Робърт Чеймбърс
Реставраторът на репутации (1)

I

Към края на 1920 г. правителството на Съединените щати на практика бе приключило програмата, подета в края на мандата на президента Уинтръп. Положението в страната бе спокойно. Проблеми с данъците и работническите организации вече не съществуваха. Войната с Германия, макар и довела до окупирането на Самоанските острови, не се бе отразила на републиката, а временната окупация на Норфолк от нашественическите войски оставаше засенчена от трупащите се една след друга победи на морския фронт и последвалия унизителен разгром над силите на генерал фон Гартенлаубе в щата Ню Джързи. Инвестициите в Куба и Хавай се оправдаха стократно, а Самоа оправдаваше повишената си цена като въглищно пристанище. Страната се намираше в пълна готовност да се защитава: всеки крайбрежен град разполагаше с укрепления. Под бдителния поглед на Генералния щаб армията бе претърпяла реформиране по пруския модел, увеличило числеността й до 300 000 души плюс още един милион резерв. Шест великолепни ескадри от кръстосвачи и бойни кораби обхождаха базите: сигурността на крайбрежните води оставаше гарантирана. Господата от Запада най-сетне бяха осъзнали, че за един дипломат дипломата има същото значение, колкото юридическото образование за един барман. По тази причина отвъд граница вече не ни представляваха некомпетентни патриотари. Държавата процъфтяваше; Чикаго, за момент парализиран от повторил се пожар, бе издигнал ново великолепие от пепелта и бе разпрострял блясъка на 1893 г. на цялата си площ. На всички места стилна архитектура прогонваше грозотата; дори в Ню Йорк се бе зародил внезапен стремеж към прогонване на настоящите сградни ужаси. Улици бяха разширявани и павирани, а по тях изникваха стволовете на дървета и улични лампи; подземни пътища заменяха грозни бабуни. Новите правителствени постройки и казарми притежаваха стилен вид в съответствие с естетиката, а каменните кейове, обградили острова, бяха превърнати в парк — приветствана от нюйоркчани метаморфоза. Националната художествена академия по нищо не отстъпваше на посестримите си от Стария континент. Никой не завиждаше на министъра на изкуствата — нито на позицията му в кабинета, нито на портфолиото му. Работата на министъра на горите бе значително улеснена от новата конна полиция. Неотдавнашните споразумения с Англия и Франция се бяха отразили финансово добре на държавата ни; експулсирането на евреите без американско гражданство, образуването на независимия негърски щат Суани и спирането на имиграцията допринасяха за спокойствието на нацията. Плавното централизиране на властта допълнително спомогна за въпросното спокойствие. Правителството даде и друго основание на поданиците си да отдъхнат, като разреши индианския въпрос: ескадрони червенокожи бойци с кожени носии замениха неефективните разузнавачи, действали под ръководството на някогашното Министерство на войната. Забележителният Конгрес на религиите погреба омразата и нетърпимостта; разбиране започна да сближава враждуващите секти. Всичко това даваше основание на мнозина да смятат, че новото хилядолетие вече е настъпило. Поне в новия свят, който сам по себе си представляваше отделен свят.

И все пак самосъхранението е основната грижа. Затова Съединените щати пасивно и с тъга се ограничиха да гледат как Германия, Италия, Испания и Белгия се гърчат в безвластие, а Русия, извисила се над Кавказ, търпеливо изчаква най-подходящия момент, за да ги стъпче едни след други.

В Ню Йорк лято 1899-то се запомни с демонтирането на надземната железница. Хиляда и деветстотната година дълго щеше да остане в спомените на нюйоркчани: в нея бе премахната статуята на Додж. През зимата на следващата година започна дискусия за премахване на законите, криминализиращи самоубийството. Двадесет години по-късно тези закони действително бяха премахнати. В същия ден в Ню Йорк официално бе открита първата обществена Смъртна камера.

