-вече морално. Плътността на въздуха и съдържанието на кислорода в парника рязко бяха паднали, но това беше само половината беда. Доста по-голяма заплаха представляваше дупката, през която красиво се сипеха снежинки и се топяха по пътя към пода. Засега се топяха. Най-близките клончета вече се покриваха със скреж.

— Тиодор, как сте там?

— Гоним последния — със задъхан шепот отвърна пилотът. — Пъргав е, мамицата му!

— Не го гонете, нека дойде тук.

Стрелбата се прекрати. Ден спокойно чакаше, без да обръща внимание на дядовите искания незабавно да побегне за стълба и поялник, а също така на обещанията му да използва този поялник не по предназначение, ако „мозъкоядът“ не се хвърли веднага да изпълни заповедта.

Снежинките изчезнаха. Вентилационната шахта, даже прогорена от слузта, беше тесничка за главокълвача, но той упорито се промъкваше през нея, вълнообразно мърдайки тялото си като дъждовен червей.

Самотният изстрел прозвуча в помещението доста по-силно, отколкото яростната стрелба в двора.

— Какво става тук при вас? — втурна се в парника Станислав, а след него и Тиодор.

— Теренът е чист, изтичането е ликвидирано. — Рижият небрежно пусна винтовката на пода и отиде да помогне на дядото. Пилотът се обърна към звука от падащи кървави капки, вдигна глава и с уважение подсвирна. Трупът беше затапил дупката, ако не напълно, то поне даваше достатъчно време да го заменят с нещо по-подходящо.

— Що за боравене с оръжието е това?! Ами ако от удара в земята… — Капитанът се приближи, загледа се по-внимателно и млъкна. На индикатора светеше „нула“. — Ден, аз нали те попитах!

— Аз ви отговорих — невъзмутимо сви рамене рижият. — Стигнаха.

* * *

Затрудненията с адаптера се оказаха доста по-малко, отколкото се опасяваше капитанът. Техният транспортник също не беше слязъл вчера от поточната линия и на Михалич му потрябваха само два дълги дебели кабела с накрайници тип „крокодил“, универсален гаечен ключ, късче изолационна лента, сгънато на четири и нов комбинезон. Успяха да изгасят стария, преди да изгори целият и даже можеше да се носи и по-нататък, ако не беше психичното здраве на останалите — само рога му липсваха на опушения и още димящ на места техник.

Когато се развидели, стопли се и беше сигурно, че главокълвачите са заспали дневния си сън, в двора на крепостта закипя работа. Младежите запълваха дупките в обшивката, Михалич поправяше вентилацията, Полина възстановяваше разгромения „цветарник“, загребвайки пръстта в кофата и ловейки разпълзелите се по целия двор „маргаритки“, а дядото седеше на прага на шлюза и дуднеше на тема облагородяващото влияние на труда. Тружениците поглеждаха лежащата на коленете му винтовка и благоразумно си мълчаха.

Станислав се върна на транспортника и зад капитанския пулт с чувство на дълбоко удовлетворение наблюдаваше процеса на гасене. Той вървеше бавно (техникът се боеше да подава голяма мощност на толкова съмнително съединение), но безпроблемно. Още някой друг час и могат да излитат.

— Картината „На село при баба“ — усмихна се Вениамин, щом надникна през илюминатора. — Дойдоха внуците, поправиха оградата, изкопаха картофите, обраха малините… Признай си, Стасик, откъде имаш такива дълбоки познания за мозъкоядите?

— Изкарал съм курс по психиатрия. — Станислав също леко се безпокоеше относно дядовата винтовка, но капитанът се беше убедил, че старият боец е зациклил само на мозъкоядите, иначе се държеше съвсем адекватно. — В академията ни учеха да разговаряме с терористи, психопати и самоубийци.

— И ти го помниш до ден днешен? — възхити се приятелят му.

— Ами нещо си спомних, нещо измислих… — призна си капитанът. — Важното е, че свърши работа!

— Аз все повече съжалявам, че пропуснах това дивно зрелище — иронично се оплака докторът. — Предполагам, че си изглеждал забележително в ролята на вожда на мозъкоядите.

— А нима съм излизал от нея? — пошегува се Станислав. — Кой може да измисли такова нещо — посред нощ, на чужда планета, двама да щурмуват въоръжена крепост с помощта на кука и лост!

— Е, строго погледнато, имали са и киборг — лукаво примижа Вениамин.

— От лоста има повече полза. Проблемите със сигурност са по-малко. Какво да правя с тези „мозъкояди“, а? — риторично попита Станислав. Настроението му беше добро и не му се искаше да мята дисциплинарни гръм и мълнии. Но принципът „победителите не ги съдят“ обикновено предизвиква чувство на всепозволеност, а следващия път може да не им провърви. — От предишното почистване корабът още не е успял да се замърси.

Вместо отговор Вениамин протегна ръка към него:

— Връщай.

— Кое? — обърка се Станислав.

— Стасик, ти за глупак ли ме мислиш? От аптечката изчезнаха две инжекции с халозин. И откога ти се шляеш по нощите с проверки дали всички членове на екипажа са по местата си?

Капитанът със смутен смях претърси джобовете си и извади леко посмачкан блистер.

— Дръж, умнико!

— Какъвто е вождът, такова е и племето му — обобщи Вениамин, прибирайки инжекцията.

Станислав виновно разпери ръце.

* * *

След преброяването на загубите се изясни, че са загинали около четвърт от храстите, а върховете на краставичните ластуни са замръзнали и са увиснали като миши опашки. Обаче понеже дядото ги беше сял с резерва, предпочитайки да направи излишъците на компост, не можеше да става дума за гладна смърт, но въпреки това Станислав се разпореди да се занесат в крепостта два сандъка с консерви, за да изкупи вината на екипажа си и същевременно да се отблагодари за гасенето.

Дядото прие даровете одобрително и се поинтересува:

— От човешки кораб сте ги отмъкнали, а?

Капитанът въздъхна. Напразно не му боднаха едно халозинче, докато имаха възможност.

— Дядо — ласкаво каза той, — не искаш ли все пак да отлетиш с нас? Ще те закараме до най-близката станция, а оттам с пътнически рейс ще се върнеш на родната планета.

— Как ли пък не! — едва ли не с ужас отказа той. — Мен и като човек никой не ме чакаше там, а тук имаме дом, стопанство, животни… — На, вземи! — Старецът извади от джоба си сгънат на четири лист хартия.

— „Аз, Ивалонкъйъйе Ждъйенръйфенпнеп — подчини се изуменият капитан, запъвайки се почти на всяка буква, — заявявам желанието си да напусна редовете на завоевателния космофлот и да остана на дадената планета с цел създаване на наблюдателен контролно-пропускателен пост и семейство. Моля да приемете оставката ми и да определите полагаемата ми се пенсия. Вярно записано от моя преносител“.

Отдолу стояха два подписа.

— А… хм… Семейство?! — успя единствено да каже Станислав.

— Стар съм аз вече за космическо нашествие — виновно обясни дядото. — Искам да се размножа, докато не е станало късно.

— Ъ-ъ-ъ… — Капитанът старателно се прокашля, придаде си официален вид и отсече: — Добре, редник, приемам оставката ти! Свободен си!

— Сержант! — ревниво го поправи дядото, подавайки му химикалка.

— А, да. — Станислав с размах надраска отдолу резолюция. — Ами, успех като цивилен. А нас, уви, ни чака път.

Екипажът тържествено, под прицела на картечниците и винтовката, напусна малката крепост. Вениамин трепна и нервно се обърна към звука от леко скърцане, но това се оказа не установка за картечница, а бодро вдигащото се на пилона черно-бяло знаме на контролно-пропускателния пост на мозъкоядите.

— Наистина, какво да прави на Земята? — разсъждаваше капитанът, докато корабът се готвеше за излитане. — Да доживее дните си в психиатрична болница? Не, нека остане тук. Свеж въздух, здрава храна, любимо хоби… Може още десетина годинки да си поживее за собствено удоволствие.

Екипажът тъжно и съгласно мълчеше.

* * *

По време на късната, но от това още по-вкусна вечеря Тед и Ден предпазливо хвърляха погледи на капитана, напрягайки се всеки път, когато той отваряше уста или пресрещаше погледите им. После разбраха, че няма да има възмездие, успокоиха се и се развеселиха. Поне Тиодор — рижият се държеше все така леко отчуждено, сякаш се беше върнал в началото на запознанството им и още не знаеше какво да очаква от тези хора.

Затова пък Полина беше съвършено щастлива, че всичко така чудесно се уреди и бърбореше без почивка.

— Чуйте какво прочетох в справочника! — В едната си ръка момичето държеше таблет, а в другата — вилица, с която така разгорещено жестикулираше, че на седящия редом Станислав много му се искаше да набоде нещо на нея, за да не остане без око. — Това не са никакви главокълвачи, а Solvendomus noctus, изключително интересен вид от семейство Solvendomus, което в болшинството си е съставено от слабо подвижни екваториални мекотели. А тези са активни земни същества, които живеят на глутници по десет-двадесет индивида, и се хранят, като ограбват симбиотичните подземни колонии на псевдомъхове и насекоми. През деня насекомите изнасят мъховете на повърхността за фотосинтеза, а през нощта ги прибират обратно и запечатват входа с много издръжлив материал…

— Който явно не отстъпва много на корабната обшивка — заключи Вениамин. — Сега става ясно защо те упорито искаха да влязат в крепостта. Помислили са я за своята естествена хранителна база, а вас за тези насекоми-защитници.

— Вие още не знаете най-удивителното! — не се успокояваше Полина. — Ферментът, изработван от челюстните жлези на Solvendomus, е способен не само да разлага широк спектър от вещества, но и да образува хелатни съединения със съедобните! Тоест, ако някой от вас се беше разтворил заедно със скафандъра си, щеше да се получи не еднородна локва, а многослойна!

— Това безумно ме радва — с чувство каза Тиодор, гледайки в чинията си, където, за беда, лежеше млечно-вишнево желе на различни слоеве.

— Добре, че вече сме в орбита — съгласи се Вениамин. — Между другото, Стаси… капитане, кога и накъде ще се насочим оттук?

Станислав се замисли. Завчера му се искаше да захвърли всичко, да се отърве от кораба и заедно с него от всички проблеми — освен финансовите, разбира се, но… „Мен и преди никой не ме чакаше там“. Да завърши дните си в наемна квартира, редовно превеждайки на банката половината си пенсия (или колкото там определи съдът, за да не умре длъжникът от глад), в самота — Венка не се смята, той пак ще си работи в болницата, ако не в онази, то в друга, терапевти от неговото ниво не се намират под път и над път… Дядото поне има оранжерийка.

Не, Станислав определено не искаше такъв край за себе си.

— Ще доставим товарите, както се договорихме — уж непринудено каза той, сякаш това се подразбираше от само себе си. — Обаче ни е необходимо ново трасе, което да отчете тази стартова точка.

— Аз направих — тихо каза Ден.

— Вече? — учуди се капитанът. — Хм… Ами, показвай!

Рижият седна по-близо, на стола, охотно преотстъпен му от Полина, извади от комуникатора вирт-прозорец, разпъна го по-широко и в гост-командната задълго се възцари тишина.

— Какво е това? — попита най-после капитанът.

— Нашето ново трасе — покорно повтори навигаторът.

— А защо е… ъ-ъ-ъ… такова? — не успя да намери достоен и същевременно цензурен епитет Станислав.

Тиодор заинтересувано надзърна зад капитанското рамо, също ококори очи и се изкикоти:

— А защо не, това сигурно ще е забавно!

— Аха, когато полицаите отворят черната ни кутия, намерена от космическите боклукчии, ще си умрат от смях! Ето това, например, какво е? — Станислав посочи с пръст дори не жълтото, а прозрачно сивото кръгче.

— „Пазара“, орбитална станция, на която всяка седмица се провежда търговия между продавачи и прекупвачи на контрабанда — рапортува навигаторът. — Данните са взети от картата на Роджър Сакаи, в официалните я няма, естествено.

— И те ще ни пуснат на станцията си?

— Ние ще ги помолим.

— Контрабандистите?!

— Ние много ще ги помолим.

— Ами ето тази? — Капитанът проследи линията по-нататък. — Тя направо си е червена, какъв смисъл има да минаваме през нея? Повисяхме на едно място в космоса, сега за разнообразие да повисим на друго?

— Тя работи, просто е стара и никак не може да получи сертификат. Но повечето използвали я кораби докладват за успешно гасене.

— Според мен, „ние“ и „успех“ са несъвместими понятия — промърмори Станислав. — А тук защо? Отклоняваме се от пътя си и заобикаляме много!

— Но пък всичките са зелени. Така е по-надеждно.

— Ден — капитанът се отчая да съвмести своята логика с кибернетическата, — кажи ми честно, марихуаната в каютата на Тиодор още ли е там? И всичките листа на мястото ли са си?

Навигаторът непоколебимо издържа погледа му.

— Ще бъдем на Мерак след осем дни, по пътя ще доставим елхата на Лида, а ако ни провърви, то и консервите на „Д-23“.

Станислав пак погледна схемата. Нейната налудност все така минаваше всякакви граници, но беше и също толкова съблазнителна.

— В крайна сметка какво губим? — озвучи мислите му пилотът.

— Здравия си разум — въздъхна капитанът, безнадеждно опитвайки си да си спомни кога за последен път е имал досег с него. — Добре, ще летим по този път. Но имай предвид…

— На моя отговорност — довърши Ден. — Помня.

* * *

На сутринта в някои зрънца хайвер се появиха големи сребристи очички. Те се движеха напосоки, от което изглеждаше, че в пашкула лениво се обръща едно единствено петнисто същество. Розовото сияние беше поугаснало и се беше разсипало на отделни дребни точки.

— Е, поне част от хайвера се развива нормално — отбеляза Вениамин, бавно осветявайки пашкула с лъча от медицинското фенерче. Обвивката изсветляваше и се виждаха свитите на спирала личинки, тъмни и с непропорционално големи глави. Неоплодените или загинали зрънца хайвер бяха почернели, но си оставаха еластични и не миришеха неприятно.

— И вече всеки момент ще се излюпи — с огорчение забеляза момичето. — Какво да правим? В енциклопедията пише, че меракийците снасят хайвера си на надвисващи над реките скали, личинките падат във водата и течението го отнася в океана.

— Не разполагаме с река — въздъхна докторът. — А с океан още по-малко.

— Дали да не поставим под пашкула кофа? — предложи Полина. — Все е нещо.

— Какъв смисъл има? В нея няма да се побере и една десета.

— Ами тогава две кофи… — Да се обрекат личинките на неминуема гибел й беше още повече жал, отколкото да се замрази хайвера.

— Това не е решение. В такъв малък обем водата бързо ще се развали, а и личинките ще започнат да растат и пак ще трябва да пожертваме част от тях. Освен да потопим цялата каюта във вода — невесело се пошегува докторът.

Полина още пет минути съсредоточено гледаше пашкула, навъсила вежди и гризейки нокътя си, после внезапно засия и се втурна към капитана.

Станислав Федотович стоеше зад пулта и разглеждаше изобразения на вирт-прозореца астероид със същото изражение, с което зооложката разглеждаше пашкула. Даже формата на двата обекта беше подобна, крушовидна. Само че капитанът не беше обезпокоен от наличието на живот там, а от пълното му отсъствие.

— Нещо е много тихо. Няма ни светлинка, ни митнически запитвания, ни отговор на нашето искане.

— Естествено, нали това е нелегална станция. — Тиодор, напротив, гледаше екрана с вълнението на ловец в засада. — Тя трябва да е тиха. Нека почакаме да се убедят, че не сме случайни пътници и знаем с точност къде сме долетели.

— Да не би контрабандистите да са сменили базата си?

— Едва ли, твърде много проблеми биха си създали. Може би просто не е пазарен ден?

— Трябва да е пазарен. — Навигаторът беше малко блед, но гласът му беше твърд. — Аз отчетох това при изчисляването на трасето.

— Станислав Федотович! — вежливо дръпна капитана за ръкава Полина. — Може ли да взема цистерната?

— Каква цистерна? — учудено се огледа той.

— Онази с водата, която е в товарния ни отсек — с невинно изражение обясни момичето.

— Със светената вода! — възмутено уточни Станислав. — Защо ти е?

— За богоугодни цели — увери го зооложката. — Личинките скоро ще се излюпят и им е нужен аквариум.

— Вземи кофа — отряза я капитанът, отново обръщайки се към безмълвния астероид.

— Ама, Станислав Федотович! Тя и без това ще се развали, манастирът сега е чак накрая на трасето!

— Може и да не се развали — със съмнение каза капитанът, който също се тревожеше от този въпрос — доставчикът беше гарантирал срок на годност само седем дни.

— А личинките със сигурност ще загинат без вода!

— Без храна също. И те уверявам, че това е още по-неприятна смърт. — Станислав си спомни как веднъж отрядът им беше обграден в една полуразрушена база и на тринадесетия ден две от момчетата предпочетоха да излязат под вражеския огън, за да не се побъркат от глад. Най-обидното беше, че същата вечер обсадата беше разкъсана.

— Ако добавим в цистерната малко тор и насочим към нея мощен сноп светлина в нужния спектър, то след няколко дни водата ще се напълни с микроорганизми — съобщи Полина, след като поразмисли. — Ето ви и храна за личинките. Разбира се, това не е този вид водорасли, с който са свикнали, но меракиецът казваше, че тяхната раса никак не е капризна. Освен това спорите на простите водорасли са много издръжливи, откриват се дори в открития космос. Може точно от Мерак да са долетели на първобитната Земя!

— А откъде ще вземем тор?

— Ами… — Зооложката смутено почеса носа си. — През средновековието хората успешно са наторявали пръстта с естествен тор. Трябва само да пресметна концентрацията.

— О, боже — каза Тиодор, щом схвана накъде клони тя. — Надявам се, че ти сама ще се заемеш с това?

— В цистерната има три хиляди литра! — възмути се момичето. — Сама и за цяла седмица няма да се справя, а водораслите ще потрябват утре или вдругиден. Ще сложа в ъгъла една кофа, става ли?

— Важното е да не признаваме на монасите какво сме направили с техния товар — въздъхна Станислав, предавайки се под натиска на съдбата и екологията. — Ще кажем, че светената вода просто се е развалила и сме я излели.

— Ура!!! — Полина с радостен писък се хвърли на шията му. — Станислав Федотович, обичам ви!

— Има сигнал — докладва Ден, отвори диалоговия прозорец и отстъпи встрани.

— Транспортен кораб „ЛПКВ-231“, вашето искане за кацане е получено — без да му мигне окото, съобщи контрабандистът като обикновен диспечер от космодрума. Той даже изглеждаше съответстващо: с изгладена бяла риза и вратовръзка, гладко избръснат, с лъскави и старателно сресани коси. — На борда имате ли оръжие, наркотици, нелегални пътници, ценни антикварни предмети или предмети на изкуството?

— Не — автоматично отвърна Станислав.

— Тогава за чий сте се домъкнали тук? — възмути се контрабандистът, излизайки от образ.

Капитанът се опомни, взе се в ръце и заплашително попита:

— А ти за чий ме разпитваш? Как пък няма да се отчитам пред всякаква паплач! Каквото карам, всичкото си е мое!

— Споко бе, човек, защо веднага се нервиш? — мигом даде на заден ход диспечерът (явно наистина беше дребна риба). — Работата ми е такава, да отсявам смотаняците и ченгетата! Теб кой те праща?

— Чувал ли си за Роджър Сакаи? — рискува Станислав.

— Е? — някакси помръкна и застана нащрек събеседникът.

— Той сега на станцията ли е?

— Как ли пък не! — изсумтя диспечерът и окончателно убеди капитана, че тук по-добре да не се хвали с това познанство.

— Има късмет — промърмори Станислав, — праща ме Балфер.

— Ама той нали умря?! — изуми се контрабандистът.

— Именно. — Капитанът впери в него толкова лош поглед, сякаш се опитваше да определи степента на съучастничеството му в това прискърбно събитие и наказанието, което заслужава.

— Какво карате? — побърза да се върне към по-приятна тема диспечерът. — Нали трябва да ви дам съответно място на пазара!

— А не може ли да искаме да купим нещо?!

— Тогава се плащат двадесет единици за вход. Безплатно е само за търговците.

— Добре де, наркотици — бързо размисли Станислав, обърна се към пилота и заповяда: — Покажи стоката.

Отначало Тиодор се взря учудено, а после възмутено в капитана, но все пак отиде в каютата си и донесе саксията. Диспечерът одобрително кимна, щом окончателно се убеди в благоненадеждността и закононепослушанието на гостите.

— Трети ред, деветнадесето място — каза той, като погледна в една таблица. — Търговете започват в дванадесет часа земно време, тоест след деветдесет и седем минути, и завършват в шест сутринта. През това време вратите на хангара ще бъдат затворени. Вътре има тоалетна, кафене също.

— А как при вас стои въпросът с гасенето? — небрежно попита Станислав, за да не се досети диспечерът, че това всъщност е единственият мотив да долетят при тях.

— Гасене при излитане — равнодушно съобщи той, — след търговете ще включим системата, че много като вас се изхитриха. Мислят си, че щом е свободна зона и могат да си правят каквото искат. Нищо подобно, ние следим за реда. Който шмекерува на „Пазара“ или краде от своите, той никога не се връща тук. Защото не си тръгва. Вървете в седми порт, координати…

В центъра на астероида засветиха четири светлинки, стандартен стиковъчен маяк: отгоре бяла, в левия долен ъгъл зелена, в десния синя. Оказа се, че корабът виси с едната си страна към шлюза и Тед, неохотно предавайки саксията на Полина, седна на пулта и започна да обръща транспортника.

— Не повече от двама души от кораб — монотонно инструктираше диспечерът, вече без да гледа в камерата. — Никакви киборги, андроиди и ГЧБР^[1], никакви оръжия за масово унищожение. Ако искате да продадете или да купите нещо такова, на „Пазара“ може само да се договаряте, а стоката да предадете в открития космос. В джобчето на гърдите на всеки един трябва да има бележка с името на кораба, където да се отнесе тялото.

— Тялото? — Гърбът на Станислав някак неприятно го засърбя.

— Не се бойте, връщаме ги, както се полага — увери го диспечерът. — Ние не сме някакви зверове все пак. А и е твърде скъпо да ги погребваме за наша сметка.

Връзката прекъсна.

— Е, какво? — преувеличено бодро се поинтересува капитанът, обръщайки се към екипажа. — Този път кой желае да ми прави компания?

* * *

— Тя мами! — възмущаваше се Тиодор след един час, макар че всичко вече беше решено. Полина, която набързо си правеше прическа със сешоара, показа на приятеля си дълго розово езиче. — Станислав Федотович, нека пак да теглим жребий! Ами ако там ви нападнат? Как ще се защитавате сам?

— Ако ни нападнат, нито двама, нито десетима ще можем да ги отблъснем. — Станислав дойде до неочаквания извод, че жребият се оказа удачен. — И двама чужди мъже ще привлекат доста повече подозрителни погледи от баща и дъщеря.

— И техния малък семеен бизнес — изкикоти се Полина, изключи сешоара и се приближи до масата за саксията. Тиодор бързо се вкопчи в нея от другата страна.

— Ама нали ще я донесете обратно?!

— Разбира се — увери го капитанът. — Ще й сложим такава цена, че никой да не се навие.

— В краен случай ще вземеш елхата — ехидно добави момичето и пилотът разбра, че е прибързал да разтвори ръце.

— Хайде, стига сте се занасяли. — Станислав свали фуражката, даде я на Вениамин и веднага стана някакси чужд и сякаш даже по-нисък. — Излизаме.

— Успхвтрг — прощално вдигна мазолестата си длан Михалич.

— Аха — съгласи се капитанът, който нищо не разбра, но оцени искреността на пожеланието.

Шлюзът на „Пазара“ се оказа трикамерен. Едва ли собствениците на станцията толкова се безпокояха за изтичането на въздух, по-скоро се застраховаха от невъзпитани гости, които щом се отвори вратата, радостно биха се хвърлили в атака… и щяха да опрат в масивна металокерамична стена. А зад нея в още една.

На изхода от третата камера имаше детектор, до който дежуреше единственият пазач, намръщен и сънен юначага с ръчен плазмомет. Когато Станислав прекрачи прага, системата бдително замига и запиука, но пазачът не обърна никакво внимание на това. Обаче старателно обискира невъоръжената Полина (изглежда заради любовта към процеса, а не към резултата).

— Ръката — изкомандва накрая той.

— Коя? — обърка се момичето.

— За която няма да съжалявате — промърмори юначагата, сръчно закопчавайки на китката на капитана тънка червена гривна.

— А какво е това?

Пазачът награди момичето със същото „украшение“, провери здравината на ключалката и лаконично отвърна:

— Входно билетче.

— Да бяхте го окачили направо на шията — невесело се пошегува Станислав, разглеждайки гривната. Съдейки по теглото й, при взрива китката ще се откъсне чак до лакътя.

— Шията после ще я откъснем ръчно — обеща юначагата, отново подпря стената и широко се прозя.

Можеше и да не питат къде да тръгнат — в края на дългия коридор бучеше и шумеше пъстро живо море. Над главите на хората се извисяваха космати гърбици и люспести муцуни, поклащаха се очи на дълги стъбълца, между краката се мярна нечия опашка.

— Охо, колко са много! — учудено прошепна Полина.

— Не по-малко от пет хиляди. — Станислав разбра защо в космоса беше така пусто около астероида. Участниците в пазара бяха долетели на него по-рано, може би даже преди денонощие, за да си купят по-добри места, да се наспят и да приведат стоката си в добър вид преди търговете. Охранителите в черни униформи с червени нашивки тъкмо отвориха огромната врата и събралата се пред нея тълпа започна с шум да се влива там.

