Робърт Чеймбърс
Реставраторът на репутации (3)

III

В едно ранно майско утро стоях пред стоманения сейф в спалнята си и изпробвах златната корона. В огледалото диамантите блестяха като искри, а тежкото ковано злато обгаряше ореол над челото ми. Тогава си припомних мъчителния писък на Камила и страховитите думи, понесли се сред мрачните улици на Каркоса — така завършваше първото действие на пиесата. За следващите части не смеех да мисля — да, не смеех, дори сред пролетното слънце, сред познатата обстановка на собствената ми стая и увереността, прибавяна от присъствието на улична гълчава и прислугата в коридора. Защото онези отровни думи бавно бяха попили в сърцето ми: също както потта на умиращ попива в чаршафите. Треперещ, отдръпнах диадемата от главата си и обърсах чело. Но тогава си помислих за Хастур и собствената си амбиция. И си припомних господин Уайлд от последната ни среща, лицето му, разкъсано от ноктите на онова дяволско създание, и нещата, които казваше… Аларменият звънец в сейфа започна да жужи грубо, но аз не му обърнах внимание, отпуснах лъскавата корона обратно върху главата си и решително се обърнах обратно към огледалото. Дълго време останах загледан в собствените си очи, изменящи настроението си. Стъклото показваше приличащо на моето лице, но по-бледно и тъй изпито, че затрудняваше разпознаването. През цялото време повтарях през зъби:

— Денят настъпи! Денят настъпи!

А алармата в сейфа продължаваше да настоява; диамантите блестяха над челото ми. Чух да се отваря врата, но не се обърнах. Едва когато видях второ лице, изникнало над рамото на моето и вперило поглед в моя, се обърнах мълниеносно и сграбчих дълъг нож от масичката си. Братовчед ми отскочи назад с вик:

— За Бога, Хилдред!

Когато ръката ми се отпусна, той додаде:

— Аз съм, Луис. Не ме ли позна?

Запазих мълчание. Не бих нарушил момента с думи, дори и ако животът ми зависеше от това.

— Какво става? — меко се осведоми той. — Зле ли ти е?

— Не — отвърнах, защото моментът бе отминал. Но се съмнявам, че Луис ме чу.

— Хайде, старче — възкликна той. — Сваляй този месингов обръч и ела в кабинета. За маскарад ли се подготвяш? Какви са тези труфила?

Радвах се, че той мисли короната за месингова, но пък това не ми помогна да изпитвам симпатия към него. Все пак му позволих да я вземе от ръката ми, защото знаех, че е най-добре да му угаждам. Луис подхвърли великолепната диадема, улови я и усмихнато каза:

— Давам й не повече от петдесет цента. За какво ти е?

Не отговорих, взех си короната, поставих я обратно в сейфа и затворих вратите. Това сложи край на влудяващия рев на алармата. Затихването й не направи впечатление на Луис, дори нарече сейфа кутия от бисквити. За да не запомни комбинацията, му позволих да ме отведе в кабинета. Там братовчед ми се метна върху канапето и започна да замахва към мухите с неразделния си камшик. Днес той носеше работната си униформа с везаната куртка и високата шапка. Освен това забелязах, че ботушите му са оплискани с червена кал.

— Къде си бил? — попитах аз.

— Подскачах сред калта в Джърси — отвърна той. — Нямах време да се преоблека, исках да те видя. Нямаш ли нещо за пиене? Страшно съм уморен, цяло денонощие не съм слизал от седлото.

Налях му малко бренди от аптечката си, което той изпи, като кривеше лице.

— Отвратително е. Ще ти препоръчам място, където продават истинско бренди…

— На мен си ми върши работа — отбелязах с безразличен глас. — Втривам го в гърдите си.

Той ме изгледа особено и замахна към поредна муха.

