Лусинда Райли
Сестра на луната (26) (Историята на Тиги)

24.

Мадрид

Юли 1936

Две години по-късно

— Какво се е случило? — Лусия запали цигара и се отпусна на възглавниците, огрени от слънчевите лъчи, блестящи през прозореца в стаята им.

— Имало е преврат в Мароко — каза Менике, без да вдига поглед от вестника си. — Говори се, че въстанието ще се разпространи тук всеки момент. Може би трябва да напуснем Испания, докато можем.

— Какво въстание? Срещу какво? — намръщи се Лусия.

Той въздъхна тежко. Беше направил всичко по силите си да й обясни за деликатната ситуация в Испания, но Лусия нищо не разбираше от политика. Дните й бяха заети с танци, пушене, правене на любов и ядене на любимите й сардини, в точно този ред по важност.

— Франко иска да превземе Испания с армията си — обясни й търпеливо той. — Иска да направи Испания фашистка държава, като нацистите в Германия.

— Толкова ми е досадна тази политика, Менике, кого го интересува? — прозя се тя и се изтегна, а малките й юмручета се удариха в лицето му.

— Мен ме интересува, а би трябвало да интересува и теб, pequeña, защото има влияние върху всичко, което правим. Трябва да помислим дали да не идем в Португалия по-рано — така или иначе скоро имаш представление там. Боя се, че Мадрид ще бъде в центъра на каквато борба започне. Може да има насилие.

— Не мога да отида в Португалия, докато още има представления в „Колизеум“. Хората се редят с часове за билети. Не мога да ги разочаровам.

— Е, ако нищо не се промени, ще заминем веднага след това. Да се надяваме да не е прекалено късно — измърмори Менике, докато ставаше от леглото.

— Няма да ми навредят, аз съм любимката на Испания — извика след него Лусия. — Може после да короноват мен за кралица!

Менике завъртя очи, докато си търсеше ризата и панталоните сред бъркотията в стаята й. За жалост не можеше да не се съгласи за славата й. Не само че бе постигнала невероятен успех в Мадрид, а и след като прие главната роля в най-скъпия испански филм, правен някога, вече нямаше човек в Испания, който да не знае името й.

— Връщам се в апартамента си за малко мир и тишина — каза той и я целуна. — Ще се видим по-късно. — Той излезе от стаята на Лусия и тръгна по общия коридор на апартамента, където се спъна във вчерашното кафе, което Лусия бе оставила в средата на пода. — Вбесяващо — измърмори той и попи разлятото с кърпичката си.

Лусия не само живееше в личния си хаос, но и в къща с постоянно променящи се съквартиранти — някои бяха роднини и приятели, други просто последователи, които се въртяха около нея. Може би беше просто заради начина, по който бе отгледана — първо в голямо семейство в Сакромонте, после години в сплотеното общество на Барио Чино. Лусия сякаш винаги имаше нужда от хора около себе си.

— Страх ме е да съм сама — веднъж му призна тя. — Тишината, тя ме плаши.

Е, него не го плашеше — след две години и половина с Лусия само го радваше.

Влизайки в тишината на собствения си апартамент, Менике въздъхна от облекчение и се зачуди за стотен път какво щеше да се случи с него и Лусия. Очевидно цяла Испания, включително самата Лусия, чакаше той да се ожени за нея. Но той още не я бе попитал. Бяха се разделяли многократно, когато Лусия избухваше заради липсата на предложение за брак. Всеки път той я оставяше и душата му се изпълваше с успокоение, че се е измъкнал от въртележката на връзката си с нея, кариерата й и откачения й начин на живот.

— Невъзможна е! — казваше си той. — Само светец би могъл да се оправи с нея!

Но след няколко часа в мечтания покой той се успокояваше.

След още няколко часа закопняваше за нея, докато не допълзеше обратно да я моли за прошка.

— Да, ще ти купя пръстен — казваше той, когато Лусия стоеше пред него с пламнали очи, и после правеха любов жадно, страстно, и двамата облекчени, че болката от раздялата е свършила. Всичко оставаше спокойно, докато Лусия отново не изгубеше търпение и цикълът се повтаряше.

Защо не можеше да направи тази последна стъпка, Менике не знаеше. Също такава загадка беше за него защо не можеше да си тръгне веднъж и завинаги. Дали беше суровото сексуално привличане, което изпитваше при мисълта за нея? Или сублимният й талант, който му действаше като афродизиак, когато гледаше представленията й? Беше всичко в нея — само до това заключение можеше да достигне. Тя беше просто… Лусия. Понякога се чувстваше сякаш двамата бяха хванати във вечно paso doble, от което никога не можеха да се измъкнат.

— Това не е любов, а пристрастяване — промърмори Менике, мъчейки се да се съсредоточи върху мелодията, която композираше. Не можеше да се концентрира, а това, помисли си той, беше още един проблем: връзката му с Лусия заемаше цялото му време, което не му оставяше въздух за собствената му кариера. Когато получи предложението за работа в Лисабон, тя дори не го попита дали иска да дойде с нея, а просто прие за даденост, че ще го направи.

— Може би трябва да остана — каза той на китарата си. — Да я оставя да си отиде.

