Робърт Чеймбърс
Жълтият знак (1)

I

Толкова много неща не подлежат на обясняване! Защо определени акорди ме карат да си мисля за златисти и кафяви есенни листа? Защо службата в „Сен Сесил“ отвежда мислите ми сред пещери, чиито стени блестят в сребристо? Какво в гълчавата, прекосяваща „Бродуей“ в шест вечерта, ме караше да си представям бретонска гора, където светлината се процежда сред пролетни листа, а Силвия се привежда, отчасти любопитно, отчасти нежно, над някакъв зелен гущер и мълви удивено:

— Представи си, и това е създание на Всевишния!

Когато за пръв път видях пазача, той стоеше с гръб към мен. И преди да влезе в църквата, той предоставяше сносна цел за апатичния ми поглед. Не ми направи по-голямо впечатление от всички останали минувачи на площада, така че, когато затворих прозореца си и се върнах в ателието, вече бях забравил за него. Късно следобед задушността на деня ме принуди отново да отворя прозореца. Облагането на перваза ми позволи да видя, че в градината на църквата стои човек. И този път не проявих по-голям интерес от обичайното. Наместо това се загледах към площада, където фонтанът клокочеше. Дървета, асфалтови алеи и разхождащи се люде подминаваха смътно ума ми. Понечих да се обърна към триножника си, при което погледът ми закачи непознатия в градината. Лицето му бе обърнато към мен, с неволно движение се приведох, за да го погледна. В същия момент той повдигна глава и ме видя. Лицето му веднага ми напомни на трупояден червей, макар да не можех да посоча точната причина, извикала асоциацията. Изглежда, отвращението към тлъста бяла личинка се бе изписало върху собствените ми черти, защото мъжът се извърна по начин, напомнил за смутено червейче, гърчещо се в плод.

Аз изпълних намерението си и се върнах пред статива, като направих знак на позиращата ми дама отново да заеме позата си. Не след дълго получих недвусмислената възможност да се убедя, че само развалям предишната си работа, затова се заех да изстъргвам цветовете. Четката ми бе придала нездрав оттенък на плътта. Просто не разбирах как съм могъл да изрисувам подобно разложение в картина, преливала от розовина.

За всеки случай погледнах към Теси. Тя не се бе променила; приятната руменина продължаваше да обагря бузите и шията й дори под намръщения ми поглед.

— Аз ли съм направила нещо?

— Не, аз съм виновникът. Развалих ръката и просто не проумявам как съм могъл да нанеса подобно нещо върху платното.

— Добре ли позирам? — настояваше тя.

— Разбира се. Прекрасно.

— И вината не е моя?

— Не. Както казах, аз съм си виновен.

— Съжалявам — рече Теси.

Аз й казах, че може да си почине. Докато почиствах участъка с напоен в терпентин тампон, тя отиде да изпуши една цигара и да разглежда илюстрациите в „Куриер Франсез“.

Незнайно дали по вина на терпентина, или дефект в канавата, но във всеки случай нездравият оттенък се разпространяваше из все по-голяма част от картината — като гангрена. Колкото и енергично да търках, заразата плъзваше по цялото изрисувано тяло. Сепнат, аз се опитвах да я огранича, но напразно: вече и гръдта губеше живия си вид. Инфекцията се разпространяваше из цялата снага, като вода, попивана от гъба. Мастихинът, стъргалката и терпентинът политаха един след друг. И през цялото време си мислех за разговора, който щях да проведа с Дювал (това е човекът, от когото се снабдявах с платна). Но скоро установих, че той няма вина. И боите, купувани от Едуард, също не бяха виновни.

— Остава терпентинът — гневно си казах аз. — Или това, или зрението ми е угаснало преждевременно.

Повиках Теси. Тя се приведе над стола ми, все още изпускаща димни кръгчета.

— Какво си направил с картината? — възкликна тя.

— Нищо! — изръмжах аз. — Сигурно е от терпентина.

— Какъв отвратителен цвят е придобила сега — продължаваше Теси. — Наистина ли мислиш, че кожата ми има цвета на зеленясало сирене?

— Не, не мисля. Някога да си ме виждала да рисувам по подобен начин?

— Не съм.

— Тогава…?

— Изглежда, наистина е от терпентина — отстъпи тя. И подир това си облече кимоно, за да ми обърне гръб и да продължи да пуши край прозореца. Аз продължих да стържа и чегъртам, докато в един момент не ми омръзна. Този момент бе ознаменуван със сграбчването на четките ми и запращането им към злощастната картина. Гръмка псувня придружи този кратък полет. За щастие само тонът на гласа ми достигна до слуха на Теси.

Но това се оказа достатъчно, за да сложи начало на конското й:

— Браво! Ругай, дръж се като глупак и троши четките си! От три седмици не си излизал, а сега късаш картината! Ама че хора сте художниците!

Почувствах обичайния срам и изправих унищожената картина до стената. Теси ми помогна да почистя четките и отиде да се облече. Иззад паравана тя благоволи да ме съветва за начини, които да успокоят избухливостта ми. Когато прецени, че ме е измъчвала достатъчно, девойката изникна иззад преградата с искане да съм й помогнел да закопчае последните копчета на роклята си.

— Всичко се обърка от мига, в който ти се върна от прозореца и започна да говориш за гнусника, когото си бил видял пред църквата — обяви тя.