— Ето какво, друже — поде Луис. — Защо не започнеш да излизаш? От четири години насам си се затворил тук като бухал, не излизаш никъде, не се занимаваш с упражнения, не правиш нищо. Само си заровил нос в книги като онези върху камината.

И той се загледа в полиците.

— Наполеон, Наполеон, Наполеон — прочете той. — Небеса, нещо друго нямаш ли?

— Ще ми се тези книги да бяха подвързани със злато. А иначе имам и друго. „Кралят в жълто“ — впих поглед в очите му. — Чел ли си я?

— Моля? Бога ми, не! Нямам никакво намерение да полудявам!

Той съжали за казаното още в момента на изричането му. Има само една дума, която ненавиждам повече от „лунатик“ — това е думата „луд“. Въпреки това успях да се овладея и със спокоен тон се осведомих за причината, поради която той смята въпросната книга за опасна.

— Де да знам — побърза да каже той. — Спомням си, че тя породи голяма врява и бе анатемосана и от журналята, и от духовенството. Ако не се лъжа, авторът се е прострелял след създаването на това чудовище, нали?

— Доколкото ми е известно, е още жив.

— Най-вероятно — промърмори Луис. — Такъв скот куршумите не могат да убият.

— Тази книга съдържа огромни истини.

— Мда — отвърна той. — Истини, които причиняват треска на хората и ги съсипват. Не ме интересува, че тя била, както казват, върховното постижение на изкуството. Написването й е престъпление. Никой не бива да отгръща корицата й.

— Това ли дойде да ми кажеш? — осведомих се аз.

— Не. Дойдох да ти кажа, че ще се женя.

Сигурен съм, че за момент сърцето ми спря да бие. Но тази пауза не пролича върху лицето ми.

— Да — щастливо се усмихна той. — Ще се женя за най-прекрасното момиче на света.

— Констанс Хобърк — механично казах аз.

— Откъде знаеш? — удиви се гостът. — Аз самият не знаех до онази априлска вечер, когато се разхождахме до реката преди вечеря.

— Определихте ли дата?

— Трябваше да се проведе през септември, само че преди час пристигна депеша, според която полкът ни трябва да се отправи в Президио, Сан Франциско. Заминаваме утре по обед. Утре — повтори той. — Утре, Хилдред, аз ще бъда най-щастливият човек, живял някога, защото Констанс заминава с мен.

Аз му предложих ръка заедно с поздравленията си; той я стисна и я разтърси в пълно съответствие с ролята си на добродушен глупак. Пък може би не беше преструвка…

— Като сватбен подарък ще получа повишение. Ще командвам собствен ескадрон — ломотеше той. — Капитан Луис Кастейн и госпожа Кастейн. Как ти се струва това, Хилдред?

След това той ми каза къде щяла да се проведе сватбата и кой щял да бъде там. Освен това Луис успя да ме изнуди да обещая да дойда и да бъда негов кум. Аз стисках зъби и слушах дърдоренето му, като не показвах чувствата си, но.

Вече наближавах предела на търпението си и когато той скочи от дивана, дрънна с шпори и заяви, че трябвало да върви, не направих опит да го задържам.

— Има нещо, което бих искал да те помоля — тихо казах аз.

— Считай го за изпълнено, само кажи — засмя се Луис.

— Искам тази вечер да се срещнем отново, за да поговорим. За около петнадесетина минути.

— Щом искаш — с известно объркване се съгласи той. — Къде?

— Нямам претенции. В парка, да речем.

— А по кое време вечерта?

— Полунощ.

— Бога ми, какво ти е щукнало… — поде той, но се овладя и със смях се съгласи. Изпроводих с поглед слизането му по стълбите. Сабята му звънтеше при всяка крачка. Видях го да завива към улица „Блийкър“, което означаваше, че отива при Констанс. След десетминутно чакане аз също се отправих натам, взел със себе си короната и копринената роба, избродирана с жълтия знак. Скоро достигнах прага, на който стоеше табелата:

Господин УАЙЛД РЕСТАВРАТОР НА репутации. Трети звънец.

