Дийн Кунц
Голям малък живот (13) (Спомени за едно радостно куче)

13. Нюх за неприятностите

Дори серийните убийци имат кучета, които обичат и които отвръщат на любовта им, макар да е трудно да си представим Джон Уейн Гейси да плете пуловерче за някое чихуахуа или Джефри Дамър да откъсва вниманието си от колекцията си с отсечени глави, за да се разхожда в парка с лабрадудел.

Може би кучетата на Сталин са били принудени да го обичат, за да не ги изпрати в сибирски трудов лагер, но несъмнено са щели да го обичат и без заплахата от доживотна присъда в ГУЛАГ. Следователно, не можем да сме сигурни, че кучетата са по-добри съдници на характера от хората.

Въпреки че съм чувал много хора да твърдят точно това. Всички сме гледали филми, в които само кучето разпознава, че новата бавачка е насекомоядна психарка, или че милата съседка с жилетката е всъщност формоизменящо се извънземно, което обожава кавърма с човешко.

С времето се убедих, че Трикси умее изключително добре да преценява характера както на хората, така и на другите кучета. Макар да харесваше в една или друга степен почти всички хора, които срещаше, тя изглеждаше безразлична към десетина процента от тях. Не проявяваше страх или враждебност към тази част от човечеството, просто не изпитваше никакъв интерес.

Що се отнася до останалите деветдесет процента, поздравът й винаги се състоеше най-малко от ухилване и махане с опашка. Колкото по-бързо се движеше опашката, значи толкова повече одобряваше човека пред себе си. В половината случаи вдигаше предната си лапа и лекичко закачаше новия си познат, сякаш казваше: „Аз съм тук, виж ме, аз те харесвам, ела долу при мен, за да се подушим лице в лице“. Това изразяваше по-висока степен на одобрение от усмивката и махането с опашка. А ако искаше да покаже, че наистина приема някого, лягаше по гръб и оголваше коремче, за да предизвика възхищението и вниманието на новия си приятел.

Колкото по-дълго живееше Трикси при нас, толкова по-ясно разбирах, че хората, на които даваше коремче, са точно истинските приятели, пред които и аз можех да се оставя напълно уязвим, без страх, че ще бъда нападнат. А онези, към които проявяваше известна резервираност, бяха такива, които и аз много харесвах, но чувствах, че не познавам докрай… макар че лично аз не бих могъл да се ориентирам по-добре, като душа физиономиите им.

Хората, които намирах за студени или неискрени, или по някакъв друг начин ме отблъскваха, неизменно попадаха в десетте процента, към които Трикси оставаше безразлична. Когато ставаше дума за хора, които съм срещал и преди, би могло да се спори, че въз основа на фини признаци в моето отношение и поведение Трикси мигновено е разбирала моето мнение за човека и го е възприемала като свое. Кучетата ни изучават през целия си живот и откриват смисъла и на най-дребните промени в изражението ни и в гласа ни. Но когато виждахме някого за първи път, моето мнение и това на Трикси отново съвпадаха, макар че тя веднага преценяваше проблемните индивиди като недостойни за вниманието й, докато на мен ми трябваше повече време да стигна до същия извод.

Само веднъж реагира толкова негативно на човек, че дори не позволи да я докосне. Трябваше да приема по-сериозно предупреждението на златното ни момиче.

За да не злословя, няма да посоча нито пола, нито професията на човека, и ще го наричам само Хикс.

Познавах Хикс от почти десет години, но само делово и от разстояние. Две години по-рано, когато бяхме благословени с Трикси, Хикс пристигна в Южна Калифорния заедно с двама свои колеги и макар пътуването им да нямаше нищо общо с нас, с Герда ги поканихме на вечеря. Вечерта не беше изпълнена с искрящи разговори и смях, заради които бих искал да кажа: „Хайде да се редуваме и всяка седмица някой от нас да лети до другия край на страната, за да можем да се виждаме всеки петък до края на живота си“, но все пак беше приятно.

