Джоджо Мойс
Все още аз (29)

Двадесет и девета глава

Марго ми каза, че трябва да замина за няколко дни да си подредя мислите. Когато й отвърнах, че няма да го направя, тя попита защо, за бога, и добави, че съвсем очевидно от известно време насам не съм разсъждавала трезво: трябвало да се взема в ръце. Признах, че не искам да я оставям сама, а тя заяви, че съм се държала нелепо и не съм знаела кое е добро за мен. Изгледа ме косо известно време, докато потропваше раздразнено с костеливата си ръка по облегалката на креслото, после тежко се надигна и излезе, за да се върне само след няколко минути с коктейл, който бе толкова силен, че след първата глътка очите ми се насълзиха. Каза ми да си седна на задника, че подсмърчането ми я дразнело и че трябва да гледаме заедно „Колелото късмета“. Послушах я и се помъчих да заглуша гневния и възмутен глас на Джош, който отекваше в съзнанието ми.

„Зарязваш ме заради един чорапогащник?“.

Когато предаването свърши, тя ме погледна, цъкна високо няколко пъти, заяви, че така не може да продължава и че двете с нея ще заминем заедно.

— Но ти нямаш пари.

— Мили боже, Луиза. Неимоверно просташко е да се обсъждат финансови въпроси — скара ми се тя. — Шокирана съм от начина, по който възпитават младите жени в днешно време.

Даде ми името на хотела в Лонг Айлънд, в който искаше да се обадя, инструктира ме да уточня изрично, че се обаждам от името на Марго де Уит, за да получа преференциалните „семейни“ цени. Добави, че го е обмислила и ако чак толкова се притеснявам, мога да платя и за двете ни. Ето, не съм ли се чувствала по-добре вече.

Именно така се озовах в положението да платя за мен, Марго и Дийн Мартин за пътуването ни до Монток.

 

 

Хванахме влака от Ню Йорк и пристигнахме в малък, облицован с каменни плочи хотел на брега, в който Марго ходела всяко лято десетилетия наред, докато влошеното й здраве — или финанси — не й попречило. Посрещнаха я като роднина, която отдавна не са виждали. Хапнахме гриловани скариди и салата за обяд и после я оставих да си говори с двойката, която се грижеше за хотела, докато аз слязох по пътеката към широката, брулена от вятъра плажна ивица, дишах дълбоко изпълнения с озон въздух и гледах как Дийн Мартин подскача щастливо из пясъчните дюни. Там, под огромното небе, за първи път от месеци наред почувствах, че мислите ми най-сетне не бяха безкрайно задръстени от чуждите нужди и очаквания.

Марго, изтощена от пътуването с влака, прекара по-голямата част от следващите два дни в малкия салон, където гледаше към морето или бъбреше с възрастния собственик на хотела — белязан от времето и огромен като статуя от Великденските острови мъж на име Чарли, който кимаше на непрекъснатия й монолог и поклащаше глава, като понякога успяваше да вметне, че не, нещата не били както преди, или да, нещата се променяли бързо, и двамата надълго и нашироко обсъждаха темата, докато пийваха кафе от малки чашки, а после оставаха да седят, доволни от това колко ужасно е станало всичко, и от факта, че са на едно мнение. Много бързо ми стана ясно, че ролята ми се изчерпваше с довеждането й тук. Тя почти не се нуждаеше от мен, освен да й помогна с по-капризните ципове и копчета или да разходя кучето. Усмихваше се повече, отколкото някога изобщо я бях виждала, което само по себе си беше приятно разнообразие.

И така през следващите четири дни закусвах в стаята си, четях от книгите в малката хотелска библиотека, възприех по-бавния ритъм на живота в Лонг Айлънд и изпълнявах нареждания. Разхождах се дълго, докато отново си върнах апетита и успях да заглуша мислите си с рева на вълните, крясъка на чайките в безкрайното оловносиво небе, както и лая на дребното и превъзбудено кученце, което не можеше да се нарадва на късмета си.

На третия ден следобед седнах на леглото в стаята си, обадих се на майка ми и й казах истината за изминалите няколко седмици. За първи път тя остана мълчалива и ме изслуша, а накрая каза, че смята, че съм постъпила много мъдро и смело, и това ме разплака. Даде телефона на татко и той каза, че иска да срита задниците на проклетите Гопник, заръча ми да не говоря с непознати и да му се обадя веднага щом се върнем в Манхатън. Добави и че се гордее с мен.

— Твоят живот… никога не е спокоен, нали, скъпа? — отбеляза той.

Съгласих се с него и се замислих за живота си преди две години, преди Уил, когато най-вълнуващото нещо, което можеше да ми се случи, бе някой да поиска да му върна парите в кафенето „Кифличка с масло“, и осъзнах, че предпочитам сегашния си живот въпреки всичко.

Последната вечер с Марго вечеряхме в хотелския ресторант по нейно желание. Облякох тъмнорозовата си кадифена блуза и копринен широк панталон с дължина малко под коляното, а тя беше със зелена блуза на цветя и волани и подходящ по цвят панталон, на който бях зашила допълнително копче, за да не се смъкне от ханша й, и двете мълчаливо се насладихме на разширените очи на останалите гости, докато сервитьорът ни настани на най-хубавата маса до големия прозорец.

— И така, скъпа. Това е последната ни вечер, затова мисля, че трябва да му отпуснем края, нали така? — каза Марго, като вдигна величествено ръка и помаха на гостите, които още зяпаха. Тъкмо се чудех чий край точно ще отпускаме, когато тя допълни: — Мисля да поръчам омар. И може би малко шампанско. И без това подозирам, че идвам тук за последен път.

Опитах се да възразя, но тя ме отряза:

— О, за бога. Това е факт, Луиза. Чисто и просто факт. Мислех, че вие, британките, сте замесени от по-жилаво тесто.

Поръчахме бутилка шампанско и два омара и докато слънцето залязваше, хапвахме от вкусното месо с чеснов аромат, а аз разчупвах щипките, защото Марго бе прекалено слаба, и й ги подавах; тя ги изсмукваше с доволен вид, подаваше малки залъци на Дийн Мартин, който стоеше под масата, докато останалите гости тактично се правеха, че не го забелязват. Двете си разделихме огромна чиния пържени картофки, като аз изядох повечето, докато Марго прехвърли няколко в чинията си и заяви, че наистина са много вкусни.

