Метаданни
Данни
- Серия
- Аз преди теб (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Still me, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоджо Мойс
Заглавие: Все още аз
Преводач: Илвана Иванова Гарабедян
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 24.07.2018
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1835-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7887
История
- — Добавяне
На скъпата ми Саския:
Носи гордо раирания си чорапогащник!
Първо опознай кой си и после се накичи подобаващо.
Първа глава
Именно мустаците ми напомниха, че вече не съм в Англия: като едра сива стоножка, която плътно закриваше горната устна на мъжа; това бяха мустаци като на членовете на „Вилидж Пийпъл“, каубойски мустаци, миниатюрна метла, с която шега не бива. Човек просто не можеше да види такива мустаци у дома. Не можех да откъсна поглед.
— Госпожо?
Единственият човек, който някога бях виждала с подобни мустаци в Англия, беше господин Нейлър, учителят ни по математика, и в неговите винаги имаше трохи от бисквити — обикновено ги брояхме в час по алгебра.
— Госпожо?
— О, извинете.
Униформеният служител ме подкани да мина напред, като ми даде знак с дебелите си пръсти. Не вдигна очи от екрана на компютъра си. Изчаках в кабинката, докато потта от дългия полет полека попиваше в роклята ми. Вдигна ръка и размърда четири дебели пръста. Това, схванах с известно закъснение, означаваше да си подам паспорта.
— Име.
— Написано е — отвърнах.
— Името ви, госпожо.
— Луиза Елизабет Кларк. — Надникнах над гишето. — Макар че никога не използвам Елизабет. Защото мама осъзнала едва след като ме кръстили, че така ще ми викат Лу Лизи. Ако го произнесете много бързо, звучи наистина откачено. Макар че татко казва, че всъщност ми приляга. Не че съм откачена. Искам да кажа, едва ли бихте желали откачени в страната си. Хм! — Гласът ми отекна нервно в плексигласовата преграда.
Мъжът ме погледна за първи път. Имаше широки рамене и поглед, който те приковаваше като насочено дуло на пистолет. Не се усмихваше. Изчака, докато и моята усмивка помръкне.
— Извинете — промърморих. — Хората в униформа ме притесняват.
Хвърлих поглед назад към залата за имигранти и към опашката, която се бе огънала толкова много пъти, че се бе превърнала в непреодолимо и неспокойно море от хора.
— Мисля, че съм леко замаяна, след като се редих на тази опашка. Честно, никога не съм била на по-дълга опашка. Тъкмо се чудех дали да не почна да си правя коледния списък.
— Сложете ръка на скенера.
— Винаги ли е толкова голяма?
— Скенерът ли? — намръщи се той.
— Опашката.
Но той вече не ме слушаше. Беше се вторачил в нещо на екрана си. Сложих пръсти върху малкия скенер. И тогава телефонът ми изписука.
Съобщение от мама: „Кацна ли?“.
Понечих да отговоря със свободната си ръка, но мъжът рязко се извърна към мен.
— Госпожо, не е разрешено да се използват телефони в тази зона.
— Мама е. Иска да знае дали съм пристигнала. — Тайничко се опитах да натисна емотиокона с вдигнат палец, докато криех телефона от очите му.
— Повод за пътуването?
„Какво е това? — последва незабавния отговор на мама. Писането на съобщения й бе харесало неимоверно и сега можеше да го прави дори по-бързо, отколкото говореше. Което си беше направо светлинна скорост. — Знаеш, че на моя телефон не виждам емотиконите. Това да не е SOS? Луиза, кажи ми, че си добре.“
— Повод за пътуването, госпожо? — Мустаците потръпваха раздразнено. Мъжът добави по-бавно: — Какво ще правите в Съединените щати?
— Имам нова работа.
— Каква?
— Ще работя за едно семейство в Ню Йорк. Сентръл Парк.
Само за миг веждите на мъжа се повдигнаха с може би милиметър. Погледна адреса на формуляра ми за потвърждение.
— Каква е работата?
— Малко е сложно. Ще бъда нещо като платена компаньонка.
— Платена компаньонка.
— Нещата стоят по следния начин. Преди работех за един човек. Бях негова компаньонка, но му давах и лекарствата, извеждах го навън и го хранех. Не е толкова странно, колкото звучи, впрочем — той не можеше да си движи ръцете. Не беше нещо перверзно. Всъщност последната ми работа се превърна в нещо повече, защото е трудно да не се сближиш с човек, за когото се грижиш, а Уил — така се казваше мъжът — беше невероятен и ние… Ами влюбихме се. — Твърде късно усетих познатото напиране на сълзи в очите ми. Рязко ги избърсах. — Така че си мисля, че ще бъде нещо подобно. Освен влюбването. И храненето.
