Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mission til Shamajim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2023 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2023 г.)

Издание:

Автор: Ханс Хенрик Льойке

Заглавие: Мисия до Шамаим

Преводач: Росица Цветанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: Издателство „Делакорт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: датска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Людмила Андровска

Художник: Свен Гайер

ISBN: 978-954-690-020-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19030

История

  1. — Добавяне

XIII

Времето настига Адриан в един петъчен следобед. Докато Райнхард се грижи за подстъпите, хората на Вернстрьом чакат в готовност на близкото гробище. Може би точно в този момент седят на последния ред в параклиса. Въоръжени представители на съпротивата се държат по-близо до болницата и се грижат всички входове да са под контрол. Ако вече са в болницата, стараят се да се сливат със средата и общуват с дискретни жестове. Може би има няколко във фоайето, навярно патрулират из коридорите, Адриан не знае.

Час и половина до акцията. Адриан е оставил инвалидна количка в тоалетната за пациенти точно до скенера и в този момент се отправя към строго охраняваното отделение, за да приготви Берингер. Подава картата си на дежурния пазач.

— Ти ли си поръчал скенера?

— Да.

— Отложен е. Някакъв Аугуст Кауч ще дойде да нагледа пациента.

Адриан не може да повярва на ушите си. Изведнъж чува звъна на камбаната в параклиса — мрачен предвестник на предстоящо нещастие. Не подозира, че това е стартовият сигнал на диверсионна маневра. Редица бомбени взривове из Нюрнберг трябва да уредят и на полицията, и на Нетесхайм едно-две усилени денонощия.

— Аха. Кога?

— В деветнайсет часа.

— Защо не съм бил информиран?

— Нареждането дойде едва днес… Какъв е проблемът?

Проблемът на Адриан е, че мозъкът му е вцепенен. В последно време е преживял най-изумителните хрумвания — без съмнение заради онзи глоуб Волфганг — и точно в този момент му липсва оправдание, за да може все пак да изпрати Берингер на скенер. Идеите обаче не идват по поръчка.

— Ако не го направим сега, ще се вреди най-рано идната седмица, а при неговото състояние… Та Кауч ще трябва да почака само няколко минути.

— Не мисля, че можем да го допуснем.

Адриан се вглежда тревожно в часовника в стаичката на пазачите.

— Слушай. Ако все още е свободен, ще се сменим с друг пациент и ще се върнем навреме.

Пазачът поклаща глава.

— По дяволите, човече, обади се долу. След седмица може би ще бъде твърде късно.

Реакция не следва, но Адриан остава на мястото си, докато секундите текат, а него го игнорират. За негово облекчение пазачът най-сетне се предава и се обръща към уредбата за разговори. След кратка размяна на реплики решетката се приплъзва и пазачът отмята надменно глава — знак, че резервацията все още не е отменена, ала Адриан не бива да се мисли за кой знае какъв. Последва го само един служител, но и в Берингер не е останал много живот. Лежи отпуснат на леглото и дори не се събужда, докато го извеждат от клетката. На слизане с асансьора се чуди дали да не повали пазача, но се отказва от тази идея. Макар да не е особено вероятно, някой може да ги очаква в мазето. Трябва да се справи с охранителя в стаята за сканиране, ала се налага да се погрижи и за сестра Флис. В килера само един чака за скенера. Лекарят е седнал на ръба на леглото, кръстосал крака, той маха лениво с бяла дървена обувка, докато разлиства вестника на пациента. Не изглежда особено зает.

— Сега ли ще влизаш? — пита Адриан обнадеждено. — Какво ще кажеш да се разменим? Пациентът ми трябва да се върне в стаята до час.

— След час няма да имам време. Трябва да резервираш нов час.

Идеите на Адриан се изчерпват.

— Окей — опитва се. — Ще уредя и двамата, но и ти ще ми дължиш услуга.

Предложението се приема с усмивка и колегата бърза да си тръгне. Адриан обаче се страхува — колко ли дълго ще му върви? След няколко минути скенерът се освобождава и избутват количката до апарата, докато той все още се опитва да измисли някаква задача за сестра Флис. Нищо не му идва наум и започва да се отчайва. Накрая импровизира с наистина лошо извинение.

— Ох, сестра, страшно ми се допи кафе. Ще бъдете ли така добра да ми донесете една чаша?

Флис остава на мястото си с наклонена глава и ръце на кръста. Не е свикнала на подобно отношение и отговаря колебливо:

— Има кафе в онзи термос там. — И след малко: — Впрочем, то не е съвсем прясно… Е, така или иначе щях да ходя за гумени ръкавици.