Когато Трикси дойде при нас, беше посрещната не просто като домашен любимец — тя участваше във всички аспекти на живота ни и дори играеше роля в отношенията ми с най-верните ми читатели. Онези от тях, които живеят в Съединените щати и ми пишат по охлювската поща, открай време получават нашия бюлетин, обхващащ дванадесет страници и наречен „Безполезни новини“, с който ги информираме за предстоящите издания, но е предназначен най-вече за забавление, като често включваме хумористични разкази, които съм написал напоследък. Започнахме да пускаме и снимки на Трикси със смешни надписи. Тя пишеше рецензии на новите ми книги, като тържествено се кълнеше, че мнението й не може да бъде купено с бисквитки. Ако в някоя книга липсваше герой куче поне в някоя дребна, епизодична роля, тя никога не му даваше пет звезди. Толкова забавно ми беше да творя от името на Трикси, че тя накрая започна да издава собствени успешни книги, „редактирани“ или „преразказани от Дийн Кунц“.

Като мой бизнес партньор и човек, който твърдеше, че чете и харесва книгите ми, Хикс също получаваше „Безполезни новини“ и беше почитател на Трикси. Случи се така, че дойде отново по работа в Калифорния и ние го поканихме у дома, преди да отидем на обяд.

Обикновено, когато чуеше звънеца, Трикси се спускаше към вратата да види кой е дошъл. Този път също дотича във фоайето, но щом отворих вратата, се обърна и избяга толкова бързо, че Хикс не успя дори да я зърне.

Не се замислих много над реакцията й. Може да беше чула отварянето на вратата на килера в кухнята, където държахме гранулите й. Тя беше убедена, че няма друга причина някой да влиза в килера, освен да й донесе храна.

Поканих Хикс в дневната, побъбрихме си малко и извиках на Линда, за да разбера дали Трикси е при нея. Наистина, момичето беше отишло в нейния кабинет и аз помолих жена си да я доведе.

Трикси слезе предпазливо по стълбите, но остана във фоайето, докато Линда влезе и поздрави Хикс. После се опита да се качи обратно с нея по стълбите, но аз я повиках и тя не можеше да не ми се подчини. Пристъпи нерешително към нас с ниско спусната опашка.

— Ела, сладурано, дай ми целувка! — рече Хикс, като се наведе напред от фотьойла си.

Трикси бързо го стрелна с очи и повече не погледна към него, сякаш се страхуваше, че ако го направи, ще се превърне в камък. Хикс продължи да я примамва, а тя отпусна уши, сякаш всички хрущяли в тях се стопиха, и наведе глава така, сякаш очакваше всеки момент някой да я удари.

Когато най-после посмя да влезе в дневната, се приближи до канапето, на което седях аз, и се притисна в крака ми за успокоение. Ако между мен и Хикс не стоеше масивна масичка, вероятно изобщо нямаше да посмее да влезе.

Вече бях разказал на Хикс как Трикси обожава хората и е толкова мило куче, че пред нея Ласи е подивяло и агресивно куче, така че леко се смутих от поведението й. Сега разбирам, че е трябвало да се чувствам по-скоро обезпокоен. Но аз познавах Хикс телефонно от години, макар сега да беше едва втората ни среща на живо. Нямах основание да предполагам, че между външността на този човек и действителната му същност разликата е колкото от роза до глава чесън.

Извиних се, че Трикси може би не се чувства добре, и я заведох горе при Герда. После изведох Хикс на обяд.

— Искам след обяда да разгледам къщата ви на плажа — рече Хикс в ресторанта, веднага след като поръчахме, преди да са ни донесли нещо друго, освен студения чай.

Тези думи леко ме втрещиха, най-вече защото бяха изречени не като молба, а като твърдо желание, даже изискване. Хикс знаеше, че гоня срокове, че работя по много всеки ден и че за да наваксам тези два часа за обяд, ще трябва да стоя до късно през нощта на клавиатурата.

Напомняйки му за това, аз му предложих да отложим обиколката на къщата за следващия път, когато идва към Западния бряг.

— Просто ми дайте адреса и ключовете и аз сам ще я погледна следобеда — отвърна Хикс.

Тихо, но безпогрешно започнах да чувам в съзнанието си пронизителните цигулки, съпровождащи всяко замахване с ножа в „Психо“.

— Днес бездруго не става — излъгах аз, — защото съм повикал фирма за изтребване на термити. Не можете да влезете вътре.