Станислав и Полина се наредиха на опашката. Нямаше закъде да бързат, напротив, искаше им се да спечелят време и да се поогледат. За радост на капитана, никой не им обръщаше ни най-малко внимание. Продавачите заемаха места зад дългите, подредени в шест реда маси и разполагаха стоката си, ревниво поглеждайки съседите. Купувачите чинно течаха по каналите на пътеките, образувайки малки водовъртежи около интересните сергии.

— Аз мислех, че всичко ще бъде… по-зловещо — озадачено призна Полина. Освен оръжието, заемащо цял ред и в такова количество предизвикващо не повече емоции от отдела за битова техника, тук се продаваха и резервни части за корабни двигатели, и сухи дажби, и дрехи, и даже обикновени плодове, на които само произходът им беше нелегален. Едно плешиво старче-букинист, с добра щърба усмивка, консултираше купувач, нежно държейки в ръцете си старинна книга с наивна ярка картинка на корицата, а до него търгуваха с холокристали, на които бяха записани най-новите филми и песни.

— Аз също. — От тона на Станислав ставаше ясно, че той никак не е разочарован от това. — Аха, ето го и нашето място.

За закъснелите продавачи беше отредена най-малката забутана зад ъгъла масичка, което само зарадва капитана. Но още не бяха успели да се приближат към нея, когато отстрани нещо тресна, проблесна и точно в краката на „наркотърговците“ падна един димящ труп.

— Тоя урод се опита да ми плати с фалшив кристал! — възмутено закрещя в настъпилата тишина вече не толкова доброто старче и за доказателство хвърли на пода до трупа нещо малко и блестящо, което се разлетя на стотици пръски.

— А-а-а — с разбиране въздъхнаха наоколо и движението се възобнови. Над трупа се наведе най-близкият охранител и започна невъзмутимо да претърсва джобовете му в търсене на бележка.

— Е — шепнешком се поинтересува Станислав, — сега доволна ли си?

Полина само шумно преглътна и заобиколи трупа отдалеч.

* * *

Търговията с наркотици се оказа много скучна работа. Освен че конопеният разсад малко интересуваше купувачите, но и космолетците се сдобиха с конкурент с по-разлистено храстче. След всяка сделка той победоносно поглеждаше „семейството“, очаквайки да намалят цената, но явно „бащата и дъщерята“ много искаха да забогатеят.

— Ех, трябваше да си взема таблета с книгите — след час вече заскуча Полина.

— Върви да се разходиш из пазара — предложи Станислав, който реши, че тук като цяло е безопасно. Някои даже бяха довели децата си и те с радостни крясъци играеха на криеница под щандовете. Никой не стреляше по тях, макар че на доста им се искаше.

— Просто така? Ами ако охраната реши, че шпионирам?

— Ще кажеш, че баща ти те е пуснал да потърсиш подарък за рождения си ден, но засега не си намерила нищо интересно.

— А ако намеря? — с надежда попита Полина.

— Дъще — изразително каза капитанът, — нали не си забравила да сложиш в джоба си бележка?

Момичето притихна, с опасение и същевременно с горещо любопитство разглеждайки далечните редове. Навярно тя все пак щеше да се отправи на разузнаване, но в този момент поредният купувач равнодушно плъзна поглед по марихуаната, закрачи нататък, потрепна, обърна се, ококори очи и закрещя:

— Славик! — и започна енергично да си проправя път обратно.

На капитана силно му се прииска да се скрие под щанда или, напротив, да направи каменна физиономия и да заяви: „Припознали сте се“. Но това със сигурност щеше да се стори подозрително на охраната, затова се наложи насила да се усмихне приветствено и да възкликне:

— Вадим! Какво правиш тук?

— Скафандърът ми да се пръсне, това наистина си ти! — Старият познат понечи да го прегърне направо през щанда и Полина едва успя да измъкне попадналата в „клещите“ саксия.

Не можеше да се каже, че бившите космодесантчици бяха големи приятели по време на службата си, просто дружаха по необходимост. Освен това Вадим беше ранен и се уволни четири години по-рано от Станислав. Но в цивилния живот всеки от твоя полк ти се струва като брат, да не говорим за човек от собствения ти взвод, с когото неведнъж си стоял гръб до гръб.

В друга ситуация Станислав също щеше да му се зарадва.

— А аз чух, че си се пенсионирал! — Вадим заобиколи сергията и стисна капитанските слепоочия с длани. Станислав се ужаси, че приятелят му ще тръгне да го целува, но той само завъртя главата му наляво-надясно, изучавайки го придирчиво от всички страни. — Мисля си аз, свършено е вече с нашия Славик, седнал е на пейката пред блока с бабичките пенсионерки. А ти, я какъв си юнак, станал си наркотърговец!

Ушите на Станислав предателски почервеняха.

— Аз даже отначало не те познах — продължаваше да излъчва възторг от срещата бившият му колега, — побелял си, понапълнял си, даже шкембенце си заформил. Добре ли върви бизнесът?

Капитанът бързо глътна корема си и за пореден път си обеща, че ще прави лицеви опори и коремни преси не от време на време, а ежедневно сутрин и вечер.

— Ами върви по малко — промърмори той.

Самият Вадим не се беше променил особено, само косата му беше пораснала до раменете, около очите му се бяха прибавили бръчки и движенията му бяха станали някак припрени. Отляво на колана му все така висеше в ножницата си голям армейски нож, познат на Станислав още от службата, вдясно от кобура стърчеше дръжката на бластер, новичък и два пъти по-масивен от капитанския.

— А това твоята приятелка ли е? — Приятелят му най-накрая обърна внимание на Полина.

— Дъщеря ми. — Станислав неловко я прегърна през кръста, надявайки се, че го прави достатъчно бащински.

— Толкова голяма? — учуди се Вадим. — Ти май казваше, че не си женен! Грехове на младостта, а? — лукаво намигна той.

Станислав наведе очи и с въздишка разпери ръце.

— Много е хубавичка! — Колегата отстъпи една крачка назад, за да разгледа по-добре „роднините“. — На теб се е метнала, даже има същата упорита трапчинка на брадичката. Изглежда, че и характерът е твоят, нали?

Капитанът и момичето смутено се загледаха един в друг, за пръв път забелязвайки тези проклети трапчинки.

— Ъ-ъ-ъ… А ти как си?

— О-о-о, моите приключения ще стигнат за цяла книга! — мечтателно обърна очи Вадим. — Вероятно и ти самият има с какво да се похвалиш, стари мошенико! Да идем в бара да пием по едно малко и по едно голямо, а щерка ти ще се справи тук и сама, нали? — Приятелят му с правото на „чичо“ я ощипа по бузата.

Полина изписка и оскърбено го плесна по ръката, но нахалникът само се разхили.

— Да вървим — съгласи се Станислав, разбиращ, че няма друг изход. — Поли, ако има нещо, веднага ме извикай. Хангарът май е екраниран отвън, но ще можем да се свържем един с друг.

— Добре, татенце — унило се съгласи Полина.

* * *

— И дори няма връзка с тях! — с досада каза Тиодор, щом за десети път се убеди в този тъжен факт. — По дяволите, трябва да чакаме още четири часа и половина.

— Върви да спиш — посъветва го Ден, който беше станал от пулта точно с тази цел.

Вениамин и Михалич вече си бяха легнали с идеята, че ако до шест сутринта няма да има новини, по-добре да убият времето.

— Изобщо не ми се спи — махна с ръка пилотът, почовърка в настройките на вирт-прозореца и внезапно се оживи: — Охо, а в тази дупка има инфранет!

— Нали това не е проста дупка, а контрабандна — забеляза навигаторът. — Вероятно и цената му е съответна.

— Нищо, ако само погледна новините и проверя пощата, няма много да се охарчим.

Тед отиде да си направи кафе, но бурканчето се оказа празно. Наложи се да иде в склада, дълго да рови по рафтовете в търсене на ново, а после да си вземе душ, понеже някакъв идиот (пилотът старателно прогони подозрението, че е самият той) е сложил на края на най-горния рафт отворен пакет със сода, който Тед, без да иска, събори върху себе си.

Но затова пък уби още четиридесет минути.

На пулта Тед се върна, облечен с нова черна тениска с пентаграма. В лявата ръка държеше ябълка, а в дясната — джобно ножче за разрязването й. Ден вече го нямаше в гост-командната, комуникаторът на капитана все още мълчеше, в шлюза никой не напираше да влезе.

— Пак ти! — възмути се младежът, сложи ябълката на края на пулта и измъкна от креслото настанилата се там котка.

Тя се отпусна като парцал и замяука, раздразнено размахвайки опашка. Пилотът на око прецени разстоянието до диванчето, канейки се да подари на наглото животно възхитително усещане за полет, но не успя да замахне — в центъра на екрана замига иконката за спешно повикване.

— Маша, свържи ме! — бързо извика Тиодор, надявайки се, че капитанът е намерил начин да влезе във връзка с тях.

Изкинът послушно разгърна диалогов прозорец, но в него се появи не Станислав и дори не честните контрабандисти с трупа му, а непозната лелка на около четиридесет и пет години, тъмнокоса, малко пълновата и съдейки по яката й, облечена в прост домашен халат. А и повикването се оказа извънпланетно, чак от Нов Бобруйск.

— Здрасти — разочаровано каза Тед.

— Добър вечер — запъна се лелката и го изгледа малко странно. — Извинете, не знаех, че при вас е толкова късно.

— Нищо, аз и без това не спях — успокои я пилотът и заби ножа в ябълката. Тя не попадаше в обзора на камерата, но се чу характерно хрущене.

Събеседничката му трепна и се напрегна още повече.

— Моля ви тогава да събудите Полина, защото не знам кога друг път ще успея да се свържа с вас.

— Защо?

— Как така защо? — обиди се лелката. — Аз да не би да нямам право да поговоря с родната си дъщеря, която вече една седмица, незнайно защо, не ми се обажда и не ми пише?

— Естествено, че имате — убеди я поуплашеният младеж. Отношенията с майките на приятелките му никак не вървяха. Високият мускулест космолетец с тридневна четина, горещи мексикански очи и нахална белозъба усмивка, миришещ на бира отдалеч, по някаква причина им ставаше неприятен от пръв поглед (явно беше свързано някак с това, че на дъщерите им ставаше приятен). — Но, за съжаление, в момента тя не е на кораба.

— А къде е? — още по-подозрително се осведоми лелката.

Пилотът се поколеба. Да съобщи на любящата майка (съдейки по разказите на Полина, даже хиперлюбяща), че единственото й детенце се е отправило на сборището на контрабандисти да търгува с наркотици, май беше твърде безразсъдно.

— Разхожда се по магазините — излъга той.

— В два часа през нощта? — Лелката нервно повиши глас и като че ли си представи ужаси, по-страшни от контрабандата.

— Ъ-ъ-ъ… Ами да, в местния мегамаркет има голяма нощна разпродажба и Поли реши да иде на шопинг — започна да шикалкави Тиодор.

— Сама?!

— Не, с капитана.

— Сами?!!

— Помага му да избере подаръци за жена му и децата — намери какво да каже пилотът, но майчиното сърце и не помисли да се успокои.

— Тоест той безсъвестно използва детето ми за лични цели?

Котката, на която вече й омръзна да виси във въздуха, внезапно се изви и успя да стигне Тед със задните си лапи.

— А-а-а, ще те убия!

Младежът изпусна бунтовничката и разтърси ръка, ронейки по пулта ярки капки кръв. Една от тях цопна точно в средата на уеб камерата и, съдейки по пребледнялото лице на събеседничката, изглеждаше много ефектно на голям екран. Лелката не зададе никакви въпроси повече, а след секунда направо прекъсна връзката.

Пилотът изруга и тръгна към медицинския отсек за дезинфекциращо средство.

* * *

Вадим наливаше по равно в чашите, но се напи много по-бързо от Станислав. На него не му се налагаше да нервничи как е „дъщеричката му“ и няма ли контрабандистите да нападнат кораба му, проверявайки този ли е, за когото се представя, или желаейки да завладеят безплатно стоката му.

— Марихуаната, Славик, е минала работа — със заплитащ се език разправяше „старият приятел“. — И печалба малко, и ако те хванат, ще ти лепнат максимална присъда като за твърди наркотици. А и проблеми много, поработих аз малко и я зарязах. Никак не е гот, не знаеш какво тези наркомани ще направят за една доза. На моя колега една кучка в абстиненция му отхапа ухото, представяш ли си?

След половин час Станислав се изпълни с искрено съчувствие към работата на внедрените в бандитските свърталища полицаи — противно му беше даже да слуша тези дрънканици, а да не говорим да се съгласява с тях.

— Така че зарязвай, Славик, тази гадост — Вадим сърдечно прегърна приятеля си със свободната ръка, — правилно казваше мама: „Наркотиците са лошо нещо!“ Друго нещо е търговията с роби.

Станислав се задави и разля половината от чашата, а втората половина я изкашля.

— Водката не струва, аха — съгласи се бившият му колега, като гаврътна пълна чаша на екс и даже не се намръщи. — Но нищо, скоро ще направим една далавера и ще имам не само за коняче, а и за черно хайверче.

— А това нима е… м-м-м… гот?

— Откъде накъде? Важното е правилно да се подбере стоката — небрежно, сякаш говореше за превоз на добитък, съобщи Вадим. — За да не се съпротивлява много и никой да не го търси, а и да го търси, да не може да докаже нищо. Между другото, на моя шеф му трябват надеждни хора — намигна той, — искаш ли да те препоръчам?

— Ще си помисля — измърмори капитанът, едва сдържайки повдигането си. — Първо трябва да отгледам и задомя дъщеря си, а после може и да се впусна в приключения.

— Семейството е свято нещо! — хлъцна съгласно Вадим. — Само че защо после? Ако се съгласиш, тя ще стане такава богата булка, че годениците ще се редят на опашка.

— А на нас защо ни е такъв годеник? — Станислав все пак се беше понапил толкова, че да прояви бащинска ревност. — С пари щастие не се купува!

— Ето защо те обичам, Славик — Вадим за пореден път си наля водка и я разреди с прочувствена сълза, — за доброто ти сърце. Ако те погледне човек, ще си каже, че си абсолютен сухар, ще убиеш и няма да се намръщиш, а ти дълбоко в душата си си дете, което и досега вярва в приказките за благородни рицари… или, хе-хе, вече разбойници? Помниш ли как ме носи три километра, защото бях с прострелян крак, а Рижия Досадник крещеше, размахваше бластера си и искаше да ме оставиш, защото задържаме отстъплението?

„По-добре да те бях оставил“ — с досада си помисли Станислав.

— Ти сега си ми като роден брат — тържествено обяви Вадим и така го удари по рамото, че ставата му изпращя. — Моят кораб е и твой кораб, твоите проблеми са и мои проблеми! Ако има нещо, само ми кажи, ще го направя като за себе си!

— Вадик, и аз много те обичам — търпението на „братчето“ свърши, а и бутилката се поизпразни, — но трябва да отивам на работа. Много се радвам, че си поговорихме, надявам се, не за последен път.

Приятелят му разочаровано застена, но не настоя. Свирна на бармана и с поглед му нареди да смени празната бутилка с пълна. Измъкна от поставката една салфетка и начерта на нея няколко цифри и букви.

— Ето, ако размислиш, пиши. Винаги са ни нужни такива хора!

— Задължително. — Станислав смачка бележката в джоба си и тежко се плъзна от високия бар стол. Тръсна глава, опитвайки се да съобрази коя от вратите е изходът, а коя е входът към тоалетната, после реши, че и двете ще му свършат работа и тръгна към най-близката.

Вадим остана да седи на бара и пиянски да се хили на танцьорката.

* * *

На Полина й стана още по-скучно без Станислав Федотович и тя започна така да се прозява, че клиентите, дори без да питат за цената, заобикаляха сергията отдалеч. Въпреки солидните размери на хангара, вътре вече ставаше задушно и още повече й се спеше.

Съседът-производител на канабис също заскуча, пикът на продажбите мина и контрабандистът реши да се пораздвижи, като се разходи покрай редовете.

— Как е, конкуренти, май не върви търговията? — подигравателно попита той Полина.

— Върви — възрази момичето, уязвено от самодоволната муцуна на конкурента — кръгла, охранена, с контешка къса брада. — Ка… Татко тъкмо отиде да сключи договор за цялата стока.

— Ами? — смая се наркотърговецът. — На кого му трябва тоя боклук, че и на такава цена?

— Това не е боклук, а последното достижение на селекцията, с повишено съдържание на канабиноиди — презрително го прекъсна Полина. — Един храст е колкото три обикновени.

Наркотърговецът скептично изхъмка, но не продължи. Разгледа марихуаната от всички страни, замислено подръпвайки брадата си, и реши:

— Добре, ще взема за проба. Дори ако лъжеш, вие със своята „конкуренция“ ми донесохте нелоша печалба и мога да си позволя дарение за бедняците.

Полина се опомни и измъкна саксията от грабливите ръце на клиента.

— Извинете, но храстът вече е резервиран! — уплашено забърбори тя. — Нашата партида е точно от сто броя и това е стотният.

„Не лъже“ — убеди се и още повече се заинтересува контрабандистът.

— А ако го купя на двойна цена? — предложи той. — Ще излъжеш татко си, че случайно си го изпуснала и се е счупил. Е, ще те напляска, но пък най-после ще можеш да си направиш приличен маникюр.

— Не — отсече оскърбената Полина. Тя режеше ноктите си по микробиоложки навик късо, смятайки, че това е много по-красиво (и най-важното по-удобно!) от дългите изрисувани нокти. — Аз никога не лъжа татко.

— Ами както искаш — разочаровано се предаде наркотърговецът.

Момичето още малко постоя, ругаейки наум капитана и любвеобилните му приятели, а после си помисли, че щом съседът така спокойно напусна мястото си, то и на нея нищо не й пречи да го направи. Освен това Полина успя да се убеди, че тукашните закони, макар да са, меко казано, оригинални, са ефективни. А ако някой открадне саксията, къде ще се дене с нея от затворения хангар?

Отначало момичето се оглеждаше всичко наред ли е, но после се натъкна на зоологическия сектор и забрави за всичко друго. Въпреки посещението на новобобруйския ксенозоопарк и живия ъгъл на биологичния факултет, по-рано Полина беше виждала тези същества само препарирани или на картинка. Зооложката омагьосано преминаваше от сергия на сергия, радвайки се за Станислав Федотович — ако тя имаше пари, не би могла да устои пред черната карахамска катеричка. Пухкавото животинче с огромни очи седеше на пода на клетката, трогателно държеше в сините си люспести лапички парче пластмаса, изкъртено от обшивката и методично го трошеше. Полина си помисли, че нея вече строгият капитан навярно би обикнал. Впрочем рибата-медуза също беше прекрасна. Нея можеха да я пуснат в цистерната, когато се освободи от меракийските личинки. Даже не е нужно да иска разрешение, рибата-медуза и без това не се вижда в прозрачната вода, може само случайно да се напипа. Или тя да те напипа.

Но повече от всичко момичето се впечатли от сергията с насекомите. В пирамидата от прозрачни кубове с капачета щъкаше, шумолеше, чегърташе и скърцаше такова богатство, че Полина се залепи плътно до него, така охкайки и стенейки, че всеки мъж би отдал половината си живот за способността да доведе една жена до такова състояние. Тоест всеки човешки мъж, а продавачът беше само хуманоид.

— От какво се интересувате? — със скърцащ глас се осведоми кентавриецът. Такова внимание към стоката му, наполовина състояща се от редки защитени видове, а наполовина от категорично забранени за износ, леко го изнервяше.

— От всичко — разсеяно отвърна Полина. — Какъв великолепен образец на Scolopendra gigantea! Обаче сърпоносната жужелица е малко вяла и окраската й не е ярка. Отдавна ли сте й правили ултравиолетова вана?

— Миналата седмица — обърка се продавачът, свикнал той самият да консултира некадърните новаци.

— А трябва през ден! — строго го смъмри зооложката и отиде до следващия терариум. — И защо тук има само една нимфа^[2] на млечната мечка?! Това е колективно насекомо, то ужасно страда от самотата! Длъжен сте незабавно да му намерите приятелка!

— Всъщност аз току-що я продадох — озъби се кентавриецът, с изумление усещайки слабо чувство на срам.

— Надявам се, че сте предупредили купувача, че й е необходим рой най-малко от три насекоми?

— Аха — излъга купувачът и нервно премигна с третия си клепач. Млечната мечка беше купена от земляни с дръпнати очи за някакво чудновато средство за дълголетие.

— А тук какво има? — Полина почука с пръст по стъклото. Отделението беше празно, ако не се счита късчето кора и странната клонка, приличаща на виолетово перо с черна сърцевина.

— Scarabaeus terribilis — снизходително отвърна продавачът (поне за едно нещо всезнайката не е в час!) — Леразийски скарабей, крайно отровно членестоного, едно ужилване на което е достатъчно, за да…

— … убие кентавриец на място, човек в течение на седем до десет минути, а леразиец да принуди да откъсне поразения си крайник — обидено го прекъсна Полина. — Знам какво е това. Просто не го виждам. Също ли сте го продали?

— Какво?! — Продавачът надникна в аквариума от своята страна, развълнува се още повече, обиколи сергията (и внезапно се оказа по-нисък от Полина с половин метър — явно беше стоял върху някакъв сандък), отмести момичето и се лепна за стъклото. После се осмели да открехне капака и да преобърне кората с клонката, но скарабеят и там не се оказа.

Полина се наведе и погледна под щанда. Оттам с неодобрение я изгледаха двойка изненадани хлебарки, които не приличаха особено на домашни любимци, избягали от стопанина си.

— А това самец ли беше или самка?

— Самец — простена продавачът и щом съобрази накъде клони зооложката, заедно с нея вдигна глава към тавана.

Под самия покрив кръжеше размазано оранжево петънце. Полина напрегна слуха си и различи далечно басово бръмчене и дори сухото щракане, с което бръмбарът се удряше в червените очи на камерите за наблюдение.

— Бедничкият — съчувствено каза зооложката. — Той е убеден, че това са яйчните камери на самките, които светят през размножителния период. Самките са безкрили и когато достигнат полова зрялост, се качват на високите дървета и увисват на някое листо, за да привлекат вниманието на партньора: у тях най-добре е развито зрението нагоре…

— Знам как се размножават тези проклети гадини! — извика търговецът. — Трябва да го хванем, докато не е ужилил някого!

— От друга страна — меланхолично отбеляза Полина, любувайки се на пламенния влюбен, — щом ужили някого, веднага ще го хванем. Той има много мощни назъбени челюсти, които е трудно да бъдат освободени от меките тъкани…

Търговецът се оцвети в сиви петна на зелен фон. През това време бръмбарът реши да превземе крепостта с прекрасната дама, като я таранира. Спусна се по-ниско, засили се, с все сила се блъсна в прозрачната преграда и, зашеметен, като камък полетя надолу. Кентавриецът и Полина един през друг се хвърлиха към него. Въпреки че кльощавото телце на търговеца му даваше преимущество в лавирането, момичето преуспя в разблъскването. След тях се носеха отчаяни ругатни и пожелания (дори и обещания) за извиване вратовете на бързаците, но ако някой стреля по тях, то не ги улучи.

Скарабеят падна някъде в средата на залата — мястото на катастрофата можеше да се определи само с точност до пет метра. Натам вече бързаше охраната, привлечена от чудовището, мяркащо се на мониторите за наблюдение. Щом разбраха, че това е само един бръмбар, охранителите отначало се успокоиха, а после разбраха какъв бръмбар е точно и се разтревожиха още повече. Новината не се хареса и на най-близките продавачи и клиенти и скоро в епицентъра на падането останаха само четирима строги младежи в униформа, старателно обръщащи стоката по щандовете и в сандъците, кършещият лапите си кентавриец и Полина, която с готовност помагаше в търсенето, докато не се сблъска с единия от охранителите.

— А ти какво правиш тук? — раздразнено се поинтересува той. — Това е твоят бръмбар, така ли?

— Не, но аз съм квалифициран зоолог — гордо съобщи момичето. — Знам как да се оправям с него.

— А знаеш ли как да се оправиш по пътя до мястото си? — грубо я прекъсна охранителят. — Хайде тръгвай нататък и по-живо!

Под дулото на ръчния плазмомет Полина охладня към ентомологията и унило се завлачи назад. Станислав Федотович още не се беше върнал, а марихуаната стоеше на щанда. И то каква! Висок разклонен храст, опасно клатещ се от всеки повей, защото малката пластмасова саксия с труд го поддържаше в равновесие.

— Ей, какви са тези глупави шегички?! — възмутено закрещя Полина, която веднага заподозря виновника за тази чудна метаморфоза. — Веднага ни върнете нашия канабис!

— Ама ето го него — направи се на глупак „конкурентът“.

— Това е друг!

— Откъде го измисли? — насмешливо показа зъби наркотърговецът. — Саксията ваша ли е? Ваша е. Тук е топло, светло и той малко е пораснал, докато ти си се шляела някъде.

— С половин метър?

— Ти самата каза, че е нов уникален сорт — открито й се подиграваше „конкурентът“. — Кажи, Труп, нали порасна направо пред очите ни?

Старчето-букинист закима и се закиска, оголвайки редките си жълти зъби като истински вампир.

— Ще се оплача на охраната! — с пресеклив глас обеща момичето, стискайки юмруци.

— Ами опитай — лениво се съгласи конкурентът. — А аз ще послушам къде ще те прати тя.