Чух дъртия Хобърк да се суети из работилницата си. Стори ми се, че дочувам гласа на Констанс да долита от салона. Не се отбих, а направо се заизкачвах към апартамента на господин Уайлд, където почуках и влязох. Домакинът лежеше стенещ на пода, с окървавено лице и надрани на ивици дрехи. Капчици кръв попиваха в килима, от своя страна също надран в неотдавнашно сражение.

— Проклета котка — каза той, като за целта престана да стене и извърна безцветните си очи към мен. — Нападна ме докато спях. Някой ден ще ме убие.

Това вече беше прекалено, затова отидох в кухнята, взех брадвичка и се заех да се оглеждам за проклетото създание. Търсенето ми не се увенча с успех, така че трябваше да изоставя намеренията си и да се върна обратно в стаята. Господин Уайлд отново бе заел стола си край масата. Междувременно бе съумял да умие лицето си и да се преоблече. В браздите, оставени от котешките нокти, домакинът бе капнал колодий; пристегнат парцал скриваше раната в гърлото му. Аз го посъветвах просто да убие котката при следващата й поява, но той само поклати глава и се обърна към книгата пред себе си. От нея прочиташе име подир име — все хора, потърсили услугите му, за да възстановят репутацията си. Натрупаните суми бяха смайващи.

— На моменти усилвам натиска — обясни той.

— Някой ден един от тези хора ще ви убие — настоях аз.

— Така ли мислите? — господин Уайлд отново разтриваше изкуствените си уши.

Излишно беше да споря с него, затова взех ръкописа „Имперска династия на Америка“. Прочетох го целия, като тръпнех от удоволствие. Когато приключих, домакинът го взе, обърна се към коридора, свързващ кабинета му със спалнята, и с гръмък глас извика:

— Ванс.

Чак сега забелязах, че в сенките клечи човек. Не можех да си представя как съм могъл да го пропусна, когато търсех котката.

— Елате, Ванс — извика господин Уайлд.

Клечащият се надигна и предпазливо се приближи. Никога няма да забравя лика, върху който падна светлината от прозореца.

— Ванс, това е господин Кастейн — каза домакинът.

Още преди да е довършил реченото, другият се просна пред масата и започна да ридае:

— Боже! Боже мой! Помогни ми! Прости ми! Умолявам ви, господин Кастейн, дръжте този човек далеч от мен! Не, не може да е истина! Вие сте различен, спасете ме! Аз съм съкрушен. По-рано бях в лудница. Сега… Сега, когато всичко бе започнало да се оправя, когато бях забравил Краля. Краля в жълто. И сега ще полудея отново. Ще полудея.

Гласът му утихна до задавено хъхрене: господин Уайлд бе скочил към него и бе започнал да го души с десницата си. Когато крясъците престанаха, домакинът ловко зае предишната си позиция, понамести уши, обърна се към мен и помоли да му дам тефтера. Аз го свалих от лавицата и му го подадох. След момент на търсене сред красиво изписаните страници, Уайлд доволно прочисти гърло и посочи към името му.

— Ванс — на глас прочете той. — Осгуд Осуалд Ванс.

Чул името си, лежащият на пода повдигна глава и извърна гърчещо се лице към господин Уайлд. Очите му бяха кървясали, устните стояха подпухнали.

— Пристигнал на двадесет и осми април — продължаваше домакинът. — Месторабота: касиер в Сийфорт Нейшънъл Банк; лежал в затвора „Синг Синг“ по обвинение във фалшификация; впоследствие преместен в лудница за криминално проявени. Амнистиран от губернатора на Ню Йорк и освободен от лудницата на 19 януари 1918 г. Репутацията накърнена в Шипшийд Бей: слухове, че стандартът му на живот надвишава предполагаемия достъпен. Репутацията трябва да бъде възстановена незабавно. Хиляда и петстотин долара предварително.