Седяхме в приятна тишина в леко задушния ресторант, докато салонът бавно се изпразни, след което тя плати с рядко използваната си кредитна карта („Ще съм умряла, преди да тръгнат да си търсят парите, ха.“) После Чарли дойде със скована походка и сложи грамадната си длан върху крехкото й рамо. Каза, че си лягал, но се надявал да я види на сутринта, преди да тръгнем, и че е било истинско удоволствие да я срещне отново след толкова години.

— Удоволствието беше мое, Чарли. Благодаря ти за прекрасното прекарване.

Стиснаха си ръцете, докато най-сетне той неохотно пусна нейната и се извърна настрани.

— Веднъж спах с него преди години — каза тя, когато той се отдалечи. — Прекрасен човек. Не беше за мен, разбира се.

Задавих се с последния си картоф, а тя само ме изгледа отегчено.

— Беше през седемдесетте, Луиза. Бях сама от много време. Радвам се, че отново го видях. Сега е вдовец, разбира се. — Тя въздъхна. — На моите години почти всички са така.

Седяхме мълчаливо известно време, загледани в безкрайния мастиленочерен океан. В далечината премигваха светлинките на рибарските лодки. Чудех се какво ли е да си там, сам насред нищото.

После Марго се обади:

— Не очаквах да се върна тук — тихо каза тя. — Затова ти благодаря. Беше… за мен беше ободряващо.

— И за мен също, Марго. Чувствам се… възстановена.

Тя ми се усмихна и се наведе да погали Дийн Мартин. Той се бе изтегнал под стола й и тихо похъркваше.

— Постъпи правилно, да знаеш, с Джош. Той не беше за теб.

Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Цели три дни бях мислила в какъв човек щях да се превърна, ако бях останала с Джош — заможна, полуамериканка, дори почти щастлива, и бях открила, че за няколко кратки седмици Марго ме разбираше по-добре, отколкото сама разбирах себе си. Щях да се преобразя, така че да отговоря на очакванията му. Щях да захвърля дрехите, които обичах, нещата, на които най-много държах. Щях да коригирам поведението си, навиците си, запленена от чара и изисканите му маниери. Щях да се превърна в корпоративна съпруга и да се обвинявам за онези свои качества, които не пасваха на този начин на живот, безкрайно благодарна за този Уил в американски вид.

Не мислех за Сам. Вече бях станала твърде добра в това.

— Знаеш ли — обади се тя, — когато стигнеш моите години, натрупаните съжаления са толкова много, че могат да ти замъглят погледа.

Тя продължи да гледа към хоризонта, а аз чаках и се питах на кого ли говори всъщност.

 

 

Трите седмици след завръщането ни от Монток минаха спокойно. В живота ми сякаш вече нямаше нищо сигурно, затова бях решила да живея, както ми беше казал Уил, и просто да се наслаждавам на всеки миг, докато обстоятелствата отново не ме принудят да действам. Предполагах, че в определен момент Марго или щеше да се разболее сериозно, или пък да изпадне в толкова големи дългове, че малкият ни сапунен мехур щеше да се спука и щях да съм принудена да си купя билет за вкъщи.

Но дотогава си живеехме добре. Ежедневните ми занимания ми носеха удоволствие — бягането в Сентръл Парк, разходките с Дийн Мартин, приготвянето на вечерята за Марго, макар и тя да не хапваше много, както и задължителното гледане на „Колелото на късмета“, докато заедно викахме букви към екрана, когато се появяваха съответните квадратчета. Развихрих въображението си по отношение гардероба и обогатих нюйоркския си стил с поредица тоалети, които оставяха Лидия и сестра й с отворени усти и възхитени погледи. Понякога обличах неща, които Марго ми даваше назаем, а понякога такива, които си бях купила от винтидж магазина. Всеки ден заставах пред огледалото в спалнята за гости на Марго и оглеждах закачалките, от които ми бе разрешено да си избирам, и част от мен направо искреше от радост. Поемах смените на момичетата в магазина за винтидж дрехи, докато Анджелика пътуваше, за да прегледа стоката в една фабрика за облекло в Палм Спрингс, където явно пазели мостра на всяка дреха, която са направили от хиляда деветстотин петдесет и втора насам. Стоях на касата редом с Лидия и помагах на млади момичета с бледа кожа да се напъхат във винтидж бални рокли, като се молех циповете да издържат, докато тя пренареждаше различните закачалки и стойки за тях в дъното и се тюхкаше на висок глас колко много свободно място имали.

— Знаеш ли колко е наемът на квадратен метър тук? — каза тя, докато клатеше глава и гледаше самотната кръгла стойка в далечния ъгъл. — Сериозно. Бих дала под наем тази част от магазина за паркинг на коли, ако можех да измисля как да вкарваме колите вътре.

Благодарих на клиентката, която току-що си бе купила тюлено болеро с пайети, и затръшнах чекмеджето на касата.

— Защо не го направите? Да го дадете под наем на някой магазин? Така ще имате допълнителен доход.

— Обсъждали сме го. Сложно е. Щом имаш и друг търговец, си длъжен да изградиш преграда, да има отделен вход, да се направят застраховки, а и не знаеш кой ще влиза и излиза по всяко време… непознати сред стоката ни. Твърде рисковано е. — Тя дъвчеше дъвка и сега направи балонче, което разсеяно пукна с лакирания си в пурпурно нокът. — Освен това, както знаеш, не харесваме никого.

 

 

— Луиза! — Ейшък стоеше на килима пред входа и плесна с ръце, когато се прибрах у дома. — Ще идваш ли на нашето място другата събота? Мийна иска да знае.

— Протестът ще се състои ли?

Нямаше как да не забележа, че предишните две съботи броят на протестиращите видимо бе намалял. Надеждите на местните жители вече почти се бяха изпарили. Скандирането бе доста вяло, след като градският бюджет бе орязан, и дори отдадените на каузата бавно се оттегляха. Месеци след започването на акцията бе останала само нашата малка групичка, в която Мийна събираше всички с бутилки вода и упорството си, че нищо не е свършено, докато наистина не настъпи краят.

— Да. Познаваш жена ми.

— Тогава с удоволствие ще дойда. Благодаря. Кажи й, че ще донеса десерт.

— Дадено. — Той премляска доволно при мисълта за вкусна храна и ме повика тъкмо когато бях стигнала до асансьора. — Хей!

— Какво?

— Хубави дрешки, мадам.