В следващия миг тръгва и Адриан се чувства по-уверен, след като Флис вече не му пречи. Разбира се, пазачът трябва да стои плътно до Берингер, но това всъщност само улеснява ситуацията дотолкова, че Адриан няма избор. Докато охранителят най-неподозиращо помага, навивайки ръкавите на Берингер, Адриан пълни спринцовка със солидна доза морфин.

— Та той е само един зеленчук — отбелязва пазачът. — Изобщо нуждае ли се от упойка?

— Кой е казал, че него ще упоявам?

Когато мъжът се обръща, Адриан му бие инжекцията. Онзи трепва и ококорва очи. Адриан бързо успява да го хване за ръцете и се борят, за да не докопа пистолета си. Накрая се отпуска и се свлича на пода. Адриан го издърпва зад вратата и бърза да докара инвалидната количка. Иска да изчезне преди Флис да се появи. Забавната, приятна Флис. Тя няма нищо общо с тази бъркотия и той наистина не й желае злото.

Връща се при скенера и прошепва:

— Берингер! Помогни ми, де… Трябва да те преместим в количката.

Астронавтът се изправя на лакти с усилие и Адриан успява да го прихване под мишниците. Удава му се да го намести в количката и покрива краката му с одеяло. Изтиква го в коридора, затваря вратата след себе си и повиква асансьор. Връща се на етажа със стаите и изважда стола заднешком, за да може да се ориентира. Във фоайето има много хора. Първото, което вижда, е сестра Флис с термос и кутия гумени ръкавици. Тя го съзира. По лицето й се изписва учудване, но сякаш разбира всичко. По-надолу по коридора Адриан забелязва главния лекар, Кирхенщад, който се задава заедно с Аугуст Кауч и придружителите му. На визитация са — дълго и непоносимо турне под интензивния надзор на нестора. Адриан е сигурен, че играта е загубена, когато Флис внезапно се обръща и започва да жестикулира и да прави знаци, за да привлече вниманието на Кирхенщад. В същия миг се чува проточен гръм, прозорците се раздрънчават и всички затърсват подслон. Насред цялото объркване Адриан бърза към задния изход и излиза през въртящата се врата на лъсналия от дъжда заден двор. Ръцете му треперят толкова силно, че едва успява да пъхне картата си в процепа, за да отвори вратата. Портиерът говори по телефона, почти не обръща внимание на думите му:

— След малко се връщаме.

Бавно, за да не привлича вниманието, той се запътва наляво по тротоара и достига ъгъла, ала колата още не е пристигнала. Излезли са с цял час по-рано, но не могат просто да стоят там и да чакат на дъжда, който боде лицето и мокри през престилката. Не смее да се прибере у дома, за да даде сигнал на Райнхард и продължава напред без да знае накъде. За щастие на улицата има много хора, макар времето да е лошо, и бързо се скриват в гъмжилото. Насочват се към центъра, където вечният огън на орлите пуши под облачната покривка. Движението е натоварено и се отразява в мокрия асфалт. Пред едно заведение за бързо хранене Йошиноя, чиито избледнели снимки на ястия наподобяват картинки на бактерии, Адриан съзира телефонна кабинка и решава да се обади на Ингрид.

На екрана се появяват дружелюбните черти на телефонния секретар.

— Ингрид Бартолди…?

— В момента не е тук. Ще оставите ли съобщение?

Адриан прекъсва разговора. Кани се да продължи, когато вижда бял мерцедес да спира на едно кръстовище. Забързва. Хората се извръщат и го зяпат, както е зафучал с количката, та Берингер за малко да изпадне. Стига до вратите на мерцедеса. От страничното стъкло го поглежда объркано пълно лице на средна възраст. Райнхард седи на шофьорската седалка и се прави, че не ги забелязва, ала извръща глава за миг, когато завива. Адриан забързва напред, стига до ъгъла и вижда мерцедеса нагоре по улицата. И точно преди да завие отново, фаровете примигват. Адриан хуква към другия ъгъл и следва мерцедеса в пустата уличка. Изведнъж колата спира рязко и само след секунди тръгва назад със скърцащи гуми. Райнхард кара назад, като същевременно гледа през задното стъкло и се цели с пистолет. Спира отново, точно пред количката. Господинът на задната седалка се накланя бавно към вратата с поглед, прикован към тротоара. От челото му се стича струйка кръв и капе по палтото. Мъртъв е.

