Виктор Суворов
Змиеядеца (6)

1

— Аз съм Холованов. За вътрешни хора — Дракона. Загря ли?

— Загрях, че и прегрях. Нещо друго?

— Защо ти викат Змиеядеца?

— Де да знам. Лепна ми се.

— Навремето змиеядци наричаха само ония, дето са претрепали чекист. Поне един. Ти трепал ли си чекисти?

— Чат-пат. Наскоро утрепах още един. Вярно, осъден.

— Кой?

— Иван Никитич Смирнов.

— Е, тоя си заслужаваше. И без присъда също обаче, така ли?

— Така. Само че нещо много любопитен си се извъдил, другарю Холованов.

— Такъв съм си. А и ти си ми много интересен: по-рано си убивал чекисти, а сега си в Главно управление на Държавна сигурност. Преметна се при врага, а?

— По-добре при врага, отколкото поврага. Ти не ме гледай мен, твоя шеф си виж, Ваксата. Почва с разбойничества в Тифлис и Баку, а става генерален секретар на комунистическата партия. Мен ще ме пишеш предател, така ли? Него за какъв го броиш?

— Добре де, стига си се коркал. Работа имаме да вършим с тебе.

2

Онзи, който на Трите гари се беше представил като Иван Иванович, се беше превил одве. Лицето му — синкавобяло.

Онази, която се беше представила като Йоланта, кимна на Аркашка Навлека: готов е.

Аркашка хищно оголи почернелите си зъби, бръкна във вътрешния джоб над сърцето на клиента и измъкна невиждан до този момент в тукашните престъпни среди натъпкан портфейл от крокодилска кожа.

Невероятна плячка.

С един само поглед прецени пачката банкноти и светкавично направи сметка на разходите. Първо — в общата взаимоспомагателна каса, понеже не всеки вади такъв късмет. Второ, снася на фуражките, за да не се заяждат на дребно. Трето — изключилият клиент да се откара някъде надалече и да се зареже там. Това беше работа на Шейтана. Плюс транспортните разходи, разбира се. На Люска Манатарката — премия за ударен труд: днешния улов наистина си го биваше. Разходите бяха много, но и за Навлека оставаше много. Освен това нито Шейтана, нито Люска знаеха колко мангизи има в пачката. Можеше да си гепи малко. Е, повечко. Освен това изключилият беше с готин костюм и вносни патъци. Солникът му златен, на златен ланец. Чантата обаче беше пълно разочарование — само някакви документи. Я да видим сега джобовете… Охо, бива — табакера или позлатено сребро, или дори чисто злато. Гравирана: авджии на теферич. Плюс златна запалка с червено камъче.

А в жилетката какво има?

В жилетката има нещо твърдо.

Я да го извадим на бял свят.

Извади го — и белият свят му стана черен. Две черни карти. И на всяка — златни щит и меч. Името и в двете карти едно и също, и физиономията също. Единствена разлика е, че на първата карта пише: „Далстрой“ НКВД СССР, а на втората — ГУГБ НКВД СССР.

„Далстрой“ — това е Колима. „Далстрой“ — това са стотици хиляди лагерници. „Далстрой“ — това е самостоятелно царство, най-голямото, най-богатото, най-ужасното и почти независимо царство в империята ГУЛаг, „Далстрой“ — това е злато. Много злато. Най-големите залежи на света. И най-доходният добив — работната сила е безплатна. Клиентът е голяма клечка в ръководството на „Далстрой“. Свидетелство за което е ето този много сериозен документ, първият. С този документ пред него се отварят всички врати в Колима. Обаче вторият документ е още по-сериозен — ГУГБ! Него едва ли го показва наляво-надясно. По-точно — не го показва на никого. Тоя тип е таен контрольор на Главно управление на Държавна сигурност, внедрен в ръководството на „Далстрой“.

Та ето в този момент Аркашка Навлека изпсува и викна на Люска какъв е тоя, дето му го е довлякла. И добави:

— Дано те заколят някъде!

3

— Как я караш, Змиеядецо?

— Придържам се към курса на партията.