Бях облечена в стила на филма „Отчаяно търся Сюзън“. Носех късо мораво копринено яке с избродирана на гърба му дъга, клин, няколко тениски една върху друга и цял куп тънки кръгли гривни, които приятно звънваха всеки път, когато затръшнех чекмеджето на касата (беше задължително да го блъснеш силно, иначе не се затваряше).

— Знаеш ли — каза той, клатейки глава. — Не мога да повярвам, че докато работеше за Гопник, носеше онази ужасна поло блуза и панталон. Изобщо не ти подхождаха.

Поколебах се, докато вратата на асансьора се отвори. Вече не исках да използвам служебния асансьор.

— Знаеш ли какво, Ейшък? Много си прав.

 

 

От уважение към това, че Марго бе собственик на апартамента, винаги чуках на вратата, преди да вляза, макар от месеци да имах ключ. Първия път никой не отговори и се наложи да потисна инстинктивната си паника, като си казах, че често слуша силно радио и че Ейшък щеше да ми каже, ако се беше случило нещо. Накрая си отворих сама. Дийн Мартин дойде с подскоци по коридора да ме посрещне, а очите му направо щяха да изскочат от радост, че ме вижда. Гушнах го и оставих да ме подуши с влажния си набръчкан нос по цялото лице.

— Да, здравей и на теб. Къде е мама, а? — Оставих го долу, а той започна да лае и да тича в кръг възбуден. — Марго? Марго, къде си?

Тя се появи от всекидневната, облечена в халата си от китайска коприна.

— Марго! Добре ли си? — Пуснах чантата си на земята и хукнах към нея, но тя вдигна ръка.

— Луиза, случи се чудо.

Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.

— Оздравяваш ли?

— Не, не, не. Ела. Влизай! Ела да се запознаеш с моя син. — Тя се обърна, преди да успея да кажа нещо, и се върна във всекидневната. Последвах я и видях висок мъж в пастелен пуловер и с наченки на корем, който бе изскочил над колана му, да се надига от стола си и да ми протяга ръка. — Това е Франк-младши, моят син. Франк, запознай се със скъпата ми приятелка Луиза Кларк, без която нямаше да се справя през последните няколко месеца.

Опитах се да прикрия неловкостта си.

— О. Хм, беше… напълно взаимно. — Наведох се и стиснах ръката на жената до него, която беше с бял поло пуловер и имаше хвърчаща пухкава коса, която вероятно цял живот се е мъчила да укроти.

— Аз съм Лейни — представи се тя, а гласът й бе тънък и висок, като на жените, които никога не успяваха да се разделят с момичешкото си звучене. — Съпругата на Франк. Вярвам, че на теб трябва да благодарим за това, че се събрахме. — Тя попи очите си с бродирана кърпичка. Носът й бе леко розов, сякаш наскоро бе плакала.

Марго ми протегна ръка.

— Оказа се, че Винсънт, това лукаво момче, е казал на баща си за срещите ни и за моето… моето положение.

— Да, лукавото момче явно съм аз — обади се Винсънт, който се появи на вратата с табла в ръка. Изглеждаше спокоен и щастлив. — Радвам се да те видя отново, Луиза.

Кимнах и се усмихнах леко.

Присъствието на хора в апартамента беше необичайно. Толкова бях свикнала с тишината и с това да сме само аз, Марго и Дийн Мартин, а не да виждам Винсънт с карираната му риза и вратовръзка „Пол Смит“, понесъл таблата с вечерните напитки, както и високия мъж, сгънал крака пред ниската масичка, както и жената, която все се озърташе из всекидневната с леко стреснат вид, сякаш никога досега не е виждала подобно място.

— Изненадаха ме, представи си — каза Марго с леко пресипнал глас, като човек, който наскоро е говорил твърде много. — Обади ми се и каза, че имал път насам, и реших, че е само Винсънт, а после вратата се отвори малко по-широко и ами, не мога… Сигурно всички сте останали шокирани от вида ми. Даже още не се бях облякла. Не бях забелязала до този момент. Но прекарахме един чудесен следобед. Не знам откъде да започна да ти разправям.

Марго протегна другата си ръка и синът й я стисна, после я задържа в своята. Брадичката ми леко потрепери от потиснати емоции.

— О, наистина беше вълшебно — обади се Лейни. — Имаме толкова да наваксваме. Наистина вярвам, че се събрахме по Божия воля.

— Е, Неговата, както и на Фейсбук — подхвърли Винсънт. — Искаш ли кафе, Луиза? Има малко останало в каната. Тъкмо донесох курабийки, в случай че Марго поиска да хапне.

— Тези няма да ги яде — казах, преди да успея да се спра.

— О, напълно е права. Не ям курабийки, скъпи Винсънт. Тези всъщност са за Дийн Мартин. Шоколадовите парченца не са точно шоколад, виждаш ли?

Марго едва спираше да си поеме въздух. Беше се преобразила. Сякаш за няколко часа се бе подмладила с цяло десетилетие. Треперливата светлина в очите й бе заменена от мек и топъл пламък и не можеше да спре да бъбри с весел и развълнуван глас.

Дръпнах се към вратата.

— Ами аз… не искам да ви преча. Сигурна съм, че имате да си кажете толкова много неща. Марго, само ме извикай, ако ти потрябвам. — Стоях и размахвах ръце неловко. — Много ми беше приятно да се запознаем. Толкова се радвам за вас.

— Смятаме, че мама трябва да се върне с нас — заяви Франк-младши.

Последва кратка тишина.

— Къде да се върне? — попитах аз.

— В Тъкахоу — отвърна Лейни. — В дома ни.

— За колко време? — поинтересувах се аз.

Те се спогледаха.

— Имах предвид колко време ще гостува? За да знам какво да й опаковам.

Франк-младши още държеше ръката на майка си.

— Госпожице Кларк, двамата с мама сме изгубили прекалено много време. И сме на мнение, че е най-добре да се възползваме от онова, което ни остава. Така че трябва да направим… планове. — Думите му намекваха за собственост, сякаш вече ми даваше да разбера, че има по-големи претенции върху нея.

Погледнах към Марго, която отвърна на погледа ми с ясни и спокойни очи.

— Точно така — каза тя.

— Почакай. Искаш да напуснеш… — обадих се аз, след като никой не проговори — апартамента?

Винсънт доби съчувствен вид. Обърна се към баща си.

— Нека не го обсъждаме сега, татко, трябва да вървим — предложи той. — Трябва да премислим толкова много неща. Чака ни работа. И мисля, че Луиза и баба трябва да си поговорят.

Леко докосна рамото ми, докато излизаше. Почувствах го като извинение.

