Виктор Суворов
Змиеядеца (2)

1

— Аз съм Йоланта.

— А аз… — Той се замисли за миг. — Аз съм Иван Иванович.

— Много ми е приятно да се запознаем, Иван Иванович.

— На колко години си, Йоланта?

— Вече на осемнайсет — без изобщо да мигне, излъга Йоланта.

— И… колко вземаш?

— Три рубли.

— Ти да не си луда?

— Ами намерете си по-евтина.

— Две стават ли?

Йоланта измери с преценяващо присвити очи дълбините на бездънното небе и се съгласи:

— Може и две, обаче парите предварително.

Толкова бързо се съгласи, че той чак съжали: можеше да каже рубла, че даже и петдесет копейки. Но казано — свършено.

— Добре. Обаче къде?

— Имам къде.

— И къде?

— Оттатък площада пред гарата, през трамвая и зад ъгъла. Там има кръчма и зад нея конюшня. В плевника на конюшнята. Никой не ходи там.

— Добре. Обаче парите — като стигнем. Да не ми избягаш с тях.

— Ах, какви сме недоверчиви… Вървете след мен, обаче по другия тротоар. И не ме зяпайте непрекъснато. Все едно се разхождате. Все едно не ме познавате и изобщо не ме забелязвате.

2

— Дай пак от самото начало.

— Другарю генерален комисар на Държавна сигурност, всичко беше както винаги. Обаче спукахме гума…

— Трябваше да я смените.

— И резервната беше спукана.

— Трябваше да се обадите.

— Обадих се, никой не вдигаше, пак се обадих…

— Ясно. Колко закъсняхте? Два часа и девет минути.

— И?

— Стигнах на Ярославската гара със закъснение. Претърсих всичко. Нямаше го.

— С милицията свързахте ли се?

— Не, разбира се.

— Правилно. На въпроса: къде е той?

— Не знам. Все едно е изчезнал вдън земя.

— Владивосток-Москва на първи перон ли пристигна?

— На първи, както винаги.

— Проверихте ли кой е бил на смяна на първи?

— По график е трябвало да е Звонарьов, агентурен псевдоним — Гушата. Обаче той е на преподготовка. Вместо него е бил Змиеядеца, от осми перон.

3

— Здравейте, Змиеядецо.

— Здраве желая, другарю народен ко…

— Вкъщи съм просто Генрих Григориевич.

Генрих Григориевич му подаде ръка. Змиеядеца стисна нежните бели пръсти на народния комисар на вътрешните работи.

— Заповядайте, седнете.

Змиеядеца сяда, обаче не дреме: забелязва как народният комисар незабелязано избърсва под масата ръката се с кърпичка — батистена кърпичка, с монограм — и после я хвърля в кошчето. Пак така незабелязано. Но Змиеядеца не току-така е бачкал цели три години на Ярославската гара като разузнавач наблюдател. Всичко вижда Змиеядеца. Но се прави, че не вижда. Така е научен. Знае, че големите началници много се грижат за ръцете си. Предшественикът на другаря Ягода, другарят Менжински, беше същият — дойде в колонията в Болшево и се ръкува поред с всички безпризорни. А после мръдне някъде на скрито, та да не го видят, и си мие ръцете със спирт от специална туба. И момчетата си му го казаха един път: по-добре да не им стиска ръцете и после да си мие неговите, ами да вземе да им даде тубата, още повече ще го обичат…

— И така, скъпи Змиеядецо, вече сте на нова работа.

Змиеядеца се зачуди какво по така да отговори, но не измъдри нищо умно. И само кимна.

— Харесва ли ви?

— Че как!

— Аз ви издигнах толкова високо, знаете го.

— Благодаря ви, Генрих Григориевич.

— Засега заповедта е предварителна, но ако работите добре… ще я подпиша окончателно.

— Ще се старая.

— Сега на въпроса. Първо подпишете ето тук. Че ще пазите тайна. Никога не сте били във вилата ми, никога не сме се срещали, никога не сте говорили с мен.

— Ясно.

— Щом ти е ясно, подписвай. И ела да излезем в градината. Вътре е задушно.

