Майка ми Ивет, разбира се, често ми е разказвала за него. Те се сражавали рамо до рамо в онези ужасни военни години, когато се мъчели да се освободят от игото на потисника. И дори когато жената на Рене не била там, пак имало някой, който да създава проблеми — главно германците.

Ние с Рене носим едно и също име. Но не само това — двамата с него си приличаме по дух. Когато вечер си тръгвах от работа от банка „Вестфалия“, за да проучвам този дневник и да го подготвям за печат, усещах в себе си гъдела на авантюриста. Но вместо да се хвърля в авантюри, аз се връщах право вкъщи, четях написаното от Рене и понякога така и не усещах кога нощта си е отишла и навън е съмнало.

Макар тези страници да са пропити от характерната за него скромност, в тях често лъсва, както казваше майка ми, нещо забележително, нещо невероятно.

Да вземем например любимата му поза. Майка ми често си спомняше за нея. В началото на войната той — млад французин, отдавна прехвърлил четиридесетте, жизнен, чаровен, надарен с безгранична енергия и храброст — мечтаел като всеки друг за военна служба. За щастие все се намирала някоя, която да го събуди с един голям коняк и да му припомни, че всъщност той вече служи на Франция, и то по най-добрия възможен начин. При това толкова много хора разчитали на него!

На първо място, жена му Едит. Макар че поради характерната за Рене склонност да се раздава тя рядко намазвала първа. После идва майка й Фани, която била прикована на легло на горния етаж и той постоянно мислел как да сложи край на мъките й. После — Карстеърс и Феърфакс^[1], английските летци, които само се молели да се измъкнат от ресторанта на Рене живи и здрави. После — Мария, майка ми Ивет и кой ли още не. И независимо дали бил във форма, или не, той правел всичко възможно да се погрижи за всеки от тях лично. Ей такъв човек бил Рене.

Все в този ред на мисли направо не е за вярване как е успявал едновременно да обслужва Съпротивата, да оправя германците и да поддържа настроението на всички, дошли в ресторанта му да пийнат по едно.

Рене Артоа починал през 1985 г., а майка ми, която бе до него в предсмъртния му час, ми каза с пълна с копнеж усмивка, че е умрял така, както е и живял. През последните години той натрупа значително състояние. Бе прилично възнаграден не само от ресторантьорския си бизнес, но и от развиваните от него след войната най-разнообразни предприемачески умения. Чрез заниманията си в областта на изящните изкуства и часовниците с кукувички той стигна далеч — чак в Швейцария и Южна Америка.

В този смисъл бях малко изненадан, когато научих, че всичко, което е завещал на мама, е един леко поизсъхнал салам, който висял в избата му от 1945 г. Майка ми обаче изглеждаше на върха на щастието. С игриво пламъче в очите тя каза само: „Милият той, искаше да ми остави нещичко, с което да го запомня.“ Нещичко ли? Пресен, този салам сигурно е бил поне метър дълъг! По-късно разбрах. Рене Артоа е можел да остави на мама бижута; можел е да й остави пари; но вместо това той решил да й завещае част от историята. Въпреки че ефектните жестове не му бяха присъщи.

Каква точно част, щях да науча години по-късно. По това време подвизите му благодарение на телевизията бяха станали вече легенда в цяла Франция, както и в някои области на Англия. Спомням си, че веднъж през април миналата година останах до късно в офиса, за да поработя с една от секретарките. Тя беше младо момиче и имаше още много неща да учи. И тъй, прибрах се вкъщи някъде след полунощ. Не знам защо, но нещо ми се бе отворил страшен апетит, затова се запътих направо към кухнята на майка ми. Мама, уви, бе имала гости и саламът на Рене бе единственият останал в долапа продукт.

Рене Артоа променя историята.

Огледах го, както често бях правил това — с уважение и голяма доза страхопочитание. Наистина беше великолепен салам, макар да бе поостарял. И отново си помислих, че Рене трябва да е бил забележителен мъж. Но бях гладен и както самият Рене би казал: „Когато един французин изпитва глад, той трябва да бъде задоволен.“ Затова грабнах салама и си отрязах голямо парче. Трябва да кажа, че първата хапка беше много вкусна. Като подъвках малко обаче, усетих нещо влакнесто, което, макар и не неприятно на вкус, показваше, че малко съм се поувлякъл с вечерята и трябва да спра. Като се вгледах по-внимателно в остатъка от салама, изведнъж разбрах каква беше работата.

Mon Dieu^[2]!

Извиках майка си.

Гледката беше вълнуваща. Тя се надвеси над салама на Рене — вече за жалост поскъсен с десетина сантиметра — и очите й се наляха със сълзи.

— Майко — попитах аз, — какво е това?

Тя също се вгледа по-отблизо и видя, че саламът не е това, което изглежда. Скрито под посивялата му обвивчица се подаваше безценно произведение на изкуството.

— Рене! — възкликна тя. — Току-що си нахапал „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп!

Да, ама не!

Бях погълнал само няколко хиляди думички от първия том на „Военните дневници на Рене Артоа“, което, както по-наблюдателните читатели ще разберат, обяснява някои пропуски в текста, който следва.

Останалото, разбира се, е история.

Рене Феърфакс

Септември 1988

1 януари

Каква нощ! Събудих се с голям гол

скъпата ми Едит

бие с метална лъжица

ми омекна.

метна Ивет в тоалетната, изправена до каменното корито.^[3]

2 януари

и почти цял ден си отспивах. Надявам се, скъпи дневнико, че няма така да ми върви.

Чудя се каква ли ще бъде годината с тези тирани швабите. Англичаните никакви не идват, пък и ако щяха да помагат — да са дошли досега. Сигурно и те няма да могат да решат какво да правят с Едит.

И тъй, тежки времена настанаха и аз трябва да успокоявам и себе си, и Ивет, и Мария (когато имам сили) с мисълта, че давам всичко свое за Франция.

Държа едно ресторантче, което Съпротивата използва за укриване на двама английски летци. Знам, че е опасно, но аз настоях за това.

Трябва да съм мил с германците. Те са мои клиенти. Освен това те печелят войната въпреки всичките ми усилия и ако ги ядосам, ще ме разстрелят^[4]. Естествено, за мен самия не ми пука, но колко много други хора разчитат на силната ми подкрепа!

Трябва да съм мил и с жена си, защото, ако тя научи, че въртя

с Ивет, а понякога трябва да успокоявам и Мария, ще ме разстреля.

Май всички знаят за летците, освен тъща ми, която е прикована на легло в таванската стая, та засега отношенията ми с Гестапо са добри. Едит знае за тях. Льоклер, бившият пандизчия и фалшификатор, знае за тях. Дори полковник Фон Щром, комендантът на Нувийон, знае.

Малко ме притеснява полковникът, но аз, слава богу, знам тайната му. Той и капитан Гееринг укриват картината „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп в един салам в собствената ми изба. Картината уж щяла да бъде подарък за Хитлер, но аз си знам, че те се канят да я продадат след войната.

Малко ме притеснява и лейтенант Грубер. Аз и неговата тайна знам, само че с този одеколон, който си слага, май всички я знаят.

Малко ме притеснява и Мишел от Съпротивата. Непрекъснато изниква с пистолет иззад завесите в задната ми стая тъкмо когато се каня да се хвърля в акция с Ивет.

3 февруари

Ужасна трагедия! Потомството никога няма да научи за невероятните ми подвизи от последния месец!

Бях в избата с Ивет и зидах стена, зад която да скрием „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, когато, без да искам, затрих нейде и дневника си. Едит цъфна и ни прекъсна тъкмо когато мажех здраво с мистрията и сигурно именно тогава дневникът е паднал от джоба ми.

Понякога се чудя аз ли съм единственият герой на Съпротивата в цяла Франция, който гледа да си свърши работата добре.

Е, поне Ивет ме оценява…

— Ти си най-възбуждащият мъж, с когото съм въртяла мистрията! — каза ми тя, когато почти бяхме свършили.

Е, какво можех да направя така развълнуван и с ръце, целите лепнещи и оцапани?!

— Това се втвърдява и трябва веднага да го пъхна! — казах аз.

Слава богу, успях да измисля обяснение и да залъжа Едит защо по блузката на Ивет има отпечатъци от ръцете ми. Ако Ото Флик от Гестапо ме бе спипал да въртя мистрията, веднага щеше да ме заподозре.

Снощи отскочих go избата да помогна малко на Мария и там, в едно тъмно ъгълче, открих безценните си мемоари. Възбудата ми беше кратка, но, от друга страна, с Мария винаги е така.

Мишел от Съпротивата се появи като фантом от нощта, този път с лоша новина. „Чака те в задната стая“, изцепи се Едит пред всичките ни клиенти, немски офицери. После попита дали да изпее нещо, за да отвлече вниманието им.

Казах й, че няма нужда. Макар продажбата на сирене да скача, когато жена ми пее, ако я караме така, рано или късно ще започнем да губим клиенти.

Мария беше на масата на лейтенант Грубер — сигурно тази вечер бе решила да си почине.

— Бързо отзад! — казах й аз.

— С една бележчица би било по-дискретно — отбеляза Грубер с онази негова усмивчица, която така ме безпокои.

След Руския фронт той постоянно има нужда да обменя телесна топлина с някого. На Руския фронт било много студено. Когато обаче с Мария отидохме да говорим с Мишел, Руският фронт изведнъж ми се видя цвете.

— Имам информация, че немците ще ви разпитват — каза тя. — Те са безмилостни и може дори да измъчват жена ви пред вас!

Какво можех да сторя, освен да стискам здраво зъби?

— Нищо няма да им кажа — казах аз.

Мишел ми даде пръстен с отрова, в случай че не мога да издържа на мъченията. После полковник Фон Щром се обади и ми каза незабавно да се явя в неговата щабквартира. Аз отвърнах храбро, че това е невъзможно: бях много зает с ресторанта, с кухнята, с многото си ангажименти, пък и гумата на колелото ми се спука. Mon Dieu, как се опъвах!

Когато той предложи да изпрати камионетка, затворих телефона и поръчах да ми приготвят шушоните и сандвичи за следващата сутрин. Шатото на германците е наблизо, но аз възнамерявах да тръгна по обиколния път, който е много по-живописен.

6 февруари

Хелга, личната секретарка на полковника, беше много серт, когато ме въведе в кабинета му вчера. На някои мъже това им харесва, но аз влизах с тежки мисли и с бутилка „Шато Лафит“ от 1937 г. в джоба. Хелга сигурно е мислела, че имам нещо за нея…

Обаче не! Нещото беше за Фон Щром плюс едни хубави пури, малко сирене и коняк „Наполеон“ — всичко донесено, за да отвлека вниманието им. За Хелга имаше шишенце парфюм.

Ударих на камък. Тъкмо бях дал армаганите, и капитан Гееринг поиска клещи и гумен маркуч. Няма да ви лъжа, че не се втрещих. Втрещих се. Целият ми живот премина пред мен като на лента и особено първите месеци от брака ми с Едит. Може даже да съм им предложил да си призная всичко.

Слава богу, тези неща им трябвали, за да оправят газовата си горелка.

— Рене, знаем, че правите услуга на Съпротивата, като укривате двама английски летци, затова ще ви разстреляме — каза през зъби полковникът.

Аз, естествено, останах твърд и им припомних за „Грешната Мадона с големите бомби“ в моята изба. Полковникът нямаше моята твърдост. Каза, че възнамерява да предаде картината на Ото Флик от Гестапо, за да го оставят на мира. Не знам по каква причина възнамерявал да предаде на Ото Флик и мен. В знак на приятелство и уважение обаче той ми даде пръстен с отрова.

— Дали няма да искате и един за жена си? — попита капитанът.

Ясно, че репутацията ми бе стигнала дотук.

— Дори французин не би се сетил за такова нещо в такъв момент — казах аз.

Намекнаха ми, че това може да се окаже единственият изход. Аз казах, че ще опитам да намеря и друг. И предложих брилянтен план. Да накараме Льоклер да направи копие на „Мадоната“, да дадем копието на Гестапо, а оригиналът да си остане у нас и да го продадем след края на войната. Предположих, че за труда си Льоклер вероятно ще поиска бутилка „Шато Лафит“ от 1937 г., няколко хубави пури, бутилка коняк „Наполеон“ и шишенце парфюм. Сиренето можеха да си запазят за следващото изпълнение на жена ми.

Когато се върнах в ресторанта, веднага извиках Ивет в избата. Бях решил да не й разказвам какво съм преживял. Има неща, които дори един французин не би разкрил пред жена.

— Беше истински кошмар! Мислех, че няма да изляза жив оттам!

— О, Рене — прошепна Ивет, — толкова си храбър! Докато беше там, аз палих свещи.

— Ти си се молила за мен?

Както често се случва, това невинно крехко момиче ме накара да затреперя от вълнение и възбуда.

— Бяха спрели тока…

Драго ми е да отбележа, че много скоро всичко тръгна отново.

9 февруари

В този драматичен век колко близо до провала сме във всеки един момент ние, героите от Съпротивата! Бях решил да си взема една седмица заслужена почивка — да се съвзема от ужасните преживявания в Шатото. Но не било писано. Още не бях преместил „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп от скривалището й, и Гестапо цъфна.

Едит предложи на Ото Флик да му изпее нещо на ухо, но и това не го отказа. Имал работа в задната стаичка. Мина ми през ума, че и като свърши работата си с Хелга, пак няма да е удовлетворен, и тази мисъл ме втрещи.

Все още леко потрепвах, когато показах на Льоклер, фалшификатора, „Мадоната с големите бомби“.

— Можеш ли да направиш още една? — попитах.

— С три бомби ли я искаш? — зачуди се този идиот.

Обясних му колко сериозно е положението, но напразно. Каза, че можел да фалшифицира подписа, но не смеел да пипа бомбите. Е, разбирам го, старичък е вече…

В този момент Мария съобщи, че по радиостанцията, която Мишел от Съпротивата скри в спалнята на тъща ми, ме търсели от Англия. По-лошо от това можеше да бъде само някой да запали свещ в стаята, преди да отвори прозорците: тази дърта кукумявка нагъва само лучена супа!

Английските летци се крият в долапа до леглото й, тъй че, макар да не разбирам дума от това, което си казват, съм сигурен, че и те се зарадваха не по-малко от мен на новината от Лондон. Един самолет щял да дойде да ги вземе седмица по-рано от предвиденото, затова те трябваше веднага да се измъкнат. Това каза и Мишел от Съпротивата, когато се появи изневиделица като фантом от нощта.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям! Летците трябва да тръгнат незабавно!

Аз, както винаги, запазих самообладание:

— Не могат да излязат отпред, входът се наблюдава. Не могат да излязат и през задния вход — хер Флик вечеря в задната стая.

Не можеха и да се спуснат през прозореца, защото чаршафите от леглото на тъща ми, които ние навързахме, се оказаха къси.

Мишел ме изпревари с решението само със секунда:

— Ще излязат преоблечени като германци, в немски униформи.

Адска работа е бойната! Знаех само един начин да се сдобием с униформи, особено по това време на нощта.

— Не бих те молил за такова нещо — казах на сладката Ивет, — но знай, че го правиш за Франция.

— Правя го за сто франка — отвърна ми тя.

— Ами Мария?

— Тя ще го направи за седемдесет и пет.

Полковникът за съжаление доста се опъна. Обясних му, че искаме униформите само за около петнадесетина минути и че пилотите ще отнесат „Грешната Мадона с големите бомби“ в Англия, за да й направят копие. Споменах му, че през това време Ивет и Мария ще забавляват него и капитана с пилотски шлем и стрък прясна целина. Подхвърлих и за ръчния миксер — за всеки случай — и изведнъж Берлин им се видя доста далеч.^[5]

Първото, което чух, след като се събудих тази сутрин, бе, че полковникът ми бил много ядосан и щял да заповяда да ме разстрелят. Даже щял сам да го стори, ако пистолетът му не бе останал в униформата, която дадохме на английските летци, за да се измъкнат. Аз бях първият, който чу това, защото полковникът сам ме събуди.

Слава богу, успях да погледна на нещата откъм хубавата им страна. Все пак можеше да ме събуди и лейтенант Грубер! Вчера на бара той много се прехласна по пръстените ми и даже ми показа собственото си талисманче — едно медальонче, което носи на врата си, със снимчица вътре.

— Какви прекрасни руси къдрици! — възкликнах аз.

— Да, нали? — въздъхна той. — Жалко, че трябваше да си ги отреже, когато постъпи в армията.

Постоянно го подозирам, че е от „ония“.

Полковникът съвсем се разбесня, когато ги натиках с капитана в долапа в спалнята на тъща ми. Но какво можех да направя? Хер Флик от Гестапо вече се качваше по стълбите, а те бяха дибидюс голи. Казах на тъща си, ако иска да си живее живота, да не говори нищичко пред хер Флик. Тя обаче явно беше забравила какво значи да си живееш живота, но какво да я правиш — дъртофелница.

— Добро утро, мадам! — каза Флик. — Съжалявам, че ви притеснявам, но има някои неща, които трябва да науча.

— В гардероба има двама немски офицери, а под леглото ми — радиостанция — раздрънка се дъртата кукумявка.

Че и имаше наглостта да ме нарече „страхопъзльо“!

— Много интересно — каза Флик. — Е, виждам, че само си губя времето тук. Хайл Хитлер!

Признавам, че бях вир-вода, когато слязох долу да помогна на Ивет и Мария. Ивет беше зажадняла за

затова й казах да иде в избата с продуктите и да ме чака при камамбера. Междувременно аз

Мария

и тогава забелязах, че дамаската на креслото е светнала и съвсем се е протрила^[6].

В този момент Ивет се върна и каза, че камамбер няма, а и Мишел от Съпротивата се появи с още по-лоша вест. Двамата английски летци били заловени от комунистическата Съпротива. От само себе си се разбира, че униформите на полковника и капитана също бяха заминали. Свършено беше и с „Грешната Мадона с големите бомби“.

Ами сега? За да извадим полковника и капитана от гардероба в спалнята на тъща ми, трябваше да им дадем униформи. За да им дадем униформи, трябваше да се свържем с Лондон, където можеха да им ги ушият. За да се свържем с Лондон, трябваше да използваме радиото под леглото на тъща ми. Ама никак не ми се щеше полковникът и капитанът да научават за радиото.

Съвсем безкористно предложих Мишел да оправи нещата. Решихме мерките за униформите да бъдат изпратени в Англия по пощенски гълъб — по обяд Мария да отиде на един таен адрес и да вземе гълъбите. За да не буди подозрение, ще бъде дегизирана като малко момче.

— Защо да не се дегизирам като малко момиче? — попита тя.

— Защото ти си си малко момиче — отвърна мъдро Мишел.

11 февруари

Мишел от Съпротивата откри къде държат заловените английски летци, а Льоклер откри отново Фани. Фани, както разбрах, било името на тъща ми. На младини тя му била изгора и даже щели да се женят, но той влязъл в затвора. Ако аз трябваше да избирам, бих постъпил като него.

Акцията по спасяването на летците я оглавявах аз. Е, нищо особено. Колегите ми, герои и героини от Съпротивата, казаха, че всеки можел да го направи.

Сега „Грешната Мадона с големите бомби“ отново е в добри ръце. Де да можех да кажа същото и за немските униформи! Тъпите летци ги изгорили, защото помислили, че комунягите може да ги застрелят като шпиони.

Това по-добре да го кажа на полковника и капитана утре.

12 февруари

Или пък утре.

13 февруари

Или пък вдругиден.

14 февруари

Денят на св. Валентин!

Получих една-единствена картичка, неподписана, но ухаеща на момини сълзи, с лек привкус на дизелово гориво.

Аз изпратих само две. И двете с еднакво съдържание.

15 февруари

През последните няколко дни полковникът и капитанът непрекъснато киснат в ресторанта ми, дегизирани като продавачи на лук. Дегизировката оставили в гардероба на тъща ми английските летци, когато тръгнали да бягат. А иначе сега даже не е сезонът на лука!

— А, Пиер, Жак, продавачите на лук! — посрещнах ги аз, когато влязоха в ресторанта. — Вино за приятелите ми Пиер и Жак! Седнете, разполагайте се, приятели!

После тихичко им пошушнах: „Чудесна дегизировка, приятели! Ще ви снабдим с униформи веднага щом можем!“

— И вчера казахте така, Рене! — каза полковникът.

— И онзи ден, и пд онзи ден! — обади се с писклив глас капитанът.

— Ако не ги получим днес, ще ви разстреляме — закани се полковникът.

— До стената и — бум!!! — припя с писклив гласец капитанът.

Обзалагам се, че не го мислеха сериозно, защото, дори когато отправяха към мен тези сурови заплахи, в очите им имаше сълзи на състрадание.

— Това е от проклетия лук — каза полковникът, но не успя да ме заблуди.

Тъкмо тръгвах да понагледам другите си клиенти, когато Мария влезе с кошничка с пощенска гълъбица, дегизирана като момченце.^[7] Умът ми веднага защрака и аз й подвикнах:

— А, малкият ми Жорж, моят племенник! Радвам се да те видя, момчето ми!

— Идвам така, както ми заръча, чичо — каза тя.

Хвърляйки бърз поглед към късите й панталонки, забелязах, че е точно така. Но видях, че и лейтенант Грубер, който седеше на любимото си място на бара, също забеляза.

— Това момче е много добре сложено, Рене — каза той одобрително.

— А, жена ми храни добре, лейтенант…

— А защо момчето е с копринени чорапи и жартиери?

— Ааах… Големи проблеми си имаме с него…

Тъкмо се чудех накъде ще избие този разговор, когато дойдоха Хелга и хер Флик. Гестаповецът безпогрешно се запъти към масата на полковника и капитана, които бяха облечени като продавачи на лук.

Хер Флик въобще не се церемони:

— Защо сте облечени като продавачи на лук?

— Ще ви обясня — каза полковникът.

— Той ще ви обясни — припя капитанът.

— Опитвам се да се внедря в Съпротивата — каза полковникът. — С униформата на полковник французите ме отбягват. Така приличам на ония, техните.

При тези думи лейтенант Грубер забрави за момчето с копринените чорапи и жартиерите.

— И аз съм от „ония“ — подхвърли весело той.

След като хер Флик заведе Хелга да й показва частната си квартира, полковникът отново подхвана темата за униформите. Опитах се да го успокоя с вестта, че униформите в момента се шият от най-добрите шивачи в Лондон, но незнайно защо той още повече се стегна и се закани, че определено ще ме предаде на Гестапо, за да бъда разстрелян.

Отново бях изправен пред истинско бедствие. Май ми оставаше само едно. Припомних на полковника, че той помогна на английските летци да избягат. Припомних му и че той открадна безценния портрет на „Грешната Мадона“.

— Рене — каза той, — не съм сигурен дали разбирате, но тази война започва да става много опасна.