 

 

— Жената на Франк ми се стори много приятна, макар да няма никаква представа как да се облича горката. Според майка ми бе имал ужасни приятелки като по-млад. Описваше ми ги в писма. Но бяло памучно поло. Можеш ли да си представиш такъв ужас? Бяло поло.

Споменът за това модно бедствие — или бързината, с която Марго говореше — я накара да се закашля. Донесох й чаша вода и изчаках, докато се съвземе. Бяха си тръгнали няколко минути след като Винсънт бе предложил. Останах с впечатлението, че го направиха само защото той настояваше, и че не искаха да оставят Марго.

Седнах на креслото.

— Не разбирам.

— Сигурно ти се струва внезапно. Но е толкова хубаво, Луиза. Говорихме надълго и нашироко, може дори да сме пролели някоя и друга сълза. Той си е същият! Сякаш никога не сме се разделяли. Съвсем същият е — толкова сериозен и мълчалив, но много внимателен, какъвто беше като малък. И жена му е като него, а после съвсем неочаквано те ме поканиха да живея с тях. Останах с впечатлението, че предварително са го обсъдили. Съгласих се. — Тя ме погледна. — О, стига, и двете знаем, че няма да е завинаги. Има много хубаво място само на няколко километра от дома им, където мога да се преместя, когато стане твърде сложно.

— Сложно? — прошепнах аз.

— Луиза, не се разстройвай точно сега, за бога. Място, на което да отида, когато вече няма мога да се оправям сама. Когато съм наистина зле. Честно казано, не мисля, че ще бъда със сина си повече от няколко месеца. Подозирам, че затова им беше толкова лесно да ме поканят. — Тя се засмя саркастично.

— Но… не разбирам. Ти каза, че никога няма да напуснеш това място. Искам да кажа, какво ще стане с всичките ти неща? Не можеш просто да си тръгнеш.

Тя ме погледна.

— Точно това ще направя. — Пое си въздух, костеливият й гръден кош се надигна болезнено под меката тъкан на дрехата. — Аз умирам, Луиза. Стара съм и не ми остава много, а синът, когото смятах за изгубен, е достатъчно благороден да преглътне болката и гордостта си и да ми протегне ръка. Представяш ли си? Можеш ли да си представиш какво е някой да направи това за теб?

Спомних си как Франк-младши гледаше майка си, столовете им бяха един до друг и ръката му стискаше здраво нейната.

— Защо, за бога, да оставам и миг повече на това място, при положение че мога да прекарам известно време с него? Да се събуждам и да го виждам на закуска, да говорим за всичко, което сме пропуснали, да видя децата му… Винсънт… скъпия Винсънт. Знаеш ли, че има брат? Имам двама внуци. Двама! Както и да е. Получих шанс да кажа на сина си, че съжалявам. Знаеш ли колко много значи това? Казах му, че съжалявам. О, Луиза, човек може да реши да запази криворазбраната си гордост или просто да забрави за нея и да се наслади на ценното време, което му остава.

Тя постави длани на коленете си.

— Точно това планирам да направя.

— Но не може така. Не може просто да тръгнеш. — Бях започнала да плача. Не съм сигурна защо.

— О, мило момиче, моля те, не прави сцени. Хайде, стига. Без сълзи, моля те. Нуждая се от услуга.

Избърсах си носа.

— Това е трудната част. — Тя преглътна с мъка. — Те не искат да вземат Дийн Мартин. Много съжаляват, но имат някаква алергия или нещо подобно. Щях да им кажа, че това са пълни глупости, и да настоявам да дойде с мен, но честно казано, се тревожа какво ще се случи с него, след като си отида. Пред него все пак има още много години живот. Със сигурност много повече, отколкото пред мен. Затова… чудех се дали не би се грижила за него. Той, изглежда, те харесва. Само Господ знае защо, след като го разнасяше напред-назад като чувал с картофи. Горкото животинче явно е самото олицетворение на благородството и прошката.

Зяпнах я през сълзи.

— Искаш да взема Дийн Мартин?

— Да.

Погледнах малкото куче, което стоеше очаквателно до краката й.

— Моля те като приятелка, дали… дали не би го обмислила. Заради мен.

Гледаше ме толкова сериозно, бледите й очи изучаваха моите, беше стиснала устни. Лицето ми се сгърчи. Радвах се за нея, но ми се късаше сърцето, че я губя. Не исках отново да съм сама.

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. — И отново се разплаках.

Марго се отпусна облекчено на стола си.

— О, знаех си, че ще приемеш. Знаех си. И съм сигурна, че ще се грижиш за него. — Тя се усмихна и този път не ми се скара за сълзите, а се наведе напред и стисна ръката ми. — Ти си такъв човек.

 

 

Дойдоха след две седмици да я отведат. Стори ми се неприлично бързо, но предполагам, че никой от нас не беше сигурен колко време й остава.

Франк-младши беше платил купищата такси за поддръжка на апартамента — което не можеше да се сметне за чист алтруизъм, като се има предвид, че така си гарантираше, че ще го наследи, вместо да мине във владение на господин Овиц — но Марго предпочиташе да го приема като израз на любов и аз нямах причина да не последвам примера й. Той определено се радваше да я види отново. Двамата с жена му се суетяха край нея, питаха я дали е добре, има ли всички лекарства, дали не е твърде уморена или замаяна и има ли нужда от вода, докато накрая тя размаха ръце и вдигна очи към небето в престорено раздразнение. Правеше го само по навик. Не беше спряла да говори за него, откакто ми бе разказала за плановете им.

Аз щях да остана и да се грижа за апартамента й „в близко бъдеще“, според Франк-младши. Реших, че това означава, докато Марго почине, макар никой да не го изричаше гласно. Явно агентът по недвижима собственост бе казал, че никой няма да иска да го наеме в сегашния му вид, а беше леко неудобно да се ремонтира основно преди очаквания край, затова ми беше отредена ролята на временен стопанин. Марго също отбеляза няколко пъти, че това ще помогне на Дийн Мартин да почувства някаква стабилност, докато свикне с новото си положение. Не съм сигурна, че за Франк-младши душевното равновесие на малкото куче заемаше челно място в списъка с приоритети.