Тогава погледна през прозореца и видя смущаващата гледка на въоръжени войници, маршируващи по улицата под него. Ако в Испания избухнеше гражданска война, това би било опасен момент за раздяла, а и освен това групичката танцьори и музиканти на Лусия не знаеше нищо за реалния свят извън фламенкото. Сигурно щяха да се озоват в затвора или да бъдат разстреляни, защото са казали нещо погрешно.

Но това негов проблем ли беше? Ако беше, значи той го бе направил такъв.

Менике се прозя. Бяха се върнали чак в малките часове от партито след разпродаденото представление на Лусия снощи. Той внимателно остави китарата си на масата, изпъна се на дивана и затвори очи. Но макар да не бе изтощен, не можеше да заспи. Беше изпълнен с усещане за предстояща катастрофа.

* * *

— Какъв е всичкият този шум навън? — попита го Лусия, когато той влезе в съблекалнята й в „Колизеум“ на следващата вечер.

— Това е тежка артилерия, Лусия. — Менике се заслуша в тътена и страхът скова сърцето му. — Боя се, че бунтът е започнал.

— Театърът е още празен, а е почти време за началото на представлението. Казаха ми, че днес всички билети са разпродадени.

— По улиците не е безопасно, Лусия. Благоразумните хора си стоят по домовете. Много от онези, които дойдоха, вече са си отишли. Трябва да решим дали да отменим представлението и да се приберем, докато още можем. Все пак е последното, а утре заминаваме за Лисабон…

— Никога в живота си не съм отменяла представление и никога няма да го сторя! Дори да ме гледат само чистачките. — В пълен сценичен грим лицето й блестеше още по-силно от обикновено. — Никоя армия на пайос няма да ме спре да танцувам! — настоя тя.

Докато говореше, звукът на силна експлозия отнякъде в града разтресе здравите стени на театъра. Шепа прах от бялата мазилка се посипа по гарвановочерната коса на Лусия и тя се хвана за Менике в паника.

— Ай, Dios mío! Какво става навън?

— Смятам, че Франко и националистите се опитват да превземат града. Армейският гарнизон е толкова близо до театъра… сериозно, Лусия, трябва да тръгнем сега и да заминем за Лисабон, докато още можем.

Останалите от трупата бяха започнали да се събират в съблекалнята с изписан по лицата им ужас.

— Може би вече е късно да тръгнем, Менике — каза Хосе, който дочу разговора им. — Току-що погледнах навън и навсякъде търчат хора. Пълен хаос е! — Той се прекръсти по навик.

Чили си проправи път през неспокойното множество и хвана ръцете на Лусия с уплашено лице.

— Лусия, Росалба е сама в апартамента. Знаеш, че днес остана вкъщи заради изкълчения си глезен! Трябва да отида при нея, може да е в ужасна опасност!

— Не можеш да излезеш навън! — Себастиан, китаристът, хвана ръката на Чили, за да го успокои. — Росалба е разумна жена, ще остане където е, в апартамента. Ти по-добре стой тук и иди при нея сутринта.

— Трябва да отида при нея сега! Пазете се тази нощ и с Божията воля ще се срещнем отново в този живот. — Чили бързо целуна Лусия по двете бузи и излезе тичешком от съблекалнята.

Всички от куадрото стояха заедно, още шокирани от внезапното заминаване на Чили. Менике прочисти гърло.

— Трябва да намерим убежище. Някой знае ли дали тук има мазе?

На вратата на съблекалнята се появи жена с метла и с изопнато лице.

— Сеньора, можете ли да ни помогнете?

— Да, сеньор, ще ви покажа входа за мазето. Може да се скрием там долу.

— Е, добре — каза Менике, а звукът от стрелба навън накара групата в съблекалнята отново да подскочи от страх. — Хайде, всички, вземете каквото можете и да тръгваме надолу. След вас, сеньора.

След като събраха всичко, което можеха да спасят, жената с метлата поведе куадрото към вратата на мазето. Извади от един шкаф в коридора две кутии свещи и кибритени клечки.

— Всички ли са тук? — подвикна Менике.

— Къде е татко? — попита в паника Лусия и го затърси с очи.

— Тук съм, querida — чу се глас от стълбите към салона. Хосе се появи с ръце, пълни с бутилки. — Отидох до бара във фоайето за провизии.

— Побързай! — подкани го Менике, когато поредната експлозия разтресе стените и лампите по коридора примигнаха и изгаснаха. Набързо запалиха свещи и ги раздадоха от ръка на ръка.

— Сега слизаме в el inferno — пошегува се Хосе и вдигна бутилка до устата си, докато слизаха надолу.

— Как може да е толкова студено тук, когато въздухът горе е толкова топъл? — попита Лусия, докато се настаняваха колкото можеха по-удобно във влажното мазе.

— Поне тук сме в безопасност — каза Менике.

— Ами Чили? — попита Ел Тигре, който крачеше напред-назад, неспособен да се задържи на едно място. — Той отиде там, навън, може би към смъртта си!