4

— Люска!

— Да?

— Какъв е тоя, дето си го довлякла ма, кучко?

— Балък.

— Ама той е чекист.

— Че аз откъде да знам?

5

— Погледнете тези десет снимки, другарю Змиеядец. Виждали ли сте вчера някое от тези лица на първи перон на Ярославската гара?

— Да, ето този. Бързият влак Владивосток-Москва пристигна в петнайсет и десет. Лицето слезе от шести вагон.

— Момент, момент… Влакът има дванайсет вагона. В Москва слизат всички пътници. Посрещаните са цяла тълпа. Смяната ви е осем часа. За тези осем часа идват и заминават десетки влакове. И вие сте го видели? И сте го запомнили? Привлякъл е вниманието ви с нещо, така ли?

— Не, с нищо. Но аз ги оглеждам всичките. Такава ми е работата.

— Продължавайте.

— Беше със сив костюм, с шапка, с чанта. Според мен чекист. Дребен началник.

— Не, не. Не е чекист. Защо решихте, че е чекист?

— Много чекисти съм виждал. И предположих, че…

— Сгрешили сте.

— След петнайсетина минути, когато перонът се разни, той пак дойде. Явно търсеше някого.

— А после?

— После си тръгна.

— Този човек е изчезнал. Как мислите, че е станало?

— Най-вероятният вариант е следният: балъкът кълве на пачавра и апапите го тарашат.

Народният комисар се намръщи.

— И какво ще рече това на човешки език?

— Извинете, Генрих Григориевич. Значи човекът пътува във влака почти две седмици, като преди това вероятно е плавал до Владивосток с параход четири, дори пет дни, уморен е и най-после стига в Москва, слиза на перона, никой не го посреща, той чака, обикаля, пак чака, а на площада на Трите гари работят доста момичета и…

— И после?

— После въпросната шантонерка го води в някоя дупка и му предлага първо да пийнат. Тя пие първа, разбира се, шафрантията му с шафрантия, и чак после му налива. Тук целият номер е в ловкостта на ръцете. Той също отпива — и изключва тотално. Тогава вече идват аверите й и му прибират дрешките, портфейла, часовника — каквото има…

— А него?

— Него го хвърлят под някой мост или на гробищата. Като се свести на другия ден, нищо няма да помни, само главата му ще се цепи. Виж, ако е чекист, тогава е по-сложно.

— Защо да е по-сложно?

— Защото, като му отворят портфейла, веднага ще разберат какъв е. А с чекистите шега не бива — после ще ги търси до дупка. И значи, за да не ги търси…

— Този човек трябва да се намери. Може би е още жив. Много е важно. Осигурих ви нечувано повишение, ще ви дам и квартира, ще ви уредя бъдещето, на новата си работа получавате много пари и имате много свободно време. Значи през цялото си свободно време го търсите. Ще докладвате само на мен. Как мислите да почнете?

— Ами както се почва винаги, другарю генерален комисар на Държавна сигурност, вие го знаете по-добре: оповестяват се всички районни отдели на НКВД в Москва и Подмосковието, претърсват се всички бордеи и съмнителни места, всички изоставени сгради, всички паркове, разпращаме снимката му навсякъде…

— Не, така няма да стане…

— Тогава остава само един начин: да намерим момичето. Познавам всички курви, които бачкат на Трите гари, обаче никоя от тях няма да се хване на тая работа. Пък и няма да я пратят, де. За тия неща слагат външни. Нова.

— Вчера на гарата… забелязахте ли външна? Нова?

— Забелязах.

— Какво ви трябва, за да я намерите?

— Дайте ми картотека на всички малолетни проститутки и крадли в Съюза. Желателно по райони — от Москва до на майната си. Второ: във всяко московско училище всеки клас в края на учебната година си прави обща снимка… Трябва да се съберат всички снимки от всички училища, детски домове и колонии за непълнолетни от последните две-три години… Много младичка ми се стори тая.

— Нищо не трябва да се събира. В НКВД вече сме ги събрали. Ще ви осигуря помещение. Но ако… ако не е от Москва?