Бележки: от 20 март 1919 г. е пренасочвал суми, възлизащи общо на тридесет хиляди долара; отлично семейство; гарантирана длъжност чрез влиянието на чичо си. Баща: президент на банката, в която лицето работи.

Аз погледнах към лежащия на пода.

— Станете, Ванс — меко каза господин Уайлд. Ванс се подчини. — Той вече ще ни слуша — додаде домакинът.

Подир това той посегна към ръкописа и прочете цялата история на имперската династия на Америка. С небрежен и успокояващ тон той изтъкна по-важните моменти пред Нане, който стоеше като гръмнат и с тъй празни очи, че го сметнах за слабоумен. Сметнах за необходимо да споделя това си мнение с господин Уайлд, но той отвърна, че това нямало значение. Двамата търпеливо обяснихме на Ванс каква се пада да бъде неговата задача; след известно време той, изглежда, разбра. Домакинът му обясни ръкописа с помощта на няколко хералдически книги, които приложи в доказателство на проучванията си. Спомена династията в Каркоса, езерата, свързващи Хастур, Алдебаран и мистерията на Хиадите. Освен това той говори за Касилда и Камила, описа мъгливите дълбини на Деми и езерото Хали.

— Обшитите с фестони дрипи на Краля в жълто трябва да крият Ихтил завинаги — промърмори той, което не мисля, че Ванс чу.

Постепенно Уайлд му разказа за цялото имперско семейство до Уохт и Тала; от Наоталба и Фантома на истината до Алдонис. Накрая, като захвърли ръкописа и бележките си, той поде удивителната история за Последния крал. Аз го наблюдавах запленен. Домакинът бе отметнал глава, дългите му ръце бяха издигнати във величествен жест на горда сила, а очите му блестяха като два изумруда. Ванс продължаваше да слуша. Получих възможност да се замая от вълнение, когато в края на речта си господин Уайлд посочи към мен и тържествено извика:

— Това е братовчедът на Краля!

С нечовешки усилия съумях да се овладея и да обясня на Ванс причината, поради която единствено аз съм достоен за короната и поради която братовчед ми трябва да бъде прогонен или убит. Накарах го да разбере, че моят братовчед в никакъв случай не бива да се жени, дори и ако се отрече от правата си. Изтъкнах как в никакъв случай не бива да му се позволява да сключва брак с дъщерята на маркиза на Ейвъншир: подобна постъпка би намесила Англия. Показах му списък с хилядите имена, нанесени от господин Уайлд — зад всяко от тези имена стоеше човек, получил Жълтия знак. Никой не смееше да загърби този символ. Градът, щатът и цялата страна бяха готови да се надигнат, за да затреперят пред Бледната маска.

Часът бе настъпил; хората трябваше да познаят сина на Хастур. И целият свят трябваше да се преклони пред черните звезди, увиснали в небето над Каркоса.

Ванс се облегна на масата, отпуснал лице в шепи. С парче оловен молив и върху вчерашния „Хералд“ господин Уайлд се зае да скицира разположението на Хоберковите стаи. Подир това той състави заповедта и й удари печат. Треперещ от вълнение, аз подписах първата си заповед за екзекуция като крал Хилдред.

Междувременно домакинът слезе от стола и отключи шкафа. От първата лавица той свали продълговата кутия, която отнесе на масата. Сред меката хартия във вътрешността й лежеше съвсем нов нож. Аз го взех и го подадох на Ванс заедно със заповедта и плана на апартамента на Хобърк. Тогава господин Уайлд каза на Ванс, че е време да върви. Банковият чиновник стори точно това, приведен като просяк.

Известно време останах загледан в чезнещата светлина на деня зад кулата на църквата. Накрая взех ръкописа, взех си шапката и се насочих към вратата.

