Анджела Марсънс
Игри на злото (9)

Осем

Винаги се започва с мъртво тяло, помисли си Ким, докато слизаше от малкия си фолксваген.

— Този път почти го улучи, началник — отбеляза Брайънт. Имаше предвид младия полицай, който преди миг беше отскочил отчаяно настрани, за да избегне колата на Ким.

— Не го и докоснах даже.

Ким се приведе под полицейската лента и тръгна към хората в сигналножълти якета, които се въртяха около разпънатата бяла палатка. Двулентовата Торнс Роуд беше част от основното шосе, свързващо Лай с Дъдли.

От едната страна на улицата имаше парк и жилищни сгради. От другата й страна се намираха една фитнес зала, училището и барът „Торнс пъб“.

Беше средата на март и температурите едва стигаха десет градуса, а пък сега, след мръкване, студът си беше съвсем зимен.

Докато Брайънт показваше легитимациите им, Ким обърна гръб на всички и тръгна към трупа. От едната страна на най-близката жилищна сграда минаваше неосветена пътека, която продължаваше към Амбълкоут — един от по-хубавите райони на Брайърли Хил.

От другата страна на алеята се простираше празен парцел, обрасъл с трева и плевели и осеян с кучешки лайна, а в момента и порядъчно отъпкан от колегите от криминологията и моргата.

Ким влезе в бялата палатка, покриваща местопрестъплението, и изпъшка.

Кийтс, любимият й патолог, се беше навел над трупа.

— А, инспектор Стоун! Отдавна не сме се виждали — обади се той, без да я поглежда.

— Видяхме се миналата седмица, Кийтс. На аутопсията на самоубийцата.

Патологът вдигна поглед и поклати глава.

— Нее, не се сещам. Забравил съм сигурно. Нали знаете, хората обикновено забравят травматичните преживявания. Един вид защитен механизъм. Всъщност, на вас как ви беше името?

— Брайънт, моля ти се, кажи на Кийтс, че никак не е смешно.

— Не мога да лъжа човека, началник.

Двамата се спогледаха с лукави усмивки, а Ким поклати глава и се вмъкна помежду им.

Кийтс беше дребен мъж с гола глава и заострена козя брадичка. Преди няколко месеца след трийсет години брак беше починала съпругата му и го беше оставила по-самотен и съсипан, отколкото той беше готов да признае.

От време на време Ким му позволяваше да се пошегува за нейна сметка. Но само от време на време.

Погледна надолу и видя едно черно-бяло бордър коли, което търпеливо седеше до мъртвия си господар.

— Защо кучето е още тук?

— Свидетел е, началник — рече да се пошегува Брайънт.

— Брайънт, не съм в настроение за…

— Има пръски кръв по козината му — уточни Кийтс.

Ким се вгледа внимателно и вида червените капчици по предната лапа на животното.

После съзнателно изключи сетивата си за околния свят и се съсредоточи върху най-важното нещо на местопрестъплението: трупът. Видя бял мъж, над четирийсет години, с наднормено тегло, облечен в евтини дънки и бяла тениска, прана толкова пъти, че беше станала пепелява на цвят. Отпред на дрехата имаше голямо алено петно, а платът беше пробит на няколко места. Под тялото се беше събрала локва кръв. Явно беше паднал по гръб.

Якето на мъжа беше ново, от второкачествена кожа и очевидно не можеше да се закопчае на корема му. Просто му беше малко. Коледен подарък от любящ човек, който не си дава сметка за пълнотата му: вероятно от майка му. Дрехата, разбира се, не можеше да го защити от проникването на остър предмет в тялото.

Косата на мъжа беше посивяла и твърде дълга. Беше гладко обръснат и на лицето му се беше запечатал израз на пълна изненада.

— Оръжието на убийството?

— Не сме го намерили още — отвърна през рамо Кийтс.

Ким се наведе напред, за да срещне погледа на фотографа от криминологията. Той кимна утвърдително в знак, че е направил всички необходими снимки на тялото, и насочи обектива си към кучето.

Инспекторката внимателно повдигна подгизналата тениска на жертвата. Повечето кръв беше изтекла само от една от раните.

— Допускам, че фатална е била най-високо разположената рана — добави Кийтс, — и преди да попиташ, ще ти кажа, че оръжието най-вероятно е кухненски нож с острие, дълго десет-дванайсет сантиметра.