— Я ми кажи, защо писа на Сталин? Какво кяриш?

— Ние с тебе явно няма да можем да се сработим, Другарю Холованов. Прекалено си любопитен, като млада булка.

— И все пак?

— Сталин не ме попита какво кяря. Разбра и без да ме пита. Него питай.

— Знам и без да го питам.

— Ами като знаеш, знай си. Знай си и трай си.

— Щом му свършиш работата, Ягода ще те ликвидира, за да няма ненужни свидетели. Разбрал си го и затова припкаш при нас да отървеш кожата.

— Доста време ти трябваше, за да го разбереш. Ти ми покажи някой в тая страна, дето не иска да отърве кожата. Ти не искаш ли? Покрай твоя Вакса?

— Стига си се пенявил. По-добре ми кажи за онова коте, дето е отклонило печен чекист от праведния път. Делото намери ли й?

— Намерих го. Крадла. Професионалистка. От безпризорните. Води се Люска Манатарката. Или Цепенячето. Или Бонбона. Същата: Йоланта, Евелина и Анжелика.

— Проститутка?

— Не. В тая работа си има правила: ако ще крадеш не се ебеш. Сгащят ли те — гонят те. Понякога я слагат като стръв за балъци.

— И ти я разпознаваш по снимката и даваш делото й на Ягода… Сега ще я хванат и ще я принудят да издаде и останалите.

— Не, другарю Холованов. Разпознах я по снимката, проучих делото й, запомних го цялото, а на другаря Ягода пробутах друга.

— Друга крадла?

— Да не съм убиец?! Падне ли крадла или курва в лапите на Ягода, край с нея, независимо виновна ли е, не е ли. Няма да си сложа такъв грях на душата. Но пък трябваше да му дам някоя. Иначе можеше и да не изляза от вилата му. И му показах едно чисто момиче, от добро семейство. Баща й е комкор в Генералния щаб. Ще дадох му такава, която очевидно няма никаква връзка със случая. И си имам лесно оправдание: припознал съм се. Специално избрах момиче, на което не може да му се случи нищо лошо. Щом разбере коя е, Ягода ще я пусне.

— Грешиш, Змиеядецо, много грешиш.

4

Казах ви, че работата на помощник-изпълнителя не е тежка. Така е. Не ви излъгах. Не е тежка, но е кървава. Понеже на изпълнителя му е лесно. Има си престилка, шлем, очила, ръкавици до лактите. Кръвта понякога швирва на струя. Обаче на него не му пука. Нали си има работни дрехи. Прострелва първия тил, втория, третия. И си свършва работата. Обаче кой извлича труповете? Аха, сетихте се. Помощник-изпълнителите. Каросерията е застлана с поцинкована ламарина, огъната като корито. Та да не тече. След работа мазето трябва да се почисти, та да е готово за утрешния работен ден. Тук не пускат чистачки. Така че кой чисти? Пак помощник-изпълнителите. Ами кой откарва труповете, където наредят? Разбира се, че те. Пак добре, ако ги карат в крематориума: предаваш ги, дават ти разписка и си свободен. Обаче ако ги караш на Ваганково или в Боткинската болница? Там трябва да ги погребваш, а то си е работа. Че и каросерията трябва да измиеш после и да я поръсиш с чисти трици.

Змиеядеца обаче не го тормозят много с тия неща. Все по-често го пращат само на изпълнение: трупай опит, така да се каже, усвоявай професията, готви се за повишение. И вече му предричат блестяща кариера — няма цяла живот да е помощник я. Да не говорим, че другарят Ягода е наредил да не претоварват много новия помощник, да му оставят време за самостоятелна работа.

А каква ще да е тази самостоятелна работа, не знае никой, дори самият началник на спецгрупата другарят Крайни. Не им се полага.

При това положение новият вече не е Змиеядеца. Вече е другарят Ширманов.

5

— Шейтан, тоя не можем да го оставим да се свести. Трябва да изчезне. Завинаги.

— Това вече си е твой проблем, Навлек. Аз с убийства не си цапам ръцете.

