Илия Великов Илиев
Есе за посредствеността (1)

Векове вече минаха от появата в Ротердам на прочутото произведение на Еразъм: „Възхвала на глупостта“. И какво?! Да не би човечеството да е поумняло, да е помъдряло, да е станало по-добро, по-толерантно и ред други качества? Донякъде — Да! Но вече е назряло времето за „Възхвала на посредствеността“. Защото в наше време не глупостта, а посредствеността е най-масовото явление и тя командва всичко и навсякъде. Не може да се диша вече от нея.

В интерес на истината ще трябва да се признае, че има немалък напредък, макар и много бавен и лъкатушещ, с времето. Все пак това са много години на човешко развитие. Лека-полека простотията започва да изчезва, грубостта и жестокостта — също. През последните векове мощта и влиянието на Църквата силно избледняха и загубиха своята водеща и доминираща роля. Дойде времето на науката, която, успявайки да натрупа огромни реални познания, измести в съзнанието на хората набиваните от християнските водачи догми и правила на поведение и сама започна да налага други правила на мислене и поведение.

Но и науката се прави от хора. И на тях нищо човешко не им е чуждо. И те грешат, и те се водят по потока, и те са склонни да вярват, да издигат авторитети, да налагат догми. В миналото малцина са имали възможност, а и призвание да се занимават с научна дейност, а сега те станаха внушителна армия. Но в тази област, с чиста съвест го казвам, макар че и аз съм един от тях, количествените натрупвания не преминават в качествени изменения. Напротив — тук масата засилва посредствеността.

Да оставим учените за малко и да видим какъв е общоприетия начин на мислене. Ще ги оставим наистина за малко, защото скоро пак ще се върнем към тях — те са водещ фактор при оформянето на мисленето и изобщо не можем да ги прескочим — и да искаме.

Изключително силно се разви научната мисъл през XIX век — век на интензивно развитие на науката и техниката. Век, в който са открити толкова важни процеси, явления и закономерности в Природата, че с чисто сърце и чиста съвест може да бъде наречен Златен век в това отношение. Електричеството, без което понастоящем изобщо не можем да си представим живота, е открито и внедрено тогава, открити са важни закони в термодинамиката и тя се изгражда като сериозна наука тогава, открита е Периодичната Таблица на химичните елементи, дарвиновата теория на биологичната еволюция и най-накрая (декември 1900 г.) Макс Планк изказва хипотезата за квантите, а Айнщайн подготвя знаменитите си трудове. Какво ще кажете — малко ли е? А не е само изброеното.

Съответно моралът, етиката, културата, философската мисъл също са били на висота. Вярно битът е бил за повечето хора още тежък, но с явни признаци за подобрение, макар и постепенно. Но мисленето било много правилно и показвало явни признаци на развитие в положителна насока. Хората все още не са били загубили насадените от светите отци разбирания и са имали, ако не друго, поне страх от Бога и са избягвали редица престъпления — е, поне повечето от тях.

Трезвата и ясна мисъл показва бурен растеж, който продължава и през следващия ХХ век — векът, в който ние сме се родили, учили, работили и т.н., но някак си по инерция. Изминалият ХХ век се характеризира с още по-голямо развитие на науката и техниката. Тогава електричеството навлиза трайно и повсеместно в бита, изстрелват се ракети около Земята, човек стъпва на Луната, измисля се компютъра — велико достижение на човечеството, сравнимо само с появата на книгопечатането през ХУ век от Гутенберг, появиха се и мобилните телефони и т.н, и т.н. Наистина велики постижения в областта на науката и техниката.

Но ако някой си въобразява, че тези огромни постижения са премахнали човешките недостатъци много и горчиво се лъже. Хората вече не са прости и глупави, те имат много информация. На моменти прекалено много и тя започва да затлачва съзнанието. Прекалената информация пречи на повечето хора да отделят същественото от елементарното, повърхностното; да осъзнаят духовното в добрия смисъл на тази дума — във възвишения, а не толкова религиозното.

Как могат да се отбележат недостатъците в мисленето? От една страна много е хубаво това развитие на техниката. Страшно улеснява живота и освобождава време за други занимания, а не само за тежък, къртовски труд. Само по себе си това не е недостатък, а предимство. Недостатък е едностранното развитие на човека. Той успя да развие само тази област от своите възможности и напълно пренебрегна интелектуалната и духовната си същност. Появи се нещо като стадно мислене. Нещо по-лошо — вместо да си развие ума човек започна да го деградира. И да умува, вместо да мисли.

