В четири часа всеки следобед, след последния му час и преди да го пратят да свърши нещо, той разполагаше със свободно време от един час, а в сряда му даваха два часа. Доскоро той прекарваше тези следобеди да чете или да разглежда парка, но напоследък, откакто брат Лука му разреши, ходи в парника. Ако брат Лука беше там, той му помагаше да полива растенията и запаметяваше имената им — Miltonia sspectabilis, Alocasia amazonica, Asystasia gangetica — за да ги повтори на брата и да получи похвала.

— Мисля, че Heliconia vellerigera е пораснала — щеше да каже и да помилва мъхестите прицветници, а брат Лука щеше да го погледне и да поклати глава.

— Невероятно — щеше да каже. — Мили боже, колко си паметлив — а той щеше да му се усмихне, горд, че му е направил впечатление.

Ако брат Лука го нямаше, той прекарваше времето да си играе с разни неща. Братът му беше показал как, ако премести пластмасовите саксии в ъгъла в дъното, отдолу ще се появи малка решетка с дупка под нея с размери колкото да се побере найлоновата торба за боклук с неговите неща. Затова той бе извадил от пръстта под дървото клечките и камъчетата и беше преместил съкровището си в парника, където беше топло и влажно и той можеше да си разглежда нещата, без да му премръзват ръцете. През месеците Лука беше обогатил колекцията му: беше му дал изхвърлено от морето кръгло стъкълце, за което му бе казал, че е с цвета на очите му, метална свирка вътре с топче, което, разтръскаш ли го, звънтеше като камбанка, и малко парцалено човече с виненочервена вълнена дрешка и колан, окичен с мънички мъниста с тюркоазен цвят — братът му обясни, че било направено от индианците от племето навахо и го имал от малък. Преди два месеца той беше отворил плика и бе открил, че Лука е оставил вътре захарна пръчка, и макар да беше февруари, той се зарадва много: отдавна искаше да види каква на вкус е захарната пръчка, затова я натроши на парченца, които смучеше едно по едно, докато те не се превърнат на остра клечица, а после ги схрускваше с кътници.

Братът му беше казал на другия ден да се постарае да дойде веднага след часовете, понеже имал за него изненада. Цял ден не го свърташе на едно място, той беше разсеян и дори не обърна особено внимание, когато двама от братята го удариха — Михаил по лицето, а Петър по гърба. Съсредоточи се чак след като брат Давид го предупреди, че ако не внимава, ще го лишат от свободни часове и ще получи допълнителна работа, и криво-ляво избута деня.

Веднага щом излезе навън и сградата на манастира се скри от поглед, той се затича. Беше пролет, нямаше как той да не се чувства щастлив: обичаше черешовите дръвчета с розови цветове, бухнали като пяна, лалетата с невероятните им лъскави цветове, току-що покълналата трева, крехка и мека под краката му. Случваше се, ако е сам, да вади куклата навахо и една клечка с формата на човече, която беше намерил, да седне на тревата и да си играе с тях. Имаше си гласове за всеки и си нашепваше, защото брат Михаил беше казал, че момчетата не си играели с кукли, пък и вече бил голям да си играе.

Запита се дали брат Лука го е видял как тича. Една сряда брат Лука му каза:

— Днес те видях как тичаш насам. — Той тъкмо отвори уста, за да се извини, когато братът продължи: — Леле, колко си бърз. Бива те в тичането!

Той направо онемя, а братът се засмя и му каза да си затворел устата.

Когато влезе в парника, вътре нямаше никого.

— Ехо! — извика той. — Братко Лука!

— Насам — чу и се обърна към стаичката до парника, където държаха запасите тор и бутилките с йонизирана вода, както и градинарските ножици и клещи, накачени на пръчка, и чувалчетата изкуствен тор, струпани по пода. На него стаята му харесваше, вътре миришеше на гора и на мъх, затова той се насочи на драго сърце към нея и почука.

Влезе и в първия момент не успя да се ориентира. В помещението беше тъмно и тихо, светеше само малко пламъче на пода и брат Лука се беше надвесил над него.

— Ела насам! — каза му братът и той отиде. — По-близо — допълни братът и се засмя. — Няма страшно, Джуд.

Затова той се приближи, а братът вдигна нещо и възкликна: „Изненада!“, при което той видя сладкишче, сладкишче със запалена клечка кибрит, забита в средата.

— Какво е това? — попита той.

— Днес имаш рожден ден, нали? — попита братът. — А това тук е тортата за рождения ти ден. Хайде, пожелай си нещо, духни свещичката.

— За мен ли е? — попита той през пукота на пламъка.

— Да, за теб — потвърди братът. — Побързай, пожелай си нещо.

Никога дотогава не бе получавал торти за рождения си ден, но беше чел за тях и знаеше какво да прави. Зажумя и си пожела нещо, после отвори очи и духна свещичката, при което стаята потъна в пълен мрак.

— Честито! — каза Лука и включи осветлението. Подаде му сладкишчето, а когато той се опита да му предложи малко, Лука поклати глава. — Твое е.

Той изяде сладкишчето, вътре в него имаше ситни боровинки и то му се услади повече от всичко, което бе опитвал досега, беше сладко — пресладко, както приляга на торта, а братът го наблюдаваше и се усмихваше.

— Имам за теб още нещо — каза Лука и се пресегна зад него, после му връчи пакет — голяма плоска кутия, увита във вестник и завързана с канап. — Хайде, отвори я — подкани Лука и той го послуша, махна внимателно вестника, за да го използват и друг път.

Кутията беше най-обикновена, мукавена, и след като я отвори, той установи, че вътре има най-различни дървени кръгчета. В двата им края имаше улеи и брат Лука му показа как може да ги съедини, за да направи кутийки, а също как може да наслага отгоре клечки, за да измайстори нещо като покрив. След много години, вече в колежа, той щеше да види на витрината на един магазин за играчки кутия с такива кубчета и щеше да си даде сметка, че в подаръка му е имало липсващи части: островърхо триъгълниче, с което да направи покрив, и зелени дъсчици, които да сложи отгоре. В онзи миг обаче той направо онемя от радост, а после си спомни как трябва да се държи и благодари отново и отново на брата.

— За мен е удоволствие — рече Лука. — Все пак не ставаш всеки ден на осем години, нали?

— Да — съгласи се той, дивашки ухилен на подаръка, и до края на свободното време се зае да прави с дървените кубчета къщи и кутийки, а брат Лука го гледаше и сегиз-тогиз се пресягаше да прибере косата му зад ушите.

Прекарваше всяка свободна минута заедно с брата в парника. С Лука беше друг човек. За останалите братя той беше бреме, купчина неприятности и недостатъци и всеки ден носеше нови и нови подробности за гадния му нрав: дай му да мечтае, само си измислял, бил много чувствителен, много буен, много любопитен, много припрян, много кльощав, много палав. Трябвало да бъде по-признателен, по-смирен, по-сдържан, по-търпелив, по-чевръст, по-послушен, да проявява повече уважение и почит. Но за брат Лука той беше умен, беше пъргав, беше досетлив, беше изпълнен с живец. Брат Лука никога не му казваше, че задава прекалено много въпроси, не му казваше, че има неща, за които трябва да изчака да порасне, за да разбере. Първия път, когато брат Лука започна да го гъделичка, той ахна, а после се засмя неудържимо и брат Лука се засмя заедно с него, после двамата започнаха да се боричкат на пода под орхидеите.

— Какъв прекрасен смях имаш — каза брат Лука, а също: — Каква страхотна усмивка имаш, Джуд. — И: — Какъв радостен човек си.

Накрая парникът се превърна в омагьосано място, в място, преобразило го в момчето, което брат Лука виждаше, в забавен и весел човек, с когото другите искат да общуват, в човек, по-добър и различен от онова, което е.

Когато нещата с другите братя загрубееха, той си представяше, че е в парника, че си играе или разговаря с брат Лука, и си повтаряше каквото му е казвал брат Лука. Понякога положението не бе никак розово и той не можеше да отиде на вечеря, но на другия ден винаги намираше в стаята си нещо, оставено му от брат Лука: цвете, червено листо, особено голям жълъд, каквито той бе започнал да събира и да пази под решетката.

Другите братя бяха забелязали, че през цялото време е с брат Лука, и той чувстваше, че не одобряват.

— Внимавай с Лука — предупреди не друг, а брат Павел, брат Павел, който го биеше и му крещеше. — Не е какъвто си го представяш.

Но той не му обърна внимание. Никой от тях не беше какъвто се представяше.

Веднъж той отиде късно в парника. Седмицата беше тежка, биеха го много силно, от болка той едва вървеше. Предишната вечер го бяха посетили и отец Гавриил, и брат Матей и сега го боляха всички мускули. Беше петък, най-неочаквано брат Михаил го беше освободил рано и той си помисли, че ще иде да си поиграе с кубчетата. След такива изпълнения винаги му се искаше да е сам — искаше му се да седи някъде на топло с играчките си, уж е много надалеч.

Когато отиде в парника, вътре нямаше никого, затова той вдигна решетката и извади индианската кукла и кутията с кубчетата, но усети, че и докато си играе с тях, плаче. Внимаваше да плаче по-малко — от плача винаги се чувстваше по-зле, а на братята им ставаше неприятно и те го наказваха, — но беше по-силно от него. Ако не друго, поне се беше научил да плаче безмълвно, но лошото на такъв плач бе, че от него го заболяваше, той насочваше натам цялото си внимание — и този път накрая се наложи да остави играчките. Остана в парника до първата камбана, после прибра нещата си и се затича надолу по хълма обратно към кухнята, където щеше да чисти моркови, да бели картофи и да реже керевиз за вечерята.

А после по причини, които така и не успя да посочи дори вече в зряла възраст, нещата внезапно загрубяха още повече. Побоите станаха още по-жестоки, посещенията — още по-страшни, нравоученията — още по-неприятни. Той недоумяваше какво толкова е направил, струваше му се, че си е същият, както преди. Но колективното търпение на братята явно се беше изчерпало. Дори на брат Давид и брат Петър, които му даваха да чете колкото поиска, явно не им се говореше с него.

— Върви си, Джуд — рече брат Давид, когато той отиде да обсъди с него книга с древногръцки митове, която братът му беше дал. — Сега не искам да те гледам.

Той беше все по-убеден, че ще го изгонят, и изпадаше в ужас, защото манастирът бе единственият дом, който е имал някога. Как щеше да оцелее, какво щеше да прави по широкия свят, за който братята му бяха разказвали, че гъмжи от опасности и съблазни? Можеше да се хване на работа, знаеше го, ставаше за градинар, за готвач и чистач, все щяха да го вземат някъде. Внушаваше си, че тогава вече ще бъде по-добре. Няма да допуска грешките, които е правел при братята.

— Знаеш ли колко струва да се грижим за теб? — попита го веднъж брат Михаил. — И през ум не ни е минавало, че ще останеш тук толкова дълго. — Той не знаеше какво да отговори, затова продължи да седи, забил тъпо поглед в масата. — Извини се — подкани брат Михаил.

— Извинявам се — пророни той.

Вече беше толкова уморен, че нямаше сили да ходи в парника. Сега след часовете отиваше в единия ъгъл на избата — брат Павел му беше казал, че там имало плъхове, но брат Матей бе отсякъл, че нямало, — покатерваше се на телените рафтове, където държаха кашоните с олио и макарони и чувалчетата брашно, и си почиваше, докато не чуеше камбаната, след която трябваше да се качи горе. На вечеря избягваше брат Лука и ако той му се усмихнеше, се обръщаше на другата страна. Сега вече знаеше със сигурност, че не е момчето, за каквото го мисли брат Лука — весело? забавно? — и се срамуваше от себе си, от това, че някак си е измамил Лука.

Избягваше Лука от близо седмица, когато отиде веднъж в скривалището си и видя брата там, чакаше го. Огледа се къде да се спотаи, но нямаше къде и затова се разплака, като се извърна към стената и започна да се извинява.

— Всичко е наред, Джуд — увери го брат Лука и след като се приближи, го потупа по гърба. — Всичко е наред, всичко е наред. — Братът седна на стъпалата в избата. — Ела насам, ела да седнеш до мен — подкани, но той поклати глава, беше много объркан и смутен. — Тогава поне седни — допълни Лука и той се подчини и се облегна на стената.

Лука се изправи и затърси нещо из кашоните по горните рафтове, после извади от един нещо и му го подаде: стъклена бутилка ябълков сок.

— Не може — отвърна той на мига.

Не му беше разрешено да идва в избата: той проникваше през едно прозорче отстрани и после слизаше по телените рафтове. За хранителните запаси отговаряше брат Павел, който ги броеше всяка седмица: ако изчезнеше нещо, щяха да обвинят него. Така ставаше винаги.

— Няма страшно, Джуд — увери го братът. — Ще донеса друг. Хайде, вземи го.

И накрая, след още увещания той взе сока. Беше сладък като сироп и той се двоумеше дали да отпива от него на малки глътки, за да си има за по-дълго, или да го изгълта, в случай че братът си промени мнението и му го вземе.

След като изпи сока, двамата продължиха да седят в мълчание, после по едно време братът каза тихо:

— Джуд… онова, което ти причиняват: не е хубаво. Не е редно да го правят, не е редно да ти причиняват болка — при което той за малко да се разплаче. — Аз за нищо на света няма да ти причинявам болка, Джуд, знаеш го, нали?

Той намери сили да погледне Лука в дългото добро разтревожено лице с къса прошарена брада и с очила, от които очите му изглеждаха още по-големи, и кимна.

— Знам, братко Лука — каза.

Брат Лука мълча дълго и накрая рече:

— Знаеш ли, Джуд, че преди да дойда тук, в манастира, имах син? Много ми приличаш на него. Обичах го силно. Но той умря и тогава дойдох тук. — Той не знаеше какво да отговори, но явно не се и налагаше, защото брат Лука продължи: — Гледам те понякога и си мисля: не заслужаваш да ти се случват такива неща. Заслужаваш да бъдеш с някой друг, с някой… — Брат Лука замълча още веднъж, защото той се бе разплакал отново. — Джуд — каза той изненадан.

— Много ви моля — изхлипа той, — много ви моля, братко Лука, не допускайте да ме изгонят оттук, ще се държа по-добре, обещавам, обещавам. Не допускайте да ме изгонят.

— Джуд — рече братът, после седна и го притегли към тялото си. — Никой няма да те изгони. Обещавам, никой няма да те изгони оттук. — Накрая той се поуспокои и двамата седяха дълго, без да казват нищо. — Исках само да ти обясня, че заслужаваш да си с човек, който те обича. Като мен. Ако беше с мен, никога нямаше да ти причиня болка. Щяхме да си живеем чудесно.

— Какво щяхме да правим? — попита той накрая.

— Ами — отвърна след малко Лука, — щяхме да ходим на къмпинг. Ходил ли си някога на къмпинг?

Той, разбира се, не беше ходил и Лука му разказа: за палатката, за огъня, за мириса и пукота на накладения с борови клони огън, за зефира на пръчка, за бухането на бухалите.

На другия ден той се върна в парника и през следващите седмици и месеци Лука му разказваше за всички неща, които могат да правят заедно, само двамата: ще ходят на плаж, ще ходят в града, на панаири. Той ще си похапва пица, хамбургери, печена царевица, сладолед. Ще се научи да играе бейзбол и да лови риба, те ще живеят само двамата в малка къща, като баща и син, по цяла сутрин ще си четат, по цял следобед ще си играят. Ще си имат градинка, където ще отглеждат зеленчуци, а също цветя, може би някой ден ще имат и парник. Ще правят всичко заедно, навсякъде ще ходят пак заедно и ще бъдат като най-добри приятели, само че още по-добри.

Той се опияняваше от разказите на Лука и когато всичко станеше ужасно, си мислеше за тях: за градината, където ще отглеждат различни сортове тиква, за потока зад къщата, където ще ловят костур, за къщурката — същата като онези, които той прави от пръчки, само че по-голяма, — където Лука му обеща да си има истинско легло и където и в най-мразовити нощи ще им бъде топло и те ще си правят всяка седмица сладкиши.

