Пеньо Пенев
На разсъмване

На възторзите първи

от буйната шумна гора

аз дойдох

        и назад

        през прозорците-спомени

                        вгледан —

виждам дните на много митинги

                        и много „ура“,

виждам тебе —

богат на мечти

        и на радости —

                        беден.

Докато моите стъпки кънтяха

                из тази гора,

аз си мислех, че

        слънчев ден

                ще ме срещне

                        зад нея —

а ме срещна

        една зазорена

                студена зора

и небе —

        едва почнало да розовее.

И разбрал, че е още далеко

                мечтаният склон,

че там

        само с „ура“

        не ще стигнем

                след триста години —

виж! —

        сдружих се

                с желязо

                и тухли,

                с греди

                и бетон! —

виж! —

        превърнах мечтите си

                в грес

                и бензин

                за машини!

Отдъхнете, площади!

Вече

        от триста митинга

                и триста „ура“

една тенджера е

        триста пъти

                по-нужна,

                        по скъпа!

В нея мога яхния да сготвя,

                чорба да сваря,

та на скелята пак

                сит и якичък

                после пак да стъпя.

Всяка моя мечта е

                по-земна от земния свят —

и пространство,

        и време

                заема тя

                в пътя народен!

Погледни! —

        като зов,

като знаме,

като плакат —

аз издигам

        над път и глави

        своя син първороден!

Аз съм пътник —

        с надежди

                богат и щастлив,

но тук

        често

        и дни на сълзи ме причакват.

Вие знайте сами:

                сърце

                докато не заболи —

очи не заплакват!

О, елате при мен

                в тази кухня

                сред здрач тъмносин!

О, елате при мен

        в този гроб,

        в тази пропаст без дъно!

Но елате

        и вижте с очите си

                болния син!

Пожълтял като смин,

                моят син

                като червей се гъне…

И расте,

и надига се в мен

                един гневен протест,

по-нужен,

по-едър,

по-нов

        и от новите сгради!

А съседът бай Ради

                се шири в три стаи

                        днес —

тоест —

        на председателя

                братовчедът бай Ради!

В едната е той —

                лежи,

                чеше си крака събут;

на стол

        в другата,

        с плетка

        в ръце

спи съпругата Тотка.

А в третата стая,

                доволна от този уют,

спи блажено и тяхната

                сива проскубана котка.

Щом зачуе шума в хола,

                тя трепва,

                        отваря очи —

но не трепва,

не чува шума

        синът ми обичен.

Влиза лекарката Аладжова,

                за миг помълчи,

после почва съветите стари

                с глас вечно привичен:

— Декристол му е нужен!

                И слънце!

                        И въздух

                                по-чист!

Щом нямате

        тук —

        навън

        дните да бъдат прекарвани! —

А навън тежи

        зимно небе

        и сурово мълчи,

и зъл вятър

        подгонил е в него

                        загракали гарвани.

— Чуйте, майки угрижени!

— Чуйте, тревожни бащи!

Всички ние,

                сдружени с бетона,

                с желязото,

                с тухлите

и кръвта дори

        ще накараме

        да закрещи,

за да влезе

        чист въздух

                и слънце

                по-скоро

и в кухните!

Нека

само над люлките с рожбите

                новородени,

нека

само над тях

        да навеждаме свойта глава,

докато не опазим

                правата свещени —

на човека

свещените вечни права!