Дийн Кунц
Голям малък живот (22) (Спомени за едно радостно куче)

22. Краят винаги идва твърде бързо

Нашият приятел Кристофър Чек е бивш служител във военноморските сили, предан католик, писател, оратор и човек с множество таланти, който пращи от толкова много енергия, че косата ми се изправя от десет метра разстояние. Когато дойде в Южна Калифорния, за да произнесе годишната реч в училище „Сейнт Майкъл“, по проект на абатство „Сейнт Майкъл“, Крис доведе на вечеря у дома двама норбертински монаси — отец Джером и отец Хю.

Бях си писал с отец Джером няколко години, но никога не се бяхме виждали. Той щедро ми беше написал подробно описание на ежедневието в манастира, безценно за мен, докато пишех „Брат Од“.

Когато Крис нахлу през вратата, за щастие, без да счупи нито едно стъкло, Трикси се спусна, за да поздрави стария си приятел. Докато получи полагащото й се внимание, електрическата система на къщата се нагоди към присъствието на Крис и лампите спряха да пулсират. Трикси се обърна към свещениците, явно заинтригувана от белите им роби.

Реакцията й към тези двама посетители беше коренно противоположна на реакцията й към Хикс. Размахала опашка и гърчейки цялото си тяло от удоволствие, тя без колебание им подаде коремчето си. През цялата вечер не се отдели от тях и то до такава степен, че докато говорехме във фоайето, тя скочи на един диван, на който никога дотогава не се беше качвала, за да бъде по-близо до нашето ниво, а на вечеря седя неотлъчно до техните столове, въпреки че обикновено се сгушва при нас с Герда.

Познавайки стопанина си, може би Трикси очакваше, когато отец Джером и отец Хю станат от масата, белите им раса да бъдат целите в петна. Трябва да призная, че самият аз останах крайно впечатлен, когато в края на вечерта робите им си бяха все така безупречно чисти.

Аз и Герда изкарахме с тримата си гости чудесна вечер, изпълнена със стимулиращи разговори и смях. Особено силен бе моментът, когато отец Хю попита отец Джером:

— Какво мислиш за това куче?

— Тя е специална, загадъчна по свой начин — отвърна той.

— Не го чуваме за първи път — уверих ги аз.

Католическата църква има дълга интелектуална традиция, от която произлизат някои от най-логичните и чудесно обосновани философски текстове в западната култура. С присъщата си скромност отец Джером и отец Хю никога не биха претендирали да бъдат интелектуалци (пък и с това биха се присъединили към една неособено приятна сган), но на мен ми изглеждаха интелектуалци в най-добрия, ако не най-популярния, смисъл на думата, в чиято дефиниция присъстват смирението и честта. Трикси вдъхнови интересна дискусия за твърдението, изследвано в множество творби, посветени на вярата, че когато свръхестественото пристъпи от вечността във времето, в нашия свят, то не се проявява със заслепяващи чудеса, а едва доловимо, чрез елементите на естествения свят. Като например кучетата.

За нас Трикси беше повече от куче. Тя беше като дете, поверено на грижите ни, за да открием в себе си повече нежност, отколкото сме мислили, че притежаваме. И все пак тя не беше дете. Тя беше вдъхновение, което възроди чувството ни на почуда. Откровение, което с вродените си добродетели ме накара да поема нова, рискована и предизвикателна посока в начина си на писане.

Всъщност аз наистина съм глупакът, за когото се представям тук, така че разбирайте го, както искате: аз вярвам, че Трикси, освен куче, дете, вдъхновение и откровение, беше и безмълвна теофания, нежно проявление на Бога, защото с невинната си радост и поведението си в моя живот тя разсея всички мои съмнения в свещената природа на съществуването ни.

Отново ще се позова на Т. С. Елиът, който в „Ийст Коукър“ полага истина, едновременно успокояваща и ужасяваща: „И туй, дето ти не знаеш, е единственото, дето знаеш“. Под това, което знаем, той има предвид не толкова образованието, колкото заучените убеждения, идеологиите, безсмислиците и баналностите, с които дефинираме себе си пред себе си и другите и които са невежество, минаващо за знание. Те са познание за неща, които не изтрайват, за системи, които не работят, за пътища, които не водят доникъде. Това, което не знаем — ориста на душата, природата на вечността, е всъщност най-важното познание и само когато разберем тази истина, ще можем да живеем със смирението, необходимо ни пред лицето на вечността.