— Тъй. Обзалагам се, че той е проклел картината ми. — Аз се прозинах и си погледнах часовника.

— Известно ми е, че минава шест — рече Теси. В момента тя си оправяше косата пред огледалото.

— Нямах намерение да те държа толкова дълго.

Аз се облегнах на парапета, но се отдръпнах веднага, защото онзи с бледното лице отново стоеше в двора на църквата. Реакцията ми не убягна на Теси; на свой ред тя се приведе вън.

— Това ли е човекът, който те дразни? — шепнешком се осведоми тя.

Потвърдих с кимване.

— Не виждам лицето му, но той наистина ми изглежда някак тлъст и мазен — продължи Теси, извръщайки се към мен. — Напомня ми на един мой кошмар, ужасен кошмар. А дали наистина е било само сън? — додаде тя, загледана в обувчиците си.

— Това не бих могъл да ти кажа — усмихнах й се аз.

Теси отвърна на усмивката ми.

— Ти също участваше, така че би могъл да знаеш нещо.

Аз побързах да се възпротивя:

— Теси, моля те! Не смей да ме ласкаеш с признания, че се явявам в сънищата ти!

— Истина е — настоя младата жена. — Искаш ли да ти разкажа?

— Слушам те.

Сега беше мой ред да запаля цигара.

Теси отново се обърна към улицата и заговори със сериозен тон:

— Една нощ през миналата зима си бях легнала и вече се унасях, без да мисля за нещо конкретно. По-рано същия ден ти бях позирала и бях много уморена — с онази умора, която понякога не ти позволява да заспиш. Чух как камбаните в града удрят десет, единадесет и накрая полунощ. Явно съм заспала именно около среднощ, защото не си спомням нови удари. Струваше ми се, че едва съм затворила очи, когато нещо в съня ми ме накара да се надигна и да се приближа до прозореца. Двадесет и първа улица бе пуста, поне докъдето стигаше погледът ми. От гледката започнах да изпитвам страх; всичко навън ми изглеждаше тъй… тъй черно и смущаващо. И тогава долових трополенето на колела. Струпаше ми се, че точно тях трябва да изчаквам. Те се приближаваха много бавно; мина известно време, преди да различа очертанията на кола, напредваща по улицата. Тя се приближаваше все по-близо и по-близо; при минаването й под прозореца ми можах да видя, че това е катафалка. И докато треперех от страх, кочияшът повдигна глава и погледна право към мен. Погледът му ме сепна; аз се събудих и видях, че съм застанала край прозореца, трепереща от страх. Долу нямаше никаква катафалка. Това видение ми се присъни отново през март; тогава пак се събудих край отворения прозорец. А снощи го сънувах за трети път. Ако си спомняш, през нощта валя. Явно съм стояла известно време до прозореца, защото нощницата ми беше подгизнала.

— А аз какво общо имам? Нали каза, че си сънувала и мен?

— Ти… Ти лежеше в ковчега, но не беше мъртъв.

— В ковчега?

— Да.

— Видяла си ме?

— Не, но знаех, че ти си вътре.

— Да не би да си яла салата от раци или уелски заек? — засмях се аз. Или поне се опитах, защото ужасеният й възклик ме прекъсна. — Теси, какво има?

Теси се бе свила край прозореца.

— Мъжът… мъжът пред църквата… Той караше катафалката.

— Глупости — рекох аз. В очите на Теси се четеше истински ужас. Аз се приближих до прозореца и надникнах. Непознатият беше изчезнал. — Не говори глупости, Теси. Днес работихме прекалено дълго; това те е изнервило.

— Нима мислиш, че бих могла да забравя това лице? — промълви тя. — Три пъти виждах катафалката да минава под прозореца ми; три пъти кочияшът извръщаше лице към мен. То бе тъй бяло и кашкаво. Изглеждаше мъртво; лицето на отдавнашен мъртвец.

Аз я накарах да седне и да изпие чаша марсала. И докато тя поглъщаше виното, аз приседнах до нея, за да я успокоя.

— Ето какво, Теси, отиди в провинцията за седмица-две. Там няма да те преследват повече сънища с катафалки. Ти позираш по цял ден и вечерта се оказваш изнервена. Това не може да продължава. Да не говорим, че когато приключиш с позирането, ти, наместо да си легнеш, търчиш в Сълзърс Парк, Елдорадо или Кони Айлънд. И на следващия ден, когато дойдеш тук, си изцедена. Не е имало никаква катафалка. Всичко това е било лош сън, породен от мъките на храносмилането ти.

Последните ми думи успяха да я накарат да се усмихне.

— Ами мъжът пред църквата?

— Напълно обикновено създание, което не спазва здравословен режим.

— Името ми да не е Теси Риърдън, ако лицето на мъжа от катафалката не изглежда досущ като онова на онзи от градината. Готова съм да ти се закълна, господин Скот!

— Какво толкова имаш против карането на катафалка? И това е занаят като всички останали.

— Значи мислиш, че наистина съм видяла катафалката?

— Ако наистина си я видяла, няма нищо необичайно в това, че я е карал човек като нашия познайник.

Теси се надигна и разгърна парфюмираната си кърпичка, по съвместителство съхранявала и парче дъвка, което тя лапна.

— Лека нощ, господин Скот — каза девойката, стисна ръката ми, сложи си ръкавиците и излезе.