Поговорихме известно време за термитите, Хикс не изрази никакви особени мисли за тях или за каквито и да било насекоми, после преминахме към мухъла и сухото гниене, които също са проблем с къщите на брега в топъл климат, а после разговорът, неусетно как, се насочи към киното. С всяка изминала минута молбата на Хикс: „Дайте ми ключовете от къщата си, за да поровя в килерите ви“ ми се струваше все по-нереална, сякаш нещо не съм разбрал правилно, а пък типът, който я беше отправил, Лудият Хикс, започваше да изглежда плод на въображението ми.

След като ни поднесоха храната и започнахме да хапваме, Хикс се върна на темата:

— Ще отседна във вашата къща на плажа за няколко седмици това лято.

Пронизителните цигулки отново писнаха в ушите ми, а храната в чинията ми доби вкуса на нещо, гризано от термитите. Усмихнах се, сякаш не виждах нищо нередно в заявлението му, и рекох:

— О, ние не я даваме под наем.

— Да, знам, точно затова почивката ще бъде много специална — ще съм отседнал в чудесен дом, не в хотел.

Обезпокоен от наличието на остър нож между приборите му, аз се опитах да убедя себе си, че този човек явно иска да се посмее за моя сметка. Щях да си повярвам, ако в очите му не се беше появил трескавият поглед на халюцинираща жертва на маларията. Хикс се взираше в мен като Распутин в царя. Макар да не исках да отвръщам на погледа му, ако отклонях моя, можеше да го изтълкува като слабост.

— Не се притеснявайте — увери ме той, — няма да я съсипя.

Естествено, веднага ми светна, че би я съсипал докрай.

— В град като Нюпорт сигурно има много интересни хора — продължи Хикс. — Сърфисти, плажни гларуси и прочие, но няма да правя повече от едно парти на седмица.

— Все пак къщите там са разположени много близо една до друга, а съседите ни не обичат купоните.

— Това си е вашият имот — възрази Хикс, — не могат да ви налагат правилата си.

— По принцип сте прав — чух аз собствения си глас. — Нашите съседи обаче са луди скинхедове, откачени на тема оръжие. Седят си на двора с картечници в скута и цели чували с муниции. Не си е работа да ги дразни човек.

Хикс ме погледна, както сигурно го гледах аз, или иначе казано, сериозно се замисли дали съм с всичкия си.

Вместо да продължа да отвръщам смахнато на смахнатите му изявления, аз дадох на заден:

— Добре, когато решите, обадете се да ми кажете датите и ще го измислим.

Разбира се, нямах никакво намерение да го пускам там, също както не възнамерявах и да отглеждам стадо коне в хола. Явно обаче съм прозвучал искрено, защото Хикс каза:

— Чудесно. Ще бъде много забавно. Естествено, двамата с Герда също ще бъдете канени на партитата.

— Яко — зарадвах се аз.

През останалата част от обяда говорихме за разни неща, все едно нито единият от нас не беше избягал от лудницата, а Лудият Хикс се появяваше само от време на време като изражение на лицето на човека срещу мен, без да има нещо общо с думите му. Докато разказваше някоя смешна история очите му светеха така, сякаш си спомняше страховита среща с бесен тигър, докато лекцията му за заплахите от глобалното затопляне беше изнесена с широка усмивка.

След като оцелях до края на обяда и пътуването до къщи, вместо да бъда удушен с гарота в задръстването, изпитах силно облекчение, че Хикс не пожела да остане у нас за вечеря… и до края на живота ни. Когато си тръгна с колата под наем, му помахах печално, сякаш се прощавам с приятел, чието отсъствие ще превърне света ми в мрачно, сиво място.

Няколко дни по-късно, след връщането си на Източния бряг, Хикс се обади, за да издиктува на Линда пет имена, които да добавим към нашия списък за безплатни книги. При излизането на всеки мой нов роман, изпращам подписани екземпляри на около двеста и петдесет роднини и приятели, за да им покажа, че мисля за тях, и че благодарение на тях животът ми е по-светъл, както и на още петдесетина души като Хикс, които са ми били полезни в бизнес аспектите на живота ми. Петте имена, които той даде, естествено, ми бяха напълно непознати.