Припомних му за пилотския шлем и стръка целина. Това май свърши работа.

16 февруари

Летците се върнаха.

Бях казал на Едит да направи за вечеря на полковника нещо незабравимо и тъкмо бях започнал да пошляпвам Мария заради копринените чорапи и жартиерите, когато те цъфнаха, облечени като бостански плашила, на прозореца на задната стая.

Не знам дали плашат гаргите, но на мен ми изкараха ангелите посред бял ден. Имам ужасното усещане, че няма лесно да се отървем от тези идиоти.

17 февруари

Днес се свързахме с Лондон по стария начин, тъй като Едит сготвила пощенската гълъбица за вечеря на полковника.

С радост съобщих на нашите „продавачи на лук“, че униформите им се шият от Соломон и Клайн, най-добрите шивачи в цял Лондон, и че Кралските въздушни сили ще доставят униформите утре призори.

Вестта не бе приета с ентусиазъм, както очаквах. Полковникът се ядоса, че ще трябва да облече униформа на Вермахта с етикет на Соломон и Клайн, а капитанът се ядоса, че не е успял да си поръча повече ризи.

Едит заплашваше да изпее още една песен, за да ни обедини срещу себе си в този трудничък момент, когато Хелга и хер Флик влязоха в ресторанта, дегизирани като продавачи на лук. По-късно разбрах от Хелга, че гестаповецът бил силно впечатлен от идеята на полковника да се внедри в Съпротивата.

Това той казал на Хелга по време на кратичкия разпит, който й дръпнал вчера следобед. Тези дни тя май си прекарва доста време в шумоизолираното подземие на хер Флик. Вероятно търси начин да направи нещо с късия му

съвсем мек^[8]

всъщност предполага се, че шумоизолацията му е необходима, за да не го безпокоят с шума си през нощта големите камиони.

Но пак казвам: предполага се! Ако питате мен, Гестапо си е Гестапо и ще си остане Гестапо, особено когато Хайнрих Химлер му е вуйчо. И особено когато се е зарекло да издири героя от Съпротивата, който укрива „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп, и да го разстреля.

Като заговорих за портрета, та се сетих: така ще ми олекне, когато утре призори англичаните долетят да си вземат и него и да се свършва!

18 февруари

Три часът е и не мога да заспя. Това се случва често, когато ние, героите от Съпротивата, сме се натопорчили за атака. Чудех се дали да не вдигна Мария и да споделя замисленото с нея до хладилника. После реших, че ще е по-добре в мазето. „Ама, Рене — помня, че ми каза тя веднъж (даже може би два пъти), — там ставам много мръсна!“

Права е. Пък и е три през нощта! Кой знае дали ще имам сили…

И така, ето ме, скъпи Дневнико, готов да опиша драматичните си изпълнения от снощи. В последно време е много трудно да се грижиш за всички „Мъди“.

Особено когато две от тях са твои, а третото е бутилка с нитроглицерин.

Сега ще обясня.

Тъкмо уговарях Ивет да работи с мен под прикритие около 11:00 ч. през нощта, когато Мишел от Съпротивата се появи като фантом от мрака.

— Слушайте внимателно — каза тя, — няма да повтарям. Вземете този пакет и го скрийте в мазето си.

— И какво има в този пакет? — попитах аз.

— „Мъди“ — отвърна кратко тя.

Не съм човек, който лесно се обижда, но това нейно отношение ме позасегна, особено след като толкова много пъти съм заставал между нея и врага.

Ивет, Едит и лейтенант Грубер обсъждат „Мъдите“ на Рене.

— Не, не — каза тя, без да повтаря, и извади от хартиената опаковка една бутилка. — Мъди джин! Тази марка има бледосин цвят. Нитроглицеринът е със същия бледосин цвят. Трябва да бъдете извънредно внимателни с него! Скрийте го в мазето. В единадесет часа довечера ще има голямо клатене и експлозия.

Трябваше да призная, че способността й да надушва нещата бе забележителна.

— Не разбирам какво намекваш — казах аз.

— Скоро ще се върна, за да го взема. Ще ни трябва, за да взривим жп линията.

С две думи, това бе нощ, изпълнена с експлозии. Лейтенант Грубер забеляза бутилката още преди да успея да я смъкна в мазето. Каза ми, че бил в настроение за нещо малко по-различно. Позволих си да му предложа момиче, но той настоя за „Мъди“. Казах му, че не ми се отваря цяла бутилка само заради една чаша.

— Нищо, Рене — усмихна се той с онази негова усмивчица, — нека тогава бъдат две „Мъди“! Едното може да го предложите на жена си.

Това май вече стана запазена марка немска шега.

— В никакъв случай! — възпротивих се аз.

Обаче не успях напълно да избегна бедствието. Едит наляла на майка си две-три чашки и дъртата изкъртила вратата на долапа в спалнята си, където впрочем отново се укриват английските летци. Ама и те какъв късмет извадиха в тази война!!! Но имаше и още по-лошо: Мария забъркала храната на кокошките с „Мъди“, за да снасят повече. Каза, че сама била изпитала това средство.

С голямо прискърбие трябва да кажа, че бедните кокошчици вече стават само за пълнене на възглавници.

20 март

Е, случи се! Все пак и най-храбрият мъж във Франция не е безсмъртен. Вярно че всички ми го предсказваха, като ми гледаха на карти, но въпреки това пак бях неподготвен. И освен това ме боля. Mon Dieu, как ме боля!

Гръмнаха ме и ме убиха.

Но все още съм твърде разстроен, за да пиша за това днес.

21 март

Отново ще помоля читателите за извинение.^[9] Много дни ще са ми нужни, за да разкажа подробно събитията, чиято трагична последователност доведе до моята смърт, макар снощи Ивет да каза, че мога да разчитам на нейната ръка, а аз само да й казвам какво да прави. Отхвърлих предложението й с неохота. Знам, че тя е смайващо бърза с ръцете, но на мен коленете ми още треперят…

22 март

Прости ми, скъпи Дневнико! Все още не съм на себе си! Току-що мосю Алфонс, погребалният, ми взе мерки за ковчег, а жена ми избра най-скъпия дъбов ковчег с месингови дръжки.

Може до утре да съм се посъвзел, но се съмнявам.

23 март

Днес най-сетне съм малко по-спокоен. Положението е следното: като тръгнахме в ранни зори да посрещаме самолета, който щеше да донесе униформите на полковника и капитана и да вземе двамата английски летци и портрета на „Грешната Мадона с двете бомби“ (Льоклер така и не я пипна!), си мислех, че всичко ще бъде много просто.

В каква заблуда може да изпадне човек!

Този кошмар продължава вече повече от месец, а ми се струва, че е започнал вчера. Смъртта си прави лоши шеги с паметта на хората.

Оказа се, че имало неща, които Хелга не е разкривала пред нас, макар капитанът да твърдеше, че не били много. Именно в нощта на големите „Мъди“ тя разкри пред нас едно от тези неща, което щеше да зашемети всички герои от Съпротивата и най-вече мен. Генерал Фон Клинкерхофен пристигал в 10:00 ч. на следващия ден, за да направи преглед на целия личен състав.

Трябва да кажа, че полковникът и капитанът също не бяха във възторг от новината. Те все още си ходеха с дегизировката на продавачи на лук, а вторият им комплект униформи беше в Берлин на химическо чистене. Именно по тази причина те решиха да тръгнат с нас.

Когато самолетът „Тайгър Мот“ се приземи, всички, освен английските летци забелязаха две неща. Първо, че самолетът е „Тайгър Мот“ и следователно има само две места, едното, от които за пилота. И второ, че шивачът евреин, който пътуваше на второто място, щеше да пътува пак и на връщане. Вярно, той бе нает само за да направи проба, но кой знае защо, не поиска да остане при нас, докато завърши униформите. В крайна сметка, когато самолетът потегли обратно, в него имаше място единствено за „Грешната Мадона с големите бомби“, но даже и нея трябваше малко да я попритиснат.

Погледнах на нещата философски. Летците си бяха при нас, а на полковника и капитана и без това щяха да им дадат хубави нови униформи, когато генерал Фон Клинкерхофен ги пратеше на Руския фронт, макар че вероятно униформите нямаше да бъдат с етикета на Соломон и Клайн Тръгнах да се връщам към Le Cafe Rene, за да обмисля нещата на спокойствие.

Дори и не подозирах, че Мишел от Съпротивата ще има нужда от моя героизъм толкова скоро.

— Слушайте внимателно! — каза тя, преди да съм успял да направя и две крачки. — Ето следващия ни ход. Оттук тръгваме на север.

Чувал съм и по-смислени заповеди.

— Ако нямаш нищо против, ресторантът ми е на юг — обясних спокойно аз.

— По жп линията е на север.

— Но ние може да се върнем и пеша — предложих аз услужливо. — Защо да взимаме влак?

— Трябва първо да взривим линията.

Оттук започнаха сериозните ми проблеми.

24 март

— Ханс — каза полковникът на капитана, когато самолетът „Тайгър Мот“ изчезна в далечината, — ние сме германски офицери! Ние сме част от великата армия, която печели войната. Не можем да взривяваме жп линиите, по които получаваме доставки.

— От друга страна — пропя с писклив глас капитанът, — ако им помогнем да взривят линията, влакът на Фон Клинкерхофен няма да пристигне, така че няма да ни се налага да го посрещаме и следователно униформи няма да ни трябват, и той така и няма да разбере, че нямаме униформи.

— А ако не ни сътрудничите, ще ви разстреляме и ще хвърлим труповете в храсталака.

Не мога да не отбележа, че това беше последната дума по въпроса и тя бе на Мишел.

Бързичко поведох групичката герои напред през шубраците. Всъщност аз не вървях най-отпред — предпочетох да изостана и да бъда по-маневрен. Лейтенант Грубер веднъж ми бе казал, че в академията ги учили колко важно е да бъдеш отзад.

Така май позицията ми беше много добра, само дето бях прекалено близо до Ивет и тази близост доста ме напрягаше. Честите погледи, които хвърлях към бедрата й, ме навеждаха на мисълта, че под полата й има нещо много разтърсващо. Подозирам, че когато стигнахме просеката, тя също се облекчи като всички нас веднага щом махна от крака си привързаната бутилка нитроглицерин.

Мишел от Съпротивата се тревожеше, че може да нямаме достатъчно „Мъди“, за да взривим линията, но капитанът доказа, че даже той сам може да извади достатъчно, за да взриви всичко, и без да иска, хвърли малко върху релсите. Честно казано, бях много изненадан. Я го виж ти! Уж дребничък, уж късоглед, пък… Казах си, че ще поговоря по-късно за това с Мария.

Мисля, че точно в този момент обаче май наистина оакахме пейзажа. Чу се мощна експлозия и изведнъж навсякъде около нас забъка от немски войници. Аз се борих храбро, както може да се очаква, но скоро численото им превъзходство си каза думата.

Да се предадем, уви, бе едничкото ни спасение.

Докато ни влачеха към килиите, аз въобще не мислех за себе си. Мислех си за Едит: представих си я как тъжно се качва по стълбите към спалнята на майка си и й съобщава новината за залавянето ми. Представих си и ухиленото лице на дъртата кукумявка, която казва: „Трябваше да вземеш касапина! Той те харесва. Всеки път, когато минеш край месарницата, той ти маха със сатъра си.“

25 март

Докато креехме в килията, полковникът направи разбор на ситуацията и каза, че положението е сериозно и че той е единственият, който може да се разпореди да ни пуснат. Само че той можеше да стори това само като подпише заповедта в кабинета си, а за да го направи, трябваше да избяга.

Хелга деликатно ни снабди с ножовка, за да можем да прережем решетките на малкото прозорче високо в стената на килията, и не чак толкова деликатно ни съобщи, че генерал Фон Клинкерхофен щял всеки момент да пристигне с кола. Явно и той не бе напълно сигурен в жп линиите.

Тъй като полковникът нямаше да успее да се провре през прозорчето (независимо дали има, или няма решетки), предложих да опитам аз. Никой не прие предложението ми. Имах силното усещане, че ако го попритиснат, полковникът ще каже на генерала как подозира, че капитанът знае нещичко за експлозията. А капитанът — кого, кого — ще натопи мен.

Изведнъж си представих как ги отвеждат за разпит в Главната квартира на Гестапо така, както са си — още с лука на врата. И как това ще се разсмърди чак до Берлин. То и тук, където бяхме, доста смърдеше!!!

Ивет, естествено, беше като крепост. Мария също беше като крепост — само че по-малка, — когато дойде да донесе още една ножовка. И двете желаеха повече от всичко да застанат до мен, в случай че решат да ни разстрелят. Казах им бодро, че бих предпочел да застанат пред мен, но за всичко си има място и време.

Льоклер, фалшификаторът, намина да ни поздрави, дегизиран по обичайния си безумен начин — този път като свещеник. И той ни донесе ножовка плюс новината, че жена ми и тъща ми ще ни дойдат на свиждане. Явно нещата вървяха на зле.

Струваше ми се обаче, че на капитана му е най-зле — в гащите му бяха напъхани три ножовки. Аз бих ги взел в собствените си гащи, ако знаех, че дойдат ли ни посетители на свиждане, полковникът и капитанът веднага ще духнат, облечени в техните дрехи. За пръв път виждах полковника да е благодарен на натрапчивата си прилика с тъща ми.

Когато изведнъж се озовах затворен в една килия с тези две жени, смъртта за мен вече не изглеждаше толкова страшна. А когато Едит ми каза, че щяла да запее Марсилезата, когато войниците се прицелят, аз тайничко се помолих пръстите им по-бързо да натиснат спусъка.

Сега трябва да свършвам. Самата мисъл за Едит, която пее Марсилезата, ме тласка към бутилката с коняк.

26 март

Никога няма да забравя как ме вкараха, окован във вериги, при генерал Фон Клинкерхофен. Германците явно много се страхуваха, че може да избягам в планината и там да увлека след себе си партизанските сили. Е, не бяха много далеч от истината.

Полковникът — прави му чест — предложи да бъда освободен. Сигурно си е мислел за „Грешната Мадона с големите бомби“, та затова.

— Не съм съгласен — отвърна генералът. — Ще го разстреляме за назидение още утре призори. Какво ще кажете за седем часа, полковник?

— Предпочитам по-късничко — казах аз въпреки мисълта за Едит и Марсилезата.

Обаче не би.

Изправиха ме пред отряда за екзекуция по изгрев-слънце, когато първите лъчи обливаха в розово лейтенант Грубер. Чак когато се приближи до мен, разбрах, че си е сложил руж. Той трябваше да командва отряда.

— Това е много тъжен момент за мен, Рене.

— И за мен, лейтенант.

Ивет и Мария си спомнят с тъга и обич за Рене, докато пристъпват след ковчега му по пътя към вечния му дом.

— Вие, французите, сте толкова храбри. Тъща ви не отрони нито една сълза.

— В това не се съмнявам — казах аз. — А жена ми?

— Тя каза, че ще изпее Марсилезата. Желаете ли превръзка на очите?

„По-добре тампони в ушите“, помислих си аз. В далечината виждах Ивет и Мария с облени в сълзи лица. Сигурно и те вече бяха разбрали какво ни готви Едит.

Войниците вдигнаха пушки, прицелиха се и стреляха. Е, свърши се — по живо, по здраво.

Днес беше погребението ми. И то не мина без шумотевица. Мишел от Съпротивата бе скрила няколко мини в ковчега ми, а той се блъсна в едно дърво.

27 март

Май непрекъснато забравям да спомена, че полковникът и капитанът бяха дали на отряда за екзекуция халосни патрони, които стават на трески на три метра от дулото на пушката. Така че аз всъщност не съм убит, макар все още да имам болежки от разстрела. И чак сега успявам да си извадя последните тресчици от куршумите, и то пак с помощта на вещата ръка на Ивет!

Цялото това преживяване ми се отрази доста неблагоприятно. Лейтенант Грубер бе достатъчно любезен, за да не го признае, както сториха и Ивет, и Мария, естествено. Но аз си знам, че вече не съм същият. Истината е, че сега аз съм моят брат близнак Рене, току-що дошъл от Нанси, за да поеме ресторанта.

Идеята беше на полковника и номерът май мина.

Хер Флик напълно повярвал на историята, когато Хелга му я разказала.

— Но след като ми тегли един бърз разпит — добави тя.

Полковникът пребледня.

— Че защо те е разпитвал?

— Ами валеше и решихме да си останем вкъщи и да ме поразпита…

С лейтенант Грубер обаче не беше толкова просто. Но то пък с него кога ли е било? На всичко отгоре той командваше отряда за екзекуцията.

— Заповед, нали разбирате! Надявам се, не ме обвинявате?

Уверих го, че не тая към него лоши чувства.

— Вие страхотно приличате на покойния си брат. Дори носите същите красиви пръстени! Но сега, като се вглеждам, май миглите ви са по-дълги от неговите, а ръцете ви — по-артистични.

Лошо ми се пише — хем ерген, хем от Нанси, хем в бизнеса.

А иначе почти всичко си е постарому, с изключение на някои дребни промени. Двамата английски летци се преместиха от спалнята на тъща ми в курника, където вероятно клечат, дегизирани като пуяци. Роже Льоклер се премести от избата в леглото на тъща ми, дегизиран като пълен идиот. На всички дегизировката им стои като втора кожа. Де да можех и аз да се чувствам така уютно в моята!

28 март

Днес беше рожденият ден на полковника. Той не искаше да каже на колко става, макар Ивет да твърди, че в някои отношения се проявявал като забележително млад. Направих му торта. Глазурата беше от гипс, защото капитанът не успя да достави захар за украсата. Свещите обаче бяха истински.

— А сега — неостаряващата церемония по духането на свещите — казах аз. — Във Франция по традиция това се прави с едно-единствено голямо духане.

— Блазе ви, полковник! — унесено каза лейтенант Грубер.

Ивет беше приготвила изненада за полковника в стаята си в 9:00 ч. вечерта. Мария му беше приготвила изненада в стаята си в 8:00 ч. Да ви кажа честно, дощя ми се и аз час по-скоро да имам рожден ден. Само че без изненадата, която Едит беше подготвила — тя съобщи, че ще го изненада със специална песен.

— Жена ви има много таланти, Рене! — отбеляза с писклив глас капитанът, когато Едит свърши.

— За съжаление пеенето не е един от тях! — каза полковникът.

Трябваше да се съглася. Едит не може една нота да изпее вярно!

— Малко шампанско, полковник? — предложих аз.

След преживяното голямо изпитание бях настроен много сърдечно.

— Обаче в чаши за шампанско!

Очите му светнаха, като видя какви чаши носи Мария.

— Естествено! И нека ви разкажа една легенда! Според нея тези чаши били изработени с формата на гърдите на Мария-Антоанета.

— Трябвало е да ползват за модел гърдите на Хелга — пропя капитанът, — тогава щяхме да пием двойно повече!

— Съществува и друга легенда, която разказва откъде са заимствали идеята за корковата тапа на шампанското! — намеси се лейтенант Грубер.

— Стига толкова легенди! — обобщи полковникът досадата на всички ни. — Да се насладим на мига: на виното, на жените…

— И на песните! — възторжено извика Едит.

— Не! — каза полковникът. — Само на виното и на жените!

Колко жалко наистина, че тъкмо когато същинската веселба започна, капитанът и полковникът бяха пленени от комунистическата Съпротива и отведени някъде за разстрел. Обвинени в какво ли? В това, че преди има-няма два дни са заповядали екзекуцията ми.

Трябва да призная, че осъзнавах цялата ирония на ситуацията. Осъзнавах и факта, че може и да не ми се наложи да деля с някого големите бомби на „Грешната Мадона“ от Ван Кломп. Герой ли съм, сантиментален глупак ли съм, но винаги съм си мислил, че те трябва да останат в ръцете на французин.

29 март

Цяла нощ не съм мигнал. Ивет и Мария бяха напълно сломени и, естествено (нали ме обслужват), длъжен бях да ги поутеша. Ивет, както винаги, се тревожеше, че бедната й саката майчица няма да оцелее без колетите с храна и парафин, чиято доставка тя осигуряваше чрез полковника^[10].

Мария пък просто се тревожеше, че няма да успява да задоволява собствения си апетит, и трябва да кажа, че тази сутрин и аз изпитах известна тревога в това отношение.

Закуската беше тъжна работа. Всички бяхме ужасно разстроени поради липсата на масло, наличието на съвсем малко захар и само една чаша кафе, която се почувствах длъжен да изпия лично, за да поддържам духа висок. Започнах да осъзнавам, че за благото на Франция вероятно ще трябва да спасим тези германци.

30 март

Тази вечер Мишел от Съпротивата се появи като фантом от гардероба в задната стая. Няма и два дни, откакто отвлякоха полковника и капитана, и отсъствието им вече се забеляза от всички! По същото време към ресторанта се бил запътил и хер Флик.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям! — каза Мишел. — Гестапо ще разследва изчезването на полковника и ако открие предавателя и книгата с шифъра, всички отиваме на кино.

С характерната си бързина пристъпихме към мигновени действия. Мишел хвърли радиостанцията от прозореца на спалнята на тъща ми в един минаващ отдолу пикап, а през това време аз натъпках книгата с шифъра — лист по лист — в устата на английските летци. Мисля, че те предпочитаха някаква топла храна, но няма как — трябваше да поминат с шифъра.

Флик разпита всички ни много подробно и това въобще не беше забавно, както Хелга постоянно разправя. Лейтенант Грубер страшно се притесняваше Гестапо да не разбере, че в момента на похищението е бил наведен зад бара.

— Вие — излая Флик — видяхте ли лицето на похитителя?

— Ами… обикновено френско момиче — отвърна Грубер със заекване.

— Можете ли да го разпознаете?

— За мен всички момичета са еднакви…

Флик си тръгна, като заповяда десет селяни да бъдат разстреляни на площада, ако полковникът и капитанът не бъдат върнати незабавно. Това вече окончателно реши нещата за мен. Това плюс факта, че дори едно свястно кафе не бях пил на закуска сутринта.

31 март

Хубаво си бях намислил аз да си хвана пътя сам, но снощи най-неочаквано две момичета от Съпротивата ми налетяха, докато извеждах котката навън по нужда. Предположих, че ми се нахвърлят, защото са наясно с репутацията ми, но те само ме придружиха до една изоставена плевня, в която бяха затворени полковникът и капитанът. Компанията им ми беше много приятна — нали бях със завързани очи.

— Вие сте братът на човека, когото разстреляха — каза ми водачката на групата, когато пристигнахме. — На вас се пада честта да застреляте хората, които изнасилиха цяла Франция.

Вярно, тези хора бяха наши врагове, но в глагола „изнасилиха“ имаше известна доза преувеличение. Мария например никога не е давала вид да е изнасилвана — винаги беше съгласна. Как можех сега да обясня на тези храбри, но наивни женици, че при Рене Артоа нещата не стоят така просто? Тяхната война бе поредица от дребни нападенийца, докато голямата картина бе под мой контрол. Или по-точно, щеше да бъде, когато Кралските въздушни сили я доставеха.