Това, което не знам, е единственото, което знам, и в този парадокс откривам Трикси. Аз не знам какво беше тя в пълнотата на своето битие, освен куче, но знам какъв ефект имаше върху нас и знам, че тя беше едновременно плът и мистерия, затова знам, че беше нещо повече от това, което бих могъл да знам.

* * *

В сряда, 22 юни 2007 година, Трикси изглеждаше вяла, не приличаше на себе си и аз я заведох при ветеринаря. Бил Лайл реши, че може би момичето има някаква инфекция и й предписа антибиотик.

В четвъртък вече изглеждаше повече като себе си. Скривах по една капсула от лекарството в топче от фъстъчено масло, а в замяна на лакомството Трикси се преструваше, че се е заблудила.

В 11:30 часа в петък сутринта тя за първи път в живота си отказа храна, като не пожела да вземе парчето си оризов кейк с ябълка и канела, а той беше от любимите й. Нищо не можеше да изглежда по-злокобно от внезапната загуба на апетит у вечната гладница.

Бил Лайл не работеше този ден и аз я заведох при Брус Уитакър. Той й направи ехографско изследване и откри тумор на далака.

— Може да се пукне всеки момент и тогава тя ще умре. Трябва веднага да се оперира.

Един млад ветеринарен техник, Дейвид, ме съпроводи до джипа, за да я вдигнем, без да упражняваме натиск върху корема.

— Не карайте бързо — предупреди ме той. — Не ви трябва катастрофа. Бог е с нея и вие ще стигнете навреме. Тя ще се оправи.

Загрижеността и добрината му ми помогнаха да успокоя нервите си. По пътя към ветеринарната болница — същата, в която Уейн Бери беше направил операцията на гръбнака й, аз не превиших ограниченията на скоростта повече от останалите участници в движението. Но и не бях най-бавният на пътя.

Въпреки че не се чувстваше добре, Трикс седеше отзад и гледаше ту през единия, ту през другия прозорец. Независимо от обстоятелствата и дестинацията, пътуването с кола беше преживяване, което си заслужава да му се порадваш.

Денят беше топъл, но не непоносимо горещ, небето — безоблачно, а въздухът — сух и ясен. На изток се извисяваха виолетовите планини. Беше идеалният ден за гонене на топки за тенис на поляната с пиперовите дървета или да седим заедно на външния диван под хладната сянка на терасата пред стаята за игри, да наблюдаваме колибритата сред розите и океана в далечината. Болеше ме при мисълта, че сега не можем да се насладим на този прекрасен ден и че може всички дни в бъдещето да не бъдат толкова прекрасни заради отсъствието на нейната златна усмивка, на лъскавата й козина, на самата нея.

Герда беше излязла по задачи, преди Трикси да откаже закуската си в единадесет и половина. Тя не знаеше за мрачния обрат на деня.

Понякога, когато ходеше на места, където не беше удобно да звънят мобилни телефони, тя не включваше своя — в това отношение сме старомодни. Беше един от тези случаи и аз не можех да се свържа с нея. Обадих се на Линда, казах й какво се е случило и я помолих да открие Герда и да й предаде, че ще се срещнем в болницата, която се намираше в Ървин.

Двамата с Трикси стигнахме там малко преди четири часа. Когато я заведох на регистратурата, тя ме изненада, като се изправи на задните си крака, сложи предните на плота и поздрави служителите с широка усмивка. Понякога я наричахме „мис Общителна“ и тя нямаше да позволи болестта да й отнеме титлата.

Брус Уитакър вече се беше обадил в болницата и когато пристигнахме, доктор Адам Гасел ни чакаше, готов да я прегледа. Той излезе в чакалнята, за да ми разясни изследванията, необходими преди операцията, и да ми даде съвсем предварителна прогноза. Вдъхваше увереност, също като Уейн Бери преди години, и аз знаех, че Трикс е в добри ръце.