Како е известно сега човек е доста информиран и съвсем не е прост. Знае по-малко за много неща, но вече се забелязва търсена и успешно постигана липса на дълбочина на мисленето. Защо да си тормозя мозъка, когато мога да мързелувам и да се развличам? Животът на повечето хора е, малко или много осигурен — не като през миналите векове — и почти всички си викат „Ще плавам по течението и все ще стигна донякъде. Ако не до друго поне до пенсия и осигурени старини“. И толкоз. И никой не се замисля, че подобен начин на мислене нищо не развива. Все по течението, все по течението, по установените правила и норми на поведение, все по-мързеливо и не забелязваме, че реката, по която лениво се плацикаме и отпускаме, става все по-бавна и по-бавна. Накрая спира да бъде река и постепенно преминава в блато. Бедата е, че преставаме да усещаме блатната атмосфера и вече всичко минава за „нормално“.

Хубаво е човек да се отдава на удоволствията, да се наслаждава на живота, но не трябва да се губи мярката. Всичко трябва да правим с мярка. Абсолютно всичко! Немалка вина за това положение има, естествено науката. Тя измести в обществената мисъл християнството и въведе нова догма, която накара хората да живеят по този начин. Църквата проповядвала, че има задгробен живот, че има Рай и Ад и че ако си живял праведно на Земята ще идеш в Рая. Науката реши, че Ад и Рай няма, че човек е само едно случайно произведение, по метода на пробата и грешката, на Майката Природа и че животът свършва с идването на неумолимата смърт.

Само че не е ясно кога свършва живота. С прекратяването на сърдечния ритъм, със спирането на дишането и на функционирането на мозъка и това, което наричаме естествен край на тленното тяло. А ако има душа и/или Дух, свойствени за всеки един от нас? А ако има прераждане? Какво ще правим тогава? И колкото сега повечето от нас се присмиват на кармичните уроци и възмездия толкова повече те ще си патят някога от своето неблагоразумие и негативизъм.

Защото с мисълта, че животът е само няколко десетки години, прекарани на планетата Земя, ние се отпускаме и гледаме да се „радваме“ на живота, пък после нищо! Няма да ни има и не отговаряме за нищо. Колко удобно! Удобно и вредно за всеки човек. Така забравяме, че освен права имаме и задължения, забравяме грижата за ближния, губим чувството за отговорност и постепенно се израждаме в дебили. Преставаме да бъдем хора и се връщаме към първичното, към подсъзнанието. Ако има как ще си оперираме мозъка и ще го изхвърлим — за какво ни е?

Вярно е, че който работи с мозъка си не е щастлив. Още в Еклесиаста, сборника, който приписват най-много на възхвалявания от евреите като най-голям мъдрец на древността Соломон е казано, че трупа тъга, който трупа знание. Вярно, но как иначе? Интересно, че в наше време почти всички хора искат, някои дори неистово го желаят, да бъдат щастливи. Никой не иска да стане по-умен!

Забравих кой, но някой мъдрец беше казал, че има два вида хора — умни и щастливи. И всички, явно имат ум в излишък, искат да бъдат щастливи, никой не иска ум и мъдрост и страстно желаят, преди всичко, да имат колкото се може повече пари. Това с парите ще бъде разгледано по-нататък — макар че то е, горе-долу ясно на всички трезвомислещи. Но е безспорно, че всеки е готов да раздава акъл — особено ако не му го искат и не е компетентен по въпроса.

Тук опираме до не съвсем изяснени понятия. Няма точни и ясни определения какво е това да си умен и какво е да си щастлив. Толкова философи толкова години предъвкваха разни положения, а тези основни понятия останаха в мъгла.

Лично аз стигнах до субективния, мой си извод, че умен е този, който разсъждава като мене и го прави, пак според мене, добре. А чувството „щастие“ е още по-неясно — поради емонационалната си основа. Някои наблюдателни хора казват, че е достатъчно човек да е в добро здраве, да е нахранен, да не е жаден, в добро здраве и да не се замисля много, а да се забавлява и той е щастлив. Има нещо вярно.

Вече се доближаваме до това кой е посредствен. Също доста обширно и не кристализирало до край понятие. Изобщо така сме си свикнали — да говорим, да говорим, а какво се разбира от казаното — ние си знаем. Крием мисълта зад думите.