Във въпросния ден аз се прибирах от посещение при доктор Арчър (той живее на „Мадисън авеню“). Посещението се оказа по-скоро формалност. Подир падането от коня на моменти ме измъчваха болки във врата и тила, само че от няколко месеца тези болки бяха престанали. Лекарят потвърди това, заявявайки, че повече нямало от какво да ме лекува. Нещо, което можех да определя и сам, без да плащам за преглед. Парите не ми се свидеха, но още се дразнех от грешката, която медикът допусна в началото. Самото падане, случило се преди четири години, не помня: изгубих съзнание още в мига, в който се стоварих върху паважа. Прагматичен пешеходец се погрижил да сложи край на агонията на коня ми, а някаква друга милостива душа ме отнесла при доктор Арчър. Тъй като главата ми бе ударена, лекарят ме принуди да прекарам известно време в частната му лудница, преди да благоволи да ме изпише. Помня, че докато плащах „таксата си“ (както се изрази тогава медицинският шегобиец), аз усмихнато му съобщих за намерението си да намеря начин да му го върна. Той много се смя и ме покани да се отбивам. Аз действително се вслушах в препоръката му, защото се надявах, че посещенията ще ми предоставят желаната възможност за реванш, но тя така и не изникваше. Нищо, аз можех да чакам.

Поне падането от коня не доведе до лоши последици. Напротив, то изцяло ме промени. От вял и апатичен младеж аз се превърнах в енергичен, оживен, зрял и — най-вече — амбициозен човек. Имаше само едно нещо, което ме смущаваше. И макар да се смеех на собствените си тревоги, пак не можех да ги загърбя.

Ставаше дума за следното: по време на възстановяването си се бях сдобил с пиесата „Кралят в жълто“. Спомням си, че след първото действие имах намерение да спра и дори захвърлих книгата към камината. Хвърлянето ми не се оказа съвсем точно: уцелила решетката, книгата падна разтворена на пода. Ако при навеждането си не бях зърнал първите думи от второ действие, ръката ми щеше да продължи започнатото движение и да прибави нова подпалка към огъня. Но погледът ми се закачи за тях, аз нададох вик на ужас — а може би на радост, пламнала по нервите ми — и дръпнах книгата, озовала се опасно близо до пламъка. После треперещ се оттеглих в стаята си, където се заех да чета и препрочитам, да ридая и да се смея и да треперя от ужас, който ме връхлита и до днес. Това е нещото, което ме притеснява: не мога да забравя Каркоса, където черни звезди натежават в небосвода; където сенките на мислите се удължават с настъпването на вечерта и двойните слънца потъват във водите на езерото Хали. А споменът за Бледната маска завинаги ще остане впечатан в ума ми. Моля се на Бога да прокълне твореца, както самият автор на пиесата е проклел света с това красиво, покъртително творение, ужасяващо в чистотата си и неустоимо в истинността си… Свят, който трепери пред Краля в жълто. Френското правителство не пропусна да конфискува преведените копия веднага след пристигането им в Париж. Това, очаквано, разбуди любопитството на Лондон. Всеизвестно е как тази книга се разпространява като зараза от град на град, от континент на континент — тук забранявана, там конфискувана, анатемосвана от преса и духовенство, цензурирана дори и от най-дръзките литературни анархисти. Никакви принципи не са нарушени сред страниците й, никаква доктрина не е налагана, ничии възгледи не са наскърбени. Никой от настоящите стандарти не е подходящ да я оценява. И макар тя да е сочена като върховен досег до изкуството, всички смятат, че човешката същина не може да понесе тежестта на това величие, нито да усвои думи, в които се крие есенцията на чиста отрова. Самата невинност и баналност на първото действие само усилва удара на следващите.

Спомням си, че първата обществена Смъртна камера бе открита на тринадесети април 1920 г. между улица „Устър“ и Пето авеню. По-рано в тази част на града се бяха издигали запуснати постройки, приютявали заведения за чужденци, но през 1898 г. правителството ги бе сринало — сега италианските и френски кафенета и ресторанти бяха заменени от позлатена желязна ограда, обгърнала градина с фонтани и цветни лехи. Най-много цветя бяха струпани в средата на въпросната градина; сред тях личеше малка бяла постройка в строго класически стил. Шест йонийски колони се протягаха към покрива; единствена бронзова врата нарушаваше стените. Великолепна композиция, изобразяваща мойрите, красеше входа — това бе дело на Борис Ивейн, млад американски скулптор, починал в Париж само на двадесет и три години.

Аз изникнах на площада точно в разгара на церемонията по откриването и започнах да си проправям път сред тълпата, само че на Четвърта улица бях спрян от полицейски кордон. Копиеносци бяха оформили каре около постройката. На трибуна, обърната към парка, стоеше губернаторът на щата. Зад него изчакваха кметът на Ню Йорк и Бруклин, главният инспектор на полицията, щатският командир, полковник Ливингстън (военен адютант на президента), генерал Блант (главнокомандващ на Губернаторския остров), генерал-майор Хамилтън (началник на градския гарнизон), адмирал Бъфби (отговарящ за нортривърската флота), отговорникът за общественото здраве Лансфорд, сенаторите Уайз и Франклин и председателят на комисията за регулиране на общественото строителство. Подиумът беше обграден от хусари от националната гвардия.