Имиграционният служител ме гледаше втренчено. Опитах да се усмихна.
— Всъщност обикновено не плача, докато говоря за работа. Не съм откачена, въпреки името си. Ха-ха! Но го обичах. И той мен. А после той… Ами той избра да сложи край на живота си. Така че това е моят начин да започна наново. — Сълзите вече се стичаха неспирно и унизително от крайчетата на очите ми. Явно не можех да ги спра. Явно нищо не можех да спра. — Извинете. Сигурно е заради умората от полета. Сигурно е някъде около два часът сутринта по наше време, нали? Освен това вече не говоря много за него. Имам предвид, че имам нов приятел. И той е страхотен! Работи в Спешна помощ! И е секси! Все едно да спечелиш лотарията за гаджета, нали? Секси парамедик!
Разрових се в чантата си за кърпичка. Когато вдигнах очи, човекът ми подаваше кутия със салфетки. Взех си.
— Благодаря. Както и да е, приятелят ми Нейтън — той е от Нова Зеландия — работи тук и ми помогна да си намеря тази работа, но все още не съм съвсем сигурна какво точно включва, освен че ще се грижа за жената на богаташ, която често изпада в депресии. Но съм решила, че този път ще оправдая очакванията, които Уил имаше към мен, защото преди не успях да го направя. Накрая се озовах на работа на летището.
Замръзнах.
— Не… хм… не че има нещо лошо в това да работиш на летището! Сигурна съм, че работата в имиграционната служба е много важна. Страшно важна. Но имам план. Ще правя по нещо ново всяка седмица, докато съм тук, и ще казвам „да“.
— Ще казвате „да“?
— На новите неща. Уил все казваше, че не позволявам на новите преживявания да се случат.
Човекът се загледа в документите ми.
— Не сте попълнили правилно полето за адреса. Трябва ми пощенски код.
Избута формуляра към мен. Проверих номера на улицата на разпечатания лист в ръката ми и го попълних с треперещи пръсти. Погледнах наляво, където хората на опашката след мен вече почваха да недоволстват. На съседното гише най-отпред имаше китайско семейство, разпитвано от двама служители. Докато жената възразяваше нещо, бяха отведени в някаква странична стаичка. Внезапно се почувствах напълно сама.
Мъжът от имиграционната служба погледна към чакащите хора. И после рязко подпечата паспорта ми.
— Късмет, Луиза Кларк — каза той.
Вторачих се в него.
— Това ли е?
— Това е.
Усмихнах се.
— О, благодаря! Много мило. Искам да кажа, странно е да си на другия край на света съвсем сам за първи път и сега ми се струва, че съм срещнала първия наистина мил непознат и…
— Трябва да продължите нататък, госпожо.
— Разбира се. Извинете.
Взех си нещата и отметнах потен кичур от лицето си.
— О, госпожо…
— Да? — Зачудих се какво ли съм сбъркала сега.
Той не вдигна поглед от екрана си.
— Внимавайте на какво казвате „да“.
Нейтън чакаше в залата за пристигащи, както бе обещал. Огледах набързо тълпата, като се чувствах странно притеснена и тайно убедена, че никой няма да дойде, но ето че той беше там, огромната му длан ми махаше над неспирно мърдащите тела наоколо. Вдигна и другата си ръка, по лицето му се разля широка усмивка, след което си проправи път към мен и ме сграбчи в мечешка прегръдка.
— Лу!
При вида му внезапно нещо в мен се сви — нещо, което бе свързано с Уил, със загубата и със суровата действителност на това да прекараш близо седем часа в полет с малко повече турбуленция от желаното — и се зарадвах, че ме притиска толкова силно до себе си, че да имам време да се овладея.
— Добре дошла в Ню Йорк, Дребосъчке! Не си изгубила уникалния си стил, както виждам.
Сега ме оглеждаше от ръка разстояние, ухилен. Поизпънах роклята си в стил седемдесетте години, с тигрови шарки. Бях решила, че така приличам на Джаки Кенеди от годините й с Онасис. Ако Джаки Кенеди излее половината си кафе от самолета в скута си.
— Толкова се радвам да те видя.
Той грабна тежките ми като олово куфари, сякаш бяха пълни с перушина.