Господин Уайлд ме наблюдаваше мълчаливо. В коридора се извърнах и видях, че дребните му очички са все така вперени в мен. Зад него сенките се сгъстяваха. Друго не видях, защото затворих вратата след себе си и се отправих навън.

От закуска не бях ял нищо, но и не бях гладен. Някакво жалко, полумъртво от глад създание, застанало загледано в Смъртната камера, ме зърна и се присламчи към мен, за да ми разкаже историята си. Аз му подметнах пари, без да зная защо, а той се отдалечи, без да ми благодари. Час по-късно друг просяк се приближи с подобна цел. В джоба си имах парче хартия, върху което бях нанесъл Жълтия знак. Именно това късче му подадох. За момент той се вгледа неразбиращо, сетне, хвърлил поглед към мен, го сгъна с прекомерна загриженост и го прибра в пазвата си.

Електрическите светлини проблясваха сред дърветата, а пълната луна блестеше в небето над Смъртната камера. Уморително беше да чакам на едно място на площада, затова започнах да се разхождам от Мраморната арка до артилерийските конюшни и обратно до лотосовия фонтан. Цветята и тревата излъчваха ухание, което ме смущаваше.

Ромоленето на водата пренасяше лунни лъчи и с капките си ми напомняше на дрънченето на ризници от работилницата на Хобърк. Но само напомняше. Пък и кухият лунен блясък не можеше да се сравнява с ярките лъчи, отскачащи от пеещ метал. Известно време наблюдавах как прилепите се стрелват над водните растения, само че отсеченият полет на ципести крила бързо ме изнерви, така че отново поднових безцелните си обиколки сред дърветата.

Конюшните бяха притъмнели, но в казармените помещения офицерските прозорци излъчваха светлина. Наоколо непрекъснато сновяха войници, понесли слама, сбруи и кошници, пълни с калаени съдинки.

Вече бях станал свидетел на две смени на конния караул при портите. Един поглед към часовника ми показа, че времето почти е настъпило. Светлините в казармите угасваха една след друга, портата бе затворена. Офицерите се оттегляха един след друг, развълнували нощния въздух с дрънченето на шпори и саби. Площадът бе притихнал. И последните бездомници бяха прогонени от сивото наметало на дежурния полицай, никакви коли не минаваха по улица „Устър“, а единственият звук, който нарушаваше тишината, бе потропването на караулния кон и тихите удари на дръжката на сабята о лъка на седлото. В казармата само офицерските помещения все още светеха; свръзки преминаваха край еркерните прозорци. Новата кула на „Свети Франциск Ксаверий“ удари полунощ. Едновременно с последния удар на печалната камбана нечий силует мина през вратичката край портата, отвърна на поздрава на дежурния и през площада се отправи към жилищния дом „Бенедик“.

— Луис — подвикнах аз.

Мъжът се извъртя с подрънкване на шпори и закрачи към мен.

— Ти ли си, Хилдред?

— Да. Точен си.

Здрависах се с него и двамата закрачихме към Смъртната камера.

Той не спираше да дрънка за сватбата си, за красотата на Констанс и за бъдещия живот, който щели да водят двамата. Естествено, не пропусна да ми покаже капитанските си нагони и тройните златни украшения върху ръкава и шапката. Аз се вслушвах по-скоро в мелодията на сабята и шпорите, отколкото в празните му приказки. Най-сетне двамата спряхме под брястовете на ъгъла на Четвърта улица срещу новооткритата камера. Там Луис се засмя и се осведоми за причината, поради която съм настоял да се видим. Аз му направих знак да седне на една от пейките и се настаних до него. Той продължаваше да ме наблюдава любопитно, с онзи търсещ поглед, който мразя и ненавиждам у лекарите. И зорът му ме наскърбяваше, но братовчед ми, изглежда, не се усещаше, така че се постарах да скрия раздразнението си.

— Е, старче, какво мога да направя за теб?