Уви, Полина и така знаеше къде. Дори ако успее да докаже, че са подменили храста, то какви претенции може да има, щом новият е много по-разкошен? Момичето ярко си представи как безутешният Тед й нахлупва саксията на главата.

В средата на залата някой истерично закрещя. Полина безпомощно махна с ръка към негодника и се втурна нататък, надушвайки с нюха на зоолог, че това е по нейната част.

Трима охранители продължаваха да търсят бръмбара, а четвъртият да пъди любопитните. Тукашната публика беше твърде корава, за да се паникьосва и да разбива вратите, но изискваше незабавно да се ликвидира опасността. В крайна сметка са платили за безопасността си!

— Казах ви да се разотивате! — за стотен път повтори вече прегракналият охранител. — Няма нищо интересно!

Тълпата не вярваше, мърмореше и се възмущаваше, а някой даже успя да се прокрадне отзад и да го удари по рамото.

— Що за… — Охранителят се огледа, но не откри чужда ръка на рамото си. Обаче там седеше някаква гадина, горе-долу със същия размер, приличаща на огромна мокрица с бодлива хитинова черупка, изпод която като остриета на ножица стърчаха не изцяло прибраните крила. Дългото членесто коремче завършваше с три дълги черни игли, а под тях мърдаха многочислени псевдокрачета. Главата на тварта сякаш липсваше, но когато от отворите в черупката се показаха мустаци и приветливо се извиха към пребледнялото му лице, охранителят разбра, че с бръмбара всичко е наред. Обаче с него самия май не е.

Във възцарилата се тишина писъкът на някаква нервна женица прозвуча като сирена за въздушна тревога, а в следващия миг охранителят откри, че към него са насочени около сто и петдесет разнокалибрени дула, някои от които доста причудливи, в това число трите плазмомета на собствените му колеги.

Но докато младежът набързо се прощаваше с живота, през тълпата с отчаян вик:

— Спрете! Може да го убиете! — се промуши едно тъмнокосо момиче и мъжествено закри с гърди охранителя (поне от едната страна).

Уви, младежът не успя да се зарадва, че в този жесток свят още има такива храбри и добросърдечни хора. Момичето, без да му обръща ни най-малко внимание, внимателно подаде лакътя си на бръмбара. Той помисли, опипа го с мустаци и величествено пропълзя на ръкава на зооложката. Заобиколилите ги ахнаха и дружно поместиха оръжията към нея. Охранителят с облекчение припадна.

Без да забелязва тази суматоха, Полина се наведе над беглеца и го понесе обратно към клетката, като нежно му гукаше:

— Ах, миличкият ми… Ах, сладичкият ми…

Бръмбарът поласкано мърдаше мустаците си. Тълпата се разделяше пред тях като морето пред библейския пророк.

Момичето благополучно дойде до зооложките редици, внимателно наведе лакътя си и бръмбарът, като се поколеба малко, благоволи да се върне в покоите си. Търговецът бързо хлопна капака, заключи вратичката, рухна на стола и изтри потта от челото си.

— Той има специфично зрение и твърде малък мозък, за да възприеме човек като едно същество, а не като набор от фрагменти — обясни Полина, обръщайки се към аудиторията, застинала в нямо благоговение. — В естествена среда той се храни с други насекоми и дребни животни, а лакътят за него е голям и изигра ролята на клонче. Но ако бях протегнала пръста си…

Момичето почука по прозрачната пластмаса, бръмбарът мълниеносно се хвърли към плячката и украси стената на клетката с розово петънце отрова.

— Ах, прекрасният ми той — с умиление каза зооложката, целуна пластмасата в отговор и под дружните възхитени аплодисменти тръгна към своя щанд.

Обаче не й дадоха да отиде далеч.

— Ей, момиче! Я стой!

Полина се огледа и видя тримата настигащи я охранители. Сърцето й заби по-силно и й заповяда незабавно да ускори крачка, но мозъкът цинично възрази, че все едно ще я стигнат и само ще стане по-лошо.

Впрочем не се наложи да вика капитана на помощ.

— Ти, такова… — Отблизо охранителите се оказаха не свирепи горили, изобличили мошеничката, а съвсем любезни и даже малко смутени младежи. — Накратко, искахме да ти благодарим. За нашия колега и изобщо за всичко.

— Благодарете ми — величествено позволи Полина, изпъчила гърди и поруменяла.

Охранителите охотно занареждаха комплименти. Първо за безстрашието на момичето, после за красотата и ума й, а накрая я поканиха в бара да пийнат за запознанството.

— О, не — сепна се Полина. — Ъ-ъ-ъ… татко ми забранява да пия!

— А той как ще разбере, ако набързо обърнем по чашка?

— Ами той вече пие там — смутено призна момичето.

Момчетата се разхилиха и отстъпиха.

— Добре, сладурче, върви да работиш. А ако случайно възникнат някакви проблеми, ние сме наблизо!

— Ами всъщност… — Зооложката отмъстително изгледа зеления храст в края на реда. — Имам един проблем… Вярно, че той ме уверяваше, че вие няма да можете да ми помогнете, така че даже не знам дали да ви кажа…

Охранителите на мига престанаха да се усмихват, намръщиха се и я помолиха по-отблизо да ги запознае с този песимист.

* * *

Полина посрещна капитана с невинния вид на Пепеляшка, успяла да се прибере от бала преди злата мащеха. Малко наклоненият канабис стоеше на предишното си място и за приключенията му напомняха само няколко прашинки пръст на сергията. „Конкурентът“ хвърляше злобни погледи към „семейството“, лилавеейки с ударената си челюст, но когато Станислав се заинтересува от този феномен, страхливо се обърна.

— Е, как мина? — със сладък гласец се осведоми „дъщеричката“.

— Нормално — промърмори „татенцето“, като избягваше погледа й. — А тук как върви?

— Нормално — на свой ред излъга Полина, използвайки момента бързичко да смете пръстта на пода.

— Ще идеш ли да се поразходиш?

Момичето потръпна:

— Не, нещо не ми се иска. А защо главата ви е мокра?

— Изпотих се. — Капитанът прокара през косата си пръсти, за да ги среше поне малко. Студената вода го беше ободрила, остана само гадният вкус в устата му и още по-гадното чувство на срам, макар че Станислав нищо не беше направил. Брат, как ли не. Позор за семейството. А уж беше добър човек, даже беше получил няколко награди за героизъм и храброст… Сигурно много са потрябвали за търговец на роби.

Капитанът погледна комуникатора. До отварянето на вратата оставаха още два часа, но повечето търговци вече бяха покрили щандовете си с куполи със силово поле и дремеха на еднократните пеноматраци, балони, с които се продаваха от автомата на входа, заедно с кафе и сок. Всички, които искаха да си купят нещо, вече го бяха направили и от вратата на бара, полупразен преди час, стърчеше дълга опашка. Край най-далечния ред бързо крачеше самотен човек и Станислав по някаква причина се втренчи в прегърбената, някак позната фигура. Не може да бъде, нали капитанът го остави мъртвопиян и канещ се да продължи в същия дух! Впрочем в бара продаваха „изтрезвин“, термоядрен коктейл от пет легални (и не особено) препарата, удрящ черния дроб, но мигновено проясняващ главата. Станислав също би го погълнал с удоволствие, ако не беше огромната му цена. Но Вадик имаше пари… Може шефът му да му се е обадил, да му е поръчал нещо важно и затова спешно да е трябвало да изтрезнее.

„Всъщност какво ме интересува този бандит? — Станислав се принуди да се извърне. — Само да не ми досажда пак.“

— Станислав Федотович, наистина ли всичко е наред? — уточни Полина. — Изражението ви е някак странно.

— Просто се уморих. — Капитанът показно замига, потри с длани бузите си и започна да рови в комуникатора си за някаква проста игра от рода на пасианс, за да убие времето.

Игра се намери, но така и не му помогна да се отърве от противното тягостно усещане, че космодесантчикът Вадим е загинал в онази битка и колегата му Славик не е успял да го довлече до спасителния катер…

* * *

— Е, най-после! — приветства „наркотърговците“ измореният и сънен, но упорито дочакал връщането им Тиодор. — Всичко наред ли е?

— Естествено — небрежно отвърна момичето, сякаш не се беше съмнявала в успешния край на начинанието. — А къде са останалите?

— Къртят най-безсъвестно — изказа ги пилотът.

— Просто нашите нерви са по-здрави — пошегува се Вениамин, излизайки от каютата с капитанската фуражка в ръка. Всъщност той не беше спал никак добре и даже се зарадва на будилника, навит за шест часа.

— Вие се безпокояхте за двама, а той за трима — изкиска се Полина, връщайки канабиса на пилота.

— Не е вярно, само за един — измърмори Тед, придирчиво оглеждайки всеки лист. — Е, какво, може ли най-накрая да се погасим и да отлетим?

— Да, след половин час ще започнат да пускат. — Станислав нахлупи фуражката и веднага се почувства много по-добре. — Тъкмо ще успеем да изпием по кафе.

— Не, нека бързичко да преместим цистерната от товарния отсек в жилищния! — сепна се зооложката. — В открития космос това ще е много по-трудно да се направи.

— Защо? — учуди се капитанът. — Да не би да не минава през вътрешната врата?

— Минава, но там всичко е задръстено с кутии с консерви и ще трябва да ги преместим. По-лесно е да я вкараме през външния шлюз.

Станислав хвърли тъжен поглед на кафеварката и навярно покойните меракийци започнаха неудържимо да кихат на оня свят.

В гост-командната безшумно и незабележимо се появи Ден, все така облечен с пуловер. Явно киборгът беше чул за цистерната, защото в очакване застана до шлюза.

— Добре — примири се капитанът, — да вървим.

Цистерната тежеше около четири тона заедно с водата, но за щастие производителят я беше снабдил с колелца, така че основният проблем беше да се преместят от пътя й останалите стоки, стратегически подредени по реда на станцията, за която бяха предназначени. Уви, заради промяната на маршрута този ред се превърна в хаос, по-сложен от кубчето на Рубик, което е било в ръцете на дете. Но наистина беше по-лесно да откопаят цистерната от страната на външния шлюз.

— Нашата елхичка нещо е оклюмала — загрижено забеляза Полина. — Дали и нея да не я пренесем в някоя каюта?

— Кажи още, че на консервите им е скучно — изсмя се Тиодор, откачайки закрепванията.

— Ама наистина, виж колко е бледа! Сигурно светлината не й е достатъчно. Или тора.

— Не ми говори за тор — изстена пилотът. — Мечтая си по-бързо да забравя тази позорна страница от биографията си.

Пристанищните охранители озадачено наблюдаваха как екипажът избута цистерната от единия шлюз и я вмъкна през другия — на същия кораб. Но не попитаха нищо, от което Станислав се почувства още по-глупаво.

За да влезе цистерната в каютата, потрябва хирургична точност. Диаметърът на цистерната и ширината на вратата се различаваха буквално със сантиметър. Добре, че беше в полза на вратата.

— Между другото, майка ти звъня — спомни си пилотът, бутайки цистерната от своята страна.

Ден я направляваше отляво, а докторът и капитанът бутаха отзад.

— Така ли? — разстрои се Полина. — Жалко, че сме се разминали, междупланетните разговори са толкова скъпи, останаха ми пари само за няколко минути… Не искам мама да се досети за това, нали я излъгах, че съм си намерила много добра и високоплатена работа. А какво искаше, знаеш ли?

— Май просто да се убеди, че всичко с теб е наред.

— И?

— Боя се, че не се убеди — призна Тед. Последните метри минаха като по масло и бутащите, които не го очакваха, едва не изпопадаха на пода.

— Защо?

Пилотът не успя да отговори. Вратата на каютата беше отворена по-отрано и котката не пропусна да се възползва от това. В долната част на грозда зееха няколко дупки от захапване и веднага се хвърляха в очите, заради перлената, маслено блестяща слуз, протекла от повредения хайвер.

— Ама че идиотка! — възкликна пилотът. — За какво й е притрябвала тази гадост? Тя даже не мирише на храна.

— Може би в един от циклите на развитие на меракийците влиза яденето на хайвер от хищниците и той отделя привличащи ги феромони? — започна да разсъждава на глас Полина. — Зародишът започва развитието си в топлия корем, пълен с хранителни вещества, бързо расте, укрепва, а после излиза или по естествен път, или по прободен…

— Какъв, какъв? — озадачено попита Тед.

— Прогризан — зловещо обясни Полина.

Потресеният от коварството на извънземната природа екипаж хипнотизирано се втренчи в грозда… и чу как под койката котката мъчително повръща.

— Макар че явно греша — унило си призна Полина, — и тази улична глупачка просто плюска всичко наред.

— А какво значи „един от“? — сети се Вениамин. — Ти нали каза, че личинките просто падат във водата.

— В статията беше написано „основният цикъл“ — призна зооложката. — Значи има и допълнителни. Въобще това е много интересна и за съжаление, потайна раса. В инфранета има малко информация за нея и то повърхностна… Със същия успех може да се изучава човешкия организъм по някоя детска книжка, вместо по анатомичен атлас.

— Момчета — измърка Маша от терминала, — там много-много ви искат. Номер три, готовност за осем минути.

Станислав разбра, че кафето пак се отлага.

— Хайде, всички по местата — мрачно нареди той. — Свързваме се с гасилката и се готвим за отлитане, докато диспечерът не е размислил и не ни е върнал в края на опашката.

* * *

Полина пъхна ръката си до рамото в горния люк на цистерната, загреба вода с чашата, погледна в нея и многозначително изхъмка.

— Е, какво? — задавено попита Тиодор, на чиито рамене седеше момичето.

— Най-високо качество! — увери го приятелката му. — На, виж!

Пилотът извърна очи към пъхнатата под носа му чаша и се олюля. За два дни наторената вода така качествено беше позеленяла, че дори не се виждаше дъното.

— Супер — без всякакъв възторг каза младежът. — Истинско блато.

— И обърни внимание колко свеж стана въздухът тук! — Полина внимателно изля водата обратно.

Пилотът намръщи нос:

— Според мен е обратното.

— Имам предвид, по съдържание на кислород! Впрочем, в някои модели на космически кораби се използва система за биологическа, а не химическа регенерация на въздуха. Едноклетъчни водорасли циркулират в ярко осветени тръбички, поглъщайки въглерода и човешките отпадъци, а в замяна отделяйки…

— Я слизай! — не издържа Тед. — Цялата ми шия изпотъпка, а сега се захвана и с мозъка ми. Знам за тази система, твърде е нестабилна и става само за резервна.

— Обаче е екологична и безотпадна. — Полина леко скочи на пода. — Три-четири килограма хлорела напълно удовлетворяват дневната потребност на човек от кислород и удвояват биомасата си на всеки осем часа.

— А, не — потръпна пилотът, след като пресметна, — ако хлорелата я устройват моите отпадъци, то аз лично не съм готов, като ответна вежливост, да изям двадесет и четири килограма тиня.

— Важното е личинките да я ядат — не настоя зооложката, която също питаеше към зеленото „бульонче“ чисто научен интерес.

Тед почука с нокът по оплелата пашкула паяжина. Вместо звън като от струнен инструмент, се раздаде стъклено дрънчене — повърхността на нишките беше помътняла и станала по-твърда, както и обвивките на зрънцата хайвер. Вече не можеше да се разгледа какво става в тях.

— Те могат ли да счупят тази черупка?

— По-скоро ще отделят размекващи я ферменти. Трябва само да повдигнем пашкула по-нависоко, за да се окаже над цистерната.

— Може да отрежем долните и страничните нишки и да намотаем на нещо горните — предложи пилотът.

— А те ще издържат ли теглото на целия грозд?

— Като че ли са здрави. А и той някак е изсъхнал за седмица, не ти ли се струва?

— Естествено. Нали личинките се развиват, дишат, изпаряват влага, а нямат приток на течности и хранителни вещества. Но нищо — Полина с любов потупа стената на цистерната, — тук те бързо ще наваксат.

Джобното ножче не успя да се справи с паяжината, плъзгаше се по нея като по стъкло. Наложи се да отидат при Михалич за лазерен нож. Нишките неохотно се овъгляваха, вонейки на запалена вълна, но горе-долу поддаваха.

— След няколко часа най-после ще предадем първия товар — мечтателно каза Тиодор, — Станислав Федотович ще ни плати поне отчасти и аз веднага ще си купя една каса бира. Не, две каси! Тъмна и светла.

— И шоколад! — Полина преглътна слюнката си. — Млечен, с ядки… Макар че вече и на черен съм съгласна. Абе какво толкова, дайте ми кутия какао и лъжица!

— А на мен три чифта чорапи и нови дънки. И искам да си кача петата версия на „Битки по завоите“, още преди месец излезе и тъкмо на сайта на компанията има разпродажба.

— Аха, и аз искам да прелистя книжния каталог — оживи се момичето. — Ами ако Панна Ксанина най-накрая е написала осемдесет и третия том на „Хроники от тюркоазената звезда“?!

— Това такива женски романчета със сладникави анотации ли са? — припомни ис пилотът.

— Не романчета, а роман! — сериозно го поправи Полина. — За любовта между средновековна земна девойка, похитена от летяща чиния и прекрасен ксенос от далечна мъглява галактика.

— В осемдесет и три тома?!

— Авторката обеща точно сто, но май няма да се вмести — съкрушено призна момичето. — Макар че в тази работа важното не е резултатът, а процесът.

— Кажи ми, когато излезе последният том — с палаво огънче в очите помоли Тед. — Искам да прочета как най-накрая той ще побере в треперещите си артритни ръце нейните дълги сбръчкани гърди и ще изфъфли с беззъба челюст: „Мила, не помниш ли защо се съблякохме?“

— Ти си мъж — презрително се отдръпна от него Полина. — Ти не разбираш.

— Да бе, къде мога да се меря аз с прекрасния ксенос — захили се пилотът. — Впрочем всеки си има своите чудатости, важното е, че най-после ще се сдобием с пари за тях!

— О, ами Ден? — сепна се момичето.

— Мда — съчувствено изхъмка Тед, — ако той спомене на Станислав Федотович за заплата, то капитанът със сигурност ще го върне, преди да му изтече гаранцията.

— Но на Денка навярно му е обидно. Той от сутринта се държи отчуждено, сякаш отрано се настройва, че тук той е никой и значи няма на какво да разчита. А нали всичко беше започнало да се нарежда!

— Нека да съберем пари и да му купим нещо — предложи пилотът.

— Хайде — зарадва се приятелката му. — А какво?

— Ще видим на станцията. В краен случай той също обича бира и шоколад — ухили се Тед. — Е, какво, достатъчно ли е?

— Ето тук срежи още малко и ще свърши работа.

Момичето домъкна един стол от гост-командната, стъпи на него и се приготви да навие отслабените нишки, като ги закрепи с щипка за хартия. Тиодор се вмъкна под грозда, допря ръце и тил до него и се понамести като атлет преди вдигане на щанга.

— Готова ли си?

— Аха! — Полина звънко щракна с щипката.

Младежът се изправи със сподавено ахване и в същия миг отгоре жално задрънча и захрущя, сякаш някой беше бутнал с пръчка висящи от покрива ледени висулки. В краката на пилота се посипаха късчета паяжина, толкова устойчива на разрязване, но оказала се неимоверно крехка на пречупване.

— Счупиха се — печално съобщи Полина. — Всички до една.

— Ама и краища ли не останаха, за да ги съединим?

— Сега ще опитам…

След четвърт час Тед осъзна, че хайверът не е толкова олекнал, колкото би му се искало. Той все така тежеше около сто килограма и пилотът имаше усещането, че с всяка минута се прибавят по още няколко.

— Не, никак не става — предаде се Полина, скачайки от стола. — Ха-ха, приличаш на картината „Момиче с делва“!

— Ако веднага не ми помогнеш — процеди Тиодор, бавно трансформирайки се в статуята „Атлас със земното кълбо“ — прегърбен, с издути от напрежението мускули и изпъкнали вени, — то момичето ще се окаже без делва, но затова пък до колене в яйца!

Полина се опомни и побърза да раздели товара му. Двамата успяха внимателно да спуснат грозда на пода, а после и да измислят как все някак да го закрепят. В гост-командната се върнаха навреме, уморени и пропити с мирис на изгоряло, но доволни.

— О, чашката ми! — зарадва се Станислав, измъкна я от ръцете на Полина и я напълни с чай, преди момичето да може да възрази, че отива към мивката, а не идва от нея. — А аз я търся ли, търся…

Момичето отвори уста… и я затвори, щом прецени, че ако в цистерната се е развъдила не само хлорела, то врялата вода отлично ще дезинфекцира всичко, така че не си струва да разваля апетита на капитана, а и своята репутация.

— Така, а къде ми е столът? — Станислав отиде на мястото си и откри, че столът му е изчезнал някъде.

— Върху цистерната — разкаяно наведе очи Полина.

Тодор бързо обиколи в гръб капитана и се скри в пилотското кресло, докато не са го заподозрели в съучастие.

— Какво?!

— Ами ние го сложихме напреки върху люка като поставка за грозда — обясни момичето. — Иначе долната част щеше да задръсти отвора и личинките от горната част нямаше да могат да се доберат до водата. Може засега да вземете моя, а аз ще ям права.

— И ще го взема — отмъстително каза Станислав, на когото вече му писна от този хайвер. — Кога най-после ще се излюпи… или ще умре и ще можем с чиста съвест да го изхвърлим?

— Всичко ще се реши в следващите денонощия — убеди го Полина. — Мисля, че излюпването ще започне още тази нощ.

— Отлично. — Благодушието на капитана се обясняваше много просто: той също предвкусваше предстоящото попълнение в бюджета. „Благодарение“ на изменения маршрут, транспортникът долетя в местоназначението седмица по-рано, така че можеше да се надяват на бонус. — Е, какво, хора, готвим ли се за скачване?

— Би-и-ира — сладострастно простена креслото.

— Бонбони — съгласи се Полина, с тъга гледайки към кутията с една самотна вкаменена курабия, по-скоро премахваща апетита, отколкото предизвикваща го.

— Кафе с коняк — подкрепи я Вениамин, най-безропотният, но от това още по-тъжен.

— И нормален чай. — Станислав с отвращение надникна в чашата си и изля остатъците в мивката. — Защото този, не само че е изгубил аромата си, ами е и плесенясал.

* * *

„Д-23“ беше автоматична орбитална станция за гасене, оборудвана с толкова примитивен изкин, че дори Маша го нарече „тъпа купчина байтове“. В отговор на заявката той първо извъртя половинчасова реклама, която не можеше да бъде спряна, после помоли да направят дарение за развитието на прекрасната планета Хох, около която се въртят в момента (брошурата с „очарователните й пейзажи“ предизвика неудържимо желание да хвърлят върху тях неутронна бомба), след това поиска парола и се укроти, чак когато ядосаният Тед написа в прозорчето със звездички една неприлична дума. Едва ли това беше паролата, просто некадърния админ го беше домързяло да настрои интерфейса нормално.

На Хох живееха около три милиона души и заради въздушните куполи повърхността й приличаше на крастава жабешка кожа или, ако се увеличи оптиката на максимум, на разпилени антикварни коледни топки с къщичка и тераформирана градина във всяка. Космолетците не смятаха да ги разглеждат отблизо, тяхната цел беше магазинчето на станцията. Свързаха се с неговия собственик, който някак вяло потвърди: да, това е неговата поръчка и той е готов да я приеме, ако „момците“ сами отнесат сандъците в склада, защото помощникът му неотдавна е напуснал, а самият той е счупил пръста на крака си (съдейки по променения тон, в задните части на помощника).

Капитанът помърмори малко (след като връзката прекъсна, разбира се), поръча на Михалич да наблюдава гасенето, а Вениамин всичко останало и се отправи да разтоварва сандъците заедно с Тед и Ден. Полина тръгна след тях, не за да им помогне, а да им посъчувства, а и да покомандва.

Михалич се настани комфортно в креслото зад капитанския пулт, примижавайки от удоволствие и тананикайки под носа си в такт с намаляването на негативния заряд в дупковата камера^[3]. Песента беше странна, но оптимистична.

Вениамин отвори кухненското шкафче и с учудване намери там бутилката от изпития с Павел коняк. Явно след запоя някой сънен и уморен машинално я е сложил на рафта заедно с чашите, вместо да я изхвърли в боклука. Докторът погледна бутилката срещу светлината и се поддаде на глупавия порив да извади тапата. Вдигна глава и протегна език за последната капка.

— Хм — неодобрително се донесе от колонката зад гърба му.

Капката влезе в кривото му гърло и се взриви там като граната. Докторът се задави и от очите му бликнаха сълзи. Вениамин се обърна и през мътната им пелена видя нечие лице на вирт-прозореца. Съдейки по пищната тъмна рамка отгоре и от двете страни, женско.

— Внвт! — виновно разпери ръце Михалич, признавайки си, че той е приел междупланетния разговор.

— Извинете, с кого разговарям? — строго и подозрително се осведоми лицето.

— Крбн мхнк н вште услг! — Михалич жизнерадостно й махна с мазолеста длан и се усмихна с цялата си брада.

— Тхова е ншият кхорабен мх-ханик — не много по-отчетливо изхриптя Вениамин, зачервен от отчаяните усилия да сдържи кашлицата си. — А аз съм дхокторът.

— На ваше място аз не бих се увличала със самолечението — процеди събеседничката, презрително гледайки бутилката. — При това колективно.

— Не, вие пък, тя вече е празна — побърза да я увери докторът, с треперещи ръце набута тапата и естествено изпусна бутилката. Михалич услужливо се наведе за нея, но не успя да я хване и тя се търкулна под креслото.

— Виждам — още по-неприязнено потвърди жената, проследявайки с поглед преминаващия по долния край на екрана вирнат задник. — А къде е Полина?

