Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (53)

52

Едо стоеше на палубата на малката лодка и сканираше водите на Нил с уреда за нощно виждане. Бяха минали часове, откакто Джо и приятелите му бяха влезли в сградата на „Озирис“.

Хеликоптерът беше напуснал електроцентралата преди четиридесет и пет минути. Водата от края на канала се бе засилила до порой, а все още нямаше и следа от тях.

Едо се тревожеше все повече. Тревожеше се за приятеля си — това бе така, — но тъй като беше военен, той добре знаеше каква е опасността от едно провалено нападение. Тогава ставаш уязвим за контраатака.

Ако някой от тях беше заловен, те щяха да ги измъчват, докато не издадат всичко. Накрая щяха да споменат и неговото име. А това го поставяше в опасност. Опасност да бъде убит, арестуван, хвърлен в затвора. И дори да не се случеше нищо толкова зловещо, той пак щеше да се озове там, откъдето беше започнал: под управлението на зет си, да работи нещо, което презираше, без никаква възможност да се освободи.

Странно, тази съдба му изглеждаше по-страшна от другите варианти.

Реши, че времето е настъпило. И започна да се обажда. Обаждания, които трябваше да направи още когато Джо отиде при него. Отначало старият му приятел не му обърна внимание.

— Трябва да разбереш — каза Едо на приятел, който сега беше част от антитерористичното бюро на Египет. — Все още чувам това-онова. Все още имам контакти, които се страхуват да говорят от свое име. Казаха ми, че Шакир ще удари европейците. Че той е причинил инцидента в Лампедуза. Че той и Озирис са зад всичко, което се случва в Либия. Трябва да се намесим или Египет вече никога няма да бъде същият.

Мъжете, с които говори, бяха най-различни: бивши командоси, настоящи военни, приятели, които бяха влезли в политиката. Въпреки това реакциите им бяха горе-долу еднакви.

Да, Шакир и „Озирис“ са опасност, казваха те, но какво очакваш да направим?

— Трябва да влезем в централата — отвърна Едо. — Ако можем да докажем какво вършат, хората ще се обединят зад нас и военните отново ще спасят тази страна.

Следваше пълна тишина, но накрая мъжете започнаха да разбират.

— Трябва да действаме сега — настоя Едо. — Преди да е изгряло слънцето. Сутринта ще е твърде късно. — Един по един, те се съгласиха.

Един полковник, който командваше специална група командоси, заяви подкрепата си. Няколко политици потвърдиха, че ще подкрепят решението. Един приятел, който още работеше в агенцията за вътрешна сигурност, се съгласи да изпрати група агенти с командосите.

Едо беше въодушевен от подкрепата. Ако това свършеше работа, ако успееше да сплоти всички за целта, щеше да стане герой на един нов Египет. Ако успееха да спрат и кръвопролитието в Либия, името му щеше да е прочуто в цяла Северна Африка. Той щеше да бъде легенда. Вероятно щеше да е и следващият управник на страната.

— Свържете се с мен, когато хората ви са на позиции — каза той. — Ще ги водя лично.

Дълбоко в подземното гнездо от тунели, на осем километра от водноелектрическата централа, Тарик Шакир едва успяваше да овладява гнева си. Беше бесен заради провала, на който бе станал свидетел, засрамен пред хората си и готов да си го изкара на някого. Хасан беше най-лесната жертва.

Шакир бе готов да го застреля на място, но той му трябваше, за да координира преследването.

— Намери ги.

Хасан веднага се задейства, организира търсенето и започна да вика подкрепления. Атеветата изчезнаха по тунелите. Още мъже пристигаха, Хасан изпращаше и тях.

След няколко минути шофьорът на едно атеве се върна и каза нещо на Хасан, преди да потегли отново.

— Е? Какво докладва? — попита Шакир.

— Няма и следа от тях, но две от нашите атевета са открити катастрофирали. Не може да се разбере как се е случило. Когато двама от екипа се приближили да огледат, припаднали.

— Черната мъгла. Те имат Черната мъгла — каза Шакир. — Къде е станало това?

— На пет километра оттук, в тунел деветнайсет.

Шакир погледна картата си.

— Деветнайсет е без изход.

Хасан кимна, знаеше това от шофьора.

— Нашите атевета явно са идвали насам, когато са се блъснали. Не след дълго тунелът се разделя. Тъй като нарушителите не се върнаха тук, значи трябва да са продължили към главния проход.

— Главният проход — посочи Шакир, — е като дънер на огромен дъб. От него се разклоняват поне петдесет тунела. И още десетки от всеки от тях.

Хасан пак кимна.

— Може да са навсякъде.

Шакир се изправи и се хвърли към него. Сграбчи го за яката и го блъсна в стената на пещерата.

— Три пъти имаше шанс да ги убиеш. И три пъти се провали.

— Шакир — замоли се Хасан. — Чуй ме.

— Изпрати хората си след тях. Включи всички налични.

— Няма да ги открием извика Хасан.

— Трябва!

— Това е прахосване на човешка сила — избълва Хасан. — Знаеш не по-зле от мен колко дълги са тези тунели. Както каза на Пиола, има буквално хиляди тунели и зали, стотици километри проходи, много от които още не са картите ни.

— Ще изпратим двеста души да ги търсят — каза Шакир.

— Всяка група ще е сама — изтъкна Хасан. — Радиостанциите не работят тук. Няма как да се свържат с другите или с нас. Няма как да ги координираме или да следим напредъка им.

— Да не предлагаш просто да оставим нарушителите да си тръгнат? — изрева Шакир.

— Да — отвърна Хасан.

Макар и в гнева си, Шакир усещаше, че Хасан е намислил нещо.

— Казвай?

— Има само пет изхода от тази мина — каза той. — Два, от които са скрити под помпените станции, които се управляват от нашите хора. Другите три могат да бъдат наблюдавани лесно. Вместо да ги преследваме из лабиринта, трябва да сложим добре въоръжени групи на всеки изход и да ги чакаме да се появят. Един от хеликоптерите с гранатомети ще кръжи във въздуха. Нека са два или три, ако искаш.

Когато чу нещо като разумен план, Шакир отпусна малко хватката си.

— А ако се окаже, че има и още изходи? Още неоткрити портали?

Хасан поклати глава.

— Цяла година картографирам това място. Шансовете да открият път за бягство, който не съм открил аз, са малки. По-вероятно ще се изгубят и ще умрат, преди да намерят път навън. Ако случайно открият шахта, която води към повърхността и за която ние не знаем, ще се озоват в Бялата пустиня, където ще са лесни мишени за нашите разузнавателни отряди. А ако излязат през някой от известните изходи, хората ни ще ги чакат там.

— Не — поправи го Шакир. — Искам ги мъртви. И искам да видя надупчените им с куршуми тела.

— Ще дам заповеди — каза Хасан и изпъна куртката си.

— Добре, но те предупреждавам, Хасан, не ме проваляй отново. Няма да ти харесат последствията.