— Тогава продължавам с Ярославъл, Тула, Твер…

— Утре много работа ли имате в Лефортово?

— Не, два дни съм в почивка, а после имаме само един за изпълнение, зиновиевец от процеса.

— Ще направим така. В градината — ето там, зад ябълките и люляка — има къщичка. Празна. Ще ви подготвят условия за работа, легло, ще ви носят храна. Поръчвайте на готвача каквото пожелаете. Секретарят ми Павел Петрович ще ви достави каталозите на малолетните престъпнички, а после и снимките от всички московски училища. Почвайте работа веднага.

6

Вилата — по-скоро имението — на народния комисар на вътрешните работи на СССР и генерален комисар на Държавна сигурност Генрих Григориевич Ягода е в селището Комунарка. Пак тук има полигон за разстрел, който по размаха на дейността си изобщо не отстъпва на полигоните в Бариша, Бутово, Струмилино и дори в Куропати.

Хубавото е, че е близо до Москва. Най-главните врагове ги разстрелват в столичните затвори. Но то е, така да се каже, ръчна изработка. Много рядко се случва някоя нощ да разстрелят по трийсет-четирийсет. Когато се налага да разстрелват по триста-четиристотин, ги карат тук, зад високата сива ограда.

Хубаво е и това, че не се налага да се охраняват много обекти. В Комунарка всичко е събрано като в букет — и вилите на ръководството, и почивният дом на чекистите, и учебният център с малко стрелбище, и — естествено — ограденият спецучастък.

Красотата е неописуема. И тишината — когато няма разстрели. Но и разстрелите не я нарушават много: вековните борове и зелените ели заглушават стрелбата.

Градината на народния комисар е огромна. Ябълки, вишни, цариградско и френско грозде, черно и червено, къпини. А по-нататък, навътре, море люляци и офика. И сред тях — дървена къщичка. Павел Петрович Буланов, секретарят на народния комисар, я е напълнил със снимки. Званието на другаря Буланов е старши майор от Държавна сигурност. На петлиците му има два ромба, като на армейски комдив. При капиталистите щяха да го водят генерал-лейтенант. В работническо-селската държава обаче генерали няма и не може да има. Генералите са отживелица от проклетото минало.

Павел Петрович е приветлив и мил. Все пита може ли да помогне с нещо. Обаче с какво може да помогне? Нали единствено Змиеядеца е видял хубавкото момиче в тълпата — и веднага се усети, че не е нито пристигаща, нито заминаваща, нито посрещачка, нито изпращачка. А какви други се въртят по и около гарите? Само онези, които работят тук — кои на щат, кои не.

Всичките на щат на Ярославската гара Змиеядеца ги познава. Тя не е от тях. Следователно…

Целият под е затрупан с папки със снимки. Всички маси и шкафове. Змиеядеца работи. Само готвачът го откъсва от време на време от работата му. Личният готвач на наркома. Забранено му е да влиза в къщичката. За работата на Змиеядеца знаят само другарят Ягода и другарят Буланов. На готвача му е наредено три пъти на ден възпитано да почука на вратата и да попита: какво ще благоволите?

Змиеядеца благоволи боровинкова водка и вареники с вишни със сметана. Водка само сто грама. За апетит. А варениките на корем. А за закуска? И за закуска вареники. И за обяд. И после пак.

Масата е със синя покривка, под дърветата. На сенчица. Сега му е времето човек да му пийне едно хубаво и да се просне да спи под вишните. Обаче няма време. Нощ, ден и още една нощ, и още един ден. Три часа сън, после още два и още три.

— Ето тази.

— Сигурен ли сте?

— Много прилича.

7

На Красная Пресня, точно до затвора, се издига висока ограда. Не стига че е висока, ами отгоре има и бодлива тел. Вратите на портала са железни, с червени звезди; охраната на пропуска е въоръжена и гледа строго. Тук е военната рампа.

