Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boat Who Wouldn’t Float, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mitashki_mitko (2023)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Фърли Моуът

Заглавие: Лодката, която не искаше да плава

Преводач: Владимир Ганев; Цветелина Ганева

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1980

Националност: канадска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. № 126

Излязла от печат: 30.VI.1980 г.

Редактор: Гергина Калчева-Донева

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Ася Къдрева

Художник: Иван Тодоров

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3131

История

  1. — Добавяне

6. Нападение на пирати

Джек продължи настъпателните си действия. Той стигна до извода, че главният наш проблем в работата е липсата на организация и първото нещо, което предприе, бе съвещание в кухнята на Инъс. Присъствуваха Оуби, Инъс, моя милост и един неидентифициран случаен посетител, който през цялото време мълчеше и плюеше малки гейзери от тютюнева слюнка, падащи с цвъркане върху горещата плоча на печката.

С най-добрия си административен маниер Джек изтъкна, че извънредно много сме си губели времето. Ежедневните пътувания до Сейнт Джонс не били необходими — каза той. За целта щели сме да направим подробен списък на всяка част или съоръжение, необходими за завършване ремонта на лодката. После той и аз сме щели да отидем в града и за един ден усилено пазаруване да набавим всичко, каквото трябва.

След завръщането ни четиримата сме щели да запретнем ръкави и по точно установен график да завършим ремонта по скоростен начин.

— И така, господа, съгласни ли сте? — Той приветливо ни изгледа в очакване на одобрителен отговор.

Аз погледнах Инъс, той погледна Оуби, а Оуби сведе поглед към гумените си ботуши. Никой нищо не каза. Щеше да бъде много неучтиво да убиваме такъв чистосърдечен ентусиазъм.

На следващия ден Джек и аз тръгнахме за Сейнт Джонс с „Пасифлора“, която теглеше на буксир смачкания буик. Когато пристигнахме в града, ние се разделихме всеки със свой списък и си дадохме среща към шест часа в крайбрежния бар. Джек взе джипа, а тъй като аз се бях наситил на невероятните транспортни бъркотии в Сейнт Джонс, предпочетох да тръгна пеша.

Пристигнах в бара малко преди шест часа. След няколко минути почти неузнаваем се появи Джек. Неговата руса, винаги безукорно сресана коса бе съвсем разрошена. Очите му гледаха на кръв. Левият му лицев мускул се свиваше в конвулсивни тикове. Джек вдишваше и издишваше рязко с остро и дълбоко шиптене.

Необходими му бяха три двойни рома, за да се съвземе и да опише как е прекарал деня, но успя да засегне само най-важните моменти. Разказа за ходенето си от магазин на магазин, повечето от тях без купувачи и с много продавачи, които моментално изчезвали, сякаш бягали от прокажен клиент.

— Това е така — съчувствено обясних аз, — понеже в Сейнт Джонс се смята, че е под достойнството на всеки продавач да очаква клиента. Такова нещо не се допуска, стига да може навреме да се избяга.

Джек кимна мрачно.

— Това бе дреболия. В железарския магазин най на края спипах един продавач точно когато се измъкваше към склада. Пресякох му пътя пред един рафт с железни вили и любезно го помолих, представи си, за пет фунта двуинчови гвоздеи. И за бога, Фърли, знаеш ли какво ми отвърна?

Гласът на Джек изтъня във фалцет:

— Каза ми, че ако пожелая да си дам заявка, те щели да се постараят да я изпълнят. И следващата седмица да съм минел да получа стоката.

— Ти си щастливец — утешително му казах аз. — Обикновено казват, че това, което търсиш, го нямат, или може би ще го имат догодина, или…

— Но това не е всичко! — прекъсна ме Джек, при което тиковете на бузата му станаха по-резки. — След двучасово лутане най на края намерих магазин за спиртни напитки. При щанда действително имаше продавач и аз го помолих за един кашон ром. Знаеш ли какво направи той? Накара ме да попълня заявление за специално разрешение, после ме изпрати за подпис в централното управление на Бюрото за контрол по алкохола. Загубих цял час, докато намеря управлението, но там всички бяха отишли на обед, въпреки че бе три и половина часът. Чаках до четири и половина и на края се появи някакъв дребен долнопробен субект и ми заяви, че проклетата му служба издавала разрешителни само в сряда!