Няколко дни по-късно Хикс отново се обади, за да ни даде още пет имена за списъка с безплатни книги. Следващата седмица звънна, за да каже, че никой от тях още не е получил подписаните си книги, затова, ако може, да ги изпратим отново, този път с „Федерал Експрес“. Два дни по-късно пък се обади, за да остави името на своя позната, която неотдавна преживяла тежък развод и имала нужда от рамо, на което да поплаче. Хикс бил уверен, че никое рамо на света не би я утешило по-добре от това на любимия й автор.

Макар някога лично да приемах обажданията от Хикс, това време беше безвъзвратно отминало. Обикновено имахме повод да се чуваме четири пъти годишно, но Хикс започна да звъни по два пъти седмично. Линда се справяше с обичайната си любезност и търпение, но Хикс скоро започна да настоява да говори лично с мен и да дебне кога Линда още не е дошла на работа или е излязла на обяд, с надеждата, че ако съм сам, ще вдигна телефона. Обиждаше се, че оставяме включен секретаря. Все пак нали скоро щяхме да купонясваме заедно с разни гларуси и местни пичове, да си изкараме най-суперското лято на света.

Без обяснения прекъснах бизнес отношенията си с компанията, за която работеше Хикс, след което нямахме повече поводи да разговаряме. Въпреки това обажданията продължиха още две години, както и настояването да изпращаме безплатни книги на хора, имали щастието да се запознаят с моя най-добър приятел Хикс, и с радост научили, че повече няма да се налага да си купуват романите ми.

Онзи ден, когато пуснах Хикс у дома, на Трикси й стигаше с едно подушване през полуотворената врата, дори без да го види, веднага да разбере, че на прага стои човек със силно разстроено съзнание. Избяга, за да се скрие, а когато бе принудена да се покаже, дори не му позволи да я докосне.

Повече никога не се усъмних в преценката й за когото и да било, а постепенно свикнах да вярвам и на мнението й за другите кучета.

С Герда и Трикси сме ходили в един ресторант с двор на остров Балбоа — понякога само тримата, често и с приятели. Тя винаги се е държала като съвършеното дете, без да причинява никакъв смут.

Една топла августовска вечер, когато всички маси на двора бяха заети, момичето ни зърна друго куче отсреща на улицата, на половин пресечка от нас, което вървеше до стопанина си. Козината й настръхна, тя скочи на крака и излая три пъти.

Трикси беше изключително женствено момиче и нежна като зайче, но гласът й беше силен и свиреп като на петдесеткилограмова немска овчарка на стероиди. При първото излайване клиентите по другите маси буквално подскочиха от местата си.

Аз я хванах за нашийника, придърпах я към себе си и затиснах муцуната й с дясната си ръка.

— Тихо — казах аз, за първи път използвайки командата срещу лай.

Тя изръмжа през импровизирания намордник, но когато повторих: „Тихо“, се успокои. Опита се да провре език между зъбите си, за да оближе пръстите ми. Знаех, че вече ще мълчи, и я пуснах. После се обърнах към хората, които се чудеха кой ще бъде първият изяден и се извиних:

— Съжалявам. Водили сме я тук десетки пъти и никога досега не е лаела.

— Няма проблем — обади се един мъж от по-далечните маси. — Тя е добро куче и познава лошите. Онзи звяр, срещу когото се разлая, е много опасен. Напада по-малки кученца и неслучайно всички жители на острова се страхуват от него. Има защо.

Трикси се беше опитала да ме предупреди, че Хикс не е с всичкия си. Сега пък предупреждаваше кварталния хулиган да стои далеч от нас.

Поръчахме й пилешки гърди на скара.

Трикси не само имаше нюх за неприятностите, но и никога не се колебаеше да се изправи насреща.

Когато живеехме в Харбър Ридж, всяка сутрин я разхождахме по един и същ маршрут — излизахме от нашата задънена уличка и тръгвахме на юг по Риджлайн — улицата, която, както личеше по името й, вървеше по върха на възвишението. На север по Риджлайн се стигаше до стръмен хълм, който не предлагаше удобен терен за тоалетна на Трикси, а тъй като това беше основният приоритет на разходката, единствената възможна посока оставаше на юг.

