Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (14)

XIV

Цирл поглежда към небето през черни, полюшващи се дъбове. Марс е нависоко — червена точка, замъглена като през сълзи. Дълго е чакала — вече денонощие.

Рано сутринта преди два дни, хора от службите за сигурност бяха отишли при Виктор Бартолди, за да питат за господин Боймлер и търговския им партньор. Виктор бе напълно объркан от изчезването им, но, както обикновено, прие положението със самообладание. Въпреки дългогодишното си сътрудничество с Райнхард, Виктор никога не го бе подозирал и не можеше да помогне на разследването.

Ингрид разбра за случая едва вечерта, докато вечеряше с родителите си, и Виктор не можеше да скрие разочарованието си от по-младия си колега. И все пак изглеждаше по-засегнат от евентуалното участие на Райнхард в бомбения атентат на едното крило на двореца Германия, чийто строеж сами бяха ръководили, отколкото го бе грижа за четиринайсетте убити и безчетните ранени. Между него и съпругата му възникна лек скандал, при което Ингрид намери сгоден случай да напусне масата. Малко след това се обади на Цирл.

След разказа на Ингрид, Цирл взе колата и пое направо към Ханя, която се опита да й обясни положението без да споменава за Берингер. Ханя Вайнбергер разбираше, че службите за сигурност рано или късно щяха да узнаят за връзката на Ингрид с Волфганг. Ето защо изпрати дъщеря си в горската хижа, а тя самата щеше да предупреди Ингрид и да премахне всякакви компрометиращи материали от безопасната си къща. После щяха да се присъединят към Цирл.

Ханя и Ингрид обаче не са се появили според уговорката. Ако не дойдат и тази нощ, Цирл трябва да обмисли дали да не прекоси границата сама. Толкова дълго е чакала в неведение. Чакала, копняла, взирала се в червеното кълбо. Там, над покрива. Там, над клоните. Вятърът фучи през гората.

 

 

Докато Цирл се лута обезсърчено из Европа, Берингер се подобрява. Заедно с други бежанци той е настанен в бетонен блок в покрайнините на Богота. Съществуванието им не се различава особено от това в другите бежански лагери. Обитателите им прекарват там седмици или месеци. Успяват да се сприятелят и се оплитат в ирационални полемики, когато си лазят по нервите. За повечето обаче дните са дълги и спокойни, докато разкъсаните им съдби очакват изселване за нов живот в Южна или Централна Америка. Занимават се с незначителни неща по стаите си или висят из кухните, под гирлянди от чесън и бутилки от лико, където играят шах или си четат писма. Понякога, когато изселват цяло семейство, следват трогателни сцени на сбогуване.

И Адриан живее там. Под предлог, че се грижи за астронавта, той в пълно тайнство работи по казеиногенен проект, който ще бъде представен на командирите на отбраната. По време на работата си е открил модел на симптоми, отговарящи на тези при Берингер, описани у по-раншните пионери на Марс, влезли в контакт с извънземните форми на живот пирит. Остарелите космическо-медицински книги потвърждават предположението за заболяване от хронично натравяне и засилват вярата на Адриан, че Берингер е бил на Марс. За съжаление няма доказателство, пък и Берингер не може да оздравее, ала страданието му може да бъде овладяно.

В един от добрите си дни, когато може да върви и говори, Берингер разговаря с Адриан целия следобед. И двамата са облекчени от благоприятния обрат в болестта му. Обаче Вернстрьом, който също е дошъл в малката стаичка на астронавта, изглежда раздразнителен, заинтересован единствено от изясняването на редица въпроси.

— Нишките бяха с мен в гумената лодка — обяснява Берингер. — Но беше наполовина издута, а рибарите не са подозирали, че в нея е имало нещо ценно. Не я изтеглиха, та трябва да е била отнесена някъде на сушата.

Това звучи направо като увъртане, ала на Вернстрьом изглежда никак не му влияе.

