Анджела Марсънс
Игри на злото (26)

Двайсет и пет

Щом видя, че черният фолксваген зави по пряката, извеждаща на Уърдсли Роуд, Алекс запали беемвето. Беглите й наблюдения над обекта я бяха уверили, че инспекторката е неомъжена и няма деца. Още от първата среща беше разбрала, че жената носи дълбока психическа травма, и макар това само по себе си да беше интригуващо, Алекс имаше нужда от още информация.

Инспекторката представляваше приятно разнообразие, докато терапевтката чакаше новини от Бари. Не се съмняваше, че скоро ще ги получи.

Пусна две коли между себе си и фолксвагена, за да не рискува да я забележат.

Беше научила всичко необходимо за професионалния живот на инспекторката. Кимбърли Стоун беше блестящ детектив и я бяха повишили бързо. Имаше на сметката си необичайно висок процент успешно разрешени случаи и въпреки че й липсваха социални умения, се радваше на дълбоко уважение.

Не, на Алекс й трябваше друг тип информация и тъй като обектът никога нямаше да дойде при нея доброволно, се налагаше да подходи творчески. Единственият начин да продължи да изследва обекта беше като проследи инспекторката в днешния съботен следобед, за да види с очите си какво прави тя във времето, в което не играе ролята на супер ефективен детектив в полицията. А проследяването я доведе до един цветарски магазин на Олд Хил.

Алекс с интерес загледа как Ким излиза от магазина с букет лилии и карамфили. При срещата им й се беше сторило, че инспекторката не е от хората, които обичат да подаряват цветя.

Двете места, където цветята биха могли да свършат работа на Ким, бяха малката болница наблизо и гробището на Поук Лейн. Да, случайна среща беше много по-лесно да се инсценира тъкмо на гробището.

Сякаш по заповед на Алекс, фолксвагенът влезе в гробището през входа срещу канала. Алекс сви в по-предния вход и пое към болницата, за да увеличи разстоянието между себе си и инспекторката.

Заобиколи паркинга на болницата и излезе от другата му страна. Пое бавно обратно по улицата покрай гробището, докато видя паркирания фолксваген.

Спря вън от оградата и влезе пеша, като веднага зърна облечената в черно фигура на Ким да се изкачва нагоре по хълма. Алекс хвърли поглед наоколо и си набеляза един ред надгробни камъни, който се намираше между мястото, към което се беше запътила инспекторката, и фолксвагена. Идеално. Тръгнеше ли да се връща към колата си, Ким задължително щеше да мине оттук.

Алекс избра случаен гроб и застана пред него. Пред черния мрамор на плочата нямаше цветя: знак, че едва ли ще й се наложи да се обяснява с истински роднини, дошли да почетат онзи, който лежеше тук.

Нямаше как, Ким Стоун я интригуваше непреодолимо. В черните, сякаш вампирски очи на инспекторката се четеше някаква откъснатост от света. Често пъти Алекс беше в състояние да очертае характеристиките на нечия личност още от пръв поглед. Имаше набито око за най-дребните детайли при невербалната комуникация: качество, което й беше от огромна полза в случая, защото при първата им среща инспекторката беше казала буквално пет думи. Терапевтката не беше успяла да навлезе в дълбочина при наблюденията си, но едно беше сигурно: толкова резервиран човек със сигурност беше преживял травма и емоционална болка, а травмираните хора силно интересуваха Алекс.

Знаеше, че трябва да вложи всичките си умения за манипулация, за да се справи с проницателността и интелекта, които беше доловила у инспекторката, но също така знаеше, че рано или късно ще я победи. Винаги побеждаваше.

Фигурата в черно тръгна обратно към изхода и Алекс задейства плана си. Наведе се и пъхна малко камъче в дясната си обувка. Прецени внимателно кога да излезе от редицата гробове, закуцука нагоре по хълма и пресрещна инспекторката на средата на пътя. Реши да рискува и продължи напред, без да се оглежда.

— Доктор Торн?

Алекс вдигна глава и се поколеба за момент, преструвайки се, че се затруднява да разпознае жената, която така неочаквано я откъсва от дълбокия размисъл.