Герда също дойде. Знаеше, че състоянието на момичето ни е сериозно, не и колко е тежко, защото не бях разказал подробности на Линда. Доктор Гасел смяташе, че има немалка вероятност, ако туморът е злокачествен, да се е разпространил към черния дроб. Въпреки ултразвуковите изследвания, които щеше да направи, той нямаше да знае със сигурност, докато не я оперираше, за да махне далака. С добрина и прямота — а в такива случай прямотата е същността на добрината, той ме предупреди, че е възможно да открие толкова разпространен рак, че да се наложи да излезе от операционната, оставяйки я на масата, за да можем да решим дали да я затвори, без да предприема други действия, или да сложи край на страданията й, докато е все още упоена.

— Не бъдете толкова негативен — остро каза Герда и стисна устни, защото трепереха. Осъзнах, че не е трябвало да я засипвам така с информация. Аз бях научил детайлите и възможностите на етапи и бях имал време да ги възприема. Тя беше цапардосана с всичко наведнъж и й беше трудно да намери надежда. А и двамата имахме нужда от надежда.

Седнахме в голямата чакалня. Беше петък вечер и макар разни хора да идваха и да си отиваха с любимците си, често оставахме сами. Седяхме един до друг, ту хванати за ръце, ту прегърнати, държейки се един за друг в плиткия оптимизъм, който обстоятелствата позволяваха.

Уейн Бери беше чул, че Трикси е приета в болницата, и дойде да ни увери, че няма по-добър хирург за тази процедура от доктор Гасел. „Имате си кораво момиче — каза той. — В никой случай не я отписвайте. Пак ще се изправи на крака.“ Прегърна Герда, после и мен и ни припомни колко добре се чувстваше Трикси след гръбначната операция.

Понякога добрината е опустошителна — може би защото я срещаме толкова рядко, че не сме готови за начина, по който ще ни прониже, когато я преживеем в момент на криза.

Останали отново сами, двамата с Герда се опитахме да говорим за други неща, освен за нашето момиче, но нищо не изглеждаше достатъчно значимо, за да си заслужава думите. Затова започнахме да си спомняме най-хубавите моменти от всекидневието си, в които Дребосъчка ни разсмиваше. Спомените извикваха усмивки на лицата ни, но и сълзи в очите.

Унищожихме цяла кутия кърпички. Предположихме, че хората са ни взели за двойка безнадеждно смахнати, докато не осъзнахме, че в чакалнята има пръснати пет кутии с кърпички. Мъката не беше рядкост на това място.

Служителите ни информираха, че доктор Гасел е отворил Трикси, че туморът е бил започнал да се пука, че в коремната кухина е изтекла половин литър кръв, но че ситуацията е овладяна навреме. Хирургът щеше да дойде по-късно, след като я затвори и прецени възстановяването й от упойката.

Ако бях закъснял само с час, сега тя щеше да бъде мъртва.

Мостът беше успешно преминат. Но мост към какво? Нямаше да знаем със сигурност до следващата седмица, когато трябваше да излязат резултатите от изследването на тумора.

В осем и половина вечерта Адам Гасел дойде в чакалнята.

— Тя е добре. Ехографът показа, че черният дроб и бъбреците са чисти, но аз намерих възли по повърхността. Те не са рядкост при възрастните кучета и не означават непременно рак.

Чакането беше започнало. Понякога да чакаш, е по-лошо от това да знаеш, и случаят беше точно такъв.

У дома хапнахме каквото намерихме в хладилника, но храната нямаше никакъв вкус, нито пък ние имахме апетит. Когато си легнахме, дълго държахме ръцете си в мрака, без да кажем нищо.

Така и не заспах тази нощ, но часове си говорих с Бога. Първо Го помолих да даде на Трикси поне още две хубави години. После осъзнах, че се моля за нещо, което аз искам, а не това е смисълът на молитвата. Вярата ми казва, че трябва да се молим за сила да посрещнем трудностите и за мъдрост, но иначе само за другите. Признах егоизма на желанието си Трикси да ни радва още две години и се помолих, ако трябва да ни напусне, да имаме силата да се справим с мъката, защото нейната съвършена невинност, вярност и дарба за любов щяха да бъдат неизмерима загуба.