— Чили е brujo — каза Хуана. — Шестото му чувство ще го пази…

— Да, може би, ами ние? Ще бъдем хванати в капан тук долу, сградата ще падне върху нас! — нададе вой Себастиан.

— А може и брендито да не стигне за всички — добави Хосе и остави дрънчащите бутилки на пода.

— Ето докъде стигнаха нещата — поклати глава Ел Тигре. — Всички ще умрем тук и ще бъдем забравени.

— Никога! — възкликна трепереща Лусия. — Аз никога няма да бъда забравена!

— Ето, сеньорита, трябва да се стоплите. — Жената с метлата свали тънката си престилка и я заметна като шал на голите рамене на Лусия.

— Gracias, сеньора, но имам по-добър начин да се стопля…

Половината й изречение бе заглушено от експлозия, която сякаш беше точно над тях.

— Señores y señoras — извика Лусия, за да я чуят, и вдигна ръце над главата си. — Докато тъпите пайос взривяват този красив град, ние, gitanos, ще танцуваме!

* * *

От всички спомени за неговата Лусия, които Менике щеше да пази в бъдещето, часовете, които прекараха затворени в мазето на театъра „Колизеум“, докато разрухата на Испания започваше, бяха най-ярките.

Тя накара ужасеното куадро да се изправи и настоя мъжете да вдигнат китарите си, а жените да затанцуват. Докато националистите нападаха армейския гарнизон, шумът от стрелбата бе заглушен от дузина gitanos, празнуващи с древното си изкуство, с една-единствена чистачка за публика.

В четири сутринта градът утихна и куадрото, изпълнено със страх, въодушевление и алкохол, донесен от Хосе, се отпусна на пода и заспа.

Менике се събуди пръв, замаян от ефектите на прекалено многото бренди. Трябваше му известно време да се сети къде се намира, понеже беше тъмно като в рог, а когато се посъвзе, потърси опипом свещите, които бе прибрал в сакото си предната вечер. Запали една и видя, че всички още спят, а главата на Лусия бе облегната на рамото му. Внимателно я премести да легне на сакото му, взе свещта и все още дезориентиран, потърси вратата за нагоре. Трябваше да събере целия си кураж, за да я бутне да се отвори, знаейки, че ако не успееше, значи всички в мазето вече бяха живи мъртъвци, погребани под останките на театъра над тях.

За щастие тя се отвори лесно и той влезе в коридора към съблекалните. Единствената следа от насилието през нощта беше малко изкъртена мазилка по тавана. Менике отправи благодарствена молитва и тръгна по коридора, докато не стигна вратата за персонала. Отвори я бавно и погледна навън.

Въздухът беше прашен от безкрайните експлозии, а обикновено оживеният град бе потънал в зловеща тишина. Той вдигна поглед и видя по сградата отсреща белези от куршуми и гранати; прозорците й бяха изпочупени. Менике сподави риданието си. Знаеше, че това е началото на края за любимата му Испания.

Той се върна в мазето зашеметен и погледна спокойно спящото куадро.

— Жадна съм — каза Лусия, когато той я разтърси леко, за да я събуди. — Къде сме?

— В безопасност сме, pequeña, а това е най-важното. Ще ида горе в бара и ще видя дали мога да намеря вода.

— Не ме оставяй! — Лусия се хвана за него и впи нокти в кожата му.

— Тогава ела с мен и ми помогни.

Двамата се изкачиха по стълбите към театъра и под светлината на свещите си намериха пътя зад сцената, през пустия салон и към бара.

Лусия натрупа шоколади върху кутиите, които Менике бе напълнил с кани вода.

— Всичко това, безплатно! — възкликна тя, очевидно радостна въпреки обстоятелствата, докато тъпчеше в устата си скъпи шоколади.

— Знаеш, че можеш да си купиш колкото поискаш шоколад, нали?

— Да, но не в това е смисълът — сви рамене тя.

Долу в мазето останалите бяха започнали да се разбуждат и да преценяват къде се намират те и Испания тази сутрин.

— Трябва да заминем за Лисабон при първа възможност — обяви Лусия. — Как можем да стигнем дотам? Има ли влакове?

— По-важното е къде ще намерим документи, за да минем границата? — попита Менике.

— И как мога да се добера до апартамента, за да взема парите, които скрих под дъските на пода? — изсумтя Хосе.

Накрая се реши Менике и Хосе да излязат и да се опитат да се доберат до апартаментите си, за да вземат от каквото имат нужда, оставяйки другите на сравнително безопасно място.

— Ще дойда с вас — заяви Лусия. — Не мога да пристигна в Лисабон без гардероба си.

— Няма да има място за това, Лусия. Не, ти стой тук и се дръж прилично. Никой няма да излиза, освен мен и Хосе, ясно?

— Да — съгласиха се в хор обитателите на мазето.

Менике и Хосе излязоха на улицата и Хосе видя онова, на което Менике вече бе станал свидетел.

— Какво са направили? — попита с ужас той, докато бързаха надолу по улицата, където бяха излезли малцина други зашеметени жители. — И на чия страна сме?

— На нашата, Хосе, на нашата. А сега да се доберем до апартамента.