Един следобед — беше началото на януари и бе сковал такъв студ, че се наложи въпреки включените печки да завият с брезент всички растения в парника — те се трудеха мълком. Той винаги усещаше кога на Лука му се говори за тяхната къща и кога — не, и знаеше, че днес е един от тихите дни на брата, когато той сякаш беше другаде. Изпаднеше ли в такива настроения, брат Лука никога не се държеше лошо, само изпадаше в мълчание, но това бе от мълчанията, които той се бе научил да не нарушава. Ала му се искаше много да чуе някой от разказите на Лука, имаше нужда от това. Денят беше ужасен, от онези, в които му идеше да умре, и му се искаше да послуша как Лука разказва за тяхната къща и за всички неща, които ще правят, щом останат сами. В тяхната къща нямаше да ги има брат Матей, отец Гавриил, брат Петър. Никой нямаше да му крещи и да му причинява болка. Сякаш през цялото време щеше да си живее в парника, във вълшебство без край.

Той си напомняше, че не бива да говори, когато брат Лука му каза:

— Днес съм много тъжен.

— Защо, братко Лука?

— Ами — подхвана брат Лука и замълча. — Знаеш колко държа на теб, нали? Но напоследък ми се струва, че ти не държиш на мен.

Щом го чу, той изпадна в ужас и за миг онемя.

— Не е вярно! — каза на брата.

Но брат Лука поклати глава.

— Все ти говоря за нашата къща в гората — рече той, — а нямам усещането, че наистина искаш да идеш там. За теб това са само разкази, нещо като приказки.

Той поклати глава.

— Няма такова нещо, братко Лука. И за мен те са си съвсем истински.

Искаше му се да сподели с брат Лука колко истински са те, каква огромна нужда има от тях, колко му помагат. Брат Лука изглеждаше много разстроен, но накрая той успя да го убеди, че също иска такъв живот, иска да живее с брат Лука и с никой друг, че ще направи каквото трябва, за да го получи. И накрая, накрая братът се усмихна, приклекна и го прегърна, като заплъзга длани нагоре-надолу по гърба му.

— Благодаря ти, Джуд, благодаря ти — рече и той също му благодари, щастлив, че е ощастливил брат Лука.

Точно тогава брат Лука го погледна, изведнъж бе станал сериозен. Бил мислил много по въпроса — рече — и бил стигнал до извода, че е време да си построят къщата, време е да си тръгнат оттук заедно. Но той, Лука, нямало да го направи сам: щял ли Джуд да дойде с него? Давал ли му думата си? Искал ли да бъде с брат Лука така, както брат Лука искал да бъде с него — само те двамата в техния малък съвършен свят? Ама разбира се, че иска — разбира се!

И така се роди план. Щели да поемат на път след два месеца, точно преди Великден, той щял да отпразнува в къщата деветия си рожден ден. Брат Лука щял да се погрижи, единственото, което се искало от него, било да слуша, да се учи добре и да не прави пакости. И най-важното, да не казва нищо. Ако научели какво са намислили двамата — каза брат Лука, — щели да го изгонят оттук, от манастира, да го отведат сам и тогава вече брат Лука нямало да може да му помогне. Той обеща.

Следващите два месеца бяха ужасни и в същото време прекрасни. Ужасни, защото отминаваха съвсем бавно. Прекрасни, защото той си имаше тайна, и то такава, че правеше живота му по-хубав и му носеше увереността, че дните в манастира са преброени. Всяка сутрин той се будеше с радост в душата: животът с брат Лука се е приближил с още един ден. Всеки път, когато при него дойдеше някой от братята, той си спомняше, че скоро ще бъде далеч от тях, и му олекваше. Всеки път, когато го пребиваха от бой и му крещяха, той си представяше, че е в малката къща, и това му даваше мъжеството — дума, на която го беше научил брат Лука — да издържи.

Той беше помолил брат Лука да му разреши да помогне с приготовленията и брат Лука му беше казал да събере по едно от всички цветя и листа на различните растения в манастирския парк. Затова следобед той обикаляше с Библията и пъхаше между страниците й листа и цветчета. Прекарваше в парника по-малко време, но видеше ли брат Лука, монахът му намигаше делово и той му се усмихваше — колко топла и прелестна беше тяхната тайна.

Най-сетне настъпи уречената вечер и той се притесни. Рано вечерта, веднага след вечеря при него дойде брат Матей, но накрая си тръгна и той остана сам. После се появи брат Лука, беше долепил пръст до устните си, и той кимна. Помогна на Лука да прибере книгите и бельото си в хартиения плик, който той държеше отворен, после двамата се измъкнаха на пръсти по коридора и стълбите, минаха през тъмната сграда и хлътнаха в нощта.

— Трябва да повървим малко до колата — прошепна му Лука, а после, след като той спря: — Какво има, Джуд?

— Пликът — отвърна той, — пликът от парника.

Тогава Лука се усмихна както винаги добродушно и отпусна длан отгоре на главата му.

— Вече съм го сложил в колата — каза, а той също се усмихна, признателен, че Лука се е сетил.

Беше студено, но той почти не забелязваше. Двамата вървяха и вървяха по посипания с чакъл дълъг път в манастира, минаха през дървената порта и се качиха на хълма, откъдето се стигаше на главното шосе, сетне поеха и по самото шосе, беше толкова тихо, че нощта сякаш кънтеше. Докато вървяха, брат Лука сочеше различни съзвездия и той казваше имената им, не сбърка нито веднъж, затова Лука го похвали през шепот и го погали отзад по главата.

— Много си ми умничък — каза. — Радвам се, че те взех, Джуд.

Вече бяха на шосето, той бе ходил на него само няколко пъти в живота си — за да отиде на лекар или на зъболекар, — макар че сега той беше безлюден и пред тях притичваха животинчета, ондатри и опосуми. После стигнаха при автомобила, дълго кафеникаво комби с олющена от ръждата боя и с багажник, пълен с кашони, с черни торби за отпадъци и някои от любимите растения на Лука — Cattleya schilleriana с грозните й цветове на петна, Hylocereus undatus с клюмналия й сънен цвят — в тъмнозелените им пластмасови гнезда.

Беше му странно да види брат Лука в колата, по-странно, отколкото, че той е в нея. Но още по-странно бе чувството му, че си е струвало, че скоро ще дойде краят на всичките му несрети, че той навлиза в живот, хубав, може би дори още по-хубав от онова, което беше чел по книгите.

— Готов ли си да тръгваме? — пошушна му брат Лука и грейна в усмивка.

— Да — прошепна той.

А брат Лука завъртя ключа и потегли.

Имаше два начина да забрави. Години наред си беше представял (без особено въображение) подземие и как в края на деня събира образите, сцените и думите, за които не иска да мисли отново, после отваря тежката метална врата колкото да ги пъхне вътре и бързо да я затвори плътно. Но този подход не помагаше: спомените намираха начин да се измъкнат оттам. С времето той осъзна, че е важно не просто да ги крие някъде, но и да ги унищожи.

Затова беше измислил няколко решения. Незначителните спомени — дребните обиди и подмятания — ги изживяваш отново и отново, докато ги обезвредиш и от повторението те се обезсмислят или докато повярваш, че са се случили на друг и ти само си чувал за тях. При по-важните спомени държиш в главата си сцената, все едно е от филм, и после започваш да я изтриваш кадър по кадър. И двата подхода не бяха лесни: няма как например да спреш по средата на триенето и да провериш какво точно гледаш, няма как да прехвърляш само отделни части с надеждата, че няма да затънеш в подробностите на случилото, защото със сигурност ще го направиш. Трябва да се трудиш всяка нощ, докато ги заличиш напълно.

Макар че, разбира се, те никога не изчезваха напълно. Но поне оставаха някъде в далечината — не бяха нещо, което те следва като шлейф, което те подръпва, за да привлече вниманието ти, препречва ти пътя, ако се правиш, че не го забелязваш, поглъща времето и усилията ти до степен да стане невъзможно да мислиш за друго. Когато не си нащрек — в миговете, преди да заспиш, в минутите, преди да се приземиш след среднощен полет, по време на който не си бил достатъчно буден, за да работиш, и достатъчно уморен, за да спиш, — те отново изскачат на повърхността, затова е най-добре да си представяш огромен екран, бял, ярко осветен и застинал, и да го държиш като щит в съзнанието си.

В седмиците след побоя той правеше всичко възможно да забрави Калеб. Преди да си легне, отиваше при входната врата на апартамента и с усещането, че е пълен глупак, се опитваше да вкара в ключалките старите ключове, за да е сигурен, че не влизат, че наистина отново е в безопасност. Настройваше и пренастройваше алармата, която бе повикал да сложат и която бе толкова чувствителна, че се включваше и от минаващи сенки и пищеше оглушително. После лежеше буден с отворени очи в тъмната стая и хвърляше всички усилия да забрави. А беше ужасно трудно — от онези месеци имаше много спомени, които го пронизваха, как да ги забрави! Той чуваше гласа на Калеб, който му нашепваше, виждаше изражението върху лицето на Калеб, докато той гледаше тялото му без дрехи, усещаше как, ужасен, остава без въздух и се задушава, докато пада по стълбите, затова се свиваше на кълбо, запушваше си ушите с ръце и затваряше очи. Накрая ставаше и отиваше в кабинета в другия край на апартамента — да поработи. Задаваше се шумно съдебно дело, за което той беше признателен, дните му бяха запълнени до краен предел и той нямаше кога да мисли за нищо друго. По едно време почти не се прибираше, наминаваше колкото да поспи два часа и да се изкъпе и преоблече за един час, но една нощ получи в кантората пристъп, доста тежък, никога дотогава не бе получавал в службата. Чистачката от нощната смяна го беше намерила на пода и се беше обадила на охраната, оттам пък бяха звъннали на директора на фирмата, мъж на име Питърсън Тримейн, и той се беше обадил на Лушън, единствения, на когото той бе обяснявал какво да правят, ако се случи нещо такова: Лушън се беше свързал с Анди и после двамата с директора бяха дошли в кабинета, за да изчакат Анди. Той ги беше видял, бе видял краката им и докато се гърчеше и се давеше на пода, се бе опитал да намери сили да ги помоли да си ходят, да ги увери, че е добре и просто има нужда да го оставят сам. Те обаче не си бяха тръгнали, Лушън бе избърсал внимателно бълвоча по устата му, после бе седнал на пода до главата му и го беше хванал за ръката, а той се бе смутил толкова, че за малко да се разплаче. По-късно им беше повтарял отново и отново, че това не е нищо, че му се случва през цялото време, те обаче го накараха да си стои у дома до края на седмицата, а в понеделник Лушън му заяви, че оттук нататък ще го отпращат вкъщи в някакъв разумен час: в полунощ в делнични дни и в девет вечерта в почивни.

— Лушън — възнегодува той, — не ставай за смях. Не съм дете.

— Повярвай ми, Джуд — отвърна Лушън. — Обясних на другите от управителния съвет, че според мен трябва да те пришпорваме като арабски жребец на „Прийкнес“^[1], но кой знае защо, те се притесняват за здравето ти. Освен това делото. Кой знае защо, смятат, че ако легнеш болен, няма да го спечелим.

Той спори дълго с Лушън, но без резултат: станеше ли полунощ, осветлението в кабинета му внезапно се изключваше и накрая той се примири, че не му остава друго, освен да се прибира, когато са му казали.

След случая с Калеб почти не бе в състояние да разговаря с Харолд — за него бе едва ли не изтезание дори да го вижда. Затова и посещенията на Харолд и Джулия — които зачестяваха все повече — се превърнаха в изпитание. Той направо се вцепеняваше при мисълта, че Харолд го е видял в такъв вид: спомнеше ли си как Харолд е видял кръвта по панталона му, как го е попитал за детството му (колко очевидно беше? Наистина ли беше достатъчно хората да поговорят с него, за да разберат какво му се е случило преди толкова години? И ако да, как той да го прикрие по-добре?), изведнъж му се повдигаше и се налагаше той да спре да прави каквото правеше и да изчака да му мине. Усещаше, че Харолд се опитва да се държи с него както преди, ала нещо се беше изменило. Харолд вече не се заяждаше за „Роузън Причард“, вече не му подмяташе, че съдейства за корпоративните злоупотреби. И със сигурност нито веднъж не спомена, че е възможно той да се задоми. Сега въпросите му бяха за това как се чувства: как е? Какво изпитва? Как са краката му? Уморява ли се? Често ли използва инвалидната количка? Има ли нужда от помощ за нещо? Той винаги отговаряше по един и същ начин: добре, добре, добре, не, не, не.

Анди пък най-неочаквано бе възобновил среднощните си телефонни обаждания. Сега му звънеше всяка вечер в един след полунощ, а по време на прегледите — които Анди бе увеличил на по един на две седмици — се държеше съвсем не в свой стил, беше спокоен и мил, от което той заставаше нащрек. Преглеждаше краката му, броеше порезните рани, задаваше все същите въпроси, както всеки друг път, проверяваше рефлексите му. А щом се прибереше и тръгнеше да вади от джобовете си дребните пари, той установяваше, че Анди му е пъхнал визитната картичка на един лекар, психолог на име Сам Ломан, върху която е написал: ПЪРВИЯТ ПРЕГЛЕД Е ОТ МЕН. Постоянно откриваше такива картички и всеки път на тях пишеше нещо ново: НАПРАВИ ГО ЗАРАДИ МЕН, ДЖУД или САМО ВЕДНЪЖ. И ТОЛКОЗ. Те бяха като дразнещите късметчета към кафето и той ги изхвърляше всичките. Беше трогнат от жеста, но и му беше втръснало да ги гледа, понеже му се струваха съвсем безпредметни: обземаше го същото чувство, както когато му се налагаше след всяко посещение на Харолд да заменя плика под мивката. Ходеше в ъгъла на килера, където държеше кашон, пълен със стотици влажни кърпички и превръзки, с купчини марля и десетки пакетчета с ножчета за бръснене, и правеше нов пакет, който прикрепваше с лепенка на същото място. Открай време други решаваха как да бъде използвано тялото му и макар и той да бе наясно, че Харолд и Анди се опитват да му помогнат, надделяваше вироглавата, детинска жилка в него: ще решават не те, а той. Бездруго имаше толкова малко власт над тялото си — как изобщо можеха да го правят на въпрос?

Втълпяваше си, че е добре, че се е възстановил, че си е върнал равновесието, всъщност обаче знаеше, че нещо не е наред, че се е променил, че се плъзга надолу. Уилем се беше прибрал и макар че не беше там, за да види какво се е случило, макар че не знаеше за Калеб и неговото унижение — той се постара Уилем да не научава, като каза на Харолд, Джулия и Анди, че няма да им проговори никога, ако се изпуснат пред някого, — още го беше срам Уилем да го вижда.

— Ужасно съжалявам, Джуд — му беше казал Уилем, след като се бе прибрал и беше видял гипса. — Сигурен ли си, че си добре?

Но гипсът не беше нищо, гипсът беше най-несрамната част и за малко той се изкуши да каже на Уилем истината, да рухне пред него, както никога дотогава, и да се разплаче, да признае пред него всичко и да го помоли да направи така, че да му олекне, да му каже, че какъвто и да е, той още го обича. Но не го направи, разбира се. Вече беше пратил на Уилем по електронната поща дълго писмо с хитроумни лъжи, описващи подробно автомобилната катастрофа, и първата вечер, когато отново бяха заедно, стояха до късно, погълнати от разговори за всичко, но не и за това писмо, и накрая двамата задрямаха направо на канапето във всекидневната и Уилем остана да нощува у него.

Но животът му си продължаваше както преди. Той ставаше от сън, ходеше на работа. В същото време правеше всичко възможно да не стои сам, за да не мисли за Калеб, но и се страхуваше да бъде с други, защото Калеб му беше напомнил, че не е като всички останали, че е несъвършен, че е отблъскващ, и той се притесняваше да бъде с нормални хора. Подхождаше към дните си така, както подхождаше към болката и изтръпването на краката си: правеше първо една стъпка, после втора, трета и накрая нещата се пооправяха. Накрая щеше да се научи как да вмества тези месеци в живота си, как да ги приема и да продължава нататък. Винаги го беше правил.

Съдебното дело беше насрочено и той го спечели. Това е огромна победа, все му повтаряше Лушън и той го знаеше, но изпитваше най-вече паника: какво щеше да прави сега? Имаше нов клиент, банка, но това предполагаше дълъг досаден труд, свързан със събирането на факти, а не трескавата работа, изискваща по двайсет часа на ден. Той щеше да стои у дома сам, с мисли, запълнени единствено от случката с Калеб. Тримейн го поздрави лично и той знаеше, че би трябвало да е щастлив, но когато го помоли за още работа, директорът се изсмя.

