Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (55)

Торкел почука на вратата на семейство Бенгтсон и им обясни за какво е дошъл. Трябвало пак да поговори с тях за убийството на семейство Карлстен, а другите полицаи щели да претърсят имота им. Реакцията не го изненада. Първо поискаха да видят документ, който да удостоверява, че полицията има право да обискира дома им.

Не можаха, тъй като Торкел нямаше такъв — не беше необходимо. Само по американските филми се налагаше да размахваш разрешителни, за да претърсиш нечия къща.

Но щом нямаха документ, наистина ли имаха право да го правят?

Да, обясни Торкел, Наказателният кодекс, глава 28, параграф 1 им даваше това право.

Тъй че Кент и Гунила Бенгтсон им направиха път с леко обърканото изражение, което Торкел бе виждал безброй пъти по лицата на хора, принудени да пуснат група непознати да тършуват из дома им. Неособено приятно преживяване.

— Да седнем някъде да поговорим? — предложи Торкел любезно и почти изблъска двамата съпрузи навътре в къщата.

Озоваха се в кухнята. Гунила му предложи кафе, но Торкел отказа. Огледа малката, но уютна стая. Светли, нови на вид кухненски шкафове от брезово дърво, но стар, груб и надраскан плот, който завършваше с печка с индукционни котлони. Сиво-зелен балатум на пода, на някои места така протъркан, че почти се беше пробил. Сякаш в малкото помещение се преплитаха две различни хронологии. Доколкото си спомняше Торкел, същото беше и в дневната, в която седяха предния път. Беше седнал на модерно триместно канапе пред телевизор от зората на телевизията. Сякаш съпрузите Бенгтсон завъртаха бутилка в дома си и сменяха онова, което тя посочеше, без много да му мислят.

— Защо не казахте нищо за мината? — попита Торкел, след като обясни какво са научили през деня.

Съпрузите се спогледаха, според Торкел притеснено.

— Беше доста отдавна и просто не се сетихме — отговори Гунила.

— Не се сетихте, че убитото семейство е виновно, задето не сте получили милиони?

— Аз всъщност си го помислих — призна Кент, забил поглед в масата. — Но ми се стори глупаво да повдигам въпроса. Искам да кажа… само щеше да събуди подозрения към нас.

— Не бих казал, че намалихте подозренията, като ни оставихте да го научим от другаде.

Кент сви рамене в жест, който можеше да означава, че са се надявали полицията никога да не научи за провалената сделка.

— Освен това не се сърдим на Карлстенови — додаде Гунила. — Това е родният дом на Кент. Решението да го продадем не беше лесно, особено като разбрахме, че ще го съборят.

— Тук ни е добре — заприглася й Кент и погледна Торкел в очите. — Разбира се, сумата беше голяма, но парите не са всичко.

— Но все пак сте се съгласили.

Съпрузите отново размениха погледи. Този път Торкел усета, че се срамуват. Гунила внимателно хвана Кент за ръка.

— Така е — кимна той. — Всички казваха, че ще сглупим, ако не се възползваме. Че с тези пари ще можем да си купим каквото пожелаем.

— Но когато Карлстен отказаха и не излезе нищо… — продължи мисълта му Гунила, както става само след дълъг брак, помисли си Торкел; той самият никога не беше стигал до този етап с никоя от съпругите си.

— Всъщност бяхме доста доволни — завърши изречението Кент.

— Облекчени — добави Гунила.

— Не ние бяхме взели решението — кимна Кент и замълча.

Торкел ги разбираше. Обикновено човек предпочита да държи юздите, решението да е негово, но понякога е по-приятно да го оставиш на някого другиго, а ти да гледаш отстрани и да обясняваш, че не си имал избор. Така е по-лесно. Особено в ситуации, в които и двете алтернативи те устройват. Или нито едната.

Допълнителните полицаи имаха още много работа из къщата, но Торкел беше почти сигурен, че няма да намерят нищо. Нищо в държането им, езика на тялото и интонацията не показваше, че съпрузите Бенгтсон са по излъгали относно мнението си за продажбата и за семейство Карлстен.

Торкел попита дали е твърде късно да приеме предложеното в началото кафе.

 

 

Ягодовият крем се стичаше необезпокоявано по брадичката, преди Франк Хеден с опитно движение да обере повечето с лъжицата. Останалото капна на бялото лигавче.