Зад оградата има казарми. Дълги и ниски, солидни, строени още по времето на Негово величество Николай Александрович. Прозорците са под самите стрехи, метър високи, два и половина широки. Приличат на оръдейни амбразури. Подът е с плочки. На вратата стои дневален. Тук не се влиза току-така. От лявата и от дясната страна на главното помещение са спалните. Креватите са войнишки, железни. На два етажа. 160 места в дясното спално, 160 в лявото. Това е ергенското общежитие на 1-ва бойна група на Пети отдел на Главно управление на Държавна сигурност на НКВД. Змиеядеца живее тук. Може да влиза и да излиза когато си иска. Ако ще посред нощ, ако ще призори. Змиеядеца си има легло и шкафче, а в металния гардероб — още едно, с катинар. Там държи един шинел с отпрани петлици, ботуши, обувки, произведени от фабрика „Скороход“, брезентово наметало, полушубка, шапка кубанка, валенки с гумени галоши, три ризи, още един панталон, бельо, револвер с патрони и бокс.

Бокса си го направи сам. Събра куршуми на стрелбището, стопи оловото и го изля в готовата вече форма. Боксът обаче не става за носене в джоб — тежи много и го къса. Затова Змиеядеца поръча да му ушият кожен калъф и си го носи на колана. На дежурства ходи с револвера, разбира се, а бокса го носи просто така, за всеки случай. Федя Щуреца, който знае всичко, отдавна му е обяснил, че освен бокс се казвало и кастет, което пък идвало от френските casser — чупя, удрям, блъскам, и tete — глава. И че casse-tete означавало всъщност главоблъсканица. Змиеядеца обаче си го знаеше бокс.

Седи Змиеядеца на кревата, на синьото сукнено одеяло на черни черти, и мисли. Уж всичко е хубаво. И не е съвсем хубаво. Новата му работа на помощник-изпълнител е интересна, увлекателна, почетна, добре платена. В дните на изпълнение се полагат по сто грама водка, обаче дават по кой колкото иска. Елдената каша е с масло, дават и кюфтета допълнително. Какво му е лошото? Не му харесва обаче тая история с изчезналия на Ярославската гара.

В ъгъла Федя Щуреца чете. Федя вечно чете. Ще се поболее от четене. Змиеядеца сяда при него.

— Ей, цайс, я кажи как са водили следствието при цар Иван?

— Има два варианта: със следи и без.

— Как със следи?

— Най-лесният начин е с връв — претриват ръцете, краката, корема и най-нежните места.

— А без следи?

— Начините са много. Просват те по гръб, разпъват ти ръцете и краката, връзват ги, слагат ти на гърдите и корема голям бакърен поднос и почват да трупат върху подноса тежести — докато не те сплескат…

— Кое злодейство е било най-страшно?

— Покушение срещу царя, естествено. Викне някой, и последният мужик да е: „Слово и дело“, и става тя, каквато става.

— Защо „слово и дело“?

— Така били решили. Няма значение къде го викаш — на площада ли, в кръчмата ли, след това никой не смее да те пипне. Напротив, всички са длъжни да те пазят. Тези думи означавали, че знаеш за някакъв заговор. И трябвало да те заведат право при царя. А който тръгнел да пречи, чакали го мъчения и нажежено желязо — как така ще пречи на правдата?

— Ами ако съм викнал „слово и дело“ на майтап? Викнал съм, обаче не знам нищо?

— Тогава ще те закачат на кука, под ребрата. Да не си правиш майтап. Или ще те сложат в казан, ще запалят под казана огън и ще те сварят жив. Не можеш да изскочиш — казана го пазят юначаги с чукове. А може и да те увесят с главата надолу, на две въжета, та да си разкрачен. И после да те срежат на две половини от горе надолу, чак до главата.

— Ясно — каза Змиеядеца и — кой знае защо — въздъхна дълбоко и тъжно.

Отиде да вземе плик и лист, взе и мастилница и перодръжка със скърцащ стоманен писец. Седна на леглото си и написа на плика: „Красная Пресня. Военна рампа. Потърсете Змиеядеца“.

Дълго мълча, вперил невиждащ поглед в чистия лист. После решително написа с големи, само главни букви: „СЛОВО И ДЕЛО“.