Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (13)

Еми

Сеул, декември 2011 година

Демонстрантите скандират лозунги пред японското посолство. Облечени в най-топлите си зимни палта, с шапки и ръкавици, те размахват плакати и викат: Япония трябва да признае вината си! Репарации за нашите баби! Мъж се провиква в мегафона: Признайте военните си престъпления, никакъв мир с Япония, докато не признае вината си! Някой близо до портите на посолството надига глас: Всички войни са престъпление срещу жените и момичетата!

Сградата от червени тухли сякаш се крие засрамено зад оградата от ковано желязо. Пред нея има повече полицаи от обикновено, застанали са рамо до рамо в стройна редица. Безизразните лица прикриват съчувствието им.

— И ние трябва да си направим плакати — казва Лейн. — Всички около нас имат.

Еми оглежда множеството. Дори децата държат по нещо в ръцете си.

— Там има палатка за надписване на плакати — обяснява Юн-Уи. — Ей там, отсреща.

Дъщерята на Еми сочи към бяла палатка, разпъната край подвижна сцена. Пред сцената са разположени столове, закрити от плакати, в които се настоява за репарация, признаване на престъпленията срещу човечеството, признаване на вината, признаване на престъпленията, нарушили Женевската конвенция. Големи високоговорители гърмят в настръхналия въздух, наелектризиран от недоволство.

— Да идем ли да погледнем? — пита Юн-Уи и докосва лакътя на Еми. — Мамо?

— Какво? — стряска се Еми.

— Хайде и ние да си надпишем плакати.

Еми тръгва подир дъщеря си към палатката. Две жени, застанали зад голяма маса, покрита с картони и маркери, ги посрещат радушно. Лейн избира червен маркер и започва да изписва японски букви върху белия картон. Еми наблюдава как от маркера на Лейн се разливат течни чертички, възхищава се на съвършения й почерк.

— Знаеш японски? — пита я.

— Да, също и мандарин — отговаря вместо Лейн дъщеря й.

Еми кимва респектирана, но се чуди защо й е на една американка да учи тези езици. Какво я е накарало да се отдалечи толкова от дома си и да заживее в чужда среда? Лейн вдига поглед към Еми и й подава маркера.

— Искаш ли и ти да надпишеш един? — пита я.

Еми поклаща глава. Дъщеря й се е съсредоточила върху своя плакат, надписва го на английски, сякаш се състезава с Лейн. Еми не може да го прочете.

— Заради камерите — обяснява Юн-Уи и посочва към подвижните новинарски станции, подредени на улицата.

Нетърпелива да огледа добре групата възрастни жени, които са се събрали край сцената, Еми излиза незабелязано от палатката и никой не усеща отсъствието й. Докато върви бавно към сцената, болният й крак се обажда. Забавя стъпка, но не спира. Разпознава три възрастни жени от предишните демонстрации. От оцелелите. Другите две са й непознати и тя се приближава, за да огледа по-добре лицата им.

Едната е на нейните години, другата — по-възрастна. Времето е съсухрило гладката им кожа. Боейки се, че няма да разпознае сестра си след толкова години, Еми обръща внимание на маниерите им. По-ниската жестикулира с ръка, облечена в червена ръкавица. Другата, с розова шапка, кима и потропва по земята с островърхия си ботуш. Еми се взира в тях, надява се на дежавю. После едната се засмива. Чувала ли е този смях преди, може би по-висок, излизащ от по-младо гърло?

Еми протяга врат, за да огледа добре старицата, чака да чуе отново смеха й. Жената разказва някаква история и размахва червените си ръкавици с един пръст. Плясва с ръце и пак се засмива. Звукът е необичаен, дрезгав и рязък. Уви, не й е познат. Еми насочва вниманието си към другата оцеляла. Тя е малко по-висока от първата, но е застанала гърбом. Еми прави няколко крачки встрани, за да види по-добре лицето й, и в този момент жената се обръща. Всички от групата оцелели се заглеждат в Еми.

— Познаваме ли се? — пита я една от жените.

— Не, не мисля — отвръща Еми с извинителен тон и понечва да се отдалечи.

— Сигурна ли сте? Елате при нас — казва любезно жената с червените ръкавици.

Еми се колебае, поглежда към бялата палатка. Лейн говори с жените зад масата, а дъщеря й още надписва своя плакат. Стариците си шепнат нещо, но не откъсват очи от нея. Тя тръгва към тях. Кракът й се влачи малко по-драматично от обикновено, но колкото и да се старае, не успява да го овладее. Жалко, че не може да поплува; това би отпуснало ставите й и би й донесло известно облекчение.

— Идвала си и преди, нали? Познах те — казва една от оцелелите.

— Миналата година, бях тук миналата година — уточнява Еми.

— Да, сещам се — казва жената и хвърля бърз поглед към болния крак на Еми. — Търсиш ли някого? Някоя приятелка?