— Разтоварва сандъци с консерви от ремаркето. — Докторът най-после изтри очи, прогледна и тутакси съжали, че го е направил. Така страшно никога не го бяха гледали, май само от екрана, прожектиращ трилър за един маниак канибал. — Тоест имам предвид, че тя сама…

От по-нататъшните мъчения Вениамин беше спасен от внезапно посинелия прозорец, зачеркнат от бял надпис: „Достъпът до инфранет от дадената станция е забранен поради тримесечни задължения. Нашите искрени извинения на ползвателите на мрежата ни, по всички въпроси се обръщайте към системния администратор“.

— Кй бш тва, ммкму? — предпазливо се поинтересува Михалич и подаде тапата на доктора.

— Не знам. — Вениамин се отдалечи от пулта и изхвърли „уликата“ в кошчето. — Да се надяваме, че просто са сгрешили номера.

* * *

Полина наистина разтовари един сандък (от чист инат, защото Тед посмя да се усъмни, че тя може да работи не само с език) и сега без сили седеше на края на платформата, печално размишлявайки дали е хванала дископатия или й се е разминало.

— Последният — изпуфтя Тед, с помощта на Ден нагласяйки плоския, но широк сандък на върха на почти двуметровата пирамида. — Къде й е копчето за включване?

По-опитният Станислав се наведе и погледна отдолу.

— Има колелца — съобщи той. — Това не е антигравитационна платформа, а обикновена.

— Какво, и двигател ли няма?!

— Има дръжка. — Ден повдигна дългия железен прът с напречник на края.

— Каменен век някакъв — възмутено промърмори пилотът и се впрегна от другата страна. — Няма да се учудя, ако тук още смятат с калкулатор и в тоалетната водата се пуска ръчно.

— Е, тук вече прекали — усъмни се Полина. — Такива неща даже в нашия НИИ нямаше.

— А нима научният институт не трябва да е оборудван по последна дума на техниката?

— Защо? Нашето ръководство искрено вярваше, че истинският учен не забелязва подобни дреболии.

Планината от сандъци с грохот и подскоци, където плочките се съединяваха, бавно запълзя по коридора. Станислав и Полина бутаха и придържаха отзад.

— Къде им е складът? — жално попита момичето, усещайки, че все пак няма да се отърве от дископатията.

— До магазина, входът е през търговската зала. Ето го, струва ми се.

Клиентът дори не благоволи да излезе иззад щанда, замислено наблюдавайки как космолетците се опитват да избутат платформата през ниския, но много неподатлив праг. По слепоочието на обръснатата по религиозен или етнически обичай глава се спускаше вълнист рус перчем, а мустаците висяха чак до гърдите и придаваха на и без това дългото лице на продавача крайно унило изражение. До грамадния ПОС терминал с олющени копчета лежеше не по-малко солиден калкулатор със светлинна батерия. Докато Полина омагьосано го гледаше, мустакатият старателно огледа всеки сандък, сякаш търсеше за какво да се заяде и разочаровано кимна:

— Добре. Само че извинявайте, момци, но пари нямам.

— Какво значи — нямате?! — смая се Станислав.

— Ами това значи. Годината не беше успешна. Лебедианците построиха наблизо нова модерна станция с хипермаркет и на Хох започнаха рядко да идват кораби, в един от складовете падна метеорит, доставчиците вдигнаха цените, пък и пръстът ми… — Продавачът показа иззад щанда крака си, до коляното в гипсопласт.

— На мен ли ще ми разправяш за неуспешна година?! — не издържа капитанът. — От този рейс зависи по-нататъшната ми съдба!

— Тогава за какъв дявол ги мъкнахме дотук? — възмути се и Тиодор и с грохот пусна на пода дръжката на платформата. — Не можахте ли да кажете веднага?

— В такъв случай нямаше да ги донесем — с досада съобрази Полина. — А сега той явно се надява, че ще ни домързи да ги влачим обратно.

— Ако щете заколете ме, нямам и стотинка — уморено разпери ръце продавачът. Очевидно Станислав не беше първият кредитор, опитал се да изкопчи от него пари. — Или ще ви платя в консерви или ги връщайте на доставчика.

— А той ще ни плати ли курса обратно?

— Не съм убеден — честно отвърна мустакатият. — Но консерви ще получите два пъти повече. Ние сме хора бедни, но честни.

Станислав нервно се огледа, търсейки на какво да излее гнева си. Магазинчето наистина изглеждаше окаяно: две трети от олющените рафтове бяха празни, изкуствената папрат в ъгъла беше избеляла от слънцето, а и гипсопластът красноречиво свидетелстваше за финансови проблеми — кой мазохист ще се съгласи месец и половина да куца с това нещо, ако съвременните технологии позволяват дори бедрена кост да зарасне за седмица?

— Добре — неохотно промърмори капитанът и отпусна юмруци, — какво да те правим, давай консервите.

Продавачът не изрази нито радост, нито огорчение.

— Изберете си — разреши той. — Ако искате от тези, ако искате от рафтовете. Ще разпродам останалите и ще затворя магазина, и без това няма смисъл…

Станислав се почувства като алпинист, който е повлечен в пропастта от падналия си партньор, за когото е вързан. Хем няма в какво да го обвини и е невъзможно да го накаже повече, хем никак не му се иска да му съчувства.

— Някой идва насам — съобщи Ден, проследи с поглед стената, сякаш беше стъклена и уточни: — Трима. Хора.

— Отлично. — Капитанът се обърна към продавача. — Ако купят нещо, ще ни дадеш поне част от…

Купувачите се поколебаха пред вратата, а после едновременно (макар и малко трудно) се втурнаха през нея и нестройно закрещяха, размахвайки два бластера и един вибронож:

— Никой да не мърда! Това е обир! Бързо събирайте всичко ценно и го слагайте в тази торба!

Съдейки по размера на торбата, крадците или бяха големи оптимисти, или много обичаха консерви. Във всеки случай тя така си остана самотно да лежи на пода. Космолетците се спогледаха и пилотът с гробовен глас озвучи общата мисъл:

— Е, сега загазихте, нещастници!

Сега се спогледаха крадците, но не успяха да измислят достоен отговор. Ден и Тед се хвърлиха напред като отвързани кучета.

Крадците, които се надяваха да уплашат мирните работници чак до паралич и хълцане, се объркаха от такава внезапна и яростна атака. Само един от тях успя да стреля и не уцели, защото Ден безпогрешно определи най-опасния противник, провря се под ръката му и я дръпна нагоре, а после преметна крадеца във въздуха и го удари в пода, като го лиши от дъх и съзнание.

Вторият крадец безразсъдно сметна посивелия капитан за лесна плячка и се нахвърли на закрилия с тялото си Полина Станислав. Рефлексите се оказаха по-бързи от мисълта. В следващата секунда нападателят стенеше и лежеше на пода с извита зад гърба си ръка, а виброножът едва чуто жужеше до ухото му.

Третият се биеше още по-лошо, отколкото стреляше. Тиодор със засилка му изкара въздуха и го накара да се превие, после го изправи с удар в челюстта и замахна за финална пластика на носа му, но в този миг отстрани нападна Ден и с къс рязък удар прати обирджията в нокаут.

— Ей — възмути се пилотът, размахвайки сърбящия го от неизлятата ярост юмрук, — този беше мой!

Киборгът сговорчиво се наведе, хвана крадеца за яката и го изправи във вертикално положение, а Тед с наслада довърши започнатото. Нещастникът направи още един пирует, по-хубав от предния и падна накръст върху вече поваления си другар.

— Стига! — сепна се капитанът. — Какво правите? Те вече се предадоха!

— Така ли? — Пилотът недоверчиво ритна долното тяло. — А така агресивно лежат…

— Тед, аз на кого говоря!

Но Тиодор вече се беше успокоил и с вид на тържествуващ вампир се отдалечи, смучейки разбитото кокалче на юмрука си.

— Извикайте полиция — нареди Станислав на продавача, който все така не изразяваше никакви емоции, освен тъжна покорност на съдбата. — И ми дайте няколко по-здрави въжета.

— Ей, защо веднага полиция, дайте да се разберем! — хленчеха вързаните крадци със съвсем други, изплашени и унизени гласове. — Ние само искахме да ви уплашим и да вземем мъничко пари, че съвсем обедняхме, даже няма с какво да се погасим… Ама влезте ни в положение, нали всички имаме черни дни…

Капитанът отмъстително затегна по-здраво въжето.

Докато Ден пренасяше сандъците в склада, Полина и Тед огледаха рафтовете, но не намериха почти нищо интересно и разочаровано се върнаха на щанда.

— Желаете ли още нещо? — заучено попита продавачът.

— Аха — кимна Полина. — Кажете, моля, къде е тоалетната? Обожавам историческите музеи.

* * *

— Какво е това? — Вениамин измъкна от най-горния отворен сандък една консерва и лицето му се удължи още повече. — Три сандъка с консервиран хляб?

— Два — мрачно го поправи капитанът, преподреждайки кутиите в склада, за да освободи място за „хонорара“. — И един с консервирана сланина.

— За какво са ни?

— Нямам идея. — Станислав накратко разказа историята за сдобиването с провизиите.

Вениамин по-внимателно погледна етикета.

— Какво пък, пресни са и можем да ги продадем без проблем — бодро заключи той. — Или дори да ги изядем сами, и без това скоро трябва да попълваме запасите си. А като имаме предвид, че сме ги получили по цени на едро…

— Всичко е наред, Венка. — Капитанът взе консервата от ръцете му и я хвърли обратно. — Не съм разстроен.

— Наистина ли? — недоверчиво попита докторът.

— Абсолютно. Вече разбрах, че неудачниците се привличат един друг и няма какво да се направи. Интересно, с какво ще се разплатят миньорите за пощата си — с колетите си с домашни бисквити и вълнени бабини чорапи или с няколко тона руда?

— Разстроен си — огорчено заключи приятелят му.

— Не. Поне не толкова, че да ме утешаваш като дете. Псст!

Вениамин и котката, съсредоточено душеща ъгъла на сандъка, отскочиха встрани и се втренчиха в капитана с еднакво неодобрение.

— Миньорите са богати момчета. Според условията на договора си, те седят на Самородка вече повече от година без прекъсване, компанията щедро ги компенсира за тежките условия на труд, а няма за какво да харчат заработеното. Там дори няма ни един бар.

— Дали и ние да не започнем работа при тях в шахтата? — неубедително се пошегува Станислав, вдигна сандъка и го сложи на разчистения рафт. — Тъкмо ще се скрием от кредиторите.

— Засега никой не ни притеснява. Имаме още няколко месеца.

— Аха — съгласи се капитанът и благоразумно не го поправи, че „само“, а не „още“. Иначе Венка няма да го остави на мира и съвсем ще му развали настроението с опитите да го повиши.

Ден свърши своята част от работата и тихо приседна на края на масата с чаша чай, но тутакси до него от двете му страни седнаха Полина и Тиодор, които си намигаха и се подхилваха.

— Ето, това ти е от нас. — Пилотът тържествено тръшна пред рижия голяма консервена кутия с етикет „Вишна в сироп“.

— Подигравате ми се — констатира Ден, но взе консервата. Повъртя я в ръце, поколеба се, сякаш очакваше двамата да станат и да си отидат, след като са се позабавлявали. Не дочака, и без да вдига очи, неуверено попита: — А за себе си купихте ли нещо?

— Не-е — печално каза Полина. — Тед не намери бира, а шоколадът беше бял.

— Аз мислех, че ти обичаш и бял.

— Обичам. Когато той е такъв отначало, а не заради жизнените обстоятелства. В това магазинче половин година е нямало доставки и всичко прилично отдавна е изкупено. Даже вишната беше последната. — Момичето така тъжно изгледа консервата, че Ден без много приказки я отвори и я сложи на средата на масата.

Няколко минути се чуваше само дрънченето на вилиците по метала, докато в консервата не остана последната вишничка, която взаимната вежливост направи неприкосновена.

— Ех, да беше ме видяла мама! — мечтателно промърмори Полина, като топеше вилицата в сиропа и я облизваше, за да удължи удоволствието. И понеже приятелите й нищо особено не забелязаха в тези й думи, обясни: — Имам алергия към вишни.

— Тоест сега ще се обринеш, ще подпухнеш, ще се хванеш за гърлото и ще трябва в галоп да те носим в медицинския отсек? — предпазливо уточни Тиодор.

— Не-е, предварително изпих едно хапче — успокои го момичето. — Няма да се лишавам от такова удоволствие заради един анафилактичен шок я!

Котката скочи на масата, предпазливо подуши острия край на консервния капак, сбърчи муцуната си и се извърна. Тръгна по-нататък, внимателно поставяйки дългите си тънки лапи между чиниите.

— Ама че е нагла! — учуди се възмутено Тиодор, но го домързя да стане и да я събори на пода. — Вече изобщо не се бои от нас.

— Че защо да се бои? — Полина сграбчи котката под хлътналия корем и без да обръща внимание на мрачното й ръмжене, започна любовно да гали гърба й. — Тя е още котенце и трябва да е ласкава и игрива… ох!

Котката скочи на пода, отърси се, победоносно навири опашка и се запъти към диванчето. Днес тя наистина беше непривично общителна, но зооложката доста преувеличи относно „ласкава“.

— Полина — замига обаждане от Вениамин на комуникатора й, — излез, моля те, в коридора.

Гласът на доктора беше толкова странен, че приятелите едновременно отместиха столовете си и станаха, а после си спомниха нещо и също така синхронно се наведоха и вилиците им се кръстосаха в консервата като шпаги.

* * *

Вениамин ги чакаше на прага на каютата, без да се решава да прекрачи вътре, а Станислав изцяло разделяше опасенията му. Странно омекналият грозд лежеше върху цистерната като спукан балон. Под него личаха очертанията на стола. По страните на цистерната и на пода до нея сивееше, червенееше и зеленееше нещо непонятно какво — или плесен, или лишеи, или пък колонии от бактерии, кръгли и изпъкнали. От някои даже стърчаха власинки или раздвоени стъбълца и докторът можеше да се закълне, че част от тях се обърнаха към звука от отваряне на вратата.

— Излюпили са се! — радостно изпищя Полина, хвърли се към цистерната и махна стола от нея. Празната обвивка от грозда с мляскащ звук падна на пода. Момичето скокна на стола, запретна ръкав и пъхна във водата ръката си до лакътя. — А-а-а, вижте каква прелест!

Тиодор предпазливо, прескачайки най-големите петна, се приближи до момичето. Под теглото на двамата столът мъчително заскърца и пилотът побърза да скочи, но успя да види, че в шепата на Полина се гърчи нещо като две черни червейчета или попови лъжички.

— Приличат на пиявици — забеляза пилотът.

Момичето страхливо разтвори длани и „пиявиците“ паднаха обратно в цистерната.

— Дайте ми фенерче! — нетърпеливо поиска зооложката.

В пронизалия водата лъч космолетците съзряха страшновато, но омагьосващо зрелище. Водата гъмжеше от черни чертички, сякаш в нея бяха изсипали чувалче с живи пирони, от дъното растяха някакви нишки, нанизани с водни мехурчета, а по стените бяха залепени бради от мъх. Зелената тиня забележимо беше намаляла, явно личинките бяха оценили усилията на екипажа.

— А тази гадост откъде се взе? — Станислав отлюспи от края на люка парче от „лишея“. То се оказа грапаво, но също така и хлъзгаво като котешки език. На тавана също нещо беше успяло да се вкорени, отчасти висейки надолу, отчасти като лепкава разклонена лиана пълзейки по обшивката.

— Пак оттам — Полина посочи надупчената обвивка на грозда. — Тези черни зрънца хайвер, които помислихме за неразвити, са се развивали по друга генетична програма. Мерак е планета с немногочислена биоценоза, там няма други многоклетъчни същества, нашият пасажер спомена за това. От едни зрънца се излюпват растения, а от други — животни, които по време на растежа си продължават да се диференцират, отдалечавайки се по еволюционното дърво…

— Стоп — разтърси обърканата си глава капитанът. — Имаш предвид, че от тези пиявици може да израсне нещо друго, а не меракийци?

— Меракийци — възрази Полина. — Просто различни. Само си помислете — зооложката хвана капитана за ръкава и бавно, одухотворено, като в картинна галерия, показа с широк жест каютата, — в тази цистерна… е, и малко извън нея… е затворен цял един свят! Риби. Амфибии и рептилии. Птици. Разумни същества. И всичко това от съвършено еднакви зрънца хайвер! Нима това не е прекрасно и удивително?

— Луда работа — обобщи Тиодор. — Да нямаш роднини на Хох?

Станислав се съмняваше, че би допуснал такова буйство на извънземната еволюция, ако знаеше за него отпреди. Но определено нямаше как да върне тези консерви на доставчика.

— Но сега поне не можем ли да изхвърлим излишното? Ето онова от тавана и тази гадория, която пълзи към крака на Михалич…

Техникът погледна надолу и бързо отскочи.

— Тук няма нищо излишно! — възмути се зооложката, отне „лишея“ от капитана и внимателно го сложи на мястото му. — Всички те са тухлички от хранителната пирамида: растенията се хранят с неорганични вещества и светлина, животните ядат растенията и други животни. Ако махнем долното ниво, цялата система ще рухне!

— Тоест меракийците всъщност се ядат едни други? — потръпна Вениамин.

— Ами да — невъзмутимо потвърди Полина. — Както и ние. Само че ние сме разделени с храната си от стотици хиляди години еволюция, а меракийците… от мъничко по-малко.

— Ако Анастасия можеше да чуе това — изхъмка Тиодор.

— Тя изобщо не възразяваше срещу борбата в рамките на един и същ вид. Да беше видял лицето й, когато се сблъскахме до кофата за боклук! Още малко и щеше да ме убие.

— Полина — с досада я прекъсна капитанът, връщайки се към основната тема. — Първо, изглежда, че ти се заблуждаваш относно значението на думата „мъничко“. И второ, аз нямах намерение да превръщам кораба си във филиал на Мерак!

— Няма и да успеете — утеши го Полина. — Мерак е единствената планета, на която меракийците могат да завършат своя цикъл. Затова те така се стремят да си хвърлят хайвера там. Ако до края на третата седмица от рождението на личинките, от които трябва да се развие висша форма на живот, те не попаднат в строго определено морско течение, ще загинат. Но ние ще ги докараме навреме, нали?

— Може би — внимателно потвърди Станислав, който вече се страхуваше да предположи. — Но едно е аквариум, а съвсем друго — пълна каюта с праисторическа джунгла! С такива темпове те ще напълнят целия кораб за седмица. — Капитанът отново погледна тавана. Лианата беше успяла да се обзаведе с още няколко разклонения, куп въздушни корени и нещо, приличащо на пъпка и в същото време на затворено око.

— Едва ли — побърза да каже зооложката. — На втория или третия ден личинките ще преминат на хранене с водна растителност, а после и със земна. Хранителната пирамида силно се стеснява към върха. Например дневната норма на една жаба са сто комара, така че личинките бързо ще изчистят тук. Мисля, че е достатъчно да затворим вратата и нека този малък уютен свят се развива по своите закони.

— Докато по вратата не почукат отвътре? Полина, надявам се, че сега знаем всичко, което можем да очакваме от меракийския хайвер? Или ти си ни запазила още някое „прекрасно и удивително“ нещо?

— Това е всичко — обидено засумтя момичето. — Аз просто не исках да ви натоварвам с такива дреболии.

— Е, да, по-добре е веднага да ме натовариш с проблеми. — Станислав още веднъж се огледа, неодобрително поклати глава и излезе от каютата. Полина петнадесет секунди честно се терзаеше от угризения на съвестта, а после клекна, извади таблета си и с упоение затрака по него, сякаш вземаше интервю от най-близката купчинка мъх.

* * *

В най-гадния и натрапчив кошмар на Тед винаги гаснеше светлината. Постепенно, карайки го все по-силно да напряга очите си, докато не започнат ужасно да го болят, но без резултат. През сивата пелена се мяркаха само алените светкавици на аварийната сигнализация, а воят на сирените късаше нервите му и го караше да греши още по-често и с по-фатални последствия. Корабът се снижаваше и беше невъзможно да го вдигне от тази височина („Защо?!“ — протестираха логиката и опитът, но сценарият на кошмара уверяваше: „Не може и даже не се опитвай!“) Автоматиката отказа, неловките пръсти бъркаха ръчките и копчетата, които дори бяха изчезнали от обичайните си места, диспечерът крещеше нещо неразбираемо и вече ставаше дума не за приземяване на кораба, а да го накара да падне върху нещо ненужно и желателно да не е много твърдо…

… Когато Тед отвори очи, в каютата беше тъмно. Пилотът приближи треперещата си ръка към лицето, видя фосфоресциращата рамка на комуникатора, промърмори:

— Мамка му! — отново стисна очи и се обърна на другата страна, завивайки се чак до очите с одеялото.

Не беше сънувал тази глупост повече от три месеца, откакто след дълги упорити тренировки беше повярвал, че ще може безпроблемно да приземи кораб и в пълна тъмнина, ориентирайки се по озвучените от компютъра данни и запомняйки наизуст всяка вдлъбнатинка на пулта, да не говорим за копчетата.

Тежкият ирационален ужас отстъпваше, но сирената продължаваше да вие.

„Защо Маша не я дублира на моите терминал и комуникатор?“ — сърдито си помисли пилотът и веднага се събуди окончателно. Аварийната сирена?!

— Я-а-у… — носеха се приглушени, вледеняващи кръвта звуци или от коридора, или от гост-командната. — Я-а-а-у…

— А, да се провалиш вдън земя дано! — с ненавист измърмори Тиодор, който най-после се сети каква е работата. — Ден и нощ няма спокойствие с теб…

Младежът поседя на края на леглото няколко минути, стискайки с ръце слепоочията си. Разбра, че е безполезно да се надява да настъпи тишина, а сънят му си е отишъл безвъзвратно и се отправи да изключи „сигнализацията“ ръчно.

След тъмната каюта (и особено след неприятния сън) нощното осветление в коридора и гост-командната изглеждаше на пилота едва ли не като празнична заря и отначало дори го накара да присвие очи. Котката седеше в нишата на илюминатора, гледаше звездите и виеше така самозабравено, сякаш в предишния си живот е била вълк. Тя забеляза самеца, явил се на страстния й призив, чак когато над главата й изсвистя чехъла му. Тутакси млъкналата и присвила уши котка се стрелна като лазерен лъч към навигаторския пулт, като бутна стоящата на края му кутия. Бучки захар като шрапнели затракаха по пода.

Тед се опомни и обу вече приготвения за стрелба втори чехъл. Оставаше да събуди целия кораб! Впрочем иззад облегалката на диванчето се показа една рижа разрошена глава и сънено попита:

— Какво става?

— Нищо — с досада се сопна пилотът. — На теб не ти ли пречат тези вопли до ухото ти?

— Не, аз ги филтрирам — честно отвърна киборгът. — Като несъществени.

— Мря-а-а! — обидено потвърди котката от пулта.

Пилотът се намръщи:

— Толкова филтри не мога да си натъпча в ушите. Всъщност ти защо спиш тук? Клаустрофобия ли те мъчи?

Ден сериозно помисли и отрицателно поклати глава:

— Не. Не се страхувам да спя в каютата. Просто тук е по-хубаво.

— Защо?

Рижият се поколеба. Обяснението беше дълго и както му се струваше на Ден, много глупаво. В каютата нямаше нито една негова вещ. Всъщност той изобщо нямаше лични вещи, освен пуловера, който не сваляше. Но тук поне имаше късо, кривокрако диванче, а не стандартна, макар и ортопедично правилна койка. На диванчето се налагаше да се повърти, за да намери удобна поза и затова Ден го харесваше. А и заради предоставения избор. Да, на екипажа се полага да спи в каютите, но не е заповядано. В отличие от „оборудването“.

— И-и-ау! — пак напомни за себе си котката и Тед на мига забрави за въпроса си.

— Котенце, а? — зловещо уточни пилотът, спомняйки си последния разговор с Полина.

— Съдейки по ред косвени признаци, тази особа вече е достигнала полова зрялост — заключи Ден и стана от дивана.

— И сега ще удовлетворим нуждите й! — Тиодор кръвожадно се протегна за стоящия в ъгъла лост, но в последния момент се смили и го замени с мопа. — Пис-пис-пис — нежно загука той, бавно приближавайки се към мустакатата сирена.

— Йоу-у-у… — чувствено зави тя и се изви така, че пилотът видя едновременно и муцуната й, и задницата й с призивно вдигната опашка. Излъган от такава покорност, Тед прехвърли мопа в лявата ръка и се опита да хване котката, но в последния момент дамата реши да пококетничи, игриво одра кавалера и скочи от пулта. Мопът два пъти безрезултатно удари пода, а после се заби отстрани в диванчето. Тиодор падна на колене и мушна под него дръжката. Котката засъска и зашумоля, като или се дърпаше от нея, или смело я атакуваше.

— Ясно ли ти е сега?! — със страшен глас се осведоми пилотът, реши, че певицата вече е достатъчно наплашена и ще се откаже да гастролира поне до сутринта, опря се на мопа и се изправи.

— У-а-а-у! — неотстъпчиво се донесе изпод диванчето.

Тед от сърце го ритна.

— Яу-яу-у-у! — отвърна той като пищяща играчка.

Ден се наведе и повдигна диванчето от единия край. Котката я нямаше там. В дъното зееше правоъгълна дупка към раклата за спално бельо. Мопът също не влизаше, не желаейки да се сгъне не само под нужния ъгъл, а под какъвто и да е.