— Как си обясняваш появата си по това време? — пита той, като същевременно кръстосва крака и се обляга на ниския си фотьойл. — Не съвпада с никакъв стартов прозорец.

Адриан, който все още е загрижен за пациента си и смята, че трябва да избягва стреса, отговаря вместо Берингер:

— Стартовите прозорци са оптимални, но винаги има изход. Хендрикс попитал Берингер дали се е сдобил с децата, които е искал. После са поели по дългия път към дома — отскок през Венера. Изчисленията сочели трийсет процента вероятност за изригвания на минаване покрай Слънцето. И е трябвало да избират или това, или да чакат още една година.

— Ще ви бъда благодарен, ако оставите Берингер да отговаря сам… Берингер, това е далеч от рисковете, които сте бил упълномощен да поемате…

— Упълномощен! — Берингер изкривява лице в усмивка. Първата от месеци насам. — Ако се съобразявахме с подобни дреболии, доникъде нямаше да стигнем.

— Хендрикс е бил програмиран да спазва плана на мисията и йерархията на целите.

— Да, и йерархията си беше изпълнена, доколкото бе възможно. Планът на мисията излезе от сила, след като стартовият прозорец не бе спазен.

— Но как е могъл да го изпусне?

— Не ми харесва начинът, по който говориш за Хендрикс. Да не мислиш, че е безволев автомат?

— Отклоняваш се от въпроса.

— Хендрикс имаше право да спази времето за връщане, когато не се появих. Ала без екипаж той отговаряше само за прибирането на данните и не важаха никакви времеви рамки. В подобна ситуация всяко решение бе негово суверенно право и това беше истински късмет, понеже той бе най-компетентният от нас. Намери най-сигурния, най-лоялния и най-обогатяващия изход.

Вернстрьом свива юмруци и прави гневна гримаса, понеже Адриан отново се намесва в обяснението.

— Да предприеме основно сканиране на съоръженията, докато чака Берингер или следващия стартов прозорец.

— Не само — добавя Берингер. — Хендрикс никога не пилее време. Знаеше, че до следващата експедиция щяха да изминат десетилетия, може би столетия. С Литъл Уинг той посещаваше места, които дори не бяха упоменати в йерархията. Заснетото от него показва феномени, за които не сме подозирали, че съществуват на Марс, нито на друго място във вселената.

Вместо да продължи разпита, Вернстрьом става и нарежда на Адриан да напусне помещението. Едва е излязъл и вратата се затваря с трясък. Адриан сяда на перваза в антрето, откъдето ясно може да слуша шумния разговор откъм стаята — въпроси, задавани безцеремонно и изискващи бързи, стегнати отговори. Разпитът се примесва с музика от жилищния блок отсреща, където датчаните си правят грил-парти на балкона. Адриан отваря прозореца и се вглежда в компанията. На силната светлина над правоъгълниците на апартаментите се извива пушек и надушва виното и месото от прасе сукалче. Той самият е бил поканен, ала щом „експертът“ съобщава за пристигането си, няма извинение. Когато Вернстрьом малко по-късно излиза, Адриан очаква да бъде порицан. Вместо това той сяда до него със замислена физиономия.

— Ти звучеше толкова сигурен — казва му тихо. — Берингер нашият човек ли е?

— Убедителен е, но откъде бих могъл да знам? Откъде да знам, че не сте ме метнали и наистина съм Волфганг Шолц, оборудван със спомените на Адриан Клайн?

— Та това е смехотворно… Каква би била целта?

— Да се домогнете до братята Врил.

Вернстрьом онемява и изведнъж добива мрачен вид по начин, който Адриан не е виждал досега, макар отдавна да е разбрал, че „експертът“ не е приятел с никого.

— Това е минало — продължава Адриан. — Вече не можем да бъдем сигурни в нищо.