Аз извадих ръкописа и бележките на Имперската династия на Америка, погледнах Луис в очите и казах:

— Ето какво. Искам да ми дадеш офицерската си дума, че ще прочетеш този ръкопис от начало до край, без да ми задаваш въпроси. Обещай да го прочетеш и после да ме изслушаш.

— Обещавам — любезно отвърна той. — Дай да видим за какво става въпрос.

Той се зачете, почти веднага повдигнал объркано и скептично вежди. Усилието да потисна гнева си ме накара да потреперя. С напредването на четенето неговите вежди се спуснаха към смръщване, а веднъж дори ми се стори, че съм разчел устните му да оформят думата „глупости“.

Братовчед ми изглеждаше отегчен, но продължаваше да чете, най-вероятно за да ми угоди. В един момент вече не му се налагаше да се преструва на вглъбен — когато стигна до гъсто изписаните страници, споменаващи неговото име. А когато стигна до моето, Луис свали страниците и за момент остро се вгледа в мен. И все пак той удържа думата си и не каза нищо, а аз оставих без отговор безмълвния му въпрос. Стигнал до последния ред и подписа на господин Уайлд, той внимателно подреди листовете и ми ги върна. Подадох му и бележките, а той се облегна обратно и побутна шапката си нагоре — жест, който си спомнях още от училище. И сега наблюдавах лицето му по време на четенето. Когато той приключи, аз ги взех обратно и заедно с ръкописа ги върнах в джоба си. Сетне разгърнах свитък, белязан с Жълтия знак. Луис видя символа, но не го разпозна. С известна острота аз му обърнах внимание.

— Да, виждам го. Какво е това?

— Това е Жълтият знак! — гневно обясних аз.

— Интересно.

Той бе започнал да говори с онзи ласкав глас, който бях чувал и преди от доктор Арчър. Вероятно и днес щеше да ми се налага да слушам бърборенето на медика, ако не бях му оказал определена услуга.

Аз овладях гнева си и казах с колкото се може по-спокоен тон:

— Да не би да си се отрекъл от думата си?

— Слушам те, друже — умиротворително отвърна Луис.

Със спокоен глас аз подех обяснение:

— Доктор Арчър, по някаква причина сдобил се с тайната на имперското потекло, направи опит да ме лиши от полагащото ми се по право, загатвайки, че падането от коня преди четири години е увредило разсъдъка ми. Той си позволи да ме държи като затворник в собствения си дом, надявайки се да ме отрови или действително да ме лиши от здрав разум. Още не съм забравил това. Снощи го посетих за последен разговор.

Луис пребледня, но не помръдна. Аз продължих победоносно:

— Остават трима души, с които аз и господин Уайлд трябва да проведем разговор. Братовчед ми Луис, господин Хобърк и дъщеря му Констанс.

Луис скочи на крака. Аз също се изправих и хвърлих документа, носещ Жълтия знак, на земята.

— Предполагам и сам разбираш онова, което предстои да кажа — засмях се аз. — Ти трябва да се отречеш от короната в моя полза. Чу ли? В моя полза.

Няколко мига Луис ме гледаше сепнато, преди да се овладее.

— Разбира се, че се отричам в твоя полза от… от какво беше?

— От правото си на наследие — гневно напомних аз.

— Да, разбира се. Отричам се. Да вървим, друже, ще те изпратя.

— И не смей да опитваш някой от онези докторски номерца — извиках аз, треперещ от гняв. — Не смей да се преструваш, че съм луд.

— Глупости. Да вървим. Става късно, Хилдред.

— Първо ще ме изслушаш! — изкрещях аз. — Не може да сключваш брак, забранявам ти. Чу ли? Забранявам. Отречеш ли се доброволно от короната, аз ще те осъдя единствено на изгнание, но ако откажеш, ще умреш.

Той се опита да ме успокои, но вече бях разгневен. Дългият ми нож изникна на пътя му.