Тед замислено погледна ръцете си — дясната, прясно издрана и безмилостно боляща, и лявата, току-що заздравяла. Беше му жал и за двете.

— Омотай я с нещо — посъветва го Ден.

Пилотът кимна, съблече тениската, омота я около ръката си и предпазливо я пъхна в дупката. Котката тутакси излетя оттам право в лицето му, скочи на голите му рамене, украси ги със сложна татуировка и се втурна през гост-командната към коридора. Изпуснатото диванче грохна на пода и отчасти на Тед, който се опита да го хване.

Киборгите се оказаха по-добре приспособени към лова на котки. Ден направи красив вратарски скок за ниска топка и успя да сграбчи опашката. Вместо да се обърне и да обясни на ловеца грешката му, котката неочаквано реши, че щом я е хванал, значи е достоен и също се просна по корем на пода, мъркайки и движейки нетърпеливо лапите си.

Обаче вместо любовна игра, Тиодор подскочи и я захлупи с една метална кофа, която Михалич все забравяше да замъкне в леговището си.

— Аха, падна ли ми! Е, вече можем спокойно…

— Яу-у-у… — тъжно изхлипа котката под кофата и приятно учудена от акустиката, вече по-уверено продължи: — Я-я-а-ау-у-у!

— Изглежда, че няма да млъкне доброволно — разочаровано отбеляза Тед. — Дали да не я изхвърлим тихомълком зад борда, докато никой не е видял?

— Полина няма да ни прости. — Ден бавно се надигна от пода, щадейки ранения си и отново ударен хълбок.

— Ще й кажем, че сама е излязла.

— В открития космос?

— В отворения шлюз! А космосът е трагична случайност.

Пленничката притихна за миг, а после се разпя с такива трели, че в гост-командната се появи още една благодарна слушателка.

— Какво правите? — възмути се тя още от прага. — Не ви ли е срам да мъчите така бедното беззащитно същество?!

— Според мен, изобщо не я е срам. — Пилотът се обърна и демонстрира окървавените си рамене на Полина.

— Много важно, няколко драскотини! Тя не го прави от злоба, просто хормоните й играят.

— Нека играят, но за какъв дявол пеят? — Тиодор вдигна намачканата и прашна тениска.

— Това е природа, няма как да я промениш с мопа! На животното му е зле, а вие издевателствате над него!

Момичето се приближи до кофата и я преобърна, преди Тед да успее да я спре. Колегите й видяха две диво блеснали очи, а в следващия миг котката вече я нямаше там.

— Ето — с упрек каза пилотът, — сега отново трябва да я ловим.

— Защо? — учуди се Полина. — Ние с нищо не можем да й помогнем. Ще покрещи три-четири дни и ще се успокои.

— На нея да й помогнем? Три-четири? Веднага ми дай значката! — поиска Тиодор. — Тя ти влияе зле.

— За нищо на света! — Момичето патетично притисна ръка до гърдите си, макар че „наградата“ на природозащитниците беше останала върху комбинезона в каютата. — Без-с-с-ценното ми…

Котката видя, че общото внимание е насочено към друга самка, обиди се, скочи на масата и възмутено зави срещу изменниците. Звукът беше толкова висок и противен, че Полина незабавно премина на страната на злото и тримата приятели заедно започнаха крадешком да обкръжават певицата.

— Маша, включи всички светлини! — изгромоля от коридора.

Заслепените участници в Дивия лов се вцепениха, напразно опитвайки се да се престорят на холограми.

Капитанът само ги изгледа, но всички, без котката, се почувстваха като направили беля котараци.

— Станислав Федотович, ние… — плахо започна Полина.

— Виждам — тежко пророни капитанът и се обърна. — Маша, нощен режим!

— По дяволите… — тихо и обречено изскимтя отново възцарилата се тъмнина, имайки предвид или ситуацията като цяло, или неочаквания ревизор.

— Мм? — уточни Станислав.

Тъмнината срамежливо мълчеше.

* * *

Щом капитанът тръгна към каютата си, като се прозяваше и се усмихваше под мустак, в коридора надникна разтревоженият Вениамин.

— Какво става? Какви са тези викове?

— Всичко е наред — сънено махна с ръка Станислав. — Нашите льохмани гонят котката.

— Двама от тях ли?

— Не, трима.

— Значи наистина всичко е наред — успокои се Вениамин и се скри обратно.

* * *

На сутринта развинтените бушони на котката окончателно изгоряха. Тя се отказа от храна и дори от опитите да я открадне от чуждите чинии, изгуби цялата си необузданост и започна да ходи по петите на Станислав Федотович, като от време на време го изпреварваше и с гръмко мъркане падаше в краката му.

— Защо си се лепнала за мен, глупачке? — ругаеше я капитанът и нарочно леко я настъпваше. — Нали ще те смачкам!

— О-о-о! — блажено се просваше котката и гледаше Станислав с влюбени очи.

— А за кого да се лепне? — ревниво забеляза Полина. — Тя инстинктивно отдава предпочитание на водача на глутницата, който ще я дари с най-силното и здраво потомство.

— Откога котките ходят на глутници?

— Добре де, на местната популация — поправи се зооложката. — Във всяко село има такъв — едър, на ивици, едноок и целият в белези. После половината котенца приличат на него.

— Благодаря за комплимента — горчиво каза капитанът и за стотен път се спъна в недвусмислено извития гръб на котката. Обаче не нареди да я затворят — тогава жертвата на хормоните започваше да вие толкова гръмко и горестно, че Станислав се чувстваше като средновековен княз, изпратил нелюбимата си жена в манастир.

— Ако на Самородка има ветеринарно магазинче, ще й купим едно вълшебно хапченце — обеща Полина.

— Ако няма, аз ще намеря едно вълшебно въженце — измърмори капитанът.

— Станислав Федотович, в действителност вие никога няма да направите такова нещо! — с укор възрази момичето. — Иначе щяхте да наредите да се изхвърли котката още на орбиталната станция.

— По дяволите! — Капитанът с искрена досада се плесна по челото. — Заради проблемите с консервите и крадците съвсем забравих. Добре, ще я изхвърлим на Самородка.

Посрамената зооложка отстъпи. Котката не. Тя беше готова да обича Станислав, докато смъртта не ги раздели, дори ако това стане по негова вина. Обхвана капитанския крак с лапички и с ридания се повлече след него, умолявайки за взаимност.

— Всъщност котките са съпровождали капитаните още от времената, когато на корабите не е имало не само атомен реактор, но и парен двигател. — Вениамин наблюдаваше „неравния брак“ с умилението на човек, наивно убеден, че с него такова нещо никога няма да се случи. — Даже знаменитият адмирал Алкор, възглавяващ първия междузвезден флот, е имал любим котарак, който му е носел късмет и се е смятал за талисман на екипажа.

— Именно, котарак! А не тази нимфоманка — Станислав раздразнено тръсна крак и котката се плъзна по пода в ъгъла, където с тихо ръмжене започна да се търкаля по гръб.

Капитанът с облекчение се обърна към холографския подиум и трепна. Там лежеше зеленоока чернокоса девойка със залепени котешки уши, облечена с розови мини бикини и въртеше дългата си черна опашка.

— Тя просто също иска любов — изгука Маша, подчертавайки най-важната дума.

Но на Станислав и една котка му беше много.

— Това транспортен кораб ли е или космически бардак? — Капитанът рязко се наведе към подиума и изключи визуализацията, давайки да се разбере, че е свършено с шегичките. — А аз жрица на любовта ли съм тук или какво?

— Естествено, транспортен кораб — смирено каза докторът. — И ти, Станислав, не си никаква жрица, а маман на бардака.

Екипажът задавено се закиска. Капитанът искаше и тях да смъмри, но размисли. Самородка всеки момент щеше да се появи на екраните, но този път събралият се в гост-командната екипаж не се радваше на отпуската, а напротив, помръкваше с всяка минута, страхувайки се да не я урочаса. Смехът поне малко разведри обстановката.

— Има картина — най-после съобщи Маша. — Хващайте!

Над всички пултове се разгърна едно и също изображение — висяща в пустотата синьо-сива буца с неправилна форма, сякаш направена от пореста глина. Там, където беше докосната от лъчите на звездата си, се виждаха оранжеви ивици.

— О, а какъв е този пушек? — веднага забеляза Полина.

Всички дружно се втренчиха във вирт-прозорците. Пожар във вакуума беше още по-голяма глупост, отколкото под вода. Въпреки това астероидът подигравателно показваше на космолетците дълъг сив език.

— Това не е пушек — най-накрая съобрази капитанът и се успокои за разсъдъка си. — Това е прах. Или даже баластра, от такова разстояние не може да се разбере.

— Там летят и по-едри отпадъци — намръщи се Тиодор. — Странно, това уж е легален занаят.

— Вярно — Пощенската поръчка беше на съвестта на Вениамин и отговорният доктор се беше постарал да събере за клиента колкото се може повече информация, за да не пробута на приятеля си поредната котка в чувал. — Правата за обработване на Самородка принадлежат на галактическата корпорация „Зайцев и Ко“ и седемнадесет процента иридий са тежък аргумент, за да се спазва всяка буква на договора. Миньорите са длъжни да действат пределно акуратно, още повече: първо трябва да изчистят повърхността на астероида, за да не се разлети из космоса този боклук, който е лежал тук преди тях. Иначе корпорацията ще се лиши от лиценза си.

— Тогава откъде се е взела тази гадост? И сякаш стърчи от точно от порта. — Ситуацията все повече не харесваше на Станислав.

— Може да е авария — предположи пилотът. — Разузнавателният катер е загубил управление и се е врязал в площадката за кацане.

— Тогава отломъците щяха да се разлетят сферично. А така изглежда… — Капитанът много искаше да греши, но Ден също беше виждал подобни „езици“ и когато паузата се проточи, уточни:

— Насочен взрив?

— Да. Маша, можеш ли да установиш връзка с астероида?

— Теоретично, да — уклончиво отвърна изкинът.

— А практически?

— Твърде силни смущения.

— Мже зрд бклк? — предположи Михалич.

— Да, възможно е висящият над порта боклук да ги създава — съгласи се Станислав. Работата миришеше вече дори не на нарушение на техниката за безопасност, а на „мръсен“ взрив, който такава солидна компания никога не би купила. За такова нещо на интенданта щеше да му се наложи да лети на станция от типа на „Пазара“, където едва ли ще му напишат гаранционна карта с печат и счетоводна фактура за отчетност. — Или миньорите от някакви свои съображения замърсяват не само космоса, но и ефира.

— Какво ли няма да направят хората, само за да не платят за превоза на товара си! — изтърси Тиодор.

— Хайде да ги изнудваме: „Ако не ни платите, на всеки десет минути ще отваряме по един колет!“ — невесело се пошегува Полина.

— Нали няма връзка — припомни Вениамин. — Няма да крещим в рупор я.

— И какво, сега никак ли не можем да установим връзка с тях?

— Ще установим — зловещо обеща капитанът. — Тед, приземи кораба.

— Как? — обърка се пилотът. Твърде опасно беше да лети към „задимения“ и обсипан с отломки порт, освен това системата му за прикачване сигурно е пострадала при взрива.

— Направо на почвата. — Съкратилото се по време на разговора разстояние позволи да се увеличи изображението и да разгледат един относително чист и равен участък недалеч от прашния език. — Ето тук някъде. А там ще облечем скафандрите с реактивни раници и ще стигнем до входа на собствен ход, тоест летене.

Тиодор въодушевено кимна и мина на ръчно управление. Какво ли няма да направят хората, само за да им платят!

* * *

Реактивните раници стигнаха за всички, но Полина и Вениамин не умееха да ги използват, затова този път не възникнаха спорове кой ще остане на кораба.

Най-ловък и пъргав, за срам на Станислав, се оказа Михалич. На него толкова често му се налагаше да работи в открития космос, ремонтирайки уреди или кърпейки пробойни, че в безтегловност техникът се чувстваше като риба във вода. Той пръв стигна до края на облака от боклук и разтревожено замърмори: нивото на радиация значително превишаваше нормата. Скафандрите ще издържат, но като се върнат, ще трябва старателно да ги почистят и дезинфекцират.

— Значи наистина е взрив — заключи капитанът. Негодуванието към недобросъвестните клиенти постепенно се смени с тревога. Ако тук е имало нещастен случай, защо наоколо не кипят спасителни работи? Къде е аварийната техника, предупредителните светлини, сигнал SOS в крайна сметка?

Разузнавачите плътно се приближиха към „езика“. Малки камъчета и отломки, вдигнати от взрива, неподвижно висяха във вакуума, сякаш времето около космолетците беше спряло. Тиодор щъкна с пръст едно камъче и то полетя напред, като бързо се загуби сред останалите.

— Имам едно лошо предчувствие — мрачно каза пилотът, — че пощата вече не е нужна на тези момчета.

— Ве пак трябва да почукаме на вратата и да се уверим, че получателя го няма. — Капитанът включи фенерчето, но нямаше много полза от него. Прахта и каменните отломки поглъщаха светлината като мръсна вода. Никак не му се искаше да се гмурка в нея, един дявол знае на какво ще се натъкне в тъмнината. Добре, ако е просто на някоя буца, ами ако е на стърчащата от нея арматура?

— Дврвм пкр стната? — предложи Михалич.

— Да, няма друг изход — съгласи се Станислав. — Тоест, навярно има, някакъв технически шлюз, но твърде дълго ще го търсим. Ако епицентърът на взрива е бил около вратата, то сега там е чисто като след пролетно почистване. Важното е да преминем през този облак.

Един след друг разузнавачите се отблъснаха от място и полетяха покрай „езика“ към основата му. Техникът се оказа прав. Каменната пелена постепенно оредяваше, а металната обшивка на порта им позволи да включат раниците и да се възползват от магнитните подметки. Отначало беше непривично да вървят по стената, но после мозъкът преосмисли картината и противното ръчкане под лъжичката престана. Докато лъчите на фенерчетата на опряха в стените на шлюза, „преобърнат“ на деветдесет градуса.

— Ето тук са заложили взрива. — Станислав за яснота раздвижи насам-натам лъча, който обрисува вдлъбнатина с неравни краища. — Взривната вълна е минала през тунела, разбила е пистата и изглежда, че е разкъсала на парчета стоящите в нишите за приземяване катери. Ето тези късове метал на системите за прикачване явно са от тях.

— Може миньорите със своите сонди да са пробудили някое древно зло, дремещо в дълбините на астероида? — с треперещ глас предположи Полина, която, благодарение на камерите на шлемовете, не само слушаше разговорите на разузнавателите, но и със замряло сърце следеше придвижването им.

По гърба на Станислав се плъзна лекият хлад на паниката, но тутакси беше решително потиснат.

— Полина, не дрънкай глупости — строго заповяда капитанът и мина от стената на пода. — Че да не би древното зло да се пробуди в мен.

— Освен това вратата не е затворена — добави Ден, който тъкмо я оглеждаше. — Взривното устройство просто е залепено на нея, без никакви опити да се завари входа или да се срине таванът. Изглежда, че са искали само да унищожат порта и корабите.

— За да не ги подгони древното зло?

Тиодор вдигна ръка и показа юмрук на камерата.

— Аз исках само малко да ви ободря — обидено измърмори момичето. — С дружеска шегичка.

Пилотът премести пръстите си в по-сложна конфигурация, намеквайки, че той и без това е толкова бодър, че няма накъде повече.

— Тук има цепнатина — в това време съобщи рижият и промуши между стената и рамката на шлюза първо ръката си, а после и главата, — сега ще се опитам да се промъкна.

— Гледай да не се заклещиш! — Станислав се приближи, но предупреждението му закъсня, киборгът вече се беше скрил зад стоманената плоча, а отвън беше останало само лявото му стъпало в масивен ботуш. То внимателно се извъртя и също изчезна.

— Вътрешната врата не е повредена. Има кодово заключване, свети аварийният блок — делово и почти веднага доложи рижият.

Капитанът прецени на око размера на цепнатината, реши, че още не е надебелял толкова и се вмъкна в нея. Вадим беше прав, трябваше да прави упражнения за корем. Не че той силно му пречеше, но и не помагаше.

Ако не се смята изкривената външна врата, шлюзовата камера се оказа цяла и след някоя и друга минута Тиодор и Михалич се присъединиха към останалите.

— Ако аварийната система е сработила, всички сектори са изолирани. — Пилотът напосоки натисна няколко копчета, но те бяха блокирани, както се очакваше. Само аварийният блок сърдито мигаше.

— Важното е да е сработила до взрива, а не след него. В такъв случай някъде може да се е съхранил въздух. — Капитанът прецени всички „за“ и „против“ и реши: — Ще използваме най-близкия до входа отсек като шлюз, тях ги правят малки и необитаеми, в случай на подобна авария. Михалич, ще се справиш ли?

Техникът неопределено измърмори нещо, но тутакси отвори пристегнатото към гърдите му ремонтно куфарче, догоре набито с инструменти и заприлича на отчасти разглобен робот. Екипажът с уважение му направи път към панела.

— А ако там са останали хора? — отново се намеси Полина. Гласът й вече беше действително изплашен. — След аварията са се хвърлили към шлюза, а той се е затворил под носа им и са били отрязани и от предишния отсек. Вие ще отворите вратата, въздухът ще изтече и те ще загинат!

— Към шлюза обикновено бягат вече в скафандри — саркастично отбеляза Тиодор. — Иначе какъв е смисълът?

— Ама когато те гони древното зло…

— Полина!

— Мълча, мълча. Извинете, това е от нерви. — Момичето се вълнуваше повече от разузнавачите. Те бяха твърде заети с работата, за да се боят, а на нея й оставаше да работи само с фантазията си.

Михалич с беззвучно, но осезаемо хрущене повдигна панела с отвертката и го извади от гнездото, доколкото позволяваше опашката от жици. Едни от тях премести, други включи към уред с допотопен вид, пощрака с прекъсвачите и бяла пара удари лицевите стъкла на скафандрите: въздух и мигновено изпарила се течност. Не беше много, явно по-голямата част беше изтекла през микроцепнатините по краищата на шлюзовата врата, образували се след взрива. Но даже такова количество даваше надежда, че останалата част от станцията не се е разхерметизирала.

Тиодор пръв изгаси фенерчето си — в отсека гореше светлина, и то доста ярка. Както твърдеше капитанът, това се оказа „гардеробна“ с гнезда за скафандрите. Всички те бяха празни, при това повечето бяха широко отворени, а някои сякаш разбити, с пробити врати. Пилотът разочаровано разклати една от тях насам-натам:

— Точно така, всички миньори са избягали.

Навигаторът хвана изплувалата от едно гнездо обувка, повъртя я и я пусна.

— А къде са останалите?

— Искаш да си избереш чифт? — пошегува се Тед.

Михалич, без да губи време, работеше с панела вече от другата страна на вратата.

— Не, но дори ако целият екипаж е облякъл скафандрите направо върху дрехите си, то поне обувките трябваше да останат тук.

— Дотичали са боси, по тревога, направо от койките? — предположи пилотът. — Ей, Михалич, предупреждавай поне!

Външната врата се хлопна, вътрешната се отвори и коридорът се напълни с въздух. Едновременно с това се включи гравитаторът и станалите изведнъж тежки космолетци едва се удържаха на крака. Следващият отсек се оказа много по-голям и служеше за нещо като гостна стая или чакалня: с петдесетина кресла около десетина маси, в средата на всяка — холопроектор. Обичайно едва ли биха пуснали простите превозвачи на стока по-нататък, покрай мястото на охраната. Ден обърна към него главата си с камерата и Полина тутакси изохка:

— Вижте, там лежи човек!

— Не — киборгът се приближи, наведе се и вдигна находката за глезена, — само един крак.

— Пусни го незабавно! — задавено заповяда капитанът, съмнявайки се, че бившият собственик на крайника безгрижно си е тръгнал, подскачайки на другия..

Ден послушно разтвори пръсти и кракът тупна на пода.

— Ама какво е станало тук, дявол да го вземе? — Тиодор погледна зад рецепцията и се дръпна, там чернееше огромно петно или засъхнала кръв, или сажди. — Мамка му, идеята за древното зло вече не ми се струва толкова идиотска!

Капитанът преодоля отвращението си, наведе се и внимателно огледа петното.

— Не, тук е действало съвсем съвременно зло — заключи той. — С плазмена винтовка, стреляли са почти в упор.

— Дали да не си тръгнете оттам, докато не е станало късно? — жално помоли Полина.

На заден план котката зави в тон.

Но Станислав се плашеше по-малко от копелетата с оръжие, отколкото от мистичните чудовища.

— Съдейки по състоянието на… хм… останките, това се е случило преди не по-малко от денонощие. — Капитанът се изправи. — Изглежда, че някой е нападнал станцията, застрелял е охраната, унищожил е центъра за връзка и отдавна е изчезнал, взривявайки порта след себе си.

— Казвали са ми, че на Самородка живеят около шестстотин души — обади се Вениамин, който също не се отлепяше от наблюдателния екран.

Космолетците дружно се втренчиха във вратата зад мястото на охраната.

— Нещо съвсем не ми се иска да влизам там — промърмори Тиодор и в същото време помогна на Михалич да извади от гнездото спеклата се буца метал и пластмаса — явно в панела бяха стреляли с бластер.

Техникът се забави не по-малко от половин час, преди вратата да се предаде и да се отвори, откривайки шестоъгълна зала с арки към коридорите във всяка стена. Всички те бяха неосветени и изглеждаха нарисувани с черна боя. Нямаше планини от трупове, както подсъзнателно очакваха космолетците, но и без тях картината не беше радостна — разхвърляни по пода вещи, инструменти и хартия, тук-там се виждаха петна кръв, а на едно място дори широка, водеща в един от коридорите ивица. Дали сам е допълзял или са го замъкнали там?

— Ей, има ли някой жив? — извика Станислав, като включи външния високоговорител.

Живи хора не отговориха, мъртви още повече.

— Движение във втория коридор отляво — тихо съобщи Ден. — Движение в първия отдясно. Не по-малко от три големи топлокръвни обекта в централния, две единици оръжие.

Капитанът кимна, с жест отправи екипажа обратно зад вратата (за да не изнервя обектите и той самият да не се натъкне на плазмен лъч) и се опита да продължи преговорите от прага:

— Знаем, че сте тук! Не се бойте, нека за начало просто…

В стената над вратата попадна един лазерен лъч, прекалено високо, за да е прицелен, или дори предупредителен. По-скоро нечии нерви не издържаха или ръката на „спусъка“ е отмаляла. Но Станислав реши да не рискува и бързо изскочи от отсека.

Космолетците застанаха от двете страни на вратата и поред надникваха зад нея. В залата все така цареше тишина. От дупката в стената излизаше тежък черен пушек и капеше разтопена пластмаса, все по-рядко и по-рядко.

— Е, и какво беше това? — високо попита Станислав.

На стрелеца явно също му омръзна играта на криеница и рязко извика:

— Кои сте вие? Какво искате?

— Пощальони! — саркастично се обади Тиодор. — Носим ви колет от баба ви.

В централния коридор вече отчетливо зашумоляха, зашепнаха и същият глас (изглежда, че главният) подозрително съобщи:

— Ние чакахме поща чак другата седмица!

— Ами извинете. — Станислав се изправи на вратата, демонстративно блокира бластера си с предпазителя и го пъхна в кобура. — Технически проблеми. Ще се разпишете ли на бланката или да караме пощата обратно?

Не беше ясно какво в крайна сметка убеди миньорите — жестът на добра воля или баналният, неочакван в толкова напрегната обстановка въпрос, но от коридорите започнаха да излизат хора, бавно и предпазливо, приведени като готови при най-малкия шум да се шмугнат обратно в дупките си мишки. Повечето бяха ранени, небрежно превързани с парцали, един се спъваше на всяка крачка, на друг помагаше немлада жена, самата тя с разсечена брадичка. Имаше и едно малко момче, на около седем-осем години, което се криеше зад гърба на едър мъж, приличащ на избягал каторжник: черна четина, почервенели, враждебно присвити очи, изцапана с кръв дреха и насочен към лицето на госта бластер. Впрочем Станислав се съмняваше, че в подобна ситуация би изглеждал по-симпатичен.

— Внимателно — капитанът предупредително вдигна ръце, — на скафандрите ни има радиоактивен прах. Знаете ли, у вас на прага се е взривила ядрена бомба.

„Каторжникът“ се спря, внимателно разгледа космолетците и недоверчивите бръчици на челото му и в ъгълчетата на очите най-после се изгладиха.

— Струва ми се, че отново започвам да вярвам в боговете — с чувство каза той и наведе оръжието. — Вие сте най-близкият кораб, който трябваше да долети на Самородка, но никой вече не вярваше, че ще го доживеем. Животоподдържащата система е извън строя, станцията изстива и губи въздух, а освен това имаме много ранени.

— Виждам — съчувствено забеляза Станислав. — По-правилно би било да се каже „имаме малко здрави“.

— Не, тези са почти добре — махна с ръка миньорът. — Пренесохме тежките случаи в медицинския отсек, но уви, с почти нищо друго не можем да им помогнем. Нямаме лекар, аптеката ни е ограбена…

— Пирати ли са ви нападнали наистина? — Тиодор видя, че опасността е преминала и пръв се присъедини към капитана.

— По-лошо — тежко отвърна миньорът. — Търговци на роби.

Станислав най-после разбра къде са изчезнали обитателите на станцията и лицето му се вкамени, сякаш и той имаше вина.

— Много ли са хванали?