— Едва ли е далече — продума Ким, сякаш на себе си.

— Защо смяташ така? Може да е навсякъде. Убиецът може да го е отнесъл със себе си.

Инспекторката поклати глава.

— Прилича на планирано: късно вечер, тъмна уличка… В същото време се усеща настървение. Това е емоционално нападение. Първата рана го е убила, но са последвали още няколко — на принципа „умри, умри!“.

Тя продължи да се взира в трупа, долавяйки озлоблението на нападателя, което сякаш продължаваше да се носи във въздуха наоколо.

После вдигна глава.

— По време на престъплението убиецът е заслепен от ярост, но после адреналинът спада и тогава какво?

Брайънт продължи логиката на мисълта й:

— Осъзнава какво е извършил, вижда ножа в ръката си и изпитва желание да се отърве от него възможно най-бързо.

— Намушкването говори за личен мотив, Брайънт. Подобно убийство изисква почти интимна физическа близост.

— Може да е започнало като грабеж, а после нещата да са загрубели. Жертвата няма портфейл у себе си.

Ким не удостои с коментар последната забележка и се отпусна на земята отляво на тялото. Легна на една страна и изпъна крака успоредно с тези на жертвата. През дрехите си усети как леденият, груб чакъл се впи в тялото й.

Кийтс я измери с поглед и поклати глава.

— О, Брайънт, сигурен съм, че всеки ден с нея е истинско предизвикателство.

— Направо ти е бедна фантазията, Кийтс.

Ким не им обърна внимание. Вдигна ръка и замахна към мъртвеца, сякаш го намушкваше. Траекторията на замаха й показа, че от подобна позиция раната би се паднала в средата на гръдната кост. Опита втори път с леко завъртане, но въображаемият удар отново не съвпадна със смъртоносното поражение.

Ким се смъкна малко по-надолу и направи следващ опит. Замахът й и този път свърши на повече от два сантиметра от раната.

Инспекторката се свлече още по-надолу, все така легнала успоредно до трупа. Затвори очи, за да игнорира любопитните погледи наоколо. Мнението на другите не я интересуваше.

Помисли си за Дейзи Дън, застанала насред онова противно мазе. Спомни си уплашеното, треперещо дете, облечено в дрешка, избрана от баща му. Този път замахът й беше движен от истински гняв. От яростта на човек, готов да убива. Отвори очи и се надигна да погледне. Показалецът й сочеше точно в смъртоносната рана.

Сведе очи надолу и видя, че стъпалата й отдавна не са едно и също ниво с тези на жертвата: беше се смъкнала на повече от десет сантиметра по-надолу, за да достигне позицията, от която би могла да бъде нанесена тази рана.

Изправи се и изтупа дънките си.

Извади разликата от собствения си ръст.

— Убиецът е не по-висок от един и петдесет и шест или един петдесет и осем.

Кийтс се усмихна и поглади брадата си.

— Знаеш ли, Брайънт, ако от пиене на „Карлсберг“ се ставаше детектив…

— Можеш ли да ми кажеш още нещо полезно? — сряза го Ким и направи крачка към изхода на палатката.

— Не и преди аутопсията — отвърна Кийтс.

Ким се извърна и огледа местопрестъплението за последен път. Криминалистите претърсваха района за улики, униформените обикаляха от врата на врата и снемаха показания, а линейката чакаше да отнесе тялото. Присъствието на инспекторката повече не беше необходимо. Беше видяла достатъчно. Сега трябваше да сглоби парченцата от пъзела и да разбере какво се беше случило.

Без да каже и дума повече, тя излезе от палатката, тръгна към колата и пътьом подмина двамата полицаи, които стояха на пост в началото на алеята.

Беше вече на няколко крачки от тях, когато ги чу да си шушукат. Спря рязко и Брайънт за малко не се блъсна в гърба й. Ким се завъртя кръгом и закрачи обратно.

— Я повтори, Джарвис?

Изправи се пред единия от двамата униформени и пъхна ръце дълбоко в джобовете на дънките си. Полицаят цял почервеня.

— Би ли повторил това, което каза току-що? Брайънт не те чу добре.

Високият слаб полицай поклати глава.

— Аз не…

Ким се обърна към Брайънт.

— Полицай Джарвис току-що ме нарече „студенокръвна кучка“.

