Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (17)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Еми се събужда и гласът на момичето в главата й изчезва. Тя потреперва и се оглежда наоколо — намира се в стая със стерилен вид. До нея писука монитор, който следи сърдечния й ритъм. Протяга ръка да го докосне, но забелязва, че върху пръста й е закрепено малко устройство. Свързано е с кабел, който изчезва зад ръба на леглото. Тя попипва челото си с другата ръка и полека-лека си припомня демонстрацията — тълпата от непознати хора, внезапния шок от разпознаването.

В паметта й изплува статуята. Бронзовото лице, лицето на Хана, проблясва като злато на ярката слънчева светлина. Еми сяда в леглото, сърдечният монитор записуква неравномерно и тогава тя забелязва, че синът й спи в кресло в отсрещния ъгъл на стаята. Механичното писукане постепенно се успокоява, възвръща нормалния си ритъм и Еми извиква името на сина си.

— Събудила си се.

Хаюн прочиства гърлото си, а тя му се усмихва, когато сяда до нея на болничното легло.

— Трябва да се върна — казва.

— Да се върнеш ли? — повтаря синът й. — Къде да се върнеш? У дома? Защото не можеш да летиш дотам. Докторът каза…

Започва изречението, но тя го прекъсва.

— Не, на демонстрацията.

— Демонстрацията свърши, мамо. От два дни си в болницата.

Новината я шокира. Сърцето й прескача и синът й поглежда загрижено кривата на монитора. Потупва леко екрана, но ритъмът отново е равномерен. После се обръща към нея и тя вижда неувереността в очите му. Прилича на дете, което се чуди какво да каже.

— Мамо, не си добре. Лекарят каза, че си преживяла шок. Трябва да полежиш тук още няколко дни… главно… заради състоянието на сърцето ти. — И я потупва по лакътя, сякаш не знае къде да дене ръцете си. — Ще извикам Юн-Уи. Тя ще ти обясни по-добре от мен. Отиде за кафе.

Той става, поглежда я изпитателно, сякаш преценява дали не трябва да остане, отново я потупва по лакътя.

— Ей сега се връщам — казва успокоително и прокарва длан през редеещата си посребрена коса, преди да се отправи към вратата.

Вратата се притваря тихо и Еми остава сама. Хана. Трябва да я види отново. Хаюн каза, че е тук от цели два дни. Дали статуята ще е още там? Не може да си спомни дали ще остане за постоянно на площада, или ще пътува по изложби. И в двата случая сигурно ще бъде там още един ден, но Еми все пак трябва да побърза. Времето не беше на нейна страна, когато напусна острова, и събуждането й в болницата само потвърждава това.

Когато селският доктор й съобщи, че има сърдечно заболяване и й остават няколко месеца живот, тя се засмя. Ами да, от какво друго да умре, освен от разбито сърце. После горчивината й се превърна в отчаяние. Трябваше да потърси сестра си, само още веднъж, макар никога да не беше вярвала истински, че ще я намери. Но ето че я откри; Хана е отвън, на площада, чака я да отиде при нея.

Еми отмята завивките от краката си. Боса е, облечена в болнична нощница, а отдолу няма нищо. Сваля щипката от пръста си, но на сърдечния монитор се появява равна линия и апаратът започва да пищи. Тя се пресяга и натиска няколко копчета, отчаяно иска да го накара да замълчи. Най-сетне улучва копчето и звукът изчезва в нищото.

Внимателно става от леглото и оглежда стаята за дрехите си. Намира ги в прилежащата баня, спретнато сгънати до мивката. Работа на дъщеря й. Еми се облича толкова бързо, колкото й позволява болното тяло, но не може да намери чантата си. Търси я в гардероба, в чекмеджетата, дори под болничното легло, но не я открива никъде. Не може да тръгне без нея.

В коридора медицинският персонал я подминава забързано, докато върви към рецепцията на отделението. В чакалнята вижда Лейн, която стои до прозореца и се взира в сивото небе. Отново вали сняг. Еми тръгва към нея.

— Майко, събудила си се! Какво правиш тук? — възкликва разтревожено Лейн.

— Къде ми е чантата? — пита Еми, като се старае да говори спокойно и да се контролира, сякаш нищо не се е случило.

— Чантата ти? — повтаря Лейн, сякаш не разбира значението на думата.

— Искам да се върна и чантата ми трябва — пояснява Еми.