Преди да се спра малко по-подробно на посредствения човек ще изкажа и едно свое предположение. Сигурен съм, че има и външна намеса в мисловната дейност на човечеството. Разбира се, че самонадеяният „венец на природата“ ще отхвърли възмутен подобна хипотеза и всякакви подобни измишльотини, но ние хората винаги, още от самото ни създаване, сме били под нечие влияние. За жалост много, прекалено много години сме били манипулирани от нечистите сили. Някои ще кажат, че това е Сивото братство, други — Сатаната, трети ще хвърлят вината върху масоните и евреите. Без значение. Много е удобно някой друг да е виновен, а не ние.

От великолепните писания на Зекария Сичин, базирани на шумерския клинопис, става ясно, че сме били създадени като роби, да отменим неземляните в тежкия труд в мините. Така си вървим и досега — с робска, стадна психика, колкото и привидно да се опъваме на тази дяволска и скверна мисъл. Май не сме били създадени по образ и подобие Божие, а като работна ръка. И като такива забравихме божественото начало, присъщо на всяко живо същество!

Слава Богу, не всички външни сили, които ни следят как се развиваме и не са злонамерени. Има и такива, които са склонни да ни помагат. Въобще хората много обичаме да ни водят за ръчичка и да ни казват какво и как да правим. Умираме си просто някой да ни спасява. И това важи за почти цялото земно човечество.

Само че тези доброжелателни сили като ни видяха накъде вървим и взеха мерки. Най-вероятно тях ги е стреснало бурното и неконтролируемо развитие именно на науката и техниката. И особено изоставането в тъй важната област на морал, добра воля и взаимопомощ. Да не говорим за любов, състрадание, толерантност и други подобни неприятни неща.

По-конкретно имам предвид откриването на радиоактивността. В края на „златния XIX век“ човек открива естествената радиоактивност, за което Анри Бекерел и съпрузите Кюри получават нобелова награда. Дотук нищо лошо. Да, но в следващия век се създаде атомната бомба, след нея водородната, неутронната и т.н. Бедата при хората е, че щом науката постигне нещо, то бързо се впряга за военни цели, за унищожение на хора, и много по-малко за добро.

В началото на XX век се наблюдава определен възход в човешката история. Във всяко отношение. Но угрозата за използването на радиоактивността за недобри военни цели слага край на „бел епок“ и слага началото на настъпването на посредствеността във всички страни, предимно обитаваните от бялата раса, и във всяко отношение.

Не е случайно след края на Втората Световна Война се наблюдава засилено присъствие на НЛО над множество страни. Именно тогава се пуснаха първите толкова гибелни бомби. Военната истерия и взаимното човекоунищожение достига своя връх.

Но външните сили не чакаха. Още след откриването на радиоактивността човешката мисъл, определено и под тяхно съществено влияние, започна да дърпа назад. Разбира се, че това е много бавен процес и не се проявява веднага. Но забележете, че в края на 20-те години испанския мислител Х. Ортега-и-Гасет говори подробно и обосновано за „бунта на масите“. Който не е прочел тази забележителна книга, мнозинството наши съвременници не са я и чували, е изгубил много. Под бунт на масите той разбира фактически настъплението на посредствеността. Въпрос на терминология.

И още, през ХХ век на власт дойдоха крайно злокобни и опасни за нормалните хора дяволски слуги. Това са руските комунисти начело с Ленин и Сталин и националсоциалистите на А. Хитлер. Жестоки, демагози, властолюбиви, арогантни, с изкривена психика те властваха в Европа под иначе хубавата идея за издигането на малкия човек, на масите. Още се чувства тяхната сянка. През ХХ век се проведоха и най-големите, най-катастрофалните войни, взели живота на милиони. В края на краищата и болшевиките, и нацистите се оказаха еднакво вредни за човечеството. Дано никога вече не се повторят. Но посредствеността остана.

От около един век става промяна на ценностите. По-точно старите си отиват, а нови такива не се появиха. Освен неимоверно засиленото преклонение пред парата, бързата печалба и развлеченията.

Вече става непоносимо царството на грубия материализъм. Преди векове материализмът сменя в обществото суеверието, след време и религиозността и до голяма степен това е било оправдано и правилно за него време. Като първи идеолози на съвременния материализъм можем да посочим лорд-канцлера Фр. Бейкън, мислителите Р. Декарт, Спиноза, енциклопедистите във Франция и т.н., които, между впрочем, са имали добри намерения и са повели битка с ширещото се тогава невежество и суеверие. Само по себе си това е много похвално и полезно начинание, но вече сме ХХ! век и нещата стоят по друг начин.