— Вярно е. Аз самият съм живял дълги години с тази неизвестност. Откакто… Но каква е алтернативата, Волфганг? Замисли се.

Въпреки изненадата, че Вернстрьом за пръв и единствен път за малко да разкрие нещо за себе си, Адриан не може да се съгласи с него и отвръща:

— Аз не мога да си позволя подобно доверие.

— Добре де, спри, нека се заемем с проблемите един по един. Би ли попитал Берингер дали ще се съгласи на тест с детектор на лъжата?

 

 

Странични впечатления не бива да смущават теста, и тъй като е ред на Адриан да готви, те се местят един блок по-далеч от грил-партито, в обща кухня на осмия етаж. Помещението е слабо осветено, щорите са спуснати. Съдовете от предишната вечер още не са измити и мирише на шоколад и люти чушки. Адриан виси на кухненската маса с черпак и тиган с претоплени остатъци. Това е местно право, което е започнало да му допада, ала проклина свинщината — вечния проблем в лагера.

Вернстрьом е донесъл списък с няколкостотин препращащи въпроса, изготвен от екип експерти. Той седи срещу Берингер, който е завързан за кухненски стол и снабден с измервателни инструменти. Измерват се гласови модели, сърдечен ритъм, мозъчна дейност, потене, тремор от напрежение и рефлексите на зениците. И най-малкото колебание, и най-слабата несигурност ще бъдат разкрити, ала както и повечето хора, Адриан знае, че детекторите на лъжата не са надеждни. Човек може да бъде трениран да прикрива стреса, а с това и лъжата.

Вернстрьом обаче си има свои собствени методи и уговорка с Адриан. Експертите ще хванат Берингер в лъжа. Ще се съсредоточат върху колебания при „случайни“ коментари, които човъркат чувствата на Берингер. Ако не реагира, нещо не е наред. За Вернстрьом обаче не е интересно дали обясненията съвпадат, дали пациентът проявява несигурност или направо лъже, а дали мъжът на стола е лейтенант Берингер. В качеството си на онзи, на когото той има доверие, задачата на Адриан е да улови истината, но не и преди да приключи тестът. Единствени Вернстрьом и Адриан знаят, че тестът е лъжа.

Вернстрьом сяда на стола. Сесията може да започне. Начало, задава въпросите с неравномерно темпо — ту бързо, ту бавно един след друг.

— Ти ли си лейтенант Д. Е. Берингер?

Никакво колебание.

— Да.

— Посещавал ли си планетата Марс?

Иглата потрепва в очакваните допустими рамки.

— Да.

— Какъв беше партидният номер на ракетите Озирис по време на битката за Богота?

Същото слабо колебание.

— PNF52… 42… Отдавна беше. Опасявам се, че съм забравил.

— Разбира се. Би било неразумно да се очаква друго.

Въпросите се редят, а Адриан започва да мие съдовете, слушайки с половин ухо. Няма миялна машина, а топлата вода е на привършване, затова се налага да стопли в тенджера за супа. Парата прави кухнята гореща и влажна, но чиниите постепенно намаляват и тестът също клони към своя край. Измервателните инструменти не са регистрирали нищо съществено. Две привидни противоречия са били разяснени. Берингер или казва истината, или е добре обучен заместник. Изглежда спокоен, уверен в ситуацията. Време е да се използва доверието. Импулсивно Вернстрьом задава въпрос, който не е включен в списъка.

— Защо се записа? Защо замина?

— За да може войната да свърши. Не, въпросът е труден. На времето вярвах, че трябва да оставя някаква следа в този свят, за да могат хората да видят, че съм бил тук. Днес… Просто ми се струва, че решението беше правилно.

Отговорът кара Вернстрьом да се усмихне. Тази позиция му е позната, но я е загърбил много отдавна.

— Не е ли било неразумно? Цирл нямаше да те обича по-малко, ако бе останал тук.

Иглата трепва. Берингер свежда очи.