Тогава му казах как доктор Арчър ще бъде открит в мазето с прерязано гърло. Това ме накара да си припомня Ванс и заповедта, която бях подписал неотдавна. И се изсмях в лицето на братовчед си.

— Сега ти си кралят — викнах аз, — но аз ще заема мястото ти. Кой си ти, че да заставаш на пътя на моята земна Империя? Родил съм се братовчед на крал, но ще стана крал!

Луис стоеше бледен, застинал пред мен. Неочаквано по Четвърта улица изникна някакъв човек, влетя в градината на Смъртната камера, дотича до бронзовите врати и се хвърли вътре с побъркан вик. Тази гледка ме накара да се смея до сълзи, защото разпознах Ванс. Това означаваше, че Хобърк и дъщеря му вече не са пречка за мен.

— Хайде, върви — извиках на Луис. — Ти вече не си заплаха. Никога няма да се ожениш за Констанс, а ако все пак дръзнеш да сключиш брак с някоя друга по време на изгнанието си, ще те посетя, както посетих лекаря си снощи. От утре преминаваш под опеката на господин Уайлд.

С тези думи му обърнах гръб и се отправих по Пето авеню. С ужасен вик Луис захвърли колана със сабята си и се завтече подире ми. На ъгъла на улица „Блийкър“ го чух да ме наближава, затова прекрачих прага на работилницата на Хобърк.

— Спри или ще стрелям! — извика Луис. Но когато видя, че се отправям право нагоре по стълбите, той ме остави и започна да блъска по вратата на Хобърк. Сякаш бе възможно човек да събуди мъртвите.

Вратата на господин Уайлд беше отключена и аз нахлух в апартамента му с вик:

— Сторено е! Сторено! Нека народите се надигнат и обърнат очи към своя владетел!

Само че не можах да намеря домакина, затова сам отворих шкафа и извадих диадемата. И като си облякох бялата копринена роба, избродирана с Жълтия знак, поставих короната върху темето си. Най-сетне бях крал, владетел заради вярата си в Хастур. Бях крал, защото познавах мистрията на Хиадите, а умът ми бе докоснал дълбините на езерото Хали. Бях крал! Първите лъчи на зората щяха да придружават буря, която щеше да разтърси две полукълба. Тъй стоях напрегнат до крайност, слабеещ от радостта и величието на собствените си мисли. Тогава чух някой да простенва в коридорчето.

Сграбчил лоената свещ, аз скочих към вратата. Като демон котката се стрелна край мен и угаси пламъка. Но ножът ми полетя по-бързо от нея. Долетелият писък показа, че острието я е засегнало. За момент останах заслушан в мятането й, а когато то утихна, запалих фенер и го повдигнах над главата си.

Господин Уайлд лежеше на пода с разкъсано гърло. В първия миг го помислих за мъртъв, но в хлътналите му очи изникна зеленикав блясък, сакатата ръка се раздвижи, а спазъм изпъна устата му в усмивка. За момент ужасът и отчаянието ми отстъпиха пред надежда само за да се възвърнат отново, защото очите му се подбелиха и той издъхна. А докато се изправях, вцепенен от ярост и отчаяние, виждайки как моята корона, моята империя, всичките ми надежди и всички амбиции, самият ми живот лежат мъртви пред мен, погинали заедно с господаря, те дойдоха, сграбчиха ме неочаквано и ме овързаха немилостиво стегнато. Напразно крещях до прегракване. Не един полицай усети острите ми зъби, преди да бъда изцяло обездвижен. Едва тогава те се приближиха; видях дъртия Хобърк, а зад него надничаше бледото лице на братовчеда Луис. По-далеч, в ъгъла, някаква жена — Констанс — ридаеше тихо.

— Аха! Сега разбирам! — изревах аз. — Ти се отрече от думата си, за да заграбиш трона и империята! Проклинам те! Горко ти, крадецо на короната на Краля в жълто!

[Бележка на редактора: господин Кастейн е починал вчера в Съдебната психиатрична болница.]