Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (4)

IV

— Козел, Ханс Хакел те безпокои.

Козела се събуди моментално.

— Откъде се обаждаш, майоре?

— От колата си, но тя е паркирана пред дома ти.

— Ще се качиш ли?

— Не, ти ще слезеш. След петнайсет минути те чакам пред пощата на „Оборище“.

* * *

— Кой е Леч Плешивеца?

— За пръв път чувам това име — каза Козела и беше искрен. Леч още не беше влязъл в играта.

— Скоро ще се появи. Той е човекът, който трябва да ти изпие кръвта… След като свършите работата, разбира се.

— Нещо повече?

Хакел му подаде една снимка. Гледаше го несъмнен азиатец и без всякакво съмнение убиец.

— Чеченец, макар че е един от най-известните московски главорези.

— Кога да го чакам?

— Скоро… — неопределено отговори Хакел, карайки като костенурка огромно „Волво 960“ по околовръстното шосе. — Що за птица е Ефрем Светеца?

— Не знам още… Не вярвам да ни пробутат аматьор за такава операция.

Хакел кимна.

— Знаеш ли кой е Иван Фомич Севгун.

Козела се изсмя:

— Човек с моята професия не може да не знае кой е Султана на Краснодар.

— Ще ти секне веселието, Козел. Бързо ще секне, приятелю. Султана е твоя частна поръчка. От мен за теб. Безплатна, естествено.

Да, ставаше все по-дебела и тежка службата за тия шибани централи. Права беше онази поговорка — не си подавай пръста, ако не искаш да ти изядат цялата ръка… или нещо в този смисъл.

— Тая работа е по-сложна от Генерала.

— Знам — каза Хакел. — Севгун е покровител на Бъстър Китън…

Този път Козела го прекъсна:

— По-лошо, Хакел, приятел. Може да не вярваш в такива романтични глупости като любов, приятелство и тем подобни, но те съществуват.

Хакел повиши глас:

— Спести си лекциите, Козел. Севгун ще бъде в България до края на операцията. Чуеш ли камбаната да бие за Генерала, уреждаш сметките си с Бъстър… Знам, че това е в намеренията ти, но не забравяй моята поръчка! Вземи! Приключиш ли чисто, с този швейцарски паспорт идваш в Солун. Ще те чакам в „Хилтън“. А сега слизай, аз продължавам за Гърция.

Хакел спря, Козела скри новия си паспорт и преди да слезе, чу:

— Пази се от Леч Плешивеца.

Козела взе такси, после колата си и се отправи към вилата, наета от Бъстър Китън. Там вече го чакаше Чеченецът.

* * *

Чудото се случи! Борис Китов се бръснеше, когато чу Грета да се залива от смях. Погледна през процепа на вратата. Седнала по турски в леглото, болната от кататонен ступор, меланхолия и амнезия, ядеше кайсии, гледаше по телевизията „Том и Джери“ и всеки момент щеше да се задави. Бъстър се заслуша. Това беше веселие, радост, в него нямаше истерия, не се чуваха налудничави нотки. Влезе и се подпря на вратата. Грета му махна приветливо и продължи да се залива от смях, загледана до себеотдаване в детския комикс. Бъстър Китън седна на леглото до нея, отвърна на прегръдката й и заедно догледаха още няколко епизода от серията.

— Много сладко, нали? — светнала попита тя.

Бъстър кимна неопределено. Грета отиде в тоалетната, бави се десетина минути, но се върна свежа като роза, облечена и гладна.

Обядваха в мотел „Сокол“, на десетина километра от вилата, под тях се синееше някакъв изкуствен водоем, населен от рибари. От запад се трупаха облаци и сенките им пълзяха като змии върху водната повърхност, предчувстваща зараждащата се депресия. Поднасяйки парче от пържолата в уста, Грета внезапно попита:

— От какво съм болна, Борисе?

Нащрек като боец на караул край погреби, Бъстър Китън отговори:

— Не вярвам да има по-здрав човек от теб в този мотел.

— Сериозно те питам.

— Напълно сериозно ти отговарям.

Грета си дояде порцията, допи спрайта си, запали цигара и се взря в лицето му.

— Какво има, Грета… — убеден, че не бива да води откровен разговор, попита той.

— Защо бях в… Русия… в санаториум?

— Беше изпаднала в нервна криза… Тя отшумя. На всеки може да се случи, но това не е болест…

— А какво?

— Временна депресия.

Грета премести поглед върху водната площ и мълча дълго. Бъстър беше започнал да мисли, че е забравила въпроса си, когато изстреля:

— Луда ли съм, Борисе?

Напуши го смях. Отдавна не беше му се случвало, но се смя до задавяне и просълзяване.

— Нещо смешно ли казах? — сърдито попита Грета.

— Виждала ли си луд човек? — овладял веселието, каза той.

— Да.

— Тогава иди се виж в огледалото. И сама ще си отговориш на въпроса.

Грета омекна. Или отговорът я задоволяваше, или концентрацията на временната й агресия се беше разредила.

— Пиех четиринайсет хапчета на ден, после девет… сега само три. По указание на доктор Алексиев ли намаляваш дозата?

— Да — откровено призна Бъстър Китън. — Много скоро ще спреш всичките.

— Кога?

Бъстър Китън се взря в лицето й.

— Сашо Алексиев каза: „Когато я чуеш да се залива от смях, спри всякакви медикаменти.“

— „Том и Джери“?

Бъстър кимна.

— А ако бях останала в Русия?

— Такъв вариант не се предвиждаше.