Райнхард слиза от колата, блед като платно. Отваря задната врата, хваща краката на Берингер и вика:

— Бързо, бързо.

Качват го на задната седалка. Докато Райнхард търчи към мястото си, Адриан се промъква на съседното. Колата потегля и в същия миг Адриан забелязва късия пистолет със заглушител между бедрата си. Оставя го в жабката.

— Ако някой ни е видял… — прошепва Райнхард.

Не си казват кой знае колко повече по време на пътуването. Седят мълчаливи, без да си обръщат внимание, докато Райнхард шофира през локвите. По едно време ги настига брониран танк с виещи сирени. Без да пуска мигач, Райнхард се дръпва настрана, за да се изплъзне по страничните улички, ала танкът ги задминава без да намали скоростта.

— Тръгнали са към двореца — успокоява Райнхард, неспособен да прикрие собственото си притеснение.

Адриан седи като вцепенен, докато мерцедесът минава през откритите площи на пристанището, прекосява мостовете в периферията на града и най-сетне достига индустриалната зона. Райнхард се шляе известно време, за да се увери, че не ги преследват, и свива в двора на фирма за превоз на стоки. Врата на гараж се отваря автоматично и той вкарва мерцедеса. Адриан слиза от колата и хвърля бегъл поглед към задната седалка, където Берингер лежи с глава в скута на мъртвеца.

— Търговски посредник — сумти Райнхард и тропа ядосано около колата с вдигнати ръце, сякаш не знае какво да прави. — Ще го издирват и ще стигнат до мен. Дори не знам дали е бил симпатизант.

— И все пак го застреля…

Райнхард вдига скован пръст към Адриан, ъгълчетата на устата му потрепват.

— Трябваше да ни предупредиш. Вместо това обикаляш из града, излагайки на опасност активите ни. Какво, по дяволите, си намислил?

Адриан се мръщи ядовито, ала съзира Берингер, който се опитва да приседне на вратата.

— Мислиш ли, че съм имал избор? — срязва го той. Райнхард спира. Сякаш идва на себе си.

— Забрави го… Райнхард Боймлер и търговският му посредник са изчезнали безследно. Новият невролог в Нетесхайм — също. Заедно с пациент. Полицията ще предположи, че има връзка, ала дотогава ще сме офейкали. Пътят за бягство започва тук.

— Какво? Това ли е всичко?

— Да. Няма друго.

 

 

На пристана зад фирмата е завързан шлеп, а отгоре му има барака, пълна с въжета и спасителни жилетки, но снабдена и с масичка и два фотьойла. Докато Адриан крепи объркано Берингер в мрака, Райнхард изнамира газова лампа в някакъв шкаф с чекмеджета. Не я запалва, а я окача отвън. Недалеч от тях действието му е регистрирано чрез бинокъл за нощно виждане. Изпраща се шифър, поставящ началото на цяла серия от събития.

След четвърт час трупът и мерцедесът са елиминирани. Колата е натоварена на камион, който се скрива по посока извън града. Райнхард гледа меланхолично изчезващите фарове.

— Хубава количка беше — отбелязва. — Впрочем, сети ли се за пистолета?

— Не.

Райнхард свива рамене ядосано. После навива килима настрана и отваря капак на пода. Берингер, приседнал на шкафа, гледа през прозореца, взира се в небето със спокойно изражение, сякаш нищо на този свят не може да му навреди. Помагат му да влезе в кабината и го настаняват на възглавница от порест каучук, след което Райнхард затваря капака и светва електрическа лампа. Докато разгъва спалните чували, обяснява:

— Тази нощ шлепът ще отплава за Бремен, където ще останем едно денонощие, докато чакаме малко оборудване и ново преместване. Оттам поемаме с кораб през Северно море към Исландия. Някъде по пътя ще ни събере подводница. Въпроси?

Адриан се вслушва за миг в клокоченето на водата по корпуса и не може да се отърве от чувството, че е занемарил задълженията си към наранените.

— Не можах да се сбогувам с Ингрид — прошепва той. — Не съобщих и… на бащата на Ана.

— Коя е Ана?

* * *

Най-накрая намери ключ за осветлението.

