Робърт Чеймбърс
Жълтият знак (3)

III

Последвалият ден се оказа съкрушителен. Докато премествах картина от един статив на друг, се подхлъзнах върху дъските и паднах лошо, при което си нараних китките. И двете бяха тъй зле изкълчени, че беше безсмислено да опитвам да държа четка, така че трябваше да обикалям студиото и да разглеждам недовършените рисунки. Връхлетялото ме отчаяние в един момент ме принуди да седна да пуша. Вън валеше дъжд, подмятан от вятъра и трополещ по покрива на църквата. В настоящото ми състояние тропотът му ме влудяваше. Теси остана да бродира край прозореца; на моменти тя повдигаше глава и ме поглеждаше с тъй невинно състрадание, че аз започнах да се срамувам от раздразнението си и се огледах за нещо, с което да се залисвам. Бях прочел всички вестници и всички книги от библиотеката, но за да се намирам на работа, се отправих до лавиците и започнах да размествам заглавията с лакът. Познавах всеки том по външен вид; и сега изпитах паметта си, докато бавно минавах край тях и си подсвирквах, за да сдържам гнева си. Връщането ми в трапезарията бе осуетено от съзирането на книга, подвързана в змийска кожа и поставена в края на последната лавица. Виж, нея не си я спомнях, а от мястото си не можех да различа бледите букви върху гърба, затова отидох до салона за пушене и повиках Теси. Тя изникна от ателието и се покатери, за да достигне книгата.

— Какво е заглавието? — попитах аз.

— „Кралят в жълто“.

Бях объркан. Кой бе оставил тази книга тук? Как така се беше озовала в дома ми? Отдавна бях решил, че не само никога няма да разтворя тази книга, а и че нищо на света няма да ме накара да я купя. Тъй като се опасявах, че в някой момент на слабост любопитството може да ме изкуши да я разтворя, аз бях избягвал дори да поглеждам към нея в книжарниците. Пък дори и да посегнех, трагедията с младия Кастейн, когото бях познавал добре, не би ми позволила да разгърна гнъсните страници. Винаги бях отказвал да се вслушвам в разговорите, обсъждащи тази книга, пък и никой не смееше да обсъжда отвъд второто действие, така че нямах представа за съдържанието й. Просто се вглеждах към отровните корици по начин, съответстващ на змия. Поне подвързията бе подобаваща.

— Изобщо не я и докосвай, Теси. Слизай.

Естествено, съветът ми се оказа достатъчен, за да породи любопитството й — преди да съм успял да й попреча, тя вече бе сграбчила книгата и с кикот побягна обратно към студиото. С предизвикателна усмивка тя се измъкна от безсилните ми ръце. Не ми оставаше друго, освен да я последвам.

— Теси! — извиках аз подире й. — Говоря сериозно. Остави книгата. Дори не я разгръщай.

Гонитбата ме отведе обратно в библиотеката, която се оказа празна. Обходих и двете гостни стаи, спалните, пералнята, кухнята, преди да се върна в библиотеката за трети път и да подема систематично търсене. Тя се бе скрила тъй добре, че едва половин час по-късно я открих да клечи бледа и смълчана край таванския решетъчен прозорец. Още при първото си вглеждане видях, че тя е била наказана за лекомислието си. „Кралят в жълто“ лежеше в краката й, разтворен далеч отвъд безопасната част. И по вида на Теси личеше, че за нея е прекалено късно. Лз я хванах за ръката и я отведох обратно в ателието. Тя изглеждаше замаяна; когато й казах да полегне на дивана, девойката се подчини веднага. Малко след това затвори очи и дишането й се забави, но не можех да определя дали е заспала. Известно време седях край нея, но тя не помръдна и не каза нищо. Надигнах се, върнах се в тавана и взех книгата в по-здравата си ръка. Макар тя да ми се струваше тежка като олово, аз я отнесох право в студиото, седнах на килима пред канапето, отворих я и я прочетох цялата.

Когато, отслабнал от вълнение, отпуснах книгата и уморено се облегнах на канапето, Теси отвори очи и ме погледна.