Еми се изчервява. Наистина ли жената я помни, или просто е любезна?

— Да, приятелката ми. Хана. Казва се Хана.

— Хана… Помните ли да сте срещали през войната момиче на име Хана?

Жените повеждат тих разговор и Еми ги зачаква да се върнат към миналото, към общите си спомени от ужасното място, на което са били.

— Познавах една Хината — казва жената, чието лице Еми още не е разгледала добре.

После се обръща към нея и всяка от двете се мъчи да открие познати черти у другата.

— Хината? — повтаря разсеяно Еми, докато изучава остарялото лице и се опитва да си го представи с по-млада кожа, по-малко бръчки, по-бистри очи…

— Да. Слънчоглед — пояснява жената, превеждайки японското име на корейски.

— Тогава всички имахме имена на цветя, не ни наричаха с истинските ни имена — обажда се друга от оцелелите, без да прикрие горчивината си.

— Затова до ден-днешен мразя цветята — допълва трета.

— И аз. Не мога да им се радвам.

— Твърде много спомени — добавя друга.

— Никоя от нас не знаеше истинските имена на останалите — обръща се към Еми жената с червените ръкавици. — Така че няма как да знаем малкото име на приятелката ти, освен ако го е споменала пред някого.

— Може би е говорила за дома си… или за мен? Казвам се Еми, Емико.

Дамите повтарят името й и една по една започват да клатят глава.

— Беше от остров Чеджу. Беше хеньо — казва Еми, сякаш това е предостатъчна информация.

— Хеньо? Чак оттам ли са я взели? — възкликва една от жените.

— Отвсякъде — отвръща друга. — Дори от Китай, Филипините и Малайзия.

— Също и холандски момичета. Нали помните онази, която направи изявление?

— Да, холандката. Иска се смелост да го сториш.

Еми си спомня, че видя холандката във вестника. Подобно на повечето „жени за разтуха“, и тя в продължение на петдесет години беше крила своята история от семейството си. През 1991 година първата корейска „жена за разтуха“ Ким Хак-Сун даде гласност на тъжната си съдба и беше последвана и от други. Посрещнаха ги с недоверие и ги заклеймиха като „алчни за пари проститутки“. Тогава холандката Ян Руф ОʼХерн събра смелост и се присъедини към тях, разказа историята си пред Международното публично изслушване на японските военнопрестъпления. Направи го през 1992 година в Токио и западният свят промени отношението си.

По това време Еми още не бе готова да признае пред себе си, че отсъствието на сестра й е издълбало дупка в сърцето й. Нито бе готова да приеме, че сестра й може би е една от онези жени.

— Мамо? — Юн-Уи идва при нея, понесла надписания плакат.

— Това дъщеря ви ли е? — пита жената с червените ръкавици.

— Да, това е Юн-Уи — отвръща Еми и се усмихва гордо.

Жените си разменят любезни поздрави, но Еми скоро губи интерес към тях. Не могат да й помогнат. Отдалечава се и отново търси в тълпата, напряга се да види нещо познато, изправена глава, както я държеше някога Хана, смях, характерна походка, маниер на сядане, всичко, което да й напомни за изчезналото момиче.

Жената с червените ръкавици се отделя от групичката и идва при Еми.

— Знаете ли къде са я отвели?

— Казаха ми, че може да е в Китай или Манджурия, но така и не разбрах със сигурност.

— Навярно ви е много близка приятелка, щом я търсите след толкова време. Съжалявам.

Еми кимва разсеяно — спомня си деня, в който майка й каза какво знае за местонахождението на Хана. Беше студен януарски следобед и Хана я нямаше от месеци. Родителите й се бояха да оставят Еми сама на брега или дори у дома. Скоро след отвличането на Хана войниците се върнаха в селото и откраднаха още две момичета от семейство оттатък мандариновата горичка. Беше в деня, когато Еми се научи да се гмурка в дълбоките води. Тя беше само на девет и майка й не я изпускаше от очи.

— В морето ще ги е страх да не се удавят и няма да посмеят да те отвлекат — каза на Еми, докато плуваха отвъд плиткия риф.

Годината се случи необичайно суха и селскостопанската реколта беше слаба. Гмуркачките обаче не гладуваха — оставаха по-дълго във водата и намираха храна дори през зимата. Вместо да търсят морски дарове по един-два часа, обичайния им престой, се задържаха по два, понякога дори три часа в леденото море, а после се топлеха на огньове на брега. Еми се беше научила да се крепи върху буя, за да пази мрежата, а майка й слизаше надълбоко. Двете се гмуркаха заедно близо до брега, където Еми намираше стриди и морски таралежи. Свикна с водата по-бързо, отколкото бе очаквала майка й. Беше по-дребна от сестра си и дотогава не издържаше много на плуване. Сякаш нямаше друг избор, освен да се нагоди към новите обстоятелства. Майка й изглеждаше доволна — единствената положителна емоция, която бе показала, откакто отведоха сестра й.