— Ама разбира се, главен инспектор Стоун — отвърна тя на поздрава и протегна ръка.

Тъмнокосата жена отвърна на ръкостискането, но побърза да дръпне дланта си.

— Как е Рут? Ако мога да попитам.

Инспекторката зарови ръце дълбоко в джобовете на дънките си и на Алекс се стори, че изтрива в подплатата на панталона всяка следа от физическия допир.

— Обвиниха я в предумишлено убийство без право на освобождаване под гаранция.

Алекс се усмихна тъжно.

— Да, чух по новините. Но все пак, как се чувства тя?

— Уплашена.

Алекс разбра, че задачата, с която се е захванала, ще бъде много трудна. Инспекторката се оказваше по-затворена, отколкото беше предполагала.

— Знаете ли, мислех си за онова, което ми казахте на излизане от кабинета ми.

— И?

Без извинение, без отстъпки от казаното. Никакъв опит да обясни суровостта си, нито преструвка, че е имала предвид друго. Алекс харесваше този подход.

Тя пренесе тежестта си от единия крак на другия и примижа от болка. Огледа се: на три метра от тях имаше пейка.

— Може ли да поседнем за момент? — попита и закуцука към нея. — Вчера си навехнах глезена.

Инспекторката я последва и приседна в противоположния край на пейката. Както Алекс беше допуснала от самото начало, езикът на тялото й направо крещеше: „Давай да приключваме!“ Хората проявяваха склонност да се застояват по-дълго, ако ги накараш да седнат. Точно по тази причина всяко място, на което се събираха повече хора, правеше всичко възможно да отдели кътче за кафене или ресторант.

— Прегледах отново бележките си от сеансите с Рут. Търсех нещо, което съм пропуснала, някакъв знак, който да подсказва намеренията й, но не открих нищо. Освен…

Алекс замълча и за пръв път долови намек за интерес от страна на събеседницата си.

— Освен може би факта, че тя реагираше твърде бавно на лечението. Не полагаше почти никакви усилия, за да напредва. Да, конкретният метод не предполага срокове, в които може да се забележи ефектът му, но като се замисля от днешна гледна точка, тя сякаш дори се съпротивляваше на цялостния процес.

— Ясно.

Мамка му, ама че костелив орех. Алекс наклони глава настрани.

— Смятате, че съм се провалила с Рут, нали?

Мълчание.

— Ще ми позволите ли да споделя мнението си по въпроса или за вас той е приключен?

Инспекторката сви рамене и продължи да се взира право напред. Но фактът, че все още не се беше запътила към колата си, подсказваше на Алекс, че събеседницата й все пак изпитваше някакво, макар и минимално любопитство. Имаше причина да продължава да седи на пейката.

— Психиатричната общност не гледа на травмираните хора по начина, по който гледа на тях останалата част от обществото. Вземете за пример себе си; вие смятате, че Рут може да тръгне на психотерапия и така нормалността й да бъде възстановена в рамките на някакъв фиксиран срок: за жертва на изнасилване — четири месеца, човек с биполярно разстройство — десет месеца, насилвано от родител дете — две години. Не става така.

Алекс стрелна с очи инспекторката: споменатите травми не бяха предизвикали у нея никаква реакция. Явно при нея болката извираше от другаде.

— Като психиатър аз приемам, че хората се пречупват. От психологическа гледна точка всеки от нас бива наранен в определени моменти, обикновено след тежка загуба — тя вдигна очи към гроба на някакъв непознат Артър и преглътна храбро. — После се борим с всички сили и се връщаме към живота. Никога не можем да се върнем в първоначалното си състояние, но все пак се възстановяваме, доколкото е възможно.

— Кой е погребан там? — попита инспекторката. Никаква тактичност, никакво извинение за директния въпрос.

Алекс дълбоко въздъхна.

