Фарли Моуът
Лодката, която не искаше да плава (19)

19. Чуждият бряг

Въпреки че небето беше ясно, духаше силен западен вятър и още преди да излезем от закътаното убежище на островите Бюржо, се оказахме в тежко положение. Вятърът и морето ставаха все по-неблагоприятни и „Щастливо приключение“ започна да пропуска вода. Скоро течовете бяха по двадесет галона на час. Явно тя беше твърдо решила да поддържа това ниво, защото помпите пак се затлачиха с тиня, която идваше от мътилката в трюма поради атлетичните подскоци на лодката. Клер управляваше, а аз се „борех“ с помпите, но не успявах да ги почиствам.

Като че ли „Щастливо приключение“ отново беше победила. Все пак оставаше алтернативата да подвием опашка и да побегнем позорно обратно към Бюржо. Наблизо при крайбрежните скали един лабиринт от скали под и над водата образуваше вътрешен проход, който предлагаше подслон от морето, но същевременно заплашваше да набучи на скалите от двете му страни всеки кораб, който се осмели да влезе в това съмнително убежище.

Ако не бях забъркал такава каша при тръгването ни, сигурно щях да предпочета по-разумното решение да се върнем в Бюржо, но сега вече не можех да понеса това — по-добре към рифове и подводни скали. Насочих лодката към подветрената страна.

Нито Клер, нито пък Алберт бяха достатъчно опитни, за да осъзнаят риска, на който ги излагах, когато започнахме да си проправяме път през лабиринт от разпенена вода и голи скали. Докато Алберт със задоволство душеше земните аромати, Клер се настрои поетично.

— Господи — каза тя с възхищение, — колко са прелестни тези зъбери, как хвърлят пръски върху скалите като сватбени воали. — Това беше така от женска гледна точка. На мене пръските от разпенената вода, които се вдигаха около нас, ми се виждаха по-скоро като някакъв саван.

В този момент „Щастливо приключение“ извади своя коз. Моторът започна да буксува и лодката престана да се подчинява на кормилото. Когато се спуснах долу, открих, че оста на витлото, отново се е изхлузила от кожуха. Само четвърт инч от оста все още се подаваше от салника^[1]. Това беше достатъчно, за да мога едва-едва да я хвана с френски ключ, с бавно въртене да я изтегля навътре и отново да я скача. Като се върнах на палубата, вече се носехме право към една изключително хубава скала, цялата покрита със „сватбени воали“.

Докато се движехме на зигзаг в опасния проход, заобиколен от рифове, успях да изчистя смукателните отвори на помпите. Междувременно се изравнихме с Гран Брюи — първото населено място, западно от Бюржо, и тъй като вече ми беше дошло до гуша, поехме към него.

Бях в подтиснато и унило състояние на духа, защото не ни очакваше нищо добро нито през следващия ден, нито през всички идни дни, които предстояха по пътя ни на запад към Монреал. От друга страна, Клер и Алберт бяха преизпълнени с радост. Гран Брюи бе едно мъничко, но възхитително селце, а шепата негови жители са най-гостоприемните хора в цял Нюфаундлънд. Половината от тях бяха на кея, за да хванат вързалата ни, а другата половина скоро се появи с подаръци, които варираха от прясно уловена сьомга до бурканчета със сладко от шипки. Клер изпадна във възторг.

Алберт също. Тук беше родният му край и последното място на света, където все още имаше представители на древната му раса. Той ознаменува завръщането си с един скок на дока, но се държа оскърбително към петима свои събратя и сестри (някои може би бяха негови чичовци и лели) и предизвика кучешка свада, която престана чак след като половин дузина мъже, въоръжени с лопати, започнаха да удрят цялата тази виеща и ревяща глутница и да я изблъскват към пристанището — тогава кучетата забравиха всяка враждебност и станаха приятели и другари.

Въпреки че тайно реших пътешествието до Експо да завърши тук, не казах на никого за намерението си. Нуждаех се от време, за да подготвя екипажа си за новината, че ще прекара следващите няколко години в Гран Брюи. По-голямата част от нощта посветих на подравняване и затягане на кожуха, в който се намираше витловата ос и на херметизиране на салника, който стана причина за голяма част от течовете. Когато най-после се покатерих в леглото, небето преди разсъмване се беше заоблачило, духаше южен вятър и разбрах, че лятото (и двата му дни) по източното крайбрежие, слава богу, беше към края си. На сутринта щеше да духа дяволски силно и мъглата щеше да бъде непрогледна. Заспах спокойно с мисълта, че изпитанието е свършило и че просто нямаше начин това неблагополучно плаване да продължи.