— Без тия, Сейнт Франсис — каза му. — Излизаш в отпуск. Това е заповед.

Той не излезе в отпуск. Обеща първо на Лушън, после и на Тримейн, че ще го направи, но не точно сега. Страхуваше се точно от това: че ще бъде сам вкъщи, че ще си прави вечеря или ще ходи с Уилем на кино и в съзнанието му най-неочаквано ще изникне сцена от месеците му с Калеб. След това ще се появят и сцена от дома, сцена от годините с брат Лука, сцена от месеците с доктор Трейлър, сцена как го блъска кола с ослепителната бяла светлина на фаровете, с главата му, която отскача встрани. После съзнанието му ще се изпълни с образи, с привидения, които настояват да им обърне внимание, които се вкопчват в него и го разкъсват с дълги като игли остри пръсти. Калеб беше отприщил нещо в него и той не успяваше да прилъже зверовете да се приберат обратно в подземието — покрай това бе осъзнал колко много време всъщност прекарва в това да овладее спомените си, колко голямо съсредоточаване се иска, колко несигурна през цялото време е била властта му над тях.

— Добре ли си? — попита една вечер Уилем.

Бяха ходили на театрално представление, от което той не бе видял почти нищо, после бяха отишли да вечерят и той слушаше Уилем с половин ухо — надяваше се да отговаря уместно, докато мести храната из чинията и се опитва да се държи нормално.

— Да — отговори той.

Нещата загрубяваха, осъзнаваше го, а не знаеше как да ги оправи. От онази случка бяха минали осем месеца, а от ден на ден той мислеше за нея не по-малко, а повече. Понякога имаше чувството, че месеците с Калеб са глутница хиени, които ден след ден го гонят по петите, и ден след ден той хвърля всичките си сили да бяга от тях, да се опитва да им се изплъзне и да не бъде погълнат от тракащите им зъби с пяна по тях. Всичко, което преди му беше помагало — съсредоточаването, нараняването, вече не помагаше. Той си нанасяше още и още рани, но спомените не искаха да се махат. Плуваше всяка сутрин по няколко километра, плуваше и всяка вечер, докато му останеха сили колкото да си вземе душ и да си легне. Докато плуваше, си повтаряше като мантра разни неща: спрягаше латински глаголи, повтаряше математически доказателства, цитираше съдебни решения, които бе изучавал в Юридическия факултет. Мозъкът му си беше негов, казваше си. Той имаше власт над всичко това, нямаше да допусне да го владее друг.

— Хрумна ми нещо — подхвана Уилем друг път, когато отидоха да хапнат заедно и той почти не приказваше.

Отговаряше със закъснение от секунда-две на всичко, което изричаше Уилем, и накрая и двамата замълчаха.

— Хайде да идем заедно на почивка. Хайде да направим онова пътешествие в Мароко, което замисляхме преди две години. Тръгваме веднага щом се прибера. Какво мислиш, Джуд? Вече ще бъде есен, ще бъде красиво.

Беше краят на юни, девет месеца след онзи случай. В началото на август Уилем заминаваше отново на снимки в Шри Ланка и щеше да се прибере чак в началото на октомври.

Докато Уилем говореше, той си мислеше как Калеб го е нарекъл урод и чак когато Уилем замълча, усети, че е негов ред да отговори.

— Разбира се, Уилем — каза. — Звучи страхотно.

Ресторантът беше в квартал „Флатайрън“, след като платиха, двамата тръгнаха да се поразходят, мълчаха, когато най-неочаквано той видя Калеб, вървеше към тях, и изпадна в такава паника, че сграбчи Уилем и го дръпна във входа на една сграда, като стресна и двамата със силата и бързината си.

— Джуд — възкликна разтревожен Уилем, — какво правиш?

— Мълчи — пошушна му той. — Само стой тук и не се обръщай.

Уилем се подчини и застана като него с лице към вратата.

Той започна да брои секундите и когато бе сигурен, че Калеб ги е подминал, надзърна предпазливо към тротоара и видя, че това изобщо не е Калеб, че е друг висок тъмнокос мъж, но не и Калеб, после въздъхна, чувстваше се разгромен и оглупял и в същото време му олекна. Забеляза, че още стиска в ръка ризата на Уилем, и я пусна.

— Извинявай — каза. — Извинявай, Уилем.

— Какво стана, Джуд? — попита Уилем, като се взря в очите му. — Това пък какво беше?

— Нищо — отвърна той. — Просто ми се стори, че виждам човек, когото не искам да срещам.

— Кого?

— Никого. Един адвокат по дело, по което работя. Негодник, неприятно ми е да си имам вземане-даване с него.

Уилем го погледна.

— Не — заяви накрая Уилем. — Това не е никакъв адвокат. Това е някой друг, човек, от когото се страхуваш. — Уилем замълча. Погледна надолу към улицата, после пак него. — Уплашен си — установи изумен. — Кой беше този човек, Джуд?

Той поклати глава — опитваше се да измисли някаква лъжа за пред Уилем. Все го лъжеше: големи лъжи, малки лъжи. Самите им отношения си бяха лъжа — Уилем го мислеше за човек, какъвто всъщност той не беше. Единствен Калеб знаеше истината. Единствен Калеб знаеше какво представлява той.

— Казах ти вече — отвърна той. — Друг адвокат.

— Не, не е друг адвокат.

— Да, друг адвокат е.

Покрай тях минаха две жени и той чу как едната прошепва развълнувана на другата:

— Това беше Уилем Рагнаршон.

Той затвори очи.

— Слушай — подхвана пак тихо Уилем, — какво ти става?

— Нищо — отговори той. — Уморен съм. Трябва да се прибирам.

— Добре — рече Уилем. Спря такси, помогна му да се качи, после се качи и той. — Ъгълът на „Грийн“ и „Блум“ — обясни на шофьора.

В таксито ръцете му се разтрепериха. Случваше се все по-често и често и той не знаеше как да го спре. Беше започнало, когато беше малък, но само при крайни обстоятелства — когато той се опитваше да не се разплаче или го болеше непоносимо, а той знаеше, че не бива да издава и звук. Сега обаче треперенето се появяваше в странни моменти: помагаше му само да си нанася рани с бръснарското ножче, но треперенето бе толкова силно, че му беше трудно да удържа ножчето. Кръстоса ръце с надеждата, че Уилем няма да забележи.

Пред входа се опита да отпрати Уилем, но той не искаше и да чуе да си тръгне.

— Искам да съм сам — каза му.

— Разбирам — отвърна Уилем. — Ще бъдем сами заедно.

Продължиха да стоят там с лице един към друг и накрая той се обърна към вратата, но не успя да вкара ключа в ключалката, защото се тресеше, затова Уилем го взе от него и отключи.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попита Уилем веднага щом влязоха вътре.

— Нищо — отвърна той, — нищо.

Сега вече зъбите му тракаха, нещо, което навремето, в детството, не се беше случвало, но сега почти всеки път съпровождаше треперенето.

Уилем се приближи към него, но той се извърна на другата страна.

— Докато ме е нямало, се е случило нещо — каза Уилем, за да опипа почвата. — Не знам какво, но нещо се е случило. Нещо неприятно. Откакто съм се прибрал от снимките на „Одисея“, се държиш странно. Недоумявам защо. — Уилем замълча и го хвана за раменете. — Кажи ми, Джуд — подкани. — Кажи ми какво. Кажи ми и все ще измислим нещо.

— Не — пророни той. — Не мога, Уилем, не мога. — Настъпи дълго мълчание. — Искам да си легна — допълни той и след като Уилем го пусна, отиде в банята.

Когато излезе оттам, Уилем бе облякъл една от тениските му и слагаше пухената завивка от стаята за гости върху канапето в спалнята му, канапето под картината с Уилем в гримьорната.

— Какво правиш? — попита той.

— Ще спя тук — отговори Уилем. Той въздъхна, но Уилем го изпревари и заговори пръв: — Имаш три възможности, Джуд — рече. — Първо, мога да се обадя на Анди и да му съобщя, че според мен не си добре и ще те закарам да те прегледа. Второ, обаждам се на Харолд, който изпада в ужас и се свързва с Анди. Или, трето, разрешаваш ми да остана тук и да те държа под око, защото отказваш да разговаряш с мен, отказваш да ми кажеш каквото и да било и явно изобщо не разбираш, че ако не друго, поне дължиш на приятелите си да им позволиш да се опитат да ти помогнат — ако не друго, ми дължиш поне това. — Гласът му стана дрезгав. — И така, кое предпочиташ?

„Ох, Уилем — помисли си той. — Само да знаеш колко ми се иска да ти кажа.“

— Съжалявам, Уилем — рече вместо това.

— Добре, съжаляваш — отвърна Уилем. — Лягай си. Още ли държиш на онова място резервни четки за зъби?

— Да — потвърди той.

На другата вечер се прибра късно от работа и завари Уилем, отново лежеше на канапето в стаята му и четеше.

— Как мина денят? — попита го Уилем, без да сваля книгата.

— Добре — отговори той.

Изчака да види дали Уилем ще обясни нещо, но Уилем не го направи, и накрая той отиде в банята. В гардеробната подмина сака на Уилем, беше с разтворен цип и бе пълен с дрехи, от което се разбра, че Уилем се кани да поостане.

Колкото и да го беше срам, нямаше как да не признае пред себе си, че му помага Уилем да е тук — не просто в апартамента, а в стаята му. Не говореха много, ала със самото си присъствие Уилем съдействаше той да се съсредоточи и да си върне равновесието. Мислеше по-малко за Калеб, изобщо мислеше по-малко. Сякаш ставаше по-нормален само защото трябваше да доказва на Уилем, че е нормален. Действаше му успокояващо да е с някого, за когото знаеше, че никога няма да го нарани, той успяваше да усмири мислите си и да спи. Но колкото и признателен да беше, в същото време бе отвратен от себе си, от това колко зависим е, колко малодушен. Нямаха ли край неговите нужди? Колко много хора му бяха помагали през годините и защо го бяха правили? Защо той им беше позволил? Един приятел намясто щеше да каже на Уилем да се прибира, щеше да му каже, че ще се справи и сам. А той не го направи. Допусна Уилем да прекара седмиците, които му оставаха в Ню Йорк, като спи като куче на канапето.

Поне можеше да не се притеснява, че е огорчил Робин, защото към края на снимките на „Одисея“ Уилем и Робин бяха скъсали — Робин бе хванала Уилем да й изневерява с една от асистентките на художника по костюмите.

— А дори не я харесвах — бе споделил Уилем в един от телефонните им разговори. — Направих го по най-отвратителната причина — от скука.

Той се беше замислил.

— Не — беше възразил, — най-отвратителната причина щеше да бъде, ако си искал да бъдеш жесток. А твоята просто е най-тъпата причина.

Бе настъпило кратко мълчание, после Уилем беше прихнал.

— Благодаря ти, Джуд — беше му рекъл. — Благодаря, почувствах се и по-добре, и по-зле.

Уилем остана при него чак до деня, когато трябваше да замине за Коломбо. Щеше да се снима в ролята на най-големия син в семейството на обеднял търговец холандец в Цейлон от началото на четирийсетте години на двайсети век и си беше пуснал засукани нагоре гъсти мустаци: когато го прегърна, той усети как мустаците го гъделичкат по ухото. За миг му се прииска да се предаде и да се примоли на Уилем да не заминава. „Недей да ходиш там — идеше му да каже. — Остани тук с мен. Страх ме е да съм сам.“ Знаеше, че ако го каже, Уилем ще остане: в най-лошия случай ще опита. Но той нямаше да го каже за нищо на света. Беше наясно, че Уилем няма как да отложи снимките, беше наясно и че Уилем ще се почувства виновен, задето не може да го направи. Затова го притисна по-силно до себе си, нещо, което правеше рядко — рядко показваше физически привързаността си към Уилем, — и долови, че Уилем е изненадан, но въпреки това продължи да го притиска до себе си и двамата стояха дълго така, прегърнати. Помнеше как си е помислил, че не носи достатъчно пластове дрехи, за да позволява на Уилем да го прегръща така, че Уилем със сигурност ще напипа през ризата белезите по гърба му, в онзи миг обаче по-важното бе просто да е близо до него, струваше му се, че това се случва за последен път, че той няма да види повече Уилем. Изпитваше този страх всеки път, когато Уилем заминеше някъде, но сега той бе по-остър, не толкова абстрактен, сякаш двамата изживяваха истинска раздяла.

Няколко дни след като Уилем замина, нещата вървяха добре. Но после пак загрубяха. Хиените се завърнаха, по-многобройни и освирепели отпреди, по-настървени в преследването. И тогава се завърна и всичко останало: години и години, и години на спомени, за които той си мислеше, че е подчинил и обезвредил, но които отново го връхлетяха, отново закрещяха и заподскачаха пред лицето му така, че нямаше как да не ги забележи, толкова шумни бяха, отново започнаха да настояват неуморно той да им обърне внимание. Будеше се задъхан: будеше се с имената на хора, за които се бе зарекъл да не мисли никога повече. Отново и отново се връщаше като обсебен към онази нощ с Калеб и споменът изникваше като в забавен каданс, така че секундите, когато бе стоял гол на дъжда на Грийн стрийт, се превръщаха в часове, а падането му по стълбите продължаваше дни, времето, през което Калеб го изнасилваше под душа, в асансьора, се разпростираше до седмици. Той си представяше как взима шиш за лед и се промушва с него в ухото, чак до мозъка, за да спре спомените. Мечтаеше да си удря главата в стената, докато накрая тя се пука и се разцепва и от нея с мокро кърваво жвакане се изсипва сива пихтия. Фантазираше как се залива с туба бензин, а после драсва клечка кибрит и мислите му са погълнати от пламъците. Купи си комплект бръсначи „Х-АКТО“ и стисна в дланта си три от тях, а после, докато пищеше в празния апартамент, загледа как кръвта капе от юмрука му в мивката.

Поиска от Лушън още работа и я получи, но тя не бе достатъчна. Опита да си уреди още часове като доброволец в организацията, помагаща на творците, но се оказа, че нямат. Попита дали ще го вземат и на едно друго място, организация, защитаваща правата на имигрантите, където Роудс беше работил като доброволец, но му отговориха, че им трябват хора с китайски и арабски и не искат да му губят времето. Нанасяше си още и още рани, вече се порязваше около самите белези, за да махне нагънатата сребриста плът, но и това не помогна — достатъчно. Нощем се молеше на Бог, в който не вярваше, и то от години:

— Помогни ми, помогни ми, помогни ми — умоляваше го.

Губеше себе си, това трябваше да спре. Той не можеше да бяга вечно.

Беше август, градът беше празен. Малкълм беше в Швеция, на почивка заедно със Софи, Ричард беше на Капри, Роудс — в Мейн, Анди — на остров Шелтър („Не забравяй — беше му казал, преди да замине, както винаги преди дълъг отпуск, — аз съм само на два часа път оттук, ако имаш нужда от мен, веднага взимам първия ферибот.“) Беше му непоносимо да е с Харолд, не можеше да го види, без да си спомни своя позор, обаждаше му се и му казваше, че има много работа и не може да отиде в Труро. Вместо това съвсем спонтанно си купи билет за Париж и прекара там дългите самотни празници около Деня на труда — обикаляше сам по улиците. Не потърси никого от познатите си там — Ситизън, който сега работеше във френска банка, Изидор, съседа от горния етаж на Херефорд стрийт, който преподаваше там, Фейдра, съгласила се да оглави филиала на една нюйоркска галерия, пък и те едва ли бяха в града.

Беше уморен, беше много уморен. Отнемаше му толкова сили да отпъжда зверовете. Понякога си представяше, че са го обкръжили, че са го покрили с лапите, клюновете и ноктите си, че го кълват, дърпат и разкъсват, докато от него не остане нищо, а той не се съпротивлява.

След като се прибра от Париж, му се присъни сън, че тича по напукана червена равнина. Преследваше го тъмен облак и макар той да беше бърз, облакът бе по-бърз от него. Щом облакът се приближи, той чу жужене и видя, че това всъщност е рояк насекоми, ужасни, мазни и шумни, с израстъци като щипци, щръкнали под очите. Той знаеше, че спре ли, с него е свършено, и въпреки това дори насън си даваше сметка, че няма да издържи още дълго, по едно време вече не бе в състояние да тича, ето защо закуцука — дори в съня му действителността, голата истина бяха надделели. Точно тогава той чу глас, непознат, но спокоен и властен.