— Мамка му…

Ким продължи да говори на Брайънт.

— Не смятам, че подобно определение е особено далеч от истината, но все пак бих желала полицай Джарвис да ми го обясни — тя се извъртя към Джарвис и той направи крачка назад. — Моля. Слушам те.

— Не говорех за…

— Джарвис, ще запазя част от уважението си към теб, ако съумееш да събереш кураж да ми разясниш причината да употребяваш подобни епитети.

Полицаят не отговори.

— Как се очаква от мен да се държа, а? Да избухна в сълзи за погубения живот на жертвата? Да оплаквам кончината му може би? Да кажа някоя молитва? Да скърбя за загубата на един добър човек? Или пък да събера уликите, да открия логиката им и да заловя убиеца?

Тя млъкна и го загледа в упор. Полицаят отмести очи.

— Извинете ме, госпожо. Не биваше да…

Ким не чу края на извинението му, защото вече му беше обърнала гръб, а Брайънт я последва.

Стигнаха края на отцепения район. Ким се мушна под ограничителната лента, но пак спря и се поколеба. Обърна се и пристъпи към един от патрулиращите.

— Нека някой се погрижи за кучето.

Брайънт изпуфтя.

— Божичко, началник, все намираш как да ме изненадаш.

— Какво?

— Насмалко не сгази един от патрулите, задето ти направи знак да отбиеш колата, на друг направо му откъсна топките, а сега си се загрижила за някакво си куче.

— Кучето не е предвиждало, че ще убият господаря му. Останалите е трябвало да се сетят какво ги чака, като са си избирали професия.

Брайънт влезе в колата и провери дали предпазният му колан е закопчан здраво.

— Горе главата, като нищо ще се окаже, че някой го е нападнал, за да го ограби.

Ким потегли, без да каже и дума.

— Познавам тази физиономия. Все едно че някой ти е откраднал барбито и го е сготвил.

— Никога не съм имала барби, а ако имах, щях да съм го разчленила собственоръчно.

— Знаеш какво имам предвид.

Ким знаеше какво има предвид Брайънт и той единствен сред колегите й можеше да сподели мислите си пред нея, без да бъде брутално скастрен.

Партньорът й извади пакетче бонбони от вътрешния си джоб и й предложи да се почерпи. Ким отказа.

— Трябва да се опиташ да ги намалиш — забеляза тя, когато колата се изпълни с ментов аромат.

Брайънт наскоро беше спрял цигарите, но в резултат от това се беше пристрастил към ментовите бонбони за гърло.

— Знаеш, че ми помагат да мисля.

— Лапни два тогава.

За разлика от партньора си Ким беше сигурна, че нападението не е било никакъв обир, така че сега трябваше да намери отговорите на четири основни въпроса: кой, кога, как и защо.

„Как“ беше сравнително ясно: острие, дълго между десет и дванайсет сантиметра. „Кога“ щеше да бъде установено с най-голяма степен на вероятност при аутопсията. Оставаха „кой“ и „защо“.

Макар отговорът на въпроса „защо“ да беше от ключово значение за всяко разследване, за Ким той никога не беше най-важното парченце от пъзела. Просто това беше единственият елемент, който не можеше да бъде установен със средствата на науката. Да отговори на въпроса „защо“ също беше част от работата на Ким, но тя нямаше ни най-малко намерение да проявява разбиране към мотивите на който и да било убиец.

Спомни си един от случаите си от времето, когато беше още сержант. Дете беше блъснато на пешеходна пътека от жена, в чиято кръв имаше алкохол в концентрация, три пъти по-висока от допустимата. Седемгодишното момченце беше починало в агония от ужасни вътрешни наранявания, причинени от металната броня на джипа на жената. Впоследствие стана ясно, че същия ден жената била диагностицирана с рак на яйчниците и прекарала целия следобед в един бар.

Тогава информацията не направи никакво впечатление на Ким, защото с нищо не променяше фактите. Жената сама беше избрала да се напие, сама беше решила да седне пияна зад волана, а седемгодишното момченце си оставаше все така мъртво.

Установяването на отговора на въпроса „защо“ предполагаше проява на емпатия, разбиране или прошка, независимо колко брутално беше извършеното деяние.

Но, както историята отлично помнеше, Ким не беше от хората, които лесно прощават.