— Съжаляваш ли, че не се отказа? — продължава Вернстрьом.

— Вече не. Експедицията не беше нахалост… Ще приключим ли скоро? Липсва ми Цирл.

— Скоро — отвръща Вернстрьом и кимва, но не споменава, че тя се намира на друг континент.

Берингер още не е осъзнал, че е в Южна Америка. Вернстрьом отива до прозореца и завърта щорите, навлиза светлина. Зад запотените прозорци се слоят купести облаци, сиви и натежали като бетона на градското туловище, понесли се от запад. Светлината се процежда през тях надолу към града. Тъй като Вернстрьом е обърнат с гръб към масата, той не вижда колко стрес е измерен, ала всичко се записва за по-късно изследване. Берингер извръща глава, за да зърне гледката.

— Не съм виждал истински облаци от… Като… айсберги в небето са.

Почти не са останали въпроси, на Вернстрьом не му липсват никакви отговори. Импровизира.

— Какво те впечатли най-много на Марс?

Иглата трепва, успокоява се, пак трепва.

— Много неща. Червените води, наситени с ръжда. Еврейските звезди върху лазурносините въздушни шлюзове.

Адриан, метнал парцал на рамо, облегнат лениво и самодоволно на вратата към столовата, вече е спрял да слуша и се чуди дали да не измие пода. Решава да се въздържи и вместо това се оглежда за продукти. Зехтинът си стои на полицата заедно с половин кошница яйца, паница пресни люти чушлета и кофи с брашно, захар и сол. Под тавана на столовата са накачени агнешки наденици, а намира и кутия мляко на прах, щайга зелени домати и чувал лук на пода. Липсва всичко останало. Какво да сготви? Вернстрьом също се чувства сигурен. Този мъж е честен. Нищо от последните многобройни отговори и коментари не намеква, че симулира. Ала може и сам да не знае, че е заместник. Вернстрьом се изкушава да прескочи остатъка от въпросите, но решава да довърши заради групата експерти.

— Само няколко последни подробности. Как успя да се върнеш на Литъл Уинг? Как се прибра у дома?

Индикаторът за стрес светва. Иглата прескача критичната стойност.

 

 

От Ханя Адриан разполага със сведения за Берингер, неосъзнати дори от самия Берингер, но предпочита да използва нещо съвсем тривиално, което се предполага, че всички знаят, освен ако не са отсъствали през последните две години. Изчаква правилния момент. Удава му се вечерта, когато Радемакер идва с пиците и отвлича вниманието. Двамата астронавти се прегръщат.

Пиците не струват, но се компенсират от гледката от терасата на покрива. Полумесецът грее бледо над планините, виното е в изобилие, а компанията — приятна. Радемакер е в особено добро настроение заради срещата с приятеля си. Дълго слушат разказите на астронавта за далечния Шамаим, безтегловния им живот и ужасяващ кодекс, за едва ли не свръхестественото тяло на Джоан Калисто.

— Знаех, че си се върнал, Джон — казва Радемакер късно вечерта. — Винаги си се справял.

— Направо като във филма с Юлия Нипков и онзи Стефан… — отбелязва Адриан и поглежда Берингер. — Как се казваше?

— Аз откъде да знам…? — ухилва се Берингер. — Абе, ей! Все още ли ми нямаш доверие, след всичко, което сме преживели?

Берингер тупва Адриан по гърба.

— Ха-ха, ти наистина си Берингер.

— Да. Да, аз съм Берингер и съм у дома — възкликва лейтенантът и се втурва да подскача от чиста радост. — Тук съм.

Единствен Вернстрьом остава неповлиян от въодушевлението и изпраща на Адриан унил поглед. И двамата знаят, че трикът е можел да разкрие и един фалшив астронавт. Сега само времето може да покаже дали казва истината.