— Не, не, ти не си добре, майко! Ела, седни тук. — Лейн й помага да се настани в едно кресло. — Чантата ти е у мен. Ето я тук — казва и бърка под купчината палта на стола до себе си. Издърпва чантата на Еми и й я подава.

Еми се успокоява и я притиска облекчено към гърдите си. Поглежда към Лейн и се чуди как да й обясни, за да я разбере. Покрай тях минава сестра и Еми сяда малко поизправено, сякаш това е признак за добро здраве. Когато сестрата се отдалечава достатъчно, се навежда към Лейн.

— Трябва да се върна при статуята. Децата няма да ме разберат, но ти може би ще го направиш.

Лейн изглежда скептична, ала и тя се навежда към Еми.

— Не ми остава много време — признава Еми. — От известно време знам, че сърцето ми е болно.

Поглежда многозначително към Лейн, на нея са й нужни няколко секунди, за да проумее казаното. Ръката й се стрелва уплашено към устата. Еми кимва.

— Откога знаеш? — пита Лейн и я докосва по лакътя.

— Няма значение. Важното е, че това е последното ми идване в Сеул — обяснява Еми. — Последният ми шанс да я намеря.

— Има значение! — почти извиква Лейн. Плъзва поглед покрай Еми, търси Юн-Уи. — Трябва да кажеш на децата си. Колко време ти остава?

Лейн продължава да изстрелва кратки изречения и въпроси към Еми, после внезапно спира и се втренчва в лицето й.

— Не можеш да умреш! Не още! Дъщеря ти се нуждае от теб!

— Дъщеря ми е зряла жена. Има успешна кариера и е осигурена — възразява Еми и докосва Лейн по рамото. — Има и теб.

Лейн сякаш не знае какво да отговори. Еми продължава:

— Трябва да довърша това, заради което съм дошла.

— И какво е то? — пита Лейн и взема ръката на Еми в своите.

— Трябва пак да видя сестра си.

Лейн замълчава. Извръща глава и се взира през прозореца. Сивата светлина хвърля лека сянка върху бледата й кожа.

— Юн-Уи няма да разбере — казва накрая.

— Знам, затова искам да изляза, преди да ме спре.

— Не — продължава Лейн, като пуска ръката на Еми. — Имам предвид, че няма да разбере защо не си й казала за сестра си. — Поглежда я с укор. — При всяко твое идване в Сеул през последните три години ходиш на Седмичните демонстрации и ни лъжеш — и Юн-Уи, и мен… Трябваше да ни кажеш, че търсиш сестра си.

Еми свежда поглед към застлания с линолеум под. Няма време да спори с Лейн или с дъщеря си и сина си. Бои се, че няма да се измъкне от болницата. Разболее ли се сериозно, никога няма да излезе оттук.

— Много дълго пазех тайната за сестра си. Не знам как да кажа истината на Юн-Уи.

— Можеше да споделиш всичко за семейството си и за миналото си, абсолютно всичко, сигурна съм, че Юн-Уи щеше да те разбере. Особено пък за такова нещо. Щяхме да ти помогнем да я потърсиш.

Еми мълчи. Взира се в ръцете си, все така стиска чантата си.

— Не знам дали си права — признава честно.

— Права съм. Познавам я.

Прошарената коса на Лейн е вързана на небрежна конска опашка. Измъкналите се палави кичури обрамчват лицето й като рядка лъвска грива. Еми се вглежда в тази пряма жена, която май познава дъщеря й по-добре, отколкото тя самата ще я опознае някога. Може би не разказа на децата си какво се е случило с леля им, защото не искаше да повярва, че е истина. Не искаше да повярва, че мълчанието й онзи ден на брега е довело до отвличането на сестра й и превръщането й в сексуална робиня. Отначало вината й беше тази, която я караше да мълчи. Но след цял живот, изпълнен с тайни, вече й е невъзможно да разкрие истината. Еми отпуска рамене, тъпа болка дълбае гърдите й.

— Нямам време за обяснения, не и в момента — заявява. — Но ще го направя, обещавам. Кажи й, че като се върна, ще й обясня всичко.

— Ти й кажи — отвръща Лейн и посочва към рецепцията на отделението.

Юн-Уи обяснява на сестрата зад гишето, че майка й я няма. Еми наблюдава сцената, сякаш я гледа по телевизията. Гласът на дъщеря й се извисява все повече и повече и в него се долавят истерични нотки. После се чува и сърдитият глас на сина й и Еми разбира, че не може да си тръгне сега. Ще трябва да убеди децата си да я пуснат, все едно тя е детето, което иска разрешение.