— Това е положението, Джек. Разбери, че в Сейнт Джонс всички продавачи и чиновници имат нужда от дълга почивка, защото са преуморени. Но има и друг проблем. Търговците са натрупали толкова много пари, че не искат повече. Няма как да ги оползотворят. За тях парите са излишно бреме. Можеш да си представиш как се чувствуват, когато някой като теб идва и им изсипва куп банкноти. Търговците биха могли да се подведат да ти ги вземат само ако не успеят бързо да се съобразят и да откажат. Все пак какво сполучи да купиш?

Джек скръцна със зъби, мушна ръката си в джоба на сакото, измъкна парче хартия и го хвърли на масата.

Беше квитанция за паркиране.

Що се отнася до мен, денят ми бе завършил сравнително с добри резултати. От над осемдесетте неща по моя списък аз бях смогнал да купя шест. В краката ми лежеше пълна чанта с шест бутилки ром. Намерих един контрабандист, който още не бе натрупал богатство и не се чувствуваше засегнат от унижението да търгува с хората. Трудно се откриваха такива търговци в Сейнт Джонс.

 

 

Тъй като повечето от нещата, необходими за лодката, не можеха да се намерят или да се измъкнат насила от търговците в Сейнт Джонс, ние се научихме да правим това, което нюфаундлъндците от крайбрежните села са правили векове наред — да импровизираме. Инъс бе майстор на тази работа. Когато ни потрябваха железни плочки за ванти на такелажа, той взе отпадъчни железни плоскости от стар разбит параход и върху една скала без нагряване изкова от ръждясалия метал четири комплекта съвсем прилични плочки. После комбинира по-дребните железни съоръжения от най-различни находки из безбройните измазнени сандъчета, които задръстваха рибните складове. В тях поколения наред всяка непотребна вещ, която бе попадала под ръка, била грижливо прибирана за „гладни години“.

Понякога трябваше да предприемаме по-далечни набези. За горна част на каютата Инъс бе измайсторил върху палубата на шхуната нещо като ковчег и същевременно бърлога. В него нямаше никаква възможност да проникне светлина, затова в каютата бе тъмно като в каца от меласа. След продължителни усилия намерих в Сейнт Джонс продавач на корабни принадлежности, който призна, че може да ми достави илюминатори — всеки по седемдесет и пет долара, — ако съм съгласен да чакам шест месеца за поръчка и доставка от Англия. Тъй като не бях съгласен, Оуби се притече на помощ.

Той имаше роднини в Южен бряг на отдалечения полуостров Кейп Пайн — мрачна и отблъскваща издатина от скали, изпречваща се по пътя на корабите. Полуостровът беше обкръжен от рифове и завършваше откъм морето с отвесни гранитни скали. Тук имаше две селища, които някак си се бяха сраснали със скалистите склонове — две затънтени кътчета, до които се бяха добрали и заселили хора. Начинът за изкарване на прехраната на пръв поглед беше загадка. Нямаше удобни места за пристани и рибарите можеха да изтеглят лодките си на техните крайбрежни ивици в много редки случаи поради постоянните огромни вълни. Но жителите на Сейнт Шотс и Сейнт Шорс (първоначално Сен Жак и Сен Жорж) си живееха добре. Те имаха доходна работа, въпреки че пред чужденците не приказваха много за нея. Всъщност чужденците не само че бяха нежелани в този район, но можеха да се натъкнат и на сериозни опасности за живота си.

Истината е, че поколения наред хората от Сейнт Шотс и Сейнт Шорс са били професионални причинители на корабокрушения. В по-далечни времена те са практикували това „изкуство“ като редовна професия. Огромен брой кораби се блъскали в носа на полуострова поради трагичния неуспех на техните капитани да разберат, че фарът, към който са се насочили, не е този на нос Рейс (двадесет мили на изток), а негова съвършена имитация.

— В смъртта е животът — опявал един местен свещеник и напътствувал своите енориаши към спасяване на стоките от някакъв кораб, претърпял крушение в злокобните крайбрежни рифове, където загинали всички моряци от злочестия морски съд.