И макар всяка фибра у мен да се съпротивляваше, принуден бях да ги излъжа:

— Ще имате ли нещо против да бъда сам в момента на отмъщението?

Още не бях и успял да смъмря полковника заради кашата, в която ни забърка, и бандитките от Съпротивата влязоха обратно. Бяха заловили парашутна пратка на Кралските въздушни сили, чието съдържание ги бе озадачило: две германски униформи, ушити на Еврейската улица в Лондон, и две съвсем еднакви картини от Ван Кломп. Те хвърлиха всичко това в мига, в който отвън се разнесоха изстрели. Мисля, че си изкараха ангелите от страх.

Спасителките ни се оказаха Мишел, Ивет, Мария и Едит, всичките облечени в немски униформи. Жена ми дори бе нахлузила немски ботуши, но цялостната идея бе на Мишел. Явно безгранично бе желанието й да ме прикотка като водач на героичната ни група.

Здрависах се с тях с топли прегръдки според френския обичай (а с Едит — топло ръкостискане) и тръгнах към ресторанта.

Тъкмо дописвах тази страничка от дневника си, а Ивет сипеше комплименти за стила ми, когато ни раздигна някакво здраво чукане отдолу. Полковникът и капитанът бяха дошли да донесат портрета на „Грешната Мадона“ и новината, че са пробутали фалшификата на хер Флик.

1 април

Първи април — Денят на шегата. Но когато рано тази сутрин казах на полковника и капитана, че са дали погрешка на хер Флик оригинала вместо фалшификата, аз въобще не се шегувах.

И когато ми казаха, че ако не върна обратно оригинала, преди да е изпратен на фюрера, ще ме разстрелят, те също не се шегуваха.

Най-сетне усетих, че нещата започват да се нормализират.

2 април

Бяхме с Мария в избата с продуктите и си похапвахме камамбер, когато Мишел от Съпротивата цъфна да ми каже, че днес оня дърт глупак Льоклер, дегизиран като продавач на сирене, щял да донесе новия радиопредавател.

— Той ще носи куфар, пълен със сирене — каза тя, без да повтаря.

— А как ще носи радиостанцията? — попитах аз.

— Той има специална задница.

Почудих се защо в такъв случай ще му трябва и куфар. Почудих се и какво ще правим с толкова много сирене. Единственото решение беше да помоля Едит да устрои една галапрограма с повече нейни кабаретни изпълнения.

Днес за съжаление нямам сила да пиша много-много, защото преди малко жена ми най-неочаквано се появи и прекъсна урока по самоотбрана, който давах на Ивет в задната стая. Единственият начин да я убедя, че наистина обучавам сервитьорките на самозащита, бе да помоля Ивет да демонстрира върху мен как трябва да се отбранява, ако я нападне пиян германски войник. За съжаление тя показа (и то върху мен!), че може да се справя отлично.

3 април

Лоши вести от полковника! Хер Флик от Гестапо щял да натовари „Грешната Мадона с големите бомби“ на влака за Берлин утре по обяд. Хитлер бил заръчал на Химлер да я подхване лично.

— Ето какво ще направим, Рене — каза полковникът. — Довечера по моя заповед ще затворите ресторанта за частно парти в чест на годишнината от подпалването на Райхстага. Хелга ще информира хер Флик за празненството и ще наблегне на факта, че той не е поканен. „Само ще намекна за това — каза ми тя, — и той ще ме заразпитва.“ Това ще събуди у него подозрение и той просто няма да се сдържи и ще дойде. Докато хер Флик се забавлява с момичетата, облечени като хитлеровата младеж, вие ще идете в тайната му квартира и ще размените картините.

Нещо ми подсказваше, че ще стане някакъв фал. Не исках да имам нищо общо с тайната квартира на хер Флик. Да се забъркваш с Гестапо, е изключително опасно!

С присъщото ми благородство предложих вместо това да си остана домакин на тържеството.

Точно в този момент онзи дърт глупак Льоклер домъкна новата радиостанция, скрита в голям куфар със сирене „Едам“. Никога не съм си падал кой знае колко по този вид сирене, а сега съвсем го намразих, когато то проговори с човешки глас преди още да успея да скатая куфара зад бара.

— Слушайте внимателно — каза куфарът, — ще се срещнем зад навеса за дърва в един часа тази нощ.

По-късно от новата книга с шифъра разбрах, че това е заповед да заведа вечерта двамата английски летци на брега. За нещастие лейтенант Грубер също чу гласа от куфара и остана с впечатлението, че го каня на среща, за да споделя с него някои съкровени спомени от детството си в Нанси.

— В такъв случай — до скоро! — каза нежно той.

Ама каква вечер се очертаваше само!

Измъкнах се от тържеството, преди то дори да е започнало. Лейтенант Грубер седеше на пианото и пееше „Отново съм влюбен“. Този романс винаги ме е разчувствал и нищо чудно, че и този път се просълзих.

Запътихме се смело към Шатото. Аз бях облечен в новата униформа на полковника, а Едит носеше униформата на капитана и пак бе нахлузила ботушите.

Сега, като се присетя, съжалявам, че я оставих тя да командва. Сигурен съм, че ако възглавницата, с която опъвах отпред униформата на полковника, не се бе изхлузила надолу към чатала ми, нямаше сега да съм в положението, в което съм — пак в ресторанта, обаче без копието на „Грешната Мадона с големите бомби“ (което оставих в квартирата на хер Флик) и без да съм взел обратно оригинала.

А какво ще си помисли лейтенант Грубер, когато види издутината от възглавницата, щом стигна до навеса за дърва, направо не искам да си мисля!

4 април

Минах на заден ход край навеса за дърва и избегнах срещата. Нямаше друг начин. Лейтенант Грубер, естествено, се разстрои, но после се успокои с някой и друг танц, който извъртя на дансинга.

Празненството явно е имало страшен успех, ако се съди по картинката, която заварих в ресторанта тази сутрин. Зад бара още се въргаляха късите панталонки на момичетата, които бяха облечени в униформите на хитлеровата младеж.

Отвеждането на двамата английски летци до брега, където трябваше да се качат на лодка за вкъщи, не бе чак толкова успешно. Едва когато стигнахме там, Мишел разбра, че единия от тях го хваща морска болест дори когато се качи на лодка в езерото в парка.^[11]

Та като поехме с тях обратно към ресторанта, бях крайно недоволен. Бях прекарал храбрата ни групичка през всички пропускателни пунктове, поемайки страхотен персонален риск. Минахме дегизирани като хитлеровата младеж, а панталонките ми така ми стягаха!…

Ивет поне ме подкрепяте, както винаги

— Рене, имам чувството, че тази вечер си се подмладил с години! — каза тя. — А и гласът ти звучи толкова младежки!

Двойно по-радостен бях обаче от факта, че лейтенант Грубер този път не ме чакаше под навеса за дърва.

12 април

Вече повече от седмица не съм писал нито ред в дневника си. Това е, защото през цялата седмица бизнесът беше на втори план. Бяха ми необходими две ръце и помощ от персонала, за да успея да масажирам изтръпналите си долни крайници и отново да ги върна към живот. Чудя се как с такива впити униформи хитлеровата младеж не е изгубила много повече от своите членове.

Английските летци са скрити в един метох наблизо. За известно време мислех, че май ще се окаже, че и аз съм тръгнал натам.

Тази сутрин открих, че и хер Флик се е сдобил с копие на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. Сега той държи в ръце не две, а шест големи бомби! При това, без да броим Хелга.

13 април

Напоследък тук пада голямо чукане, но то идва от полудялата ми вдовица, която търси завещанието ми в задната стая. Според него всичко, което имам, остава за нея.

Да си чука, колкото си иска — не ми пука. Аз съм го скрил в един тайник зад часовника с кукувицата, където никога няма да го намери!

14 април

Намери го!

Тъкмо пийвахме по едно изискано питие с лейтенант Грубер, когато кукувичката на часовника изкука с прегракнал глас и работата оттече.

— „Аз, Рене Артоа, завещавам цялата си собственост на… — зачете Едит с тържествен глас — скъпата си вярна съпруга, която бе моя утеха и ме изпълваше с радост през щастливите дни на брака ни…“

— Нощите не влизат в сметката — промърморих аз.

— Вижте, и отзад пише нещо! — обади се Ивет.

— „Р. S. На Ивет…“ — засрича Едит. — Това не мога да го разчета! Сякаш ръцете му са треперели!

— Вероятно до това време вече се е бил подхванал — обадих се тихичко аз.

— Не! Ето! Разчетох го! „На Ивет, която се отдаваше цялата, оставям куция диван в хола.“ — Едит повдигна вежди: — Че този диван не е куц?!

— Не е, ако му се подложи книга — каза поучително Ивет.

— „Р. Р. S. — продължи Едит. — На Мария оставям малката билярдна маса, на която и двамата извадихме голям късмет да преживеем безброй щастливи мигове.“

Трябва да призная, че наистина на тази маса го извадих голям.

— Милият Рене — унесено каза лейтенант Грубер, — добър човек беше! Имаше нещо меко и чувствително в него, въпреки че умееше да бъде дистанциран…

— Да, ние сме предпазливо семейство — казах аз.

15 април

Откак ме разстреляха, животът тук върви от зле към по-зле. Днес цял ден вдовицата ми се разполага с цялата ми собственост: разлива най-добрия ми коняк, щипе парите от касата ми… Накратко казано, всичко свято за един французин сега на практика е нейно.

Е, не съвсем всичко, де! Трябва да призная, че голямо удоволствие ми доставя фактът, че и Ивет, и Мария веднага вкараха в употреба нещата, които съм им завещал^[12].

16 април

Усещам, че живея под страхотно напрежение.

Собствената ми вдовица пръска луди пари (от моите, естествено!), опитвайки се да прикотка някой нов ухажор. Фръцка се из Нувийон с една нова шапка, която прилича на убита кокошка, и се мъчи да подмами в капана си собственика на конкурентния ни ресторант. Майката на моята вдовица — тъща ми — налива масло в огъня, като постоянно подхвърля, че неговият бил по-голям от моя. (Да пукна, ако някога пак облека униформа на хитлеровата младеж!) Полковникът, и той съвсем е превъртял. Заплаши, че пак ще ме разстреля, ако не му съобщя имената на цялата група от Съпротивата.

— Но, полковник — казвам, — какви имена?! Те са предимно девойки. Носят шлифери, къси бели чорапки и барети като всички френски девойки и се показват само през нощта.

— Искам да ги спипам! — каза полковникът.

— Аз също! — обади се с писклив глас капитанът.

Трябваше да пусна в действие цялата си изобретателност и няколко стръка прясна целина, за да ги отклоня от това неприятно разпитване.

— И пилотският шлем! — напомни полковникът.

— И пилотският шлем! — уверих го аз^[13].

— И голяма чиния димящи спагети със сос болонезе плюс два метра ластик! — пропя с писклив глас капитанът.

За момент и двамата останахме зяпнали в недоумение.

— Ханс — започна бавно полковникът, — между нас ще си остане. Кажи ми какво точно си намислил?

— Ами, мисля да похапна, докато Мария сменя ластика на наполеонките ми.

17 април

От едно известно време с Хуберт Грубер си ставаме все по-близки. Не съм убеден, че това е за добро, но го правя за Франция.

Днес той ми каза, че хер Флик разполагал с негова компрометираща снимка и което било най-лошо — на снимката Грубер бил с жена!

— Ротният никога няма да ми го прости, Рене — каза той, — пък се и притеснявам, че това може да промени нашите взаимоотношения.

Уверих го, че между нас нищо няма да се промени.

Флик явно ще развее снимката, ако Хуберт разкаже на някого какво е видял в частната квартира на гестаповския офицер неотдавна.

— Флик разполага с три грешни мадони с големи бомби, Рене! Едната е копие, което сам поръчал, другата попаднала в квартирата му по мистериозен начин, а третата е оригиналът. Селянинът, който чистил стаята му, ги разместил и объркал.

— Откъде знаете всичко това? — попитах аз с престорено безразличие.

— Занесоха ме там в един чувал.

— Какъв ужас!

— А, не, даже ми беше приятно. Войничето, което носеше чувала, имаше много широки рамене.

— Но защо?

— Предполагам, защото много спортува.

— Не — казах аз, — защо хер Флик е искал да ви види?

— Ами, разбрал бил, че имам артистични наклонности.

— Че нали той напоследък по цял ден разпитва Хелга? — попитах аз, съвсем объркан.

— Да — отвърна Хуберт, — той само искаше да му кажа коя е оригиналната картина. Установих, че едната наистина е ранен Ван Кломп.

Попитах го как е разбрал това.

— Когато пораснал, подписвал картините си по-нагоре — бе отговорът.

18 април

Полковникът много се спекъл, като научил за посещението на лейтенант Грубер в Главната квартира на Гестапо. Дойде и ме прекъсна, докато правех помен на самия себе си в задната стая. Това всъщност беше единственият начин, по който можех да обясня присъствието на двамата английски летци, които се бяха върнали при нас, дегизирани като монахини, макар да си бях намислил да кажа, че събираме средства за подкрепа на личния ми фонд.

— Рене — подпита полковникът, — да не би лейтенант Грубер да знае нещо?

— Рене винаги внимава да не се изпусне пред него отбеляза Ивет.

— Сестрите монахини ми действат въздигащо — обади се с писклив глас капитанът.

— Е, тогава незабавно трябва да тръгваме, докато не сме оцапали нещо! — каза полковникът.

19 април

Едит очевидно си прави реклама наляво и надясно. Обаче явно не пред германците. Иначе те досега вече да са влезли в капана й.

— Толкова се гордея с нея! — възкликна тъща ми. — Мъжете й се лепят като мухи!

— Сигурно ходи без шапка! — пошегувах се аз.

Шегувам се аз, обаче зад усмихнатото ми лице се крие един угрижен герой от Съпротивата. Не ме плаши Гестапо. Не ме плашат и германците, които могат да ме разстрелят отново. Но моята вдовица… тя прави живота ми черен! Парите ми просто изтичат през пръстите й. И знаете ли кое ме безпокои най-много? Може да се наложи да се оженя за тази дърта кукумявка отново, само и само да си върна собствения ресторант!

Надеждата ми е единствено в Мишел от Съпротивата. Тя ще дойде пак тук съвсем скоро, за да отведе английските летци. Чувствам, че все повече и повече й се възхищавам, особено след като съм я виждал в акция. Чудя се дали ще се навие да

с мен. Сигурно. Но вероятно без да повтаря^[14].

20 април

Коленете на Мария омекват, когато Рене й показва къде крие своя експлозив.

Хелга ми каза, че снощи в кабинета на полковника хер Флик разтворил полите на шлифера си пред нея и й показал нещо огромно: грамаден салам с малка свастика в единия край. Вътре, обяснил й той, бил скрит оригиналът на „Грешната Мадона“ от Ван Кломп, който той искал аз да скрия в кухнята си. Показал й и друг салам със скрит в него фалшификат, който полковникът трябвало да изпрати на фюрера в Берлин. Третата картина му се сторила толкова гореща, че направо я хвърлил в пещта. То напоследък май всичко страшно се е разгорещило. Сега, нали се подвизавам като ерген, Ивет и Мария постоянно искат

с мен

експлозив, скрити в стаята с метлите. На всичко отгоре и Хуберт Грубер ми подари една малка глезотийка — „нежен полъх от Париж“, както сам се изрази. Шишенце одеколон за след бръснене — много на мода сред офицерите от танковата дивизия — с аромат на момини сълзи и лек привкус на дизелово гориво.

21 април

Хелга е измислила толкова дързък план, че едва ли някой друг, освен мен би го изпълнил. Без, естествено, хер Флик да знае, ще изпратим на фюрера един обикновен салам — без никаква картина в него. На другия салам — с фалшификата — ще сложим една фалшива свастика и ще го закачим в кухнята. Истинския салам с истинската картина в него и с истинската свастика ще скрием в мазето, за да го продадем след войната.

Този, обикновения салам, ще го мариновам и ще го натоварим на влака за Берлин. После ще пусна мухата на моите колеги, герои от Съпротивата, че влакът превозва важна военна техника, и те ще го взривят.

Ясно е, че ако не свърша цялата тази работа, ще ме разстрелят.

Е, все пак това поне за известно време ще ми спести необходимостта да ухажвам Едит. Поне за двайсет и двете и половина минути, през които трябва да обработвам салама.

22 април

Льоклер, фалшификаторът, пристигна снощи дегизиран като обикновен селски идиот. Поздравих го за най-убедителната му роля до момента.

— Трябва да се явите в обора на фермера Клод в един тази нощ — каза той.

За щастие каза го само веднъж, защото оборският тор, който беше част от неговата дегизировка, вонеше непоносимо и аз се отдръпнах.

Льоклер (защото това е той) доставя салама.

— Никакви такива — изрепчих се аз.

Неизвестно защо, Едит, която слухтеше какво си говорим, реши, че аз, който вече веднъж бях умирал за Франция, съм страхопъзльо. А за страхопъзльо тя нямало да се омъжи!

Бяхме във фермата на Клод в без петнайсет. Летците вече бяха в обора и чакаха да ги издоят — те бяха дегизирани като бутафорна крава. Аз пък, дегизиран като берач на гъби, трябваше да преведа тях плюс още пет крави през силно охранявания от германците път. Зад мен вървеше Едит с пистолет в ръка.

Това определено не беше щастливата ми нощ. Самолетът пристигна навреме, но не кацна. Вместо това пусна два парашута. Към единия беше прикрепен войнишки пакет за бягство за двамата летци: с другия пристигна още един британски идиот, който говори френски толкова, колкото и вдовицата ми може да готви.

После една от кравите също пусна нещо, само че върху крака ми.

След голямо съсредоточаване и малко помощ от страна на Ивет разбрах, че новият ми казвал, че името му е Крабтрий и че бил офицер от тайното разузнаване и затова бил облечен като жандарм. Ако се съди по изпълненията му дотук, интелигентността му наистина е някаква дълбока тайна.

Преди да откарам бутафорната крава обратно в обора на Клод, набързо нахвърлях на Мишел смелия си план за взривяване на влака за Берлин. И не за пръв път, откакто съм поел командването, тя ме помоли да слушам много внимателно.

— Не — отряза ме тя.

И не за пръв път имах чувството, че пак ще трябва да се оправям сам.

24 април

Тази вечер — на шега, наистина — се озовах в купола на малкия танк на лейтенант Грубер, а капитанът съвсем не на шега го подкара.

Планът ни беше много прост. Трябваше да спрем до жп линията, да изстреляме по вагона с мунициите на берлинския експрес един от 22-милиметровите снаряди на лейтенанта (и така да взривим и влака, и салама за Хитлер) и да успеем да се върнем в ресторанта, преди лейтенантът и полковникът да са приключили с вечерята си. Това беше планът на Хелга. Започвам да мисля, че у нея има нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

Не мога да твърдя, че операцията беше съвсем успешна. Когато тръгнахме за вкъщи половин час по-късно, бяхме взривили един семафор, блъснахме колата на полковника и някъде по пътя изгубихме одеколона и дамското бельо от жабката на лейтенанта. За жалост и влакът, и саламът останаха невредими.

Лейтенант Грубер се перчи с малкия си танк.

Още половин час по-късно Съпротивата откри по нас огън, провалихме плана на Мишел за взривяване на камион с муниции и видяхме как Ото Флик взриви, без да иска, собствената си служебна кола.

— А най-лошото е — проплака лейтенант Грубер, — че танкчето ми е олющено, а гумите му са целите в кал!

25 април

Тази сутрин полковникът и капитанът бяха много милинки, като минаха през ресторанта на път за Швейцария. Не им се чакало да видят как ще реагира фюрерът, когато получи празния салам като подарък.

Трябва много да ти е натопорчено, за да предприемеш такова пътуване. Те бяха облечени като французи и бяха взели със себе си седмичните заплати на гарнизона, както и оригинала на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. За миг ми се прищя да тръгна с тях.

Пиехме по един последен коняк преди тръгване, когато в ресторанта влезе онзи пълен идиот Крабтрий.

— Добрютро — поздрави той. — Идвам с хубав новост.

— Добрютро — отвърнах аз, — обаче, с каквото и ново да дойдеш, все тая! А сега хайде, изчезвай!

— Влакът, койт воз салама, е нагъзен от Кралските въздухни сили.

— Нагъзен ли? — учудих се аз.

— Нагъзен от Кралските въздушни сили? — наостри уши лейтенант Грубер, който за миг бе забравил за нанесените по танка му щети.

— Май иска да каже „обгазен“ — внимателно се обадих аз, опитвайки се колкото може по-малко да разочаровам Грубер.

— Да, с един велик изтряс! — уточни Крабтрий.

— За бомба говори, Хуберт, за бомба — казах аз.

— Ау, колко лошо! — грейна в усмивка полковникът. — Ханс, Рене, мисля, че това трябва да се полее!

26 април

Моята вдовица продължава да се облича като панаирджийка и да се кипри на градския площад в търсене на ухажори. Това започва да ме тревожи. Е, те би трябвало да се тревожат много повече от мен, но от тази мисъл не ми става по-леко.

По-добре ми става единствено от Ивет, която истински ме облекчава. Днес следобед я вкарах в задната стая

куция диван.

За жалост оказах се по-изтощен (от изпълненията си предишната нощ!), отколкото осъзнавах, така че завещанието си

оставих на нея.^[15]

В този момент Мишел от Съпротивата и онзи идиот Крабтрий се вмъкнаха при нас през прозореца.

— Пакетът за бягство, който този агент донесе, се скъсал при падането. Трябва да ми помогнеш да го оправим — каза Мишел.

— Да го оправим? — почудих се аз. — Че какво разбирам аз от войнишки пакет?

— Ами, пакетът представлява един копринен балон. Като се напълни с газ, той ще вдигне кошницата с английските летци и при благоприятен попътен вятър те ще успеят да пресекат Ламанша.

— Щом ви трябва толкова много газ, защо с летците не пуснете и тъща ми? — от тази шегичка някак изведнъж ми стана леко и се развеселих.

— Но платът е разкъсан и за някои места ще ни трябват кръпки — продължи сериозно Мишел.

— Трябва да претръшкате вашите женки и да им свиете кюлотите — изцепи се Крабтрий.

За миг си помислих, че той май не е чак толкова тъп, колкото изглежда.

— Иска да каже „да претършувате“ — поясни Мишел.

— Още по-добре! — казах аз.

Можехме да започнем с Ивет. Тя сигурно доброволно щеше да ми даде един чифт (който да си остане за мен). И даже още един — за Франция.

Реших тутакси да пристъпя към изпълнение на задачата.