Беше изминало известно време на монотонно напрежение, преди да осъзная, че двамата обсъждаме „Кралят в жълто“. Какъв грях е написването на подобни думи — думи, които са ясни като кристал, напевни като бълбукането на извор; слова, носещи блясъка и сиянието на отровните диаманти на Медичите! Какво отчаяние и безнадеждно обричане изпитва онази душа, която умее да удивлява и сковава человеците с подобни думи; думи, разбирани и от невежи, и от начетени, по-ценни от скъпоценности, по-успокояващи от музика, по-страховити от смърт!

Двамата продължавахме да разговаряме, забравили сгъстяващите се сенки. Тя ме умоляваше да захвърля брошката от черен оникс, за чиято инкрустация вече знаехме, че представлява Жълтия знак. Никога няма да узная защо отказах, макар че дори в този момент, докато пиша това признание в спалнята си, бих се радвал да зная какво ми е попречило да откъсна Жълтия знак от гръдта си и да го хвърля в пламъците. Сигурен съм, че съм искал да го сторя, и въпреки това, настояванията на Теси останаха без ответ. Нощта се спусна, часовете продължаваха да се разтеглят, а ние продължавахме да мълвим един на друг за Краля и Бледната маска. Среднощ отекна от мъгливите кули на обвития в мъгла град. А ние разговаряхме за Хастур и Касилда — додето вън мъглата обмиваше прозорците. Тъй вълните от облаци обливат бреговете на Хали.

Домът бе притихнал; никакъв звук не долиташе от мъгливите улици. Теси лежеше сред възглавничките, пробола тъмнината със сивия овал на лицето си. Но ръцете й оставаха вкопчени в моите. И аз знаех, че тя познава и разбира мислите ми — точно както аз разбирах нейните: двамата бяхме открили мистерията на Хиадите и Фантомът на истината бе тук. И докато двамата провеждахме диалога си, сенките се стичаха край нас бързо и безшумно, а от далечината дочухме звук. Той се приближаваше все повече и повече, долетял от улицата, по-близо и по-близо, за да спре пред постройката. Аз се приближих до прозореца и видях черна катафалка. Входната врата на сградата се отвори и затвори, а аз треперещ се промъкнах до вратата на апартамента си и я залостих, макар да знаех, че никакви резета и ключалки не са в състояние да спрат създанието, което идваше за Жълтия знак. Вече можех да чуя как се придвижва тихо по коридора. Той бе достигнал вратата и резето й се разлагаше при допира му. И той влизаше. Аз се взирах в мрака, но когато той влезе в стаята, не го видях. Усетих го да ме обгръща в студения си мек допир; едва тогава извиках и започнах да се мятам отчаяно — и напразно. Той откъсна ониксовата брошка от дрехата ми и ме удари по лицето. При падането си чух Теси да проплаква. Нейният дух избяга; дори и падащ, аз копнеех да я последвам, защото знаех, че Кралят в жълто е разгърнал окъсаната си мантия и вече ми оставаше само да се моля на Бог.

Бих могъл да разкажа още, но не виждам каква полза би имало от това. На мен самия никаква човешка сила вече не е в състояние да ми помогне. Аз лежа, пишейки, без да се интересувам дали ще успея да довърша писанието. Мога да си представя как повиканият лекар събира стъклениците и прахчетата си и с познат жест се обръща към свещеника.

Те много ще искат да узнаят за разигралата се трагедия — онези от външния свят, които пишат книги и печатат вестници в милионен тираж. Но аз няма да пиша повече. Изповедникът ще запечата последните ми думи със свещената си тайна. Онези от външния свят може и да изпращат съчовеците си в противни домове и край огнища на тлееща смърт, а вестниците им ще плачат в кръв и сълзи, но с мен шпионите им ще има да чакат. Те знаят, че Теси е мъртва и че аз умирам. Те знаят как останалите жители на сградата, призовани от адски писък, са се втурнали в стаята и са открили един жив и двама мъртви, но те не знаят какво ще им кажа. Те не знаят, че докторът е казал, сочейки към противната разложена купчина на пода — противния труп на пазача от църквата:

— Не мога да предположа нищо и нямам обяснение. Този човек е мъртъв от месеци!

Мисля, че умирам. Иска ми се свещеникът.