Реално погледнато началото поставя Фр. Бейкън в Англия — поне формално. Между другото той е бил масон и, според негови съвременници, голям демагог. Борбата със суеверието е била хубаво и прогресивно за времето си явление, но също така от него време се води и битка с Природата. Вместо да живеем в мир и хармония с нея ние се опитваме да я покоряваме! Безсмислено! В подобна борба човек може само да загуби. Но оттогава досега сме погубили немалко от нея и се надяваме да ни се размине. Едва ли, но посредствеността не вижда по-далеч от носа си и не се интересува какво ще стане в бъдеще.

Както и да е. Другата отрицателна страна на крайния, прагматичния материализъм доведе до всеобемащата власт на парите. Парите могат всичко, с тяхно се купува всичко (както са казали англичаните това, което не се купува с пари, се купува с много пари). Само че на оня свят пари на никой не са му потрябвали. Много отдавна е казано, че голи сме дошли на този свят и ще си отидем само в един костюм. Важното е какво сме направили в този промеждутък, а не какво сме натрупали. А нарастващата меркантилност няма да ни доведе до нищо добро.

И така, двадесети век мина под настъпващата власт на масите, на „малкия човек“, който изведнъж се почувства особено значим и забрави за някои неща. Иска ми се да ме разберете правилно. Изобщо не съм против никой човек. Напротив! Но вече толкова рядко се срещат хуманисти, доброжелателни, отзивчиви, готови да помогнат, а не да те стъпчат хора, че мъката ще те задуши. Да не говорим за непрекъснато намаляващия брой на истинските учени, на мислителите, на талантите или поне на кадърните и добри хора. Всякаква пасмина се пише за „ентелегенция“.

Всичко е въпрос на еволюция. У всеки един от нас го има божественото начало, колкото на преден план да се явява животинското. След време всеки един ще стане такъв, какъвто трябва — освен ако не прекали с антихуманните си изяви. Но да се говори за абсолютно равенство, във всяко отношение е тъпотия и демагогия. Има хора, които могат да се дефинират като паднали за малко на Земята ангели, както и такива, които трудно се различават от животните. А между тях — безкраен брой хора със смесени качества.

През Бога и закона всички сме равни. Би трябвало и това трябва да е абсолютно вярно. Но от друга страна в интелектуално и морално отношение различията са значими. Там равенство няма и не може да има. Едни са по-напред в еволюцията си и трябва да помагат на другите да ги застигнат, а други са започнали по-късно и изостават. Не е страшно това, нормално е. Страшното става, когато недоразвитите се вземат прекалено сериозно, когато смятат, че те и единствено те са прави и налагат грубо и дори брутално своята „доктрина“.

Свобода, равенство, братство са хубави думи, но наложени. Зад тях се крие лъжа — изпълнението на идеологиите недвусмислено го показа. Не можем да бъдем абсолютно равни — това е ясно. Все едно аз, който съм музикален инвалид, да казвам на музикантите какво и как да правят — ще бъдат прави ако ме напердашат, а защо в други области толкова други хора постъпват по този начин?

Свободата безспорно е хубаво нещо, но защо се поставя пред Истината и Любовта. Безспорно свободата е мила на всеки, но Истината и Любовта са свети. Никой не е в състояние да покори мислите ми, да ми наложи начин на мислене, ако аз не го искам. И да ме оковат във вериги аз съм господар на мислите си. Вярно, ще бъда ограничен, но не и поробен. Интелектът и духът са над всичко.

Да си припомним борбата за свобода от турско робство — та нима някой беше забранил нещо на Раковски, Левски, Ботев, Вазов и ред други. Те мислеха свободно и се бореха за свободата на останалите българи — въпреки нежеланието на болшинството от тях да бъдат освободени.

За братството какво да кажа, освен че от древното време на Каин и Авел нещата не са се променили кой знае колко. Много се говори и за демокрация. Дума с неясен произход — дори не е само тракийски и елински. Както и да е за произхода. Но как човек да скрие учудването си, когато гледа как „най-демократичната“ държава на Земята налага с военна сила „демокрацията“ на други континенти. Особено там, където има нефт. А посетилите тази страна са единодушни, че тя спокойно може да се класифицира като полицейска държава.

Изобщо думи, думи, лозунги, речи, а зад тях — нищо. В нашето съвремие се налага много внимателно да изслушваме политиците и да очакваме точно обратното на това, което те говорят. И да търпим. Много сме търпеливи, прекалено много!

Ами щом търпим посредствеността ще ни управлява. И така що е посредственост в общия смисъл и след това ще видим има ли тя почва у нас. Има, и още как! Тук тя е в разцвета си. Царството на посредствеността и немалко хора, иначе кадърни и мислещи, са притиснати и принудени да играят по нейните правила.