— Повече от петстотин души. Слабаци не се задържат на Самородка, деца и старци също няма. „Първокласна стока“, както казаха тези копелета — горчиво си припомни миньорът. — Уловът им се оказа толкова богат, че те даже не започнаха да претърсват кораба до последното ъгълче и да доубиват ранените. Вместо това взеха всичко, което представлява и най-малката ценност — гласът на мъжа трепна, — продуктите, водата, лекарствата, добития метал, техниката, дори изкъртиха холокристалите от централния компютър. Искаха да вземат и катерите, но те са направени по поръчка на компанията и са с твърде узнаваема форма, освен това могат да се прикачват само към тази станция. Тогава просто ги взривиха, за да не можем да напуснем Самородка и да подадем сигнал за помощ…

Мъжът се олюля и замига често, опитвайки се да се задържи в съзнание, а Станислав се сепна и бързо попита:

— Станцията има ли резервен изход със система за прикачване и гасене?

— Да, разбира се. — Миньорът се справи с пристъпа на слабост и упорито изправи рамене. — В края на аварийния тунел.

— Отлично. Обяснете на нашия пилот как да го намери и той ще вкара там кораба. Минете през шлюза, а ние ще дезактивираме скафандрите и ще пренесем ранените.

— Вие вкарайте кораба, а ние ще започнем да ги пренасяме — реши мъжът. — За тях всяка минута е ценна.

— Добре. — Станислав улови изплашения поглед на жената: ами ако внезапно появилите се спасители също така неочаквано изчезнат или въобще са й се привидели заради задуха, раните и умората? — Михалич, остани тук. Могат да възникват някакви технически проблеми, например с вратите. Момчета, да вървим за кораба!

* * *

След два часа транспортникът напусна Самородка, но изминаха не по-малко от шест часа, преди на кораба да се установи някакво бегло подобие на ред. Спасените бяха тридесет и седем, от тях на крака се държаха осемнадесет, а само седем ходеха успешно с тях. Всички трябваше да се прегледат, лекуват, да им се намери място, да се нахранят и напоят. Никой не капризничеше, даже момченцето изяде две консерви.

И чак когато всичко горе-долу се подреди и вече не трябваше да се разкъсва между десет проблема, поравно изискващи капитанско решение, Станислав си позволи да седне на кухненската маса и да си направи чаша полупрозрачен чай от останалата запарка. Компания му правеше Харалд, едрият миньор, принудително приел задълженията на командир. Той изглеждаше не особено добре, но както и Станислав, не си позволяваше да се отпуска, докато не се убеди, че с хората му всичко е наред.

След като отпи няколко пъти от чая, миньорът малко живна и започна сдържано (и затова още по-трагично) да разказва какво се е случило на станцията. Всъщност трябваше да го изгони в каютата и да му нареди да не издевателства над организма си, но Станислав разбираше, че сега на Харалд му е важно да се изприказва, иначе все едно няма да заспи.

— Нападението ни изненада. На станцията се оказа предател, един от охраната. Той застреля колегата си, пусна вътре роботърговците и после отлетя заедно с тях.

— Но как, никой ли не оказа съпротива?

— Оказаха, естествено. Повечето момчета имаха ако не бластери, то поне парализатори и ножове… Но против киборгите те бяха безполезни.

— Какво, те и киборги ли имаха?

— Да, пет или шест. Тях ги пуснаха напред и съпротивата много бързо се прекрати. В буквалния смисъл на думата. Повечето спасени са тези, които избягаха в първите мигове. Например, това момче, Рики. Бедното дете беше толкова уплашено, че когато го намерих скрито под койката, риташе и крещеше, все едно го колят, защото не вярваше, че съм човек… Между другото, вие на борда имате ли киборги? То вече сто пъти попита наистина ли няма.

— Откъде да се вземат при едни прости превозвачи? — Станислав Федотович реши, че щом досега миньорите не са разконспирирали Ден, то няма какво да нервира бедните хора, преживели такъв кошмар. Трябва само да предупреди рижия, за да не направи пак някой фокус.

— Наистина ли? А ако намерим? — неловко се пошегува Харалд.

— О, щом даже ние за месец не можахме да намерим… — изтърси капитанът. — Кхм. Слушай, Харалд, а дали случайно сред тези негодници нямаше един висок, слаб мъж с тъмноруси коси до раменете? Припрян, но с военна стойка. Около моите години.

Миньорът неуверено поклати глава.

— Аз не можах да видя всички. По време на нападението бях в работилницата, и докато мародерите се доберат до нея, успях да се въоръжа с лазерен поялник и да се спотая зад вратата. После замених поялника с бластер — Харалд хищно се ухили, намеквайки, че обменът не е бил напълно доброволен, — спасих още няколко души от тях и се скрих. Аз съм строил тази станция и я познавам като петте си пръста.

Разговорът беше прекъснат от сигнала на комуникатора.

— Стас, спешно ми трябва криокамерата — обезпокоено съобщи Вениамин. — Един от ранените е много зле.

— Ами изхвърлете оттам предишните пасажери — уморено нареди капитанът, погледна опъналото се лице на събеседника и бързо обясни: — Не се притеснявайте, на тях им е все едно, те вече са мъртви. В смисъл, че бяха мъртви, още когато ги пъхнахме там.

— Оригинален набор от товари имате вие — слисано отбеляза миньорът.

— Как така да ги изхвърлим?! — възмутено се намеси Полина в разговора. — Ами морално-етичния ни дълг и уважението към починалите? А дипломатичните отношения с Мерак? А и ние с Вениамин Игнатиевич искахме да вземем повече проби от труповете, за научна статия! Нека по-добре да ги завием в термофолио и да ги сложим в склада, там е по-хладно и за едно денонощие няма да се размразят.

— Правете каквото искате — махна с ръка капитанът, само да го оставят на мира. На фона на Самородка проблемите на замразените меракийци му се струваха същинска дреболия.

Станислав отпи от почти безвкусната, но затова пък гореща вода и с въздишка си призна:

— И екипажът ни е подбран оригинално.

* * *

След полунощ на кораба стана задушно. Системата за пречистване на въздуха не беше предназначена за такова количество пътници и работеше на максимум, но все пак съдържанието на кислород неотклонно падаше по един-два процента на час. За щастие измъчените миньори спяха и го изразходваха минимално, а до обед екипажът разчиташе, че ще приземи транспортника на Шии-Раа. Планетата принадлежеше на андромедците, но кислородната атмосфера, мекият топъл климат и слабо солените морета я бяха направили популярен туристически курорт, така че там бяха свикнали с хората. Ще се намери и специализирана клиника, и човешко посолство, което ще се погрижи за миньорите и ще им помогне да се върнат вкъщи.

Заради Шии-Раа транспортникът се отклони от трасето и се наложи да се изчислява наново. Твърде рисковано беше да се върнат на Самородка и да продължат оттам. Михалич и без това едва-едва, с обещания и заплахи, изцеди от загасващия реактор необходимата енергия за гасене. А и облятата в кръв станция не предразполагаше за втора среща.

Корабът беше изпълнен с необичайни звуци, но Ден мигом засече тихите стъпки и се обърна. На прага на гост-командната стоеше сгушено в одеяло слабичко разрошено момче и често мигаше с подпухнали от сън или от плач очи.

— Привет — каза то и подсмръкна.

— Привет — предпазливо отвърна рижият. Не, киборгът прекрасно знаеше какво са децата, откъде идват и как попадат там. Понякога ги беше виждал, когато придружаваше стопаните си извън кораба и след бягството, в града, но досега нито веднъж не се беше приближавал към тях и не беше разговарял. Съдейки по откъслечната информация, това трябваше да се прави някак по-особено и Ден се опасяваше, че момчето веднага ще го разконспирира. Затова се ограничи с неутралното: — Защо не спиш?

— Ами така — сви рамене момченцето и се приближи. Краят на одеялото с шумолене се влачеше по пода. — На какво играеш?

— Това не е игра. Това е програма за изчисляване на трасета.

— А какви са тези шарени топчета?

— Станции за гасене. — Ден докосна синьото „топче“ и пред навигатора се разгърна нов вирт-прозорец с подробна информация къде се намира, на кого принадлежи, състояние, капацитет, съвместимост с различни типове кораби, отзиви на пилоти, R-зона — минималното допустимо разстояние до изхода от червеевата дупка, обща характеристика на сектора. — Ето насам ще полетим, щом ви оставим на Шии-Раа.

— Там също ли трябва да спасявате някого?

— Надявам се, че не. — Рижият прехвърли в работното поле още няколко „топчета“, за да ги разгледа.

Детето пристъпи от крак на крак и ни в клин, ни в ръкав заяви:

— Аз се казвам Рики. Вече съм на осем години!

— А аз Ден. — Навигаторът благоразумно пропусна фразата „физиологично състояние на организма — двадесет и три години и единадесет месеца“.

— О, колко е хубава! — внезапно забеляза момчето. — Може ли да я погаля?

— На. — Ден, без да гледа, сграбчи за врата лежащата на коленете му котка и я протегна на Рики.

Пресипналото и обезсилено от любовните мъки животно се отпусна като сурово тесто. Станислав Федотович така и не й отвърна с взаимност, останалите хора също безсъвестно игнорираха мъченицата, затова тя нямаше вече какво да губи. Допълзя в навигаторското кресло да издъхне живописно и застъпилият на дежурство Ден просто я премести върху себе си — ако я изгони, отново щеше да завие.

— А така не я ли боли? — изненада се момчето и я хвана през гърдите.

— Тази седмица не.

— А как се казва? — Рики сложи котката на рамото си и я почеса зад ухото.

Тя дрезгаво измяука, оплаквайки се от съдбата си.

— Не знам. Тя дойде при нас на космодрума, без чип и нашийник.

— Ама как тогава я викате? — учуди се момчето.

— Обикновено нашата зооложка я лови с едно старо яке. Ти не искаш ли да се върнеш в каютата?

Рики наведе очи, заподсмърча и шепнешком си призна:

— Там е тъмно и страшно. А чичо Харалд така хърка, че сънувам пиратите.

— Те също ли хъркаха?

Момченцето се изкиска, но почти веднага потръпна и по-плътно се зави с одеялото, вече заедно с котката.

— Не, те просто са много лоши и страшни. Как мислиш, полицията ще ги хване ли?

— Колкото по-скоро се свържем с нея, толкова по-голяма е вероятността — максимално честно отговори рижият. В космоса беше пълно със скришни места, към които водеше еднопосочен билет, където робският труд си оставаше най-удобният, изгоден и, уви, високоотпадъчен.

— Те взеха татко ми. — Устните на Рики затрепериха. — Ами ако никога повече не го видя? Съвсем никога?

Той не успя да се разплаче: котката реши, че умъртвяването на плътта все пак има граници и започна с възмутени вопли да се изтръгва от прекалено тесните обятия.

— Може да легнеш тук — предложи Ден, щом процесът по укротяване на опърничавата приключи.

Рики веднага зарадвано се качи на диванчето, подскочи няколко пъти по задник на него, за да провери колко е меко, премести възглавницата на другия край и се сети:

— Аха, а ти после ще идеш да спиш и аз ще остана сам тук!

— Няма. Аз съм дежурен до сутринта, а после ще ме смени пилотът.

— За да не ни нападнат пак пиратите?

— Не, ако на някой от пътниците му потрябва помощ. Докторът също не спи.

Такова банално обяснение едновременно успокои и разочарова Рики.

— А вашият кораб има ли оръдие? — с надежда попита той.

— Не.

— А пък пиратите имаха! — упрекна го момчето. — Отпред и отстрани.

— Но ние не сме пирати — с основание възрази рижият.

— А ако те все пак ви нападнат, как ще се биете с тях?

— Никак. Ще се постараем да се засилим до скорост за скок и да влезем в червеева дупка.

— Това не е героично — презрително провлече думата момчето.

— Това е според инструкцията за малки транспортни съдове.

— А ако пиратите ни догонят? — упорстваше Рики.

— Нека първо се появят на екраните, пък после ще му мислим.

— А ти боиш ли се от тях?

— Не. Защо?

— Ама те могат да те убият!

— И аз мога тях.

— А много ли си убил?

— Единадесет — така просто и безстрастно каза Ден, че момчето даже не помисли да се усъмни.

— Яко! — въздъхна то и се облегна на възглавницата. — Само че все пак хубаво наблюдавай екраните, става ли? За да не се промъкнат незабелязано.

— Става.

Рики дръпна одеялото до носа си, още малко се повъртя, нагласи възглавницата си по-удобно и с огорчение отбеляза:

— Обаче все пак е жалко, че нямате нито оръдия, нито киборги. Вашите сигурно щяха да им разкажат играта!

Рижият задавено се изкашля, за да потисне смеха си:

— Ако се наложи, ще им я разкажем.

— А ти си готин — заяви накрая момчето, вече със затворени очи.

— Ти също — честно каза Ден и се върна към работата си.

* * *

На космодрума транспортникът беше посрещнат от два полицейски флайера, шест медицински и от личния катер на посланика. Добре че поне нямаше журналисти. На Станислав и така не му беше леко: първо му се нахвърли посланикът, който епилептично разтърси ръката му и го нарече „храбър галактически герой“, от което Станислав се намръщи като от болен зъб и виновно хвърли поглед на екипажа. После го наобиколиха доста по-малко възторжените полицаи. Беше ясно, че работа от такъв мащаб в тихото курортно местенце ни най-малко не им е нужна и ще се опитат колкото се може по-скоро да я прехвърлят на съответния отдел. След дълъг и досаден разпит те взеха пръстови отпечатъци на всички, сканираха ретините им и обявиха, че задържат транспортника за денонощие в порта, „ако възникнат още някакви въпроси“. Станислав беше убеден, че няма да възникнат, но не започна да спори. Екипажът и без това се нуждаеше от почивка, а корабът от почистване и проветряване.

— Благодаря, Стас. — Харалд най-после се отърва от четината си и започна да прилича на бръснат каторжник. Но, както капитанът успя да се увери, в този случай външността беше напълно измамна. — Длъжник съм ти.

— Остави това — махна с ръка Станислав. — Не сме направили нищо особено, просто ви докарахме до най-близката станция. Най-обикновено нещо.

— Там е работата, че за теб е обикновено, а за повечето хора не е — уверено възрази миньорът.

— Сега да не ме наречеш галактически герой — усмихна се капитанът. — И това въобще не е само моя заслуга…

Станислав се запъна, гледайки как до катера Ден и Рики еднакво сериозно си стискат ръцете за сбогом.

— Да — съгласи се миньорът. — Имаш забележителен екипаж. Надявам се, че успехът ще ви съпътства и по-нататък.

— Нека по-добре да се обърне с другия си край към нас — невесело се пошегува капитанът.

— Защо, проблеми ли имате?! — застана нащрек Харалд.

— Ами как да ти кажа… — На Станислав му беше неловко да се оплаква от проваления рейс на човек, загубил много повече. — Неголеми финансови трудности. Нищо, ще се справим.

— А ние не ви платихме, ядохме храната ви, дишахме кислорода ви и ви накарахме да се отклоните от маршрута си — огорчено каза Харалд. — Не, наистина съм ти длъжник. И недей да спориш, вие сте галактически герои!

— Добре, убеди ме — разсмя се капитанът и двамата с миньора също си стиснаха ръцете.

* * *

След корабния задух и теснота, вечерният въздух на Шии-Раа се усещаше като чист озон, опияняващ и гъделичкащ носа като шампанско. Космолетците бяха дошли в пика на туристическия сезон — най-дългите дни, най-хубавото ясно време, — залязващият Йитар беше оцветил небето в цвета на сок от морков, а леките перести облачета изглеждаха като златни стружки. Човек можеше да им се любува безкрайно, но желателно в шезлонг на брега на морето, а не през сините ивици, протичащи по оградата от силово поле на космодрума. Зад линията на хотелите се чуваха съблазнителният шум на вълните и крясъците на водните гущери, под обувките на космолетците скърцаше пясък — три пъти на ден чистеха пистата, но вятърът отново я посипваше.

— Ех — печално каза Тиодор, седейки на най-горното стъпало на корабната стълба, — да можехме да дойдем тук за седмица-две просто така, да се повъргаляме на плажа. Или поне да докараме някой товар, в такъв случай ще ни дадат виза.

— Аха — съгласи се Полина, подпирайки с юмрук бузата си като баба на пейката пред къщи. — Казват, че покрай рифовете се въдят такива петнисти прилипала, страхотни! Всяка година изяждат по няколко туристи. Да можеше да ги видя…

— Важното е да не вземеш участие — изхъмка пилотът, който внезапно почувства, че и на стълбата съвсем не му е зле.

* * *

Вениамин съкрушено поцъка с език и затвори аптечния шкаф. Лекарствата в него силно намаляха, а превързочни материали изобщо не останаха. Досега екипажът практически не се беше разболявал, но ако запасите не се попълнят, по закона на гадостта незабавно ще започне, при това всички до един и с усложнения. Трябваше да иде при капитана и да го постави пред тежък избор: сит или здрав екипаж?

Станислав, с ръце зад тила си, правеше коремни преси. Съдейки по почервенялото му лице, той се занимаваше отдавна с това. Съдейки по съсредоточения, обърнат навътре поглед — безрезултатно, защото капитанът като че ли се опитваше да излекува със спорт душевното, а не физическото си здраве.

— Колко направи? — поинтересува се от прага Вениамин.

— А? — Станислав спря. — Не знам, не броях…

Докторът разбра, че е познал причината за тази ударна тренировка.

— Какво? — попита направо той. — Скенерът е показал, че има два киборга на кораба?

— Не — слабо се усмихна капитанът, все така потънал в мислите си. — Друго е. Лично.

— Странно, изглеждаш точно така.

Станислав стана, дръпна надолу подгизналата си от пот тениска и се приближи до терминала. Изтегли един от вирт-прозорците на преден план и мълчаливо го обърна към приятеля си.

— А, да, вече съм виждал тази снимка — вгледа се Вениамин. — Вашият отряд, нали?

— Да. Две хиляди сто двадесет и пета година. Ето ме мен. А ето го — капитанският показалец се премести вляво, — Вадим. Срещнахме се на „Пазара“. Седнахме да пием по едно… Той се оказа търговец на роби. И спомена за някаква работа, която ще му донесе куп пари.

— Мислиш, че е замесен в нападението над миньорите? — веднага разбра докторът.

Капитанът унило кимна.

— Представяш ли си, толкова години рамо до рамо с него…

— Хората се променят с времето и понякога, уви, не към добро — съчувствено отбеляза приятелят му. — Стига, Стас, той отдавна не ти е подчинен и дори не ти е колега, така че вече не отговаряш за него.

— Не е там работата — поизлъга Станислав: работата беше не само в това. — Цял час седя и се чудя дали трябваше да разкажа на полицията…

— За какво?

— Каквото чух за предстоящото нападение.

— Но нали то вече се е състояло — не разбра Вениамин.

— Да, но те могат да задържат Вадим и да го разпитат. Възможно е да разберат къде са отвели пленниците.

— А ти убеден ли си, че е станало дума именно за Самородка? — скептично уточни приятелят му.

— Ако бях убеден, сега нямаше да се измъчвам — намръщи се Станислав. — Не, Вадик дрънкаше нещо такова: скоро ще забогатея, ще ям хайвер с голямата лъжица…

— Има различни видове хайвер — пренебрежително махна докторът. — Жабешки например или синтетичен. А всички пияни обичат да се хвалят. Ако Вадим е участвал в нападението, вече е късно да го ловят, загубил се е в космическите дълбини заедно с останалата банда. А ако просто е дрънкал, то ти ще имаш повече проблеми от него заради разпита.

— Защо? — учуди се Станислав.

— Защото Вадим естествено ще отрече всичко. Затова пък охотно ще разкаже на полицията не само къде сте се срещнали, но и с какво си се занимавал ти там.

— Само едно храстче!

— Да-да, продължавай да лъжеш.

Капитанът тихичко заръмжа от обида, но съвестта все така не му даваше покой.

— Ами ако това е единствената улика…

— Или излишна работа за полицията, на която и без това ежедневно се сипят хиляди обаждания от истерични пенсионерки с мания за преследване — безжалостно възрази приятелят му. — Помисли си само как звучи разказът ти! Някакъв пияница в съмнителна кръчма ти е казал, че някъде нещо се готви. А след няколко дни ти си видял ограбена станция и си решил, че има връзка.

— Да, наистина звучи глупаво — разстроено се съгласи Станислав. — И какво предлагаш, просто да забравя за тази среща?

— Не, помни и страдай — разреши му Вениамин. — Ако така повече ти харесва, разбира се.

— По-добре да направя малко лицеви опори. — Капитанът драсна с пръст по вирт-прозореца, затваряйки снимката. — Наистина, да върви по дяволите този Вадик! Надявам се, че никога повече няма да го срещна. Всъщност, Венка, какво искаше ти?

— Нищо, по-късно ще го обсъдим — махна с ръка докторът, излизайки от каютата. — Че иначе до утре няма да довършиш релаксиращата си тренировка.

През най-добрите си години Станислав лесно можеше да направи сто лицеви опори наведнъж, затова неприятно се учуди, че мускулите го заболяха още на „двадесет“.

— Хич не се надявайте — изпуфтя капитанът. — Със сигурност ще изстискам от вас поне петдесет!

Но не му позволиха спокойно да извърши този подвиг.

— Мили — загрижено се поинтересува Маша, — всичко наред ли е при теб?

— Да! — простена капитанът между напъните. — Какво. Искаш?

— Желаят те по видеовръзката, навит ли си?

— Навит съм… Пфу, ще откликна… Тоест, свържи ме! Четиридесет и пет… Ше-е-ест… — Победата беше близо и Станислав не искаше да прекъсва. Венка ще потърпи малко. Както и полицаите, ако нещо са се сетили. Май никой друг скоро не е желал капитанското тяло. — Още-е-е… Дай, да-а-ай… Последно… Да-а-а!

Станислав се пльосна по корем на пода, чувствайки се като мъченик, промъкнал се в рая. Ужас, съвсем се е занемарил. Утре ще трябва да направи шестдесет лицеви опори.

Капитанът се изправи, повдигна свлеклия се анцуг и с леко смущение откри, че този процес е наблюдаван с ококорени очи от непозната жена. При това в полезрението на камерата са се оказали най-интимните му части.

Станислав бързо отстъпи от терминала, седна на стола и се опита да изобрази приветливо внимание:

— Добър вечер, слушам…

— Къде е Полина?! — истерично го прекъсна събеседничката.

— Някъде тук — сви рамене Станислав, шарейки с поглед по пода в търсене на фуражката си. Капитанът забрави да я свали преди тренировката, а после само с досада тръсна глава и тя отлетя нанякъде. — Защо ви е?

— И още имаш наглостта да питаш? — писна лелката, напразно опитвайки се да проникне с поглед в „сляпата зона“ под терминала. — Дърт развратник!

— Откъде накъде ми говорите на „ти“ и ме обиждате? — смая се Станислав. — Вие сякаш пък сте млада монахиня!

— Аз съм порядъчна жена!

— Не личи — сопна се капитанът. Настроението му и без това беше лошо, а тук някаква луда скандали ще му вдига! Интересно, откъде познава Полина? И дали това е същата Полина, която Станислав познава? Името е най-обикновено и популярно. — Първо се научи да поздравяваш и тогава ще поговорим.

Капитанът, без да обръща внимание на виковете: „Полина! Детето ми! Отговори! Знам, че си там!“, с едно щракване с пръсти затвори вирт-прозореца със скандалджийката. Тръсна глава, опитвайки се да проумее какво беше това, пое си въздух и помоли Маша да го свърже с Вениамин.

* * *

На сутринта Михалич изключи системата за охлаждане, за да почовърка в нея и по обяд натъпканият с техника кораб започна да прилича на самозатопляща се консерва. Откритите шлюзове не помагаха, транспортникът стоеше на слънце и влизащият въздух се различаваше от излизащия само по количеството мухи.

Екипажът се опита да роптае и даже насъска капитана по излишно любознателния техник, но Михалич застана пред акуратно подредените на пода части като мечка пред леговището си и неразбираемо, но много изразително обясни, че ако системата откаже в открития космос, ще бъде много по-лошо.

Станислав позорно капитулира и отиде да смени обичайната си риза с тениска. Полина отдавна се разхождаше из кораба с ленена рокличка до коленете, а Тиодор извади от багажа си очеизбождащи ярко карирани плажни шорти, толкова широки, че когато пилотът отиде до терминала да плати престоя, цялата женска част на опашката за митническа проверка (един пътнически лайнер тъкмо беше докарал нова порция туристи) омагьосано зяпна първо каретата, а после вентилационната решетка на пода. Която Тед заобиколи, за огромно разочарование на зрителките.

Вениамин, свикнал да намира нещо хубаво във всяка ситуация, взе един шезлонг, тъмни очила, бутилка минерална вода и се отправи за въздушна баня в сянката на кораба. Където незабавно заспа, хъркайки блажено.

Котката лежеше като умряла по средата на гост-командната и позволяваше да я прескачат.

И само Ден непреклонно продължаваше да седи зад пулта с дънки и пуловер.

— Няма ли най-после да се преоблечеш? — не издържа Тиодор, на когото в такива условия дори не му се играеше, а още повече не му се работеше.

— Защо? — искрено се учуди рижият.

— Горещо ми е само като те гледам. — Пилотът дръпна тениската си, за да си направи вятър.

— Не ме гледай — посъветва го навигаторът, без да откъсва поглед от вирт-прозореца.

— Освен това този пуловер изобщо не ти отива — добави Полина.

— Нямам друг.

— Ами ходи по тениска тогава, да не би да ти е студено?

— Добре ми е. С пуловера.

— На кое сметище си го намерил? — Тед дръпна едно стърчащо конче от преждата с надеждата, че ще се разплете.

