Лусинда Райли
Сестра на луната (4) (Историята на Тиги)

2.

През дебелите завеси не проникваше никаква следа от дневна светлина, когато затърсих с ръка ключа на лампата, за да видя колко е часът. За моя изненада беше почти осем — доста се бях успала, като се има предвид, че обикновено ставах в шест, за да нахраня животните. Станах от огромното легло, прекосих стаята, за да дръпна завесите, и ахнах възхитена от великолепния пейзаж, който се разкри през прозореца.

Хижата се намираше на хълм с изглед към тясна долина. Склонът се спускаше плавно до тясна, лъкатушеща рекичка на равното дъно на долината и се издигаше отново от другата страна към планинска верига със сняг като захарна глазура по върховете. Целият пейзаж блестеше, покрит със скреж под изгряващото слънце, и отворих наскоро боядисания прозорец, за да вдишам глътка планински въздух. Имаше свеж аромат, със съвсем лек намек за есенна торфена почва и разлагащи се опадали листа, които щяха да подхранят новата растителност следващата пролет.

Единственото, което исках, беше да изтичам навън и да се изгубя в това великолепно чудо на природата. Навлякох си дънките и пуловера, добавих зимното си яке, шапката и топлите си ботуши и слязох долу при входната врата. Беше отключено, така че пристъпих навън, за да се насладя на приказния земен рай, ширещ се пред мен, като по чудо недокоснат от хората и техните градежи.

— Всичко това е мое — прошепнах, вървейки по острата, заскрежена трева в предния двор. Чух шумолене от дърветата вляво и видях млада сърна с големи, остри уши, дълги мигли и червеникавокафява козина, покрита с петна, да скача леко между тях. Макар заграждението за елени на Маргарет да беше голямо и да наподобяваше възможно най-добре естествения им хабитат, докато елените се излекуват, все пак си беше заграждение. Тук, в Кинеърд, елените имаха хиляди акри, където да скитат, диви и свободни, макар все още да бяха изложени на опасност от хищници от човешкия род, вместо някогашните им естествени врагове.

Нищо в природата не беше в безопасност, помислих си, дори хората, самозваните владетели на земята: в своята арогантност вярвахме, че сме недосегаеми. Но бях виждала безброй пъти как един силен вятър, пратен от боговете в техните небеса, можеше да унищожи хиляди от нас с един удар, когато дойде ураган или цунами.

По средата на пътя надолу по хълма спрях пред бърз поток, придошъл от снощните дъждове. Вдишах въздуха и се огледах.

Мога ли да поживея тук?

Да, да, да! — отвърна душата ми.

Но дори за мен тоталната изолация беше крайност: Кинеърд наистина беше друг свят. Знаех, че сестрите ми биха казали, че съм луда да се крия тук, че трябва да прекарвам повече време с хора — за предпочитане подходящи мъже — но не това караше сърцето ми да пее. Сред природата се чувствах жива, сетивата ми се изостряха и сякаш се издигах над земята и ставах част от вселената. Знаех, че тук, в Кинеърд, онази вътрешна част от мен, която криех от света, можеше да разцъфти и да расте, когато се будех всяка сутрин сред безценния дар на тази вълшебна долина.

— Какво мислиш за идването ми в Кинеърд, Татко? — попитах небесата над мен, изпитвайки непреодолимо желание да установя онази жизненоважна, невидима връзка с човека, когото обичах най-много от всичко на света. Но отново говорех само на въздуха, и във физическо, и в духовно отношение, и това ме разстройваше дълбоко.

На няколкостотин метра от хижата се озовах на един скален зъбер, откъдето погледнах надолу към склон, покрит с гъсти дървета. Мястото беше изолирано, но когато слязох по склона, за да го огледам, се оказа лесно достижимо. Това беше идеалното място за ограждение за Моли, Игор, Поузи и Полсън — четирите диви котки.

Прекарах известно време в обхождане на мястото и се уверих, че залесеният склон отзад ще осигури усещането за сигурност, от което се нуждаеха дивите котки, за да се почувстват достатъчно спокойни, за да излязат навън, и накрая да започнат да се размножават. Беше само на десет минути от хижата и къщичките наоколо — достатъчно близо, за да мога да им нося дневните дажби, дори в дълбоката зима. Доволна от избора си, тръгнах обратно по склона към неравната, тясна пътека, която очевидно служеше за придвижване през долината.

Тогава чух шума на двигател, приближаващ към мен, обърнах се и видях Кал, който се бе навел през прозореца на ленд роувъра с изписано на лицето си облекчение.

— Ето те къде си! Къде беше? Берил приготви закуската отдавна, но като отиде да те потърси в стаята ти, я намери празна. Беше убедена, че нощеска те е взел Безразсъдния Мактавиш, призракът на хижата.

— Олеле, толкова съжалявам, Кал! Беше толкова хубава сутрин, че излязох да се разходя. Освен това намерих идеалното място за жилище на дивите котки. Ей там, долу е — посочих склона.

— Значи си е струвало да объркаш Берил и закуската й! А и няма лошо малко да се постресне, да изпита малко силни усещания, ако разбираш какво имам предвид — намигна ми Кал. — Разбира се, проблемът е, че тя се има за истинската господарка на хижата, и не мога да отрека, че в много отношения е така. Качвай се и ще те закарам обратно.