На около пресечка и половина от нашата къща се нанесе семейство с най-големия ротвайлер, който някога бяхме виждали. Рано сутрин това добиче — да го наречем Бабаитът — лежеше на балкон, който по някаква странна архитектурна приумица беше разположен едва на два метра от земята. Докато се приближавахме по тротоара, намиращ се на може би шест метра от балкона, Бабаитът се държеше така, сякаш наскоро е гледал „Джурасик парк“ и много му се иска да бъде велосираптор. От устата му течеше слюнка, лаеше и ръмжеше. Блъскаше се в перилата на балкона, които се разтрисаха така, сякаш всеки миг щяха да се пръснат на милион тресчици.

Тъй като Трикси вече веднъж беше хапана от куче, двамата с Герда, както и Линда, на следобедните разходки в работни дни носехме лютив спрей, за да отблъскваме евентуални нападения. Спреят може да обезсърчи всяко спуснало се насреща куче, но не нанася трайни вреди. На минаване покрай Бабаита винаги държахме флакона в готовност, с показалец върху бутона. Ротвайлерът не беше вързан. Беше толкова едър, че можеше спокойно да прескочи парапета на балкона и да се приземи два метра по-долу, без изобщо да се нарани. Но като че ли не разбираше колко лесно би могъл да се озове на свобода.

Ден след ден Трикси минаваше покрай Бабаита без дори да го удостои с поглед. Държеше главата си високо вдигната и не бързаше да се отдалечи от владенията му. Напротив, точно там започваше да ходи по-бавно. В продължение на два месеца не показа ни веднъж безпокойство, макар ние с Герда да скърцахме със зъби чак до следващата пресечка.

Един юлски ден обаче очевидно й писна. Онази сутрин я разхождаше Герда. Бабаитът изпаднал в истерия, хвърлял се необуздано срещу перилата, лаел и ръмжал, сякаш бил готов да прегризе дъските. Мис Трикси рязко се обърнала за първи път срещу грамадното същество и вперила поглед право в балкона.

Разтревожена, Герда се опитала да я дръпне, но Трикси беше твърде силна… и твърде решена. За нея това било Ватерло, а нахалникът щял да си го отнесе като Наполеон. Приближавайки към балкона, тя започнала да лае с всички децибели на учудващо силния си глас. Отначало Бабаитът й отговарял, но когато се опитал да я надвика, тя залаяла още по-силно.

Когато застанала точно под него, без да спира да лае, Герда вече пресмятала дали след неизбежната схватка би могла да излезе от болницата преди Коледа. Трикси хубаво се накарала на Бабаита и… след минута той спрял да се мята срещу парапета. Успокоил се, притихнал и сметнал за най-уместно кротко да си полегне. Щом се убедила, че ясно му е показала какво мисли, Трикси също замълчала, повела Герда отново към тротоара и двете продължили сутрешната си разходка.

Бабаитът повече никога не излая срещу нас. Всяка сутрин си лежеше на балкона и гледаше как Трикси минава покрай него с Герда или мен. Трикс ни най-малко не се притесняваше от него, защото му беше показала, че знае само да се репчи. Добре беше преценила характера му и го беше поставила на мястото му, едва след като започна да я дразни повече от поносимото.

Благодарение на невероятния си нюх, Трикси умееше веднага да открива кои хора или кучета носят неприятности и кои — не.

* * *

Научихме се, когато Трикси говори, ние да слушаме.

Понякога минаваха месеци, без да издаде по-силен звук от въздишка или тихо сумтене от недоволство, което дори не можеше да мине за ръмжене. Затова човек би си помислил, че когато излае, ние веднага ще се притесним и ще поискаме да знаем какво я е накарало да се обади.

Вместо това ние така свикнахме с мълчанието й, че когато залаеше, го възприемахме като нетипично поведение, което трябва нежно да обезкуражим, за да не се подхлъзне по наклонената плоскост и от тих компаньон да се превърне в дразнещо, лаещо същество. Не ни съдете твърде строго: все пак сме само човеци.

Една събота двамата с Герда работехме в съседните си кабинети — тя върху счетоводни документи, аз върху една книга с наближаващ краен срок. С наближаването на края на „работното време“ двамата се разбрахме, че ще вечеряме пица. Тънката пица „Диджорно“ заемаше такова важно място в живота ни, че всеки момент можеше да преминем биологичната граница и да започнем да излъчваме аромат на сирене и пеперони през порите на кожата си. Герда отиде в кухнята да загрее фурната, а после се върна в кабинета си да довърши въвеждането на данните.