— Спри — каза гласът. — Можеш да сложиш край на това. Не ти се налага да го правиш.

За него бе голямо облекчение да чуе тези думи, затова спря внезапно, изправи се изтощен с лице пред облака, който бе само на секунди, на няколко крачки от него, и зачака края.

Събуди се уплашен, понеже знаеше какво означават тези думи, които и го хвърляха в ужас, и му носеха успокоение. Сега той чуваше ден след ден наум онзи глас, напомнящ, че всъщност може да спре. Че всъщност не му се налага да продължава нататък.

И преди, разбира се, беше мислил дали да не сложи край на живота си: в дома, във Филаделфия, след смъртта на Ана. Но все нещо го спираше, въпреки че сега той не помнеше какво точно. Сега, докато бягаше от хиените, спореше сам със себе си: защо изобщо бяга? Беше толкова уморен, толкова му се искаше да спре. Мисълта, че не му се налага да продължи, някак си му носеше утеха, напомняше му, че има избор, напомняше му, че подсъзнанието му може и да не се подчинява на съзнанието, но това не означава, че той няма власт над себе си.

Почти като експеримент започна да си представя какво ще стане, ако си отиде: през януари, след годината, когато доходите му в кантората бяха най-високи, обнови завещанието си, та всичко да бъде наред. Щеше да напише писмо на Уилем, писмо на Харолд, писмо на Джулия, сигурно нямаше да бъде зле да напише и на Лушън, на Ричард, на Малкълм. На Анди. На Джей Би, с което да му каже, че му прощава. После можеше да си отиде. Мислеше за това всеки ден и след като помислеше, нещата ставаха по-лесни. Мисълта за това му вдъхваше мъжество.

А после, по някое време това вече не бе експеримент. Той не помнеше как е стигнал до това решение, но от него му олекна, той се почувства по-свободен, не толкова изтерзан. Хиените пак го преследваха, сега обаче той виждаше някъде в далечината къща с отворена врата и знаеше, че стигне ли до нея, ще бъде в безопасност и ще изчезне всичко, което го преследва. На тях, разбира се, това не им хареса — те също виждаха вратата и знаеха, че той ще им се изплъзне — и от ден на ден го преследваха все по-настървено, а войнството, което го гонеше по петите, ставаше все по-силно, шумно и настойчиво. Мозъкът му бълваше спомени, те заливаха всичко останало — той се сещаше за хора, усещания и случки, за които не бе мислил от години. Като с алхимия по езика му изникваха вкусове, той надушваше миризми, които не бе усещал от десетилетия. Системата му беше дала засечка, ако не предприемеше нещо, той щеше да се удави в спомените. Беше опитвал, цял живот беше опитвал. Беше опитвал да бъде различен, бе опитвал да бъде по-добър, бе опитвал да се пречисти. А не се получаваше. След като взе решението, бе очарован от собствената си обнадежденост, от това, че можеше да си спести години на мъки, като просто им сложи край — можеше да се превърне в спасител сам на себе си. Нямаше закон, който да му повелява да продължи да живее, животът все още си беше негов и той можеше да прави с него каквото поиска. Как не му беше хрумвало през всичките тези години? Сега изборът изглеждаше очевиден, единственият въпрос бе защо му е отнело толкова много време.

Поговори с Харолд, от облекчението в гласа му разбра, че явно звучи по-нормално. Поговори с Уилем.

— Звучиш по-добре — отбеляза Уилем и той долови облекчение и в неговия глас.

— По-добре съм — увери го той.

След разговорите с двамата му домъчня, но вече беше решил твърдо. И без това само ги обременяваше, за тях той не бе друго, освен грамада от неприятности. Ако не се спреше сам, щеше да ги затисне с проблемите си. Щеше да взима и взима, и взима от тях, докато не изгризеше всяко късче плът, те щяха да преодоляват всяка трудност, пред която ги изправеше, а той пак щеше да намира нови начини да ги унищожи. Те щяха да скърбят известно време за него, понеже бяха добри хора, най-добрите, и той съжаляваше за това, но накрая щяха да се убедят, че животът им е по-хубав без него. Щяха да видят колко много време им е отнел, щяха да осъзнаят какъв крадец е бил, как е изсмукал всичките им сили и внимание, как ги е обезкървил. Надяваше се да му простят, надяваше се да проумеят, че така им се извинява. Носеше им избавление — обичаше най-много тях и ако обичаш някого, правиш точно това: даваш му свобода.

Денят дойде: един понеделник в края на септември. Предишната вечер той си бе дал сметка, че от побоя е минала почти година, макар че не го беше предвиждал по този начин. Онази вечер си тръгна рано от работа. През почивните дни в края на седмицата бе сложил в ред проектите си и бе написал на Лушън бележка, в която бе обяснил подробно докъде е стигнал с всяко от делата. У дома подреди писмата на масата в трапезарията, сложи при тях и препис от завещанието си. Бе оставил на домоуправителя на Ричард бележка, че тоалетната в голямата баня продължава да тече, и бе помолил на другия ден в девет Ричард да пусне водопроводчика — и Ричард, и Уилем имаха ключове от апартамента, — понеже той трябва да излезе по работа.

Свали сакото, вратовръзката, обувките и часовника си и отиде в банята. Седна с навити ръкави на ризата под душа. Беше си налял чаша уиски, от което отпиваше, за да се поуспокои, беше взел и ножче за кадастрон — знаеше, че ще го държи по-лесно от бръснача. Беше наясно какво да направи: три прави отвесни линии, възможно най-дълбоки и дълги, по вените на двете ръце. После щеше да легне и да чака.

Почака малко и поплака, защото беше уморен и уплашен и защото бе готов да си тръгне, бе готов да си отиде. Накрая разтърка очи и започна. Най-напред се зае с лявата си ръка. Направи първия разрез, по-болезнен, отколкото беше очаквал, и извика. После направи втория. Отпи още веднъж от уискито. Кръвта беше лепкава, гъста като пихтия, а не като течност, лъскава, с проблясъци по нея, все едно е черен петрол. Панталонът му бе наквасен с нея, той вече държеше по-хлабаво ножчето. Направи и третия разрез.

Щом приключи и с двете ръце, се свлече при задната стена на душкабината. Колкото и нелепо да звучеше, му се прииска да има възглавница. Беше му горещо от уискито и от собствената му кръв, която се стичаше по него и се събираше на локвичка около краката му — вътрешното му „Аз“ се срещаше с външното и го заливаше. Той затвори очи. Хиените отзад виеха, вбесени. Пред него се мержелееше къщата с отворената врата. Той още не беше близо до нея, но все пак се бе приближил малко: достатъчно, за да види, че вътре има легло, на което да си почине, на което да легне и да поспи след дългото тичане, където за пръв път в живота да бъде в безопасност.

След като навлязоха в Невада, брат Лука спря край една пшенична нива и го повика да слезе от колата. Още беше тъмно, но той чу как птиците се размърдват, чу как разговарят със слънцето, което още не виждат. Той хвана за ръка брат Лука, двамата се отдалечиха бавно от автомобила и отидоха при едно голямо дърво, където Лука обясни, че другите братя щели да ги търсят и затова те трябвало да променят външния си вид. Той съблече омразната роба и си сложи дрехите, които брат Лука му подаде: суитшърт с качулка и джинси. Преди това обаче застана мирно и Лука го подстрига с електрическа самобръсначка. Братята го подстригваха рядко, косата му беше дълга, стигаше му под ушите и докато я подстригваше, брат Лука цъкаше тъжно:

— Красивата ти коса — рече, после я уви внимателно в робата си и я пъхна в плик за отпадъци. — Сега, Джуд, изглеждаш като всички останали момчета. Но по-нататък, когато бъдем на сигурно място, можеш да си я пуснеш пак, чу ли?

Той кимна, макар че всъщност му харесваше да изглежда като всички останали момчета. След това брат Лука също започна да се преоблича и той се обърна, за да не го притеснява.

— Можеш да гледаш, Джуд — засмя се Лука, но той поклати глава.

Щом погледна брата, той беше неузнаваем в карираната риза и джинсите — усмихна му се и започна да се бръсне, острите сребристи косми на брадата му се разхвърчаха като метални стружки. И за двамата имаше бейзболни шапки, макар че откъм вътрешната страна на шапката на брат Лука беше прихваната русолява перука, покрила изцяло плешивеещата му глава. Пак и за двамата имаше очила: неговите бяха черни, кръгли, само със стъкълца без диоптър, а очилата на брат Лука бяха квадратни, големи и кафяви, с дебели стъкла с диоптър като истинските му, които той прибра в сака. Брат Лука му обясни, че можел да махне очилата, когато бъдат в безопасност.

Бяха поели към Тексас, където щели да си построят малката къща. Той винаги си беше представял Тексас като равнина, само прахоляк, небе и път, и брат Лука каза, че като цяло си е така, но имало и гористи места в щата — например Източен Тексас, откъдето той бил родом — с много смърчове и кедри.

Отне им деветнайсет часа да стигнат в Тексас. Щяха да отидат и по-бързо, но по едно време брат Лука отби на банкета и каза, че имал нужда да подремне, и двамата спаха няколко часа. Брат Лука бе взел храна за из път — сандвичи с фъстъчено масло — и в Оклахома спряха отново на един паркинг и похапнаха.

След няколкото описания на брат Лука Тексас от представите му се бе преобразил от земя на сухи треви и чимове в място с много борове, толкова високи и дъхави, че те откъсваха от всички други звуци, от другия живот, затова, щом брат Лука оповести, че вече са прекосили границата на Тексас, той погледна през прозореца и се разочарова.

— Къде са горите? — попита.

Брат Лука се засмя.

— Търпение, Джуд.

После обясни, че се налагало да отседнат за няколко дни в мотел, за да се уверят, че другите братя не са по петите им, а също за да можел той да поразузнае и да намери най-доброто място за тяхната къщурка. Мотелът се казваше „Златната ръка“, в стаята им имаше две легла — истински легла — и брат Лука го остави да си избере, което предпочита. Той си хареса леглото при банята, а за брат Лука остана леглото при прозореца, откъдето се виждаше колата.

— Защо не си вземеш душ, а през това време аз ще отскоча да напазарувам в магазина — предложи братът и той изведнъж се уплаши. — Какво има, Джуд?

— Ще се върнете ли? — попита той и му стана неприятно колко стреснато звучи.

— Разбира се, че ще се върна, Джуд — каза братът и го прегърна. — Разбира се, че ще се върна.

Когато се прибра, носеше пакет нарязан хляб, бурканче фъстъчено масло и няколко банана, както и опаковка прясно мляко, пликче бадеми, малко кромид лук, чушки и пилешки гърди. Вечерта сложи на паркинга малкото хибачи^[2], което носеше и на което запекоха лука, чушките и пилето, и брат Лука му даде чаша мляко.

Брат Лука установи и реда, който следваха. Ставаха рано, преди изгрев-слънце, брат Лука си правеше в кафеварката, която си носеше, кафе, после отиваха в града, на гимназиалния стадион, където Лука го пускаше да тича един час, а самият той седеше на пейките, пиеше кафе и го гледаше. След това се връщаха в мотелската стая, където братът му преподаваше. Преди да влезе в манастира, беше преподавал математика, но тъй като искаше да работи с деца, по-късно бе поел един шести клас. Знаеше и другите предмети: историята, литературата, музиката и чуждите езици. Знаеше много повече от останалите братя и той недоумяваше защо брат Лука не му е преподавал, докато са били в манастира. Обядваха — пак сандвичи с фъстъчено масло — и после пак имаха уроци до три следобед, когато му разрешаваха отново да излезе навън и да тича по паркинга или пък да отиде заедно с брата на разходка по магистралата. Мотелът бе обърнат към нея и свистенето на минаващите автомобили не стихваше и за миг.

— Все едно живеем край морето — повтаряше брат Лука.

После брат Лука си правеше трето кафе и отиваше с колата да търси място, където да си построят къща, а той оставаше в мотелската стая. Братът винаги го заключваше вътре — за по-сигурно.

— И да не отваряш на никого, чу ли? — предупреждаваше. — На никого. Аз имам ключ, сам ще си отворя. И не дърпай пердетата, не искам да те виждат вътре сам. Светът е пълен с опасни хора, не искам да те наранят.

Пак по същата причина не му беше разрешено да използва компютъра на брат Лука, който той бездруго винаги взимаше със себе си, ако тръгнеше някъде.

— Знам ли кой се навърта навън — повтаряше му. — Искам да не се излагаш на опасност, Джуд. Обещай ми.

Той обещаваше.

Лягаше на кревата и четеше. Телевизията също му беше забранена: прибереше ли се, Лука пипаше телевизора, за да провери дали не е топъл, а той не искаше да го ядосва, не искаше да си навлича неприятности. Брат Лука бе донесъл с колата и синтезатор и той се упражняваше да свири на него, братът никога не се държеше зле, но той се отнасяше наистина сериозно към уроците. Щом небето започнеше да притъмнява, сядаше в края на леглото на брат Лука, повдигаше леко пердето и търсеше с поглед по паркинга колата на брат Лука — дълбоко в себе си все се притесняваше, че накрая брат Лука няма да се върне, че ще му втръсне от него и ще го остави сам. А той не знаеше толкова много неща за света и светът беше страшно място. Опитваше се да си напомни, че умее някои неща, че знае да се труди, че може да се хване чистач в мотела, но винаги седеше на тръни, докато не видеше, че комбито се задава, и тогава изпитваше облекчение и си обещаваше, че на другия ден ще слуша повече и никога няма да дава на брат Лука повод да не се връща при него.

Една вечер, когато се прибра в стаята, брат Лука изглеждаше уморен. Преди няколко дни си беше дошъл много развълнуван: бил намерил идеалното място. Описа поляна, заобиколена от кедри и борове, поточе на хвърлей от него, което гъмжи от риба, прохлада и такава тишина, че се чувало как шишарките падат на пръхкавата пръст. Дори му показа снимка, цялата в тъмнозелени багри и здрач, и обясни къде точно ще бъде къщата, как той можел да помогне да я построят, щели да направят и таванско помещение, където да спи, нещо като убежище само за него.

— Какво има, братко Лука? — попита го той, след като братът мълча толкова дълго, че вече не се издържаше.

— О, Джуд — отвърна братът. — Провалих се. — Разказа му как е опитвал отново и отново да купи земята, но парите не достигали. — Съжалявам, Джуд, много съжалявам — рече братът, а после за негово изумление се разплака.

Никога дотогава той не бе виждал възрастен да плаче.

— Защо да не започнете да преподавате отново, братко Лука? — опита се да го утеши. — Аз ви харесвам. Ако бях ученик, щеше да ми бъде приятно да ми преподавате вие.

А братът се поусмихна, погали го по косата и отвърна, че не ставало така, трябвало да си вади удостоверение от щата и било много дълго и сложно.

Той мисли дълго. И после си спомни.

— Братко Лука — каза. — Мога да помогна… мога да се хвана на работа. Мога да помогна да изкараме пари.

— Не, Джуд — отсече братът. — Не мога да допусна такова нещо.

— Но аз искам — настоя той.

Спомни си как брат Михаил му е казвал колко струва на манастира да го издържа и се почувства виновен и уплашен. Брат Лука беше направил толкова много за него, а той не му се беше отплатил. Не само че искаше да помогне да спечелят пари, но и беше длъжен да го стори.

Накрая успя да убеди брата, който го прегърна.

— Няма друг като теб, знаеш ли? — попита го Лука. — Наистина.

И той се усмихна, както бе допрял лице до пуловера на брата.

На другия ден, както обикновено, имаха уроци, после братът отново излезе, този път, както обясни, за да му намери хубава работа, нещо, което да е по силите му и което да им помогне да спечелят пари, за да купят земята и да построят къщата. Този път Лука се прибра усмихнат, дори развълнуван и щом го видя, той също се развълнува.

— Джуд — подхвана братът, — срещнах един човек, иска да ти даде работа, чака отпред, можеш да започнеш веднага.

Той се усмихна на брата.

— Какво ще правя? — попита.