В девет сутринта в събота се обади Адам Гасел. Трикси се изправила на крака в четири сутринта, само осем часа след операцията. Имала силен апетит. Червените й кръвни клетки не били толкова, колкото трябва да бъдат, но ако този проблем бъдел разрешен, тя щяла да се прибере у дома в понеделник или вторник. Можеше да я посетим за половин час около четири следобеда и после отново в неделя.

Ние съществувахме заради четири часа̀. Когато отидохме в болницата, доведоха Трикси в един кабинет за консултации, където можехме да легнем на пода до нея. Тя не беше на себе си, беше упоена с болкоуспокояващи като отегчен ленивец, но пак не беше толкова откъсната от реалността, колкото повечето филмови продуценти и режисьори, с които съм работил през годините. Разпозна ни. Гушнахме я и бяхме възнаградени с няколко удара на опашката по пода. Позволиха ни да останем не половин час, а час и половина.

Красивата й копринена козинка на корема беше обръсната и се виждаше розовата й кожа. Преброих дванадесет шева, но този път не бях в настроение за шеги от типа на Франкенкуче.

Когато отново й отидохме на свиждане в неделя следобед, тя още повече приличаше на себе си. Копнеехме да си я приберем у дома, но докато не се повишеше броят на червените кръвни телца, трябваше да остане под наблюдение.

За осем години и девет месеца Трикси се беше отделяла от нас само няколко нощи, по-рано прекарани в болница, и една нощ, когато беше на гости при леля Лин и вуйчо Вито. Никога не я бяхме оставяли на хотел. Сега къщата ни изглеждаше празна и студена без нашето момиче.

В понеделник сутринта доктор Гасел се обади да каже, че кръвната й картина вече е добра и можем да си я вземем, когато желаем. Половин час по-късно вече бях в болницата.

Докато плащах сметката, няколко служители ми разказаха, че за трите нощи там Трикси не издала нито звук — нито лай, нито скимтене. Нашето малко кученце-герой. Тъй като била толкова спокойна, след първата нощ решили да не я държат в клетка, защото не смятали, че ще навреди на шевовете си. Бяха я оставили да си общува с екипа, доколкото поводът й позволявал. Всеки път, когато някое куче изскимтявало — от страх или от отслабеното действие на лекарството си, преди да е получило следващата доза — Трикси отивала до клетката му, лягала отпред, гледала го в очите и кучето неизменно се успокоявало.

Спомних си дядото с проходилката: „Вие сте пазител на свята душа, както бихте казали във вашата религия“.

Когато уредихме документите и аз прегледах указанията за грижите и лекарствата, ми доведоха Дребосъчка и, о, сега беше истинската тя: очите й искряха, ушите бяха повдигнати в очакване, ходеше напето и махаше с опашка за поздрав на всички, които приближаваше, и за благодарност на оставащите зад гърба й.

Коленичих и разтрих лицето й с пръсти и кокалчета, както най-много обичаше. Тя издаде рядък звук, нещо като котешко мъркане.

Сложиха й яка, за да не закача шевовете си. Тя не беше направила никакъв опит да ги ближе или хапе, но все пак возенето в колата можеше да я изнерви.

По целия път към дома тя седеше отзад и попиваше с очи преминаващите гледки. Поглеждах я в огледалото и тя ми се усмихваше, сякаш дори омразната яка не можеше да развали този момент на възвърната свобода.

У дома я освободих от яката, защото през цялото време някой от нас щеше да бъде с нея. Тя поздрави майка си с целувки и се сгърчи от радост, че отново вижда Линда. Илейн се беше пенсионирала, но странната й аура още витаеше около стола й в кабинета и Трикстър го подуши. Поздрави също Илайза, Криста, Хосе, Фабиан и всички останали, които работеха при нас и всеки ден й се усмихваха, като я видеха да танцува по коридорите.

Вечерта я вдигнах върху нашето легло. Тя знаеше, че сега това е най-доброто място за нея, и не направи опит да слезе. Тримата бяхме толкова щастливи, че отново сме заедно, че всички спахме дълбоко и до по-късно сутринта, отколкото бяхме свикнали години наред.

Повече никога не й сложихме яката. Тя не гризеше шевовете си и ни веднъж не облиза разреза.