Губернаторът тъкмо приключваше речта си след тази на отговорника по здравеопазването.

— Законите, криминализиращи самоубийството и налагащи наказания за подобни опити, бяха отстранени. Правителството зачита правата на онези, които по различни основания са започнали да гледат на съществуването си като на нещо непосилно. Смята се, че отстраняването на тези лица, желано от тях самите, ще се отрази благоприятно и на обществото.

Държим да отбележим, че след узаконяването на самоубийствата броят им не се е увеличил. Правителството на Съединените щати възнамерява да разположи подобни камери във всеки град и във всяко селище. Сега ни остава единствено да видим как изморените от живот ще оценят предоставеното им улеснение.

Той замълча и се обърна към постройката. На улицата цареше пълна тишина.

— Безболезнена смърт очаква всички, които вече не искат да търпят мъките на живота. Онези, които приветстват смъртта, нека да я подирят вътре. — Губернаторът бързо се обърна към президентския адютант. — Обявявам Смъртната камера за открита.

Сетне се обърна към събраните и извика:

— Граждани на Ню Йорк и Съединените американски щати, чрез мен правителството обявява тази Смъртна камера за открита.

Почтителното мълчание бе нарушено от отсечена заповед; ескадронът хусари се оттегли след каретата на губернатора. Копиеносците започнаха да се строяват по протежение на Пето авеню, за да изчакат командира на гарнизона. Конната полиция ги последва.

Оставих тълпата да се взира в белия мрамор, минах на западния тротоар на Пето авеню и поех към улица „Блийкър“. Един десен завой ме отведе пред мръсен дюкян с табела, която гласеше:

ХОБЪРК, ОРЪЖЕЙНИК

В отсрещния край на помещението самият Хобърк се суетеше. Доловил присъствието ми, той вдигна очи и възкликна с боботещия си глас:

— Влизайте, господин Кастейн, влизайте!

Констанс, дъщеря му, изникна да ме пресрещне още на прага и протегна ръчица. Не ми убягна руменината на разочарование, изникнала върху бузите й — тя се бе надявала на посещението на друг представител на рода Кастейн, братовчед ми Луис. Усмихнах се в отговор на смущението й и похвалих знамето, което тя бродираше. Дъртият Хобърк в момента занитваше наколенника на някаква ръждива броня. Дрънченето на чукчето му приятно отекваше в работилницата. След няколко мига той го замени с малък гаечен ключ. Тихото стържене на ризницата ме накара да потръпна от удоволствие. Обожавах да слушам мелодичното простъргване на метал о метал, трополенето на чука и дрънченето на ризниците. Това бе единствената причина, поради която се отбивах при Хобърк. Самият той не представляваше интерес за мен, същото се отнасяше и за дъщеря му… Единственото интересно у нея се изчерпваше с обичта й към Луис. Виж, този факт вече не можех да подмина; понякога дори не ми позволяваше да заспя. Но в сърцето си знаех, че всичко ще се подреди; че ще се погрижа за бъдещето им, също както ще се погрижа за бъднините на милия доктор Джон Арчър. Дори и при това положение пак не бих се отбивал да посещавам тези двамата, ако не беше мелодичният екот на чукчето. Можех да се захласвам с часове, да слушам и слушам, а когато някой заблуден слънчев лъч се отпуснеше върху инкрустираната стомана, вълнението ми ставаше почти неудържимо. Погледът ми се втренчваше, разширил зеници и клепачи в алчността на нетърпението си — и това продължаваше до момента, в който възрастният оръжейник не се озовеше на пътя на светлината. Тогава аз се отпусках назад и започвах да се наслаждавам на проскърцването на кърпата, отстраняваща ръжда от и край нитовете.

Констанс се бе върнала към бродерията си. На моменти тя преустановяваше бодовете си, за да направи справка с оригинала — пластина от музея „Метрополитън“.

— Над какво работите в момента? — попитах аз.

Хобърк обясни, че освен за броните от музея, отговарял и за сбирките на неколцина частни колекционери. Наколенникът, който прикрепвал сега, случайно бил открит в Париж от собственика на бронята. След успешни преговори дотогава липсвалият елемент се озовал на мястото си, придавайки завършеност на доспехите. Майсторът дори си направи труда да ми прочете историята на бронята: била изкована в далечната 1450 г., сменяла притежател след притежател, докато не се озовала в колекцията на Томас Стейнбридж. Когато сбирката на въпросния била разпродадена, настоящият клиент на Хобърк закупил бронята. И от закупуването й насам двамата с оръжейника непрекъснато издирвали липсващата част.