В манастира го бяха научили да мете, да бърше прах и да мие подовете. Умееше да търка с паркетин подовете така, че дори брат Матей им се възхищаваше. Умееше да лъска сребро, месинг, дърво. Знаеше да чисти фугите между плочките и тоалетните. Знаеше да чисти улуците, а също капаните за мишки, можеше и да ги залага. Знаеше да глади, знаеше да зашива копчета, знаеше да прокарва шевове, съвсем равни и гладки, сякаш ги е правила шевна машина.

Знаеше да готви. Можеше да направи от начало до край само десетина ястия, затова пък знаеше да чисти и да бели картофи, моркови, ряпа. Можеше да нареже на ситно цяла камара кромид лук, без да пророни и сълза. Можеше да обезкостява риба, да скубе и да изкормва пилета. Знаеше да меси тесто, знаеше да прави и хляб. Знаеше как да разбие белтъците така, че от течни те да станат твърди, дори още по-добре, да ги превърне в нещо като въздух, на който си придал форма.

Беше и добър градинар. Знаеше кои растения обичат слънце и кои предпочитат по-усойни места. Знаеше как да определи дали някое цвете не е поливано достатъчно, или обратното, поливано е прекалено често. Знаеше кога едно дърво или храст трябва да се пресади в друга саксия или направо да се пренесе в почвата. Знаеше кои растения трябва да се пазят от студ и как да го прави. Знаеше да ашладисва, знаеше и как да накара ашладисаната клонка да даде плод. Знаеше да смесва тора, знаеше и да добавя в почвата черупки от яйца, за да я направи по-плодородна, знаеше как да смачка листните въшки, без да уврежда листото, на което са се закрепили. Знаеше да прави всички тези неща, макар да се надяваше да го пратят градинар, понеже искаше да работи на открито, и докато тичаше сутрин, усещаше, че идва лято, а докато пътуваха с колата към стадиона, виждаше цели поляни, изпъстрени с диви цветя, и му се приискваше да е сред тях.

Брат Лука приклекна до него.

— Ще правиш, каквото правеше с отец Гавриил и двама-трима от братята — рече му и когато след малко разбра какво му е казал Лука, той отстъпи назад към леглото и се вцепени от страх. — Сега, Джуд, ще бъде различно — обясни Лука още преди той да е успял да каже и дума. — Ще приключи бързо, обещавам ти. Толкова те бива в тези неща. Аз ще чакам в банята, за да съм сигурен, че няма да се обърка нищо, чу ли? — Той го погали по косата. — Ела насам — повика го и го прегърна. — Чудесно момче си — допълни. — Благодарение на теб и на труда ти ще си имаме къща — говореше и говореше брат Лука и накрая той кимна.

Мъжът влезе (след много години лицето му щеше да бъде сред малкото, които той щеше да помни, понякога щеше да вижда на улицата мъже, които щяха да му се струват познати, и щеше да си мисли: откъде ли го познавам? Дали не съм го срещал в съдебната зала? Дали това не беше адвокатът на другата страна по онова дело от миналата година? А после щеше да си спомни: той прилича на онзи, първия от клиентите му), а след като Лука отиде в банята, която се падаше точно зад леглото му, те с мъжа правиха секс и после мъжът си беше тръгнал.

Онази нощ той беше много притихнал, а Лука беше мил и нежен с него. Дори му купи курабийка — джинджифилова — и той се опита да му се усмихне, опита се и да хапне от курабийката, но не можа и когато Лука не гледаше, я уви в парче вестник и я изхвърли. На другия ден сутринта не му се ходеше да тича на стадиона, Лука обаче заяви, че щял да се почувства по-добре, ако поспортува, затова все пак отидоха и той се опита да тича, но го болеше много, затова седна и зачака Лука да каже, че си тръгват.

Сега денят им минаваше различно: сутрин и следобед пак имаха уроци, но някои вечери брат Лука водеше мъже, клиенти. Понякога само един, понякога повече. Мъжете си носеха хавлиени кърпи и чаршафи, с които, преди да започнат, застилаха леглото, а после, преди да си тръгнат, си ги прибираха.

Той правеше всичко възможно нощем да не плаче, но разплачеше ли се, брат Лука идваше при него, галеше го по гърба и го утешаваше.

— Колко още, за да вземем къщата? — питаше той, Лука обаче само клатеше тъжно глава.

— Още известно време няма да мога да ти кажа — отвръщаше. — Но ти, Джуд, се справяш блестящо. Толкова си добър. Няма от какво да се срамуваш.

Но той все пак знаеше, че има нещо срамно. Никой не му го беше казвал, но той го знаеше. Знаеше, че онова, което прави, не е редно.

А после, след няколко месеца — и много мотели, те се местеха на десетина дни из цял Източен Тексас и при всяко местене Лука го водеше в гората, която наистина беше красива, и на полянката, където щяха да си направят къща, — нещата се промениха отново. Една нощ той лежеше в кревата (нощ през седмица, когато нямаше клиенти. „Малко отпуск — ухили се Лука. — Всеки има нужда от почивка, особено пък ако се труди толкова неуморно като теб“), когато Лука попита:

— Обичаш ли ме, Джуд?

Той се поколеба. Преди четири месеца щеше да отговори на мига с „да“ — гордо и без да се замисля. Но сега — обичаше ли брат Лука? Често си задаваше този въпрос. Искаше му се да го обича. Братът никога не му беше причинявал болка, никога не го беше удрял, никога не му се беше карал. Грижеше се за него. Винаги чакаше зад стената, за да е сигурен, че няма да му се случи нищо лошо. Предишната седмица един клиент се бе опитал да го накара да направи нещо, което брат Лука му бе казал, че ако не иска, не е длъжен да прави, и той бе започнал да се дърпа, опита се и да извика, но му сложиха възглавница на лицето и той осъзна, че каквито и звуци да издава, те са заглушени. Замята се, още малко, и да се разридае, когато най-неочаквано възглавницата бе махната от лицето му и тежестта на мъжа — от тялото му, а брат Лука каза на мъжа да се маха от стаята с тон, какъвто той не бе чувал никога дотогава от брата, но който го стресна и възхити.

И въпреки всичко нещо му подсказваше, че не бива да обича брат Лука, че братът му е причинил нещо лошо. Но братът не му бе причинил нищо. В края на краищата той го беше поискал сам, правеше го заради къщата в гората, където щеше да си има своя мансарда. Затова каза на брата, че го обича.

За миг се почувства щастлив от усмивката върху лицето на брата, сякаш му бе подарил не друго, а самата къща.

— О, Джуд — рече Лука, — това е най-големият подарък, който мога някога да получа. Знаеш ли колко много те обичам? Обичам те повече от себе си. Ти си ми като син.

И той му се усмихна, защото понякога си представяше тайничко, че Лука му е баща, а той му е син.

— Баща ти каза, че си на девет, но изглеждаш по-голям — отбеляза подозрително един от клиентите, преди да започнат, а той отвърна, както го беше научил Лука:

— Висок съм за възрастта си.

Хем му стана приятно, хем не особено, задето клиентът е помислил Лука за негов баща.

Тогава брат Лука му обясни, че когато двама души се обичат силно като тях, те спят в едно легло и са голи. Той не знаеше какво да отговори, но още преди да е измислил, брат Лука дойде да легне при него, после му махна дрехите и започна да го целува. Той не се беше целувал никога — брат Лука не позволяваше на клиентите — и не му хареса, не му хареса слюнката и силата.

— Отпусни се — прикани братът. — Просто се отпусни, Джуд.

И той направи всичко по силите си да се отпусне.

Първия път, когато правиха секс с брата, той му каза, че щяло да бъде различно, не като с клиентите.

— Защото се обичаме — поясни Лука и той му повярва, а когато в крайна сметка почувства същото — същата болка, същите притеснения, трудности и срам, — предположи, че прави нещо не както трябва, особено, при положение че после братът беше много щастлив.

— Хубаво беше, нали? — попита го братът. — Беше различно, нали?

И той се съгласи, притесняваше се да признае, че изобщо не е било различно, било е точно толкова ужасно, както с клиента предишната вечер.

Ако по-рано вечерта идваха клиенти, брат Лука обикновено не правеше секс с него, но винаги спяха на едно легло и винаги се целуваха. Сега едното легло беше за клиентите, а другото беше тяхно. С времето той изпитваше все по-голяма погнуса от вкуса в устата на Лука с дъх на застояло кафе, от езика му, хлъзгав и грапав, напиращ да проникне в него. Късно през нощта, докато братът спеше до него, отпуснат с цялата си тежест върху стената, той понякога плачеше тихо и се молеше да го отведат някъде, където и да е, само да не е тук. Вече не мислеше за къщата: сега мечтаеше за манастира и си мислеше колко глупав е бил да си тръгне оттам. В крайна сметка там му беше по-добре. Сутрин, след като излезеха навън и започнеха да срещат хора, брат Лука му казваше да сведе очи, понеже други такива нямало и ако братята ги търсели, очите му щели да ги издадат. Но понякога му се искаше да вдигне очи, сякаш само с цвета и формата си те можеха да предупредят през километрите и щатите братята: ето ме, тук съм. Помогнете ми. Много ви моля, вземете ме обратно. Вече не му принадлежеше нищо: нито очите, нито устата, нито дори името, с което брат Лука се обръщаше към него само когато бяха сами. А за пред всички други беше Джоуи.

— Това тук е Джоуи — казваше брат Лука, а той ставаше от леглото и чакаше със сведена глава, докато клиентът го оглеждаше.

Обичаше уроците, защото само тогава брат Лука не го пипаше и в тези часове братът беше какъвто той го помнеше, човекът, на когото се бе доверил и когото бе последвал. После обаче уроците за деня приключваха и всяка вечер завършваше както предишната.

Той ставаше все по-мълчалив.

— Къде е усмихнатото ми момче? — питаше го братът, а той се опитваше да му се усмихне. — Няма нищо нередно да се наслаждаваш — обясняваше понякога братът и той кимаше, а братът му се усмихваше и го галеше по гърба. — Харесва ти, нали? — питаше и намигаше, а той пак кимаше, без да изрича и дума. — Виждам аз — допълваше Лука, все така усмихнат, горд от него. — Създаден си за това, Джуд.

Някои от клиентите му казваха същото — роден си за това — и колкото и да му беше неприятно, той знаеше, че са прави. Беше роден за това. Беше роден, беше изоставен, беше прибран и бе използван за това, за което е бил предназначен да бъде използван.

В по-късни години се опитваше да си спомни кога точно е осъзнал, че къщата няма да бъде построена никога, че животът, за който е мечтал, няма да бъде негов никога. В началото броеше клиентите, с които се е виждал, мислеше, че щом достигне определена бройка — четирийсет? петдесет? — всичко със сигурност ще приключи, със сигурност ще му разрешат да спре. Но бройката ставаше все по-голяма и голяма и един ден той си даде сметка за това и се разплака, толкова уплашен и погнусен бе от онова, което вършеше, че престана да брои. И така, дали се случи, когато достигна тази бройка? Или когато напуснаха завинаги Тексас с обещанието на Лука, че горите в щат Вашингтон бездруго били по-хубави, и поеха на запад, през Ню Мексико и Аризона, а после на север, като спираха за по няколко седмици в малки градчета, отсядаха в мотелчета, съвсем същите като онзи, първия, в който бяха живели, и където и да спряха, винаги имаше мъже, а в нощите, когато нямаше, брат Лука му се нахвърляше така, както той не се бе нахвърлял на нищо? Дали, когато си даде сметка, че ненавижда седмиците, когато е в почивка, повече от нормалните седмици, защото връщането към обичайния живот бе много по-ужасно, отколкото ако го държаха без всякаква почивка? Дали, когато е започнал да забелязва несъответствията в разказите на брат Лука: че е умрял не синът му, а един негов племенник, който всъщност не бил умрял, ами бил заминал и брат Лука не го бил виждал никога повече, веднъж — че се е отказал да е учител, защото се е почувствал призован да иде в манастир, а друг път — защото му е дошло до гуша постоянно да се разправя с директора на училището, който, за разлика от брата очевидно нехаел за децата, братът разказваше ту че е израсъл в Източен Тексас, ту че детството му е минало в Кармел, Ларами, Юджийн?

Или се случи в деня, когато на път за Вашингтон навлязоха от Юга в Айдахо? Рядко се престрашаваха да се отбият в истински градове — тяхната Америка беше без дървета, без цветя, свеждаше се само до дълги отрязъци шосе, където единственото зелено нещо беше самотната оцеляла катлея на брат Лука, която продължаваше да живее и да пуска листа, но не и пъпки, — но този път свърнаха от магистралата, защото в един от градовете брат Лука имаше приятел лекар и искаше той да го прегледа, тъй като беше ясно, че въпреки предпазните мерки, които по настояване на брат Лука взимаха, той бе пипнал от един от клиентите някаква болест. Не знаеше как се казва градът, но се стресна от знаците за нормален живот наоколо и загледа мълком през прозореца, взря се в сцените, които винаги си беше представял, но рядко беше виждал: жени, които стояха на улицата с детски колички, говореха си и се смееха, задъхан мъж, излязъл да потича за здраве, семейства с кучета, свят, в който имаше не само мъже, но и деца и жени. При тези преходи с автомобила той обикновено затваряше очи — сега спеше през цялото време в очакване денят да свърши, — но онзи ден се чувстваше необичайно бодър, нащрек, сякаш светът се мъчеше да му каже нещо и единственото, което се искаше от него, бе да чуе посланието.

Брат Лука се опитваше да гледа картата и в същото време да шофира, накрая обаче отби встрани от пътя и като мърмореше, се взря в картата. От другата страна имаше бейзболно игрище и той загледа как някак си отведнъж то започна да се пълни с хора: предимно с жени, а после и с момчета, които тичаха и крещяха. Момчетата носеха екипи, бели на червени райета, но въпреки това всички изглеждаха различни — различна коса, различни очи, различна на цвят кожа. Някои бяха слабички като него, други бяха дебели. Той не беше виждал никога толкова много свои връстници на едно място и не можеше да откъсне очи от тях. А после му направи впечатление, че макар и да са различни, те всъщност са еднакви: всички се усмихваха и се смееха, развълнувани, че са навън, в топлия сух ден, че слънцето над тях грее ярко, че майките им вадят от хладилните чанти кутийки безалкохолни напитки и бутилки вода.

— Аха! Потегляме отново на път! — чу той Лука, чу го и как затваря картата. Но той усети как, преди да завърти ключа, Лука проследява погледа му и известно време двамата продължиха да седят и да наблюдават мълком момчетата, докато накрая Лука не го поглади по косата. — Обичам те, Джуд — каза и след малко той отвърна както винаги с:

— И аз те обичам, братко Лука.

После отпрашиха нататък.

Той уж беше същият като тези момчета, но всъщност не беше като тях: беше различен. Никога нямаше да бъде едно от тях. Никога нямаше да тича по игрището, а майка му да го вика да закуси, за да не се умори по време на срещата. Никога нямаше да има свое легло в онази горска къща. Никога вече нямаше да бъде чист. Момчетата играеха на игрището, а той пътуваше с брат Лука към лекаря, у когото, както знаеше от предишните прегледи при други лекари, щеше да има нещо сбъркано, който някак си нямаше да бъде добър човек. Той беше далеч от тези момчета точно толкова, колкото и от манастира. Беше се отдалечил толкова много от себе си, от човека, който се надяваше да бъде, че сякаш вече изобщо не беше момче, сякаш се беше превърнал в нещо съвсем различно. Сега това бе животът му и той не можеше да направи нищо.

Пред кабинета на лекаря Лука се надвеси и го хвана.

— Довечера ще се позабавляваме само ти и аз — каза му, а той кимна, защото не можеше да направи нищо друго. — Да тръгваме — подкани Лука и го пусна, а той слезе от колата и тръгна след него през паркинга към кафявата врата, която вече се отваряше, за да ги пусне вътре.

Първият спомен: болнична стая. Разбра, че е болнична стая, още преди да отвори очи, защото долови миризмата, защото особената тишина — тишина, която всъщност не беше тиха — му беше позната. До него: Уилем, заспал на един стол. Тогава той се обърка — защо Уилем беше тук? Нали уж беше заминал някъде. Той си спомни: Шри Ланка. А ето че не беше заминал. Беше тук. Колко странно — помисли си. Защо ли е тук? Това беше първият му спомен.