Частните покои на Самуел Шварц бяха предвидени за продължителен престой, навярно няколко месеца. Многобройните салони бяха обзаведени без вкус: тапети с мотиви, червен плюш, пресъхнали басейни със златни рибки и богата колекция картини. Повечето от тях изобразяваха мечтата му за бъдещия Марс — райски проспект, чиито златисточервени поля и хармонично представено население не се отличаваха особено от онези в рекламните писания на Свидетелите на Йехова. Други бяха портрети — негови и на семейството му. На един от тях, снимка, закачена самостоятелно в странично крило, той бе изобразен в архаична поза. Композицията без съмнение бе диктувана от него самия, ала фотографът бе уловил и капризния поглед на неизбилата лудост на лидера. Цялостното впечатление бе като от тираничен и слабохарактерен Месия, чиито противоречия точно изразяваха примирителната му представа за бъдещето. Самото обзавеждане също до голяма степен показваше как бе живял живота си. Тук Шварц бе реформирал духа, докато чуждите нужди се отричаха. Слабо подозирал за гласа на мизерстващите, като тайни кроежи сред подчинените си. Разкривали се въображаеми опити за преврат, навярно и планове за атентати. Нещата се потулвали, а отговорните били дискретно елиминирани. Но сега всичко бе запечатано от времето.

В една малка стаичка се чуваше едва доловимо жужене от апарат, непознат на Берингер — сиво-черна, висока колкото човешки бой плоскост с характерната синя звезда на височината на главата. Берингер прокара ръка по повърхността й и почувства електрическо потрепване. Предположи, че беше компютърна централа, понеже бе свързана със стар неврален конектор Хюлет Пакард — навярно онзи, с който Шварц бе програмирал Йерусалим, преди сам да се вмъкне в системата. Макар конекторът да не бе използван години наред, той можеше да се превърне в ключа към успеха на мисията. Теоретично бе възможно да свърже паметните нишки и Йерусалим със себе си като посредник. Ако конекторът още функционираше и ако имаше време.

Съдът с дезинфекциращи средства беше празен, затова Берингер импровизира с бутилка от бара. Наля вътре водка, сам отпи от нея и се намести на един кухненски стол. Накрая сложи шлема на главата си, скачи апарата и усети как иглите пронизаха кожата му. Болката обаче премина бързо, като същевременно стаята бе заменена от необятна триизмерна структура, възстановяваща понятието икона в докомпютърното му значение — стотици хиляди шарени, полупрозрачни иконни кутии една в друга и свързани надлъж и нашир. Бързо успя да се ориентира в движенията си, ала архитектурата му бе чужда, съставена по симетрично-нумерологична система, която не успяваше да разгадае, а командният език бе иврит.

Берингер се гмуркаше в иконите наслуки. Не разбираше нищо от съдържанието на повечето. Единици от тях бяха тъмни и се усещаха леденостудени или огнени, само да ги наближеше. Някои обаче го възнаграждаваха. В една икона намери планове на напълно развития Шамаим, царство на въздуха и светлината, с чудни фонтани и носещи се във въздуха дворци. Друга икона съдържаше карта на Марс, чиито безбройни обекти бяха маркирани с цветни звездички. Някои се движеха, други — не. Съвсем случайно Берингер откри, че като докосваше маркировките, се появяваха далечни снимки. Например хромово жълта звезда показа превозвач на руда на път към мините далеч в долината. Друга извади образа на Ралф Полман, все още чакащ на брега на Цинобър, а звездата му беше лазурно синя. И контейнерът, когото бе последвал до салоните, си имаше звезда — единствената бяла със син кант. Трябва да беше Самуел Шварц. Берингер се зачуди за кратко дали Шварц бе просто планово евакуиран, или имаше вероятност да го връщаха в съзнание при особени поводи. Дали да не изстреля един куршум в челото на съда? И Берингер си имаше звезда. Черна като екипа му. Не я натисна.

След като се опитва да напредне няколко минути, неспособен да разбере защитните механизми, той превключи на външно аудио и видео, стана от стола и включи импровизирания интерфейс на Хендрикс в портовете. Берингер бе направил всичко по силите си. Сега беше ред на Хендрикс.

— Хендрикс…?

— Берингер. Търся те месеци наред. Какво правиш тук? Изключен ли съм бил? Какво се случи?

— Не знам. Намерих няколко от нишките ти извън Йерусалим и ни свързах в системата. Въпросът е можеш ли да я проумееш.

— Отчасти. Какво търсиш?

— Трябва да прекъснем защитните механизми. Иначе сме загубени.

Изчака няколко секунди и гласът на Хендрикс прозвуча отново:

— Съжалявам, друже, защитата е децентрализирана и автономна система. Не реагира на командите ми.

— Тогава трябва да установиш връзка с космически кораб на име Хашалиах, някъде между Юпитер и Сатурн. Управляван е от биотен интелект, не особено различен от теб самия. Той може да промени заповедите на Ковчежето.