— Хайде, ще те заведа вкъщи. Приусът е в сервиза за обслужване, затова господин Г. ми даде назаем колата си. Трафикът е ужасен, но поне ще пътуваш в лукс.
Колата на господин Гопник беше лъскава и черна, голяма колкото автобус и вратите се затваряха с онова дискретно, но осезаемо тропване, което намекваше за шестцифрена сума. Нейтън прибра куфарите ми в багажника, докато аз се настанявах с въздишка на седалката до шофьорската. Погледнах си телефона, отговорих на четиринадесетото съобщение на мама с едно, в което й казвах, че съм в колата и утре ще й се обадя, после отговорих и на Сам, който ми беше писал, че му липсвам, с едно кратко: „Кацнах ххх“.
— Как е твоят човек? — попита Нейтън и ме погледна.
— Добре е, благодаря. — Добавих още няколко целувки „хххх“ за всеки случай.
— Не се ли опита да те спре да идваш тук?
Свих рамене.
— Смята, че имам нужда от промяна.
— Всички така смятаме. Просто ти трябваше известно време да намериш пътя.
Прибрах телефона си и се облегнах на седалката, загледана в непознатите имена по табелите край пътя: „Сервиз за гуми на Майло“, „Фитнесът на Ричи“, в линейките и товарните камиони, в занемарените къщи с олющена боя и разклатени веранди, в баскетболните игрища и шофьорите, които отпиваха от огромни пластмасови чаши. Нейтън включи радиото и се заслушах в някой си Лоренцо, който коментираше баскетболен мач, и за миг се почувствах в друга реалност.
— Разполагаш с един ден да се настаниш. Какво ти се прави? Мислех да ти предложа да се наспиш, а после да те замъкна на обяд. Трябва да опиташ нюйоркската храна през първия си уикенд тук.
— Звучи чудесно.
— Те ще се приберат от кънтри клуба най-рано утре вечер. Имаше леко напрежение миналата седмица. Ще ти разкажа, след като се наспиш.
Изгледах го втренчено.
— Никакви тайни, нали? Няма да е като…
— Те не са като семейство Трейнър. Просто обичайните объркани взаимоотношения в обикновено мултимилионерско семейство.
— Тя мила ли е?
— Чудесна е. Доста е… ангажираща. Но е страхотна. Той също.
Едва ли можех да разчитам на по-изчерпателно описание на характерите им от Нейтън. Той потъна в мълчание — никога не си е падал по клюките — а аз седях в лъскавия климатизиран „Мерцедес GLS“ и се борех с вълните на съня, които заплашваха да ме залеят. Замислих се за Сам, който сега спеше дълбоко в стария влаков вагон на няколко хиляди мили оттук. Сетих се за Трина и Том, сгушени в малкия ми апартамент в Лондон. А после гласът на Нейтън ме изтръгна от мислите ми.
— Ето че пристигнахме.
Погледнах през замъглени от умора очи и го видях от другата страна на моста „Бруклин“, Манхатън, блестящ като милион искрящи лъчи, зашеметяващ, бляскав, невъобразимо концентриран и красив, гледка, позната от толкова много филми и телевизионни програми, че не можех да проумея напълно, че я виждам наистина. Изправих се леко на седалката, слисана, докато шофирахме бързо към него — най-известния град на планетата.
— Няма как да ти омръзне тази гледка, нали? Малко по-величествена е от Стортфолд.
Не мисля, че до този момент наистина го бях осъзнала. Новият ми дом.
— Здрасти, Ейшък. Как е? — Нейтън влачеше куфарите ми през мраморното фоайе, докато зяпах захласнато черно-белите плочки и бронзовите парапети и се стараех да не се спъна, а стъпките ми отекваха в огромното като пещера помещение. Беше като входа на величествен, макар и малко овехтял хотел: асансьорът беше в потъмнял бронз, подът — застлан с килим в червено и златно, а рецепцията — малко по-тъмна от необходимото. Миришеше на восък и лъснати обувки, и на пари.
— Добре съм, брато.
— Запознай се с Луиза. Ще работи за госпожа Г.
Униформеният портиер излезе иззад бюрото си и протегна ръка за здрависване. Имаше широка усмивка и очи, които сякаш бяха видели всичко.
— Приятно ми е да се запознаем, Ейшък.
— Британка! Имам братовчед в Лондон. Кройдън. Знаеш ли къде е Кройдън? Наблизо ли живееш? Той е един доста едър тип.
— Наистина не познавам добре Кройдън — отвърнах. И след като той видимо помръкна, добавих: — Но ще се оглеждам за него следващия път, когато минавам оттам.