Както вече споменах не съществува точна дефиниция за посредственост. И тук, както много подобни области, всеки да се оправя както може и го разбира по свой си начин.

Посредствеността е нещо средно, нещо средняшко. При нея няма крайности, няма изхвърляния. Няма пропадания и катастрофи, но няма и полет. Не е толкова „златна среда“, а по-скоро нещо по-скоро от рода на „ни риба, ни рак“. Хем е нещо, хем е нищо. Но представлява огромно мнозинство и затова не може да се пренебрегне. Особено като се вземе предвид, че ражда толкова много дребни душици, а вече я избива и на агресия — непременно иска да се налага.

Разпространено е необявеното официално схващане, че посредствеността е свързана с бездарност, неспособност, некадърност, тесногръдие, ограничено мислене, донякъде безхарактерност и тем подобни синоними. До голяма степен това е така, но не съвсем. Отново ще отбележа, че посредствеността не означава глупост и пълна липса на знание, но е вярно и това, че тя е много далеч от съвършенството. И грешат онези, които са на мнение, че всички посредствени хора са мекушави, слаби, незначителни и т.н. Напротив — напоследък посредствените се налагат и грубо поставят своето като единствена алтернатива — едва ли не подразбираща се. Вече от години е налице и войнствената посредственост.

Посредствените са 1–2, може и малко повече, стъпала над глупостта, полуобразовани и полузнаещи. И това „полу“ ги прави особено опасни. Не са прости, в стария смисъл на думата, но простащината им вече е доминираща в обществото. Дребни, ограничени душици, но с мания да владеят света. До голяма степен са успели.

Някой беше казал, че посредствеността е нещо между „най-доброто от лошото и най-лошото от доброто“. Масова продукция е това, не е шега работа. Готова винаги да се бори срещу двете крайности — и срещу талантливите, дори гениалните и срещу пропадналите типове. Срещу всички, които се различават от нея.

Ще се опитам да опиша най-характерните черти на посредствения, колкото и трудно да е това. Освен биещия на очи факт, че това е човек, който не вижда по-далеч от носа си:

На първо място като посредствен може да се опише всеки, който категорично и даже решително отхвърля всичко, което не се вмества в неговия кръгозор.

Веднага ни идва наум какво е казал шопа, когато видял за пръв път жираф: „Такова животно нема и не мое да биде“. Хем го вижда с очите си, хем го отрича. Защото в неговия закостенял мироглед не се е вместила представата за животно от този тип, което рязко се отличава от познатите му.

Познавате ли такива хора? Приличащи на коне с капаци. На мен ми се струва, че са прекалено много и са навсякъде, далеч не са само шопите. Те просто са най-яркия пример за ограничено мислене у нас. Иначе не са лоши хора. Поне са честни.

Посредственият притежава някакъв минимален багаж от знания и е до голяма степен информиран. Малко ниско качество на информация, но я има. Определено не е прост, често не е и глупав и това го прави още по-опасен. Защото в повечето пъти е и повърхностен и веднъж като му влезе нещо в главата — много трудно излиза оттам. Лесно влиза, а много трудно напуска удобното си местонахождение.

Малкият багаж от знания го кара да се мисли за изучен, не само за образован. Даже в собствените си очи и тези на обкръжението си минава понякога дори за учен. Що се отнася до информацията, за която толкова много се говори през последните години, то трябва да се каже, че има информация и информация. Него го интересува не задълбочената, истинската, съществената информация за значими процеси, явления, състояния, личности. Него го интересуват клюките — кой с коя е спал, кой и къде се напил, кой се е оперирал, кой къде е бил и какво е правил — възможност нещо недобро. Въобще информацията от клюкарски тип. И е доволен, че сега на негово разположение са вестници, списания, телевизии и т.н. — те са затова.

Щом съм се спрял на информацията ще припомня две изказвания на французи за нея. Едното, по-старото е, че провинцията ражда характери, а столицата информираност. Искат да кажат информация за любопитни, а не за любознателни и че тази „информираност“ пречи на изграждането на характера на човек. Второто се появява с идването на телевизията в бита. Французите я определиха като „дъвка за очите“ — познайте защо. Имате право на десет опита.

Докато сме на тази тема никак няма да е излишно да напомня едно популярно (не в България) изказване, приписвано на американската президентша Е. Рузвелт. А то е, че „Великите, големите умове обсъждат идеи, средните умове обсъждат събития, а малките личности — други хора“. Не съм сигурен дали тази великолепна мисъл не е от някой древен останал неизвестен мъдрец — прекалено е хубава за американска „първа дама“, за която историята нищо не казва. Но е наистина забележителна. И си припомнете какво се обсъжда по телевизии, вестници, списания, радио.