* * *

Ралф Полман все още беше в лагера, когато му се случи нещо невероятно, направо чудно. Тъкмо чешеше Фафнер, когато спря посред движението — бе забелязал кануто. Едва успяваше да осъзнае гледката. От кануто слезе някакъв образ и го изтегли на сушата през тръстиката. Дълго след това Полман разказваше за благословения поглед и стоическото спокойствие на астронавта, когато се довлече до лагерния огън и седна. Самият Берингер се чувстваше просто уморен и всъщност по-изненадан, отколкото облекчен от завършека на експедицията. Не можеше да гледа на себе си като на възкръснал.

На следващия ден, на път за дома, Берингер още не бе разказал какво се бе случило в Ковчежето. И все пак Полман не се съмняваше, че станалото бе необичайно. На базата на едносричните отговори на нетърпеливите му въпроси, Полман се убеди, че събитието имаше религиозен характер, ала не му се удаваше да изкопчи от астронавта какво бе видял. Друго обстоятелство, подчертаващо тази мисъл, възникна, когато Полман коментира, че никой не се завръщаше по пътя, който следваха, и така се заговориха за религия. След директния въпрос дали вярваше в Бог, Берингер се пребори с дълго и мъчително обяснение.

— Амиии, това не е тема, която имам обичая да обсъждам — започна той. — Но, как да го формулирам, има една точка, по която съм размишлявал… Защо някои са експерти по прехвърляне на вината, държат се така, сякаш са в пълното си право да вредят, докато други сами се корят за обстоятелства, в които нямат участие? Жените неволно са ме навели на това прозрение, понеже умеят да ме поставят в дилема: ако им изменя, съм злодей. Ако пък сам остана измамен, съм глупак. Започна се веднъж, когато бях изоставен в период, в който се нуждаех от друго човешко същество. Обстоятелствата особено се утежняваха от факта, че тя не ми вярваше и постоянно ми го заявяваше, всъщност май се е страхувала и не е имала представа какво да прави с мен. Това съвсем ме срази. Ала ситуацията проявява тенденцията към обрат. По-късно се окопитих, изправих се на крака и изведнъж, след около две години, тя застана на входната ми врата. Съжалила, искаше да се върна при нея. На този етап аз вече не се нуждаех от нея — на практика май никога не съм. Реших, че точно тогава сигурно е била малко самотна, но беше естествено отново да ме зареже. Смятах я за разглезено момиченце, привличащо безброй мъже, винаги готови да се грижат за красавица, които тя щеше да изостави веднага щом й направеха проблем или предизвикаха неодобрението й. Освен това чувствах гордостта си накърнена, така че затръшнах вратата в лицето й без да я оставя да се изкаже. Това отвръщане със същото ми достави известно краткотрайно удовлетворение. Ала няколко месеца по-късно узнах, че направо се прибрала у дома и отнела живота си.

Полман се чудеше на многобройните усмивчици на Берингер по време на разказа, докато той самият не съзря Фафнер, която бе изтичала пред тях и търчеше сред полята с детелини, в пълно неведение в какво приключение бе участвала.

— Не знам дали е била по-слаба от мен, нито какво е довело до самоубийството, но ми хрумна, че това ме ядосваше. Твърде възможно бе да не се е обърнала към мен, защото ме е обичала, но грехът й — нека просто го наречем така — не оправдаваше нито моето отблъскване, нито факта, че самият аз постъпих неетично. Осъзнах, че имах дял във вината. Трябваше да прозра отчаянието й и да загърбя суетата си. Аз обаче не си мръднах пръста, когато едно малко действие от моя страна можеше да предотврати нещастието. Това ми даде урок за цял живот. Душевен белег.

— И приближи ли те до Бог?