Една сутрин, след поредното дълго гмуркане, двете се бяха върнали на брега, за да изкарат улова и да си починат край буйния огън. Еми беше намерила в рифа стрида и я отвори с ножче. Вътре откри перла, скрита в месото.

— Перла! — възкликна и я показа на майка си.

Другите гмуркачки се наведоха да разгледат находката й.

— Много е малка — засмяха се те. — Не се вълнувай толкова!

Майка й също хвърли поглед на перличката.

— Ако я беше намерила след няколко години, щеше да е великолепна перла. Каква загуба! — поклати глава тя и се зае да брои и сортира улова си.

След похищението на Хана майка й се беше затворила в себе си и повечето време мълчеше. Но дори в мъката си продължаваше да държи Еми близо до себе си, което пречеше на игрите с приятелките й.

— След няколко години нямаше да е тук — отбеляза една от жените, в гласа й прозвуча възмущение. — Тия японски ловци на стриди не оставят нищо след себе си. Радвай се на малката си перличка, Еми. Може да е единствената, останала в тези води.

Еми я вдигна срещу яркото зимно слънце. Досега не беше виждала перла отблизо, знаеше, че само две от гмуркачките са намерили по една. Откакто бяха дошли преди повече от трийсет години, японците опустошаваха стридените колонии в търсене на перли и не оставяха нищо за хеньо. Сега жените търсеха морски водорасли, абалони и по-дълбоководни морски обитатели — там, където японците ги мързеше да се спуснат.

Ами ако не бе извадила стридата от рифа тази сутрин и вместо това я беше намерила години по-късно, както каза майка й? Еми затъркаля малкото топче между палеца и показалеца си срещу слънчевата светлина.

— Така ми се иска Хана да беше тук — каза. — Тя щеше да се зарадва на перличката ми.

Еми целуна зрънцето и го пусна на пясъка.

При споменаването на името на Хана майката й изпусна морския таралеж, който почистваше, и си пое шумно дъх. Хвърли гневен поглед на Еми. Другите гмуркачки отместиха деликатно очи от тях. Въпреки очевидната враждебност на майка си Еми продължи:

— Никога не казваш какво се е случило с нея. Защо?

Майка й отново посегна към морския таралеж. Бързо извади ядливото месо с ножа си и хвърли останалото в една кофа. Без да каже дума, продължи да разпределя, изкормва и брои.

Еми трепереше от студ. Обикновено помагаше на майка си, за да отнесат улова си по-бързо на пазара, а после се прибираха вкъщи за топла баня и сухи дрехи. Но сега бе твърде ядосана, за да изостави темата.

— Знаеш какво се е случило с нея, нали? Затова ли не искаш да произнасяш името й? Кажи ми къде са я отвели!

Майка й не вдигна поглед. Продължи да сортира, изкормва и изхвърля ненужното. Когато пусна поредния морски таралеж на пясъка, въздъхна шумно, личеше си, че е разстроена. Еми се приготви да чуе упреци, но майка й не заговори веднага. Вместо това се загледа в морето. Еми проследи погледа й, засланяйки очи заради слънчевите отблясъци по океанските вълни. Те сякаш замръзнаха под острия поглед на майка й, белите им гребени не помръдваха в далечината. Все едно времето беше спряло. Дори вятърът утихна. Еми и останалите гмуркачки затаиха дъх в очакване на гнева й. Най-сетне майка й обърна глава към нея.

— Отвели са я на фронтовите линии в Китай или може би дори в Манджурия, така и няма да разберем. Но знам, че няма да се върне.

Последното, което Еми бе очаквала, беше отговор на въпроса й и това я свари неподготвена.

— Знаеш къде е? Знаела си през цялото време? — Така извиси глас, че другите гмуркачки се свиха от резкия й тон. — Тогава защо татко не отиде да я прибере?

— Тихо, дете! Не разбираш. Той не може да я върне. Не и… оттам.

— Тогава ще отида аз! Не ме е страх! Само ми кажи къде да я намеря!

Еми се изправи, готова да започне търсенето на Хана. Майка й я улови за лакътя.

— Късно е. Отвели са я на фронтовите линии. Това означава, че вече е мъртва.

Произнесе го толкова делово, че Еми се изуми. Коленете й омекнаха. Отпусна се върху близката скала. Вълните пак започнаха да се надигат, вятърът отново зафуча. Морските птици над главите им надаваха острите си писъци, жените поведоха някакъв разговор, за да разсеят напрежението.

Еми се взря в безмълвното лице на майка си — опита се да отгатне дали казаното от нея е установен факт, или предположение. В горещото си желание да разбере това, не забеляза, че стиска острието на ножа в дланта си. От порязаната й ръка бликна кръв.