Ваня не разбираше защо не може да отмести поглед. Сама се изненада от себе си, даже се разочарова колко й беше трудно да се справи със ситуацията. Знаеше, че синът на Франк е тежко болен, но когато ходиха с Били, не го бяха видели и тя очакваше… ами, не знаеше какво всъщност е очаквала, но очевидно не и младия мъж, когото гледаше в момента. Широк колан го държеше изправен в големия тежък инвалиден стол. Главата клюмаше наляво под неестествен ъгъл и от време на време подскачаше, сякаш тялото иска да я вдигне, но тя е твърде тежка и не се подчинява. Три от тънките пръсти на едната ръка бяха разперени в различни посоки и понякога ръката се размахваше в напълно неконтролирани движения. Другата беше отпусната на коленете. Парализиран от едната страна, предположи Ваня. Сини очи под разпиляната черна коса, които през цялото време зяпаха в празното пространство, нито дума от вечно зеещата уста, но от време на време по някой звук, от който Франк очевидно разбираше, че синът му иска следващия залък, и поднасяше лъжицата.

Тя отмести очи.

Франк ги покани с кимване към Ваня и доста по-сърдечна усмивка към Ерик. Ваня обясни, че полицаите ще претърсят къщата, и Франк само кимна. Никакви въпроси за документи и какво право имат да постъпват така. Когато тя му каза, че иска да говорят за мината, той попита дали е удобно през това време да храни сина си. Това му бил часът.

Той донесе поднос от кухнята и ги покани в една от стаите на долния етаж. Ваня и Ерик вървяха след него.

— Това е Ваня. Познаваш Ерик — каза Франк, като влязоха. — Ваня също е полицайка.

— Здравей, Хампус — поздрави Ерик, а Ваня промърмори едно смутено „здравейте“.

Помещението приличаше на болнична стая. Имаше голямо легло, което явно се вдигаше и спускаше, със стоманени перила от всички страни. Отстрани имаше маса, покрита с разни лекарства, кремове и санитарни материали. От другата страна на леглото беше поставена машина, която Ваня предположи, че дава кислород на Хампус, когато е необходимо. До една от стените бяха струпани уреди за физиотерапия, които приличаха по-скоро на инструменти за мъчения с лъскавите си метални корпуси, ремъци, въжета и противотежести.

Ваня никога не си се беше представяла като майка. Не беше сигурна дали изобщо иска деца. Малкото й приятелки, които имаха семейства, казваха, че децата ги изпълват с обич и радост, по-дълбоки и истински от всичко преди това. Ваня не можеше да не се замисли дали това се отнася и за Франк и Хампус. Обич — да, но радост? Дали не беше просто вечна тревога, непрестанна работа, без да получаваш нищо насреща? Дали си струваше усилията, или просто тя беше твърде аналитична, дори пресметлива? Несъмнено й липсваше емоционалността, необходима да имаш дете.

След като седнаха и Франк се зае да храни сина си, Ваня насочи разговора към мината и Франк кимна. Да, той бил от онези, които се съгласили да продават. Не му оставало много, както знаел Ерик, а синът не можел да остане сам в къщата след смъртта на Франк. Минната компания предлагала далеч по-добра сума за имота, отколкото би получил иначе, тъй че защо да не приеме?

— Само че продажбата се е провалила — отбеляза Ваня.

— Да, провали се — кимна Франк.

— Какво изпитахте тогава?

Франк сви рамене. Отново поднесе лъжицата с червения крем към устата на сина си. По-голямата част пак се изсипа навън.

— След като умра, приятели, на които имам доверие, ще продадат земята за достатъчно пари. Общината обеща асистенти за Хампус. Той ще е добре. Само това има значение.

— Познавахте ли Ян Седер? — попита Ваня неочаквано.

— Не сме общували, но и двамата живеем тук отдавна. Като пазач на дивеча ми се е случвало да го посетя, понеже той имаше… как да кажа… гъвкаво отношение към закона за лова.

— Някога взимали ли сте пушка от него?

— Че защо? — изненада се Франк и поклати глава. — Аз си имам пушки.

Ваня замълча.

Нещо се случи. При последния отговор.

Гласът леко се напрегна. Опъване на гласните струни, което повиши тона. Не много, друг изобщо не би забелязал, но не и Ваня. Франк си прочисти гърлото. Дали и той го беше усетил и сега се опитваше да замаже положението, или чисто и просто се беше закашлял?

Ваня зачака. Надяваше се Франк да е от хората, които не търпят мълчанието и започват да дърдорят. Може би щеше да опита да се дистанцира още повече от Ян Седер. Да разправя какво „е чул“ и да си намира алиби за убийството, без някой да му го е искал.

За жалост тя така и не видя как ще се справи Франк със ситуацията, тъй като очевидно Ерик не търпеше мълчанието и го наруши с приказки за предстоящото празнуване на първи май и покана Франк да вечеря у тях с Пия.