Благодарейки на Бога, че живееха само на няколко пресечки, Хосе отиде да вземе документите на куадрото, чувалчето си с песети и две от роклите на Лусия, а Менике — да проведе същото упражнение в собствения си апартамент.

След като събра каквото можа, Менике погледна през прозореца и видя, че улиците долу са още празни, така че по някакъв вътрешен импулс грабна ключовете от колата си и тръгна към апартамента на Чили и Росалба, който беше на десет минути с кола. Измина не повече от триста метра, преди да види военната блокада на пътя. Макар да се терзаеше, че не можа да провери дали приятелите му са добре, той знаеше, че Лусия го чака в театъра и затова направи бърз обратен завой и измина краткия път до апартамента на Албайсин, молейки се да успее да премине. Когато пристигна, Хосе слезе, залитайки, по стълбите с всичко, което можеше да носи, и натовариха нещата на задната седалка.

— Скрий всичко ценно в дрехите си, в случай че ни спрат.

Хосе го направи, но сложи голямата торба песети между краката си на седалката.

— Дори аз не мога да побера това в панталоните си — завъртя очи той.

Тръгнаха по улицата, но изминаха само няколко метра, преди да видят армейски камион да идва по една пресечка. Някой вдигна ръка от камиона и Менике спря колата.

— Buenos dias, compadre. Къде отивате? — попита офицер в униформа, когато слезе от камиона и се доближи до колата.

— В театъра, да вземем семейството, което остана затворено там по време на неприятностите снощи — обясни Менике.

Мъжът погледна в колата и очите му се фиксираха на торбата между краката на Хосе.

— Слезте от колата веднага!

И двамата пътници го направиха под насочения към гърдите им пистолет на войника.

— Дайте ми ключовете. Взимам колата ви за военно ползване. Сега се махайте.

— Но… дъщеря ми е Лусия Албайсин! — извика Хосе. — Тя трябва да получи дрехите за представлението довечера.

— Довечера няма да има представление — каза войникът. — Ще наложим вечерен час до залез.

— Но колата, майка ми е стара и болна и…

Войникът бутна дулото на пистолета си в гърдите на Хосе.

— Млъквай, gitano! Нямам време да се разправям. Тръгвай или ще те застрелям на място!

— Ела, Хосе — каза Менике. — Gracias, capitan, viva la república!

Той хвана Хосе под ръка и го завлече по-далече от колата, без да смее да погледне обратно към войника, докато не се скриха зад ъгъла. Когато излязоха от полезрението на войниците, Хосе се свлече на колене и заплака.

— Всичко, което имахме! Всичко ни взеха!

— Глупости! Измъкнахме се живи.

— Двайсет хиляди песети, двайсет хиляди…

— Ще ги спечелиш наново сто пъти повече. Сега ставай и да се връщаме в театъра, за да измислим как да напуснем Испания.

Всички се стълпиха около тях, когато се върнаха в мазето на театъра. Хосе още плачеше безутешно.

— Трябваше да оставя парите, където бяха — изстена той — или да ги сложа в банка…

— На твое място не бих се притеснявал — каза Ел Тигре. — Утре по това време песетата ще има не повече стойност от една песъчинка на плажа.

Лусия хвана ръката на Менике.

— Донесе ли ми роклите?

Той й се намръщи.

— Не, но се опитах да потърся Чили.

Лусия изглеждаше засрамена за момент.

— Намери ли го?

— Не беше възможно да стигна до апартамента му. Има прекалено много войници по улиците. Сега можем само да планираме собственото си бягство и да се надяваме Чили да успее да ни последва в Лисабон по-късно.

— Ще вървят ли влаковете? — попита го тя.

— Дори да вървят, нямаме пари да си платим пътя до Португалия.

— Тук трябва да има сейф — намеси се Себастиан. — Горе в офиса, винаги са там.

— А вие откъде знаете това, сеньор? — изгледа го със съмнение Лусия.

— Просто инстинкт — отвърна невинно той.

— А ако има сейф, откъде ще разберем как да го отворим?

— Мисля, сеньорита, че инстинктът ми може отново да ни покаже начина.

Себастиан бе пратен горе с дамата с метлата, чието име се оказа Фернанда и която знаеше точно къде се намира сейфът, докато другите обсъждаха най-добрия начин да избягат от поразената столица.

— А какво ще стане с онези, които останат? — поклати глава Лусия. — Ай! Страната ни се самоунищожава! Ами мама? Ами братята ми и семействата им?

— Ако намерим начин да избягаме, може да пратим някой да ги вземе.

Фернанда се върна с доволния на вид Себастиан, който извади дебела пачка банкноти и голяма шепа монети от джобовете си.

— За жалост явно са ходили до банката вчера, но поне имаме предостатъчно за билети, за да се измъкнем оттук — каза Себастиан.

— Въпросът е къде? И как?

Фернанда каза нещо шепнешком в ухото на Лусия.

— Тя казва, че брат й е шофьор на автобус. Има ключове, защото смяната му е рано сутринта, когато никой друг не е буден.

Цялата група се вторачи във Фернанда, която кимна.

— Къде живее? — попита Менике.

— В съседната къща — отвърна тя. — Искате ли да му кажа да си докара автобуса?