Тя взе само два куфара и облече един от любимите си костюми за пътуването — сако и пола в тъмнозелено букле, допълнени от малка кръгла шапка. Аз добавих към тоалета й и тъмносин шал на „Сен Лоран“, увит около тънкия й врат, за да прикрие болезнено слабите и кокали, които стърчаха над яката, и изрових обеците от полиран тюркоаз. Притеснявах се, че може да й е твърде топло, но тя явно се бе смалила напоследък, беше толкова крехка и постоянно се оплакваше, че й е студено, дори в най-топлите дни. Стоях навън на тротоара, прегърнала Дийн Мартин, докато гледах как синът й и Винсънт стягат куфарите й. Тя провери дали са взели кутиите с бижута — планираше да даде част от по-ценните на съпругата на Франк, а някои — на Винсънт „за бъдещата му жена“, и след като се увери, че са на сигурно място, тя бавно дойде при мен, като се облягаше тежко на бастуна си.

— Слушай. Скъпа. Оставила съм ти писмо с инструкции. Не съм казала на Ейшък, че заминавам — за да избегнем излишна суетня. Но съм оставила нещо мъничко за него в кухнята. Ще ти бъда благодарна, ако му го предадеш, след като си тръгнем.

Кимнах.

— Написала съм всичко, което ще ти е необходимо за Дийн Мартин, в отделно писмо. Много е важно да се придържаш към обичайния му график. На него така му харесва.

— Не се тревожи. Ще се погрижа да е щастлив.

— И никакви кучешки бисквитки с дроб. Той все се моли за тях, но не му се отразяват добре.

— Никакъв дроб.

Марго се закашля, вероятно от усилието да говори, и изчака няколко секунди, докато дишането й се успокои. Облегна се на бастуна и вдигна очи към сградата, която я бе подслонявала повече от половин век, като засенчи очи с немощната си ръка. После се обърна сковано и огледа Сентръл Парк и гледката, на която се бе наслаждавала толкова дълго.

Франк-младши я викаше от колата, наведен, за да ни види по-добре. Жена му стоеше до предната врата в бледосиния си шлифер, стиснала притеснено ръце. Тя явно не бе от жените, които харесваха големия град.

— Мамо?

— Един момент, скъпи, благодаря ти.

Марто пристъпи и застана точно пред мен. Протегна ръка и докато държах кучето, тя го погали три-четири пъти по главата с тънките си, нашарени от вени пръсти.

— Ти си добро момче, нали, Дийн Мартин? — тихо каза тя. — Много добро момче.

Кучето я гледаше с обожание.

— Ти наистина си най-красивото момче. — Гласът й пресекна на последната дума.

Кучето облиза дланта й, а тя се наведе и целуна набърченото му чело, затвори очи и притисна устни към него, като се задържа малко повече, така че изпъкналите му очички се завъртяха и то започна да я бута с лапички. Лицето й мигновено посърна.

— Аз… бих могла да го доведа да го видиш.

Тя продължи да стои с лице до него, затворила очи, напълно забравила шума и трафика, и хората около нея.

— Чу ли какво казах, Марго? Имам предвид, след като се установиш, ние може да хванем влака и да…

Тя се изправи и отвори очи, погледна за миг надолу.

— Не. Благодаря.

Преди да успея да кажа още нещо, тя се обърна.

— Хайде, заведи го на разходка, моля те, скъпа. Не искам да ме вижда как си тръгвам.

Синът й бе слязъл от колата и я чакаше на тротоара. Предложи й ръката си, но тя му махна, че ще се оправи сама. Мисля, че я видях да примигва, за да прогони сълзите, но беше трудно да преценя, понеже и аз плачех.

— Благодаря ти, Марго — извиках. — За всичко.

Тя поклати глава, стиснала устни.

— Хайде, тръгвай. Моля те, скъпа.

Обърна се към колата точно когато се приближи, и синът й с протегната ръка, и не знам какво е направила после, защото пуснах Дийн Мартин на тротоара, както ми беше казала, и тръгнах с бърза походка към Сентръл Парк, навела глава, без да обръщам внимание на вторачените погледи на любопитните минувачи, които се чудеха защо момиче в лъскав панталон и мораво копринено късо яке плаче насред улицата в единадесет сутринта.

 

 

Вървях, докато малките крачета на Дийн Мартин не се умориха. После, когато той спря сърдито близо до езерцето с азалиите, изплезил розов език и леко присвил едното си око, аз го вдигнах и го понесох с надути от сълзи очи и готова отново да избухна в сърцераздирателен плач.

Никога не съм била кой знае какъв любител на животите. Но внезапно усетих каква утеха може да получиш, когато заровиш лице в меката козина на друго същество, и удовлетворението, което можеш да изпиташ от множеството малки задачи, които си длъжен да изпълниш заради него.

— Госпожа Де Уит на почивка ли замина? — Ейшък беше на бюрото си, когато влязох, навела глава и скрита за сините си слънчеви очила.

Нямах сили да му кажа още.

— Да.

— Не ми каза да й прекратя абонамента за вестниците. Най-добре да го направя. — Поклати глава и се пресегна за тефтера си. — Знаеш ли кога ще се върне?

— Ще говорим после.

Бавно се качих горе, малкото куче не помръдваше в ръцете ми, сякаш се страхуваше, че ако го направи, може отново да се наложи да използва краката си. После влязох в апартамента.

Беше мъртвешки тихо, вече бе изпълнен с липсата й, за разлика от престоя й в болницата, малки прашинки се носеха в застиналия топъл въздух. Представих си как само след няколко месеца някой друг щеше да живее тук, да свали от стените тапетите от шестдесетте, да изнесе старите мебели с опушени стъкла. Апартаментът щеше да бъде преобразен, обзаведен наново, жилище на амбициозен бизнесмен или ужасно богато семейство с малки деца. Тази мисъл ме опустоши.

Дадох на Дийн Мартин малко вода и няколко бисквитки като награда, после бавно тръгнах из апартамента, с всичките му дрехи и шапки, стени, пълни със спомени, и си казах, че не бива да мисля за тъжните неща, а за радостта върху лицето на старата жена при мисълта, че ще изживее оставащите й дни с единственото си дете. Тази радост я бе преобразила, бе озарила уморените й черти и бе накарала очите й да заблестят. Замислих се до каква степен всички тези вещи, тези спомени, са били нейният начин да се запълни празнината от отсъствието му.

Марто де Уит, модна кралица, изключителен редактор, жена, изпреварила времето си, бе изградила стена, красива, цветна и пъстра стена, за да докаже на себе си, че не всичко е било напразно. Но в мига, в който той се бе върнал при нея, тя я бе разрушила, без да се замисли.