— Луиза. Добре дошла в „Лейвъри“. Ако се нуждаеш от нещо или искаш да научиш нещо, само ми кажи. Тук съм денонощно.
— Не се шегува — добави Нейтън. — Понякога си мисля, че спи под това бюро. — Той махна към един служебен асансьор, чиито врати бяха тъмносиви, почти в дъното на фоайето.
— Имам три деца под пет годинки, човече — подхвърли Ейшък. — Повярвай ми, само тук запазвам здравия си разум. Не мога да кажа същото за жена ми. — Той се ухили. — Сериозно говоря, госпожице Луиза. Каквото и да ти потрябва, аз съм твоят човек.
— Има предвид наркотици, проститутки и барове с тъмна слава? — прошепнах, докато вратите на асансьора се затваряха зад нас.
— Не. Има предвид билети за театър, маса в ресторант, най-доброто химическо чистене — отвърна Нейтън. — Това е Пето Авеню. Господи. Какво си правила в Лондон?
Жилището на Гопник заемаше близо шестстотин и петдесет квадратни метра на втория и третия етаж в стара тухлена сграда в готически стил, рядко срещан дуплекс апартамент в тази част на Ню Йорк и доказателство, че богатството на семейство Гопник датираше от няколко поколения. Тази сграда, „Лейвъри“, беше умалено копие на прочутата „Дакота“, обясни ми Нейтън, и била една от най-старите кооперации в Горен Ист Сайд. Никой не можел да купи или продаде апартамент тук без одобрението на борда на живеещите, които били твърди противници на промяната. Докато лъскавите кооперации от другата страна на парка приютявали новобогаташите — руски олигарси, поп звезди, китайски стоманени магнати и интернет милиардери, със своите общи ресторанти, фитнес центрове, забавачници за деца и инфинити басейни, обитателите на „Лейвъри“ били привърженици на старата школа.
Апартаментите тук се предавали от поколение на поколение; обитателите им се научавали да понасят водопроводните тръби от тридесетте години на миналия век, водели продължителни и заплетени битки за позволение да променят нещо повече от ключа за лампата и извръщали учтиво поглед, докато Ню Йорк се променял около тях, както прави човек, когато види просяк с картонена табела пред него.
Едва успях да зърна великолепието на самия апартамент с паркетния му под, високи тавани и тежки завеси до пода, понеже се запътихме направо към помещенията за прислугата, които бяха закътани в дъното на втория етаж и до тях се стигаше по дълъг и тесен коридор, който тръгваше от кухнята — наследство от далечна минала епоха. Новите или обновените сгради нямаха помещения за обслужващия персонал: домашните помощници и бавачките пътуваха от Куинс или Ню Джърси със сутрешния влак и се връщаха у дома по тъмно. Но семейство Гопник притежаваше тези стаи още от построяването на сградата. Не можеха да бъдат преустроени или продадени, тъй като бяха обвързани в нотариалния акт с основното жилище и се ползваха като място за складиране на вещи.
— Ето. — Нейтън отвори една врата и пусна куфарите ми.
Стаята ми беше приблизително три и половина на три и половина метра. В нея имаше двойно легло, телевизор, скрин и гардероб.
Малък фотьойл, тапициран в бежово, седеше в ъгъла, а провисналата му седалка свидетелстваше за предишните изтощени обитатели на стаята. Имаше малък прозорец, който гледаше на юг. Или на север. Или на изток. Трудно бе да се каже, понеже беше на горе-долу два метра от безличната задна стена на сграда, която бе толкова висока, че можех да видя небето само ако прилепя лице към стъклото и протегна врат нагоре.
Наблизо по коридора имаше обща кухня, която щях да деля с Нейтън и икономката, която живееше в стаята отсреща.
На леглото имаше спретната купчинка от пет тъмнозелени поло блузи и черни панталони, чийто плат лъщеше като евтин „тефлон“.
— Не ти ли казаха за униформата?
Взех една от поло блузите.
— Семпла блуза и панталон. Семейство Гопник смятат, че униформата опростява нещата. Всеки си знае мястото.
— Стига да искаш да изглеждаш като професионален играч на голф.
Надникнах в малката баня към стаята, облицована в мрамор, по който се бе отложил котлен камък. Вътре имаше тоалетна, малка мивка, която изглеждаше като от четиридесетте години, и душ. Сапун в хартиена опаковка и кутия с препарат против хлебарки стояха в ъгъла.