Не мога да предложа никакво разумно обяснение за това, което се случи на другия ден. Ето неразгадаемите факти: когато се събудих в девет часа, открих, че денят е ясен и безоблачен, че няма и полъх от вятър, че видимостта е великолепна, а морето — тихо като най-обикновено езерце с водни лилии. И „Щастливо приключение“ не пропускаше вода. Отначало не можех да повярвам, но когато положението не се промени до обед, трябваше да се примиря с неприятното заключение, че нищо друго, освен да извърша саботаж върху лодката или мотора, не можеше да послужи за причина да зарежем пътуването. Бях убеден, че съм жертва на някакъв рафиниран трик, но нямаше как да противодействувам. Пред по-голямата част от жителите на Гран Брюи, които се бяха събрали на кея да ни пожелаят „добър път“ (и явно недоумяваха какво забавя заминаването ни), бях принуден в несъгласие с всяка клетка на съществото ми да изляза в открито море още един път.

Следващият ден беше един от най-лошите в живота ми. Фантастично хубавите атмосферни условия (ден като този се случва веднъж на десет години по югозападното крайбрежие) оставаха неизменни час след час. Моторът не се повреди. Течове нямаше. Ние плавахме край облян от слънце приветлив бряг по искрящото огледално море. И през цялото време знаех, че нещо щеше да се случи и аз трябваше да бъда готов за него. Имах толкова силно предчувствие, че сме като агнета, угоявани за внезапно заколение, та се троснах на Клер, изругах моето бедно малко корабче, озъбих се на Алберт, с две думи станах непоносим.

Години по-късно, когато описах този ден на един приятел в Сейнт Джонс, той намери доста просто обяснение.

— Фърли — каза той, — мисля, че си нямал ни най-малка представа с какво нетърпение чакаше Джоуи Смолууд да те разкара от острова си. А щом „единственият жив родоначалник“ може успешно да баламосва половин милион души в продължение на двадесет години, той сигурно има власт над сили, които ние даже не можем да си представим.

Късно тази нощ ние влязохме в пристанището Порт-о-Баск след едно напълно спокойно пътуване по море, което би било детска игра за трима мъже в някоя стара лодка. Бяхме пристигнали до мястото, откъдето щяхме окончателно да напуснем Нюфаундлънд.

Лекотата, с която стигнахме до Порт-о-Баск, не ми вдъхна голяма увереност по отношение на бъдещето. Тъкмо обратното — аз все повече се убеждавах, че „Щастливо приключение“ само чака удобен случай и се старае да приспи бдителността ми. Не можех да повярвам, че след като толкова години ми проваляше плановете да я завлека на запад, сега щеше да се подчини съвсем покорно.

Проливът Кабът, широк деветдесет мили, минава между Нюфаундлънд и Нова Шотландия. Известен е с непрекъснатото лошо време и силните морски течения. Съчетанието на тези два фактора обуславя постоянно мъртво вълнение и затова морето в протока е много коварно. Знаех, че Клер и Алберт не са подготвени да издържат на такова изпитание и затова бях уредил капитан Джон Паркър, действуващ капитан на търговски кораб и по това време главен лоцман на Северен Сидни, да тръгне с мен от Порт-о-Баск. Рано на другата сутрин Джон пристигна от Северен Сидни с големия ферибот „Уилям Карсън“. Заведох Клер и Алберт на борда на „Карсън“ и ги поверих на неговия едър, любезен капитан Чарли Браун.

Чарли им отстъпи собствената си уютна каюта и след това поведе всички ни към мостика, за да чуем последната прогноза за времето. Тя не беше добра. Очакваха се силни югоизточни ветрове, лоша видимост, буря с гръмотевици и проливен дъжд.

— Хм — каза Чарли. — Хич няма да е леко да прекосим пролива с „Карсън“. Разбира се, вие няма и да усетите тая работа, сгушени тука на завет. След няколко дни ще утихне, тогаз може да преминете пролива.

По обед изсвири сирената, за да извести потеглянето на големия ферибот. Джон и аз се сбогувахме с другите и слязохме на брега. Като се връщахме към пристанището, Джон ме ужаси с думите: „Е, мисля, че днес ще трябва и ние да поемем към два часа следобяд. Това значи, че утре сутринта на дневна светлина ще съзрем нос Бретон.“

— Боже господи! Джон! Ти се майтапиш! Не чу ли какво ще бъде времето и какво каза Чарли?