27 април

Нувийон е свидетел на такива патриотични изпълнения, от които сърцето на всеки французин може да се пръсне от гордост. Всички девойки от Съпротивата с радост пожертваха кюлотите си и, както успях да забележа, без никакво колебание.

28 април

Ивет, стимулирана от примера на другарките си, даде вече всичко, което имаше. Аз съм напълно задоволен. Какво повече да кажа!

29 април

Тъкмо ще си помисля, че нещата ми започват да се подреждат, и Едит ще се намеси и всичко ще развали!

Днес например я заварих в ресторанта да се кипри пред някакъв ухажор, който се държеше с нея много фамилиарно.

— Мосю Алфонс е дошъл да ми предложи женитба и да поиска ръката ми — заглезоти се тя.

— Че какво може да предложи един стар погребален агент? — учудих се аз.

При тези думи той извади някакъв списък.

— Както вероятно знаете, аз имам своя собствена погребална агенция. И откакто войната започна, бизнесът ми върви доста добре. Имам две катафалки и четири коня. Имам на склад двадесет и шест готови ковчега. Разполагам със седемдесет и два метра рендосани дъбови дъски, складиран бряст и чам, двадесет и шест мраморни ангела за надгробни плочи, дванадесет циментови херувимчета, петдесет кила дръжки за ковчези най-фина изработка и двадесет и шест литра балсамираща течност.

— О, Рене — възкликна Мария и наля на мосю Алфонс още един коняк, — виж го колко е романтичен!!!

Добре де, не разбирам само защо трябва да идва в моя ресторант, за да се натряска като кирка?

— Забравих да спомена, че имам и една по-малка катафалка с една малка кобилка…

— Много удобно за пазар — прекъснах го аз.

— Живея в луксозно жилище над моргата и един ден възнамерявам да си направя собствен крематориум.

— Е, Едит — казах аз, — ако случайно неочаквано хвърлиш топа през нощта, поне няма да се налага да се местиш.

Онова, което не казах, бе, че каквото е имало да взимаме от живота, ние вече си го бяхме взели в първите дни от брака си, а на мосю Алфонс му оставаше единствено да се изпружи на каменния одър и да склопи очи завинаги.

30 април

Трябва да призная, че погребалният агент ни остави много материал за размисъл, както и облак от миризма на балсамираща течност. Хванах се, че си мисля за одеколона на Хуберт Грубер. Е, не чак толкова…

Хванах се също да се чудя дали да преглътна предложението на Едит да остана барман, когато тя се омъжи за мосю Алфонс, и да си затрая. Реших да ида и да се посъветвам с Ивет.

1 май

Цялата задна стая е пълна с копринени кюлоти. Такава гледка не бях виждал, откакто „Нувийон рейнджърс“ идваха да празнуват в ресторанта спечелването на купата през 1938 г. Спомням си, че тогава капитанът им ми каза, че никога преди не са имали такъв голям успех.

Ивет, Мария и Мишел от Съпротивата са се хванали здраво на работа и съшиват всичко, за да оправят балона.

Онзи стар глупак Льоклер, фалшификаторът, продължава с тъпите си номера. Днес следобед се появи с чифт кюлоти, толкова големи, че само от тях можеше да се ушие нов балон.

— Те са спомен от най-щастливия един час в живота ми! — каза той.

Ще призная, че бях изненадан. Като ги гледах, бих казал, че са спомен от преживяване, траяло поне час и половина…

За съжаление някой от групата май се бе престарал с изпълнението на задачата. Хелга се оплакала на полковника и което е още по-лошо — на Гестапо, че в градината някой й изул гащите, без тя въобще да разбере. Онези, червеничките, с малките свастики по ръбовете. Не че съм ги виждал — просто съм чувал, че тя ходи с такова бельо.

Полковникът бе изпратен в ресторанта да издири виновника. Бях сгащен натясно. Имаше само един начин да се отърва. И го направих за Франция.

— Полковник — казах аз, — работата е проста. Необходима ни е коприна, а тя, както знаете, е дефицит във военно време. Коприната ни трябва, за да ушием сватбена рокля.

— Сватбена рокля ли? — учуди се той. — Много романтично! И кой ще се жени?

— Аз — казах. — Ще се женя за Едит.

Не се мина, естествено, без сълзи, защото моментът си беше много вълнуващ. Лейтенант Грубер го прие особено тежко. Така го приеха и Ивет и Мария.

Мъчно ми е да го кажа, но мосю Алфонс го понесе най-тежко.

— Мосю — каза той хладно, — вие ме унижихте. Вие ме наскърбихте. Искам удовлетворение.

— Навярно няма да го получите, ако предложа пилотски шлем и ръчен миксер? — попитах аз с надежда.

В отговор той ме плесна през лицето с ръкавицата си и ми подаде визитната си картичка. „Бързо и стилно“, пишеше на нея.

Имах гадното усещане, че този човек само се чуди как да си отвори работа.

2 май

По-голямата част от изминалото денонощие прекарах скрит в курника и трябва да си призная, че вече малко започвам да се чувствам като пуяк. В главата ми постоянно се върти мисълта, колко нелепо би било един герой от Съпротивата да се прости с живота си, покосен от куршума на някакъв дърт погребален агент. При това тази година вече веднъж съм разстрелван.

Сега разбирам, че въпреки почти непрекъснатите ми героични изпълнения в името на родината аз съм човек, който дълбоко ненавижда насилието.

Петелът тъкмо бе започнал да ми хвърля много странни погледи, и отвън се чуха стъпки.

— Рене, аз съм Ивет! Можеш да се покажеш!

При други условия бих го сторил веднага, но сега не исках петелът да си помисли нещо.

— Какво има? — попитах аз.

— Лейтенант Грубер пое ръкавицата на мосю Алфонс от твое име. Той спаси репутацията ти, защото всички вече твърдяха, че си имал жълто по гащите.

Е, как няма да твърдят, викам си, нали цяла нощ съм клечал в полога върху половин дузина яйца.

Върнах се в ресторанта тъкмо когато Едит казваше на полковника, капитана и лейтенант Грубер:

— Безкрайно съм ви благодарна, задето спасихте честта на бъдещия ми съпруг, който офейка през прозореца на килера, когато онези хора дойдоха.

— Сигурен съм, че Рене не би се изнизал като страхливец — обади се Хуберт. — Той положително ще има някакво обяснение.

— Естествено, че ще има! — намеси се и полковникът.

А обяснение аз наистина имах, макар да не беше от най-добрите ми.

— Опитах се да ви хвана едно зайче за вечеря, полковник — казах аз.

— Спокойно, Рене — каза той окуражително, — не всичко е изгубено. Лейтенант Грубер прие предизвикателството от ваше име.

— Значи лейтенант Грубер ще се дуелира с погребалния вместо мен? — попитах.

За жалост — не. Хуберт щял да ми бъде секундант и да стои зад мен, без, както той се изрази, нито за миг да се отлепя от гърба ми.

Едит пък вече продаваше билети за места на по-преден ред и се тревожеше как ще сколаса с обслужването.

3 май

Днес Хуберт Грубер трябваше да се срещне от мое име с мосю Алфонс и да уточни с него времето и мястото на дуела. Аз предложих Южна Америка и не тази, а следващата Коледа.

Едит предложи утре на разсъмване.

Така и остана — утре на разсъмване.

Щастлив съм да кажа, че полковникът веднага предложи план, с който шансът ми да оцелея рязко се увеличи. Утре сутрин заедно с капитана той ще изведе войниците на маневри и с един 12-килограмов снаряд ще отнесат главата на погребалния. Така че май ще ме бъде, стига да не сложат капитана да стреля.

Не за пръв път си мисля, че войната оправдава какви ли не интимни връзки… Редно или не, щом ти се иска и имаш настроение — какво пък? Сега, докато търся здрав капак от кофа за въглища, който да си сложа като щит пред гърдите под ризата — ей тъй, за в случай че стане напечено, — се чувствам много по-спокоен с германската армия зад гърба си. Стига само това да не включва лейтенант Грубер!

Ивет много ме „успокои“, като ми каза, че мосю Алфонс бил страхотен стрелец и че едната от сачмите му веднъж уцелила карта за игра от двадесет крачки разстояние. Интересно тогава дали без една сачма нещо не му куца?!

Единствената добра новина тази вечер беше, че балонът е почти готов и английските летци ще си тръгнат много скоро. Вече съвсем са ми опънали нервите. Този пълен идиот Крабтрий ги е облякъл като полицаи и им е провел бърз езиков „кур по френски“, както той го нарича. Имам неприятното усещане, че ако всички полицаи са като Крабтрий, всеки момент ще започнат масови арести.

Малко по-късно вечерта ми се случи голяма неприятност. Едит цъфна тъкмо когато пошляпвах с възпитателна цел Мария в килерчето под стълбите. Наложи се да й обяснявам, че не ми се ще да оправям Мария пред клиентите.

5 май

Сега ще бъда съвсем откровен. Вчерашният ден не беше никакво удоволствие дори за герой от Съпротивата като мен. Едит ми вдигна кръвното рано-рано. Ако я видите в първите часове на деня, мисля, че ще се сетите за какво става дума.

— Стига, де, Рене — започна тя, когато й казах, че смятам още малко да се поизлежавам, — ти така и за собственото си погребение ще закъснееш!

— Няма, ако и в него е замесен този твой погребален агент! — изрепчих й се смело аз.

Звъннах на мосю Алфонс в пет и половина — просто така, да видя дали не е склонен нещо да се спазарим. Не бях сигурен дали той е напълно наясно с моята репутация на герой. Каза, че бил наясно и че, да, бил склонен да сключи сделка — щял да ме погребе по намалена тарифа.

И тъй, цъфнах аз в седем сутринта — гръб до гръб с погребалния, с пистолет в ръка и с капак от кофа за въглища между гърдите ми и вечността. Докато оглеждах публиката, която Едит така хитро бе насъбрала, с възхищение отбелязах колко добре са се покрили войниците на полковника — нито един не се виждаше наоколо!

Лейтенант Грубер прави всичко възможно да развесели един възрастен човек.

— Преди да започна да броя, Рене — подхвана лейтенант Грубер, — трябва да ви съобщя, че полковникът и капитанът са били арестувани от Гестапо по обвинение, че са изпратили на фюрера празен салам. Очевидно експерти са събрали остатъците от взривения влак за Берлин, слепили са ги и не са открили нито „Грешната Мадона“, нито някоя от големите й бомби.

— А какво ще стане с маневрите? — попитах аз, леко притеснен.

— Маневрите, естествено, се отлагат. Но вие не се тревожете, приятелю! Аз съм зад вас!

В такъв случай, викам си, не ми остава нищо друго, освен да търтя да бягам. Длъжен съм в името на Франция да остана жив и да продължавам да се боря за нея.

Та ето защо пиша тези редове, скрит в една копа сено, която се намира доста далеч от мястото на вчерашните горещи събития. Смятам, че извадих голям късмет не само задето си бях сложил капака от кофа за въглища под ризата, но и задето бях взел със себе си и теб, скъпи Дневнико, натъпкан в задния ми джоб! И въпреки че бягах на зигзаг през гората, мосю Алфонс успя да ми направи една дупка от около седемдесет и пет крачки разстояние. Сетих се за предупреждението на Ивет. Я го гледай ти този погребален! Уж дребен, уж такъв невзрачен, ама сачмите му явно си ги бива!

Мишел от Съпротивата избра същата копа сено за тайна среща, на която да обсъдим какъв курс да поемем по-нататък. Предложих да поемем към Швейцария.

И макар предложението ми да е добре аргументирано — не се прие. Прекалено голяма нужда имат от мен тук, на предната линия.

— Ти си най-важното звено в плана за бягството на английските летци! Балонът им е готов и всеки момент се очаква да задуха попътен вятър. Нужен си ни, за да ги отведеш до мястото на срещата.

— С тези дрехи съм малко подозрителен!

Все още съм с цилиндъра и капака от кофата за въглища, както бях на дуела!

— Виж какво, сваляй дрехите!

— Съпротивата не си поплюва, а? — подхвърлих. — Аз обаче съм малко старомоден в тези неща. Не може ли преди това да се поцелуваме малко, да се погушкаме…

Сигурно съм я засрамил, защото изведнъж тя реши да се престори, че уж имала нещо друго предвид.

— Не, съблечи се, за да си сложиш дегизировъчното облекло.

Спирам да пиша, за да си го сложа.

6 май

Върнах се в ресторанта, ескортиран от три девойки от Съпротивата. Дегизировката ми беше доста смела и рискована предвид цялата ситуация: шлифер, баретка, перука, блузка, пола и къси бели чорапки. Сега ще разберете защо повече няма да ме чуете да правя това признание. Мосю Алфонс в момента не представляваше заплаха и не беше никакъв проблем. Обаче лейтенант Грубер определено беше.

Неизвестно как, той ме позна още щом ме зърна!

— Тези крака ще ги разпозная, където и да ги видя, Рене! — каза той с онази негова усмивчица. — Но не се притеснявайте! Ще запазя тайната ви!

— Боя се, че не разбирате… — казах аз.

— Разбирам, разбирам, скъпи ми Рене! Имах един чичо със същите наклонности. В последния ден от всеки карнавал той се обличаше като скромна девойка.

— Предполагам, че ме смятате за страхливец — казах.

— Напротив — отвърна той, — смятам, че се изисква голям кураж, за да се покажеш пред всички, облечен така!

Беше стигнало до мен, че хер Флик подозирал, че имам пръст в прекарването на фюрера с „Грешната Мадона“, така че, когато двама гестаповски офицери се промъкнаха тихомълком в ресторанта, не ми оставаше нищо друго, освен да приема поканата на Хуберт Грубер за танц.

— Спокойно, Рене — каза той, — ще ви врътна два-три пъти, а после ще ви вкарам в малкия си танк и ще ви заведа у нас, докато всичко утихне.

И той отиде да загрее. Аз пък се оттеглих в задната стая да оправя полата си и там ме лъхна познатата миризма на разтвор за балсамиране.

— Мосю Алфонс — казах бодро аз, — каква приятна изненада! Предполагам, че се питате защо не ви застрелях между очите…

— Глупости, драги ми Артоа — възкликна той. — Мишел от Съпротивата ми обясни всичко! Пчела в крачола наистина може да разконцентрира и най-храбрия мъж в цяла Франция! Водач на групата за бягства… Простете, нямах и представа! Позволете да целуна подгъва на полата ви!

Скришом потърсих с поглед Мишел, но тя бе изчезнала като фантом към тоалетната, затова с неголямо удоволствие приех израза на заслуженото уважение към моята персона.

— Само кажете какво — прегърна ме погребалният — и аз ще ви последвам навсякъде! Vive la France^[16]!

— Vive De Gaulle^[17]! — извиках аз.

— Кой?

— Дьо Гол. Оня, високият, с големия клюн.

Щом погребалният си замина, веднага слязох тук, в избата, за да напиша една-две странички в дневника си. Аз…

13 май

Хелга влетя при мен.

— Бързо — каза тя, измъчват полковника и капитана в подземието на хер Флик! Трябва да им помогнем, преди да е станало късно!

— Не мога да дойда така — казах аз, — облечен съм като девойка!

— Германската армия не се интересува какво правите в свободното си време! Да видите само как полковникът си скубе косите!

— Той няма много за скубане! — отвърнах аз. — Пък и малкото коса, която му е останала, ще окапе от честото слагане на онзи пилотски шлем!

Още не бяхме тръгнали към зандана на Главната квартира на Гестапо, когато при нас влезе Енгелберт фон Смолхаузен — верен приятел и колега на хер Флик. Той ме подбра към ареста толкова набързо, че замалко да пропусна да си взема дамската чантичка.

Ще се опитам да спусна завесата на забравата над ужасната седмица, която последва в ареста. Таванът на зандана се смъкваше все по-ниско над нас при подаден от хер Флик знак и вече застрашаваше да ни смачка. Стояхме там безпомощни и беззащитни и го гледахме как се забавлява с инструмента си. Полковникът и капитанът глътнаха хапчетата си с отрова, но те явно бяха менте и не им подействаха. На мен цялото ми червило се размаза от целувки с момичетата, които бяха дошли да се сбогуваме.

В най-напечения момент ни освободи не някой друг, а човекът, който бе поръчал предишната ми екзекуция — самият генерал Фон Клинкерхофен, чието мнение за Гестапо очевидно съвпада с моето и не е кой знае колко високо. В пристъп на ярост той простреля катинара на вратата на килията ни и я отвори.

— Нямате право! — развика се Флик. — Знаете ли, че на мен кръстник ми е Хайнрих Химлер?!

На Клинкерхофен явно не му пукаше.

— Моята балдъза пък е любовница на Херман Гьоринг! — отвърна той — Тя е онази, дето носи бельо от шамоа!

Колкото и да ми бе приятно да слушам тази размяна на реплики, усетих, че е време да изчезваме.

— Моля, дамите са с предимство! — казах и се втурнах пред полковника и капитана.

14 май

Генерал фон Клинкерхофен нареди маневрите на полковника да бъдат подновени.

Градът е заобиколен от немски войници. Въведоха и полицейски час — задъхано съобщи Ивет.

Предложих й едно тихо прекарване вкъщи.

Мишел обаче бе намислила друго. Тя само си търси повод да дойде в ресторанта.

След оня епизод в копата сено имам неприятното усещане, че чувствата й към мен не са просто чувства на невинна девойка към герой от Съпротивата.

Та днес следобед изведнъж се оказах дегизиран като погребален агент и докато се усетя, вече прекарвах тайно двамата английски летци в една от катафалките на мосю Алфонс. Най-сетне беше излязъл попътен вятър за към Англия.

Погребалният ги говореше едни, дето на всички, които хранят към мен дълбок респект, им е ясно как ме притесниха:

— Не мога да ви опиша каква чест е за мен да ви помагам, мосю Рене! На вас, най-храбрия мъж във Франция, който току-що се размина със смъртта в гестаповските зандани и без да се страхува за собствения си живот, дори и в момента помага на английските летци да избягат!

— Може ли това да ми го напишете на хартия? — попитах аз.

— Това само ти можеш да си го напишеш! — озъби се, необяснимо защо, Едит. — Това не е твой план, а план на Мишел. Ако чакахме на теб, ти още щеше да си си в леглото!

— Естествено — каза мосю Алфонс, — той и като любовник е не по-малка легенда!

— Много сте любезен — казах аз.

— Любезен, я… — подхвана Едит.

Генерал фон Клинкерхофен обаче я прекъсна, като спря кортежа и повдигна капака на един от трите ковчега, за да провери дали наистина бяхме тръгнали на погребение. За щастие той отвори ковчега, в който лежеше тъща ми (бяхме взели и нея, защото нямаше на кого да я оставим). Един поглед му бе достатъчен. Пребледнял и с трепереща ръка, той ни даде знак да продължаваме.

Летците напълниха балона с въздух и се понесоха в спускащия се мрак.

— Thanks awfully for having us! — извикаха те, каквото и да означаваше това на техния език.

Почти ми стана мъчно, че си тръгват.

15 май

Какво ти мъчно! Те се върнаха!

Вятърът се обърнал и един изстрел от пистолета на Фон Клинкерхофен бил достатъчен да накара тези идиоти да спрат горелката, за да не ги виждат в тъмното. И така те пробиха покрива на ресторанта и паднаха в спалнята на тъща ми рано тази сутрин, тъкмо в момента, когато вадехме дъртата кукумявка от ковчега й, за да я върнем в леглото.

Сега таванът на спалнята й зее и течението е още по-голямо от преди.

16 май

Генерал Фон Клинкерхофен пое командването на всички войскови части в и около Нувийон. Моите героични изяви на боец от Съпротивата очевидно отлагат победния марш на фюрера с няколко месеца и това тревожи върховното командване.

На полковника също му се стъжни. Генералът му каза, че разузнаването му куца, и което е още по-лошо — нареди му да започне да ухажва Едит, с цел да пооправи положението.

Трябва да си призная, че не схванах веднага каква е идеята, но капитан Гееринг ме светна, че според Фон Клинкерхофен от любовните връзки с местните момичета се извличали добри дивиденти.

— Че ние това сме го пробвали — каза полковникът.

— И то много пъти — добави с писклив глас капитанът.

— Е, и научихте ли нещо ново? — попита генералът.

— Едно-две неща — признаха си те, но това не било достатъчно: имало още какво да се учи.

18 май

Ханс изглеждаше доста сдухан, когато влезе в ресторанта за едно бързо, както обикновено.

— Лош ден в службата ли, капитане? — попитах, докато слагах пред него гарафа с най-доброто ни наливно вино.

— Направо ще полудея. Пак имаме попълнение от новобранци — хабер си нямат от команди и дисциплина! Даваш им команда „Мирно!“, а те стоят свободно; даваш им команда „Свободно!“, а те напускат строя. Абсолютни мърдѝ.

— Някакви неприятности ли имаме? — попита лейтенант Грубер и придърпа стола си.

— Полковникът — казах, — той имал неприятности с новобранците.

— О?!

— Да, все повече се отпускали.

— Защо не въведе колосване на облеклото?

— Опита — каза Ханс, — но нищо не се получи. Сега генерал Фон Клинкерхофен му казал, че ги иска железни: да им сложел шини, ако трябва. Полковникът е много притеснен.

— Е, как не! Мога да го насоча към един мой приятел дизайнер от Берлин, колега от времето, когато аранжирахме витрини…

23 май

Откъм работа тази седмица е доста спокойна, затова днес сутринта реших да прекарам известно време на билярдната маса с Ивет. Когато обаче влязох в салона за игри и забавления, останах доста изненадан, защото Ивет беше започнала без мен.

— Реших малко да се поупражнявам, Рене — каза тя. — Виж сега тази поза: подпирам се на мекото и лягам на цялата маса!

За пореден път установих, че едва ли мога да науча Ивет на нещо ново.

Тъкмо започнахме, и в салона влязоха Едит и Мишел. Те казаха, че колегите ми, герои от Съпротивата, не можели да действат под управлението на такъв злодей като генерал Фон Клинкерхофен, не желаели повече да изпълняват тираничните му заповеди и затуй той трябвало да бъде убит.

Едит вече беше измислила план.

— Рене, ти ще отидеш да му занесеш храна, а около кръста си ще вържеш пръчки динамит. Когато се приближиш, ще запалиш фитила и — буф! — ще го ликвидираш, а теб ще те погребем с почести като велик герой от Съпротивата.

— Преди това обаче ще трябва да ме изстържете от стените! — неуместно се пошегувах аз.

Така или иначе аз също имах план. Той се състоеше единствено в това да проверя дали пътят за бягство към Швейцария е сигурен.

24 май

Хер Флик и Хелга също имат план. Снощи, докато двамата се забавляваха в задната стая, аз бях долепил ухо до ключалката на вратата и ги чух. Това го правя много често — професионален навик, нали разбирате: длъжен съм да проверя дали клиентите ми са доволни, без при това да им се натрапвам или да им досаждам.