— Всъщност е доста щедро по стандартите на Манхатън — отбеляза Нейтън. — Знам, че изглежда позахабено, но госпожа Г. каза, че можем да го освежим с една боя. Още някоя и друга лампа и едно ходене до „Крейт енд Беръл“ и всичко ще…
— Много ми харесва — прекъснах го аз. Обърнах се към него и гласът ми внезапно потрепери. — Аз съм в Ню Йорк, Нейтън. Наистина съм тук.
Той стисна рамото ми.
— Да. Наистина.
Успях да остана будна само колкото да разопаковам куфарите, да хапна готова храна от магазина с Нейтън, която той нарече „храна за вкъщи“ като истински американец, прехвърлих няколко от осемстотин петдесет и деветте канала на малкия си телевизор, но повечето, изглежда, непрекъснато излъчваха някакъв безкраен мач по американски футбол, реклами за проблеми със стомаха или лошо осветени шоупрограми, които обсъждаха престъпления, за които не бях чувала, след което съм заспала. Събудих се рязко в пет без петнадесет. В продължение на няколко инфарктни минути бях объркана от далечния звук на непозната сирена, тихото ръмжене на камион, маневриращ на заден ход, а после включих лампата, спомних си къде съм и сякаш ме разсъни токов удар.
Извадих лаптопа от чантата си и написах съобщение на Сам.
„Тук ли си? ххх“
Изчаках, но не последва отговор. Беше ми казал, че отново поема дежурства и е твърде объркан от часовата разлика. Оставих лаптопа и се опитах пак да заспя, защото Трина все казваше, че ако не се наспя, изглеждам като умърлушен кон. Но непознатите звуци на града ме зовяха примамливо, така че в шест часа се измъкнах от леглото и си взех душ, като се помъчих да не обръщам внимание на ръждата, която сякаш бликна от него. Облякох се — дънков сукман и винтидж тюркоазна блуза с къси ръкави и щампа със Статуята на свободата, след което тръгнах да търся кафе.
Тихо минах по коридора, мъчейки се да си спомня къде се намираше кухнята за персонала, която Нейтън ми бе показал предната вечер. Отворих една врата и някаква жена се обърна и ме зяпна. Беше на средна възраст, набита, косата й бе изсушена на подредени едри къдрици като на филмова звезда от тридесетте години. Очите й бяха красиви и тъмни, но крайчетата на устните й бяха извити леко надолу, сякаш в перманентно неодобрение.
— Хм… добро утро!
Тя продължи да ме гледа.
— Аз… аз съм Луиза? Новото момиче? На госпожа Гопник… асистентка?
— Тя не е госпожа Гопник. — Жената остави това изявление без пояснение.
— Ти сигурно си… — Порових в ума си, но той явно още наваксваше след полета и не ми бе от особена помощ. „О, стига де, хайде“, опитах се да се скарам на себе си. — Много съжалявам. Тази сутрин умът ми е като каша. Заради часовата разлика е.
— Казвам се Илария.
— Илария. Разбира се, точно така. Съжалявам. — Протегнах ръка. Тя не я пое.
— Знам коя си.
— Хм… би ли ми показала къде Нейтън си държи млякото? Бих искала да си направя кафе.
— Нейтън не пие мляко.
— Така ли? Преди пиеше.
— Мислиш, че те лъжа ли?
— Не. Нямах това предвид…
Тя пристъпи вляво и посочи към един стенен шкаф, който бе наполовина по-малък от другите и доста по-труднодостъпен.
— Този е за теб. — После отвори хладилника да прибере кутията си със сок и забелязах пълната двулитрова бутилка с мляко вътре. — Господин Гопник ще се върне в шест и половина довечера. Облечи си униформата, преди да му се представиш.
След което се запъти по коридора с пошляпване на пантофи.
— Беше ми приятно да се запознаем! Сигурна съм, че ще се разбираме прекрасно! — викнах подире й.
Зяпнах хладилника, после реших, че сигурно не е твърде рано да изляза за мляко. В крайна сметка нали това беше градът, който никога не спи.
Ню Йорк може и да беше буден, но „Лейвъри“ бе потънала в толкова дълбока тишина, че се замислих дали обитателите й не вземат масово приспивателни. Тръгнах по коридора, като затворих входната врата на апартамента тихичко, едва след като осем пъти проверих дали съм взела портмонето и ключовете си. Сметнах, че ранният час и спящите обитатели на сградата ми дават право да разгледам малко по-внимателно къде се бях озовала.