— Сеньора, може да не е толкова лесно — въздъхна Менике. — Градът е в хаос и военните може вече да са завзели автогарата.

— Не, не, сеньор, автобусът е паркиран зад ъгъла на спирката.

— Тогава моля ви, сеньора, нека дойда с вас да видя дали брат ви е готов да ни закара до границата.

— Ще поиска да му се плати — каза тя, гледайки монетите и банкнотите, натрупани на купчина на пода на мазето.

— Имаме пари, както виждате.

— Тогава ще ви заведа при него — кимна тя.

Менике и Фернанда излязоха. Върнаха се след по-малко от половин час.

— Той се съгласи — обяви Менике — и ще докара автобуса до входа за артистите, за да ни прибере.

Всички нададоха радостни викове и задушиха с прегръдки и целувки Фернанда.

— Някой ни праща благословия — усмихна се Лусия на Менике.

— Засега, но имаме да изминем дълъг път.

Фернанда им направи знак през вратата, когато автобусът спря отпред. Качиха се и първоначалната им радост от намирането на път за бягство се стопи при вида на опустошената им столица.

— Знаете ли пътя до границата? — Менике попита брата на Фернанда, чието име беше Бернардо.

— Вярвайте ми, сеньор, мога да стигна дотам и с вързани очи!

— Щом живее в съседната къща, защо сестра му не се върна в неговия апартамент снощи? — промърмори Менике, когато седна до Лусия.

— Може би в нощта, когато Мадрид горя, Фернанда се е забавлявала, както никога в живота си — усмихна се Лусия.

Пътниците на автобуса скоро замлъкнаха, докато Бернардо, мъж с дълга сива брада и къдрава коса под шофьорската си шапка, лавираше вещо между купчините откъртена зидария и дълбоките кратери, появили се по широките шосета.

— Мадрид е повален на колене от насилието и жестокостта на малцина. — Менике поклати глава. — Макар социалистката част от мен да е съгласна, че националистите трябва да бъдат победени, кой е могъл да си представи това?

— Какво значи „социалист“? — попита Лусия. Тя се беше свила на кравай с облегната на коляното му глава и затворени очи, неспособна да понесе сцените около себе си.

— Ами, сложно е, pequeña; има две страни в тази война — заобяснява Менике, докато галеше косата й. — От едната са социалистите — хора като нас, които работят здраво и искат държавата да работи по справедлив начин… а другите са националистите, които искат да върнат краля в Испания…

— Харесвах краля — веднъж танцувах пред него, нали знаеш?

— Знам, pequeña. Е, водачът на националистите е човек на име Франко, който е добър приятел на Хитлер в Германия и Мусолини в Италия… Франко иска да контролира на кого се молим, как работим, самия ни живот и вече е избил много хора, които са се опълчили срещу него.

— Никога не бих позволила на никого да ми казва какво да правя — прошепна Лусия.

— Боя се, че дори ти не можеш да се противопоставиш на човек като Франсиско Франко и армията, която контролира — въздъхна Менике. — Сега по-добре заспивай.

В способните ръце на Бернардо автобусът продължи да боботи напред. Той очевидно познаваше града като дланта си и Менике се запита кой ли ангел им е пратил Бернардо и сестра му. Не можеха и да сънуват по-безобиден на вид транспорт, който да ги прекара през границата. Скоро излязоха от града и пътят ги поведе през обширни открити полета. Бернардо избягваше селата и градчетата и караше само между земеделски земи и гори, за всеки случай.

Вече се здрачаваше, когато най-сетне стигнаха до малкото гранично градче Бадахос. Беше претъпкано с всякакви видове превозни средства и опашката пред граничния контрол се виеше като змия по главния път. Имаше автомобили и каруци, натоварени с покъщнина и теглени от уморени мулета, както и много пешеходци; жени, понесли малките си дечица, мъже, носещи най-ценните вещи.

— Защо се бавим толкова? — попита нетърпеливо Лусия. — Не виждат ли, че се опитваме да минем? — Тя стана, отиде до предната част на автобуса и натисна клаксона. Той прогърмя по улицата, стряскайки онези, които ходеха пред тях.

— Pequeña, моля те, имай малко търпение и нека не привличаме прекалено много внимание — каза й Менике и я издърпа обратно до седалката й.

Добраха се до границата чак в полунощ и Бернардо спокойно подаде документите на трупата на граничаря, който се качи на автобуса.

— Защо искате да влезете в Португалия? — попита той пътниците.

— Как, за да танцуваме! — Лусия се понесе с плавни стъпки напред.

— Съжалявам, сеньора, но заповедите са да пускаме само португалски граждани през границата днес.

— Тогава трябва да се омъжа за португалец. Може би за вас, сеньор? — усмихна му се тя.

— Тук сме, защото куадрото на Лусия Албайсин има договор за работа в Лисабон — добави бързо Менике и кимна на Хосе, който веднага извади договора. Младият граничар се вторачи в Лусия и по лицето му пролича, че я е разпознал.

— Гледах филма ви — каза той и се изчерви.

— Gracias, сеньор! — Лусия направи елегантен реверанс.