Вторият спомен: същата болнична стая. Той се обърна и видя, че Анди е седнал отстрани на леглото, Анди, небръснат, в ужасен вид, който му се усмихва странно и неубедително. Той почувства как Анди му стиска ръката — преди Анди да му стисне ръката, не бе усещал, че има ръка — и също се опита да стисне неговата, но не успя. Анди погледна нагоре към някого.

— Засегнати нерви? — чу го да пита.

— Може би — отвърна другият човек, човекът, когото той не виждаше, — но ако извадим късмет, по-вероятно е…

Той затвори очи и отново потъна в сън. Това беше вторият спомен.

Третият, четвъртият, петият и шестият спомен всъщност не бяха никакви спомени: бяха лица на хора, техните ръце, техните гласове — надвесени над лицето му, те го държаха за ръка и му говореха: Харолд, Джулия, Ричард, Лушън. Същото и за седмия и осмия: Малкълм, Джей Би.

Деветият спомен отново беше с Уилем, който седеше до него и му обясняваше, че съжалявал много, но трябвало да замине. За малко, после пак щял да се върне. Уилем плачеше, и той не знаеше защо, но не му се стори необичайно — всички плачеха, плачеха и му се извиняваха, което го озадачаваше, понеже никой не бе направил нищо лошо: ако не друго, той знаеше поне това. Опита се да каже на Уилем да не плаче, да му каже, че е добре, но езикът бе набъбнал в устата му, беше се превърнал в голяма безполезна плоча, и той не успя да го размърда. Уилем вече го държеше за едната ръка, той обаче нямаше сили да вдигне другата, да хване Уилем за китката и да го успокои, затова накрая се отказа.

В десетия спомен още беше в болницата, но в друга стая, и още беше много уморен. Ръцете го боляха. Той държеше във всяка по една гумена топка и трябваше да ги стиска пет секунди, а после още пет да ги пуска. След това отново да ги стиска за пет и да ги пуска за пет. Не помнеше кой му го е казал, не помнеше и кой му е дал топките, но го правеше и докато го правеше, ръцете го заболяваха по-силно, с пареща жива болка, затова стискаше топките най-много по три-четири пъти, след това се изтощаваше и се налагаше да спре.

После една нощ се събуди, изтръгна се от пластове и пластове сънища, които не помнеше, и осъзна къде е и защо е там. Заспа отново, а на другия ден се извърна и видя, че на един стол до леглото седи мъж: не знаеше кой е, но го беше виждал и друг път. Мъжът идваше, сядаше и го гледаше, понякога му говореше, но той все не можеше да се съсредоточи и да разбере какво му казва, затова накрая затваряше очи.

— В заведение за душевноболни съм — каза сега той на мъжа и се стъписа от гласа си, пресипнал и дрезгав.

Мъжът се усмихна.

— Да, намирате се в психиатричното отделение на една болница — отвърна той. — Помните ли ме?

— Не — призна си той, — но съм ви виждал и преди.

— Аз съм доктор Соломон. Психиатър тук, в болницата. — Настъпи мълчание. — Знаете ли защо сте тук?

Той затвори очи и кимна.

— Къде е Уилем? — попита. — Къде е Харолд?

— Наложи се Уилем да се върне в Шри Ланка, за да довърши снимките — обясни лекарят. — Ще се върне на… — Той чу как лекарят прехвърля някакви листове. — На девети октомври. Значи след десет дни. Харолд ще дойде в дванайсет, винаги идва по това време, помните ли? — Той поклати глава. — Джуд — продължи лекарят, — можете ли да ми кажете защо сте тук?

— Защото — подхвана той и преглътна. — Заради онова, което направих в банята.

Отново настъпи мълчание.

— Точно така — потвърди тихо лекарят. — Джуд, можете ли да ми кажете защо…

Но това бе всичко, което той чу, защото отново потъна в сън.

Следващия път, когато се събуди, мъжа го нямаше, затова пък на негово място се бе появил Харолд.

— Харолд — рече той с новия си странен глас и Харолд, който седеше с лакти, опрени на бедрата му, и се държеше отстрани за лицето, вдигна поглед внезапно, сякаш той беше изкрещял.

— Джуд — каза и седна до него на леглото.

Взе от дясната му ръка топката и го хвана.

Той си помисли, че Харолд изглежда ужасно.

— Извинявай, Харолд — каза и Харолд се разплака. — Недей да плачеш — рече му, — много те моля, недей да плачеш.

Харолд стана, отиде в банята и той го чу да се секне.

Вечерта, след като остана сам, също се разплака: не заради онова, което е направил, а защото не е успял, защото в крайна сметка се е измъкнал жив.

От ден на ден съзнанието му се избистряше все повече. От ден на ден той стоеше буден малко по-дълго. През повечето време не чувстваше нищо. При него на свиждане идваха хора, които плачеха, а той ги гледаше и не виждаше друго, освен това, че лицата им са странни, че когато плачат, всички изглеждат еднакво с мокрите носове и с рядко използваните мускули, притеглили устата им в необичайни посоки, в необичайни форми.

Той не мислеше за нищо, съзнанието му беше чист лист хартия. Научаваше малко по малко какво се е случило: как домоуправителят в сградата на Ричард е решил, че водопроводчикът ще дойде в девет вечерта, а не в девет на другата сутрин (дори в унеса си той се учуди как някой може да реши, че един водопроводчик ще се вдигне и ще дойде в девет вечерта), как Ричард го е намерил и след като е повикал линейка, го е откарал в болницата, как после се е обадил на Анди, Харолд и Уилем, как Уилем се е качил на самолета в Коломбо, за да се върне при него. Наистина съжаляваше, че го е открил не друг, а именно Ричард — именно тази част от плана му го притесняваше най-много, макар и да помнеше как си е помислил, че Ричард издържа на кръв, все пак беше правил с нея скулптури, и затова ще бъде травмиран най-малко измежду приятелите му, — и му се извини, а той го погали отгоре по ръката и му каза, че няма страшно, всичко е наред.

Доктор Соломон идваше всеки ден и се опитваше да поговори с него, но той нямаше какво толкова да му казва. През повечето време хората изобщо не разговаряха с него. Идваха, сядаха, вършеха някаква си своя работа или му говореха явно без да очакват отговор, за което той им беше признателен. Лушън идваше често, обикновено с подарък, веднъж с голяма картичка, върху която се бяха подписали всички в кантората — „Сигурен съм, че точно от това ще ти олекне — подметка ехидно Лушън, — но все пак ти го нося“ — Малкълм пък му бе измайсторил една от въображаемите си къщи с прозорци от силно опънат пергамент, която сложи на нощното шкафче. Уилем му се обаждаше по телефона всяка сутрин и всяка вечер. Харолд му четеше „Хобит“, който той не беше чел никога, а когато не можеше да дойде, идваше Джулия и тя продължаваше от мястото, докъдето беше стигнал Харолд: това бяха любимите му посещения. Анди наминаваше всяка вечер, след края на работното време в лекарския кабинет, и вечеряше с него: тревожеше се, че не се хранел добре, и му носеше каквото бяха приготвили вкъщи. Веднъж му донесе телешко варено с ечемик, но той още нямаше сили да държи прибори и се наложи Анди да го храни с лъжицата. Навремето той сигурно щеше да се притесни, но сега просто му беше все тая: само отваряше уста и поемаше храната, която беше безвкусна, после дъвчеше и преглъщаше.

— Искам да се прибера — каза една вечер на Анди, докато го гледаше как яде сандвич с пуешко.

Анди преглътна и го погледна.

— Виж ти!

— Да — потвърди той. Не се сети какво друго да каже. — Искам да си тръгна оттук.

Мислеше, че Анди ще подметне нещо ехидно, но той само кимна бавно.

— Добре тогава — рече. — Добре. Ще поговоря със Соломон.

Той се свъси.

— Яж си сандвича.

На другия ден доктор Соломон каза:

— Подочух, че искате да си ходите у вас.

— Имам чувството, че се заседях тук — потвърди той.

Известно време доктор Соломон мълча.

— Наистина лежите тук от доста време — промълви накрая. — Но ако отчетем колко дълго сте се самонаранявали и колко сериозен е опитът, лекарят ви — Анди — и родителите ви решиха, че така е най-добре.

Той се позамисли.

— Излиза, че ако опитът ми не е бил толкова сериозен, съм щял да се прибера по-рано?

Изглеждаше прекалено логично, за да обяснява нещо. Лекарят се усмихна.

— Вероятно — рече той. — Но аз не съм категорично против да ви изпишат, Джуд, макар че според мен трябва да вземем предпазни мерки. — Той замълча. — Притеснява ме обаче отказът ви да обсъждате защо изобщо сте направили такъв опит. Доктор Контрактър — извинявайте, Анди — ми съобщи, че открай време отказвате психотерапия, можете ли да ми обясните защо? — Той не отговори, лекарят също мълча известно време. — Баща ви ми каза, че миналата година сте изживели насилие по време на връзката си и това е имало дългосрочни последици — продължи лекарят и той усети как изтръпва. Но си наложи да не отговаря и затвори очи, а накрая чу, че доктор Соломон става, за да си тръгне. — Утре ще дойда пак, Джуд — каза, преди да излезе.

Накрая, след като се изясни, че той няма намерение да разговаря с никого от тях и не е в състояние да се самонарани отново, го изписаха, но с условия: да бъде поверен на грижите на Джулия и Харолд. Било силно препоръчително да продължи да взима лекарствата, предписани му в болницата, само че в по-леки дози. Силно препоръчително било и два пъти в седмицата да ходи на психотерапевт. Трябвало да ходи и веднъж в седмицата при Анди. Той се съгласи с всичко. Подписа се — едва държеше химикалката — на документите за изписване, където вече се бяха подписали и Анди, доктор Соломон и Харолд.

Харолд и Джулия го откараха в Труро, където Уилем вече го чакаше. Всяка нощ той спеше дълго и непробудно, а през деня двамата с Уилем се разхождаха бавно по хълма над океана. Беше началото на октомври, водата беше студена за къпане, но те седяха на пясъка, гледаха хоризонта и понякога Уилем му говореше, друг път си мълчеше. Той сънуваше как морето се е вледенило, как вълните с бели зайчета по тях също са замръзнали и Уилем е на далечен бряг, откъдето го вика, затова той върви бавно през ширналата се пустош с ръце и лице, изтръпнали от вятъра.

Вечеряха рано, защото той си лягаше съвсем рано. Храната винаги бе проста, лесно смилаема и ако имаше месо, някой от тримата му го режеше предварително, за да не му се налага да държи нож. Всяка вечер Харолд му сипваше чаша мляко — като на малко дете, и той го пиеше. Не му беше разрешено да става от масата, докато не изяде поне половината от каквото му бяха сложили в чинията, не му беше разрешено и да си сипва сам. Беше много уморен, за да се съпротивлява, и гледаше да се справи.

Вечно му беше студено и се случваше да се буди посред нощ разтреперан въпреки купчината завивки върху него, а после да лежи буден и да гледа Уилем, който спеше в същата стая, на дивана отсреща, да гледа и облаците, които се носеха по крайчето на луната, надзърнала между рамката на прозореца и щората, и накрая да се унася отново.

Понякога си мислеше какво е направил и както в болницата, го обземаше мъка: мъката, че не е успял, че е още жив. А понякога си мислеше за това и го обземаше страх: че сега вече всички ще се държат с него различно. Сега вече той наистина беше страшилище, по-голямо страшилище, отколкото преди. Сега наново трябваше да започне с опитите да убеди хората, че е като всички останали. Мислеше си за кантората, единственото място, където нямаше никакво значение какъв е бил преди. Сега обаче винаги щеше да има още една история за него, която да си оспорва първенството. Сега той нямаше да е просто най-младият съдружник в историята на кантората (както понякога го представяше Тримейн), сега щеше да бъде съдружник, направил опит за самоубийство. Мислеше си, че сигурно са му много ядосани. Мислеше си за работата си там и кой ли я е поел. Вероятно не им и трябваше да се връща. Кой щеше да поиска сега да работи с него? Кой щеше да му се довери отново?

Пък и не само в „Роузън Причард“ щяха да погледнат на него с други очи — щяха да го направят всички. Не бе останало нищо от цялата независимост, за която бе хвърлил години в опит да докаже, че я заслужава. Сега не можеше да си нареже дори храната. Предишния ден се наложи Уилем да му помага да си завърже обувките.

— Ще стане по-добре, Джуд — увери го, — ще стане. Лекарят каза, че се иска само време.

Сутрин се налагаше Харолд и Уилем да го бръснат, защото ръцете му още не бяха заякнали, той гледаше в огледалото непознатото си лице, докато те плъзгаха по бузите му и под брадичката бръснача. Беше се научил да се бръсне във Филаделфия, докато живееше у Дъгласови, но Уилем му бе показал отново, когато бяха първи курс, защото, както му каза след време, бил притеснен от плахите му резки движения, сякаш дялка със сърп храсти.

— Добър във висшата математика, слаб в бръсненето — рече му и се усмихна, за да не го смути.

Освен това си казваше: „Винаги можеш да опиташ още веднъж“, и само при тази мисъл се чувстваше по-силен, макар че, колкото и странно да звучеше, не бе склонен на втори опит. Беше изтощен. Един нов опит предполагаше подготовка. Означаваше той да намери нещо остро, да улучи момент, когато да е сам, а той никога не беше сам. Знаеше, разбира се, че има и други начини, но опърничаво държеше на онзи, който вече бе избрал, макар и той да не се беше оказал успешен.

Но като цяло не чувстваше нищо. Харолд, Джулия и Уилем го питаха какво иска за закуска, но изборът беше невъзможен, немислим — палачинки? Гофрети? Овесени ядки? Яйца? Какви яйца? Рохки? Твърдо сварени? Бъркани? Печени? На омлет? На очи? — и той клатеше глава, така че накрая те спряха да питат. Спряха да го питат за всичко, от което му олекна. След обяда (и абсурдно рано) подремваше на канапето във всекидневната, пред огъня, унасяше се от шепота им, от плискащата се вода, докато миеха съдовете. Следобед Харолд му четеше, случваше се Уилем и Джулия да останат да послушат.

След десетина дни двамата с Уилем се прибраха на Грийн стрийт. Той се страхуваше от това завръщане, но когато влезе в банята, мраморът беше чист, без петънце по него.

— Малкълм — обясни Уилем още преди той да е попитал. — Приключи миналата седмица. Всичко е ново.

Уилем му помогна да легне и му подаде плик от амбалажна хартия с името му отгоре, който той отвори вече след като Уилем излезе. Вътре бяха писмата, които беше написал на всички, все така запечатани, както и запечатаният препис на завещанието и бележка от Ричард: „Реших, че сигурно ги искаш. С обич, Р.“. Той ги пъхна с треперещи ръце обратно в плика, на другия ден ги прибра в сейфа.

Сутринта се събуди много рано и след като се прокрадна покрай Уилем, който спеше на дивана в дъното на стаята, обиколи апартамента. Някой беше наслагал цветя във всяка стая, кленови клонки, купи с малки тикви. Миришеше страхотно, на ябълки и кедър. Той отиде в кабинета си, някой бе струпал пощата му на бюрото, а хартиената къщичка на Малкълм бе сложена върху купчина книги. Той видя неотворени пликове от Джей Би, от Хенри Йънг Азиатеца, от Индия, от Али и знаеше, че са му нарисували портрети. Мина покрай масата в трапезарията, като прокара пръсти по гръбчетата на книгите по лавиците, влезе в кухнята, отвори хладилника и видя, че е пълен с любимите му неща. Сега Ричард работеше по-често с керамика и в средата на масата за хранене имаше голяма безформена чиния, грапава и приятна на допир, нашарена с бели жилчици. До нея бе сложена статуята на свети Юда, която притежаваха заедно с Уилем и която Уилем бе взел със себе си, когато се бе пренесъл на Пери стрийт, но сега тя отново се бе озовала тук.