Докато пристъпвах на пръсти по мекия килим, който заглушаваше стъпките ми, зад една от вратите се разлая куче — свадлив и възмутен лай, и някакъв старчески глас каза нещо, което не можах да чуя. Побързах да отмина, понеже не исках да съм виновна за събуждането и на останалите обитатели, и вместо да тръгна по главното стълбище, се вмъкнах в служебния асансьор.
Във фоайето нямаше никой, затова сама си отворих и излязох на улицата, където се озовах сред такъв шум и толкова светлина, че се наложи да остана за миг на мястото си само за да не залитна. Пред мен в продължение на няколко мили се простираше зеленият оазис на Сентръл Парк. Отляво страничните улички вече бяха оживени — едри мъже в гащеризони разтоварваха кашони от отворен странично миниван, наблюдавани от полицай, чиито едри като говежди бутове ръце бяха скръстени на гърдите му. Почистващ улицата камион бръмчеше усърдно. Шофьор на такси си бъбреше през отворения прозорец с някакъв мъж. Мислено си отбелязах забележителностите на Голямата ябълка. Теглени от коне каляски! Жълти таксита! Безумно високи сгради! И докато зяпах, двама измъчени туристи с деца в бебешки колички минаха край мен, стиснали картонени чаши с кафе, вероятно все още настроени на някаква далечна часова зона. Манхатън се простираше във всички посоки, огромен, целунат от слънцето, оживен и бляскав.
Умората ми от полета се изпари с последните лъчи на зората. Поех си въздух и тръгнах, съзнавайки, че съм ухилена до уши, но просто не можех да се спра. Минах осем пресечки, без да видя и един хранителен магазин. Завих по Мадисън Авеню, минах край огромни стъклени витрини на скъпи магазини, чиито врати бяха заключени, и между тях тук-там имаше по някой ресторант с тъмни като затворени очи прозорци или хотел с позлатена фасада, чийто портиер в ливрея дори не ме поглеждаше.
След още пет пресечки постепенно ми стана ясно, че в този район явно не може просто така да се отбиеш в магазина за хранителни стоки. Бях си представяла Ню Йорк, в който на всеки ъгъл има закусвалня, в която те обслужва нахакана сервитьорка и клиентите са мъже с шапки, но всичко наоколо изглеждаше огромно и лъскаво и никак не предполагаше наличието на омлет със сирене или чаша чай зад затворените врати. Повечето хора, с които се разминавах, бяха туристи като мен или целеустремени бегачи, чиито тела бяха покрити в ликра и които не чуваха друго, освен звучащото в слушалките в ушите им, докато ловко заобикаляха бездомниците, които ги гледаха сърдито с набръчкани и посивели лица. Най-сетне се натъкнах на голямо кафене, част от верига заведения, в което, изглежда, се бяха събрали половината от ранобудните жители на Ню Йорк, наведени над телефоните си в сепаретата или хранещи непоносимо весели хлапета, докато от тонколоните по стените се носеше приятна, ненатрапчива музика.
Поръчах си капучино и кифличка, която, преди да успея да кажа нещо, барманът сряза надве, затопли я и после я намаза с масло, като през цялото време не спираше да обсъжда баскетболния мач с колегата си.
Платих, седнах с увитата във фолио кифличка и отхапах залък. Даже и ако не броим разкъсващия ме глад след полета, това бе най-вкусното нещо, което някога съм хапвала.
Седях до прозореца и гледах улицата в Манхатън в ранното утро в продължение на близо половин час и устата ми беше пълна ту с лепкава намаслена кифличка, ту с парещо силно кафе, докато се наслаждавах тайно на неспирния си вътрешен монолог: „Пия нюйоркско кафе в нюйоркско кафене! Вървя по улица в Ню Йорк! Като Мег Райън! Или Даян Кийтън! Наистина съм в Ню Йорк!“. И за миг разбрах какво се бе опитвал да ми обясни Уил преди две години: в тези няколко минути, докато устата ми беше пълна с непозната храна, а очите ми се любуваха на непознати гледки, за мен съществуваше само този момент. Бях напълно осъзната, сетивата ми бяха нащрек, цялото ми същество бе отворено да възприеме новите преживявания около мен. Бях на единственото място на света, където можех да бъда.
И тогава, без никакъв явен повод, две жени на съседната маса се сбиха с юмруци, а кафето и парчета от кифлички захвърчаха през две маси, преди барманите да скочат да ги разтърват. Изтупах трохите от роклята си, затворих чантата си и реших, че явно бе време да се върна към спокойствието на „Лейвъри“.