Джон, нисък на ръст, слаб и изпънат като струна, очевидно нямаше страх от нищо на света. Той сви рамене и отвърна:

— Ами, Фърли, не се безпокой. Ако чакаме времето да се оправи, трябва да висим тук цял живот. По-добре да приемем нещата такива, каквито са, и да действуваме за постигане на най-добър резултат.

Кой съм аз, че да споря с капитан на тримачтова шхуна, плавал до Южна Америка, когато аз още съм гребял на кану по водите на горските потоци в Онтарио?

Качихме се на борда и Джон огледа „Щастливо приключение“. Изглеждаше доволен от нея — с изключение на едно нещо.

— Къде ти е радарният рефлектор?

Признах, че не притежавам едно от тези триъгълни метални приспособления, които силно отразяват радарните сигнали и създават възможност за параходите с радарни устройства да засекат и заобиколят лодката.

— Ще трябва да си набавим рефлектор — каза Джон. — Много морски плавателни съдове преминават пролива точно по това време. Особено големите кораби. Ще плаваме през пролива при много оживен трафик и то в лошо време.

Въпреки голямото ми желание такова „чудо“ не можеше да се намери за нищо на света из целия Порт-о-Баск. На края завързахме една кофа с вместимост десет галона за вантите^[2]. Това създаваше съвсем необичайна гледка, но Джон смяташе, че кофата ще си свърши работата.

Отплавахме точно в 14,00 часа, но „картината“ пред нас хич не ми се хареса. Голямо мъртво вълнение — сигурен предвестник на буря — се носеше от югоизток. Небето беше задръстено от облаци, мрачно и злокобно. Предзнаменованието нямаше да бъде по-ясно даже ако някой беше изписал БУРЯ с букви от по 1000 фута на облачното небе. Хвърлих поглед към Джон, но той беше спокоен и невъзмутим смучеше лулата си, като държеше румпела и очевидно премисляше някоя глава от книгата, която пишеше за странствуванията на шхуната. Смъкнах се в машинното отделение по възможно най-дискретен начин.

Зацепихме по морето. Планините на Лонг Рейндж ставаха все по-малки, докато на края съвсем се изгубиха зад нас. Мъртвото вълнение се усили, а „Щастливо приключение“ започна да подскача като умопобъркана. Пробойните усетиха, че е настъпил техният час, и се отпушиха. И отново мръсотията в трюма започна да затлачва помпите.

В десет часа бе тъмно като в рог. Излезе вятър точно според прогнозата и взаимодействието между бесния вятър и голямото мъртво вълнение предизвикваше неописуемо подмятане. Надявам се, че Джон ще ме извини, но мога да дам истинска представа за това подмятане единствено, ако кажа, че когато той слезе долу и се опита да подремне, моментално го хвана морската болест. Той повръщаше страхотно, а бе човек, който е прекарал тридесет години из моретата — като момче и като мъж! Не последвах примера му единствено поради това, че не бях на себе си от ужас.

Отказахме се от Сидни. Сменихме курса и се опитахме да офейкаме на запад към самотния остров Сен Пол. Надявахме се да намерим убежище зад неговите скалисти брегове, ако бурята се усили.

Бурята се усили. Шестхилядитонният ферибот „Лейф Ериксън“, който се завръщаше към Порт-о-Баск, мина близо край десния ни борд и ние започнахме да осъзнаваме какво ни очаква от начина, по който той се клатушкаше, цепейки огромните вълни, които заливаха масивния му нос.

Към полунощ почти нямахме представа за нашето местонахождение. Вълните заливаха цялата лодка и работата по карта беше невъзможна. Навигационните газени лампи бяха угаснали и не можехме да отидем до тях, за да ги запалим. Бяхме в малка черна лодка, в черно море и в черна нощ, незрими за човешкото око, и трябваше напълно да се доверим на тази 10-галонова кофа, завързана за вантите. Тя оправда доверието ни. Въпреки че въобще не сме видели жп. ферибота „Патрик Морис“, той ни засякъл с радара си от десет мили. Понеже не можал да разбере кои сме и какво по дяволите търсим тук, капитанът му не пожелал да рискува и отклонил големия си кораб от курса, за да осигури пред нас огромна морска площ. Вероятно и други кораби са направили същото, защото до разсъмване нямаше никакви признаци от други плавателни съдове около нас.

Разсъмването се проточи безконечно дълго. Вятърът достигна скорост петдесет мили в час. Фалът на кливера^[3], се скъса и ни остави само с фока^[4]. Тръбата за изгорели газове се откъсна от съединителния шланг, извеждащ през корпуса навън. Машинното отделение се изпълни с дим и се предостави възможност на пролива Кабът да бълва вода през дупката с диаметър два инча винаги когато се накланяше релингът^[5] на десния борд. Заради тази авария обърнахме лодката с лявата страна към вятъра и продължихме с надеждата, че няма да се блъснем право във високия деветстотин фута бряг на Кейп Норт.