В случая обаче те не хвалеха кухнята на ресторанта. Те замисляха покушение над Фон Клинкерхофен посредством отровна стреличка, издухана от цигаре.

— Сега вече наистина ще го оправят — казах аз на Мария. — Пфуут! — и край! С едно цигаре!

Тя хвърли поглед към лейтенант Грубер, който нежно галеше клавишите на пианото в другия край на ресторанта.

— Жалко, а толкова хубаво свири!… — въздъхна тъжно тя.

Тъкмо се канех да й обясня, че бърка, когато в ресторанта влезе полковникът. Той не беше идвал тук, откакто Фон Клинкерхофен му нареди да подхване флирт с жена ми. Сега най-сетне полковникът бе намерил решение на проблема. Даже две.

Първото решение беше флирта да подхване капитанът.

— В целия свят няма да се намери друга такава певица като вас! — поде с тънък гласец капитанът веднага щом Едит приключи с номера си.

Тя възнагради неговата галантност с целувка, от която очилата му се изпотиха.

— О, капитане — възкликна тя, когато той ги свали, за да ги почисти, — без очила сте още по-привлекателен!

— Вие също! — отвърна той.

Второто решение беше да се убие генералът, когото хората явно мразеха дори повече, отколкото си бях представял. Капитанът трябваше да отрови генерала е хапче, пуснато в чаша с вино, по време на предстоящото празненство в Шатото в чест на рождения ден на кайзера.

25 май

Положението отново стана доста комплицирано.

Карстеърс и Феърфакс се опитват да си спомнят телефонния номер на централата на Уимбълдън.

Двамата английски летци някак си се свързали по радиото с Уимбълдън и сега тръпна каква сметка за разговори ще трябва да плащам. Едит пък трябва да направи шоколадово гато^[18] за Шатото и да го напълни с динамит. Фитилът ще бъде скрит в една свещичка с малка висулка отстрани, подобна на ръчичка и бодната в тортата. Макар че според мен и самата торта (приготвена от жена ми!) ще свърши добра работа.

На фона на това празненство подпалването на Райхстага ще изглежда като тиха вечер с тъща ми. Имам неприятното усещане, че от всичко това бизнесът ми ще пострада.

26 май

Сега вече със сигурност знам, че бизнесът ми ще пострада.

Хер Флик от Гестапо се е разпоредил празненството да се състои в моя ресторант. И всичко живо вече е поканено на купона утре вечер тук.

27 май

Не можех да се примиря с мисълта, че невинни герои от Съпротивата могат да бъдат убити в собствения ми ресторант. Трябваше да направя нещо.

На купона Фон Клинкерхофен взе цигарето на Хелга, преди тя да е успяла да го използва срещу него, в резултат на което отровната стреличка порази носа на хер Флик. После трябваше да обезвредя отровното „търкалце“ в чашата с винце и „свещичката с ръчичката“ от гатото за Шатото.

След като подмених хапчето с отровата (което капитанът беше подготвил за генерала) с таблетка аспирин, заплахата над всички ни все още не се беше разсеяла. Генералът запали „свещичката с ръчичката“, така че единственото, което можех да направя, бе да лисна върху шоколадовото гато кофа с вода.

Генералът обаче изпадна в истинска ярост, когато върху тортата изсипах и кофа с пясък.

— Глупак такъв — разкрещя се той, — с това трябваше да отпразнуваме рождения ден на кайзера!

— Моите уважения, генерале — отвърнах бързо, — но аз пък възнамерявах да отбележим едновременно с това и героичната му кончина, и погребението на тленните му останки!

31 май

Тази война започва вече да взима своята дан.

Преди три дни Le Cafe Rene едва не се превърна в петзвездна дупка в земята насред градския площад и от това нервите ми все още имат нужда от продължително успокояване.

Тази сутрин взех релаксираща вана, а Ивет с две кани гореща вода, както винаги кипяща от желание да ме обслужи, попита дали съм готов да ме поеме. Аз, естествено, бях.

Ивет обслужва Рене.

— Извинявай, че толкова се забавих, Рене — каза тя. — Старата кофа е в окаяно състояние!

— Чудя се защо въобще се ожених за нея — отвърнах аз.

Тъкмо ме бе подхванала за втори път, когато на прозорчето на банята се почука. Беше Мишел.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям — започна тя, — защото вися на един прогнил улук. Имам план как да се отървем от английските летци…

За голямо нейно нещастие улукът се откърти, преди тя да успее да довърши изречението си.

По-късно се оплаках на лейтенант Грубер, че човек няма минута спокойствие дори в собствената си баня. Той прояви искрено разбиране и съчувствие.

— Банята ми в Шатото е доста просторна, Рене, 6 случай че Ви се прииска да се поглезите…

Реших веднага да сменя темата.

— Извинете ме, лейтенант — казах, — но жена ми току-що изпя поредната си песен и някой от клиентите може да се нуждае от помощ.

— Жена ви има невероятен глас, Рене — отбеляза той, опитвайки се да ме задържи на всяка цена. — Школуван ли е?

— Школуван, да — отвърнах, — но после заряза школото и отново пропадна.

1 юни

Вчера Мишел от Съпротивата явно бе имала злополучно приземяване, когато прогнилият улук се откъсна от стената. Появи се с гипсиран крак, придружавана от онзи идиот Крабтрий, дето уж говори френски. Според най-новия й план този път трябва да се влезе в нувийонския музей за возила, да се открадне един стар самолет без двигател, да му се сложи моторът от електрическата косачка за трева на генерал фон Клинкерхофен и — хайде! — чао на летците!

Започнах да се чудя дали при падането не бе получила и комоцио.

— И кой ще открадне този самолет? — попитах аз, сигурен, че едва ли такава задача ще бъде поверена на кого да е.

Оказах се прав.

— Вие — прошепна тя, без да повтаря.

2 юни

Днес по обяд бях долепил ухо до ключалката на вратата на задната стая, за да видя дали хер Флик ще хареса своето Говеждо Рене с боб, когато, без да искам, чух разговор от съвсем друго естество.

— Имам лоша новина — съобщи му Фон Смолхаузен. — Съпротивата е задигнала салама ви и сега иска откуп, за да го върне. Получих информацията в десет часа тази сутрин.

— Значи преди четири часа — каза с леден глас Флик. — Защо ми го съобщаваш чак сега?

— В съобщението бе увита тухла. С нея ме фраснаха по главата. Току-що се свестих.

— Това е сериозно — каза замислено хер Флик.

— Не чак толкова, колкото изглежда — увери го Фон Смолхаузен.

— Кражбата на салама ми е сериозно нещо! — поясни ядосано хер Флик. — Хелга, твоят полковник е шеф на сигурността. Кажи му да заповяда да подпалят целия Нувийон, с изключение на тази сграда, ако саламът не бъде върнат веднага!

Изведнъж си представих Le Cafe Rene щръкнало сред пепелищата — единственото ресторантче на километри наоколо. Това беше ужасна новина и реших да направя всичко, на което съм способен.

3 юни

Всичките ни неприятности, както винаги, идват от комунистическата Съпротива. Този път искат 8000 франка откуп, за да върнат онова, което според хер Флик е оригиналът на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. Ако откупът не бъде събран, саламът ще бъде нарязан на парчета. А нарежат ли салама на парчета — градът ще бъде подпален.

Едит твърди, че мосю Алфонс имал 8000 франка, скрити в дюшека му. Как е установила това, мога само да гадая.

В момента тя се опитва да уговори възрастния човек да ни даде парите на заем, за да можем ние да ги дадем на комунистките в замяна на картината. После ще им устроим засада и ще си вземем парите обратно.

Не ми се мисли как точно възнамерява Едит да изкрънка парите. Знам само, че тя по някакъв мистериозен начин кара стареца да се чувства с двадесет години по-млад. Дано и той да й подейства така.

4 юни

Нещата не протекоха съвсем по план.

Едит взе парите от мосю Алфонс. Комунистическата Съпротива пък взе парите от нас.

За беда едното от огромните кучета на лейтенант Грубер грабна салама и тъй като и засадата ни беше пълно фиаско, сега май няма никога повече да видим осемте хиляди франка.

В бъдеще ще трябва да поемам лична отговорност за нещата. Вярно, хубаво е, когато нежният пол ме обслужва, но не бива да оставям всичко в техни ръце.

5 юни

Как да каже човек на един възрастен погребален агент с разхлопано сърце, че се е простил с всичките си спестявания? По телефона, предполагам.

Не съм човек, който обича да отлага нещата, но в този случай може би ще поотложа обаждането си до идната седмица.

12 юни

Изминалата седмица не беше лека и за лейтенант Грубер. Днес следобед той излязъл на малка разходчица с танка си, та се отби в ресторанта, за да ми разкаже едно-друго.

— Хер Флик е много ядосан, че кучето ми Ерик задигна салама му. „Грубер — вика, — ти да не си го направил на кайма?“

— Е? А вие бяхте ли?

— Естествено! Ерик е злоядичък, не близва храна, ако не е смляна.

— А за картината какво? Какво каза, като разбра, че сте я смлели?

— Много се ядоса. Успокои се чак когато му казах, че това в салама не е бил шедьовърът, а фалшификат.

Нещо ми подсказва, че ще си имаме още работа с „Грешната Мадона с големите бомби“.

13 юни

Оказах се прав.

Хер Флик изразил пред Грубер подозрение, че май един герой от Съпротивата, който държи ресторантче и се намира тук сега, има нещо общо с подмяната на неговия Ван Кломп с фалшификата. След това заповядал на лейтенанта да ме поизстиска за информация и ако нищо не излезе, да вкара танкчето си оттук, където в момента е паркирано, в малката ми градинка отзад. И то по права линия — през ресторанта!

Умът ми заработи трескаво. Разбрах, че трябва да кажа на Хуберт истината за картината…

— Ами, какво ще кажете да пъхнем едно ново копие в един нов салам? — предложи той. — Мисля, че аз ще мога да изфабрикувам едно добро копие, ако видя оригинала.

— Не знаех, че сте художник — изненадах се аз.

— Ами… влече ме, така да се каже — отвърна той, — а и имам известна дарбица. Преди да стана аранжор на витрини, взеха ме в една художествена галерия. От време на време ми разрешаваха да пипам старите майстори.

След тези думи той предложи да слезем в мазето, за да му покажа своя шедьовър. Усещам, че работата започва да става дебела.

23 юни

Напоследък не ми остава много време за писане. Сметките и отчетите за полугодието нахлуват в главата ми още щом отворя очи сутрин.

Ивет и Мария се котират добре, а в някои отношения цифрите дори показват, че момичетата са се усъвършенствали. Загубите в други области на бизнеса обаче са трагични. Това отчасти се дължи на факта, че Едит харчи повечето от парите от бара за шапки. Останалото е по вина на мосю Алфонс. Аз му изплатих осемте хиляди франка във фалшиви банкноти, изфабрикувани от онзи идиот Льоклер и той тутакси започна да ги харчи още на бара и да черпи всичко живо заради големия героизъм, който съм бил проявявал.

24 юни

Лейтенант Грубер настоя лично да занеса оригинала на „Грешната Мадона“ в квартирата му в Шатото, за да може да започне да работи върху нея. Мина ми неприятничката мисъл, че той ще ме покани да поостана, за да се запозная с майсторството му.

Днес за съжаление бях прекалено зает, за да отида лично, затова изпратих Мария със салама, скрит върху гърдите под блузката й. Тя обаче била заловена от генерал Фон Клинкерхофен, който не й повярвал, че има среща с лейтенант Грубер дори когато му показала салама.

И тъй, сега и Мария, и саламът, който е от най-големите, са затворени в гардероба на генерала, а той настоява да му бъде върнат моторът на косачката и чак тогава щял да ги пусне. Ние пък без мотора няма да можем да се отървем от двамата английски летци.

Ще трябва да стане някакво чудо, за да ги разкараме.

25 юни

Голяма част от вчерашната нощ прекарах под леглото на генерал Фон Клинкерхофен с Ивет. Беше една бърза и притеснена работа, не е за разправяне! И когато Едит ни спипа така, под леглото, трябваше надълго и нашироко да обяснявам, че съм съживявал момичето с телесната си топлина — то беше припаднало от възбуда.

Ивет си припомня някои техники на забърсване в спалнята на генерала.

С две думи, ще кажа само, че рискованите действия, които извършвах под прикритие, не останаха невъзнаградени и в момента и Мария, и саламът са отново в мазето на ресторанта. Сега трябва да сляза да видя как се чувства тя след това голямо изпитание.

26 юни

Мишел от Съпротивата все още държи на онзи безумен план с открадването на самолета без двигател от музея за возила. Възникна обаче един голям проблем: въпросният самолет е съвсем в дъното на музея, а пред него има куп други стари возила. Откакто претърпя инцидента с улука, Мишел мисли само за едно: как да реши този проблем.

Казах й, че ако зависи от мен, съм готов въобще да забравим плана. Сигурен съм, че генерал Дьо Гол, онзи, с големия клюн, ще се обади всеки момент по предавателя, за да ми каже, че ме награждава с цял низ медали, така че един повече или по-малко — какво толкова?

27 юни

Мишел намери начин! Германците дадоха разрешение за провеждане на парад на старите возила утре. Според този план всички возила пред самолета ще бъдат извадени навън, пътят му ще бъде разчистен, двигателят от косачката — поставен, и после самолетът ще бъде прикачен към един автомобил посредством дълго ластично въже (направено от тирантите на саможертвените французи). Автомобилът, управляван от герой на Съпротивата, ще излезе от музея с бясна скорост, изстрелвайки по този начин двамата английски летци обратно над Ламанша.

Тази сутрин се обадиха от Лондон. Мислех, че е Дьо Гол, но той сигурно още се чуди с какви точно медали да ме възнагради и с колко. Всъщност обаждаше се командирът на английските летци подполковник Ранди Харгрийвс. Викаше ги спешно да се връщат. Явно войната вървеше много зле…

От лейтенант Грубер също дойде съобщение. Нямал търпение да подхване „Грешната Мадона“. Интересно… Да не би при него да има някаква промяна?

Поканих го в задната стая.

— За мен е голяма чест, Рене — грейна той в усмивка, когато влезе в стаята. — За пръв път влизам отзад. Колко е уютно!

И преди да му стане още по-уютно, предложих да се качим горе и да намерим салама с оригинала, който бях пъхнал в леглото си. Това особено се понрави на лейтенанта.

С ужас установих, че Едит ни беше изпреварила. И още по-лошо — вече бе заръфала салама.

— Какво правиш с този салам? — креснах й аз.

— Молих се на господа и той го оставил под леглото ми.

— Молила си се на господа за салам?

Това направо ме разби.

— Не — отвърна тя, — но явно това е разбрал, това е пратил.

— Недоразуменията са лоша работа — подхвърлих на лейтенант Грубер, докато слизахме.

30 юни

Не е характерно за един герой от Съпротивата да хленчи и да се оплаква, но през последните няколко дни тялото ми понесе какви ли не травми. Даже сега, в момента, докато пиша, Ивет полага топли грижи за мен, та затова от време на време ръката ми излиза извън редовете.

От патриотите на Нувийон събрахме достатъчно тиранти за катапулт на самолета. В продължение на двадесет и четири часа край бара непрекъснато минаваха мъже, които откачаха тирантите си и ги оставяха пред мен (за огромна радост на лейтенант Грубер!).

В деня на парада на старите возила, дегизиран като работник по ремонта на пътищата, аз се разсъблякох до кръста в името на Франция. Докато копаех в крайпътната канавка, преживях един крайно неприятен момент: лейтенант Грубер се зададе по пътя с вирнато насреща ми оръдие.

Не мина много време и Мишел ни даде сигнал, че всичко е чисто и самолетът е готов да потегли. Скочих в автомобила и майсторски го подкарах. Скоро развих невероятна скорост, а ластичното въже се изопна зад мен. Когато се обърнах да помахам за сбогом на Ивет и Мария, земята под мен се разклати.

Отначало помислих, че Едит, която седеше на мястото до мен, ме е халосала по главата. Оказа се обаче, че подпорите пред колелата на самолета са заяли и нашият нещастен герой от Съпротивата — моя милост — бе катапултиран обратно в музея.

Не знам къде се бе приземила жена ми, но някой подхвърли предложението да я оставим там, където е, като постоянен експонат в експозицията от междуконтинентални балистични ракети.

30 юли

Сигурно не са много французите, собственици на малки ресторанти, които креят в лагери за военнопленници, облечени в униформи на английски летци. Дори да си герой от Съпротивата, това пак е малко необичайно.

Как се озовах тук ли? Това е дълга история, но тъй като хартията в лагера е кът, ще бъда максимално кратък. Ще се върна само с около седемдесет години назад, когато тъща ми се любела в Авиньон с някакъв изпаднал холандец, наричан от нея Боби. Боби бил художник и голям неудачник. Разправя се за него, че бил такава откачалка, че веднъж отрязал собственото си ухо! (Според мен това е било последният отчаян опит да престане да чува бръщолевениците на тъща ми.) Както и да е, картините му си остават пълна скръб. Да му се чудиш къде е виждал такива неща в живота! Все рисувал някакви едри слънчогледи, някакви куци, разкривени столчета. Само това! Поне у мен е останала някаква такава импресия от картините му.

Една от ужасните си мацаници, наречена „Пукнатата ваза с големите маргарити“, той подарил на тъща ми като отплата за нейните ласки ден преди да влезе в слънчогледовата нива и да си пръсне мозъка. Като гледам снимки на тъща ми на младини, мога да разбера пълното му отчаяние.

Така или иначе въпросната картина виси в ресторанта ми и вчера аз скрих зад гърба й портрета на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, която куцо и сакато бе хукнало да търси. Генерал фон Клинкерхофен също търсеше. Само че той търсеше двамата английски летци. Но не ги намери. Те си седяха в ресторанта, дегизирани като леки жени. Никак не им беше трудно да се слеят с околните.

Генералът обаче забеляза „Пукнатата ваза с големите маргарити“ и я секвестира. Според него тя била рисувана от някой си Винсент ван Гог и затова поръча на лейтенант Грубер да й направи копие. Голям пък познавач на картини се извъди този генерал! Да събира боклуци, колкото си ще, викам аз! Толкова му разбира пипето!

Междувременно мосю Алфонс започна да дълбае тунел от моргата си към военнопленническия лагер, за да можем да пуснем по тунела английските летци и там поне да са на безопасно място. Дълбаенето на тунела обаче не напредваше така бързо, както на мен ми се искаше. И тогава аз извадих инструмента си и го показах на Ивет.

— Какво ще кажеш, а? — викам.

Тя направо се смая и попита дали може веднага да го подхване. Винаги съм знаел, че една малка чекийка някой ден ще свърши хубава работа.

За съжаление полковникът и капитанът разкриха дупката, докато ние с Едит, Ивет и Мария работехме по нея и здравата се потяхме. Тунелът се срути зад тях и на нас не ни оставаше нищо друго, освен да нахълтаме в лагера.

И как ще се измъкна сега оттук? Знам толкова, колкото и вие. Доколкото си спомням, няма случай, в който английските летци да са успели да се измъкнат отнякъде.

31 юли

Днес почти целия ден прекарах с разкопчан дюкян, а Ивет и Едит пълнеха гащите ми с пръст.

Сигурно няма да повярвате, обаче немската охрана (или „дойчовците“, както ние, английските летци, ги наричаме) не намираше нищо подозрително в натежалите ми увиснали панталони, с които, като човечето Мишлен с хемороиди, аз поне сто пъти излязох от бараката, развързвах крачолите си отдолу и ги разтръсквах енергично, докато минавах през зеленчуковите лехи. И ако те не намират в поведението ми нищо странно и не смятат, че си струва малко поне да ме понаблюдават, то тогава мисля, че напълно заслужават да изгубят войната. Кой знае, може пък те по-добре от мен да познават англичаните?

Ох, божичко! Питам се няма ли да има край тази лудница, войната? Няма ли да има край това пълно с трудности и опасности копаене на тунела? И най-вече няма ли да има край това безсмислено и безкрайно пълнене на мръсните ми гащи?!

Каквото и да става обаче, трябва да се измъкна оттук много скоро. Ресторантът отваря в 6:00 ч., а дотогава ме чака толкова много работа! При това… merde^[19]!… вече започвам да пиша на тоалетна хартия.

1 август

Още един ден и поне още сто пъти пълнене на гащите и изпразване.

Едит лека-полека започва да лудва.

— Надявам се, че никой не очаква от мен да си легна в едно бунгало с четиридесет зажаднели мъже! — разкрещя се тя.

— Те са зажаднели за свобода, Едит — промърморих аз.

На нея обаче така и не й се наложи да развее старомодните си френски кюлоти. Докато ръсеше наляво и надясно в зеленчуковата леха, един скромен собственик на ресторант в Нормандия беше вече осенен от гениална идея и въпреки мърморенето на жена си той вече чертаеше в дневника си планове за бягството на англичаните.

2 август

Тази вечер ще бъда девойка танцьорка в концерта на лагерниците военнопленници. С такава роля в представлението не мога да не отбележа какъв късмет имам, че лейтенант Грубер не е по тази част.

Денят пак беше много напрегнат — трябваше да отрепетирам канкан-подскоците и бързите точни шпагати. За щастие изнасянето на всичката тази пръст от тунела се оказа чудесно упражнение за краката ми. Следващия път, когато се наложи да помагам на Ивет в мазето, със сигурност ще бъда много по-издръжлив и енергичен.

Днес следобед полковникът и капитанът оказаха чест на игрището за крикет, но съдейки по разказите на всички присъстващи, игрището за крикет не им оказало чест. Играта свършила, когато топката счупила прозореца на коменданта и комендантът страшно се ядосал. Малко след това капитан Ханс сам излетя като топка от единия край на дъска, поставена върху варел, след като върху другия й край моя милост скочи от покрива на най-близкото бунгало с панталон, пълен с около половин тон пръст. Сега вече капитанът трябва да е отишъл да вземе малкия танк на лейтенант Грубер, с който да мине през оградата и да ни измъкне.

3 август

Това е то, шоубизнесът: тъкмо станеш звезда, и в следващия момент си вече на боклука!

Лейтенант Грубер ни спаси, дегизиран като шофьор на боклукчийска кола, и ни измъкна, заровени сред чаени листа и оглозгани и вмирисани рибени глави. Един господ знае какво ни се пише от тук нататък. Дали да не поврачувам на чаени листа и да видя каква ще ни е съдбата?

Оказа се, че брилянтния план за освобождаването ни измислили те двамата с Хелга. Отправната им точка била, че всички сме в еднакво положение: всички имаме интерес към една картина, която искаме да продадем след войната. Грубер имал и още един аргумент: той настоявал, че ресторантът въобще не е същият без мен.