В наши дни тази вдъхновена от „свободната предприемаческа дейност“ славна практика за използване на фалшиви фарове е доста ограничена. Въпреки това все още има кораби, които поради фатална заблуда завършват житейския си курс в канарите на нос Пайн. Тези кораби и товарът им принадлежат по закон на съответния застраховател, но хората от Сейнт Шотс и Сейнт Шорс не се придържат стриктно към този закон, нито пък към всички останали закони.

Оуби и аз пристигнахме тук с „Пасифлора“, защото с друго превозно средство не можехме да се доберем до това място поради липса на какъвто и да е път. Пристигането ни предизвика сензация. От прозорците на всяка къща зад пердетата надничаха не само хора, но и кръгли черни „очички“ на пушки „суайл“ с дълги гладки цеви, използвани главно за лов на тюлени, но годни и за всякакви други стрелкови цели.

Оуби пръв слезе от колата, бе идентифициран и на часа ни заобиколиха множество едри тромави мъже. Те говореха език, който съвсем ме обърка, въпреки че вече бях придобил известно умение да разбирам нюфаундлъндските диалекти.

Все пак езикът не винаги е най-важното нещо. Когато разтоварихме няколко бутилки ром, се установи, че сме заговорили на универсален език. Прекарахме нощта в Сейнт Шотс с кратка екскурзия до Сейнт Шорс, която ми се стори като приказен сън, като магическо връщане в миналото, в една по-сурова и по-дива епоха. На едно място някаква старица ми показа малко махагоново сандъче, претъпкано със златни монети, някои от които датираха от времето на испанските нашествия. Казаха ми, че почти всеки жител на тези селца има подобна касетка, скрита някъде в скалистата обител — осигуровка за деня, когато модерните съоръжения за навигация ще лишат тези хора от традиционните им средства за „почтен“ живот.

На следващата сутрин, когато потеглихме, „Пасифлора“ носеше тежък товар. Имахме осем илюминатора, един от които бе с диаметър двадесет инча и с бронзовата си арматура трябва да е тежал към сто фунта. Бяхме се снабдили вече и с достатъчно бронзов и месингов обков за палубата и кабината, което задоволяваше всички наши потребности.

Някои хора окачествяват жителите на Сейнт Шотс като пирати. Може би са такива. Но ако се стигне до предпочитание между пиратите на Сейнт Шотс и пиратите на Сейнт Джонс, моят избор е ясен.

У повечето жители на Южен бряг имаше искрено желание да ни помагат. Те и предшествениците им в продължение на столетия са зависели от милосърдието на търговците, затова ни влизаха в положението и ни съчувствуваха в нашите почти непрекъснати затруднения.

Между тях се открояваше Монти Уиндзър, тих и деликатен човек. Той имаше просторна къща, строена като че ли без предварителен план на един почти откъснат от сушата малък полуостров в залива Аквафорте. Преди около двеста години, когато Уиндзърови построили къщата, тя изглеждала внушителна и красива. Сега бе посърнала и мрачна. В Аквафорте Монти Уиндзър бе последният потомък на тази фамилия. Показа ми семейната библия, в която от 1774 година е било записано кога е роден и кога е починал всеки от рода на Уиндзърови. Малко от мъжете намерили смъртта си в леглото. Повечето загивали в морето, някои като рибари или моряци, други като китоловци, трети като капери. Тази библия бе стара чудновата книга, чиито полета бяха използвани за различни нерелигиозни, но не по-маловажни цели.

В края на второзаконието с украсени и избледнели букви бе записана рецепта за лекуване на гръклян (дифтерит). От пациента се изискваше да пуши глинена лула, натъпкана с кълчища (разчепкани нишки от насмолено конопено въже), добре накиснати в сяра. След изпушване на тази смеска той или тя трябвало да изпие един пинт[1] черен ром, наточен направо от бурето.

Съвременните учени-медици могат да възкликнат с насмешка, но според мен от само себе си е ясно, че всеки бацил или вирус, който оцелее след подобно лечение, би трябвало да е действително някакъв свръхмикроб. Също така всяко човешко създание, което издържи на това лечение, вероятно в никакъв случай няма да има основание да се страхува от микроби.