 

 

По някое време по-късно, когато сълзите ми бяха намалели до откъслечни хълцания, взех първия плик от масата и го отворих. Беше надписан с красивия почерк на Марто, с много извивки, останка от времето, когато децата са били оценявани по краснописа им. Както ми бе обещано, вътре подробно бяха описани предпочитаните храни на кучето, часовете за хранене, посещенията при ветеринаря, ваксинациите, препаратите против бълхи и вътрешни паразити. Пишеше и къде да намеря различните му зимни палтенца — имаше такива за дъжд, вятър и сняг, както и любимия му шампоан. Трябваше също да се погрижа за почистване на зъбния камък, ушите, както и — примигнах два пъти — аналните му жлези.

— Това не ми го каза, когато ме помоли да те взема — обърнах се към кучето, а то вдигна глава, простена и отново си легна.

По-нататък даваше указания къде да бъде препращана пощата й, както и контактите на агенцията за пренасяне — вещите, които не биваше да вземат, трябваше да останат в спалнята й, а аз да напиша и залепя на вратата бележка, за да не влизат там. Можеха да вземат всички мебели, лампите и завесите. Визитките на сина и снаха й бяха в плика, в случай че поискам да се свържа с тях за повече подробности.

А сега за важните неща. Луиза, не съм ти благодарила лично, задето намери Винсънт — този акт на неподчинение, който ми донесе толкова неочаквано щастие — затова искам да ти благодаря сега. И задето се грижиш за Дийн Мартин. Много малко са хората, на които бих го поверила и които биха го обичаш, както аз го обичам, но ти си една от тях.

Луиза, ти си съкровище. Винаги си била твърде дискретна, за да ми кажеш подробностите, но не позволявай случилото се с онова глупаво семейство от съседния апартамент да затъмни светлината ти. Ти си смела, прекрасна, невероятно мила и аз ще бъда вечно благодарна, защото тяхната загуба бе печалба за мен. Благодаря ти.

В знак на благодарност бих искала да ти предложа своя гардероб. За всеки друг — освен може би за твоите доста търгашески настроени приятелки в онзи ужасен магазин за дрехи — това са пълни боклуци. Напълно наясно съм.

Но ти виждаш дрехите ми такива, каквито са. Прави с тях каквото си поискаш — запази някои, други продай, все едно. Но знам, че ще ти доставят удоволствие.

Ето какво мисля аз, макар да ми е пределно ясно, че никой не се интересува от мнението на една старица. Направи свой собствен бизнес. Давай ги под наем или ги продавай. Онези момичета, изглежда, смятат, че в това има хляб — е, на мен ми се струва, че тази кариера ще ти подхожда.

Тук би трябвало да има достатъчно, за да основеш своя компания.

Макар, естествено, да е възможно ти да имаш други планове за бъдещето си, много по-добри. Ще ми кажеш ли какво си решила? Както и да е, скъпа съквартирантке, с нетърпение ще очаквам новини от теб.

Моля те, целуни кученцето от мен. Вече ужасно ми липсва.

С най-искрени поздрави,

Марго

Оставих писмото и останах на мястото си в кухнята известно време, после отидох в спалнята на Марго и гардеробната към нея, където се заех да разглеждам препълнените закачалки — тоалет след тоалет.

Моден бизнес? Не разбирах нищо от бизнес, от наемане на помещения, счетоводство или работа с клиенти. Живеех в град, чиито правила не разбирах напълно, без постоянен адрес, и се бях проваляла в почти всяка работа, която бях захващала. Защо, за бога, Марго вярваше, че мога да основа своя компания?

Прокарах пръсти по тъмносиньото кадифе на един ръкав, после извадих дрехата: „Халстън“, гащеризон, разтворен почти до талията, с мрежеста платка. Внимателно го върнах на мястото му и извадих една рокля — бяла английска бродерия и пола с разкошни волани. Вървях край тази първа редица от закачалки и се чувствах замаяна, слисана. Едва бях започнала да разбирам каква голяма отговорност е да имаш куче. А какво щях да правя с цели три стаи, пълни с дрехи?

Онази нощ седях в апартамента на Марго и включих телевизора навреме за „Колелото на късмета“. Хапнах остатъците от пилето, което бях изпекла за последната й вечеря у дома — подозирам, че тя бе дала по-голямата част от порцията си на кучето под масата. Не чувах какво казва водещата, нито крещях букви към екрана. Седях и си мислех за думите на Марго, и се чудех какво бе видяла в мен.

Коя беше Луиза Кларк всъщност?

Бях дъщеря, сестра, нещо като сурогатна майка за известно време. Бях жена, която се грижи за другите, но няма никаква представа, дори сега, как да се грижи за себе си. Докато бляскавото колело се въртеше пред мен, се замислих какво наистина искам, а не какво всички останали искат да постигна. Замислих се какъв бе истинският смисъл на думите на Уил — да не живея нечия чужда версия на пълноценен живот, а да изживея своята мечта. Проблемът бе, че не си бях давала сметка за какво мечтая.

Замислих се за Агнес отсреща в коридора, която се опитваше да убеди всички, че може да се нагоди към новия си живот, докато някаква дълбоко скрита в нея част отказваше да спре да тъгува за ролята, от която се бе отказала. Замислих се за сестра ми и съвсем наскоро откритото удовлетворение, което бе изпитала, когато бе направила решителната крачка и бе разбрала коя е всъщност. И колко лесно бе намерила любовта, след като си бе позволила да обича. Сетих се и за майка ми, която толкова бе затънала в грижите за другите, че не знаеше какво да прави, след като бе освободена от тях.

Замислих се за тримата мъже, които бях обичала, и как всеки от тях ме бе променил или се бе опитал да го направи, Уил несъмнено бе наложил своя отпечатък върху мен. Бях гледала всичко през призмата на онова, което той бе искал да постигна. „Бих се променила и заради теб, Уил. И сега разбирам, че ти вероятно си го е знаел през цялото време.“

„Живей дръзко, Кларк.“

— Късмет! — изкрещя водещата на „Колелото на късмета“ и отново го завъртя.

Разбрах какво наистина искам да направя.