За да ни уведомят за плана си, и двамата дойдоха в лагера. Единият бе облечен като Марлене Дитрих, с широкопола шапка и шлифер, който разкрива съблазнително бельо и дълги бедра. За моя голяма изненада това не беше Грубер. Той бе облечен като монахиня.

Е, всичко мина по план, освен една малка подробност. В суматохата двамата английски летци, които трябваше да останат в лагера, тръгнали след нас към боклукчийската кола и също се метнали в нея. Така че сега сме пак на изходна позиция. Нещо повече, полковникът сега виси в мазето ми, облечен като танцьорка от „Фоли Бержер“. Дори да заеме нечии дрехи, той пак не може да си тръгне поради наложения полицейски час. Капитанът пък, както разбрахме, бил пленен и отведен от комунистическата Съпротива. Мишел мислеше, че те стачкуват, но очевидно бяха успели бързо да се споразумеят за по-високи откупи.

С нас не избяга само Мария. Мишел току-що ни разказа какво е станало с нея: Мария се промъкнала в пощенското отделение на лагера за военнопленници и се маскирала като пратка на Червения кръст. За жалост обаче не си залепила достатъчно марки, та я върнали обратно в Швейцария. Сега ще трябва да пуснем съобщение, че търсим ново момиче. Ех, няма ли да има край?!

4 август

Няма край. Няма! На всичко отгоре снощи хер Флик замалко да ни спипа! Качил се той заедно с онзи жалък съсел Смолхаузен на покрива на гестаповската Главна квартира и заглушил предаването от Лондон, вмъквайки на негово място свои лични съобщения.

Ние, естествено, нямаше как да разберем.

— Ало, Нощен ястреб, искаме да изпратим медали на всички членове на Съпротивата — дойде до мен по ефира отдавна чаканото предложение. — Моля, съобщете имената и адресите им!

Аз от своя страна отговорих напълно искрено:

— Не разполагам с имена и адреси, но вие пратете медалите, а аз ще им ги предам.

И тогава те допуснаха фатална грешка, която един остър като бръснач ум на герой от Съпротивата не може да не регистрира на мига. Някъде отзад се чу странно проскърцване, а после гласът на Фон Смолхаузен, преди да премине рязко в писък, прошепна:

— Хер Флик, падам от покрива!

В този решителен момент и за благото на Франция метнах предавателя през прозореца. Трябва да отбележа, че именно на жена ми дължим благодарност, задето след това й хрумна идеята да продължим разговора си с Лондон по радиото в малкия танк на лейтенант Грубер. За да отвлека вниманието, аз помолих лейтенанта да ми изпее някоя песен на пианото. Той се спря на „Луд съм по това момче“. (Сякаш някой се е съмнявал…) Докато пееше, той не откъсваше поглед от мен. Голям зор щях да видя да се измъкна.

— Лейтенант Грубер — прошепнах аз, — толкова прекрасно пеете, че ще се наложи да изляза навън. Не искам мъжете тук да ме видят, че плача.

— Разбирам ви — отвърна той, — аз самият доста се разчувствах.

След тези думи излязох, за да се присъединя към останалите в малкия танк на лейтенант Грубер. За жалост онзи английски идиот полицаят, който уж говори френски, чул, че по радиото се предава нещо, и ни изтропал на полковника. И той ни спипа на местопрестъплението.

— Рене — започна доста сопнато полковникът, — какво правите в малкия танк на Грубер?

— Ъъъ… чухме, че телефонът ви звъни, полковник, и влязохме да го вдигнем, да не би да ви търси някой важен човек… като Хитлер например.

Това определено беше твърде дръзко хрумване за един скромен съдържател на ресторант, и то за един ден. Заслужавах си вече да полегна и да отпочина, както подобава. Тъкмо се оглеждах за Ивет, когато приемникът на Грубер изпращя и Лондон се обади отново. И кой, мислите, беше на другия край?! Капитан Гееринг! Обаждаше се от един кабинет с изглед към площад „Пикадили“. Звучеше учудващо весело. Каза, че нямало да се връща.

— А аз какво да кажа на генерала? — попита полковникът.

— Ами, кажете му, че храната тук е много добра и че англичаните смятат, че ще спечелят войната. Край! И толкоз!

20 август

Ако някой можеше сега да ме види, скъпи Дневнико, би попитал защо съм си сложил чисто нова престилка, подкъсил съм си мустаците и съм си изрязал ноктите. Ако пък седеше по-наблизо, щеше да усети, че съм си сложил и доста силен афтършейв. Жена ми смята, че с него съм неустоим, така че рядко го употребявам. Но днес случаят е специален. Пуснах обява за момиче, което да ни обслужва на бара, и се оказа, че има много кандидатки. Днес е денят за интервюто. За жалост оказа се, че има и твърде заинтересувани от моя избор персони, които се намърдаха в селекционната комисия…

КАНДИДАТКА: Мадам Саблон

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: Възстаричка. Подпира се с бастун.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Много подходяща.

МОЕТО МНЕНИЕ: Не се одобрява главно, поради факта, че няма да може да се навежда да търка пода, нито пък да изкачва стълбите, за да забавлява германците.

КАНДИДАТКА: Мадмоазел Анжелик Витез

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: 88-60-88.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Да влезе следващата, моля.

МОЕТО МНЕНИЕ: Млада и жизнена.

Бихме се сработили много добре.

КАНДИДАТКА: Мадмоазел Валери Вандом СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: До неотдавна работила в цирка. Може да кара велосипед с едно колело и да прави акробатични номера. Има хубав глас и може да пее в кабаре.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Аз също мога! Следващата, моля!

МОЕТО МНЕНИЕ: Уменията й я правят много удобна за бързи поръчки и става за забърсване под леглото.

КАНДИДАТКА: Мими Лабонк

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: Лидерка на група на Съпротивата в Париж. Майстор на бойните изкуства. Може да свали един собственик на ресторант с един замах.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Браво! Назначена е.

МОЕТО МНЕНИЕ: Мишел чака мнението ми с насочен към мен пистолет.

21 август

Ужасен ден, който започна с пристигането на служебната гестаповска кола, от която слязоха хер Флик и Хелга. Зад волана беше Хелга!

— Добре караш — чух да й казва хер Флик, докато прибирах чашите от външните маси на нашия скромен ресторант.

— Благодаря, хер Флик — отвърна Хелга, — все още обаче не мога да се оправям с лоста.

— Снощи се справи много добре…

В този момент те вече бяха стигнали до вратата, та се втурнах да ги поздравя.

— Добре дошли в скромния ми ресторант, хер Флик! — казах. — Позволете да взема вашия зловещ гестаповски шлифер!

Поведох ги към масата, на която обикновено сядат — тази в задната стая — и какво да видя?! Крабтрий, скрит зад завесите на прозореца!

— Добър вечер, полицай — викам, — голямо облекчение е да знае човек, че вие си гледате работата!

— Навън е много тюмно — вика той — и аз заблизах два мъжа до кофата с боклук.

— Ами… какво да ви кажа… френска работа…

Това обаче не беше всичко. Чакаха ме още изненади. С ухо, долепено до ключалката на вратата към задната стая, чух следния разговор.

— Хер Флик, когато се държите така властно, коленете ми просто омекват.

— Само това ли?

— И цялата се изчервявам.

— Това е нормално. Хелга, искам да те уведомя, че случаят е много специален. Реших да се оженя за теб.

Хер Флик изкарва Хелга извън града.

… И й показва бастуна си.

— Хер Флик! Мислех, че искате да изчакаме, докато свърши войната?!

— Времената са опасни, Хелга. Трябва да се опитваме да задържаме, докато можем, всеки щастлив миг!

— Но, хер Флик, досега винаги сте успявали да задържате, без да се налага да се жените!

24 август

Тази вечер се запознах с новия помощник на полковника капитан Алберто Берторели. Италианец. Когато германците нападнат Англия, с тях ще има и една италианска военна част. Е, предполагам, все трябва да има някой, който да поеме продажбата на сладоледа в Англия.

Берторели е целият в медали. Някои от тях са за служба в Абисиния. Други — за служба в Северна Африка. Трети, предполагам — просто за обслужване на „Фиати“.

Като влезе в ресторанта, той се засили към мен и ме целуна.

— Вижте, аз съм само един обикновен селянин, който се опитва да припечели нещичко с помощта на тъща си и жена си — казах му аз.

— Прегръщам сеньора жена ви! — каза той, прегръщайки Ивет. — Прегръщам и сеньора тъща ви — каза той, прегръщайки Едит.

Почти разревана, Едит изхвръкна от стаята. Ще взема и аз да му дам един медал на този Берторели.

Тази вечер пак долепих ухо до ключалката на вратата на задната стая, докато хер Флик и Хелга довършваха вечерята си. Такъв съм си аз — обичам, да проверявам как вървят нещата между клиентите ми: дали ще поръчат още една бутилка шампанско, или просто ще викнат две кафета.

— Мислих много за подготовката на нашата сватба — чух да казва хер Флик.

— Хер Флик — разнесе се нежният арийски глас на Хелга, — дали сте сигурен, че дълбоко в душата си — където и да се намира тя — сте готов за брак?

— Какво означава това?

— Ами… толкова сте млад, така привлекателен — жените постоянно ви се нахвърлят…

— Това е вярно.

— Аз ще бъда разяждана от ревност. И сигурно ще чупя чинии, докато мия съдовете.

— Ако го правиш, ще има наказание! Ще се оженим в строго охранявана гестаповска черква. На излизане от церемонията ще минем под арка от гумени палки, издигнати от моите колеги гестаповци, обути във високи кожени ботуши. Ще си тръгнем оттам в черна гестаповска лимузина, под дъжд от пропагандни бюлетини. Медения си месец ще прекараме в баварската гора. Всяка сутрин ще излизаме от замаскираната си палатка, ще се събличаме голи и ще се гмурваме в леденостудените води на бистрото горско езеро.

— Ще може ли малко да си помисля?

Ясно. Явно ще викнат само две кафета.

1 септември

Нещата вървят на добре. Полковникът се изпусна пред мен и каза, че в най-скоро време германците се готвели да нападнат Англия. Чърчил, естествено, само ще махне с ръка. След няколко седмици войната ще свърши и животът отново ще тръгне постарому в Le Cafe Rene.

2 септември

Нещата не вървят на добре.

Мишел от Съпротивата намина да ми каже, че й идвам малко къс. Гестапо заглушава предаванията ни за Лондон и за да имаме по-добър сигнал, Мишел е уредила да конструират хвърчило, което ще вдигне иначе късата ми антена на необходимата височина. Мими ще вземе хвърчилото от един близък метох. За да не буди подозрение, тя ще се дегизира като дребна монахиня. То тя, и да иска, не би могла да се дегизира като едра, де!

Мишел казва на Рене, че той й идва малко къс.

— Не можете ли нещо от това да свършите вие? — запитах аз Мишел, без да подозирам, че нея вече очевидно я бяха подпрели отвсякъде.

— Защо винаги подлагате на съмнение моите решения?! — гракна тя. — Смятате ли, че можете да вършите работата ми по-добре от мен? Смятате ли, че можете да ръководите Съпротивата така, че всички да са доволни? Да решавате кого да разстреляте, какво да взривите, кого да сплашите по телефона? Знаете ли какви телефонни сметки плащам всеки месец? Защо не се включите в комунистическата Съпротива — на тях да давате акъл?

Някои хора не понасят дори мисълта да свирят втора цигулка!

— Виж сега какво направи! — смъмри ме Едит. — Разстрои Съпротивата!

За щастие в този момент някой почука и на прозореца се появи полицай Крабтрий.

— Добрютро! Пред ристорана ви имаше тоз букет нарцици и магариди. И набутан в тях бележ!

„Бележът“ беше от италианския капитан. Някакво ужасно стихотворенийце, посветено на Едит!

— Той не е първият италианец, който е влюбен в мен! — каза Едит, цялата грейнала.

Пръц! И това само защото преди десет години един сладоледаджия й даде безплатна фунийка сладолед!

4 септември

По обяд изведох Едит, Мими и Ивет на малка екскурзия с намерението да пуснем хвърчилото. Едит носеше препълнена кошница за пикник. Ивет също носеше кошница за пикник, само че с тридесет килограма батерии в нея. Мими беше приклекнала под тежестта на раницата, в която бяха радиото и макарата с кабела. Аз, разбира се, с радост бих им помогнал, но гърбът ми… нали знаете какви проблеми имам отзад…

— Ти и отпред имаш проблеми! — клъвна ме Едит без каквато и да било причина.

Тогава все още не знаехме, но както по-късно лейтенант Грубер ми каза, по същото време генерал Клинкерхофен и други германски офицери били наоколо и оглеждали местността, където щели да се струпат войските.

— На това място ще се разположи един артилерийски батальон — казал генералът. — След месец-два тук ще лагеруват две хиляди мъже.

— Запомни това, Грубер! — обадил се полковникът.

— Вече го запомних — казал Грубер.

Едит и Мими се скриха в храстите заедно с радиото, а Ивет закачи кабела за хвърчилото. Ах, хвърчилото! Най-сетне бе настъпил моментът да разгърна напълно качествата си на лидер и да покажа на тези пикли как ще го вдигна за Франция.

Неидентифицирана летяща монахиня, забелязана в небето на Нувийон; баронеса Фон Трап е извън подозрение, твърдят германците.

Мими ми връчи голямата макара кабел, който висеше от раницата. Кабелът бе свързан с предавателя. Ивет вдигна хвърчилото, а аз хванах кабела и хукнах с вятъра, колкото ми сили държат. Всичко вървеше добре, докато изведнъж хвърчилото не попадна в силна вихрушка. Кабелът започна да се изплъзва от ръцете ми, направо пареше пръстите. Внезапно разбрах, че повече не мога да го удържа. Макарата се заразвива с бясна скорост. И когато стигна до края, кабелът рязко дръпна Мими от храстите и я лашна нагоре към небето.

— Господи! — изпищя Едит. — Замина свястната ни сервитьорка!

— А е толкова трудно да намериш нещо свястно! — обадих се аз.

14 септември

Мишел от Съпротивата пак излезе с гениално хрумване — донесе ми един велосипед тандем, с който да осигуря добър волтаж. Ще сложим тандема в спалнята на тъща ми. Няма как, налага се! Нали изгубихме батериите за предавателя, когато минавахме през реката и тичахме да гоним Мими, летящата монахиня. Все пак динамото на този велосипед ще може поне временно да ни осигури електричество.

— Но няма ли германците да се усъмнят, ако претърсят къщата и намерят велосипед в спалнята на тъща ми? — попитах аз.

— Ще кажете, че е гимнастически уред — отвърна Мишел.

— Не й ли е малко късничко? Тя е на деветдесет и пет години.

— Няма да е задълго. Съпротивата вече открадна батериите на една малка немска подводница. Ще ви ги достави един от нашите агенти.

— Сигурно дегизиран като торпедо? — пошегувах се аз.

Добрите новини обаче не свършваха дотук! От Лондон бяха пристигнали още експлозиви за взривяването на сейфа в Шатото, в който се пазят плановете за инвазията. Моя ще е честта да съхранявам експлозивите в собственото си мазе.

— Слушайте — казах на Мишел, — наистина оценявам факта, че сте ме оставили да водя тази война сам, но много ли ще е нахално, ако ви помоля от време на време вие да поемате вместо мен някои от по-маловажните задачи?

Мишел предложи да достави експлозивите с наложен платеж, за да ми спести висенето на опашка в пощата. Един друг от нейните агенти щял да ми донесе експлозивите вкъщи, скрити в специален вътрешен джоб в панталоните му.

— А него как ще го разпозная? — попитах аз.

— Той ще има странна походка — бе отговорът.

15 септември

Днес следобед в ресторанта влезе лейтенант Грубер, който изглеждаше така, сякаш беше падал от кон. По-късно разбрах, че наистина бил яздил днес един от великолепните жребци на генерала!

— Сигурно забелязвате, че походката ми е малко странна, Рене? — подхвърли той.

— Не ми казвайте, че в гащите ви има динамит?! — отвърнах аз.

— Рене — смъмри ме той, — не давайте ухо на клюките!

В този момент влезе и хер Флик от Гестапо. Поне аз помислих, че е хер Флик, де. Оказа се обаче, че това била Хелга, облечена в зловещия му кожен шлифер и накуцваща като него. Тя беше в дрехите на хер Флик, защото той пък облякъл нейните. Тя носеше важна новина, която можеше да засегне по най-неприятен начин всеки един от нас.

— Хер Флик се е дегизирал като заместник-машинописец от женски пол. Поставил е тайно подслушвателно устройство в един нарцис във ваза на бюрото на полковник Фон Щром — разказа Хелга.

— Освен че му е приятно да носи женски дрехи, защо ще прави такива неща? — запита лейтенант Грубер.

Оказа се, че хер Флик подозирал, че генерал фон Клинкерхофен и полковникът са замесени в заговор за покушение над Хитлер. Ако това се окаже истина и започнат да измъчват полковника, всички ние ще загазим, защото той може да изпее, че лейтенант Грубер прави копие на „Грешната Мадона с големите бомби“ и на Ван Гог на големите маргарити.

Единствената ни надежда беше лейтенант Грубер да успее да предупреди полковника, който днес цял ден е зает с подготовката на изненади за отпразнуването на рождения ден на Гьоринг.

17 септември

Добра новина от лейтенант Грубер — успял да предупреди генерала за хер Флик и така мнимата Ирма фон Кинкенротен била арестувана и запряна в подземието на Шатото.

Обаче лоша новина от Мишел от Съпротивата! Тази вечер трябваше да се обадят по радиостанцията от Лондон, което значеше двама доброволци да въртят като луди педалите на тандема в спалнята на тъща ми. Ивет веднага пристъпи напред и предложи услугите си. Беше с едни спортни копринени шортички, които сигурно й бяха два номера по-малки и почти напълно прозрачни. Аз тутакси се хопнах на седалката зад нея, горящ от желание да напъна бедрата си за Франция.

— Дъхът ти е много горещ! — каза ми тя, докато навивах педалите като полудял хамстер.

— Шортите ти са много прозрачни — отвърнах аз.

19 септември

Сравнително спокоен ден.

Станах. Облякох се. Арестуваха ме.

Изглежда, полковникът е много ядосан заради батериите, които бяха откраднати от миниатюрната германска подводница.

Едит тръгнала да ме измъква, преоблечена като германски войник, но като излязла от ресторанта, насреща й се появило онова жабарче Берторели и тя — какво, какво — вмъкнала се в градския писоар, за да избегне срещата с него. Жабарчето обаче също се намъкнало в тоалетната. И точно когато той излизаше, се появих аз, майсторски изкрънкал от полковника освобождаването си, готов за нови подвизи в името на Франция.

Както можете да се досетите, Едит щеше да примре от радост, че отново е до най-храбрия мъж в цяла Франция. Тя ми подари ръчната граната, която се канела да използва, ако не ме освободят. Поиска само да си задържи предпазителя за спомен. Погледнах предпазителя, погледнах Едит. Двамата се спогледахме. И изхвърчахме от писоара по-бързо, отколкото англичаните офейкаха от Дюнкерк^[20].

Няколко секунди по-късно градската тоалетна хвръкна във въздуха. Представям си сега каква смрад ще се разнесе наоколо!

6 октомври

Днес Хелга беше много доволна от себе си. Хер Флик, който излезе от дрънголника, оценил нейната самоотверженост в организиране на бягството му и приноса й в усъвършенстването на личните му техники на разпит и я възнаградил с гестаповски диплом за особени заслуги. Това не само е голямо отличие, но и при показване на въпросния диплом тя може да влиза безплатно на кино (само на дневните прожекции).

8 октомври

Ивет и Мими мътят план как да се сдобият с лента за шпионския фотоапарат на Мишел. Ивет вече покани полковника да я снима по бельо, а Мими ще свие лентата от апарата му, докато Ивет го разсейва с пилотския шлем и стръка целина. Ех, какво не бих дал да можех и аз да съм там!

Мишел е маскирала шпионския фотоапарат като огромен картоф. Следващия път, когато поръчат храна от ресторанта, ще ида да им я занеса аз. Вляза ли в Шатото, ще се промъкна в стаята, в която е сейфът, и ще направя снимки, за да може после мосю Льоклер — бившият пандизчия — да измисли как да отворим сейфа и да измъкнем плановете за инвазията. Щом направя снимките, ще дам филма на мосю Алфонс, а той ще смеси изкусно разните там течности, които държи в моргата си, и все някак ще прояви лентата.

Казвам ви, сто пъти предпочитам да си бях останал с момичетата, далеч от тези глупости!

9 октомври

Днес генерал фон Клинкерхофен бе решил да му „отпусне края“. Наредил той на лейтенант Грубер да му чукне една срещичка с Хелга тази вечер в моя ресторант. Което би било чудесно, стига хер Флик от Гестапо да не бе пристигнал минути преди генерала…

Всички в ресторанта се умълчаха, когато Флик влезе, накуцвайки.

— Няма причина да прекратявате увеселението си само защото един висш гестаповски офицер в особено лошо настроение е влязъл в заведението! — провикна се той.

И тогава забеляза Хелга.

— Значи ето къде си била! Какви игрички ми играеш?! Взел съм аз два билета за филм с участието на хер Стенли Лаурел и хер Оливър Харди и чакам като сирак пред киното с кесийка дъвчащи бонбони, а ти…

— Съжалявам, хер Флик. Генерал Фон Клинкерхофен ми нареди да му правя компания тази вечер.

— Трябва да разбереш, Хелга, че никой не може да връзва тенекия на Гестапо!

— О, хер Флик, толкова е възбуждащо да ви види човек разяждан от ревност!

— Никаква ревност! Просто съм бесен, та бесен! Веднага си тръгваш с мен!

— Не мога. Трябва да изпълня заповедта!

— Аз пък си мислех, че между нас двамата има нещо…

Накратко казано, хер Флик арестува Хелга и я отведе, за да я разпита едно хубавичко. Ивет също беше отведена, само че от полковника и в друга посока и въоръжена с голям стрък целина.

12 октомври

Мисията приключи успешно!!! Рискувах живот и един крайник в Шатото (без да споменавам рисковете, на които бях изложен в спалнята на Грубер!), но в крайна сметка успях да направя снимка на сейфа!

Снощи тръгнахме към Шатото, както бе запланувано. Мосю Алфонс ни закара дотам в малката катафалка с малката кобилка и големия таксиметров брояч. За вдъхновение на останалите аз бях седнал най-отпред, на открито. И по-далеч от миризмата на течност за балсамиране.

— Според нас сейфът е в една от стаите на първия етаж — осведоми ме накратко Мишел, докато ми подаваше маскирания като картоф фотоапарат. — Значи носите храната в кухнята, вмъквате се бързо в стаята, снимате сейфа и си плюете на петите!

— Последното ще направя с лекота — отвърнах аз. Забелязал съм, че такива остроумни забележчици винаги повдигат бойния дух. — Обаче какво става, ако ме хванат?