— Така че ще ви пусна да минете, но останалите трябва да се върнат.

— Но, сеньор, как мога да изнасям представления без китаристите си, танцьорите и певците си? — Лусия плесна с ръце на куадрото. — Покажете на сеньора как работим!

Хосе, Себастиан и Менике извадиха китарите си изпод седалките и незабавно засвириха, а Хуана започна да пее.

— Виждате ли? — обърна се отново към граничаря Лусия. — „Театро да Триндаде“ в Лисабон ни чака! Как мога да разочаровам този прекрасен град? Но явно няма да стане — поклати глава Лусия. — Трябва да се върна в Испания с приятелите си. Не мога да отида без тях. Шофьор, обръщай автобуса!

Бернардо запали двигателя, а Лусия тръгна обратно към седалката си.

— Добре, добре, ще ви пусна да минете. — Граничарят изтри потта от челото си. — Но ще запиша в регистъра, че сте преминали вчера, иначе ще имам проблеми с началника.

— О! Сеньор! — Лусия се обърна и отправи към него ослепителна усмивка, след което се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Толкова сте мил! Благодарим ви, Португалия ви благодари и трябва да дойдете до сценичния вход, за да ви дадем билети за представлението тази седмица.

— Мога ли да доведа майка ми? — попита граничарят. — Тя много хареса вашия филм.

— Но разбира се! Доведете цялото си семейство!

Младежът слезе от автобуса изчервен до уши и Бернардо затвори вратите.

— Карай, Бернардо! — каза Менике, когато видя друг граничар с шапка с гребен да се доближава до новия им приятел, който им махаше да продължат.

На пет или шест километра от границата Бернардо вкара автобуса в едно поле, направи остър ляв завой и спря пред малка селска къща. Той се приведе над кормилото, а Фернанда отиде да се погрижи за него.

— Бернардо казва, че му стига толкова и не може да кара повече. Ще останем тук за през нощта.

— Болен ли е? — попита загрижен Менике.

— Не, казва, че е прекалено стар за такова вълнение — отвърна Фернанда.

— Къде сме? — Лусия се изправи и се огледа объркана.

— Това е домът на братовчед ни — обясни Фернанда.

Всички слязоха от автобуса, а на входа на къщата се появи сънен мъж на средна възраст с жена си и децата си, които зяпнаха изумени жените, все още облечени в роклите за фламенко. Бернардо обясни ситуацията на братовчед си и макар да минаваше три сутринта, скоро цялата трупа седеше в къщата и ядеше пресен хляб, сирене и маслини, прясно набрани от дърветата.

— Изглежда като парти, но знам, че не е — каза Лусия, без да се обръща към никого. Запали цигара, когато трупата приключи с вечерята. Хосе беше необичайно тих — несъмнено още не можеше да преживее загубата на скъпоценните си песети.

Накрая куадрото се настани върху одеяла навън в полето около малък лагерен огън, Лусия легна в прегръдките на Менике и се вгледа в ярките звезди по черното небе над нея.

— На това място можеш да повярваш, че случилото се в Мадрид снощи е било само лош сън — въздъхна Лусия. — Всичко си е съвсем същото.

— Е, нека се молим един ден да можем да се върнем.

— Ако ли не, просто ще живеем във фермата с братовчедите на Фернанда и ще танцувам, докато бера маслини. Някак стигнахме дотук.

— Така е — кимна Менике.

— Всички, освен Чили, разбира се. — Лусия прехапа устна. — Ще го видим ли отново?

— Не мога да кажа. Можем само да споменаваме него и Росалба в молитвите си.

— А какво мислиш, че ще се случи с Испания, Менике?

— Бог знае, pequeña.

— Ще се разпространи ли по цялата страна? Ако стане така, трябва да намеря начин да измъкна мама и братята ми. Не мога да ги изоставя.

— Нека да се занимаваме с тези неща едно по едно, а? — Той погали косата й и я целуна по темето. — Buenas noches, Лусия.

* * *

Пристигнаха в Лисабон на следващия следобед, мръсни и изтощени от дългия път.

— Трябва да намерим място, където да отседнем. Не мога да се срещна със сеньор Гералдо, докато изглеждам и мириша като прасе — обяви Лусия. — Кой е най-добрият хотел в Лисабон? — тя попита Бернардо, който знаеше всичко за Португалия, понеже майка му бе португалка.

— Хотел „Авенида Палас“.

— Значи ще отседнем там — заяви тя.

— Лусия, нямаме пари — напомни й Хосе.

— Точно затова трябва да се измия и да отида да говоря с човека, който ни нае. Трябва да ни даде заем срещу заплатата.

Хосе завъртя очи, но десет минути по-късно автобусът спря пред грандиозния хотел, чиито внушителни врати бяха обградени от двама портиери в чисти червени униформи.

— Чакайте тук, а аз ще вляза.

Лусия слезе, а Менике набързо я последва. Тя подмина портиерите и премина по мраморния под на лобито до рецепцията.

— Аз съм Лусия Албайсин — заяви тя на изумената рецепционистка. — Аз и куадрото ми сме тук да изнесем представление в „Театро да Триндаде“ и имаме нужда от стаи.