— Плащам.

— Плащаш за превоза. Убивай си го сам.

— Къде можем да го покрием?

— Доскоро такива ги горяха в Донския крематориум нощем. Обаче някой снесе и свърши тя.

— И сега какво?

— Има една възможност, обаче е скъпичко.

— Казвай, де.

— Там, където никой никога няма да копае. Чекистите разстрелват наред из цяла Москва. В центъра даже — на Лубянка и на Николска. И труповете или ги изгарят, или ги заравят. Знам едно място на Ваганково. Без ковчези. Просто ги хвърлят в ямата. Там бачкат наши хора, гробарите имам предвид. Уж са под контрола на чекистите, обаче си знаят интереса. Ако им платиш, ще разкопаят гроба и ще сложат и твоя човек при разстреляните. Те са много. А и никой няма да посмее да копае там.

— Става.

— Има обаче риск. Голям. Може да цъфнат чекистите. Идват посред нощ. Карат труповете с тритонни зисове — производство на завод „Сталин“.

— Добре. Плащам и за риска.

— Има и по-добър вариант. Но и по-скъп.

— Какъв?

— Точно като за твоя случай. Все едно съм знаел. Имам значи ковчег. Махагонов, с двойно дъно. Утре погребват един командарм. Ще сложим твоя покойник под него. И ще го погребем посред бял ден. С венци червени рози. И с „Интернационала“ и почетен залп.

6

— Пропуснахме една мъничка подробност, другарю Холованов.

— Каква?

— Не може човек да идва от Колима само с една чанта.

— Не може.

— Само зимните му дрехи трябва да са цял куфар.

— Правилно.

— И къде е този куфар?

— Защо да не е в гардероба на гарата?

— Не, Драконе. Много добре си спомням, че слезе от вагона само с чанта. И това ми направи впечатление. Бърз влак все пак, идва чак от Владивосток, най-дългата железопътна линия на планетата. И без куфар. Дори да не се е качил на влака в Хабаровск, а в Иркутск или Новосибирск, пак трябва да е с куфар. Пътят наистина е дълъг.

— Може да го е оставил във вагона.

— Не е. Щом пътниците слязат, композициите се изтеглят от перона за технически преглед, санитарна обработка и така нататък, мият ги, чистят ги, да са готови за следващото пътуване. Никакъв багаж не остава в тях.

— Ами да поговорим с кондукторите тогава.

— Точно това казвам.

7

— Я налей, Навлек. Как мина според теб?

— Идеално, Шейтан. Като по ноти. Погребахме го тоя чекист и никой нищо. Хайде наздраве.

— За наздраве — наздраве. Обаче защо никой нищо?

— Какво искаш да кажеш? Това лошо ли е?

— От лошо по-лошо. Ами помисли: изчезва важен чекист. В момента куките би трябвало да претърсват всички тавани, всички мазета, всички развалини, всички шахти, всички горички и дерета. Къде са? Къде обиските? Къде са арестите? Къде са разпитите? Къде ги снимките на изчезналия по гарите?

— Вярно. Къде са?

— И как си го обясняваш това?

— Никак. Нищо не разбирам.

— Аз пък разбирам. Търсят те, ама тайно. И знам кого търсят. Твойта Люска, Евелина-Йоланта-Анжелика-Манатарката. Това им е единствената нишка. И като я пипнат, ще пипнат и тебе. И ти ще изпееш всичко.

— Аз? Никога!

— Като славейче ще запееш. Знам те аз. А и те не си поплюват.

— Шейтан! Изчезвам. Още утре. Заминавам за Кавказ.

— Като запееш, ще стигнат до мен. А зад гърба ми стоят много сериозни хора.

— Шейтан! В Естония ще избягам!

— И значи тези сериозни хора не биха искали да те приберат.

— Няма да ме приберат!

— Разбра ли какво ти казвам?

— Разбрах те. Заминавам още днес.

— Не си ме разбрал.

— Наистина не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Не искам — казвам го. Една нишка води към тебе. От Люска. Ако ти се живее — режи я.