Характерно за типичния посредственик е, че той (или тя) са елементарни като хора, с посредствено мислене — и това е трудно да се дефинира, много рядко притежават чувство за хумор, каквото най-често се среща при интелигентните реалисти, да не говорим за мащабно мислене. Такова отсъства с пълна сила.

Посредственият не е в състояние да разграничи малкото от голямото. В неговите очи всичко е, горе-долу, еднакво. Нещо повече — за него всичко посредствено е впечатляващо, забележително. Разликата, която може да направи е само количествена. Например веднага схваща разликата между, примерно, 100 лева и милион евро. Тук и само тук е цар.

Той и затова не е способен за големи дела — не ги схваща, не ги разбира. Колкото и да му обяснявате няма шанс да разбере, че най-големият враг на най-доброто е именно доброто. При тях щом се получи нещо добро или поне нещо задоволително и те спират. Повече не работят върху него, както и върху себе си, и затова тази тяхна бърза примиреност с постигнатото много им пречи да достигнат висини. А и те ни ги разбират и не им трябват. И така са си добре. Защо да се мъчат да постигнат нещо повече? Не им трябва, а може да им навреди.

Е, не можем от малки умове да очакваме кой знае колко. Нещо повече — появи ли се голяма, грандиозна, общозначима идея те първи я отхвърлят. И по този начин те сами се характеризират като подчертано консервативни. Само че напредъкът на обществото, кой знае защо, не се движи от хора, които непрекъснато повтарят, че еди-кое си „няма да стане“. Практиката го показвала и ограниченото догматично мислене.

Светът, човечеството се движи напред от много малкото хора, които непрекъснато търсят, опитват да направят нещо ново, нещо по-добро. Които са непримирими, настоятелни, не се задоволяват с постигнатото и искат да направят още и още. Въпреки яростната съпротива на огромната посредственост, която много успешно им създава огромни трудности.

Тъжен факт, не ми е никак весело, но такава е сега реалността, масовата посредственост премахна почти изцяло мечтателността, копнежа, големите идеи и други подобни „грандомански химери“. Хората сега се срамуват да кажат, че мечтаят, че имат копнежи и големи цели. Посредствеността сведе всичко до елементарния стремеж от рода на „Интереса клати феса“ както са били казали старите българи още по турско време и всичко друго отиде на много заден план.

Именно за посредствения важи казаното от Ерих Фром, че за съвременния човек е по-важно „да притежаваш“, отколкото „да бъдеш“. Той не иска да бъде ерудиран, умен, добър, деликатен, честен, искрен, образован и тем подобни глупости. Той иска да притежава материални блага. При това колкото повече, толкова повече. И бързо, даже веднага! Още вчера. И да не прави нищо! Пари и удоволствия — това е животът! Работата, задълженията, отговорността, служенето на другите са вредни и категорично отхвърлени сега понятия. Вече всеки говори за права, думи като „дълг“ се изхвърлиха от употреба.

Същият автор изказва мисъл, подобна на горната. Според него сега човек смята, че хубавият живот е живот без усилие. Посредственият не полага усилия и ако се наложи да се потруди гледа да мине с минимума. А без усилие, без болката, която то причинява не се постига много, още по̀ повече трайно и съществено. А сега е „модерно“ с минимум усилия и бързо при това, да се натрупат максимум пари и всякакви материални блага. Иска се притежание на всякакви материални ценности и блага, а се пропускат знанията и уменията.

За посредствения е важен единствено притежателния залог и той смята, че „Аз съм това, което притежавам“. Докато „Аз съм това, което правя“ и „Аз съм това, което съм“ с лекота се прескачат и игнорират.

Той е консервативен, догматично настроен, незаинтересован от общочовешките проблеми. Нещо повече — на практика той воюва срещу тях. Той на думи е за прогреса, но никак не обича промените. Не е толерантен към никого и скача ако срещне другомислещи. Изобщо — човек от агресивен рачешки тип.

Посредственият обича да се среща със себеподобни (то кой не обича) и такива хора среща предостатъчно. Обича да се смесва и говори за масите и не се усеща, че се олицетворява с тълпата, със стадото. Сега е убеден, че няма цар, няма Бог и той не се подчинява на тях, на никой отделен човек. Счита себе си за свободен човек. Така ли е наистина?