Не за пръв път се почувствах длъжен като лидер да измисля план как другите да печелят време, докато мен ме залавят.

— Ще им разкажете как сте тръгнали на едно парти, където всеки си носи собствен картоф — обади се Мишел.

Това момиче наистина ме разби! Ще прати всички ни на оня свят! Ако, разбира се, английските Военни самолети не пристигнат там първи. В този момент Льоклер ни прекъсна, за да каже, че от Лондон предали, че ще бомбардират германските части в Нувийон. За Едит това беше чудесна новина! Каза, че трябвало да съм горд, че именно те ще ме бомбардират. Тя, горката, въобще не знае, че нямаме застраховка срещу въздушни нападения.

— Върни се и им кажи да внимават да не уцелят ресторанта! — викнах на оня дърт глупак. — Кажи им, че ще им светим с фенерче от комина, за да се ориентират.

Едва се бяхме върнали в града, и англичаните започнаха бомбардировката. Само да знаеха, че в джоба на най-храбрия мъж в цяла Франция има картоф, в който има апарат, в който има снимка на сейфа, в който са плановете за нападението на Германия над Англия, сигурно щяха да се опитат да не ме уцелят!

За съжаление обаче те не знаеха всичко това. Може би, помислих си аз, трябва да им дам сигнал с фенерчето.

— Погасете тоз светлик, или ще ви бомбят на място! — чух гласа на един полицай.

— Полицай Крабтрий, не можете ли да обясните на английските си приятели, че ние сме на тяхна страна? Ако ме убият, това ще е краят на Съпротивата в тази част на Франция! Или поне пред нашата къща.

— Трябваш да сте благорадни, че англичаните все още се барат за свобода! — каза той.

Е, какво да му кажеш сега на това, а?

15 октомври

Старият погребален с разхлопаното сърце проявил филма с неговите там мазила за балсамация и дъртият глупак Льоклер установи каква марка е сейфът. Привиках Мишел, за да обсъдим плана за влизане в стаята на Грубер, та да може Льоклер да го издуха.

Мишел реши, че наистина ще е добре да пуснем една димка през комина на Грубер. Това ще го накара да изчезне от стаята. Поне се надявам, че това ще е единствената му реакция на уплаха, която ще получи — да изчезне от стаята. След това аз разбивам прозореца му, дегизиран като пожарникар, и влизам с онзи дебилен дъртак Льоклер, също дегизиран като пожарникар.

Преди да успея да дам мнението си за този гениален стратегически план, онзи идиот Крабтрий пристигна. Походката му беше много странна.

— Съжалявам, че къснях — каза той, — но трябвах да ходех внимателен, защото пет фут фитил ми вържех ногът, а детонаторът мандахерцах от гащат ми.

16 октомври

Излишно е да казвам, че гениалният план на Мишел се обърна срещу нея. Или по-скоро — срещу мен. Те с Едит пуснали димката в друг комин и когато аз разбих стъклото на прозореца на Грубер и влетях в спалнята му, там нямаше ни дим, ни пушек и нищо не гореше. С изключение на Грубер, който гореше от желание. За щастие в този момент в стаята се втурна генералът, който изкрещя: „Пожар!“

Крабтрий се мотаеше наоколо и даваше квалифицирани съвети:

— Задействайте буталото и насочвайте струята към средното на огинят.

— Не ми се пречкайте! — викна Мишел, като блъсна настрана Грубер и грабна тежкия пожарогасител. — Мога да го разклатя само веднъж!!!

Ние с Льоклер избягахме от Шатото, облечени с униформата и дългия мундир на Грубер. Вече бяхме стигнали до ресторанта, когато пред него видяхме германци. За щастие отпред имаше и един камион с брезент, та се набутахме вътре, докато дойчовците се разкарат. За голямо наше нещастие обаче камионът се оказа пълен с момичета от комунистическата Съпротива.

— О, добър вечер! — поздравих любезно аз. — Вие, момичета, сигурно се чудите защо сме облечени като немски офицери?

— Всички немски офицери се обличат така — скастри ме една от тях. — И престанете с този френски акцент — изобщо няма да ни заблудите. Горе ръцете!

— Вижте, объркали сте се! Ние сме французи. Влезте в ресторантчето отсреща и попитайте!

— Ресторанта на Рене ли? — просъска лидерката им. — Ние сме комунистическата Съпротива и кракът ни няма да стъпи в ресторанта на това колаборационистко псе, което всяка вечер се мазни на германците!

— Един ден ще го разстреляме и ще увесим тялото му на някой стълб! — закани се друга. — Хайде сега, не ни губете времето! Как се казвате?

— Капитан Фон Шмителхофен — казах аз.

— Извинете — обади се Льоклер, — пианиста на Рене също ли ще го разстреляте?

— Естествено.

— Ерих фон Бекщайн, на вашите услуги.

17 октомври

Мишел съобщила тъжната новина за залавянето ми на Едит, Ивет и Мими и, както разбрах, те всички я приели много тежко.

— И къде го държат? — попитала Ивет.

— Това е твърде личен въпрос — отвърнала Мишел.

— Аз съм негова съпруга — на мен можете да кажете! — казала Едит. — Къде го държат?

— В старата дъскорезница източно от Нувийон.

— Ще щурмуваме дъскорезницата и ще го освободим — казала Мими.

— Да, ще щурмуваме дъскорезницата и ще го освободим — заканила се Едит. — А как ще го освободим?

— Отвън е малкият танк на Грубер. Ще го откраднем. И ако се наложи, ще използваме голямото оръдие и ще ги разпердушиним!

— Но те са французи! — обадила се Ивет.

— Французи, но от лошите.

— Планът ми харесва — казала Мишел. — Тръгвайте бързо!

— Вие няма ли да дойдете?

— Не мога, имам официална вечеря с руанската Съпротива. Яденето ми е във фурната.

И тъй, ония тричките се хецнали в танкчето на Грубер и поели на спасителна мисия за избавлението на най-храбрия мъж в цяла Франция, дали на заден, блъснали новата градска тоалетна и едва не убили полицай Крабтрий, който се облекчавал в една от кабинките.

— Една вада не можам да пуснам на спохуйствие! — оплакал се той, докато се надигал, олюлявайки се, сред развалините.

За щастие не ми се наложи да се възползвам от помощта им, за да избягам. Бях освободен, и то по ето какъв лесен начин. Денис Ларок, бивша звероукротителка, а понастоящем лидерка на фанатизираната комунистическа Съпротива от западните покрайнини на Нувийон, се канеше да наложи с камшик голия ми гръб, когато забеляза родилния ми белег с идеална форма на ягодка (ягодката си има даже малки власинки!), който съм получил при раждането си по време на една снежна виелица, поради което фелдшерът не успял да дойде, защото бил повален от азиатски грип и затуй мадам Триконфор — дневната помощничка на мама — ме израждала и ме издърпала с дилафа, който бил в кофата с кюмюра.

— Виждала съм този белег — каза Денис — на рамото на детската ми любов… В един горещ августовски следобед на речния бряг в Нанси. Ароматът на полски цветя изпълваше въздуха край нас. Той ловеше риба. Аз седях до него. Той ми даде да държа червея му. Целунахме се нежно и сладоледът, който държах, окапа цялата му риза.

— Шоколадов „Скрежко“ — спомних си аз.

— Точно. Той съблече ризата си, за да я припере на бързея, и тогава за пръв път видях белега — този белег. Но той се казваше Рене Артоа…

От този момент насетне нещата си дойдоха на мястото. Разказах им за всичките си храбри подвизи, които съм извършил, дегизиран като страхлив собственик на ресторант, така че вече всичко е наред.

Един проблем обаче си остана. Денис Ларок смята, че съдбата отново ни е събрала. Комитетът за социалните грижи на комунистическата Съпротива бързо свикал заседание. Видели те дебелия край, взели решение да й позволят да се омъжи за мен и насрочили сватбата за неделя.

— Ще нахълтаме в църквата „Сен Пол“ на улица „Дьо Вали“. Ще отвлечем свещеника, ще разбием булчинския магазин на мадам Ленар и ще отмъкнем роклята от витрината. За теб — смокинг и цилиндър, които ще вземем с взлом от шивашкото ателие на главната улица.

По всичко личи, че обичайните приготовления са направени. А кой ли ще осигури почерпката? Или ще хапнем по един сандвич тичешком?

— Е, приятна седмица, приятно взривяване и ще се видим в църквата в събота! — казах й аз.

Някакво шесто чувство ми подсказва, че Едит никак няма да се зарадва, като чуе всичко това.

18 октомври

От разказа на Ивет разбирам, че е имало поне няколко плана за измъкването ми от хватката на комунистическата Съпротива. Плановете били замислени от всички онези, които ме обичат и боготворят.

— Ако Рене се ожени за тази Денис Ларок — казала Едит на Мишел, — ще влезе в комунистическата Съпротива и вие ще се лишите от услугите на най-храбрия мъж в цяла Франция.

— Така е — отвърнала Мишел, — той е нашият герой. Ние го създадохме. Не бива с това да се перчат лудите леви!

— Имам план — продължила жена ми. — Денис ще краде роклята си от булчинския магазин на мадам Ленар. Роклята на витрината, с плътното було. Докато тя върши това, вашите момичета трябва да я отвлекат. А аз ще я заместя пред олтара. Омъжи ли се за мен Рене, тя на нищо не може да се надява, защото, дори да е безмилостна престъпница и мародерка, тя все пак е добра католичка.

Излишно е да казвам, че мен ще ме държат в пълно неведение за това…

21 октомври

Тази сутрин, докато се бръснех, в банята влезе Едит. Никакъв проблем, само дето Ивет тъкмо беше влязла да ми каже нещо и имаше пяна за бръснене по лицето си.

— Рене, защо тази прислужничка има пяна за бръснене по лицето? — поиска да разбере любопитната ми женичка.

— Ама че си глупава! — отвърнах аз. — Толкова ли не разбираш? Във вените на това бедно срамежливо девойче тече силна селска кръв. В резултат на това на всеки три месеца й никнат мустаци. Досега го пазехме в тайна. Обаче ти нахълтваш тук и само след двадесет и четири часа цялото село ще й се присмива.

— О, Рене! Кълна се, че нищо няма да кажа! Горкото дете! Рене, подай ми бръснача! Тук си пропуснал едно място…

22 октомври

Представете си какво бе учудването ми тази вечер, когато, вместо да отвори ресторанта, Едит ми поднесе малка изненада. По-късно, когато Ивет дойде при мен в килера, за да затворим няколко буркана, тя ми каза каква била работата.

— Подготвила съм му малка изненада: романтична вечеря на свещи — казала Едит пред Ивет и Мими. — Искам за последен път да си вземем нежно сбогом, преди да се ожени за друга.

— Това е ужасно — съгласила се Ивет. — Тази Ларок ще го умори за една седмица.

— Ако не умре от куршум преди това — обадила се и Мими.

Направо се шашнах, като видях Едит да се появява в такава хубава рокля.

— Едит, значи ли това, че готвиш ново кабаретно изпълнение за нищо неподозиращите ни клиенти? — попитах аз.

Но Едит ме заведе в задната стая. На масата имаше свещи, много цветя и картички.

— Виждаш ли, имаме цветя, имаме свещи — започна тя. — Знаеш ли какво значи това?

— Майка ти е умряла — предположих аз.

— Не. Нима не си спомняш? Така беше наредена масата в първата вечер от медения ни месец. Намислила съм да завършим дните си заедно така, както ги започнахме.

— Няма да извършваме някое ритуално самоубийство, нали?

— Рене, ти си преуморен — каза Едит и беше съвсем права.

Приседнах и тя ми подаде салфетка, както бе направила тогава. На масата бяха всички поздравления, изпратени от приятели, с пожелания за щастие и късмет.

— А сега — малко вино — каза Едит. — То е от същото вино, което пихме тогава.

— А, добре че сме се сетили да му сложим тапата!

В този момент спомените заприиждаха като морски талази. Едит беше на 16 години — най-красивото момиче на улицата! Като се замисля то други момичета на улицата нямаше.

Както самият Рене често обичаше да казва: „Ти ми дай инструмента, пък работата и аз мога да я свърша!“

— Скъпата ми Egum, много си мила. Аз не те заслужавам, наистина! Ето, сега ще се женя за друга, а ти си толкова храбра. Припомняш ми за всичките си качества, които ще ми липсват. Подредила си всичко както преди толкова много години. Цветята, свещите, масата — всичко, както беше в малката стая на онова хотелче!

— И още нещо е, както беше тогава…

— Сметката?

— Не.

Тя разклати едно звънче. В стаята влезе тъща ми, облечена като азиатска сервитьорка. Не беше най-еротичната гледка!

— О, да, сетих се! Майка ти ни издейства по-ниска цена, защото беше от персонала.

Дъртата кукумявка ни поднесе бульона.

— Приготвила съм и същото меню — каза Едит. — Спомняш ли си — вечеряхме, пихме, говорихме си, легнахме си прегърнати и когато удари полунощ…

— Consomme — обади се тъща ми.

— Не — казах аз, — не тази вечер…

Ивет и Мими, милите, и те си измислили план. Той включва подмяна на свещеника на сватбата ми.

Няма повече да пиша. Трябва добре да се наспя. Утрешната вечер ще е една от най-важните в живота ми. Носи ми се славата на най-коравия мъж в цяла Франция. Дано само не омекна!

24 октомври

Докато пиша това, скъпи Дневнико, Едит седи на масата до прозореца и тихо ридае. Причината е следната. Когато вчера следобед под прицела на двадесет пистолетни дула бях на път да се оженя за Денис Ларок, лидерката на комунистическата Съпротива (Нувийонско западно подразделение), Едит — много смело или много глупаво, зависи кой как гледа на това — заела мястото на Денис с надеждата да стане отново моя жена. Тя изобщо не подозирала, че сервитьорките, които и двете са луди по мен, са домъкнали оня английски идиот Крабтрий да замести католическия свещеник.

Това, разбира се, означава, че сватбата беше нередовна, първо, защото свещеникът беше нередовен, и второ, защото и господ бог не би разбрал думичка от церемонията, която поради жестокия френски акцент на Крабтрий бе (слава богу!) възприета от лейтенант Грубер и останалите гости като римокатолическа служба, изнесена на латински език.

28 октомври

Детската ми любов фанатичката Денис Ларок убива всеки мъж, който я отблъсне. И сега кого ще обвини тя за поредното фиаско? Мен! Защото аз разтръбих на всички за сватбата. Съвсем не ме успокоява фактът, че тя е насадена — уж сигурно — от Мишел от Съпротивата на дъното на една шахта! Ами ако избяга оттам? Как ще продължавам да се боря за свободата с пистолет, заврян в мен от ревнива бивша любовница?

— Ще я държим там до края на войната — вика Едит. — Аз ще й пускам сандвичи.

Да, бе! И при повечко късмет те ще я уцелват по главата. Светкавичен удар с един от твърдите сандвичи на Едит, и после ще има да се чуди откъде й е дошло! Да не би да не знам? Нали миналата година Едит ме перна с такъв каменяк, когато ме свари на билярдната маса (да показвам на Ивет как да играе с топките ми) и си направи съвсем погрешни изводи за действията ми. После ми трябваха две седмици масажи, за да се оправя.

И какво ще стане след време, когато Денис не се появи?

— При вашата репутация, мосю, ще предположат, че тя е твърде изтощена, за да се заеме отново с военна дейност — обади се мосю Алфонс любезно.

— Каква репутация? — полюбопитства Едит.

— Това е част от мита, Едит — опитах се да й обясня аз. — Слуховете правят от мухата слон, нали знаеш? Ако взривя някоя автогара, ще тръгне слух, че е било военен завод. Знаеш как става… Но за това сте виновни всички вие. Дано сега се научите първо да се допитвате до мен, а после да пускате в действие безумните си планове!

Само като си помисля, скъпи Дневнико! Денис Ларок — затворена в шахта! Тя ще побеснее! Представям си как рие земята с голи ръце и процежда през зъби името ми! И какво ще стане, ако намери лопата? О, господи! Как можах да си го помисля!

— Шахтата е дълбока около миля! — успокои ме Едит.

— Около миля? Само толкова ли?!

3 ноември

Днес дойде да ме види Мишел от Съпротивата и още повече ме разтревожи.

— Какво правите тук? — попитах. — Трябваше да затискате каменния блок върху отвора на шахтата!

— Каменният блок си е на мястото…

— И слава богу!

— … За жалост обаче Денис е намерила лопата.

Ето! Знаех си! Явно тя е ровила, докато стигне до някоя съседна шахта, и макар пазачът й да е пълзял след нея през лабиринт от тунели, тя е успяла да му се измъкне и е избягала, процеждайки през зъби името ми.

— О, господи! Край! Свърши се! Ивет, дай ми шапката и палтото!

Бях решил да се предам на германците. Това беше единственият начин да остана жив, за да продължа да се боря още някой и друг ден за Франция. Ще им кажа, викам си, че съм откраднал картината им. Те, естествено, ще ме хвърлят в затвора, но при добро поведение ще ме пуснат след година-две, а дотогава при повечко късмет Денис вероятно вече ще се е самовзривила.

И тъкмо се канех да изляза, вратата на ресторанта рязко се отвори и едно момиче с картечница влетя вътре и посипа бара с дъжд от куршуми. Тутакси се метнах зад бара и умрях.

Е, наужким, де! Но тъй като бях успял да избегна куршумите, стори ми се съвсем нормално да продължавам да си лежа така — без да мърдам — под Ивет и Мими.

Остатъка от деня прекарах, дегизиран като собствения си баща, в търсене на закрила от германците, Гестапо и жандармерията.

— Онази фанатичка лидерката на комунистическата Съпротива се опитва да ме убие! — проплаках аз пред полковника и лейтенант Грубер.

— Няма страшно, Рено! Ще свикнете — рече полковникът. — Те и нас непрекъснато се опитват да убият.

Хер Флик от Гестапо също не посрещна с отворени обятия идеята да бъде мой спасител.

— Бихте ли ме заключили в една от вашите килии за няколко дни, докато мине напрежението? — примолих се аз.

— Естествено, че не. Ние избираме кого да заключим — отвърна той.

А пък жандармерията!…

Отидох там и натисках звънеца на вратата до полуда, докато най-сетне се появи един полицай.

— Бихте ли срали да удряхте звънуто — каза той, — или ще ви разтворя за малко хуйлиганство! Признуйвате ли някой престъплун? В такъв случайност попълнуте формарул.

Оказа се за жалост, че „всеки килий е престъпкан до върху“. Единствената ми надежда беше „да се вурнах следната седмичница“.

Господи! За какво ли изобщо плащам данъци?!

Върнах се в ресторанта и без малко да стана жертва на покушение чрез отравяне с вино. Естествено, от комунистическата Съпротива.

„Е, не, край! — викам си. — Те ме преследват. Не мога и миг да остана тук! Тръгвам за гарата. Все ще се намери работа за един продавач на часовник с кукувичка някъде в Швейцария.“

— Излязох от ресторанта напълно отчаян. И в следващия миг вече бях набутан в задницата на един камион на комунистическата Съпротива, за да се срещна отново с моята бивша бъдеща булка Денис Ларок.

— Знам истината — каза тя.

За голяма моя изненада от устата й не хвърчаха слюнки, докато говореше през зъби.

— От обида поръчах да те застрелят, но разбрах, че ти нямаш вина. Трябва да избия жените от твоя ресторант.

— Да, разбира се, че те са виновни, така е. Но не е ли малко драстично да ги избиваш? Сигурен съм, че те ще ти се извинят, ще платят за моралните щети…

В отговор Денис ме сграбчи и впи устни в моите. Поиска да й се закълна, че никога повече няма да я напусна.

Заклех се.

— А сега — лошата новина — допълни тя. — Трябва да отида на партийна конференция в Лион. Номинирана съм за председател на партията.

— О, господи — въздъхнах аз, — не можеш ли да не отидеш?

— Не! — отвърна тя твърдо. — Всичко вече е уредено. Бюлетините са фалшифицирани. Умерените са под ключ. Демократичните процеси трябва да следват своя път. Но аз ще се върна, за да отмъстя и да те любя!

Горя от нетърпение.

5 ноември

Трябваше да съобщя на жените в моя живот неприятната новина, че са в черния списък на фанатичката Денис Ларок, че тя се закле да ги избие всичките и че смята да започне с Едит.

Едит много се разстрои.

— Е, добре, аз бях дотук — каза тя, като отиде до касата и измъкна всичките пари отвътре. — Не вярвам испанската граница да е много далеч. Ако ходя денем и пълзя нощем, сигурно до Коледа ще съм я пресякла.

— Едит, ти и до ъгъла на улицата няма да стигнеш. Комунистите са сложили часови навсякъде.

— Тогава ще се дегизирам.

Помислих си, че повече никога няма да я видя.

8 ноември

Мишел от Съпротивата отново се провряла отзад и цъфна в кухнята точно когато показвах на Ивет как да подготви п… ми, за да ми направим… т^[21].

— Мишел — скастрих я аз, — не може да се намесвате в усамотението ми, когато и както ви скимне. Поне си запазвайте предварително час!

— Немските генерали ще се срещнат в сутерена на Шатото, за да обсъдят плана за нападението над Англия — подхвана тя невъзмутимо. — Военните им карти ще бъдат на масата. Трябва някак си да ги заснемем.

— Защо казвате на мен всичко това?

— Защото вас ще помолят да осигурите храната.

— Откъде знаете? — попитах. — В Нувийон има още три ресторантски фирми.

— Вашите условия ще са най-изгодните. Или с други думи, всички останали ще бъдат подпалени заради колаборационизъм.

11 ноември

Горкият хер Флик! Хелга ми каза, че пуснал в местния вестник обява да си търси прислужник, но получил само един отговор, който дошъл през прозореца, завързан за тухла.

12 ноември

Няма да повярвате до какви висоти са стигнали британците в своята лудост!

Мишел влетя в килерчето ми тази сутрин тъкмо когато оправях… Мими^[22].

— Кралските въздушни сили са изпратили птицата, по която ще пратим в Англия снимките на плановете за нападение — каза тя. — Днес ще ви я доставят.

— Ама, за бога, сложете й някакъв белег — викам. — Последния гълъб жена ми го сготви за вечеря.

— Този път не е гълъб. Тях немците ги отстрелват.

— А какво е тогава?

— Патица за дълги разстояния.

— Само това не бях чувал! И тази патица ще бъхти целия път до Англия?

— Ако се измори, ще кацне някъде по Ламанша и ще поспи. За тази цел снимките ще бъдат във водоустойчива капсула.

Сега разбирате за какво говоря, нали?

14 ноември

Полковникът иска да си приберем оригиналите на картините от мястото, където в момента са скрити — главната квартира на комунистическата Съпротива.

— Обаче комунистките са въоръжени до зъби — викам му аз. — Ще бъде много опасно.