Дните отминаваха, той се беше оставил на техния ход. Сутрин плуваше и двамата с Уилем закусваха. После идваше физиотерапевтката, която го караше да стиска гумени топки, къси въжета, клечки за зъби, химикалки. Понякога той трябваше да вдигне с една ръка няколко предмета, като ги държи между пръстите, а това беше трудно. Ръцете му трепереха повече от всякога и той усещаше в пръстите си остри иглички, но жената му казваше да не се притеснява, мускулите се възстановявали, нервите му се пренастройвали. Той обядваше, подремваше. Докато подремваше, да го наглежда, идваше Ричард, а Уилем отиваше да върши разни неща или да поспортува долу в салона, а той се надяваше Уилем да си намери нещо интересно и приятно, което да не включва него и проблемите му. Следобед наминаваха да го видят: все същите хора, но и нови също. Стояха по един час, после Уилем ги отпращаше. Малкълм дойде заедно с Джей Би и четиримата проведоха спънат любезен разговор за неща, които са правили като студенти, но той се зарадва на Джей Би и си помисли, че може би ще му се прииска да го види отново, когато е с по-бистра глава, за да му се извини и да му каже, че му е простил. Преди да си тръгне, Джей Би му каза тихо:

— Ще стане по-добре, Джуди. Повярвай ми, знам. — А после добави: — Ако не друго, поне не си навредил на никого.

А той се почувства гузен, понеже знаеше, че все пак е навредил. След работно време минаваше и Анди, който го преглеждаше: махаше превръзките и промиваше кожата около шевовете. Той още не си беше погледнал шевовете — не намираше сили — и докато Анди ги промиваше, се извръщаше или зажумяваше. След като Анди си тръгнеше, вечеряха и след вечерята, след като скъпите магазини и няколкото галерии наоколо затвореха за през нощта и кварталът се обезлюдеше, отиваха да се разходят, като описваха точен квадрат около Сохо — на изток до „Лафейет“, на север до „Хюстън“, на запад по Шесто авеню, на юг до „Гранд“ и на изток до „Грийн“, — после се прибираха. Разходката не беше дълга, но го оставяше без сили и веднъж на път за спалнята той падна, краката му просто се подкосиха. В четвъртък Джулия и Харолд хващаха влака и прекарваха с него целия петък и събота, а също малко от неделята.

Всяка сутрин Уилем го питаше:

— Днес искаш ли да поговориш с доктор Ломан?

И всяка сутрин той отговаряше:

— Още не, Уилем. Скоро, обещавам.

В края на октомври се чувстваше по-заякнал, не толкова омаломощен. Успяваше да не заспива по-дълго. Можеше да лежи по гръб и да държи книга, без да трепери толкова силно, че да му се налага да се завърти по корем и да я подпре на възглавницата. Можеше да си маже сам маслото върху филията, можеше отново да носи ризи, понеже успяваше да пъхне копчетата през илиците.

— Какво четеш? — попита той един следобед Уилем, който седеше до него на канапето във всекидневната.

— Една пиеса, мисля да играя в нея — отговори Уилем и остави страниците.

Той погледна някъде зад главата му.

— Пак ли заминаваш?

Беше чудовищно себично да пита такова нещо, но не се сдържа.

— Не — отвърна след малко Уилем. — Реших да поостана малко в Ню Йорк, стига да не възразяваш.

Той се усмихна на възглавниците по канапето.

— Не възразявам — рече и след като вдигна очи, видя, че Уилем му се усмихва. — Прекрасно е, че те виждам отново усмихнат — бе единственото, което допълни, и продължи да чете.

През ноември се сети, че не е поздравил Уилем за четирийсет и третия му рожден ден в края на август, и му го спомена.

— Е, простено ти е, тогава не бях тук — отговори Уилем. — Но можеш да ме поздравиш и сега. Чакай да видим. — Той се позамисли. — Готов ли си за широкия свят? Искаш ли да вечеряме навън? Рано?

— Разбира се — съгласи се той и след седмица отидоха в едно японско ресторантче в Ист Вилидж, където предлагаха суши и където те двамата ходеха от години.

Той сам си поръча каквото си беше харесал, макар и да бе припрян, притеснен, че не избира правилно, но Уилем прояви търпение и го изчака, докато той се двоумеше, после му кимна:

— Добър избор — рече.

Докато се хранеха, говореха за приятелите си и за пиесата, в която Уилем бе решил да играе, а също за романа, който той четеше: за всичко друго, но не и за него.

— Според мен не е зле да отидем в Мароко — каза той, докато се прибираха бавно, и Уилем го погледна.

— Ще проверя — отвърна Уилем и го хвана за ръката, за да го дръпне от пътя на един велосипедист, който се задаваше шеметно по улицата.

— Искам да ти подаря нещо за рождения ден — рече той след няколко пресечки.

Наистина искаше да го направи, за да благодари на Уилем и да се опита да изрази онова, което не можеше да му каже: да му поднесе подарък, който може би щеше да предаде дългогодишната му признателност и обич. След разговора за пиесата от по-рано си спомни, че предишната година Уилем всъщност се е съгласил да участва във филм, който от началото на януари щяха да снимат в Русия. Но когато му го спомена, Уилем сви рамене.

— А, това ли? — възкликна. — Не се получи. Но няма страшно. Всъщност не исках да се снимам в него.

Той обаче се усъмни и когато провери в интернет, се натъкна на съобщения, че Уилем се е отказал от филма по лични причини и на негово място е одобрен друг актьор. Той се бе вторачил в екрана и всичко се бе замъглило пред очите му, но когато попита Уилем, Уилем пак сви рамене.

— Какво друго да кажеш, когато осъзнаеш, че двамата с режисьора говорите на различни езици, но не искате да ставате за смях — отвърна Уилем.

Той обаче знаеше, че не му казва истината.

— Не е нужно да ми правиш подаръци — спря го Уилем, както той и беше очаквал, затова му каза (както правеше винаги):

— Знам, че няма нужда, но искам. — После добави, пак както винаги: — Един по-добър приятел щеше да знае какво да ти вземе и нямаше да пита.

— Да, един по-добър приятел щеше да направи така — съгласи се Уилем, както се съгласяваше винаги, и той се усмихна — стори му се, че си говорят съвсем нормално.

Дните отминаваха. Уилем се върна в своята част от апартамента в другия му край. Лушън му се обади няколко пъти, за да го пита с хиляди извинения за едно или друго, а той се радваше на тези обаждания, радваше се, че сега Лушън ги започва с оплакване от някой клиент или колега, а не с въпрос как се чувства той. Освен Тримейн, Лушън и още един-двама никой в кантората не знаеше истинската причина за неговото отсъствие: на тях, както и на клиентите, им беше казано, че се възстановява след неотложна операция на гръбначния стълб. Знаеше, че щом се върне в „Роузън Причард“, Лушън веднага ще го натовари с обичайното количество дела и никой няма да обсъжда по-плавен преход, няма да умува дали ще понесе стреса, и беше признателен за това. Спря лекарствата, от които, както бе забелязал, все го караше на сън, и след като се изчисти от тях, се изненада колко бодър се чувства — промени се дори зрението му, сякаш някой бе измил мръсотията и петната по голямо стъкло и накрая той можеше да се наслади на ослепително зелената морава отзад, на крушовите дървета с жълтите им плодове.

Но освен това осъзна и друго: лекарствата го предпазват и без тях хиените се завръщат — макар и не толкова многобройни и по-вяли, те пак го обкръжаваха, гонеха го по петите, не толкова настървени в преследването, но пак негови нежелани, ала вироглави спътници. Върнаха се и други спомени, старите, но и нови и той си даде много по-ясна сметка какви главоболия е създал на всички, колко много е искал от хората и е взел от тях, без да е в състояние някога да им се отплати. Освен това чуваше и гласа, който най-неочаквано нашепваше:

— Можеш да опиташ отново, можеш да опиташ отново.

А той гледаше да не му обръща внимание, защото в някакъв момент — по същия неуловим начин, по който беше решил да сложи край на живота си — бе решил да се постарае да е по-добър и не искаше да му се напомня, че може да опита отново, че има и друга възможност, освен да е жив, колкото и позорна и нелепа да беше тя.

Дойде Денят на благодарността и те отново го празнуваха в апартамента на Харолд и Джулия на Уест Енд Авеню, отново в малък състав: Лорънс и Джилиан (за празниците дъщерите им бяха отишли да погостуват на свекървите и свекърите си), той, Уилем, Ричард и Индия, Малкълм и Софи. Докато се хранеха, той усещаше, че всички се стараят да не му обръщат прекалено голямо внимание, а когато Уилем спомена, че в средата на декември ще ходят в Мароко, Харолд го посрещна съвсем спокойно, без грам любопитство, и той разбра, че Харолд очевидно вече го е обсъдил надълго и нашироко с Уилем (и вероятно с Анди) и е дал разрешението си.

— Кога се връщаш в „Роузън Причард“? — попита Лорънс така, сякаш е ходил на почивка.

— На трети януари — отговори той.

— Толкова скоро! — възкликна Джилиан.

Той й се усмихна.

— На мен не ми се вижда скоро — заяви.

И беше искрен — беше готов да опита отново да е нормален човек, да направи още един опит да бъде жив.

Двамата с Уилем си тръгнаха рано и онази вечер той посегна към бръснарското ножче за втори път, откакто го бяха изписали от болницата. Това бе другото нещо, което лекарствата бяха притъпили: потребността да се самонаранява, да усеща силната стряскаща внезапна болка. Първия път, когато го направи, бе стъписан колко го е заболяло и всъщност се бе запитал защо си го е причинявал толкова дълго — какво си е мислел? После обаче почувства как всичко вътре в него се забавя, почувства как се отпуска, почувства как спомените избледняват и си спомни колко му помага това, спомни си защо изобщо е започнал да го прави. От опита за самоубийство му бяха останали три отвесни белега върху двете ръце, от долния край на дланта почти до свивката на лакътя, и те не бяха зараснали добре, изглеждаха така, сякаш е пъхнал моливи точно под кожата. Лъщяха някак странно, като седеф, почти като при изгоряла кожа, и след като стисна юмрук, той загледа как те откликват и се изопват.

Онази нощ се събуди с писък, случваше му се, откакто бе започнал да се нагажда отново към живот, към съществувание със сънища — с лекарствата нямаше сънища, истински сънища, а и да ги имаше, те бяха толкова странни, безсмислени и заплетени, че той ги забравяше бързо. В този сън обаче се намираше в една от мотелските стаи, там се бяха събрали и неколцина мъже, които го сграбчваха, и отчаян, той се опитваше да се съпротивлява. Те обаче ставаха все повече и той знаеше, че ще изгуби, ще бъде унищожен.

Един от мъжете все го викаше, после го хвана за бузата, от което той, кой знае защо, се ужаси още повече, затова изтика ръката му и мъжът го заля с вода, а той се събуди задъхан и видя до себе си Уилем, беше пребледнял и държеше чаша.

— Ужасно съжалявам, ужасно съжалявам — каза Уилем, — не успях да те събудя, Джуд, ужасно съжалявам. Ще ти донеса кърпа.

После се върна с кърпата и с чаша вода, ала той трепереше и не можеше да я задържи. Извиняваше се отново и отново на Уилем, който клатеше глава и му повтаряше да не се притеснява, че всичко е наред, било е само сън. Донесе му нова фланелка и се обърна на другата страна, докато той се преобличаше, после занесе мократа в банята.

— Кой е брат Лука? — попита Уилем, докато двамата седяха в тишината и чакаха дишането му да се нормализира. А после, след като той не отговори: — Крещеше: „Помогни ми, братко Лука, помогни ми“. — Той продължи да мълчи. — Кой е, Джуд? Някой от манастира ли?

— Не мога, Уилем — отвърна той и го обзе тъга за Ана.

„Попитай ме още веднъж, Ана — й беше рекъл, — и ще ти кажа. Научи ме как да го правя. Този път ще те послушам.“

В края на седмицата отидоха в къщата на Ричард в провинцията и се разхождаха дълго в гората отзад. По-късно той успя да приготви първото си ядене, откакто го бяха изписали — любимото на Уилем, агнешки котлети, и макар да опря до помощта на Уилем, за да ги нареже — още не бе достатъчно ловък, за да се справи сам, — всичко останало направи сам. Онази нощ отново се събуди с крясъци, Уилем отново беше до него (въпреки че този път без чашата вода) и го попита за брат Лука, защо все го моли за помощ, ала и този път той не успя да отговори.

На другия ден беше уморен, ръцете го боляха, тялото също и докато се разхождаха, почти не говореше, Уилем също си мълчеше. Следобед обсъдиха отново плановете си за Мароко: ще тръгнат от Фес, после ще прекосят с автомобил пустинята, ще останат малко край Варзазат и накрая ще отидат в Маракеш. На връщане ще спрат в Париж, за да погостуват няколко дни на Ситизън и на един приятел на Уилем, и ще се приберат точно за Нова година.

Докато вечеряха, Уилем каза:

— Знаеш ли, реших какво искам за рождения ден.

— Охо! — възкликна той, беше му олекнало, че може да се съсредоточи върху нещо, което да подари на Уилем, вместо върху това да го моли за още помощ, при положение че вече му бе откраднал толкова много време. — Я да чуем.

— Ами — подхвана Уилем, — доста голямо е.

— Каквото кажеш — отвърна той. — Сериозно. — А Уилем го изгледа някак особено, и той не разбра как. — Наистина — увери го той. — Каквото кажеш.

Уилем остави сандвича с агнешко и си пое въздух.

— Добре тогава — рече. — Искам за рождения ми ден да ми кажеш кой е брат Лука. И не само кой е, а какви са били отношенията ти с него и защо според теб постоянно го викаш нощем. — Той го погледна. — Бъди откровен, не увъртай, разкажи ми всичко. Ето какво искам.

Настъпи дълго мълчание.

Той усети, че устата му още е пълна, преглътна някак храната и остави сандвича, който държеше високо.

— Уилем — рече накрая, защото знаеше, че Уилем говори сериозно и той няма да успее да го откаже, да го убеди да поиска друго, — дълбоко в себе си наистина искам да ти кажа. Но направя ли го… — Той замълча. — Но направя ли го, се опасявам, че ще се погнусиш от мен. Чакай — отсече той, защото Уилем понечи да каже нещо. Погледна го в лицето. — Обещавам ти, че ще го направя. Обещавам ти. Но… но ми дай малко време. Всъщност не съм го обсъждал никога досега и трябва да измисля как да го изразя.

— Добре — отвърна накрая Уилем. — И така. — Той замълча. — Дали да не подготвим почвата, а? Аз те питам нещо по-лесно, ти ми отговаряш и се убеждаваш, че не е чак толкова страшно да говориш за това. Ако се получи, ще обсъдим и другото.

Той си пое въздух, издиша го. „Това тук е Уилем — напомни си. — Той няма да те нарани никога, за нищо на света. Време е. Време е.“ Накрая каза:

— Добре. Питай.

Видя как Уилем се обляга на стола и го гледа, опитва се да избере някой от стотиците въпроси, които би трябвало да може да зададе на приятеля си, а той не му е разрешавал. Тогава в очите му избиха сълзи, бе направил така, че приятелството им е толкова изкривено, а Уилем бе стоял до него година след година дори когато той бе бягал, дори когато го бе молил да му помогне с проблеми, причината за които бе отказал да разкрие. Обеща си в своя нов живот да не иска толкова много от приятелите си, да бъде по-щедър. Да им дава каквото поискат. Ако Уилем поискаше информация, щеше да я има и от него зависеше как да му я подаде. Щеше да го боли отново и отново — кого не го боли! — но щом бе решил да опита, щом искаше да живее, трябваше да бъде по-корав, трябваше да се подготви, трябваше да приеме, че това си влиза в сделката, наречена живот.

— И така, имам един въпрос — подхвана Уилем и той изправи гръб, за да е готов. — От какво ти е белегът отгоре на ръката?

Той премига изненадан. Не беше сигурен какъв ще бъде въпросът, но сега, след като го чу, му олекна. Напоследък мислеше рядко за белега и сега го погледна, погледна атлазения му блясък, прокара по него върховете на пръстите и си помисли как този белег му е навлякъл толкова много други проблеми, после го е отвел при брат Лука, а сетне в дома, във Филаделфия, при всичко това.

Но какво в живота не бе свързано с по-голяма, по-тъжна история? Уилем го питаше само за тази подробност, не се налагаше той да влачи след нея всичко останало, огромното грозно кълбо от беди.

Поколеба се откъде да започне и още преди да е отворил уста, обмисли добре наум какво да каже. Накрая беше готов.

— Винаги съм си бил алчно дете — подхвана и загледа през масата как Уилем се е облакътил и се навежда напред, защото за пръв път в тяхното приятелство именно той беше слушателят и му разказваха история.

Стана на десет, после на единайсет. Косата му порасна отново, стана по-дълга, отколкото в манастира. Той дръпна и на ръст и брат Лука го заведе в магазин втора употреба, където дрехите се продаваха на килограм.