Жената хвърли един поглед на момичето в мръсната рокля за фламенко и веднага извика управителя.

— Имаме цигани на рецепцията — измърмори тя, докато водеше управителя към бюрото.

Управителят тръгна към Лусия, готов за скандал, но изведнъж се сепна и веднага се усмихна.

— Лусия Албайсин, предполагам?

— Да, сеньор, радвам се, че някой в тази забравена от Бога страна ме разпознава!

— За нас е чест да ви посрещнем тук. Гледал съм филма ви три пъти — обясни управителят. — А сега, какво мога да направя за вас?

Петнайсет минути по-късно трупата бе настанена в няколко луксозни стаи. Лусия получи апартамент. Затанцува из него, крадейки ябълки и портокали от купата с плодове; открадна и два пепелника и един сапун от банята, които скри в един шкаф, за да ги отнесе, когато си тръгне.

— Трябва да ядем — заяви тя, когато останалите от трупата се събраха в стаята й. — Поръчайте ми от менюто, ако знаете как е „сардини“ на португалски, а аз ще се изкъпя.

— Надявам се Гералдо да е готов да ни даде заем; тези стаи сигурно струват колкото откупа на крал Алфонсо — промърмори Хосе и глътна чаша бренди от бутилката, която бе открил в минибара.

Когато румсървисът дойде, седнаха на пода и започнаха да ядат лакомо с пръсти, Фернанда и Бернардо, които говореха и португалски, бяха отпратени да намерят на Лусия някакви дрехи за срещата, понеже роклята й за фламенко се киснеше във ваната.

— Как изглеждам? — попита тя Менике час по-късно, въртейки се в роклята на червени точки, която Фернанда бе открила в детското отделение на местен магазин.

— Прекрасно. — Той се усмихна и я целуна. — Да дойда ли с теб?

— Не, по-добре да ида сама — каза тя и тръгна към вратата.

Лусия взе Бернардо като пазач и преводач за всеки случай и намери офиса на своя импресарио. Секретарят му настоя, че го няма, но Лусия просто влезе вътре, без да чака позволение.

— Гералдо! — каза тя и тръгна към мъжа зад елегантното бюро. — Аз съм тук!

Мъжът с огромен мустак вдигна поглед от документите си и я огледа. Накрая я разпозна и махна на притеснения си секретар да излезе.

— Сеньорита Албайсин, колко се радвам да ви видя на живо! — каза той на приемлив испански.

— И аз се радвам да ви видя, сеньор.

— Моля, седнете. Това баща ви ли е? — попита той и посочи Бернардо, който стоеше до нея като войник на пост.

— Не, доведох го да превежда, но виждам, че няма нужда. — Лусия махна заповедно на Бернардо. — Благодаря ти, можеш да почакаш навън. Е, в кой театър ще изнасям представление?

— Аз… — Той се вторачи в нея, сякаш му се бе явила на сън. — Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук.

— Никога не бихме ви разочаровали, сеньор — усмихна се Лусия и седна на стола срещу него. — Защо сте изненадан?

— Мадрид, разбира се… атаката на националистите… не мислех, че ще успеете да дойдете. Трябваше да направите дебюта си тук снощи.

— Знам, сеньор, но както можете да си представите, беше малко трудно да напуснем страната. Сега сме тук и само това има значение. Дойдохме само с дрехите на гърба си. Военните ни взеха парите, затова трябва да ви помоля да ни заемете сума срещу бъдещото ни възнаграждение за настаняване.

— Ами, вижте сега… — Импресариото попи челото си. — Когато чух какво се случва преди няколко дни, понеже не бях чул нищо от вас, реших, че няма да дойдете. Затова аз… — Той прочисти гърло. — Ами, наех друга трупа, която беше на разположение. Дебютираха снощи и са постигнали голям успех, както чух.

— Тогава се радвам за тях, сеньор, но сега ще трябва да ги отпратите, нали? Ние сме тук, както обещахме.

— Сеньорита, разбирам, но вие закъсняхте и аз… ами, аз отмених договора ви.

Лусия му се намръщи.

— Сеньор, може би не ви разбирам правилно поради сложността на превода. Нима казахте, че сте отменили договора?

— Боя се, че е така, сеньорита Албайсин. Не можехме да оставим театъра празен снощи. Съжалявам, че сте изминали целия този път, но договорът поставя условието да пристигнете навреме за техническата репетиция, а вие не го направихте. — Той стана и отиде до един шкаф за документи, прелисти съдържанието на едно чекмедже и извади лист хартия. — Ето. — Подаде й го през бюрото.

Лусия погледна безсмислените думи на листа. Пое си дълбоко дъх, както я бе научил Менике, преди да проговори.

— Сеньор, знаете ли коя съм аз?

— Знам, сеньорита, и е много неприятно, че…

— Не е „неприятно“, това е катастрофа! Знаете ли какво направихме, за да дойдем тук, в Лисабон, за да изнесем представление във вашия театър?!

— Не, сеньорита, мога само да предполагам и да ви похваля за смелостта ви.