— Добре, но ще отнеме часове с времевата разлика до външната слънчева система.

— Нямаме избор. Обясни, че е възникнала аварийна ситуация. Ковчежето е заплашено от наводнение и трябва да се премести на по-сигурно място, в нови геодезии, които ще бъдат построени по-високо в долината.

Берингер бе поел към бара за още напитки, когато се сети за действителната им цел и поръча:

— Ако имаш достъп до базите данни, можеш ли същевременно да потърсиш и знанието, за което сме дошли?

Хендрикс звучеше развеселен, когато отговори:

— Вече бях започнал… И не намирам някакви дреболии. А ти?

Берингер изкоментира това с усмивчица, докато бършеше праха на една чаша, зает да разглежда питиетата. Съдържанието на повечето бутилки беше мътно или мухлясало, ала някои изглеждаха по-слабо засегнати. Вадеше тапите една по една и душеше течностите преди да ги опита на вкус. Повечето алкохол се бе изпарил, ала все още бе останало нещо годно за пиене, а той си нямаше друга работа. Половин час по-късно бе сериозно напреднал със стогодишна марка уиски и си спомняше с носталгия за обиколките си из града с Радемакер, когато Хендрикс го разсея:

— Опитах се да се свържа с Демиург, но не успях. Затова пък прихванах телеметрията на Хашалиах и изпратих посланието. Ще се повтаря от само себе си, докато се потвърди приемането. Сега остава само да чакаме.

— А копирането на информацията?

— Ще се принудя да изтрия себе си, за да освободя място за остатъка. Искаш ли междувременно да пробваш нещо забавно? Имам линия към телескопите на Йерусалим и мога да те свържа директно.

Берингер се върна на стола и превключи на вътрешно аудио и видео. Не беше подготвен за гледката, сменила мистериозните иконни кутии. Тъй като изображението не се ограничаваше от физиката на зениците и ретината му, само в един превъзходен фокус можеше да обхване стотици милиарди звезди, вкупом или поотделно — ад от колидиращи гигантски слънца и експлодиращи мъглявини, струпани около центъра на галактиката. Център, който подобно на Ковчежето на спомените щеше да се принуди да преустанови съпротивата си и да се срине във всепоглъщаща пълна сянка. Берингер цял живот бе живял вътре, а сега откриваше света навън. Най-сетне виждаше по-ясно, в по-голяма перспектива и по-обхватно, а небето се отваряше към далечни прастари светове. Мащабите на вселената не приличаха на нищо, което някога би могъл да си представи.

— Земята на позиция ли е? — запита с копнеж.

В отговор Хендрикс насочи телескопа към ясна звезда точно над хоризонта и започна да приближава образа. Към него се насочи земната синева. Отначало изглеждаше недокосната, сякаш човешките опустошения я бяха подминали. После се появиха блестящите метрополиси на Запада. Делтата на Палестина, с гигантските й езера, създадени от атомни бомби, се показа на границата със зората, а по на юг — пустият пояс на Екватора. Облачен слой покриваше Берлин. Гледката събуди копнежа му по Цирл. Тя винаги присъстваше в мислите му — как се чувстваше, какво правеше, дали й липсваше. Най-вече си мечтаеше да се срещнат отново.

— Фокусирай върху Хамбург, ако обичаш. Максимално увеличение и пробвай дали не можеш да компенсираш атмосферата.

Телескопът увеличи образа на града, докато Берингер направо не увисна над къщите. Всичко трептеше като под вода, ала беше толкова близо, чувстваше се така, сякаш можеше да го докосне. Хората се редяха на опашка пред киното на улица Валентин. Огромни плакати на входа — нов филм с Юлия Нипков. Студенти на масички в кафенета. Един се облегна назад с безшумна усмивка. Берингер също бе седял там заедно с Радемакер две години по-рано. Велосипедист премина по паважа, дърпан от кучето си. Сенките им падаха дълги, начупваха се по паветата.

— Панорамирай — намери меден покрив в Кирхе ам Линден!

Започна ново движение и той се понесе над площади, през паркове. Градските кули отминаваха плътно покрай него. Градинка на къща. Движението спря при улука, приплъзна се на два метра и спря при комина. Там. Гледка, с която не можеше да се мери дори съкровищницата на космоса. Чувстваше се така, сякаш тясна жилетка изведнъж се бе разтворила, освобождавайки гърдите му. Прозорчето на покрива. Чаша чай на нощното шкафче. Обувките й.