Вече бяхме изоставили всякакви желания да търсим Сейнт Пол. Стремяхме се само да останем живи някъде в средата на пролива и благополучно да превъзмогнем бурята. Морето така се развилня, че отпра челните дъски, на които бе написано името на лодката и ни заля от носа до кърмата. Пробойните се разширяваха и бях принуден да изпомпвам вода с ръчната помпа по четиридесет минути на час, а същевременно моторната помпа работеше непрекъснато. За щастие, изглежда, че голямата мръсотия от трюма вече бе изхвърлена през борда и помпите засмукваха безпрепятствено.

На разсъмване сред проливен дъжд и гръмотевична буря вятърът промени посоката си на запад и югозапад — и ние съзряхме неясните очертания на земя. Вероятно това беше платото на Кейп Норт и затова решихме да се мушнем на завет до крайбрежните скали и да се насочим към малкото заливче Дингуол или може би към Ингониш. Когато приближихме сушата, при входа на двата залива се издигаха зъберите на огромни скали, покрити с пяна от разбиващи се в тях вълни, създаващи непреодолима преграда пред нас.

Не ни оставаше нищо друго, освен да се движим на юг покрай един обхванат от бурята бряг с надеждата да стигнем до входа към езерата Бра д’Ор — множество големи солени езера, разположени във вътрешността на остров Кейп Бретън. Джон остана на румпела, докато аз изпомпвах непрекъснато. Изтеглихме патентования лаг и установих, че сме изминали сто и двадесет мили по вода, повечето от които в погрешна посока.

Но всичко си има край. Слънцето се показа през изтъняващите облаци и вятърът започна да утихва. До обед бурята престана. Мъртвото вълнение намаля и аз даже успях да се откъсна за малко от помпата и да приготвя нещо за ядене. Щяхме да се храним за пръв път от началото на пътуването. Денят се проясни, настъпи затопляне и към шест часа същата вечер заобиколихме остров Бърд и влязохме в дългия, гладък, унесен в летен сън тесен пролив, който водеше в сърцето на големия остров Кейп Бретън. Скоро акостирахме на кея на един ловец на омари. След тридесет часа борба „Щастливо приключение“ най-сетне беше изтръгната от родната земя като странница на един чужд бряг.

Ловецът на омари ни откара в Северен Сидни късно същата вечер. Като ни видяха, Клер и Алберт се учудиха. „Карсън“ изкарал едно тежко пътуване, както се и предполагаше, и Чарли Браун ги уверил, че няма да напуснем Порт-о-Баск поне още една седмица. Но той не познаваше Джон Паркър така, както аз го бях опознал. Не съм сигурен дали бих пожелал да отида на разходка по море с Джон, но ако някога отново ми се наложи да правя труден преход при опасни условия, той е човекът, който искам да имам до себе си.

На другия ден Клер, аз и Алберт продължихме с „Щастливо приключение“ до езерата — до тихите и спокойни, закътани води на Бадек, където имаше малка корабостроителница, собственост на семейство Пино. Тук възнамерявахме да изтеглим „Щастливо приключение“ на брега и да продължаваме да я изтегляме на брега, докато всичките й пробойни бъдат премахнати веднъж завинаги.

Тя не ни създаде никакво безпокойство, докато минавахме през пролива. Може би беше твърде уморена, но аз мисля, че беше по-вероятно да е претърпяла „културен шок“. Контрастът между родната земя на лодката и тези зелени и приятни брегове с техните китни и процъфтяващи ферми, който се простираха чак до сънните води; лятната горещина, липсата на мъгла и безветрието — изглежда, че всичко това запленяваше лодката до такава степен, че тя стана кротка като скопен котарак.

Когато влязохме в красивия като картина залив Бадек, кеят беше пълен с великолепно обзаведени яхти, блестящи от излъскания месинг и хром, и натруфени като мъже и жени по последната дума на модата. Обградени от това очебийно разточителство, даже аз и Клер се почувствувахме излишни — а що се отнася до „Щастливо приключение“ въздействието сигурно беше потресаващо. Тя не можеше да не разбере колко е недодялана и старомодна в сравнение с тези плаващи дворци на удоволствието и като всяко селянче, внезапно изложено на презрителните погледи на висшето общество, тя поиска да потъне в земята.