Сега той е подчинен от институциите, от чиновниците в държавата. Не знам за него, но аз лично съм се чувствал най-самотен, когато, макар и рядко, съм се намирал в някаква тълпа. Струва ми се, че това важи за повечето хора, но е възможно и да се лъжа. Според мене голямата социализираност доведе до увеличаване на изолираността на отделния човек и до загуба на индивидуалност.

Нашият човек много обича споровете и кой знае защо някои са му внушили, че в спора се ражда истината и че повече глави — повече разум. В спора, в крайна сметка, всеки си остава на първоначалната позиция — най-много да се скарат. На тях им е чужда мисълта на Гьоте, че интелекта зрее в тишината. И заместват всичко с много приказки като го наричат общуване.

Да не говорим, че и 100 глупака да събереш за съвет пак няма да получиш разумно предложение. Глупавият си е глупав и колкото от тях да събереш няма да получиш умна мисъл. И друга тъпотия се шири из нашето общество — че ума зависи от годините или от пола. Глупакът си е глупак и на 20, и на 30, и на 40, и на 60 години — изобщо винаги си е такъв. Най-много да придобие известен житейски опит и да стане по-предпазлив. Но това не пречи да се говори, например „Дайте път на младите“.

Едно време са уважавали по-старите хора, сега колелото на историята се завъртя в друга посока. Хубаво е, че еди-кой си е млад. Но дали това е достатъчно? Който си е посредствен на млади години такъв ще бъде и като му се увеличат годините. Тогава ще викаме друг млад посредственик и ще се чудим защо не се получава.

Другата ми мисъл е за начина на мислене на мъжете и жените. Той просто е по-различен и това не дава основание нито на мъжете, нито на жените да се смятат за по-умни. Така че ми е смешно като чуя твърдения от рода на това, че примерно начело на държавата трябвало да застане жена. Само защото е жена, а дали притежава необходимите за това качества изобщо не се смята за важно. Не мислете, че само мъжете са посредствени. Това е общо заболяване.

Малко странно, но борбата на жените за надмощие съвпада до голяма степен с началото на бунта на масите, според Ортега-и-Гасет или с масовото настъпление на посредствеността. Още преди век във Франция и суфражетките в Англия подемат борба за равноправие между половете. До голяма степен те са били прави и постигнаха значителни успехи. С основание. Но, както често става, и тук се губи мярката. Сега мъжът е натикан в миша дупка, особено у нас, и само се гърми колко способни и неоправдани са жените.

В наше време западняците така са устроили правовата си система, че една жена може да разори и вкара в затвора мъж за най-малкото нещо. По принцип прегрешенията и престъпленията трябва да се наказват и така е правилно. Но трябва да има някаква съразмерност. Не може за неща, които някои жени харесват, други да искат за същото и да налагат прекалено строги наказания на мъжете. Човек остава с впечатлението, че да си „сексист“ е много по-лошо, отколкото да откраднеш огромни суми от обществото или даже от това да си убиец.

Както при развод направо да ги обират. Засега в съда се имат предвид само заслугите на жената при изграждането на семейството, а тези на мъжа остават в сянка и той почти неминуемо бива наказан.

Все забравяме, че преди да сме мъже или жени, млади или стари, българи или не, преди всичко трябва сме хора.

Особеното у нас е, че еманципацията доведе до масовата поява на тихи, кротки, боязливи момченца, послушни и нерешителни и понеже в Природата няма празно масово се навъдиха „мъжки момичета“ които се чудят защо не се получава това, което така неистово те искат. На първо място помощ им оказва училището, където прекалено малкото мъже като учители и зубрашкия стил на образование, както и елементарния биологичен факт, че момичетата се развиват малко по-рано и момчетата стават нещо като „персона нон грата“ — освен за забавления и сравнения колко сме умни и забележителни.

Освен училището и т.нар. „право“ още от комунистическо време се възхвалява във всички медии и литература майката и жената за сметка на грубата и недодялана мъжка половина. И тя наистина го закъса като цяло. Почти изчезнаха вековните хубави женски качества, а сега жените доста често проявяват отрицателните мъжки качества, срещу които те се бориха. Излиза, че борбата им била не толкова за равноправие, а чисто човешки и те са искали да изместят мъжете и да се държат като тях. Да натикат мъжете в миша дупка и после да се оплакват, че сега нямало истински мъже.

Много често жените сами не знаят какво искат. Освен това да бъдат забелязани, да изпъкнат, да бъдат оценени и да направят истинско семейство.