— Не можете ли да проведете една военна операция? — попита Хелга. — Да речем, една пехотна рота, малко артилерия, няколко танка и символично въздушно покритие?

— Не. Генералът ще започне да ни разпитва. За тази акция ще е необходима по-голяма изобретателност — може би нападение само с неколцина, но внимателно подбрани, безпощадни мъже?

— Ако изобщо намерим такива! — обади се хапливо лейтенант Грубер.

Забележката му предизвика гневен поглед от страна на полковника, но Грубер не можа да опере пешкира, тъй като в този момент в стаята влезе жабарчето с пуешките пера на шапката.

— Колонело! Вашият стар амиго Алберто Берторели се върна от Рома! Я вижте тук — Мусолини ми даде тоз красив медал! В Рома ми дадоха най-яките войници в цяла Италия! Ще се метнем на корабите заедно и ще нападнем Англия! Избирал съм моите войници — всеки собственоръчно! Те са безпощадни италианци!

— Безпощадни ли? — подхвърлих аз. — Моите уважения, полковник, но мисля, че това може да реши проблема ви…

— Кога можем да ги видим? — попита полковникът.

— Те ви чакат навън да инспектирате… Елате да кажете „здрасти“.

Отвън, на градския площад, се бяха събрали най-разпасаните дългокоси отрепки, които някога съм виждал събрани на едно място (като изключим случая, когато Нувийон победи на собствен терен „Порт Вале“ в приятелски предвоенен мач^[23] — само тогава съм виждал по-големи гащници). Абсолютна паплач. Пасмина.

— Мъже, моля за внимание! — обърна се Грубер към тълпата. — Аз съм лейтенант Грубер, а това там е малкият ми танк.

— О, хубав танк! Мулто бене!

— Имаме специална задача за вас. На североизток от града е главната квартира на комунистическата Съпротива. У тях имаме важни документи, които трябва да си вземем обратно. Те са въоръжени до зъби и също като вас са безпощадни, отчаяни бойци.

— Вие ще имате честта да ги нападнете и победите — намеси се полковникът.

— Това е голяма чест — заяви Берторели. — Какво ще кажете, момчета? Можем ли да го направим?

Така и не разбрахме кога жабарчетата се разпръснаха до един. На мястото, където допреди малко стоеше гордостта на Италия във всевъзможни раздърпани униформи, сега бяха останали само купчина зле опаковани походни мешки, недоизядени парчета пица и бурканче гел за коса.

Е, тия ми харесаха!

18 ноември

Немските генерали започват едноседмичната си среща в Шатото утре. Ще планират нападението над Англия. Съпротивата иска снимки на военните им карти.

— Мишел — подхванах аз самоотвержено, — дали пък този път не бихте желали вие да оберете лаврите?

— Въобще няма да е опасно — каза тя, — изобретили сме специално устройство, което няма да се вижда.

Да, бе, нямало да се вижда, друг път! И знаете ли какво представлява това устройство? Нещо като сако с изкуствена лява ръка, подпряна на кръста. Това трябва да остави моята лява ръка свободна, за да мога да работя с инструмента си отдолу. В комплект със сакото има и престилка, под която е скрит фотоапарат.

— И как се работи с това чудо? — попитах аз.

— Дайте си дясната ръка под престилката. Ето, така. Поровете малко наоколо и ще напипате едно чепче. Напипахте ли го?

— Мисля, че да.

— Дръпнете го!

Направих, както ми казаха. Едно капаче отпред на престилката се вдигна и разкри малък апарат с обектив. Блесна светкавица, после апаратът отново се скри.

— Помисли си само, Рене! С това можеш да спасиш света! — възкликна Едит.

Просто нямах думи. Ако бъдещето на познатата ни цивилизация зависеше от успеха на това приспособление, не знам дали такава цивилизация изобщо заслужава да бъде спасявана.

20 ноември

Льоклер донесе лоша вест. Като отварял вратата на курника, патокът излетял навън. Льоклер обаче смята, че не е отишъл далеч, защото още не бил вечерял.

Алфонс може да спаси положението. Имал такъми за лов на патици. Явно на младини много е висял край реката с изкуствена патица на главата, а със зъби стискал квакалка. Казва, че в онези години бил прочут с това. Въобще не се учудвам.

22 ноември

Алфонс и Льоклер прекараха сутринта в реставрирания градски писоар с изкуствени патици на главите.

— Мосю — попитал Льоклер, — защо квакаме в обществената тоалетна?

— Защото, ако патокът за дълги разстояния види телата ни, може да се уплаши. А така ще ни помисли за две женски патици. Ще се спусне и аз ще го хвана с кепчето си.

В този момент към тях се присъединило жабарчето Берторели.

— Скузи, че питам — казало жабарчето, — но защо носите патица на своите капити?

— Опитваме се да хванем патока, който квака ей там, горе — казал Алфонс.

— За да го сготвим за вечеря — допълнил Льоклер.

— А, ясно. Проста работа.

С тези думи жабарчето извадило револвера си и гръмнало във въздуха. Патето тупнало на земята.

— Приятна вечеря! — казал Берторели.

24 ноември

Започнах да взимам хапчета за успокояване на нервите. Те са ми нужни, защото току-що заснех плана на немците за нападението над Англия.

Пък и защото лейтенант Грубер току-що се отби да ме види, целият окъпан в онзи парфюм, който е така популярен сред момчетата от танковата дивизия — с дъх на момина сълза и лек привкус на дизелово гориво. По блясъка в очите му познавам, че е намислил да открие нов фронт преди даже още да се е мръкнало. Искрено се надявам ние с него да не се срещнем на този фронт.

В момента Съпротивата проявява негатива с балсамиращата течност на мосю Алфонс. За щастие жабарчето Берторели не уцелило патето, но бедното животно тупнало на земята, защото примряло от страх. Сега то се куми в една кошница с тежка форма на амортизация на перата. Ясно е, че не е в състояние да лети до Англия. Преди малко реших, че ще е най-добре да му измеря температурата, та разтръсках термометъра и го пъхнах отзад.

— Може да си му прекъснал някой хубав сън — каза загрижено Едит.

— По-скоро хубавият му сън тепърва ще започне — отвърнах аз.

— Сега, като се замисля, май и мен нещо ме втресе — обади се лейтенантът.

25 ноември

Днес подадох оставка от Съпротивата. Вече не съм неин член. Щом Мишел ме смята за некомпетентен само защото съм направил снимка на карта, която германците още не били маркирали, да си взима патката и радиото и да си… търси друг най-храбър мъж в цяла Франция!

26 ноември

Днес отново влязох в Съпротивата. Снощи Мишел тайно се промъкна при мен (изотзад) и отказа да приеме оставката ми.

— Не мога да продължа без теб — каза тя. — Обичам те! Отдавна. И винаги ще те обичам, винаги.

И тъй, въпросът се реши. След дълги разговори, продължили почти два часа в задната стая, аз сложих главния си аргумент на масата и й го набих здраво. Мишел направо занемя. Сега видях нещата от друг ъгъл. И вече мога отново да заема старата си позиция.

28 ноември

Лейтенант Грубер и двама щурмоваци нахълтаха в ресторанта тази вечер със заповед за арестуването ми. Генерал Фон Клинкерхофен смята, че аз съм виновен, задето някой се е опитал да изтрови всички присъстващи на генералската среща в Шатото. Ето защо пиша тези редове, скрит в долапа на тъща ми. На тъмно. Мисля, че на този решителен етап от войната Съпротивата не бива за нищо на света да остава без своя лидер. Единственото неприятно нещо в цялата тази история с криенето е, че тази стая е просмукана с някаква ужасна миризма. На престояла лучена супа. Сигурно някъде има умряла мишка.

29 ноември

Възнамерявам да духна, дегизиран като френски генерал с голям клюн. Льоклер ми измайстори един изкуствен нос от пластичен експлозив. Опасност от експлозия няма, защото първо трябва да се запали фитилът, а той е наврян в ноздрите ми. Слава богу, че не пуша. И не си бъркам в носа.

За да отвлече вниманието на клиентите в ресторанта, Ивет ще подмами полковника горе със специална зеленчукова оферта — стрък ревен. Това ще ми даде възможност да се изнижа през предната врата, да завия наляво и да се запътя към Испания. Силно се надявам, че ще успявам да поддържам връзките си тук дори и от такова огромно разстояние. И че Ивет ще разбере защо ми е било толкова важно да се измъкна толкова рано.

30 ноември

Тази сутрин в мазето прегърнах нежно и горещо Ивет за последен път и се качих горе. За жалост полковникът и Грубер стояха на бара.

— А, генерале! — възкликна полковникът. — Толкова се радвам да ви видя! Елате на нашата маса да пийнем вино. Така се радвам, че сте на наша страна!

— Съжалявам, полковник, не ми е възможно — казах аз. — Бързам за среща на колаборационистите.

— Полковник — обади се Грубер, — това е Рене с изкуствен нос.

За беда изкуственият нос ме гъделичкаше и аз кихнах. Така и не разбрах, че фитилът е виснал от ноздрата ми, а другите бяха прекалено деликатни, за да ми кажат. Тримата събрахме глави за лека конспирация по въпроса за „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог.

— Рене — каза полковникът, — носът ви пуши.

Боже господи! Сграбчих носа си с две ръце, откъснах го и се втурнах към вратата на ресторанта. Едит ми отвори и аз запокитих смъртоносния клюн на улицата, и то съвсем навреме. В следващия миг последва страхотна експлозия.

— Извинете майка ми, напоследък страда от силни газове — каза Едит на полковника. — Какво да се прави, вече е на деветдесет и пет.

Точно в този момент на вратата се появи хер Флик. Коженият му шлифер и шапката бяха на дрипи, а бастунчето бе прекършено надве. Той направи няколко крачки, олюля се на едната си пета и припадна.

2 декември

Лейтенант Грубер информирал генерал Фон Клинкерхофен, че един френски генерал се опитал да убие хер Флик от Гестапо, като го взриви. Сега Клинкерхофен подозира офицера на Виши^[24], че е виновен и за неуспелия опит за изтравяне на всички присъствали на срещата в Шатото. С други думи, уликите вече не сочат към мен. Аз отново съм свободен човек!

— Каквото си поискате — за вас ще бъде безплатно, лейтенант! — каза Едит.

— Стига да го има в менюто — добавих бързичко аз.

Хер Флик се възстановява на легло в подземието на квартирата си. Ръката му е с шина и е завързана нагоре в поза „хайл Хитлер“. Единият му крак е вдигнат със скрипец.

Хелга каза, че днес по някое време ходила да го види.

— Ужасно е, че ви виждам така, хер Флик! — казала тя. — Поразен ли е някой жизненоважен орган?

— Сега ги пробвам един по един — отвърнал той.

4 декември

Сигурно се чудиш, скъпи Дневнико, защо съм те оставил тук, в мазето на ресторанта, и защо аз самият се зазиждам с тухли. Ще ти кажа. Снощи група немски генерали планираше в ресторанта ми нападението над Англия. За да не бъдат взривени от Съпротивата, те бяха дегизирани като френски продавачи на лук. За беда се смесиха с група английски летци, също дегизирани като продавачи на лук. Благодарение на Съпротивата всички тези продавачи сега пътуват към брега, натоварени в камион за риба, за да бъдат качени там на подводница за Англия. Аз, естествено, ще опера пешкира, затова възнамерявам да остана тук, зазидан зад тази тухлена стена, докато войната свърши.

5 декември

Едит ме зареди с две бутилки от любимия ми коняк и с още няколко консерви боб яхния.

— Едит, вече имам осем каси с бобени консерви! Нямаш ли нещо друго?

— Ето ти и малко сирене и няколко свещи.

Смятам, че при сегашните условия най-добре ще е да не паля свещите.

6 декември

Едит поиска да се зазида с мен. Каза, че ако германците не ме намерят, щели да обвинят нея. Ивет пък смята, че ако не намерят Едит, ще заразпитват нея. Така че и тя поиска да се зазида с мен.

— Не, няма място — опъна се Едит, — ще трябва да спим един върху друг!

— Хайде да не бъдем егоисти, Едит — казах й аз.

7 декември

Сега най-напред — добрата новина. Камионът за риба се натъкнал на кратер от бомба и в момента всички германски генерали пътуват обратно към Берлин. Така въобще няма и да разберат, че са били откарвани към брега, за да бъдат изпратени в Англия. Просто ще мислят, че са ги карали към някое бомбоубежище.

А сега — лошата новина. Грубер ми каза, че Берлин обвинил генерал Фон Клинкерхофен за цялото фиаско, а генерал Фон Клинкерхофен на свой ред обвинил полковника. Полковникът, естествено, ще търси изкупителна жертва. Не съм много сигурен как точно изглежда една изкупителна жертва, но подозирам, че тя е с мустаци, с леко оплешивеличка глава и е собственик на едно чудесно ресторантче в нувийонската част на Нормандия.

11 декември

Тази вечер лейтенант Грубер дойде в ресторанта доста разстроен. Пристигна, както обикновено, с малкия си танк, но по скрибуцането на скоростния лост разбрах, че нещо не е в настроение: не е в негов стил да не може леко да превключва за обратен.

— Един мой скъп приятел, Рене… ранен е много лошо.

— Какъв ужас, лейтенант! Къде са го ранили?

— В палатката.

— Колко болезнено! Мога ли с нещо да ви помогна?

— Благодаря ви, Рене! Просто ме подкрепяйте.

— Естествено, лейтенант, ще стоя плътно зад вас и ще ви крепя и с двете ръце, ако това ще помогне…

14 декември

Полковникът навива жабарчето Берторели да помогне на него и на Грубер да избягат в Италия. С връзките си в Рим жабарчето може да уреди да ги укрият във Ватикана, обаче за това ще трябват пари. Големи пари. Толкова много пари, колкото могат да се извадят само ако продадеш оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог.

— А с Хелга какво ще правим? — попита лейтенант Грубер полковника. — Обещахме да я включим.

— Ще я изключим. Във Ватикана не обичат жени.

— Звучи ми като доста приятно място. Има ли някаква вероятност да стигнем там за Коледа? — попита лейтенантът.

15 декември

Лейтенант Грубер ми каза, че жабарчето Берторели се съмнявало, че планът на полковника ще успее.

— Колонело — казал той, — трябва да ви кажа, че „Големите бомби“ не важат пред папата…

Мишел, естествено, има други планове.

— Съпротивата има нужда от средства за партийния фонд — каза ми тя. — Ще вземеш копия, ще идеш в главната квартира на комунистическата Съпротива и ще подмениш картините, за да помислят германците, че взимат оригиналите.

— И как ще го направя? Комунистките имат охрана. Стрелят по всеки, който приближи.

— Няма да стрелят по един францискански отец с бебешка количка.

Да, това ще е велика гледка, признавам. Особено с Мими, повита като пеленаче в количката. И особено когато францисканският отец, побутващ бебешката си количка, е следен на стотина метра разстояние от подвижна гестаповска единица за наблюдение в състав: Хелга (преоблечена като бавачка с количка) и хер Флик (удобничко свит в количката, стиснал скрития си в парцалена кукла пищов).

16 декември

Познайте какво изскочи от дъскорезницата малко след като взехме оригиналите и набутахме на тяхно място фалшификатите?! Шест яко въоръжени комунистки и Денис Ларок, тяхната хиперсексуална лидерка.

— Рене Артоа! Скъпи мой! Моя детска любов! Ти се върна при мен, както очаквах.

— Здравей — казах аз. — Как беше в Лион?

Тя не успя да ми отговори. В същия миг навсякъде край нас се разнесе стрелба. Бяхме щурмувани от лейтенант Грубер и малкия му танк, полковника, Едит, Ивет, Мими и мосю Льоклер — всички предвождани от Грубер — плюс собственоръчно подбраната шайка безпощадни бойци на жабарчето Берторели. Минути по-късно бе издигнато и бялото знаме. Берторели се беше предал.

И сега какво ще правя аз, скъпи Дневнико?

Ето ме тук, насред главната квартира на комунистическата Съпротива, без никакъв шанс за бягство и всички онези, които евентуално биха могли да ме спасят — също заловени. Всичките картини на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог са в ръцете на комунистките. Ресторантът трябва да се отвори в шест, а няма пукнат човек, който да се погрижи за това. И като капак на всичко — листовете в дневника ми вече свършиха.

Както виждаш, другарю Дневник, от сега нататък тук тепърва има да стават големи промени.

Бележки

[1] Феърфакс най-сетне избягал в Англия през 1973 г. Рене години наред му повтарял, че войната е свършила, но той, неизвестно защо, продължил да се крие в и около ресторанта през 50-те и 60-те години. Толкова дълго висял там, че на майка ми в крайна сметка й дожаляло и се омъжила за него. Та ето защо аз пък нося фамилното име на този нещастник. Все ми е на ума, че трябва да го сменя. — Бел.авт. ↑

[2] Боже мой! (фр.). — Бел.ред. ↑

[3] Цялата тази страница е доста повредена. От онова, което е останало обаче, се разбира, че за Рене годината е започнала така, както е очаквал. Явно е, че той е бил много издръжлив. Успява да се вдигне рано сутринта след поредните изпълнения от предишната нощ, а на нощното му шкафче го чака голям коняк. Защо обаче пие гол коняк (без мезе, де), може само да се гадае, макар че майка ми си припомни, че предишния ден той й бил обещал да я позабавлява и затова искал да има готовност, та конякът всъщност не бил за него, а за нея. Така или иначе по-нататък явно следва някакъв кулинарен съвет от големия майстор готвач към съпругата му относно това, как да накара битото с метална лъжица тесто да омекне.

Страницата завършва с това, как Рене и Ивет атакуват германски „Панцер“. От горната тоалетна на ресторанта е било възможно Рене да метне граната през стъкления покрив, която да падне на улицата. Вероятно е помолил майка ми да му помогне да подготви оръжието си, преди да пристъпи към действие. — Бел.авт. ↑

[4] Интересно защо Едит е заплашвала Рене, особено като се има предвид, че той винаги е бил готов да даде всичко свое за Франция. Дали не го е ревнувала от майка ми? Твърде е възможно. Навсякъде в този дневник Ивет се споменава с топло чувство и възхищение. Желанието й да действа в най-рискованите моменти може да се сравнява само с неговото. — Бел.авт. ↑

[5] Ако се съди от написаното тук, може да се заключи, че Рене добре знае, че пътят към сърцето на полковника минава през стомаха. Сигурно Ивет и Мария са били помолени да му врътнат нещо горе. Все пак тази страница доста ме озадачава, защото майка ми никога не се е славела като добра готвачка. Е, надявам се поне, че е била една идея по-добра от Мария. — Бел.авт. ↑

[6] Още една озадачаваща празнина в текста. Майка ми сигурно е отишла в избата с продуктите да се подкрепи и да пийне нещо, защото е била много жадна. Но какво е това за Рене и Мария? Да не би най-храбрият мъж в цяла Франция да е показвал на младата сервитьорка как да претапицира? Сигурно е сметнал, че вече е време да я понатъпче малко. — Бел.авт. ↑

[7] Това не го разбрах. Защо пощенската гълъбица трябва да е дегизирана като момченце? — Бел.авт. ↑

[8] Не съм сигурен дали Химлер собственоръчно не е цензурирал някое невероятно описание относно работата на гестаповски офицер, или и тези две изречения са били застигнати от съдбата на останалите липсващи части в дневника. Интересното обаче е друго: майка ми твърди, че така и не разбрала, че Ото Флик бил с къс. Тя мислела, че той така си ходи. — Бел.авт. ↑

[9] Характерно за автора, макар никога да не е възнамерявал да публикува своя дневник, си остава умението му да поддържа добрия тон и даже в моменти на огромно лично напрежение да се изразява изискано пред читателя. — Бел.авт. ↑

[10] Благодарение на големите жертви от страна на майка ми баба ми по майчина линия доживя до преклонната възраст от 103 години и както всички разправяха, се забавлявала щуро с приятелите си чак до последния си час. — Бел.авт. ↑

[11] Това със сигурност е бил моят пастрок. — Бел.авт. ↑

[12] Мога да потвърдя всичко казано от този велик мъж. Куцият диван, макар и след толкова много години, все още заема почетно място в хола ни. Често, когато се връщам от работа, заварвам майка си с вдигнати на него крака.

Що се отнася до малката билярдна маса — Мария я оставила, когато се самоизпратила като колет в Швейцария. Но преди това дълго усъвършенствала техниката си върху нея. — Бел.авт. ↑

[13] В този текст пилотският шлем се споменава нееднократно. Предполагам, че полковникът се е подготвял за изпълнението на някакъв много сложен акробатичен номер. — Бел.авт. ↑

[14] Мишел очевидно постоянно е следвала Рене през този период, ето защо това изречение е малко объркващо. Вероятно ако липсващата част от дневника се намери, ще стане ясно какво точно е имал предвид. — Бел.авт. ↑

[15] Тук отново се споменава куцият диван. Той очевидно е ценна мебел и Рене е искал да бъде напълно сигурен, че завещанието му ще се изпълни абсолютно точно. — Бел.авт. ↑

[16] „Да живее Франция“ (фр.). — Бел.ред. ↑

[17] „Да живее Дьо Гол“ (фр.). — Бел.ред. ↑

[18] Торта (фр.). — Бел.ред. ↑

[19] По дяволите (фр.). — Бел.ред. ↑

[20] Пристанищен град във Франция, откъдето през май 1940 г. британците успяват да евакуират хилядна армия пред бързо напредващите немски сили. — Бел.ред. ↑

[21] Още един замазан пасаж, който спокойно може да бъде изтълкуван по какъв ли не нецензурен начин. Така или иначе, тъй като действието се развива в кухнята, най-вероятно Рене е инструктирал Ивет как да подготви патката за „Магрет“. В цялата готварска литература на Нормандия не намерих нищо друго, освен това ястие „Магрет“, което очевидно е специалитет на региона. Приготвя се от най-крехкото патешко месо с добавка на холандски коняк и разни там други подправки по начин, по който просто лигите ви потичат… — Бел.авт. ↑

[22] Някой читател — не така добре образован като мен и не така добре запознат с характера и навиците на Рене Артоа би останал с погрешното впечатление, че оригиналното изречение тук е било не „… оправях отношенията си с Мими“, а „… оправях Мими“. Това, разбира се, би било не само много неприлично предположение, а и крайно безпочвено. Защото на всички ни е известно колко строг и морален е бил Рене в своите взаимоотношения и най-вече, когато става дума за отношенията му с персонала. — Бел.авт. ↑

[23] Нувийон би с 3:0. — Бел.авт. ↑

[24] Наименование на прохитлеристкото колаборационистко правителство във Франция (1940–1944). — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Хейзелдън Ало, ало! Военните дневници на Рене Артоа (2)

Метаданни

Данни

Ало, ало! Военните дневници на Рене Артоа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Военните дневници на Рене АртоаЧаст първа

Предговор