И тъкмо се бяхме изравнили с дока, когато в нея нахлу вода, като че ли бе останала без дъно. Само бързите действия на Фред и Ралф Пино, които се хвърлиха на помощ с една батарея електрически помпи, попречиха на лодката да погребе срама си на дъното на пристанището. Алберт, от друга страна, ни най-малко не се стъписа пред този нов свят. Той ознаменува пристигането си, като скочи на брега и изхвърли в морето един огромен пудел с тъп поглед и кисело настроение. С глупавото си високомерие пуделът реши да оспорва правото кой да мине пръв. Алберт не се унижи да се бие: той само хвана пудела за едното от клепналите му уши, завъртя го с едно разтърсване на масивните си плещи, изхвърли го във водата и след това си продължи по пътя, без да се обръща назад. С това той спечели симпатиите на всички работници от корабостроителницата и те завързаха голямо приятелство с него през следващите дни.

На другата сутрин братя Пино изтеглиха шхуната и четиримата прекарахме целия ден в работа около нея. Както обикновено, не можахме да открием видима причина за пропускането на вода, тъй че калафатихме отново всички фуги и цепнатини, покрихме ъгъла между кила и корпуса, наплескахме я с много боя и я пуснахме на вода.

Лодката веднага започна да пропуска почти толкова вода, колкото и преди поправката. Това вбеси братята Пино, които отново я издърпаха на суша. Този път шест души я огледаха като под микроскоп. Не откриха нищо ново. В изблик на отчаяние те набутаха нова серия от стопватери. След това пак я спуснаха на вода. На вечерта лодката кротуваше на кея и не пропускаше вода. Това даде повод за уреждане на тържество — но преждевременно. В полунощ, когато Ралф Пино си тръгваше, той небрежно хвърли поглед към трюма на моята малка лодка. Неговият яростен рев вероятно е бил чут в голям район на Кейп Бретън. Трюмът беше пълен с вода. Тя вече заливаше плотовете на пода в машинното отделение.

Пуснахме електрическите помпи и си легнахме.

Сутринта Ралф дойде обратно на борда.

— Няма смисъл отново да изтегляме на суша тоя… кораб — каза той. — За него има само един изход, само един. Видиш ли оня кален бряг отсреща? А? Хубаво. Дай пълен ход назад и блъсни това пробито корито в калния бряг, ама с всичка сила!

— И да го оставя там? И да хвана влака за Експо? — ободрен попитах аз.

— Не, сър! Няма да го оставиш в моя док. Като заседне в калта, остави мотора да се върти на заден ход. Нека витлото да забърка колкото може повече кал. Стой там 6 часа и после ще те изтеглим… и ще видим.

Нямах намерение да споря с Ралф, защото личеше, че търпението му се е изчерпало. Покорно се подчиних на указанията. Навряхме „Щастливо приключение“ по възможно най-бърз начин в калния бряг и тя остана там цял ден да хвърля кал и постепенно да се намъква в тинестата брегова ивица като костенурка, която си дълбае гнездо.

Късно следобед една невероятно натруфена яхта влезе в дока. Тя заслепи всички други. Името й (не съм го измислил аз) беше. „Патриций“. Екипажът и собственикът й носеха пуловери, на които беше извезано името й със златни букви. Тя беше от Охайо и по държанието й се виждаше, че е тръгнала да обикаля бедняците с благотворителна цел. Както си маневрираше към кея, тя се приближи до нас и нейният наперен собственик (човек едва ли имаше право да го нарече капитан) ме поздрави и попита снизходително дали искам да ме вземе на буксир.

Казах не, благодаря. Казах, че корабът ми стои в калта, защото аз искам това. Попитах дали е чувал, че жените от Охайо си слагат кални маски на лицето за разхубавяване. Той кимна утвърдително и аз му обясних, че в Нова Шотландия е нещо обичайно да се прилага същата процедура към лодките, за да им „разхубавят“ дирниците. Предложих му да се възползва лично от тая процедура. Акостирането му до кея не беше от най-добрите, но може човекът да си е имал нещо на ум.

След вечеря измъкнахме „Щастливо приключение“ от калното й ложе и я откарахме обратно на кея. Ралф и Фред останаха при нас цялата вечер, като през няколко минути надничаха в трюма. И, чудо на чудесата, тя не пропускаше вода. Нито тогава, нито през нощта, нито на другия ден.

— Просмукала се е с кал — обясни Ралф. — Всичките си пори е напълнила с кал. Сега колкото и да й се иска, не може да пропуска… докато калта се отмие. Пък и да се измие, е, тогаз ще си намериш друг кален бряг и то бързо. Ралф Пино е един от малкото истински гении, които са останали на тая земя.