 

 

Прекарах следващите три дни в подреждане на гардероба на Марго, като сортирах всичко в отделни категории: шест различни десетилетия, а в тях — дневно облекло, вечерно, за специални поводи. Извадих всичко, което се нуждаеше макар и от дребни поправки — липсващи копчета, разпрана дантела, дупчици, като отново й се възхитих как бе успяла да ги предпази от молци и колко много от шевовете не бяха разтегнати. Вдигах дрехите пред себе си, пробвах някои, вдигах найлоновите им пликове и възклицавах от удоволствие и възхита, което караше Дийн Мартин да наостря уши и после да се отдалечава възмутено. Отидох до общинската библиотека и прекарах половин ден в четене на всичко, което бе свързано със започването на малък бизнес — данъчни изисквания, финансиране, документи, и си разпечатах всичко в една папка, която всеки ден набъбваше все повече. После отидохме с Дийн Мартин до магазина за винтидж дрехи и седнахме да си поговорим с момичетата за най-добрите места, където мога да дам за химическо чистене по-деликатните материи, както и къде са най-хубавите кинкалерии, където да намеря копринена подплата за поправките.

Те направо се слисаха от новината за подаръка на Марго.

— Можем да вземем всичко — предложи Лидия, издухвайки кръгче дим нагоре. — За подобно нещо бихме могли да вземем банков заем, нали? Ще ти предложим добра цена. Достатъчно, за да направиш депозит за някой много хубав апартамент под наем! Имаме огромен интерес от една немска телевизионна компания. Имат проект за двадесет и четири епизода от сериал, който включва различни поколения герои, и искат да…

— Благодаря, но още не съм решила какво да правя с дрехите — казах и се престорих, че не забелязвам как посърнаха лицата им. Вече изпитвах собственически чувства към дрехите. Наведох се над плота. — Но имам друга идея…

 

 

На следващата сутрин тъкмо пробвах един зелен костюм „Джуди“ на Оси Кларк от седемдесетте, с много широк клоширан панталон и вталено сако, като проверявах дали няма изгнили шевове или дупчици, когато на вратата се позвъни.

— Почакай, Ейшък. Чакай! Само да хвана кучето — викнах и го грабнах, докато джафкаше ядосано пред вратата.

Там стоеше Майкъл.

— Здравей — поздравих го хладно, след като се съвзех от шока. — Проблем ли има?

Той се помъчи да не изразява недоумение при вида на тоалета ми.

— Господин Гопник би искал да те види.

— Тук съм напълно законно. Госпожа Де Уит ме покани да остана.

— Не е заради това. Не знам за какво е, честно казано. Но иска да говори с теб.

— Но аз не желая да говоря с него, Майкъл. Но все пак благодаря. — Понечих да затворя вратата, но той пъхна крак в пролуката и ми попречи. Погледнах надолу. Дийн Мартин изръмжа тихо.

— Луиза. Знаеш какъв е. Каза, че не бива да тръгвам, преди да се съгласиш.

— Кажи му да дойде от другия край на коридора тогава. Не е далеч.

Той снижи глас.

— Не иска да се видите тук. Иска да се срещнете в офиса му. Насаме. — Изглежда, се чувстваше необичайно неловко, като човек, който е твърдял, че е най-добрият ти приятел, а после те е зарязал.

— Тогава му кажи, че може да се отбия по-късно. След като с Дийн Мартин се разходим.

Той не помръдна.

— Какво?

Сега доби умолителен вид.

— Колата чака отвън.

 

 

Взех и Дийн Мартин. С него леко се разсейвах от глождещата ме тревога. Майкъл седеше до мен в лимузината, а Дийн Мартин го гледаше злобно и едновременно с това държеше под око задната част на шофьорската седалка. Аз седях мълчаливо, докато се мъчех да отгатна какво, за бога, може да иска господин Гопник от мен. Ако беше решил да повдигне обвинения, сигурно би изпратил полицията, а не личната си кола. Дали не бе изчакал нарочно, докато Марго си тръгне? Дали не бе намерил нещо друго, за което да ме обвини? Спомних си за Стивън Липкот и теста за бременност и се зачудих какво да отговоря, ако ме попита направо. Уил винаги бе казвал, че имам ужасно лице за покер. Мислено започнах да си повтарям, че не знам нищо, докато Майкъл не ме погледна рязко, и тогава осъзнах, че съм го казала на глас.

Спряхме пред огромна стъклена сграда. Майкъл закрачи бързо през просторното и облицовано в мрамор фоайе, но аз отказах да бързам и вместо това оставих Дийн Мартин да се движи с неговото си темпо, макар да си личеше, че това вбесява Майкъл. Той взе един пропуск от охраната, подаде ми го, после ме поведе към отделен асансьор в дъното на фоайето — явно господин Гопник бе твърде важна персона, за да се вози редом с останалите служители.

Качихме се до шестдесет и четвъртия етаж с такава скорост, че очите ми за малко да изскочат като на Дийн Мартин, и се опитах да прикрия лекото треперене на краката си, когато излязох и тръгнах по тихите коридори. Секретарка в безукорно скроен костюм и високи токчета примигна два пъти при вида ми — предполагам, че едва ли обичайните посетители на това място бяха облечени в изумруденозелен костюм на Оси Кларк от седемдесетте, с червен сатенен подгъв, при това стиснали дребно и разгневено куче. Последвах Майкъл по коридора към друг офис, където също седеше жена в безукорно делово облекло.

— Госпожица Кларк е тук за среща с господин Гопник, Даян — каза той.

Тя кимна, вдигна телефона и тихо каза нещо в слушалката.

— Ще ви приеме сега — информира ме с лека усмивка.

Майкъл ми посочи вратата.

— Искаш ли да взема кучето? — попита той. Очевидно бе, че отчаяно се надяваше да не го вкарвам в кабинета.

— Не, благодаря — отвърнах и притиснах Дийн Мартин по-силно към гърдите си.

Вратата се отвори и вътре видях Ленард Гопник по риза, без сако.

— Благодаря, че се съгласи да се видим — каза той и затвори вратата. Посочи ми мястото пред бюрото си и бавно тръгна да го заобикаля. Забелязах, че куцането му е доста видимо, и се зачудих в какво точно се състояха процедурите, които правеше с Нейтън. Винаги е бил твърде дискретен, за да ги обсъжда.

Не казах нищо.

Той се отпусна тежко в стола си. Изглеждаше уморен и дори тенът му не успяваше да скрие сенките под очите, нито напрегнатите бръчки край тях.

— Приемаш много сериозно задълженията си — каза той и махна към кучето.

— Винаги е било така — отвърнах и той кимна, сякаш приемаше отговора ми за заслужен укор.

После се наведе над бюрото и опря пръсти и длани пред себе си.

— Не съм човек, на когото често му се случва да не може да намери думи, Луиза, но… признавам, че в момента е така. Преди два дни открих нещо, което ме разтърси.