Макар да се надявахме, че резултатите от хистологията ще бъдат отрицателни, най-разумно ни се стори да забравим за поддържането на идеалното й тегло от тридесет килограма. По онова време „Данон“ правеха една нисковъглехидратна напитка, която обожавах, с вкус на праскова. Понякога давах няколко лъжички на Трикс. Сега й излях цяло шише в купата и я сложих пред нея. Тя ме изгледа така, сякаш съм изгубил ума си, но се залови за работа, преди да съм размислил.

Вторник и сряда бяха хубави дни, но в четвъртък, 28 юни, доктор Гасел се обади с лоши новини. Туморът на далака, който беше отстранен, се оказа злокачествен, както и лезиите на черния дроб, но бъбреците не бяха засегнати.

Заедно решихме химиотерапията да започне на 10 юли, когато трябваше да й свалят конците. Деветдесет процента от кучетата понасят химиотерапията добре, без страничните ефекти, от които страдат хората.

Вечерта в четвъртък поканихме някои съседи на вечеря, защото знаехме, че най-доброто за Трикси ще бъдат хората. Нищо не можеше да я развълнува така, както звънецът на вратата, защото който и да идваше, щеше да бъде някой неин стар приятел (с изключение на Хикс). Вечерта мина чудесно за нея и тя щастливо приемаше топлите ласки на всички.

На следващата сутрин, седмица след операцията на Трикси, двамата с Герда отново я закарахме в болницата, за да се срещнем с нейния онколог и да й направят ехокардиография, която да потвърди, че няма вроден или придобит проблем, който да ограничи вида и действието на химиотерапията.

Откриха още един тумор в сърцето й. Този вид рак се наричаше хемангиосаркома и прогнозата беше мрачна. Нямаше смисъл да се прави каквато и да било химиотерапия.

Нещо по-лошо: откриха съсирек на стената на сърцето й. Ако се откъснеше, тя щеше да получи белодробна емболия и да умре. Доктор Гасел не можеше да каже със сигурност колко време й остава, но предположи две седмици.

Отчаяни, ние я прибрахме вкъщи, твърдо решени да направим останалите дни от живота на нашето златно момиче, колкото и да бяха те, съвършени. Тя не изпитваше болка след спленектомията. Шевовете по коремчето й не позволяваха да тича и скача, но можеше да се забавлява по всички други начини, включително да яде каквото си поиска, дори сладолед.

Двамата с Герда не можехме да се погледнем в очите, защото сълзите напираха само при мисълта за наближаващата загуба на другия. По-често се докосвахме и се улавяхме за ръце.

Нашите приятели и съседи Майк и Мери Лу Дилейни с обичайната си добрина ни дадоха пристан на любов и разбиране. „Не искате да сте сами тази вечер — каза Майк. — Наминете към нас, нищо особено, пица и вино.“

В миналото Майк неведнъж бе планирал кратки почивки за петима ни в Ранчо Санта Фе, в един чудесен курорт, където приемаха кучета. Организираше всички подробности, включително издирването на ресторанти, в които можем да водим Трикси. Неотдавна бе планирал и по-дълга есенна екскурзия в Йосемити, макар че сега тя нямаше да се състои.

За да опрости нещата, Майк предпочита да шофира през цялото време и да плаща храната, спането и всичко останало с кредитните си карти. След като се приберем у дома, той копира касовите бележки, дава ни отчет и ние му изпращаме чек за половината сума. Това е невероятно удобно за нас с Герда. Сега разбирам как се чувства мъжът, издържан от жена, макар че в юношеските ми фантазии господарката ми приличаше повече на Мерилин Монро, отколкото на този дългурест особняк.

Майк е пенсионер след цял живот в света на лубрикантите, което изобщо не е толкова пикантно, колкото звучи. Семейство Дилейни имаха компания за производство на смазочни продукти на петролна основа за промишлени нужди. В момента Майк управлява инвестициите си, тревожи се за бъдещето на внуците си и се опитва да предпази Мери Лу да не се забърка в нещо. Инвестициите и внуците заемат общо около десет процента от времето, което посвещава на тези дейности.

Някога Мери Лу била мажоретка, като под „някога“ разбирам времето, когато футбол се е играел с камък, а играта се прекъсвала всеки път, когато на игрището излезе мастодонт. Двете с Герда се бяха сприятелили, преди аз да се запозная с Мери Лу, така че не можех да направя нищо друго, освен да се самоубия, срещу което имам морални възражения.