— На новобобруйското, до космодрума — напълно сериозно отвърна рижият и помръдна рамото си. Кончето се изплъзна от пръстите на пилота и започна още по-предизвикателно да стърчи.

— Денка, наистина ли всичко е наред при теб? — Полина се приближи до креслото и дружески прегърна облегалката му, заедно със седящия в него навигатор.

— Наистина.

Киборгът дори не се обърна и щом момичето почувства как той се напрегна и застина, със съжаление отпусна ръце. Ден все така не вярваше, че щом хората узнаят истината, ще продължат да се отнасят към него като към равен, а не като към забавна играчка, която може с умиление да стискат, а може и да счупят.

Нещо потропа по илюминатора, отначало лекичко като блъснало се насекомо, а после така силно и усърдно забарабани, че всички дружно се обърнаха към него.

— У-ъй-ъй! — избълбука една ужасно изкривена и смръщена муцуна, отгоре увенчана с шипове, а отвътре с бивни. Нито челюстите, нито сгърченият в пастта език помръдваха, но въпреки това чудовището настоятелно добави: — У-у!

Тиодор изскочи на горното стъпало и изруга — до кораба стоеше абориген от Шии-Раа, от низшата каста, съдейки по синьо-сивата му черупка и мустаците. В четирите си многоставни крайници той държеше дълъг прът с нанизани на него сушени прилипала (дали бяха за ядене или за сувенири), с които тропаше по стъклото, а с шестте си къси недоразвити лапички притискаше към тялото си чанта от карирана мушама, вместо личинка.

— Къш, къш оттук! — замаха към него пилотът. — Нищо не ни трябва.

Аборигенът разпери рудиментарните си криле, радвайки се, че е успял да примами клиента извън голямата желязна пещера. Бързо се сети с какво може да го заинтересува, порови в чантата и тържествуващо разгърна пред Тиодор шарена пола от ивици с различна дължина, обшита с мидички и сушени насекоми.

Пилотът за секунда онемя от възмущение, а после се скри обратно в шлюза и се върна вече с лоста си.

Шии-раанецът разбра този международен жест безпогрешно, мълниеносно затвори чантата, сви се на кълбо и се затъркаля към друг кораб.

— Какъв е този шум, Поли? — Придремналият Вениамин се сепна, вдигна глава и сънено примижа. — А, Тед, това си ти… Извинявай, припознах се.

Пилотът се нацупи още повече, понеже веднага се досети какво е вкарало доктора в заблуждение.

— Дребен търговец, даже без преводач — презрително съобщи той, щом се върна в гост-командната. — И кой въобще го е пуснал на космодрума?

— О-о-о, ти не си бил на Квадра Прометей. Там успяваха да се промъкват даже в щаба на миротворческата армия — отбеляза преминаващият край него капитан. — Не е за чудене, те бяха разумни амеби. Впрочем, симпатична поличка! А по време на младостта ми мъжете незнайно защо се срамуваха да ги носят.

— По време на моята също — промърмори Тиодор. — Дали да не си закача табелка „Това са шорти“?

— Тогава още повече ще ги зяпат — компетентно го увери Полина. — За да се убедят така ли е. Затова по-добре нека бъде загадка.

Пилотът многозначително издрънча с лоста, връщайки го на мястото му, но не съблече „загадката“ — корабният термодатчик вече показваше тридесет градуса и половина.

Животът на кораба се възобнови чак късно вечерта, когато малко захладня. Вениамин и Полина изчистиха и дезинфекцираха медицинския отсек, на Ден възложиха чистенето на каютите, а на Тиодор — на склада и гост-командната. Станислав Федотович старателно огледа и запечата с нанокерамичен гел всяка вдлъбнатина и драскотина по външната обшивка. Михалич се кълнеше, че всеки момент ще включи животоподдържащата системата, но всеки път се откриваше или подозрително шумящ сервомотор, или задръстена тръбичка. Затова нямаше дори къде да изгорят боклука и се налагаше да го мъкнат през половината космопорт към обществения рециклатор.

Тиодор изнасяше последната кофа вече късно вечерта, като се прозяваше и се спъваше.

— Здравей, колега! — извика му някой на връщане.

Пилотът се обърна и машинално се изпъчи. Към него с танцуваща походка се приближаваше момиче на около двадесет и пет, с плетени чехли и къса светла рокля с голи рамене. Съдейки по стойката й и по релефната, но не прекалено, мускулатура, в работно време непознатата носеше съвсем друг костюм.

— Здравей — заинтересувано отвърна Тиодор, криейки празната кофа зад гърба си. — От плажа ли идваш?

— Да, ходих на дискотека в хотела. — Момичето се приближи толкова, че Тед усети аромата на парфюма й — лек и тръпчив. — Имаме тридневен престой и капитанът ни пусна в отпуск.

Тиодор завистливо погледна оградата, зад която се носеше музика — човешка, смесена с етническа, също съвсем ритмична.

— Рано си си тръгнала оттам.

— А, няма какво да гледам там, само някакви шкембелии и пъпчиви мамини синчета. Аз предпочитам силните мъже… без комплекси — измърка красавицата, изразително хвърляйки поглед надолу.

— Това… — с досада започна Тиодор, но момичето се приближи още и към погледа се прибави ръката й, замислено оценяваща качеството на материята. — Ъ-ъ-ъ… Хубава ми е полата, нали?

* * *

Станислав се стовари от койката и чак на пода съобрази, че първо трябваше да се събуди напълно, а после вече да хукне към отчаяния женски писък. Капитанът не се съмняваше чий е той, докато не се сблъска със също толкова сънената и недоумяваща Полина.

— Не съм аз! — бързо отрече момичето, вече заобиколена от Вениамин, Ден и Михалич.

— А кой тогава?!

Компанията се втурна в гост-командната, но завари там само силно смутения Тиодор, облечен само с „поличката“.

— Какво беше това? — строго изиска доклад капитанът.

— Това — с досада каза Тед, сякаш случайно ритайки под диванчето нещо черно и дантелено, — беше Рит, вторият пилот на „Танцьор“. Тя… ъ-ъ-ъ… дойде да пием чай и да обменим опит. А после изведнъж като закрещя… и избяга!

— Сигурно се е опарила с чая — ехидно предположи Полина.

— Абе не — Тед беше не по-малко озадачен от останалите, — ние едва бяхме почнали да… подреждаме чашите.

Станислав се огледа. Романтичен полумрак, в който все още всичко се вижда, но вече можеш да не се стесняваш, отворен шлюз, а зад него ярко осветеният пустинен космодрум. Всичко изглежда наред.

— А на „Танцьора“ какво, да не е свършил чаят? — сърдито се осведоми капитанът. Чайните церемонии на пилота си бяха негова лична работа, но докато не пречеха на останалите да спят.

— Техният капитан е лош.

— А аз да не би да съм добър?!

— Ами — Тед виновно почеса разрошената си глава, — Рит каза, че той е накарал предишния й гост да направи това, за което е дошъл. Тоест да изпие до дъно петлитровия корабен чайник. Току-що кипнал. Направо от чучура.

— Върви и ти да пиеш — нареди Станислав, но не започна да следи за изпълнението на заповедта и се запъти обратно към каютата. На тази мадама може да й е хрумнало какво ли не. Може да си е спомнила, че е забравила да превключи реактора на празен ход. Или късно се е сетила, че чаят е само предлог.

— Котката — неочаквано каза Ден, който се беше втренчил в ъгъла.

— А? — Капитанът проследи погледа на навигатора и наистина видя опашатата пътничка без билет. Тя в захлас си играеше с нещо, като ту го удряше с лапа, ту скачаше отгоре му. — Маша, светлина!

Полининият писък се оказа по-пронизителен от писъка на Рит и освен това се разнесе точно до ухото му.

Таванът, стените и колоните бяха осеяни с малки, хлъзгави на вид и изглеждащи противни на пипане същества. Явно някое от тях е паднало зад врата, а може би в деколтето на злополучната гостенка и е започнало да мърда или да хапе там.

Полина рязко замълча, вгледа се и с пресипнал глас изтърси:

— О, каква прелест!

„Прелестта“ посвикна със светлината и започна бавно и хаотично да се движи. Екипажът боязливо сплоти редиците си.

— Откъде са се взели толкова? — Станислав се опита да преброи животинките, но се обърка още преди петдесет, а дори не беше стигнал до противоположния край на едната стена. — Вие да не би да сте пили чай на отворен шлюз?

— Не, това е твърде интимен процес — обиди се Тиодор. — В смисъл, че искахме да поседим в тишина и уют. Рит го отвори, щом побягна.

Вениамин се вгледа в едно от съществата. Четири двупръсти крачета, къса назъбена опашчица, тъпоноса муцунка с клюноподобна уста като на костенурка.

— Мисля, че не са дошли от шлюза. — Гласът на доктора трепна от вълнение. — Полина, ти отваряла ли си каютата с меракийците?

— Да, нали беше горещо — безгрижно призна зооложката. — Страхувах се, че ще прегреят и ще загинат.

— И не си я затворила?

— Ами нали Михалич съвсем наскоро… ох!

— Следващият стадий? — уточни Ден и прогони котката от полузадушената й плячка.

Вениамин кимна:

— Явно, че повишаването на температурата им е харесало.

— Уловете ги по-бързо! — сепна се Станислав. — Докато не са се разпълзели по целия кораб или, по-лошо, по космодрума. За да не ни лепнат и глоба за биологично замърсяване на територията!

Следващата половина от нощта екипажът добросъвестно изобразяваше събиране на реколтата на някоя изостанала планета. Младите меракийци пълзяха бавно, но умееха да скачат високо и внезапно, затова се налагаше да се проявяват чудеса от ловкост, за да се захлупи в кофа с капак един пленник, без да се изпуснат още десетина оттам. Капитанската заповед беше закъсняла и бегълци се откриваха на най-неочаквани места — на най-горния рафт на аптечния шкаф и от долната страна на стола, в съдомиялната, на пулта, под диванчето и дори в тоалетната чиния, където Вениамин надникна със съвсем друга цел. Ден хвана няколко вече на корабната стълба.

За четири часа, по примерни изчисления, успяха да съберат около петстотин скокльовци.

— В цистерната имаше доста повече личинки — обезпокоено забеляза Вениамин, поглеждайки към вентилационната решетка. Станислав също отдавна мечтаеше да я закове с дъски и да раздаде на екипажа индивидуални балони с маски.

— Може би повечето са останали в каютата? — предположи Полина. — Ние още не сме я огледали, само веднага затворихме вратата.

— Какво пък, нека погледнем — тръгна най-отпред капитанът.

В цистерната все така гъмжеше от живот. Само че малко по-различен. На водораслите им бяха пораснали листенца (вече доста нагризани), мъхът се беше събрал на купчинки, всяка със свой оттенък и скрил се по средата обитател, на когото само мустаците стърчаха, на дъното ритмично отваряха и затваряха отвори кълбовидни същества, приличащи на огромни очи с уста вместо зеница. Между тях пълзеше нещо тънко и прешленесто, може би пипала или отделни червеи. Във водата плуваха още няколкостотин скокльовци, но когато Полина се вгледа по-внимателно, забеляза, че главите им са по-големи и ъгловати, задните им крачета са по-малки от раздвоените предни, а опашките им са по-дълги. Щом момичето се наведе до водата, меракийците боязливо се скупчиха и се гмурнаха по-дълбоко.

— Сякаш са напълно различен вид — изуми се Вениамин, когато Полина все пак извади един на показ. — Като тритоните и жабите. Даже очите им са устроени по друг начин.

— „Жабите“ също се различават малко една от друга. — Момичето обърна съществото по гръб, за да го разгледат по-добре. — Тези, които седяха на тавана, имат по-плоско тяло и суха кожа. А хванатите на пода се движеха по-бързо и понякога съскаха.

Тиодор се опита да погледне в кофата, но тутакси получи удар в окото от един скокльо и побърза да хлопне капака.

— Да ги изсипем ли обратно в цистерната?

— Не, те явно са сухоземни. Просто ги пусни, нека си скачат и похапват тревата. Ето вече каква е пораснала! — Полина погледна тавана с гордостта на градинар, демонстриращ на гостите богато увита с бръшлян беседка.

— А как ще влизаме тук? Нали те веднага ще се разбягат!

— Значи няма да влизаме — отсече капитанът. — До Мерак никой да не приближава до тази врата, ясно ли е? Нямаме си друга работа, ами по нощите да водим на разходка петстотин жаби!

Екипажът повторно претърси кораба, излови още тридесет бегълци и сметна теча от меракийци за отстранен. Станислав лично се увери, че вратата на „зоопарка“ е блокирана, а вентилацията е превключена на автономен режим и се върна в каютата си. Бавно и уморено се съблече, по армейски навик сгъвайки прилежно дрехите си, макар че много по-охотно би ги хвърлил на стола. Легна, с блажена въздишка се опъна в цял ръст и затвори очи. Страдалчески се намръщи. Отвори очи. Седна, отметна одеялото и извади изпод себе си един леко смачкан, но бодро мърдащ с крачета скокльо.

— Да пукнеш дано — нежно му пожела капитанът, потръпна от мисълта, че пак трябва да стане, да се облече и да иде до блокираната каюта и малодушно пусна улова си в чашата за чай, като я покри с чинийката.

* * *

На сутринта откриха, че котката липсва. Първата половина на нощта тя активно участваше в лова, пречкаше се в краката и играеше на топка с намерените скокльовци, а после някак незабелязано изчезна.

Полина цял час с паничка в ръка се мотаеше из кораба, надничаше във всички ъгли и така истерично викаше: „Пис-пис-пис“, че останалите предпочитаха воплите на котката.

— Е, какво, намери ли я? — поинтересува се Станислав, щом момичето се върна в гост-командната.

— Не. — Полина печално се взря в паничката. — Изглежда, че е изскочила от кораба, когато сме излезли да огледаме площадката за кацане.

— Чудесно! — Капитанът с нескривано облекчение се облегна в креслото. — Сега най-важното е да не я пуснем обратно.

Момичето провокационно заподсмърча:

— Тя сигурно няколко часа е драскала по шлюза и е плакала от отчаяние…

— Аз няма да плача, не се надявай — разруши коварните й замисли Станислав. — Нищо няма да й стане, ще се примъкне към някой друг кораб.

— Ами ако там не я обичат като нас?

— Точно така ще я обичат — увери я капитанът. — Тед, Ден, свършихте ли със закуската? Тогава пригответе кораба за излитане.

— Ще ида да погледна и в товарния отсек — с посърнал глас каза Полина.

Почти нямаше надежда, че котката ще се окаже там. По време на престоя не бяха отваряли отсека нито отвътре, нито отвън. Там останаха само елхата и няколко контейнера с инструменти и платове, които Ден прехвърли за самия край на трасето. Ще се наложи да се плати неустойка за закъснението, но затова пък от тях нищо няма да се излюпи и разпълзи.

Момичето отсъстваше дълго, корабът успя и да се приготви за излитане, и да излети, и да излезе от атмосферата, и вече започна да генерира червеева дупка, когато наученият от горчивия си опит капитан се сети, че инструкцията за техниката за безопасност пак грубо се нарушава.

— Полина, къде заседна? — строго я извика по комуникатора той. — Връщай се в каютата и се затегни. И ти, Тед, също! Всичко виждам.

Пилотът с въздишка активира системата за фиксиране, която не сковаваше движенията, но те караше да се чувстваш като муха в паяжина от синтетични и от силово поле влакна.

Полина се позабави и след това боязливо докладва:

— Станислав Федотович, имаме проблем. Елате тук, моля ви. — Съдейки по гласа, на момичето отчаяно не му се искаше това, но нямаше как да го избегне.

— Отложете скока — обезпокоено нареди Станислав и стана от креслото. Тед и Ден неразбиращо се спогледаха.

Полина посрещна капитана пред вратата.

— Ето — трагично протегна ръка тя, — полюбувайте се!

Капитанът добросъвестно се полюбува на елхата в саксия, леко запотеният й купол, разперените клонки и пищните жълти иглички.

— Що за есенни мотиви са това? Нали уж трябва да е вечнозелена.

— Явно така й е подействало вчерашното изключване на системата — предположи Полина, без да вдига очи към капитана. Елхата беше оставена на нейните грижи, а вчера момичето дори не надникна в товарния отсек. Може би щеше да успее да спре пожълтяването, ако беше преместила контейнера в автономно охлаждащия се склад. — Елхите лошо понасят жегата, а освен тази понесе и космически полет, изменение на гравитацията, на светлинния режим…

— С две думи, да пукна, ако още веднъж се наема да пренасям жив товар! — обречено констатира Станислав. Той не се сърдеше на Полина, с тези миньори и меракийци елхата беше излетяла от главите на всички. — Тя съвсем ли е хвърлила топа?

— Не, просто тези иглички ще опадат и ще израснат нови. За месец-два.

— Но ние вдругиден трябва да я предадем на клиента!

Момичето унило мълчеше, явно живо представяйки си този момент.

— Добре, да се махаме оттук — реши накрая Станислав. — Иначе червеевата дупка ще се затвори и ще се наложи отново да изразходваме енергия.

— Ами елхата?

— Ще измислим нещо — обеща капитанът.

* * *

В товарния отсек беше тъмно и прохладно, което накара екипажът с тъга да си спомни за Шии-Раа.

— Нашият капитан е истински звяр — промърмори Тиодор и натопи четката в боята. — Разбирам, когато в армията за идването на някой висшестоящ заповядват да се боядисат всички стълбове, но елха! Добре, че не е с четка за зъби.

— Мажи равномерно — нахока го Полина, все още потисната от чувство за вина и от агрономската си несъстоятелност. — Че ти се получава на петна.

— Аз нали предложих да вземем пулверизатор.

— Тогава и дънерът щеше да се боядиса, а нас ни трябват само игличките.

— Те падат от четката! Трябваше все пак да вземем блажна боя или нитроцелулозна. Тя щеше да ги закрепи.

— Какви ги говориш — ужаси се Полина, — тогава елхичката със сигурност щеше да изгние! А с оцветителя за храна незабележимо ще паднат, ще пораснат нови и това е.

— Честно казано — Тиодор се отдалечи малко и критично заразглежда резултата, — малко прекалено зелена е за толкова рехави иглички. Нямаше ли по-мрачен оттенък?

— На мен и така ми се плаче, като я погледна. — Момичето наплюнчи пръста си и изтри едно зелено петно от дънера.

— Да, не оправда ти високото доверие на Анастасия — ухили се пилотът. — Слушай, а защо Ден не дойде с теб? Станислав Федотович ли го е натоварил с нещо?

— Имаше само две четки. А и елхичката е малка, ние с теб и без това постоянно си блъскаме челата.

— Ами можеше просто да постои тук за компания, нали няма какво да прави — корабът е по курса, до станцията има още едно денонощие…

Полина замислено задъвка края на четката.

— Според мен, той не е сигурен, че компанията му ни е нужна. Или нашата на него.

— Нужна е — убедено каза Тиодор. — Когато се заплесне по нещо и забрави за „мястото си“, тогава всичко е наред. Интересно ми е какво ли са правели с него на „Черната звезда“, щом все още ни избягва?

— Подозирам, че ако разберем, ще ни се прииска да се самоубием — въздъхна момичето.

След час боядисването на елхата, а същевременно и на художниците, беше завършено.

— Това е, нека сега съхне. — Пилотът хвърли четката, изтри ръце и стана. — А аз отивам да извадя Ден от този глупав пуловер.

— Обожавам екстремните видове спорт! — възхити се Полина.

* * *

Ден излезе от каютата си, облечен в карираната риза на Тиодор, която му беше голяма и увеличаваше общата му наеженост.

— А къде е пуловерът ти? — учуди се Вениамин, който беше успял да свикне с хвърлящото се в очи съчетание на рижо и червеникаво. С черно и синьо Ден се съчетаваше по-добре, само че много неочаквано.

— Падна в неравна битка — високопарно обяви момичето.

— Можеше просто да ме помолите да го съблека — с тих упрек каза навигаторът. — А не да го скъсате, дърпайки го на различни страни.

— Ами ако беше отказал?

— Да, но нима не трябваше поне да опитате? С какво да ходя сега? — Ден вдигна ръка и дългият широк ръкав увисна като счупено крило.

— Ще ти купим тениска с името ти на нея — обеща Тиодор. — От първата заплата.

Рижият въздъхна и започна обречено да навива ръкава си. Съдейки по всичко, му предстоеше да износи още не една риза на пилота.

— Денка, не се цупи! — Полина грижовно поправи яката на навигатора и освободи притиснатия от нея кичур коса. — Просто ти ни липсваше. Затова решихме да се пошегуваме и да те поразмърдаме малко.

— А пуловерът какво общо има?!

Но на приятелите възмутеният Ден им харесваше много повече от равнодушния, затова не изпитваха ни най-малки угризения на съвестта.

— Има общо, че ти си нашият навигатор, а не на сметището — отсече пилотът. — И няма защо да ходиш с чужди парцали…

— … когато Тед има такава хубава, още почти не скъсана риза! — добави момичето, задавяйки се от смях.

Ден също не се въздържа от усмивка, но все пак саркастично предположи:

— Ако следвам вашата логика, сега трябва да се окомплектовам и с Полинините гащи? Дънките ми са от същото сметище.

Приятелите хищно се спогледаха и потриха ръце.

* * *

На другата сутрин котката, все едно нищо не е станало, скочи на масата и нахално попита капитана:

— Мр-р-р?

— Проклета котка! — Станислав се задави с пластмасовия на вкус омлет от яйчен прах. — Я марш оттук!

— Котенце! — възликува Полина и я сграбчи в прегръдка. — Ти се намери! Бедничката, какво си яла през всичкото това време?

— Мен повече ме интересува къде е ходила до тоалетна през всичкото това време — разочаровано промърмори капитанът.

Явно вчера котката беше решила, че е липса на самоуважение, ако заради хляб и сланина отиде до купичката си, изяла е нещо откраднато и скрито по-рано и е легнала да си отспи след любовната треска.

— Да вървим да те нахраня най-накрая. — Момичето тромаво стана от масата, като държеше в едната си ръка котката, а в другата собствената си чиния.

— Да беше я измила по-добре — предложи Тиодор. — Виж колко са й мръсни муцуната и лапите.

— Това не е мръсотия, а точки! — обиди се за любимката си Полина и показно я целуна по „мръсния“ нос.

Котката се намръщи и започна да се облизва с такъв вид, сякаш всеки момент ще се изплюе гнусливо.

— Аха, по нахалство печели сума ти точки — съгласи се пилотът.

— Не такива точки! Оцветяване! Петънца оцветена козина. Виж каква интересна рисунка има на муцуната, сякаш са шоарски букви! — Полина възторжено завря котката под носа на приятеля си. — Може би даже е породиста!

— Махни това гнусно животно от мен — отдръпна се Тиодор, който първо видя на муцуната оголените зъби. — Изобщо Вениамин Игнатиевич преглеждал ли я е поне веднъж?

— Защо? — учуди се Полина. — Той нали е доктор, а не ветеринар.

— Ама хората и животните имат един куп общи болести! Майка ти не те ли е плашила с лишей като дете? „Ако си играеш с улични котки и кучета, ще се заразиш и ще оплешивееш“?

Момичето се нацупи. Като дете с толкова неукротими зоологически наклонности я бяха плашили и с лишей, и с краста, и с бълхи, и даже с победения още през двадесет и първи век бяс (но заради Полина той можеше и да се завърне!). Нищо не беше помогнало.

— Тя няма никакъв лишей! — Зооложката за всеки случай разроши късата светла козина. — Нормална чиста котка.

— Само на пръв поглед е чиста. А отвътре е цялата изядена от лишей. Ето и ти вече… — Тиодор се вгледа и махна един дълъг къдрав косъм от рамото на Полина. — Скоро ще бъдеш с плешиво кубе.

— Ден, поне ти му кажи, че това са глупости! — Момичето сърдито се обърна към навигатора.

— Това са глупости — послушно повтори киборгът. — Съвременните препарати лекуват лишея за един ден. Пак ще ти порасне коса.

Зооложката заръмжа, но все пак хвана по-здраво котката и се отправи към медицинския отсек.

Когато оттам се разнесоха неистовите вопли на котката и страдалческите викове на пъхащата я в биоскенера Полина, колегите мълчаливо оставиха вилиците си и си плеснаха ръцете.

* * *

Транспортникът излезе от червеевата дупка, точно където трябваше по изчисленията, на три часа път до Лида, но това слабо утеши Станислав. Първо, той не обичаше да лъже. Второ, не умееше и не знаеше отговора на неизбежния въпрос на клиента: „Какво е това?!“. За да се разсее, капитанът проведе инвентаризация на склада и с възмущение откри там два дълги черни пакета. Видът им не беше много добър. Ароматът също. Температурата в склада се поддържаше на седем градуса, но меракийците се оказаха бързо развалящ се продукт.

— Така е, защото техните тъкани се разрушават под въздействието на собствените си ензими, а не бактерии — авторитетно съобщи Полина. — Земната сьомга, щом си хвърли хайвера, също започва да се разлага фактически жива, за да обезпечи храна на потомството си.

— По-добре ми обясни за какъв дявол не сте ги върнали в криокамерата още завчера?!

— Забравихме — призна си момичето и впери в Станислав Федотович такива честни ясни очи, че капитанът не намери какво да възрази.

— Ами ето сега ви напомням — каза само той.

— Затова пък сега дълго време няма да ни се прииска да ядем — измърмори Тиодор, когато статуквото беше възстановено и двамата с навигатора устроиха малка схватка, като се бутаха с рамене за правото първи да попаднат в банята. Победи рижият, който имаше по-голяма нужда от това.