— Доведе до разплата с детската ми вяра. Когато човек наранява другите, не трябва ли да носи бремето си или отново да поеме отговорност? Човек наистина ли е толкова малък, че се нуждае от Бог, за да се въздигне? Не мисля. Мисля си само, че животът може да бъде и по-тежък, отколкото бихме желали да знаем. Тежък като кръста Христов на път към Голгота. Но ако Бог е у всеки един от нас, всички ние трябва да извървим този път… Ако Бог е…

Известно време вървяха без да си кажат повече. Миниатюрни паячета се носеха над полята на тънките си нишки и кацаха най-безгрижно върху лицата на спътниците и лъскавата кожа на Фафнер.

— Добре разбирам какво искаш да кажеш, макар това да не отговаря на въпроса ми — обади се Полман. — Тук значението на копието в хълбока съвпада с това на болезнената стрела на Амур в сърцето.

— Млъквай! Нищо не разбираш — подигра се Берингер, ала веднага след това си спомни думите на Гаутама Буда: И как малко по малко се усеща като липса; като стрела в плътта гнети неудържимо.

 

 

И ето как Ралф Полман не знаеше нищо за благоприятното развитие, щом съзряха пътеките. Когато най-накрая го предаде в сградата за събрания, така и не бе го узнал от Берингер, а от шест от звездоподобните тела, които от време на бреме фучаха из полята. Червени като охра, каквито си бяха без камуфлаж, те се появиха изневиделица насред пътя и предадоха лаконично послание:

„Хашалиах благодари на госта от Земята. Съобщението е прието и истинността му — потвърдена, комплексът ще бъде преустроен. Предай поздравите ни на жителите на Шамаим.“

Полман гледа след звездите дълго след като изчезнаха. Появата им го бе стъписала тотално и трепереше от страх, което зарази и Фафнер и тя зацвили тревожно. Полман винаги се изнервяше от присъствието им и никога не беше чувал да се обръщат към някого. Берингер изглеждаше съвършено безразличен и си крачеше най-невъзмутимо, ала вътрешно кипеше.

Давид Хирш вече бе отишъл в сградата за събрания и накара да повикат доктор Пикард. Дотърча с Джоан Калисто по петите и наредиха малка масичка в единия ъгъл, където другите вече се бяха разположили. Завърналите се се радваха на силно внимание. Придърпваха се столове и малката компания в крайна сметка се оказа съвсем затворена в кръг от любопитни. Докато Полман масажираше уморените си крака и разказваше за експедицията, Берингер почти не се обаждаше, най-много да обелеше някое „да“, „не“ или „ами“. Всички виждаха, че малкият землянин бе променен. Като умрял и възкресен, ала в различен, навъсен и затворен вариант. Обсъждаха дали случилото се беше истина, макар доктор Пикард най-строго да отричаше, че това е възможно. Берингер бе съсипан от гняв, но само към себе си и безразсъдните си мисии, включително похода към Ковчежето. Бе имал минимален шанс да се възроди в тяло на клонинг, някога в бъдещето, ала на практика не бе разчитал, че ще оцелее. Защо трябваше да изминава такъв дълъг път, за да прозре очевидното? Сега го интересуваше само едно, но изглеждаше невъзможно някога да се завърне у дома. С ясното съзнание, че стартовият прозорец бе пресрочен, а Хендрикс си бе отишъл, той изведнъж се обади:

— Тръгвам си.

Безчет очи се втренчиха в астронавта.

— Забрави, Берингер — скастри го Пикард. — Или си решил да вървиш пеш?

— Трябва да се възползвам от възможността. Иначе пътешествието ми не е имало смисъл и се налага да го вярвам.

Джоан се канеше да каже, че животът в Шамаим не беше най-ужасната участ, ала на Берингер му личеше, че бе твърдо решен. Вместо нея Полман скочи и каза нещо, към което се връщаше все още, десетилетия по-късно и се съмняваше, че представляваше парадокс:

— Ако искаш да излезеш в Негеб, върви! Обаче не очаквай подкрепа. Дори от мен. Sola fide^[1] не се отнася до земния живот.