Петнадесетина минути по-късно Трикси, която се бе приближила до бюрото ми, без да издаде звук, нададе единичен, оглушителен лай. Аз се изстрелях от стола си, все едно това беше гърмеж на оръдие, а аз — клоун.

Гравитацията ме върна обратно на мястото ми. От страх да не изгубя тона на един абзац, който се надявах да завърша преди вечеря, издадох командата, която до момента бях използвал само веднъж: „Тихо“.

Тя се отдалечи. След малко от кабинета на Герда се разнесе същият лай, от който прозорците се раздрънчаха. После чух Герда да казва: „Тихо, мис Трикси. Изплаши ме“.

Златното момиче се върна отново при мен, прокрадвайки се тихо като крадец, и пак ме изстреля от стола с две яростни излайвания. Изгледа ме с изражение, издаващо пълно разочарование, но аз вече бях схванал, че не протестира срещу продължителната ми работа. Щръкналите уши, трепкащите ноздри и целият език на тялото й говореха, че има важни и неотложни новини.

Чувствайки се като таткото на Ласи, който се опитва да разбере дали този път Тими е паднал в кладенец или се е озовал в горящ хамбар, аз попитах:

— Какво има, моето момиче? Покажи ми.

Тя бързо излезе от стаята и аз я последвах.

Кабинетите ни се намират в отделно крило на къщата, изолирани от основната жилищна част. Трикси се спусна по коридора, в който държа по едно копие от около пет хиляди издания на моите книги на различни езици. Когато писането ми не върви, тази колекция ми вдъхва увереност: щом съм успявал и преди да завърша романите си, ще завърша и този.

Коридорът на кабинетите се свързваше с главния коридор и Трикси зави надясно по него. Тя ускори крачка, поглеждайки бегло назад, за да се увери, че не съм спрял да се наслаждавам на червените цветове на моите новозеландски циганчета^[1] в двора. Неспособността на хората да се концентрират продължително време може силно да нервира кучето по време на мисия.

Последвах я в дневната, където усетих неприятната миризма на изгоряло. Трикси вече тичаше, като за всеки случай излая, за да бъде сигурна, че няма да се захвана пътем да подреждам възглавничките на дивана.

Щом стигнах до кухнята, видях тънки сиви езици от дим, които излизаха от вентилационните отвори под вратичката на фурната. Всяка печка „Термадор“ има вентилатор, който засмуква миризмите и парите и ги отвежда по специален димоотвод над покрива. Подобни на пипала на октопод езици от сажди се гърчеха в помещението и красноречиво показваха, че вентилаторът не е успял да се справи с пушека, насъбрал се във фурната.

Което не беше никак хубаво.

Надникнах през стъклото на фурната и видях, че вътре нещо гори. За миг не можах да различа какво точно, но после видях, че е ръка, подпряна на чуканчето на китката си.

Горяща ръка!

Онези, които никога не са чели романите ми, често — погрешно — си мислят, че пиша книги на ужасите. Ако и вие сте от тях, може би си мислите, че най-редовно откриваме горящи части от тела в печката си. Уверявам ви, че не е така.

Това беше нещо съвсем ново за мен и толкова зловещо, че за секунда едва ли не очаквах ръката да ми помаха, да вдигне палец или да ми покаже среден пръст. После обаче осъзнах, че това изобщо не е ръка. Някой беше забравил кухненска ръкавица вътре.

Изключих фурната и през прозорчето наблюдавах как пламъците утихват, изгорили всичкия кислород вътре. Вентилаторът постепенно изсмука всичкия дим нагоре и въздухът в кухнята също се проясни.

Овъглената ръкавица изглеждаше още по-зловещо и от пламтящата. Реших, че тя иска просто да отворя вратичката, затова оставих чистенето за някого другиго.

Трикси беше успяла да подуши надвисналата заплаха от разстояние, от което никой човешки нос не би могъл да долови и най-слабия мирис на дим. Вечерта я почерпихме с допълнителни лакомства… но само при условие че не споменава за случая на мечока Смоуки.^[2]