Качих се и потеглихме с клатушкане.

— Тия пътища стават опасни, като завали сняг — отбеляза Кал.

— Цял живот съм живяла в Женева, така че поне съм свикнала да карам по сняг.

— Това е добре, защото тука ще има много сняг, и то с месеци. Виж — посочи Кал, — ей там, зад ручея в онази брезова горичка спят на закрито елените нощем.

— Това не изглежда като място, което осигурява достатъчно защита — казах аз, гледайки редките дървета.

— Да, това е проблемът. Повечето естествени гори в долината вече ги няма. Започваме да залесяваме, но ще трябва да ги оградим, иначе елените ще изядат малките дръвчета. С голяма работа се е захванал новият господар. Ох, Берил, недей така! — От ленд роувъра се чу стържене, когато Кал се опита да смени скоростта. Колата се разтресе за няколко секунди и отново тръгна плавно.

— „Берил“? — повторих.

— Да — засмя се той, — кръстена на самата ни икономка; туй Ленди е яко като стари ботуши и на него може да се разчита, въпреки малките спънки.

Когато с Кал се върнахме в хижата, се извиних пространно на човешката Берил за изчезването си преди закуска, след което се почувствах длъжна да преглътна сандвичите с „Мармайт“^[1], които ми беше направила — „вместо закуската, която не изяде“. А определено не бях фен на „Мармайт“.

— Не мисля, че тя ме харесва — промърморих на Кал, когато тя излезе от кухнята, а той ми помогна, като изяде два от сандвичите.

— А-а, Тиг, горката жена просто е стресирана — каза мъдро Кал, докато огромната му челюст унищожаваше сандвичите. — А сега, кой влак смяташ да вземеш? Има един в 3:29, но ти си решаваш.

Телефонен звън наруши тишината, после спря. Преди да успея да отговоря на Кал, Берил се върна в кухнята.

— Господарят иска да говори с теб, Тиги. Удобно ли е сега? — попита тя.

— Разбира се. — Вдигнах рамене към Кал и последвах Берил по задния коридор до една стаичка, която очевидно служеше за офис.

— Ще те оставя сама — каза тя и посочи слушалката, която лежеше на бюрото. Вратата се затвори зад нея.

— Ало? — казах в слушалката.

— Здравей, Тиги! Извинявам се, че няма да мога да дойда при теб в Кинеърд. В болницата изникнаха няколко спешни случая.

— Няма проблем, Чарли — излъгах, макар да бях разочарована.

— Е, какво мислиш за Кинеърд?

— Мисля… че това е едно от най-невероятните места, които съм виждала. Направо ти спира дъхът, Чарли! О, и между другото, мисля, че намерих идеалното място за дивите котки.

— Наистина ли?

— Да. — Обясних в коя част на имението се намира и защо съм го избрала.

— Ако смяташ, че това е правилното място, Тиги, съм сигурен, че е така. А какво реши — ще дойдеш ли с тях в имението?

— Ами… тук много ми харесва — казах аз с усмивка. — Всъщност направо обожавам това място!

— И би могла да поживееш там за известно време?

— Да — отговорих без колебание. — Определено.

— Ами тогава, това е… фантастично! Кал особено много ще се зарадва. Осъзнавам, че още не сме обсъдили парите и условията, но какво ще кажеш да ти пратя предложението по имейл? Да речем три месеца начален период?

— Да, това добре, Чарли. Ще прочета имейла и ще отговоря.

— Страхотно! Очаквам следващия път лично да те разведа, но се надявам Берил да се е погрижила да се чувстваш удобно в хижата.

— О, да, определено.

— Добре. Ами тогава ще пратя онзи имейл и ако се съгласиш да дойдеш да работиш в Кинеърд, може да пристигнеш с котките в началото на декември.

— Звучи перфектно.

Сбогувахме се и затворих, питайки се дали бях взела най-доброто или най-лошото решение в живота си.

След като благодарих на Берил за гостоприемството й, Кал ме заведе да огледам набързо семплата, но очарователна къщичка, в която щях да живея заедно с него, ако приемех позицията. После се качихме на ленд роувъра „Берил“ и потеглихме към гара Тейн.

— И какво стана, ще дойдеш ли с котките, или не? — попита ме направо Кал.

— Да, ще дойда.

— Слава богу! — Кал удари волана с ръка. — Тия котки са последното, дето ми трябва сега, с всичката работа, която имам да върша.

— Ще пристигна заедно с тях през декември, което значи, че трябва да започнеш със строежа на заграждението им.

— Аха, и ще ми трябват доста съвети от теб за това, Тиг, но е страхотна новина, че ще идваш. Сигурна ли си, че ще се справиш с изолацията? — попита той, докато се клатушкахме по пътя след имението. — Не е за всеки.

В този момент слънцето реши да се покаже иззад облаците и да озари долината под нас, обгърната от ефирна мъгла.

— О, да, Кал — отвърнах с усмивка и усетих как в мен се надига вълнение. — Знам, че ще се справя.