Ю Несбьо
Кръв по снега (8)

Осма глава

Рано-рано на следващата сутрин отидох в хотела, който ми бе служил като наблюдателен пункт. И двете стаи с изглед към Хофмановия апартамент бяха заети. В сутрешната дрезгавина се спотаих зад един паркиран камион и оттам току хвърлях поглед към дневната на моя шеф. Зачаках, стиснал пистолета в джоба на палтото ми. По това време той обичайно тръгваше за работа. Но обстоятелствата не бяха обичайни. Вътре светеше, ала не се виждаше дали има някого. Хофман със сигурност се беше досетил, че не съм избягал с Корина в чужбина. Първо, това противоречеше на моя стил и второ, нямах пари. Хофман знаеше за финансовите ми неволи. Наскоро ми се беше наложило да го помоля за аванс за служебни разноски. Той ме попита защо съм я закъсал, нали преди няколко дни ми бе изплатил наведнъж два хонорара. Покрил съм борчове, натрупани покрай разни стари купонджийски изпълнения, гласеше отговорът ми.

Ако той наистина беше съобразил, че още съм в града, значи се досещаше и за друго: ще се опитам да го пипна, преди той да пипне мен. С годините се бяхме опознали. Едно е обаче да си мислиш, че познаваш някого, съвсем друго — да го познаваш наистина. И преди се бе случвало да се заблудя. Навярно той беше сам горе. Едва ли щеше да ми падне по-сгоден случай от сегашния. Трябваше просто да го издебна, докато излиза. Да изчакам портата да хлопне зад гърба му, за да му попреча да се върне. Пресичам улицата и изпращам два куршума в торса му от пет метра и още два в главата от упор.

Едва ли обаче можех да се надявам на такова благоприятно стечение на обстоятелствата.

Портата се отвори. Ето го Хофман.

Заедно с Брюнхилсен и Пине. Брюнхилсен с онова тупе, дето прилича на кучешка козина, и с тънкия си мустак катинарче. Пине в онова карамеленокафяво кожено яке, дето не го сваляше ни зиме, ни лете, с малкото си бомбе, неизменната цигара зад ухото и неуморната си уста. Пак се беше раздрънкал. През улицата долетяха откъслечни думи: „егати бахъра“, „оня мръсник“.

Хофман остана зад портата, а двете му хрътки излязоха на тротоара и огледаха улицата с ръце, дълбоко заровени в джобовете на якетата.

После махнаха на Хофман — с други думи, чисто е — и тримата тръгнаха към колата.

Сниших се и тръгнах в противоположната посока. Е, добре де, не стана, както ми се щеше. Но аз пък — както отбелязах — и не очаквах чак толкова благоприятно стечение на обстоятелствата. Хофман поне вече знаеше как си представям края на тази игра. В моя сценарий той умираше, а аз оставах жив.

Значи, трябваше да пристъпя към план А.

Причината да започна с план Б беше, че никак, ама никак не ми се искаше да привеждам в действие план А.