Поколения наред Уиндзърови са имали фабрика за преработка на китово месо, цех за осолена риба и значителен брой големи риболовни шхуни. Днес обаче от това нищо не е останало освен няколко порутени постройки откъм залива, в които се въдеха разни животинки. Тия руини навяваха много спомени за други епохи и съхраняваха стари неща, които за нас бяха безценни находки. Тук изровихме голямо месингово двукрило витло, вероятно отпреди половин век, което идеално пасваше на предавателната ос на нашия мотор. Намерихме много скрипци за тримачтови шхуни и достатъчен брой малки скрипци за комплектуване на такелажа. Скоби, жегли, гривни за мачти, еднотипни куки — всъщност всичко, от което имахме още нужда, се намираше някъде из потъналите в прах кюшета на тия запустели постройки.

Оставаше ни един нерешен проблем. Не можехме да намерим две нови греди, необходими за мачти на шхуната. По брега и по гниещите корпуси на изоставените шхуни имаше изобилие от мачти, но те бяха или много големи, или много стари. След четири века корабостроителство, дърводобив и горски пожари бе трудно да се намери непосечено дърво в Южен бряг. Не бе останало нищо друго освен разкривени смърчови шубраци и… едно щастливо изключение.

Отвъд тясното заливче срещу къщата на Монти растеше почти девствена смърчова горичка, нещо като „света обител“. Собственост на фамилията още от времето на заселване на първия Уиндзър, това място било пазено ревниво от всяко следващо поколение като източник на мачти, гафели, утлегари за флотилията шхуни на Уиндзърови. Въпреки че тя отдавна изчезнала, горичката продължаваше да съществува в своята „неприкосновеност“. Смърчовете се извисяваха горди и недосегаеми, навяващи представа за ценна наследствена реликва на Уиндзърови. Поне тъй смяташе Монти. Но щом разбрал, че не можем да намерим мачти той изпрати известие до Кална Дупка и ни покани да му отидем на гости.

Отзовахме се на поканата — Джек и аз, Оуби и Инъс, и Монти ни поведе надолу към една измъкната на пясъчния бряг, изпожулена вехта до̀ри. Това бе последният морски съд, с който разполагаха Уиндзърови. На дъното на лодката имаше две брадви и въжета.

— Вие, момчета, преминете с лодката до другия край на залива — ни каза Монти с тихия си глас. — Изкачете стръмното и вървете, докато виждаш голяма бяла скала и точно отзад ще намери горичка от смърчове, стройни и хубави като всичко друго на този остров. Вземете каквото трябвате. И избирате каквото най-добро там намериш.

Направихме това, което ни бе казано. Инъс, застанал на стръмния склон под благоуханната сянка на дърветата, бележеше „жертвите“. Ние ги отсичахме, окастряхме, сваляхме ги на брега и ги извличахме с лодката до пристана. Отидох да платя на Монти, но той не прие никакви пари.

— Дума да не става, капитан. Нивга някой от нас няма нужда сече дори едно дръвче от горичката. Навярно няма нивга друг Уиндзър отиде на море. На мен доволен да знам ваш малък негодник нагласен с дървета на Уиндзър. Затова растяли тези дървета.

Наконтените собственици на яхти биха изтръпнали от ужас при мисълта, че някой поставя мачта от дърво, отсечено преди два дни, по което още сълзи смола. Нека да изтръпват. Тези мачти продължават да са на лодката и ще останат там до края на живота й, защото нюфаундлъндският черен смърч, израснал на брега на океана, е едно от най-жилавите дървета в целия свят. Но то си има една особеност. Дървесните влакна не се развиват по права линия отдолу нагоре, както в по-умерените климатични райони. За да устои на силата на постоянните бури, стъблото на крайбрежния черен смърч е увито като тирбушон или като шарките на бръснарски жалон[2]. Това осигурява голяма якост, но когато отсеченото дърво започне да съхне, то се „отвива“. В нашия случай този процес се изрази в постепенно „отвиване“ и на двете мачти и съответно кръгообразно извъртане на напречните мачтови греди. Лечението бе съвсем просто. На един-два месеца отхлабвахме щагите, изтегляхме мачтите, завъртахме ги на четвърт кръг и след това отново ги застопорявахме. Проблеми нямаше.

Поставянето на мачтите бе голямо събитие за Кална Дупка. За ознаменуването му Джек направи едно бързо пътешествие до Сейнт Джонс и използвайки обстоятелството, че бюрократите не бяха на поста си, успя да купи една каса ром.