Само преди месец излезе романът ми „Добрият“ със следното посвещение: „На Майк и Мери Лу Дилейни — за вашата добрина, за вашето приятелство и за всичкия смях, дори през голяма част от времето да не знаете за какво се смеем с вас. С вас. Смеем се с вас. Обичаме ви, ей!“.

И така, в петък вечерта, след като научихме мрачните прогнози за Трикси, ние я заведохме в къщата на Дилейни. Момичето ни много обичаше Майк и Мери Лу и се разхождаше в къщата им като че ли е нейна. Поседяхме малко на двора и Дребосъчка обиколи всяко кътче на градината, отдавайки се както винаги пълноценно на чудото на всички неща. От време на време се приближаваше, за да получи погалване или потупване, а после отново се връщаше на изследователската си мисия.

Мери Лу беше сготвила специални пилешки гърди за Трикс и тя с наслада ги хапна, заедно с другите лакомства, които й бяхме донесли. Беше щастлива както винаги и това беше щастие от най-висок порядък.

В единадесет часа се прибрахме у дома с надеждата, че ще имаме още две седмици с нашето момиче. Кризата обаче настъпи още преди съмване.

Събудихме се от трудното дишане на Трикси. Тя беше поискала отново да спи в нейното легло и сега седеше в него, силно притеснена. Бореше се да си поеме въздух, но не скимтеше.

Помислихме, че е настъпил моментът — че парченце от онзи съсирек на стената на сърцето е стигнало до белите й дробове. Паднахме на колене и я прегърнахме, опитвайки се да я успокоим.

Последваха ужасни тридесет минути, в които се страхувах за Герда, защото тя силно трепереше от мисълта за предстоящата загуба — не само ръцете й, а цялото й тяло, сякаш температурата в стаята внезапно беше паднала под нулата.

 

 

Аз бях преживял отвратително детство, бях оцелял от нападение с нож на четиридесет и четири години, бях видял как пред очите ми застрелват човек и бях погледнал в дулото на същия пистолет, така че добре знаех какво значи да бъдеш безпомощен пред лицето на смъртна заплаха, но никога не се бях чувствал и една стотна толкова безсилен, колкото със задушаващата се Трикси в ръцете ми. Това е истината за нашето положение в този свят, което толкова усилено се мъчим да отречем ден след ден: всеки от нас, всяко живо същество, живее с Божията милост. Аз не исках нашето момиче да умира по този начин, не и със страх и страдание, но не бе в моя власт да я пощадя.

Нито аз, нито Герда заплакахме. Не искахме да я разстройваме със сълзите си, докато се мъчеше да си поеме въздух. Молехме се за сила и тя ни бе дадена.

След половин час Трикси изведнъж се възстанови. Започна да диша нормално. В мен се пробуди надеждата, че все пак съсирекът не се е откъснал.

Попитах Трикси дали й се пишка, защото вече беше почти време за сутрешната й тоалетна. Тя веднага реагира и се изправи на четири лапи. Излезе след мен от спалнята с размахана опашка.

Слязохме до приземния етаж с асансьора. Докато вървеше по дългия коридор към терасата, а след това по терасата до моравата, Дребосъчка се държеше много смело, преструвайки се, че всичко е минало. Но щом се изпишка, краката й затрепериха и тя остана без сили. Въпреки това, олюлявайки се, стигна до покритата тераса и дивана, който беше любимото й място в цялата къща.

Този път обаче не можа да скочи върху него. Повдигнах я.

Често седяхме там по цял час. Трикси обичаше да гледа птиците и вятъра в дърветата, и розите, които се полюшваха на стъблата си, докато аз я галех и чешех по любимите места зад кадифените уши. Понякога изглеждаше, че й се иска да седи на терасата цял следобед, просто за да наблюдава и да се диви на чудната природа на обикновените неща.

Герда донесе купа вода, в случай че й се припие, и ние седнахме на дивана с Трикси между себе си. Останахме там от пет и четиридесет сутринта до един на обед. Нашето златно момиче беше отпуснато и унило, но инак нито я болеше, нито се страхуваше. Първия път, когато й предложих храна, не пожела. Втория път обаче хапна една порция гранули с лъжица фъстъчено масло.