— Сеньор — започна Лусия и се изправи, облегна малките си юмручета на облицованото с кожа бюро и се наведе напред, докато очите й не бяха само на няколко сантиметра от неговите. — За да изпълним този договор, си рискувахме живота. Военните взеха всичко, което притежавахме, а вие седите тук, в големия си удобен стол, и ми казвате, че договорът ни е отменен?!

— Съжалявам, сеньорита. Моля, разберете, че новините от Испания не бяха добри.

— А вие разберете, сеньор, че ни оставяте без пукната стотинка в непозната страна!

Той я погледна и сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Лусия удари с юмруци по бюрото.

— Тъй да бъде!

Тя се обърна с такава скорост, че няколко кичура от дългата й коса го удариха като камшик през лицето. Тръгна към вратата, спря се и се обърна.

— Ще съжалявахте за това, което ми сторихте днес. — Тя го посочи с пръст. — Проклинам ви, сеньор, проклинам ви!

Когато си тръгна, импресариото потръпна неволно и посегна към гарафата бренди на бюрото си.

* * *

Когато Лусия се върна в хотела, Себастиан обирджията бе инструктиран да си изпразни джобовете от всички песети, които бе откраднал, без платеното на Бернардо, задето ги докара дотук.

— Колко струват стаите? — Менике попита Лусия.

— Управителят не каза. Смята, че съм филмова звезда, толкова богата, че няма нужда да знам. Ха!

Менике бе изпратен да провери цените на таблото зад рецепцията. Той се върна клатейки глава.

— Имаме достатъчно да платим за една от по-малките стаи. За една нощ.

— Значи трябва да намерим начин да спечелим останалото — каза Лусия. — Менике, ще ме придружиш ли долу, за да пийнем на бара?

— Лусия, нямаме пари да пием на подобно място.

— Не се притеснявай, няма да плащаме. Само ще си освежа грима и тръгваме.

Големият, изискан бар на долния етаж бе претъпкан. Лусия претърси с поглед стаята, докато Менике неохотно им поръчваше напитки. Качиха се на два стола пред бара и тя вдигна чашата си.

— За нас, querido, и за чудотворното ни спасение. — Тя чукна чашата си в неговата. — Сега се опитай да се отпуснеш и да изглеждаш все едно се забавляваш — добави през зъби.

— Какво правим тук, Лусия? Не можем да си позволим такова разточителство и…

— Висшето общество на Лисабон трябва да се събира в този бар. Някой ще ме познае и ще ни помогне.

Сякаш по даден знак зад нея се чу дълбок мъжки глас.

— Сеньорита Лусия Албайсин! Наистина ли сте вие?

Лусия се обърна и погледна в очите мъжа, който изглеждаше бегло познат.

— Да, сеньор, аз съм. — Лусия му подаде ръка с царствен жест. — Срещали ли сме се преди?

— Не, казвам се Мануел Матос и брат ми Антонио Триана е ваш познат, доколкото знам.

— Антонио! Но, разбира се, какъв чудесен танцьор! Веднъж танцувах с него в Барселона. Как е той?

— Чакам новини от Испания за него. Доколкото разбирам, ситуацията там е сложна.

— Да, но както виждате, не е толкова зле, че да не успеем да пристигнем тук.

— Тогава присъствието ви сред нас ми дава надежди за брат ми. Ще имате ли представление тук, в Лисабон?

— Имахме договор, да, но погледнахме мястото и го намерихме за неподходящо.

— Наистина ли? Значи ще заминете? За Париж, може би?

— Да, но аз и трупата ми намираме Лисабон за толкова приятен! А и хотелът, разбира се — махна с ръка към бара Лусия, — ни предостави всички удобства по време на престоя ни.

— Трябва да ви представя на приятелите ми в „Кафе Аркадио“. Мнозина там биха се радвали да ви видят как танцувате, преди да заминете.

— Ако имаме време, сеньор, много бихме се радвали.

— Тогава ще ви заведа там утре. Седем и половина устройва ли ви?

— Можем ли да сместим в програмата? — Тя погледна Менике.

— Сигурен съм, че ще намерим време, въпреки многото си ангажименти, сеньор — отвърна сковано той.

— Трябва да го направим, Агустин — заяви твърдо Лусия, използвайки малкото му име за по-голям ефект. — Като услуга за стар приятел. Значи ще дойдем в седем, нали?

— Ще съобщя на приятелите ми.

— А сега трябва да ни извините, но ни очакват на вечеря, сеньор. — Лусия пресуши чашата си и се изправи.

— Разбира се. До утре, сеньорита — поклони се Мануел и Лусия излезе от бара, следвана от Менике.

— Къде отиваме? — попита я Менике, когато излязоха от хотела и тръгнаха по паважа.

— На срещата си за вечеря, разбира се. — Лусия продължи да върви, докато не стигна края на сградата, след което поведе Менике по алеята зад хотела. — Сигурна съм, че някъде тук има служебен вход, през който да се вмъкнем обратно вътре и да се промъкнем до стаята — добави тя.

Менике я хвана за ръката, накара я да спре и я притисна до каменната стена.

— Лусия Албайсин, ти си невъзможна! — възкликна той и я целуна.