Мнозинството нюфаундлъндци от Южен бряг придобиват вкус към рома скоро, след като бъдат отбити от кърмене, и до пълнолетието си получават висока степен на имунитет към тази напитка. Но имунитетът не е стопроцентов. До този ден по отношение на рома аз бях господар на положението и разрешавах отпускането на дажбите съгласно трите принципа за пиене в Нюфаундлънд. Първият е бутилката да се отвори веднага щом се постави на масата. Това се прави, за да „влезе въздух в нея и да прогони лошите изпарения“. Вторият принцип изисква след отварянето бутилката никога да не се запушва пак, иначе според поверието ромът щял да се „развали“. В Нюфаундлънд не е имало случай да се развали нито една бутилка ром, но понеже няма случай да е била запушвана, не е възможно да се установи дали това поверие отговаря на истината. Последният принцип е, че ромът в отворената бутилка трябва да се изпие колкото е възможно по-бързо, „преди да изветрее цялата му сладост“. След като научих тези правила, твърдо реших да не слагам на масата повече от една бутилка.

За беда Джек не бе запознат с принципите и не му достигна предвидливост да се досети. Когато се върнал от Сейнт Джонс, аз съм бил на другия край на залива. Той донесъл кашона на борда на лодката, нежно го разопаковал и сложил дванадесетте бутилки на трапезната маса, строени като дванадесет войничета.

Инъс и Оуби тръгнали подире му, за да видят какво става. Впоследствие Джек ми каза, че рубиненото сияние на бутилките, огрени от сноп слънчеви лъчи през предния илюминатор на каютата, се отразявало по един много необикновен начин в очите на двамата му другари.

Джек отишъл до джипа, за да донесе другите пакети. Като се върнал в каютата, всички бутилки били отворени и тапите им липсвали. Той отишъл на палубата да пита Оуби за това странно явление. Оуби, безмълвен както винаги, просто посочил към водата, където дванадесет тапи, носени от отлива, плавали като детска флотилия към открито море.

Точно в този момент аз се върнах и мигновено осъзнах, че се намираме в критично положение. Джек се помъчи да запуши бутилките с тапи от тоалетна хартия, поради липса на нещо по-подходящо, но аз му обясних, че такова отношение към местните традиции несъмнено ще предизвика бунт и ще ни принуди незабавно да напуснем Кална Дупка. Жребият беше хвърлен. Връщане назад нямаше. Трябваше да се направи само едно нещо.

— Слушай — прошепнах с цел да не се чуе на палубата. — След обяд всяка от тези бутилки ще бъде празна. Това е факт, в който не бива да се съмняваш. И ако Инъс и Оуби направят тая работа сами, ремонтът на лодката ще спре за период, който никой не е в състояние да предвиди. Ние просто трябва да се пожертвуваме, Джек. Започвай да пиеш.

Нито един от нас не е роден в Нюфаундлънд, но се постарахме да постигнем най-голяма ефективност.

Смътните представи за събитията през този напрегнат ден са почти невъзстановими, но една случка в никакъв случай не може да се забрави. Отидохме на сушата, за да вземем новата гротмачта, която Инъс бе изгладил върху чифт дървени магарета в предния двор на къщата си. Мачтата трябваше да се пренесе на около четвърт миля разстояние надолу по склона, после по разнебитения дървен кей и на края да бъде провесена във въздуха и прехвърлена на лодката. За предварителната подготовка на тази операция Инъс и Оуби слязоха долу в каютата, а когато се показаха на палубата, от „войничетата“ на масата бяха останали само единадесет. После двамата с юнашка походка отидоха при мачтата, всеки от тях хвана по един край, вдигнаха я на рамо и я понесоха.

Тежестта се оказа доста голяма за Инъс — мачтата тежеше повече от 300 фунта. Затуй Оуби се премести в средата, пое целия товар на своето рамо и започна да подтичва по нанадолнището. Оуби е едър мъж и има много набита фигура, но тая мачта така го смали, че изглеждаше като детенце, понесло най-големия кейбър[3], който въобще е повдиган до днес от шотландец.