Той ме погледна. Аз го гледах спокойно, без да показвам каквато и да е емоция.

— Дъщеря ми Табита започнала да изпитва известни подозрения… относно някои неща, за които била дочула, и наела частен детектив. Не съм особено горд с тази й постъпка, защото като цяло в семейството ни не се следим един друг. Но нямаше как да игнорирам разкритията на детектива. Говорих с Агнес и тя си призна.

Чаках.

— За детето.

— О — само казах аз.

Той въздъхна.

— По време на тези… доста дълги обсъждания тя ми обясни и за пианото, и за парите, които, както разбирам, си била инструктирана да теглиш на части ден след ден от близкия банкомат.

— Да, господин Гопник — потвърдих аз.

Той сведе глава, сякаш се бе надявал отчаяно, че може да отрека фактите и да му кажа, че всичко това са глупости, че частният детектив си е измислил историята.

Най-накрая той се облегна уморено на стола си.

— Изглежда, сме постъпили несправедливо с теб, Луиза.

— Не съм крадла, господин Гопник.

— Очевидно. И все пак от лоялност към съпругата ми беше готова да ме оставиш да повярвам в това.

Не бях сигурна дали това е критика.

— Не смятах, че имам избор.

— О, имаше. Определено имаше избор.

Поседяхме в прохладния му офис в мълчание още няколко минути. Той потропа по бюрото си с пръсти.

— Луиза, прекарах част от тази нощ в опити да измисля как да ти се реванширам. И бих желал да ти отправя едно предложение.

Изчаках.

— Предлагам ти работа. Разбира се, ще се върнеш при по-добри условия — по-дълъг отпуск, увеличение на заплатата, значително по-високи осигуровки. Ако предпочиташ да не живееш в апартамента, бихме могли да ти уредим жилище наблизо.

— Работа?

— Агнес не намери асистент, който да хареса колкото теб. Ти безапелационно доказа себе си като служител и аз съм безкрайно благодарен за твоята… лоялност и пълната ти дискретност. Момичето, което наехме след теб, беше… не беше подходяща. Агнес не я харесва. Теб считаше по-скоро за… приятелка.

Сведох очи към кучето. То ме погледна. Не изглеждаше особено впечатлено.

— Господин Гопник, това е много ласкателно, но не мисля, че бих се чувствала удобно да работя като асистентка на Агнес.

— Има и други позиции, в компанията ми. Разбрах, че още не си си намерила работа.

— И кой ви го каза?

— Знам всичко, което се случва в сградата ни, Луиза. Обикновено. — Той се усмихна иронично. — Виж, имаме свободни места в маркетинга и администрацията. Мога да поискам от Човешки ресурси да пренебрегнат някои изисквания и да преминеш обучение. Бих могъл и да открия нова позиция във филантропския отдел, ако смяташ, че това би представлявало интерес за теб. Какво ще кажеш? — Той се облегна, едната му ръка бе върху бюрото, а между пръстите си въртеше писалка с махагонова дръжка.

Пред очите ми мина картината на този алтернативен живот — аз, облечена в костюм, как ходя на работа всеки ден в тези просторни стъклени офиси. Луиза Кларк, печелеща голяма заплата, живееща в апартамент, който може да си позволи. Нюйоркчанка. Без да се грижа за някого, за разнообразие, просто продължавам напред и имам неограничени възможности. Един съвсем нов живот, реален шанс да изживея американската мечта.

Замислих се каква гордост щеше да изпита семейството ми, ако приемех.

Както и за прашния склад в центъра на града, пълен догоре със стари дрехи.

— Господин Гопник, отново искам да кажа, че съм поласкана. Но не мисля, че е за мен.

Доби сериозно изражение.

— Значи искаш пари.

Примигнах.

— Живеем в общество, където всеки съди другия, Луиза. Съзнавам, че разполагаш с изключително деликатна информация за семейството ми. Ако имаш конкретна сума предвид, готов съм да я обсъдим. Можем да включим адвоката ми в дискусията. — Той се наведе и натисна с пръст интеркома. — Даян, би ли могла…

В този момент станах. Внимателно оставих Дийн Мартин на пода.

— Господин Гопник, не ви искам парите. Ако исках да ви съдя или да изкарам пари от тайните ви, щях да го направя преди седмици, когато бях оставена без работа и покрив над главата си. Тогава сбъркахте в преценката си, бъркате и сега. Искам да си вървя.

Той си махна пръста от телефона.

— Моля те… седни. Не исках да те обидя. — Той махна към стола. — Моля те, Луиза. Трябва да уредим този въпрос.

Той не ми вярваше. Осъзнах, че господин Гопник живее в свят, в който парите и положението в обществото се ценяха толкова високо над всичко останало, че за него бе непонятно, че някой няма да се опита да получи изгода, когато му се удаде възможност.

— Искате да подпиша нещо — хладно казах аз.

— Искам да знам твоята цена.

И тогава ми хрумна. Може би все пак имах цена.

Седнах отново и заявих искането си, а той за първи път от деветте месеца, през които се познавахме, изглеждаше наистина изненадан.

— Това ли искаш?

— Това искам. Няма значение как ще го направите.

Той се облегна на стола си и вдигна ръце на тила си. Погледна за миг встрани замислен, после отново се обърна към мен.

— Много бих се радвал, ако отново работиш за мен, Луиза Кларк — каза той. После се усмихна за първи път и ми протегна ръка над бюрото си.

 

 

— Писмо за теб — каза Ейшък, когато влязох. Господин Гопник бе наредил колата да ме доведе у дома, но аз бях помолила шофьора да спре две пресечки по-рано, за да може Дийн Мартин да се поразходи. Самата аз още бях развълнувана от срещата. Чувствах се замаяна, въодушевена, сякаш можех да постигна всичко. Ейшък трябваше да ме повика два пъти, преди да разбера какво казва.

— За мен? — Вторачих се в адреса, защото не можех да се сетя кой знае, че живея в апартамента на госпожа Де Уит, освен родителите ми, а майка ми винаги ми пращаше имейл да ми каже, че ми е написала писмо.

Хукнах нагоре по стълбите, дадох на Дийн Мартин да пийне вода и седнах да го отворя. Почеркът ми беше непознат, затова обърнах да видя гърба на страницата. Беше написано на евтина копирна хартия, с черно мастило и имаше няколко задрасквания, сякаш авторът се е мъчил да намери верните думи.

Сам.