— Я по-бавно! — шегуваше се брат Лука и го натискаше отгоре по главата, сякаш се опитваше да го вмести в по-малък размер. — Растеш прекалено бързо!

Сега той спеше през цялото време. На уроците бе буден, но свечереше ли се, той усещаше как над него се спуска нещо и започваше да се прозява, а очите му се затваряха. В началото брат Лука се шегуваше и с това:

— Поспаланкото ми — казваше, — дай му да сънува.

Но една вечер, след като клиентът си тръгна, Лука седна до него. Месеци, години наред той се бе съпротивлявал срещу клиентите по-скоро по рефлекс, а не защото смяташе, че може да ги спре, напоследък обаче бе започнал просто да лежи вяло и да чака всичко да приключи.

— Знам, че си уморен — подхвана брат Лука. — Нормално е, растеш. Уморителна работа си е да растеш. Знам, че се трудиш усърдно. Но, Джуд, когато си с клиентите, е редно да покажеш малко живот, плащат ти, за да са с теб, трябва да им покажеш, че ти е приятно. — Когато той не каза нищо, братът добави: — Знам, разбира се, че не ти е приятно така, както ни е приятно, когато сме само двамата, но все трябва да проявяваш малко живец, чу ли? — Надвеси се, прибра косата му зад ухото. — Чу ли?

Той кимна.

Някъде по това време започна да се блъска в стените. Мотелът, в който бяха отседнали — беше в щат Вашингтон, — имаше втори етаж и веднъж той бе отишъл горе да напълни отново кофичката с лед. Беше влажно и хлъзгаво и на връщане той се бе препънал и беше паднал — беше се удрял във всички стъпала чак до долу. Брат Лука беше чул шума от падането и бе изтичал навън. Нямаше нищо счупено, но той беше целият в драскотини и му течеше кръв, затова брат Лука бе отпратил клиента за вечерта. Беше внимателен с него, беше му донесъл чай, от дълги седмици обаче той не се беше чувствал толкова жив. Нещо в падането, остротата на болката му върнаха силите. Това бе откровена болка, чиста болка, болка без срам и мръсотия, той не бе усещал от години такова нещо. На другата седмица пак отиде за лед, този път обаче, докато се връщаше в стаята, спря на малкото триъгълно пространство под стълбището и още преди да осъзнае какво прави, започна да се блъска в тухлената стена и докато го правеше, си представяше, че смъква от себе си всяко късче мръсотия, всяка следа от течност, всеки спомен от последните няколко години. Пренастройваше се, връщаше се към нещо чисто, наказваше се за онова, което беше вършил. След това се почувства по-добре, зареден със сили, сякаш е тичал много дълго и после е повърнал, и вече можеше да се прибере в стаята.

Накрая обаче брат Лука усети какво прави той и пак имаха разговор.

— Разбирам, че си разстроен — подхвана брат Лука, — но, Джуд, това, което правиш, не е добро за теб. Притеснявам се. И на клиентите не им харесва да те виждат целия в синини.

Настъпи мълчание. Преди месец, след една особено тежка нощ — бяха дошли цяла група мъже и след като те си тръгнаха, той се разрида, зави, за малко да изпадне в пристъп, какъвто не бе получавал от години, а Лука седеше до него, разтриваше наранения му корем и държеше върху устата му възглавница, за да заглуши звука — той се бе примолил на Лука да му разреши да спре. А братът се беше разплакал и бе отвърнал, че ще го направи, че не искал нищо друго, освен да останат само двамата, но около грижите по него отдавна бил изхарчил всичките си пари.

— Изобщо не съжалявам, Джуд — каза братът, — но сега нямаме никакви пари. Ти си единственото, което имам. Ужасно съжалявам. Но сега заделям по малко пари, накрая ще можеш да спреш, обещавам.

— Кога? — изхлипа той.

— Скоро — отговори Лука, — скоро. След една година. Обещавам.

И той кимна, макар и отдавна да бе научил, че обещанията на брата са вятър работа.

После обаче братът каза, че щял да му разкрие една тайна, на нещо, което да му помогне да не се разстройва толкова, а на другия ден го научи да се самонаранява и му даде цял плик бръснарски ножчета, мокри кърпички, памук и превръзки.

— Поекспериментирай, за да видиш как ти е най-добре — обясни братът и му показа как да промива и да превързва раната. — И така, това тук е твое — допълни и му даде плика. — Кажи ми, щом ти дотрябват още, и ще ти донеса.

В началото му липсваха драматизмът, силата и тежестта на падането, на блъскането в стената, но не след дълго вече му харесваха цялата тази потайност, контролът над раните. Брат Лука беше прав: беше за предпочитане да си нанася рани с ножче. Когато го правеше, сякаш изцеждаше от себе си отровата, мръсотията, яростта. Сякаш се беше сбъднала старата му мечта за пиявиците, донесла същите плодове, плодовете, на които той открай време се беше надявал. Искаше му се да е от метал, от пластмаса, от нещо, което можеш да напръскаш с маркуч и да изтъркаш с четка. Представяше си как го пълнят с вода, миещи препарати и белина, а после го сушат и той става чист отвътре. Сега, след като си беше тръгнал и последният клиент за вечерта, той заемаше мястото на брат Лука в банята и докато не чуеше как брат Лука му казва, че е време да дойде да си легне, разполагаше с тялото си и можеше да прави с него каквото реши.

Зависеше толкова много от Лука: за храната, за закрилата, а сега и за бръснарските ножчета. Когато се налагаше да отиде на лекар — каквито и усилия да хвърляше брат Лука, той се заразяваше с инфекции от клиентите, случваше се и да не промие както трябва раните и те също да загноят, — брат Лука го водеше и му взимаше нужните антибиотици. Малко по малко той свикна с тялото на брат Лука, с устата, с ръцете му: не ги харесваше, но вече не се дърпаше, ако Лука започнеше да го целува, а прегърнеше ли го, той покорно отвръщаше със същото. Знаеше, че няма друг, който да се държи с него толкова добре, както брат Лука: и да сгрешеше някъде, Лука никога не му крещеше и за всичките тези години не го беше удрял нито веднъж. Преди той си мислеше, че някой ден може би ще дойде клиент, който да е по-добър, който да пожелае да го отведе, сега обаче беше наясно, че това няма да се случи никога. Веднъж бе започнал да се съблича още когато клиентът не беше готов и мъжът го беше зашлевил през лицето и му се беше троснал:

— Господи — беше казал, — я по-бавно, пачавро малка. Всъщност колко пъти си го правил?

Както винаги, ако клиент му посегнеше, Лука излизаше от банята, за да се разкрещи на мъжа и да го накара да обещае, че ако иска да остане, ще се държи добре. Клиентите го наричаха какъв ли не: курва, пачавра, заявяваха, че е мръсен, отблъскващ, нимфоман (наложи се той да провери какво значи това), роб, боклук, нищожество. А брат Лука никога не го наричаше така. Твърдеше, че той бил съвършен, че бил умен, че го бивало в каквото прави и нямало нищо лошо, че го прави.

Братът и досега си повтаряше как щели да бъдат заедно, макар че вече говореше за къща на морето, някъде в Централна Калифорния, и описваше посипаните с камъчета плажове, шумните птици, водата с цвят на буря. Щели да бъдат заедно, само двамата, като семейна двойка. Нямало вече да бъдат баща и син, сега били равни. Щели да се оженят, щом той навършел шестнайсет. Щели да отидат на меден месец във Франция и Германия, където той вече щял да говори на езиците с истински французи и германци, а също в Италия и Испания, където брат Лука бил живял две години: първо като студент, а после, след като се дипломирал в колежа. Щели да му купят пиано, та той да свирел и да пеел.

— Другите няма да те поискат, щом разберат с колко много клиенти си бил — обясни братът. — Смешни хора. Аз обаче ще те искам винаги, ако ще да си бил и с десет хиляди клиенти.

Брат Лука каза още, че щом навършел шестнайсет, щял да излезе в заслужен отдих, което го разплака, понеже броеше дните още откакто бе станал на дванайсет, когато брат Лука бе обещал, че може да спре.

Понякога Лука се извиняваше, че се налага той да прави такива неща: когато клиентът беше жесток, когато го болеше, когато му течеше кръв или беше в синини. А понякога Лука се държеше така, сякаш му харесваше.

— Тоя си го биваше — казваше, след като някой от мъжете си тръгнеше. — Видях аз, че ти хареса, нали? Хич и не отричай, Джуд! Чух, че ти е приятно. Е, в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да харесваш работата си.

Той стана на дванайсет. Сега бяха в Орегон и както каза Лука, отивали към Калифорния. Брат Лука предсказа, че щом спрял да расте, щял да бъде метър и осемдесет и два — метър и осемдесет и пет, пак по-нисък от брат Лука, но не с много. Гласът му се променяше. Той вече не беше дете и затова клиенти се намираха по-трудно. Сега повечето идваха на групи, а не поотделно. Той мразеше групите, но Лука твърдеше, че на повече не можели да се надяват. Изглеждал прекалено голям за възрастта си, клиентите го мислели за тринайсет-четиринайсетгодишен и на неговата възраст всяка година била от значение.

Беше есен, двайсети септември. Бяха в Монтана, защото Лука реши, че на него ще му хареса тамошното нощно небе, звездите, ярки като електрически крушки. В онзи ден нямаше нищо необичайно. Два дни преди това при него беше дошла голяма група и бе толкова ужасно, че Лука не само бе отпратил другите клиенти за деня, но и го беше оставил да спи и двете нощи сам, на легло, което да си е само негово. Онази вечер обаче животът се бе завърнал в обичайното си русло. Лука дойде при него в леглото и започна да го целува. А после, докато правеха секс, някой заблъска по вратата внезапно, силно и настойчиво, така, че той за малко да прехапе езика на брат Лука.

— Полиция — чу той, — отворете. Отворете незабавно.

Брат Лука му беше запушил с длан устата.

— Само да си посмял да гъкнеш — изсъска братът.

— Полиция — изкрещя отново гласът. — Едгар Уилмот, имаме заповед за задържането ви под стража. Отворете незабавно.

Той се обърка: кой ли беше този Едгар Уилмот? Дали някой клиент? Тъкмо да каже на брат Лука, че са сгрешили, когато вдигна очи, видя лицето му и разбра, че са дошли за брат Лука.

Брат Лука се дръпна и му показа с ръка да не става от леглото.

— Не мърдай — прошепна му. — Аз се връщам ей сега.

После брат Лука изтича в банята, той чу как братът щраква ключалката.

— Не — пророни дивашки, след като Лука се отдалечи. — Не ме оставяй, брат Лука, не ме оставяй сам.

Но братът вече беше изчезнал.

После имаше чувството, че всичко се разиграва много бавно и много бързо, по едно и също време. Той не се помръдна, беше като вцепенен, но след това изпука разцепено дърво и стаята се напълни с мъже, хванали високо при главите си електрически фенери, за да не се виждат лицата им. Един от мъжете дойде при него и му каза нещо — той не чу какво заради шума, заради паниката, — издърпа го за бельото и му помогна да се изправи.

— Сега си в безопасност — каза му някой.

Той чу как един от мъжете ругае и крещи от банята:

— Бързо линейка!

Той се отскубна от мъжа, който го държеше, пъхна се под ръката на друг и направи три последни скока към банята, където видя брат Лука с кабела на разклонителя около врата, висеше от куката в средата на тавана в банята с отворена уста, затворени очи и лице, сиво като брадата. Тогава той се разпищя и както пищеше, както повтаряше отново и отново името на брат Лука, го извлачиха оттам.

Почти не помнеше какво се е случило след това. Разпитваха го отново и отново, заведоха го на лекар в една болница и той го прегледа, сетне попита колко пъти са го изнасилили, а той не успя да му отговори: изнасилен ли е бил? Той го е правел по своя воля, такова е било решението му и той го е изпълнил.

— Колко пъти си правил секс? — попита лекарят и той отвърна:

— С брат Лука или с другите?

А лекарят му рече:

— Какви други?

И след като той приключи с обясненията, лекарят се извърна на другата страна, закри с длани лицето си, после пак го погледна и понечи да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Тогава вече той разбра със сигурност, че каквото е правил, не е хубаво, и се почувства толкова засрамен, толкова мръсен, че му идеше да умре.

Заведоха го в дома. Донесоха и вещите му: учебниците, куклата навахо, камъчетата, пръчките, жълъдите и Библията с пъхнати между страниците й цветя, която той бе взел със себе си от манастира, дрехите, на които другите момчета се подиграваха. В дома знаеха какъв е, какво е правил, знаеха, че вече е осквернен, затова той не се изненада, когато някои от възпитателите започнаха да правят с него същото, каквото други правеха от години. Останалите момчета също бяха научили отнякъде какъв е. Наричаха го какъв ли не, точно както клиентите, страняха от него. Доближеше ли се той до някоя групичка момчета, те ставаха и хукваха кой накъдето види.

Не бяха донесли плика с бръснарските ножчета, затова се наложи той да се научи да се справя с подръчни средства: открадна от боклукчийската кофа капачката от алуминиева консерва, и докато беше дежурен по кухня, я стерилизира на пламъка на газта, после, след като я използва, я пъхна под дюшека си. Всяка седмица крадеше нова капачка.

Не минаваше ден да не си помисли за брат Лука. В училището прескочи четири класа, разрешиха му да ходи в часовете по математика, пиано, английска литература, френски и немски в местното училище. Преподавателите го питаха кой го е обучавал и той отговаряше, че баща му.

— Справил се е добре — отсъди преподавателката по английски. — Явно е бил отличен учител.

Той не успя да каже нищо, затова тя се прехвърли на следващия ученик. Нощем, докато беше с възпитателите, си представяше, че точно зад стената стои брат Лука, който само чака да изскочи, ако нещата загрубеят, а това означаваше, че според брат Лука е по силите му да понесе, каквото му се случва.

След като Ана успя да спечели доверието му, той й разказа някои неща за брат Лука. Но нямаше желание да споделя всичко. Не споделяше с никого. Беше постъпил глупаво да тръгне с Лука, знаеше го. Лука го беше излъгал, беше вършил с него ужасни неща. Но на него му се искаше да вярва, че във всичко, въпреки всичко Лука наистина го е обичал, че тази част е била истинска: не извращение, не оправдание, а истина. Нямаше да го преживее, ако Ана кажеше и за брат Лука, както говореше за другите:

— Той, Джуд, е бил чудовище. Твърдят, че те обичат, но го казват само колкото да те манипулират, не го ли разбираш? Педофилите постъпват точно така, именно така примамват децата.

Когато порасна, пак не можеше да реши какво точно мисли за Лука. Да, той беше лош човек. Но по-лош ли беше от другите братя? Наистина ли той е взел погрешното решение? Наистина ли е щяло да бъде по-добре, ако беше останал в манастира? Дали времето, прекарано там, е щяло да му навреди по-малко? Онова, което бе наследил от Лука, личеше във всичко, което правеше, във всичко, което беше: в любовта му към четенето, към музиката, математиката, градинарството, езиците — това му беше все от Лука. Самонараняването, омразата, срамът, страховете му, болестите, неспособността да води нормален полов живот, да бъде нормален човек — това също му беше от Лука. Лука го беше научил как да получава удоволствие от живота и бе унищожил напълно удоволствието.

Той внимаваше да не изрича никога на глас името му, но понякога си мислеше за него и колкото и да остаряваше, колкото и години да бяха отминали, лицето на усмихнатия Лука изникваше в миг като омагьосано. Той си спомняше за Лука, как двамата са се влюбили, как е бил съблазнен и се е държал като малко дете, прекалено наивно, прекалено самотно и отчаяно, за да разпознае обичта. Тичаше към парника, отваряше вратата, горещината и мирисът на цветя го обгръщаха като наметало. Това бе последният път, когато е бил толкова неподправено щастлив, последният път, когато е вкусил такава неусложнена радост.

— А, ето го хубавото ми момче! — възкликваше Лука. — О, Джуд… колко щастлив съм да те видя.

Бележки

[1] Конни надбягвания, провеждат се третата неделя на май. — Б.пр. ↑

[2] Глинен съд с цилиндрична или квадратна форма, в който се слага жарава — за скара (яп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханя Янагихара Малък живот (12)

Метаданни

Данни

Малък живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Ханя Янагихара
Малък живот (12)