Но само като цяло, защото в живота нещата стоят малко по-различно. И войнствените амазонки все още не могат да се ориентират какво да правят и как. Жените винаги са ползвали чара си за кариера, винаги са били склонни да поизлъжат за своя изгода. Е, и мъжете го правят това, но нали те са отдавна са признати за виновната част на обществото.

Една жена почти винаги тръгва от презумпцията, че тя е много способна и недооценена. Много рядко се поглежда отстрани и оценява обективно. Всяка жена е убедена, че никоя друга жена не е по-способна от нея самата и за нея с пълна сила важи правилото „С какво тази е по-добра от мене?“. Най-интересното е, че в поне 80% от случаите тя е права. Но в създадения от мъжете делови свят правилата изискват и други качества.

Жената излезе от дома и семейството (нещо да кажете за съвременното семейство, защото за мене е по-добре да замълча от неудобство) масово навлезе в обществения и деловия свят. Някои се справят отлично, други не чак толкова. Но това навлизане стана на определен етап на развитие на човечеството. Тогава, когато мъжете успяха да премахнат тежкия, понякога дори непосилен, преди всичко физически труд и да улеснят колкото се може повече работата.

За пример ще дам шофьорството — просто защото е масово и ясно явление. Едно време да си шофьор беше тежък занаят. Трудни пътища, кални, обикалящи, както не толкова добри автомобили, които трудно се поддържаха и шофьорите носеха кирки лопати, манивели и други подобни. Сега пътищата са отлични, асфалтирани, удобни; автомобилите се усъвършенстваха, с много екстри и тем подобни. Вече и жените могат да бъдат шофьори и те го правят масово. Верни на себе си почти веднага започнаха да се афишират като по-добри шофьори.

Специално за в България жените бяха подведени от приказките за равноправие, като властите, използвайки феминизма, накараха жените да работят, за да могат да се спасят семействата от бедността. Изведоха жената от дома и я вкараха в производството и сами виждате резултатите.

Жените винаги са били привличани от властта и парите. За тях е по-важно един мъж да има пари, които с удоволствие ще пръскат, да е известен и направо ще се сбият за него. Те обичат победителите, а героите и свестните мъже често не се радват на тяхното внимание. За интелектуалците да не говорим — те влизат в употреба само когато няма нищо по-добро. И почти всички жени са си изпатили от една калпава порода мъже, която можем да класифицираме като „чаровен негодник“. Както мъжете се привличат и патят от жените тип „кучки“. Разбирате какво имам предвид.

Жените се оказаха много по-практични и изпълнителни. Повечето от тях са комплексирани, обичат да хитруват, а не малко от тях са и доста лукави и крайни, бедата при почти всички от тях е, че често не знаят какво искат. Ако може — хем така, хем иначе.

Вече отбелязах, че с навлизането на жените в производствената и политическата сфера те започнаха да придобиват онези отрицателни качества и пороци, за които така жестоко обвиняваха едно време мъжете. Оказва се, че тяхната критика е била защо и те да не бъдат лоши и защо и те да не печелят по този начин. А не да се премахнат лошите постъпки и пороците. И вече не сме хора, а антиподи.

За женската посредственост и изобщо за женската психика и качества може много още да се говори, но вече ще навлезем в обща и по-обширна тема. Затова ще се задоволим, няма как само с това малко общо и кратко изложение. Да са ни живи и здрави жените, още много да ни ядосват и радват; те са винаги прави и вечно таят някакво чувство за вина, на недооцененост и на дявол знае какво още. Но много помагат за възхода и поддържането на посредствеността.

Искрено се надявам, че все някога тази безсмислена война между половете ще престане и ще започнем да се ценим един друг по други показатели, а не по изброените. И колко по-бързо разберем, че всяка борба и всяка война е безсмислена и че най-често няма победител, толкова по-добре. Всеки победител след време е губещ.

Въобще посредствеността много обича борбата от всякакъв вид и противопоставянето. Непрекъснато се стреми да насъска и настрои едни хора срещу други. Независимо за какво, все ще се намери за какво. И най-масовата, най-старата най-безсмислената война, която се поддържа от посредствеността е именно войната между половете. По-горе изтъкнах, че това просто е начин на мислене, а не повод за превъзходство. Какво ще се говори ако се окаже, че твърденията на езотериците се окажат верни и има прераждане. Това ще означава, че всеки мъж и всяка жена в предишни животи са били от „противния“ пол.

Вероятно може да се добавят още характеристики на посредствения човек — все пак това е доста обширна тема. Но засега и това стига. Мисля, че вече е ясно какво имам, слава Богу не само аз, предвид.