Ние с Джек стояхме слисани и наблюдавахме Оуби. Той набираше скорост с всяка стъпка, Инъс подрипваше около него като весел териер[4] с окуражителен лай.

Те стигнаха до тясната хоризонтална ивица на брега, но скоростта на Оуби не намаля. Инъс спря да го насърчава и започна да реве във възходяща интонация:

— За бог, мен син, забавяй!

Нямаше полза. Земното притегляне, инерцията и разни други закони на физиката, които аз не разбирам, действуваха с пълна сила. Оуби премина с трясък и гръм по дървения кей — огъващ и люшкащ се като паяжина — мигновено стигна до края, продължи по права линия в празното пространство извън кея.

Оуби и мачтата цамбурнаха във водата с оглушителен плясък, който накара девойките и работниците от рибния завод да изтичат до кея, за да разберат какво се е случило. Те видяха Оуби възседнал мачтата, ухилен като гоък (нюфаундлъндска морска птица) да гребе с големите си лопатести ръце към брега.

Тази случка даде тон за настроението през целия ден. Една дузина мъже от рибния завод изоставиха работата си и дойдоха на помощ на Оуби. Измъкнаха го заедно с мачтата от „помията“ и цялата група се вмъкна в каютата. Когато отново се появиха, пролича, че сред „войничетата“ е настъпила голяма „сеч“. Но затова пък групата бе готова на всичко. Работниците вдигнаха мачтата във въздуха, извъртяха я и я втъкнаха в гнездото й с такъв ентусиазъм, че очаквах тя да пробие корпуса на лодката и да остане завинаги забита в морското дъно при Кална Дупка. После цялата група отново се отби за момент в каютата, излезе на палубата, взе фокмачтата и я метна в гнездото й. И пак всички слязоха в каютата.

В твърдоглавия си стремеж да изпълним на всяка цена нашия план ние с Джек се опитахме да се вмъкнем долу, но там нямаше място. Когато най на края стигнахме до масата, на нея се мъдреше все още една бутилка, върху която не бе имало сериозни посегателства. Тъй че и ние изпълнихме дълга си.

После центърът на събитията се измести извън лодката. Някой тръгна да измъкне бидон с чист спирт, внесен контрабандно от Сен Пиер и заделен за коледните празници. Разказаха ми, че Инъс решил всеки от компанията да вкуси хапка прясно месо — което означава дивеч — и с пушка „суайл“ на рамо изчезнал нагоре по хълма на лов за карибу.

От половин век в цялата околност на Кална Дупка не се бе появявал никакъв карибу. Но това не бе от значение за Инъс. Стават и чудеса.

Този път обаче не станали. На всичкото отгоре Инъс загубил някъде из храсталаците зад селцето своите скъпоценни антикварни очила със стоманени рамки. Понеже без очила почти не можеше да вижда, наложило се да търси обратния път за Кална Дупка до обед на следващия ден. Този ден бе загубен изцяло за нас — без очила Инъс не бе в състояние да работи нищо, а без Инъс Оуби не бе в състояние да свърши никаква работа.

Джек намери изход от положението, като ангажира цялото непълнолетно население и го хвърли на „лов за очилата“. Той убеди местния учител, един бледолик младеж, който тъй или иначе не обичаше учителствуването, да даде еднодневна ваканция и да обяви награда от един долар (в сребърна монета) за този, който намери очилата на Инъс.

Учениците се заеха за работа със забележителен ентусиазъм. Претършуваха цялата местност в радиус от няколко мили и на края въпреки изключително трудните условия намериха очилата.

Те висели на клона на един смърч, на около десет фута над земята. До ден-днешен никой не знае със сигурност как бяха попаднали на толкова високо място. Обяснението, че са подхвърлени там от някой разгневен карибу, не можа да бъде доказано. Но не можа да бъде и категорично отхвърлено.

Бележки

[1] Мярка за обем, 1 пинт — 0,56 л (англ.), или 0,47 л (амер.). — Б.пр.

[2] Възприет знак за бръснарница в Канада — жалон, оцветен със спираловидни черни, бели и сини ивици. — Б.пр.

[3] Caber — традиционна шотландска спортна игра, в която се подхвърлят от едни човек стволове на дървета с различна тежина. Кейбър се нарича всеки от тези стволове. — Б.пр.

[4] Порода куче. — Б.пр.