Искаше да я галим и прегръщаме, и да й говорим колко е добра и колко е красива. Кучетата обичат човешкия глас, който цял живот се борят да разберат. В по-хубави дни, когато седяхме на това място, аз измислях глупави песнички за нея, импровизирани оди по някои от любимите ми ритъм енд блус мелодии. Докато аз пеех, тя ми се хилеше и щом чуеше името си в песента, удряше радостно с опашка.

След като беше слязла с асансьора и бе намерила сили да стигне до терасата, явно това беше мястото, на което искаше да посрещне края. Очаквахме да почине всеки момент, но тя се държа с часове. От време на време повдигаше глава, за да се полюбува на това място, което толкова обичаше — на просторния двор, на розите и небето, спускащо се чак към морето.

Беше не просто събота, но и първият ден от необичайно дълги празници за Четвърти юли. Безпокояхме се, че Трикси може да получи нов пристъп следобеда или вечерта, когато нямаше да можем да намерим помощ. Ако не й бе писано да умре внезапно, не можехме да позволим да страда дълго. Малко след един се обадих в Болницата за животни „Нюпорт Хилс“, но разбрах, че и Брус Уитакър, и Бил Лайл са в почивка. Имаше друг дежурен ветеринар. Когато споделих случая с жената на регистратурата, тя ми каза, че Брус е на тенис и може да се свърже с него.

Той ми се обади след няколко минути. Когато му разказах как Трикси се е борила за въздух и му описах състоянието й в момента, той пожела да дойде лично, вместо да я плашим, като я водим в кабинета. Пристигна преди един и половина.

Трикси повдигна глава, усмихна се и опашката й потрепна, като го видя. Позволи му да я прегледа с обичайната си благосклонност. Брус каза, че вероятно ще почине през нощта или най-късно в събота. Макар в момента да не изпитваше болка, тя беше много отслабнала, с ниско кръвно налягане и вероятно вътрешен кръвоизлив.

— Когато се случи — попитах аз, — ще я боли ли?

— Вероятно да.

— Секунда, минути, колко дълго?

— Няма как да знаем.

Зададох му още един въпрос, който може би му прозвуча странно, но той не го показа.

— Тя ще плаче ли? Ще извика ли от болка?

— Възможно е.

В живота си това малко кученце-стоик беше преживяло сериозни физически болки, последвани от четири операции и четири периода на възстановяване, без нито веднъж да изскимти или запротестира. Ако извикаше от болка или страх, писъкът й щеше да прониже сърцата ни. Но не за себе си или Герда се притеснявах. Не исках собственият й вик да бъде последният звук, който това смело куче, това същество с безмерна сила и прекрасно сърце, щеше да чуе на земята. Исках да й помогна да бъде това, което беше през целия си живот: въплъщение на безмълвен кураж, непоклатим пред страданието.

След малко повече от половин час, в два часа в събота следобед, Брус се върна с медицинското си куфарче. С него беше и Дейвид — ветеринарният техник, който преди осем дни ме бе посъветвал да не карам неразумно към специализираната болница и ми бе казал: „Бог е с нея“.

Що се отнася до хората, според мен естествената смърт е достойна смърт. Но животните са невинни същества, ние се грижим за тях и сме длъжни да бъдем милостиви към тях.

Там, на любимия й диван на покритата тераса, където можеше да вдишва всички хубави, богати миризми на треви, дървета и рози, ние отворихме за нея невидимите двери, за да може отново да ходи — не на изнемощелите си крака, а на силните нозе на духа си, да премине отвъд тия двери като невинно същество в света на невинността, във вечния си дом. Докато майка й люлееше тялото й в скута си и й говореше, че е ангел, аз милвах лицето й и се взирах в красивите й очи, а тя както винаги отвръщаше на погледа ми. Казах й, че е най-милото куче на света, че аз и майка й се гордеем с нея, че я обичаме толкова отчаяно, колкото може да се обича дете, че тя е дар от Бога, и тя заспа — не завинаги, само за мига между смъртта на тялото си и пробуждането на духа си в сиянието на милостта, където бе мястото й.