Когато меракийците бяха изнесени от склада, положението там стана съвсем трагично — почти празни контейнери със зърно и няколко стълба консерви, зад които зловещо проблясваше биосинтезаторът, намеквайки, че няма да избягат от съдбата си. Гладните миньори за един ден унищожиха двуседмичния запас провизии, а два сандъка бяха дадени на дядото-„мозъкояд“. Не останаха нито кафе и чай, нито захар, нито дехидратирано мляко (още по-малко кондензирано), а сутрешният омлет беше последен.

Въпреки това Станислав нареди:

— Ще се снабдим с продукти на Мерак.

— Защо? — Полина се оказа най-наивна. — Нали може и на Лида, там вече ще ни платят.

— Защото — Тиодор ласкаво я погали по главата като дете идиотче, — от Лида ще отлетим бързо-бързо.

— Мислите, че клиентът ще разбере, че с елхата нещо не е наред? — Момичето се обърна към Ден, който връзваше на опашка все още влажната си коса.

— Вероятността за такова събитие е достатъчно висока — тактично каза рижият. — В договора не пише, че е сляп.

— Ние ще му обясним, че всичко е наред с дървото, просто то така си изглежда. И ако правилно го полива и наторява…

— И той ще ни закопае под елхата в качеството ни на тор. — Тиодор се шмугна в освободилата се баня.

— Добре, на Мерак — престана да спори Полина.

* * *

Жилището на олигарха потискаше посетителите от първите крачки, макар че в него нямаше нищо особено — имение на две нива, тридесет метра под повърхността на планетата, на която жителите на колонията излизаха само в скафандри. Лаконичността и на пръв поглед простотата на обстановката говореха по-красноречиво за състоянието на собственика, отколкото ако беше постлал пода с платинови плочи. Впрочем паркетът от тъмночервено дърво не беше много по-евтин. Два киборга до вратата, разбира се, „седморки“, сякаш не забелязаха преминалите между тях космолетци, но Станислав не се съмняваше, че са сканирали гостите от глава до пети и са определили не само модела на бластера в капитанския кобур, но и нивото на заряда му. Ден, изглежда, направи същото, защото премина в режим защита на „господарите“. Движенията му станаха по-резки и механични, очите му — безизразни и рижият изостана, за да застане на траекторията на нападащия или на изстрела, ако се случи нещо. В друга ситуация капитанът щеше да го спре, но сега му стана някак по-спокойно.

— Моля, изчакайте тук — с точно премерена пропорция от уважение и снизходителност помоли икономът, който беше придружил посетителите в гостната. — Господарят ще ви приеме всеки момент.

Станислав кимна и нервно се огледа. Просторната стая с няколко кресла и антигравитационна маса беше празна, само на полицата на камината, където бяха подредени разни дреболии, щъкаше малък робот чистач и събираше прашинките с десетки мънички щипки. Те работеха толкова бързо, че се сливаха в сива мараня около телцето му. През разтворените прозорци от време на време се втурваше свеж вятър, ухаещ на влажна пръст и цветя, а по обрасналата с коило и жълти лалета степ бродеше табун коне.

— Яка холограма — възхитено измърмори Тиодор, когато подплашените от нещо коне се впуснаха в галоп, пресякоха един екран и се появиха на друг.

— Не струва — презрително възрази Полина. — Лалетата не цъфтят едновеменно с коилото.

Роботът разтвори прозрачните си крилца и с жужене прелетя на лампата, имитираща старинен лампион с нажежаема жичка. Изглежда, че стопанинът обичаше неща, които не бяха такива, каквито изглеждаха — когато масивната двукрила врата безшумно се прибра като мембрана, космолетците едва не изпуснаха контейнера с елхата.

Олигархът се оказа побелял старец в старомоден делови костюм. Той управляваше сам антигравитационното си инвалидно кресло, но зад него за всеки случай вървеше болногледачка — едра жена в светлозелен медицински комбинезон и шапчица на събраните си в кок коси.

— А-а-а, най-после! — Старецът грейна с такава щастлива усмивка, че на Станислав му се прииска да скочи в холограмата и да избяга с конете. — Хайде, хайде, по-бързо ми покажете моята красавица…

Космолетците внимателно поставиха контейнера на пода, махнаха купола и се приготвиха за смъртта.

В гробната тишина старецът протегна треперещата си костелива ръка и докосна едно от клончетата. Игличките с нежно шумолене се посипаха на пода. Капитанът стисна зъби. Полина шумно преглътна.

— О, боже — прошепна олигархът, — почти като нашата!

Станислав не повярва на очите си — по сбръчканата буза на клиента пълзеше огромна сълза.

— Почти? — уточни Тиодор, очаквайки някаква уловка.

Към падналите иглички от всички страни долетяха роботи чистачи, но старецът ревниво ги прогони. Вдигна няколко иглички, поднесе ги към носа си и с наслада вдъхна аромата на хвойна.

— Аз израснах в земно агросело — бавно, с чести паузи заговори той, по-скоро на глас прехвърляйки спомените си, отколкото отговаряйки на въпроса. — Земята, отредена за нашата община, беше камениста и глинеста, а тераформирането беше скъпо. Затворен кръг. Ние работехме като прокълнати — нито почивни дни, нито празници, с изключение на Новата година, която започвахме да чакаме още от лятото. Скромни подаръци и угощение, нови надежди, мечти… Отбелязвахме я цялата община, в тържествена зала, с една и съща изкуствена елха, шоарско производство. А аз така мечтаех за истинска, като от едно време! Но тогава на Земята почти не бяха останали елхови гори — глобално затопляне, изсичания… Веднъж, точно преди Нова година, се разболях тежко, не можах да отида на празника и цяла вечер плаках от обида на съдбата. А когато сутринта се събудих, до леглото ми стоеше малка колкото дланта ми елхичка в саксия. Не знам откъде и за какви пари баща ми се беше сдобил с нея, но това беше най-хубавият подарък в живота ми! Смешно е, но тогава аз отново повярвах — и досега вярвам — че колкото и ужасен да е животът, в него все пак понякога се случват чудеса. През пролетта ние посадихме елхата до къщата. Честно казано, нашият климат и почва не бяха по вкуса й, но тя упорито се беше вкопчила в живота, както и всички ние… Аз я запомних подобна на тази, когато завинаги отлетях от Земята. — Старецът изтри вече третата си поред сълза. — Само че нашата беше жълта.

— А вие я поливайте правилно, точно над върха й — с трепнал глас го посъветва капитанът. — И ще стане чудо.

Старецът разсеяно кимна, все още потънал в спомени. Болногледачката дискретно се покашля, намеквайки, че космолетците са изпълнили дълга си и могат да се махат.

Не се наложи да им повтарят пак и екипажът изчезна яко дим.

— А ако елхичката се съвземе, той дали няма да ни поиска компенсация? — обезпокои се Вениамин, когато космолетците благополучно се върнаха на кораба, също повярвали, че стават чудеса.

— Това вече са си негови проблеми — махна с ръка Станислав. — Нашата работа е да доставим стоката в товарен вид. В смисъл, във вид, устройващ клиента. Но за всеки случай все пак ще попълним запасите си на Мерак!

* * *

Носещите се от каютата-развъдник звуци приличаха на пукане или драскане, но като цяло не се отличаваха много от равното бучене на корабните системи. Полина разочаровано се отлепи от вратата и отиде в гост-командната, където Маша вече се беше свързала с меракийския космодрум. Станислав, специално за този случай облякъл мундир и риза с изгладена яка, по военному кратко и ясно обясняваше ситуацията на диспечера. Вениамин стоеше до него с вид на адвокат, готов да потвърди или допълни разказа, ако има нужда. Тед и Ден с изправени рамене изобразяваха храбри космолетци, изпълняващи дълга си, без да обръщат внимание на безчислените трудности и лишения.

Момичето тихичко, за да не разсейва никого, се промъкна до илюминатора. Ако Земята приличаше на бледосиня топка от космоса, то Мерак беше с дълбок, сочен син цвят. Океаните заемаха седем осми от повърхността на планетата и изглеждаше, че купчинките разхвърляни по нея острови всеки момент ще се намокрят и ще потънат. Макар че всъщност сред тях имаше доста големи, до петстотин километра в диаметър.

Диспечерът изслуша капитанския доклад без всякакви емоции (или Станислав просто не знаеше как меракийците ги изразяват) и без да задава допълнителни въпроси, сякаш всеки ден при тях долитат кораби с трупове и личинки, ги посъветва през транслатора:

— Тогава е по-добре да кацнете не на космодрума, а направо на брега на морето. Ето тук.

Маша прие и разгърна пред пилота карта с мигаща червена точка. Тиодор я докосна и изображението се увеличи: каменист и като че ли напълно пустинен бряг.

— Направо ще ги пуснете в морето — обясни диспечерът. — А телата просто ще сложите на брега, по-близо до водата.

— Добре — разочаровано се съгласи Станислав, който разчиташе, че меракийците сами ще дойдат и ще вземат потомството си. А те: лети тук, стоварвай… Сякаш това му е нужно на него, а не на тях. Но поне най-после може да си отдъхне и да свали мундира. — Полина, какво правиш под пилотското кресло?!

— Котката пак изчезна — ухили се Тиодор и нахално сложи краката си на гърба на момичето. — Според мен, тази твар усеща, че искат да я върнат в естествената й среда на местообитаване и предпочита да се затаи в изкуствената. Не съм я виждал и преди кацането на Леда.

— Просто съвпадение — не повярва Станислав. — Сигурно някъде е направила беля и сега не смее да излезе.

Полина се измъкна изпод краката и креслото, като за последно обидено го удари с коляно.

— А вие обещайте на висок глас, че няма да я изхвърлите, за да видим дали ще излезе.

— Няма какво друго да правя, ами ще встъпвам в преговори с котки — промърмори капитанът и сякаш без да иска се наведе и погледна под масата. Интересно, къде ли се е дянала наистина? Преди час седеше тук и хленчеше да й дадат нещо за ядене.

— Дайте да проверим! Само на шега.

— Стас просто се бои, че ако котката излезе, ще му се наложи да сдържи думата си — ухили се Вениамин.

— Станислав Федотович, а вие тайно сключете пръсти, когато обещавате — със сериозна физиономия го посъветва пилотът.

— Ти по-добре запази координатите за кацане, шегобиецо — напомни засегнатият Станислав. — Освен това аз не бих я изхвърлил на Мерак. Там има строга забрана за внос на форми на живот от други планети.

Всички дружно се заозъртаха, но изминаха няколко минути, а котката така и не благоволи да се присъедини към компанията. Капитанът тържествуващо изгледа посърналата Полина, поклати глава — ама как може да измисли такова нещо! — и нареди:

— Хайде, Тед, започвай да се снижаваш. Най-накрая ще се избавим от това бреме.

* * *

Транспортникът кацна на земята забележимо наклонен, макар че пилотът нямаше вина. Брегът се оказа не само необитаем, но и съвсем див. Не се намери нито една достатъчно голяма и равна площадка, което стана нов повод да позлословят за „гостоприемните“ меракийци. Макар че може би техните собствени кораби можеха да кацнат дори на остър връх и диспечерът просто не е очаквал от хората такава техническа изостаналост.

— Мда, това не ви е Шии-Раа — със съжаление заключи Вениамин, щом надникна от шлюза.

Мерак нямаше спътници, а силата на притегляне с девет процента превишаваше земното, затова океанът се държеше доста по-скромно — тънка ивица плаж, неголеми вълни и лека мараня над тях, сгъстяваща се към хоризонта. Нямаше нито буйна растителност, нито ярки цветове. Тъмносиня вода със сивкави кичури водорасли, бледосиньо небе, сиви камъни и непривично малко и сребристо петънце на слънцето.

— Че ние не сме дошли да си почиваме тук. — Станислав бегло прецени обстановката и отиде да отвори каютата. Екипажът вече беше в готовност с кофи, като всички бяха широко разкрачени, за да не се плъзнат по наклонения под.

Капитанът разблокира вратата, плесна с ръка по сензора… и най-после се досети какво имаше предвид диспечерът под „по-добре“.

Веднага щом вратата помръдна, през нея бликна меракийският живот в цялото му разнообразие. Той скачаше, пълзеше, летеше и дори малко течеше, карайки космолетците да отскочат на разни страни като от задръстена канализация. А най-лошото беше, че за броени секунди той плъзна из кораба, без да забелязва отворения шлюз.

— Знаех си, че трябва да направим ръкав от мрежа — закъсняло каза Полина и тутакси получи задвратник от Тиодор.

— От завист към твоя могъщ, но, уви, безполезен интелект — саркастично поясни пилотът.

Изминаха повече от три часа, преди екипажът да успее с пръчки и парцали да изгони от кораба последната летяща жаба, злобно врещяща и изхождаща се на всеки ъгъл, и да остърже от тавана остатъците от растителност. Остана само цистерната, твърде голяма и тежка, за да я влачат по каменистия бряг. Освен да я търкулнат по склона, но Станислав, кой знае защо, не одобри това рационално предложение. Наложи се пак да използват примитивен физически труд.

— Студено е — настръхна Тиодор и се опита да намести глава в полусмъкнатата си качулка, но напразно. И двете ръце на пилота бяха заети с кофи.

Полина вдигна глава и примижавайки от вятъра се опита да разгледа кръжащите в небето птици с издължени глави, полупрозрачни крила и четири сгънати под люспестия корем крачета. Нищо общо с крилатите жаби, както и пеперудите с гъсениците.

— Е, какво, да ги изсипваме ли? — Пилотът стовари кофите до линията на прибоя, отвори капака на първата и я вдигна в готовност.

— Стой, къде?! — опомни се зооложката. — Не изсипваме, а наклоняваме и внимателно изливаме! И аз искам видеозапис от този тържествен момент.

— А ако не се получи, ще ги изловим и ще повторим пак? — Тиодор, без да обръща внимание на възмутените викове на приятелката си, изля съдържанието на кофата на два метра напред. Сред пяната се мярнаха слисано извиващи се телца, които бързо се спуснаха на дъното. През успокоилата се вода се виждаше как отначало се събраха накуп, а после, сякаш по сигнал, се гмурнаха надълбоко. Ден, Станислав и Михалич също изпразниха кофите си, а след тях и примирилата се със съдбата Полина.

„И все пак можеше поне да благодарят“ — с досада си помисли капитанът. Но не му се искаше да мърмори. Искаше му се да стои и да гледа сребристата пътечка на залеза и да си представя целеустремено плуващите към хоризонта личинки. Един ден някои от тях ще осъзнаят, че се различават от неразумните си братя и сестри, ще излязат на брега, ще си намерят приемни родители, ще пораснат, ще се разлетят по целия космос, ще създадат семейства… а после ще се върнат на Мерак и всичко ще се повтори отначало.

В това определено имаше нещо.

* * *

Когато слънцето залезе и измръзналият екипаж най-после пое към транспортника, редом кацна меракийският флайер, приличащ на конусовидна морска раковина. Вътре седеше само пилотът, който бяха изпратили да отведе Станислав до космодрума, за да оформят документите за кацане и излитане от планетата. Ако корабът веднъж се е приземил, не си струваше излишно да лети в атмосферата, защото по това време на годината тук има много дребни летящи животинки, които могат да се блъснат в обшивката му.

— Поне не ме накараха да вървя пеша — промърмори капитанът, на когото повече му беше жал за обшивката. — Добре, момчета, ще се върна бързо. А вие засега си почивайте.

Екипажът безусловно одобри заповедта, макар че всеки я разбра посвоему. Щом се върнаха на кораба, Михалич веднага легна да спи, Вениамин пусна в чаша с гореща вода разтворим витаминен тоник и се престори, че това е прясно сварено вкусно кафе, Тиодор отиде в каютата си да натори канабиса, докато не е последвал примера на елхата, а Ден се отпусна в креслото и започна да преглежда галактическия навигационен бюлетин.

— Аз съм мъртва за вас! — високо обяви Полина, махна от ръката си комуникатора и прехвърли през нея халата си. — И ако някой нещастник почука на вратата на банята, преди да изтече поне един час, ще го замъкна при себе си в гроба.

Момичето отиде да кисне във ваната и почти веднага Маша докладва за спешно повикване по инфранета. Обикновено ги приемаше капитанът, в негово отсъствие следващият по ранг, тоест докторът, а после пилотът. Но понеже в момента там беше само Ден, това съмнително щастие се падна на него.

Всъщност рижият беше свикнал да му крещят с причина и без. Освен това тази лелка нищо не можеше да му направи и киборгът преспокойно пропусна встъпителния скандал и продължи да се занимава с работата си, докато в бурния поток от обвинения и заплахи за викане на полицията не се мярна конкретният въпрос:

— Къде вие, такива и онакива, сте дянали Полина?!

— Тя е мъртва — разсеяно отговори навигаторът. Изглежда, че една част от трасето ще трябва да се смени, на станция „ДЛ-30“ има събиране на кобайкери и в близките три дни ще бъде много проблематично да се възползват от тамошната система за гасене.

Настъпилото дълго мълчание все пак накара Ден да се откъсне от работата и да погледне вирт-прозореца. Лелката все още беше там, със зяпнала уста, изцъклени очи и притисната към сърцето ръка, сякаш хваната в стоп-кадър.

— Случило ли се е нещо? — вежливо се поинтересува рижият. — Да ви прехвърля ли на капитанския комуникатор?

— Не! — писна лелката. — Не ми трябва нито ужасния ви капитан, нито пилота-сатанист, нито онези пияници доктора и техника! Искам да говоря с някой трезвен вменяем човек, който най-после да ми обясни какво става там при вас!

— В такъв случай с нищо не мога да ви помогна — невъзмутимо отвърна киборгът и прекъсна връзката.

* * *

След един час възкръсналата поруменяла Полина зашляпа с чехли към масата, сложи си комуникатора, огледа се и с учудване попита:

— А Станислав Федотович още ли не се е върнал?

— Не — спокойно отвърна рижият. До космодрума беше доста далече, флайерът летеше бавно в интерес на зоологията и Ден засега не виждаше смисъл да се безпокои. След още половин час вече ще е друга работа.

— И не се е свързвал с нас?

Навигаторът поклати глава и за всеки случай съобщи:

— Само някаква жена звънна по междупланетната връзка.

— Каква? — застана нащрек момичето.

— Ето. — Ден просто й прати изображение на комуникатора, за да не се затруднява с описанието. Киборгът автоматично съхраняваше в цифровата си памет изображенията на всички, с които е общувал повече от пет секунди.

— Ох — Полина се наведе, за да я разгледа по-добре и тутакси потресено се дръпна, — ама това е майка ми!

— Извинявай — леко се смути Ден. — Не знаех.

— Защо, скарахте ли се? — Момичето добре познаваше твърдоглавия характер на рижия, но още по-добре, уви, познаваше майчиния. За своята ненагледна дъщеричка тя беше готова да разкъса на парчета даже киборг.

— Не, аз просто казах, че ти си мъртва и прекъснах връзката. — Навигаторът се обърна към влизащия в гост-командната пилот и с любопитство попита: — Тед, а какво значи „сатанист“?

Полина пребледня и се хвърли към личния терминал в каютата си.

* * *

С документите на Станислав Федотович възникна някакъв проблем. За щастие, митничарят беше успял да провери паспортите на екипажа (в това число и фалшивия), така че явно проблемите бяха с кораба. Митничарят два пъти свери номера му с базата данни, после дълго прелистваше вирт-прозорци с непонятни знаци, изключи транслатора и дълго се съветваше с някого през имплантирания в устната си комуникатор, след което най-накрая обяви:

— Вие не сте си взели компенсацията.

— Каква компенсация? — изненада се капитанът.

— За доброволно прекъсване на живота, заради продължаването на живота на планетата — обясни митничарят с такъв строг тон, сякаш, наопаки, Станислав му дължеше нещо. — Обикновено я изплащаме на изпълнителите, но главното условие се явява хвърлянето на хайвера именно на Мерак. А понеже вие сте се заели с доставката на личинките, значи и компенсацията ви се полага на вас.

— Но точно заради нас те не успяха да стигнат навреме на Мерак — отбеляза Станислав в името на справедливостта.

— Те са закъснели по своя вина за чартърния рейс. — Меракиецът вече протягаше на капитана типов таблет за сключване на сделки, който показваше договор на два езика.

— А какъв смисъл има компенсация, от която те не биха могли да се възползват?

— Наследство — обясни митничарят. — За приемните деца и приятелите, което да смекчи скръбта от загубата, или за тези, които са били до тях и са ги подкрепяли в трудния момент. Всичко е законно, не се съмнявайте. Тук често има подобни случаи, вярно обаче, че в ролята на доставчик за пръв път се оказаха хора.

— Е, не може да се каже, че много сме ги подкрепяли… — поколеба се капитанът, спомняйки си с какви изрази той и екипажът споменаваха покойните и потомството им. Оказва се, че тук е обичайно кораб да долети и да изсипе в морето планина от живи същества? Тогава не е учудващо, че толкова прохладно се отнесоха към тях. Раждането за жената е най-важното събитие в живота й, но за персонала на болницата е рутина.

— Не се безпокойте — вече с леко раздразнение изклокочи меракиецът. Зад Станислав беше успяла да се събере неголяма, недоволно мърмореща опашка. — Това не е голяма сума и с нищо не ви задължава. Поставете отпечатък тук и тук и сте свободен.

* * *

В гост-командната Полина се върна много разстроена.

— Е, как е? — попита Тед. — Успокои ли мама?

Момичето вяло махна с ръка:

— Тя е убедена, че съм попаднала в секта. Или в банда. Или че сте ме отвлекли за органи. Или сте промили мозъка ми и аз сега приписвам на Станислав Федотович завещаната ми от прабаба стая в мултиблок в предградията.

— А стаята голяма ли е? — уточни Вениамин.

— Деветнадесет квадрата. Четиридесет и трети етаж.

— Малка е за гуру на такава могъща секта — ухили се докторът.

— Ами от всеки по стая и става цяло имение за гуруто — разпери ръце момичето.

— Но ти нали й каза, че това не е вярно? — възмути се Тиодор.

— Казах й, но каква полза? Тя твърди, че сектантите не възприемат адекватно реалността, обаче самата тя дрънка някакви глупости за пиянство и разврат на борда, многодетното семейство на Станислав Федотович, закланата котка…

— Именно, глупости — побърза да потвърди пилотът, избягвайки да гледа в очите приятелката си. — Странна лелка… в смисъл, мама.

— И още как — въздъхна момичето. — Иска незабавно да се върна вкъщи и да й демонстрирам всичките си органи.

— И ти какво й каза? — напрегнаха се приятелите.

— Какво, какво… — промърмори Полина. — Уверих я, че нейното душевно спокойствие ми е по-скъпо от всичко и колкото се може по-внимателно й намекнах да иде на психиатър. Тя ужасно се обиди и аз вече не съм й дъщеря.

— И сега какво? — виновно попита пилотът.

— Сега — Полина свали хавлията и тръсна мокрите си коси, — ще отида да се обеся от мъка. Нека мама да ридае и да се кае на гроба ми.

— А не може ли този въпрос да се реши някак не толкова радикално? — с тревога попита Ден.

— Може — успокои го момичето. — Утре-вдругиден тя навярно ще позвъни и пак ще ме осинови. Само че този път веднага ме извикайте!

* * *

Котката посрещна Станислав в шлюза.

— Какво, пак ли? — намръщено я попита капитанът.

Но опашатата хрантутница не започна да му досажда. Само небрежно измяука (ами влизай, щом си се домъкнал!) и се промуши покрай него на стълбата.

Станислав се оживи. Едно е космодрум с камери за наблюдение и стотици свидетели, а съвсем друго е пустинен плаж. Май може да си позволи малко замърсяване на околната среда с котки. Нека сега меракийците да се помъчат да я ловят и да я карат на родната й планета! Капитанът си представи с какви физиономии земното правителство ще посрещне тържествената делегация от Мерак и злорадно се ухили. „Ние прелетяхме през половината галактика, за да ви върнем животното, което по наши сведения се явява свещено в една от вашите култури!“ — „Аха, изхвърлете я някъде по-близо до сметището“.

Станислав няколко минути се наслаждаваше на отмъстителните мисли, после крадливо се озърна към празния коридор, върна се на стълбата, подложи под любопитно душещата го котка носа на обувката си, подхвърли я обратно в шлюза и заплашително изсъска:

— Само недей на никого да казваш, ясно ли е?

Котката обидено се отърси, вдигна опашка и с танцуваща походка побягна пред капитана.

 

 

— Защо толкова дълго? — обезпокоено попита Вениамин. — Митницата ли се заяде за нещо?

— Не. — Станислав уморено хвърли таблета с документите на масата и започна да разкопчава копчетата на мундира си. — Тоест да, наложи се да оправим някои формалности. Ние неочаквано се оказахме наследници на онази двойка меракийци и получихме нещо като социална помощ от държавата.

— Много ли? — оживи се екипажът и се приближи.

— А, не, дреболия някаква. — Капитанът се сети, че от бързане и объркване не беше съобразил да уточни размера на сумата. — Сега ще погледна, може вече да са я превели.

Станислав Федотович „извади“ от комуникатора малко вирт-прозорче и докосна иконката за личната си сметка.

Вениамин многозначително се закашля.

— Аха, дреболия! — разшифрова внезапната му простуда Тиодор. — Само три хиляди единици, пет пъти повече от нашите загуби!

— Ура? — уточни шепнешком Полина.

Станислав мигна, за да се убеди, че нулите не се раздвояват в очите му, а пред тройката няма минус. След което отново закопча мундира си под недоумяващите погледи на екипажа, оправи фуражката си и тържествено обяви:

— Заплата за два месеца на всички и премия в същия размер!

— Ура! — вече без съмнения закрещя екипажът.