Моментът, ако изобщо е имало такъв, отмина.

— Ще ви помолим да останете в района, а ако се наложи да пътувате, да ни предупредите — каза тя и стана от стола.

— Заподозрян ли съм? — попита Франк с едва ли не развеселен тон и за първи път от началото на разговора прехвърли вниманието си от сина си към Ваня.

— Не, но все пак трябва да сме информирани.

— Смятах утре да отскоча до Вестерос. Има двудневна конференция за новите закони за опазване на дивеча. Може ли да отида?

Ваня се замисли. Каквото и да й се е счуло, не беше достатъчно основание да го задържа тук. Изобщо. Погледна младия мъж в количката. Ако имаше у дома дете в такова положение, тя също би искала да излиза понякога. Колкото и да обичаше Франк сина си, тя предполагаше, че изпитва същото.

— Да, можете. Два дни?

— Да, връщам се в сряда вечер.

— Къде ще отседнете?

— „Бест Уестърн“, мисля.

— Добре. Благодаря за помощта — подаде му ръка Ваня.

Франк пусна лъжицата в купичката и я пое.

— Довиждане, Хампус — добави тя, преди да излезе от стаята.

 

 

Франк седеше на прозореца и гледаше как Ерик тръгна на заден, завъртя волана и потегли от двора му. През затворената врата чуваше как четиримата полицаи още претърсват дома му. Зад него Хампус се напрегна на стола и нададе дълъг протяжен вой, все по-силен и по-силен. Франк се завъртя. Не беше епилептичен припадък. Беше се научил да различава обикновените, но понякога доста бурни движения от пристъпите. Хампус искаше да се изкъпе. Това беше най-важният момент в деня му. Можеше да се кисне в топлата вода с часове. Франк погледна часовника. Посещението на полицаите бе разстроило графика му, но все пак щеше да смогне да изкъпе Хампус и да го сложи в леглото, преди Моника да дойде за нощното дежурство.

Видя как червените стопове на Ерик се смаляват все повече и накрая изчезват, но все пак остана до прозореца, загледан в пролетната вечер.

Ваня Литнер.

Трудно й беше с Хампус, той го забеляза още в първата секунда след влизането й в стаята. Всички реагираха различно и той не й се сърдеше за това. Нито пък за настойчивите и според него почти агресивни въпроси за „ФилбоКорп“, Карлстен и убийството. Но внезапно бе замълчала, когато заговориха за Ян Седер.

Той не я познаваше.

Не знаеше какво означава неочакваното прекъсване на разговора и облягане назад. Означаваше ли това, че го подозира? Възможно ли беше да се окаже въвлечен в разследването им?

Познаваше Ерик.

Познаваше го и го харесваше.

Не алфа-мъжкар, от каквито — Бог беше свидетел — гъмжеше по тези места. По-отстъпчив и склонен на компромиси. И у дома нямаше нищо против да остави командването на Пия. Това беше задължително, за да върви бракът им, Франк беше сигурен в това, но все пак… Ерик знаеше собствената си цена, нищо че пред хората се преструваше, че свири втора цигулка. Той беше повикал Националния отдел за разследване на убийства. По-амбициозен полицай би отлагал до безкрай предаването в чужди ръце на случай, който можеше да се окаже определящ за кариерата му. Но не и Ерик. За него нямаше значение кой ще свърши работата, стига да я свърши добре. Айна много харесваше Ерик, винаги казваше, че е твърде добър за Пия.

Вероятно е била права.

Той си позволи за миг да си спомни колко му липсва тя. Тези моменти ставаха все по-редки и по-кратки, но сега остави спомените за Айна да го завладеят. Образът й беше кристално ясен в съзнанието му. Спомняше си всяка бръчица, всеки кичур коса, помнеше гласа й, тона й, смеха й.

Господи, колко я обичаше!

Беше страдал за нея. Страдание, толкова дълбоко, че се боеше, че никога няма да се измъкне от това състояние. Мрак, толкова плътен, че заплашваше да го погълне. Ако имаше да мисли само за себе си, навярно щеше да се предаде, да се остави на отчаянието. Но той си имаше Хампус. Който беше наполовина Айна. Който беше изцяло зависим от него. Не можеше да си позволи да застине в състоянието на непрекъснато страдание, малко по малко се застави да се върне. Прогони образа на Айна в лятна рокля на тревата, избърса една самотна сълза от миглите си и се обърна към сина си.

Нямаше време за страдание.

Нито пък сили.

Животът не му предлагаше подобни луксове.