— Нали видяхте снимката на писалището ми? Преди три години семейството ми загина при автомобилна катастрофа — при последните думи гласът й се пречупи. Ясно долови силния дискомфорт на събеседницата си. Вдигна глава и също се загледа някъде в далечината. — Скръбта причинява странни неща на хората — стори й се, че отново долови реакция. Всеки отклик на манипулацията само изостряше апетита й за още, а и в арсенала й имаше още много оръжия. — Не смятам, че е възможно човек напълно да се възстанови от подобна загуба.

Тъмнокосата жена не изрази никаква подкрепа на това твърдение, но Алекс не се отказа.

— Бях много млада, когато изгубих и сестра си.

Инспекторката сякаш настръхна — чудесно, явна реакция.

Напипваха вярната посока.

— Бяхме много близки, направо най-добри приятелки. Разликата ни беше само две години.

Липсата на какъвто и да било отговор или насърчение беше вбесяваща. Алекс прецени, че трябва да добави към историята още нещо, с което събеседницата й лесно да се идентифицира.

— Когато тя се удави, сънят ми рязко се влоши. Не спях повече от три-четири часа на нощ. Преглеждаха ме, правиха ми всякакви изследвания, наблюдаваха ме всякакви лекари. За мое съжаление диагнозата звучеше много убедително, но лечение нямаше.

Всъщност Алекс спеше като бебе по седем часа на нощ, но беше седяла в беемвето, паркирано пред дома на инспекторката достатъчно дълго, за да се увери, че сънят на Ким Стоун беше далеч от подобно спокойствие.

— Съжалявам. Не знам защо ви занимавам с тези неща. Сигурна съм, че бързате да се приберете у дома при семейството си.

Тъмнокосата жена само сви рамене. Не участваше в разговора по никакъв начин, но и не ставаше от пейката. Алекс се засмя тъжно и с престорено притеснение заусуква колана на шлифера си.

— Понякога и психиатрите имат нужда да си поприказват с някого. Загубата променя всекиго. Аз например се научих да запълвам безкрайните дни, като върша нещо полезно. Водя си бележки, чета и правя проучвания, ровя се в Интернет, но нощем понякога ме изпълва усещането, че никога няма да се съмне отново.

Леко кимване. Всяка реакция, колкото и малка да беше, даваше нова информация на Алекс.

Тя забеляза как поведението на събеседницата й едва забележимо се промени. Тялото й все така оставаше леко превито, сякаш затворено — подобно на увит във фолио сандвич. Може би просто се пазеше от поривите на хапещия вятър тук на хълма, но Алекс не смяташе така.

Е, какво пък, риск печели, риск губи.

— А мога ли да попитам вие при кого…

— Приятно ми беше да си побъбрим, докторе. До скоро.

Пред очите на Алекс инспекторката стана, тръгна към колата си, качи се в нея и отпраши.

Терапевтката се усмихна, извади камъчето от обувката си и пое отново нагоре по хълма. Припряното бягство на следователката разкриваше толкова, колкото би разкрил един продължителен терапевтичен сеанс. Алекс беше научила много и лека-полека започваше да преценява истински качествата на съперницата.

Главен инспектор Ким Стоун не притежаваше никакви умения за общуване и беше социално неадекватна. Липсваха й елементарни маниери, които, ако не присъстваха естествено, при добро желание можеха лесно да бъдат заучени. Беше мотивирана и интелигентна. Не беше изключено да е била сексуално насилвана, но нямаше съмнение, че е преживяла някаква трагедия, свързана със загуба на близък.

Физическият контакт й беше противен и тя не се интересуваше дали околните се засягат от това.

Алекс стигна гроба, към който инспекторката се беше запътила. Прочете надписа и не успя да скрие задоволството си.

Разрешаването на всяка загадка изискваше методично следване на определена логика. Най-напред желание да се заловиш със задачата, последвано от осъзнаване на мащаба на поетото предизвикателство. След това беше необходима силна концентрация, която да доведе до евентуален напредък, както и пълно отдаване на стремежа към постигане на поставената цел.

А накрая — най-вълнуващата част: моментът, в който следващата ти стъпка се оказва определяща за разрешаването на цялата задача.

Алекс прочете още веднъж гравираните със златно букви и разбра, че е открила ключа към загадката.