— Още щях да съм в депресия, нали? — Грета вдигна ръка. — Не ме будалкай като малолетна… Да или не?

— Да — каза Бъстър Китън.

Облаците скриха слънцето, всеки момент щеше да завали. Рибарите прибираха палатки, такъми и се готвеха за масово бягство.

— Къде е Иван Фомич? — попита Грета.

— Не знам… Краснодар… Не съм го чувал десетина дни.

— Той е твой… брат, нали?

Бъстър кимна.

— Би ли могъл да го предадеш… някога?

— Не — сухо отговори Борис Китов.

— А той теб?

— Не.

Очите на Грета се напълниха със сълзи.

— Господи, как ви завиждам — промълви тя. — Такава… такава вярност, такова приятелство.

— Теб да те е предал някой? — Все така сухо продължи Бъстър Китън.

Грета се премести до него, през сълзи каза:

— Аз помня всичко, Борисе — и потърси устните му.

Със свита душа и примряло сърце суперкилърът Бъстър Китън отвърна на целувката й.

* * *

Годеницата на Генерала…

Нона Йотова? Що за птица беше това момиченце? Не за пръв път незначителни персони попадаха случайно в историята с шанс да намерят трайно място там. Що за птици бяха разните му Мини, Лори и така нататък и кой въобще щеше да им помни имената, ако не беше Яворов? Кои щяха да бъдат за историческата памет Елвира, Беатриче и така нататък, ако не бяха великите мъже, натрапили имената им на човечеството? Нули! Боклук! Спукани презервативи!

Козела ходеше като тигър от стая в стая в чуждия, неуютен апартамент, без да забелязва който и да било от недостатъците му. Предстоеше да изиграе последните си козове и трябваше да го направи с математическа прецизност и сатанинско безчувствие. Във втората половина от програмата нямаше съмнения, но в първата…

Можеха ли да се докопат до Генерала чрез Нона? Щом на него му минаваше през ума такава мисъл, сигурно многократно беше минавала през ума и на службите. Кой знае с какви тарикатлъци пазеха гаджето на шефа си? Козела седна рязко и обхвана главата си с длани. Разбира се, че именно чрез Нона щеше да атакува МВР-шефа. Трябваше да мине през най-гъстата охрана, ако искаше да си гарантира успеха… Нона? В кой театър беше актриса това момиче?

* * *

Севгун беше наел апартамент в „Шератон“, две курви за през нощта и не само, че не се криеше — напротив, пръскаше по две-три хиляди долара на вечер и тероризираше и администрацията, и прислугата с новобогаташкото си презрение към законите на хотела. Бъстър Китън го завари гол под копринения халат, с бутилка „Дом Периньон“ в ръка, пиян и хълцащ.

— Здравей, Борис. Сядай и започвай да живееш като казак.

— Лягай да спиш, Фомич. Пиян си като…

— Като казак! — ухилен от ухо до ухо, добави Севгун. — Искаш ли шампанско?

— Не. Къде са момичетата?

— Изгоних ги. Курвите са като вестниците. Трябва да се употребяват навреме.

Бъстър Китън седна срещу него.

— Можеш ли да се съсредоточиш, Фомич?

Казакът кимна и той продължи:

— Генерала живее с една актриса… или певица. Нещо подобно. Мисля, че това е най-уязвимото му място.

Султана на Краснодар изтрезня за миг. Пияните му очи сега отново бяха съсредоточени и умни, хълцането мина, походката се стегна, шампанското беше оставено на масата.

— Появи ли се жена, замирисва на лайна, Борис — Севгун мълча дълго, преди да каже: — Не, това не е пътят към Генерала.

* * *

Мисълта за Нона Йотова не даваше мира и на Продан Проданов. Козела е достатъчно подъл, за да й посегне, но какво ще постигне? Ще извади Бонев от равновесие. Ще го принуди да греши. А Бъстър Китън? Способен ли беше този гангстер да освитка една жена, за да влуди любовника й? Интуицията му подсказваше, че Нона е ключът от вратата, разумът отхвърляше тази мисъл като нелепа. И Бъстър Китън, и Козела бяха професионалисти. И двамата знаеха как се охраняват семействата на висшите ченгета, особено когато водят обявена война с престъпния свят. Не! По-скоро ще го атакуват в кабинета му в министерството, отколкото да кроят сложни ребуси с участието на актрисата… Или певица? Каква всъщност беше тази Нона? Проданов се разхождаше из кабинета си и скърцаше със зъби — лош навик от детинство, който го връхлиташе винаги, когато се чувстваше безпомощен.

* * *

Трябва да скрия Нона и детето, мислеше Генерала, загледан във всекидневната процедура къпане, хранене и приспиване. Можеше да я прати където поиска и да я държи там колкото се налага. Тия шибани атентатори все ще се появят някога! Ще я изплаша излишно. Жена е, майка… Представа няма каква война се води зад тези стени. Генерала напълни лулата си, запали я и излезе на балкона. Тук, в тази вила, бяха недосегаеми. Охраната беше разположена на един снайперов изстрел, долу, в градината, се разхождаха две свирепи немски овчарки. Тук беше наистина недосегаем освен по въздух.

Генералът настръхна. Разбира се, че ще ме ударят по въздуха. Бонев се прибра, взе мобифона и излезе отново.

— Ще ме атакуват с хеликоптер! — каза той, когато чу глас отсреща. — Направете точен списък на всички налични машини в страната и ги сложете под особен контрол. Този, който опита да отвлече хеликоптер, той е атентаторът.