— Търсили сте тъй усилено, без да знаете със сигурност, че елементът все още съществува? — осведомих се аз.

— Разбира се — спокойно отвърна старецът.

За пръв път изпитах известен интерес към него.

— Тази броня има някаква специална стойност за вас — предположих.

— Не — засмя се Хобърк. — Удоволствието от търсенето само по себе си е достатъчна награда.

— Не ви ли се иска да забогатеете? — аз се усмихнах.

— Единствената ми цел е да стана ненадминат в професията си — важно обяви той.

Тук Констанс запита дали съм присъствал на церемонията по откриването на Смъртната камера. Самата тя забелязала кавалерия да минава по „Бродуей“ и възнамерявала да отиде, само че баща й искал знамето да бъде приключено днес, та трябвало да остане.

— А не се ли засякохте с братовчед си, господин Кастейн? — попита тя и леко трепна с клепачи.

— Не — небрежно отговорих аз. — Полкът на Луис в момента изпълнява маневри в Уестчестър Каунти. — С тези думи се надигнах, за да си взема шапката и бастуна.

— Пак ли при онзи лунатик горе ще се качвате? — засмя се дъртият.

Ако той знаеше за ненавистта ми към тази дума, определено нямаше да си послужи с нея. Тя поражда у мен определени чувства, за които е най-уместно да замълча. Все пак успях да отговоря със спокоен тон, изразил укора си в перифразата на думите му.

— Ще намина да посетя господин Уайлд.

— Клетият — поклати глава Констанс. — Сигурно е много мъчително да живееш без пари, сакат и с почти размътен разсъдък. Много е мило от ваша страна, господин Кастейн, че го посещавате толкова често.

— Мен ако питате, той е зъл човек.

Хобърк отново започваше с чука. Аз изчаках настъпването на подходящо затишие, преди да го коригирам:

— Той не е зъл, нито разсъдъкът му е размътен. Напротив, мислите му са същинска съкровищница, за допира до чиито ценности ние с вас бихме заплатили с години от живота си.

Хобърк се изсмя.

Аз започвах да губя търпение.

— Господин Уайлд притежава удивителен поглед над историята, а обемът на знанията му сам по себе си е отделно чудо. Нищо, без значение колко нищожно, не може да убегне на мисълта му, а паметта му е тъй прецизна и цялостна, че ако жителите на Ню Йорк знаеха що за човек живее в града им, щяха непрекъснато да се стичат тук, за да се прекланят пред него.

— Глупости — промърмори Хобърк, опипващ по пода за изтърван нит.

— Нима са глупости? — попитах аз, все пак сдържащ гнева си. — Нима са глупости думите му, че набедрениците на принцовата броня с герба могат да бъдат открити в купчината стар реквизит, кюмбета и парцали в една мансарда на улица „Пел“?

Чукът на Хобърк изтрака на пода. Въпреки това оръжейникът съумя да запази овладян тон и небрежно да се осведоми за начина, по който съм узнал, че от въпросната броня липсва точно този елемент.

— Онзи ден господин Уайлд ми каза. Той заяви, че елементите се намирали на тавана на улица „Пел“ №998.

— Глупости — повтори старецът, този път като възклик. Но под кожената престилка ръката му трепереше.

— Сигурно е глупост и фактът, че той не спира да ви нарича маркиз на Ейвъншир, а госпожица Констанс…

Не успях да довърша, защото Констанс скочи на крака, вцепенена от ужас. Хобърк ме погледна и бавно приглади престилката си.

— Това е невъзможно — каза той. — Господин Уайлд може да знае много неща…

— За брони например, като за принцовата с герба — усмихнато вметнах аз.

— Да — предпазливо продължи майсторът. — За брони. Но за маркиза на Ейвъншир не е прав. Сам знаете, че маркизът уби клеветника на жена си преди години и после замина за Австралия, където живя за кратко като вдовец, преди да почине.

— Господин Уайлд греши — промърмори Констанс. Устните й все още оставаха бледи, но гласът й си бе върнал предишното спокойствие.

— Щом това ще ви направи щастливи, нека приемем, че във въпросния случай господин Уайлд греши — заключих аз.