Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (68)

66.

Жизнерадостното „Здравей“ на Лио мигом стопи паниката на Лори.

— Чух, че снощи си се забавлявал, татко.

— Да. Прекарах чудесно в „Маунт Синай“. Как върви предаването ти?

— Защо не ми звънна, когато се озова в болницата?

— Веднага щеше да пристигнеш тук. Изпадал съм в подобни състояния и преди. Джим Морис ми нареди да се успокоя и да гледам телевизия. В момента тече „Обичам Люси“.

— Тогава няма да те откъсвам. Ще дойда най-късно в седем и половина. — Лори се поколеба, преди да попита: — Татко, наистина ли се чувстваш добре сега?

— Много добре. Престани да се притесняваш.

— Доста ми пречиш да го постигна — промърмори Лори кисело. — Е, догледай си сериала. Ще се видим по-късно.

С едната ръка пусна мобилния в джоба си, а с другата се опита да извади салфетка, за да избърше сълзите, появили се в очите й.

Алекс побърза да й подаде изгладена носна кърпичка. Тя я пое, а той отбеляза:

— Лори, добре е от време на време човек да изпуска парата.

— Не мога — прошепна тя. — Опитам ли се, ще изтърва юздите. Онази заплаха не престава да кънти и ушите ми. Запазвам разсъдъка си само като се надявам, че Синеокия ще спази обещанието си и аз ще съм следващата. Има шанс да го хванат, след като убие мен. Ако се измъкне, татко и Тими могат да сменят самоличността си и да изчезнат. Кой знае? Но какво ще стане, ако Тими и аз сме заедно навън? Или ако аз умра, а татко го няма, за да пази Тими?

Алекс не можеше да й отговори. Сълзите й пресъхнаха. Тя извади огледалце и подсуши очите си. Когато заговори, в тона й не се долавяше и следа от напрежение.

— Хайде, обади се в офиса, Алекс. „Господин Роб“ ни очаква на масата точно след петнайсет минути.