— Какво правиш? — извика майка й, втурна се към нея и взе ножа.

Докато превързваше раната с парцали, скъсани от ризата й за плуване, Еми продължи да изучава лицето й и най-сетне намери сили да попита:

— Защо са я отвели на предните линии? Тя не е войник. Момиче е. Нали пращат на фронта само момчета?

Майка й довърши превръзката и чак тогава отговори. Държеше порязаната ръка на дъщеря си в скута си. Сякаш търсеше думи, докато нежно галеше опакото на дланта й. Отново беше излязъл вятър и студът се просмукваше в тънките кости на Еми.

— На този свят има неща, които никога не бива да научаваш, и аз ще те предпазвам от тях, докато мога. Това е мой дълг като майка. Не ме разпитвай повече. Хана е мъртва. Страдай за сестра си, скърби за нея, но никога не споменавай името й пред мен.

При тези думи рязко се изправи, вдигна кофата си и се отдалечи. Щом погледна назад през рамо, Еми разбра, че трябва да я последва. Нямаше да й каже нищо повече, нито щеше да я остави без наблюдение.

Когато баща й дойде на пазара, Еми се прибра заедно с него. Не можеше да му обясни защо майка й е разстроена. Вместо това хапнаха лека вечеря от рибена супа с морски водорасли и кладници. Баща й бе станал мълчалив, откакто отвлякоха Хана. Вече не пееше, не рецитираше стихове, дори не свиреше на любимата си цитра. От време на време улавяше погледа на Еми и двамата си разменяха тъжни усмивки, ала не знаеха как да се разтушат взаимно.

Вече се беше стъмнило, когато майка й се прибра от пазара. Еми беше останала будна и седеше с баща си.

— Ела, дъще — каза майка й още щом влезе през вратата, сякаш знаеше, че не си е легнала.

— Къде отиваме? — попита плахо Еми, боейки се, че майка й още й се сърди, задето я бе разпитвала за сестра си.

— Ела и ти, съпруже.

Тримата поеха към морето, водени единствено от звездите. Шумът от прибоя далеч долу им казваше кога да се отдалечат, за да не паднат от скалистия бряг. Щом стигнаха до ръба му, Еми осъзна къде са застанали. Това беше високата скала, която гледаше към брега и към черните скали отдолу, там, където тя бе пазила улова им веднъж, преди много, много месеци.

Майка й запали газена лампа и я остави на земята. После отвори чантата си и извади едно цвете. Беше хризантема, символ на траур за корейците. Имперският печат на Япония беше жълта хризантема и символизираше властта на императорското семейство. Еми често се беше чудила кой символ е бил пръв — на властта или на траура. Баща й вдигна лампата и я задържа във въздуха, за да освети бялото цвете на фона на звездното небе.

— Даряваме с това цвете Дракона, бога на морето, в името на Хана, наше дете и дъщеря на океана. Помогни на духа й, на великия дух да намери пътя си към задгробния живот; отведи я при нашите предци.

Майка й хвърли цветето от ръба на скалата и то изчезна — все едно потъна в забрава, отиде си завинаги. Също като Хана.

После се обърна към Еми и я помоли да изпълни заедно с нея и баща си себае^[1] за Дракона, бога на морето. Тримата застанаха с лице към океана, направиха три дълбоки церемониални поклона. Докато се молеха на всемогъщия бог да дари с покой духа на обичното им същество, по лицата им се стичаха сълзи.

Обратният път към топлия им дом беше бавен и наподобяваше съновидение. Еми си припомни ритуала гут, който преди толкова време бе въвел Хана в редиците на хеньо. Тя самата бе едва на четири години, но помнеше разветите панделки на шаманката и силното желание да последва сестра си и да стане хеньо като нея. В главата й зазвучаха думите на Хана от онази нощ: Скоро и ти ще стоиш тук, сестричке, а аз ще бъда до теб и ще те приветствам…

— Ти ме излъга — прошепна Еми на въздуха и за пръв път почувства, че Хана е мъртва. В този момент реши никога повече да не мисли за нея, защото болката щеше да взриви сърцето й и да я убие. Останала без дъх, тя се преви надве и падна на колене, вземайки си завинаги сбогом със сестра си.

* * *

Еми си припомня тази болка, докато стои пред старицата с червените ръкавици. Изпитва я дори сега, макар и съвсем слабо. Мигът, в който цветето изчезна от скалата, шокът от гледката и последвалата увереност, че сестра й наистина е мъртва. Също като тези възрастни жени, и тя не може да се наслаждава на цветята след онзи ден, особено на хризантемите, бели или жълти. Поглеждайки към жената с червените ръкавици, Еми пропъжда тези спомени от ума си. Кроткото търпение на старицата стопля сърцето й.