Катрин Кер
Магия за кинжал (2)

КЕРГОНЕЙ, 1052

Младият глупец казва на своя учител, че е готов да страда, за да постигне деомера. Защо е глупец? Защото деомерът вече го е накарал да плаща, да плаща и пак да плаща, още преди да застане на неговия праг…

Из Тайната книга на Кадуалон Друида.

Ръмеше студен дъждец. Чезнеха сетните дневни лъчи и здрачът обгръщаше всичко в стоманена сивота. Вглеждайки се в небето, Джил изведнъж изпита страх да стои на открито. Тя изтича към купчината дърва и трескаво взе да събира цепеница след цепеница. Седнало върху голям пън, някакво сиво джудже с дълги паешки крака и огромен нос си чоплеше зъбите и я наблюдаваше. Когато едно дърво се изплъзна от ръцете й, джуджето го грабна и отскочи настрани.

— Звяр! — кресна Джил. — Дръж си го!

От гнева й джуджето изчезна сред хладен полъх. Полуразплакана, Джил изтича обратно по калния двор към кръглата каменна сграда на кръчмата, откъдето долитаха светли лъчи през пукнатините около капаците на прозорците. Стиснала здраво дървата, тя изтича по коридора към стаята и след кратко колебание боязливо прекрачи прага. Жрицата, облечена в дълга черна роба, бе коленичила край маминото легло. Когато се озърна към Джил, момичето зърна татуирания син полумесец, който покриваше половината й лице.

— Сложи малко дърва в огъня, дете. Трябва ми повече светлина.

Джил подбра най-тъничките дръвца и ги хвърли сред жаравата в огнището. Пламъците се надигнаха, изпълниха цялата стая с танцуващи отблясъци и сенки. Джил седна върху куп слама в ъгъла и мълчаливо се вгледа в жрицата. Мама лежеше върху сламеника си съвършено неподвижно и по мъртвешки бледото й лице избиваха капчици трескава пот. Жрицата взе едно сребърно гърненце и помогна на мама да отпие глътка отвара. Мама се разкашля толкова зле, че не успя да преглътне.

Джил грабна парцалената си кукла и я прегърна с всичка сила. Искаше й се Хелед да е жива и да се разплаче, та тя храбро да я утеши. Жрицата остави сребърното гърненце, избърса маминото лице, после започна да се моли, нашепвайки думите на свещения древен език, който знаеха само жреците. Джил също отправи в мислите си молитва към Свещената Лунна богиня да пощади маминия живот.

С тревога върху широкото си пухкаво лице, Макин пристъпи на прага, спря и се вгледа в тях, а тромавите му пръсти нервно опипваха подгъва на грубата ленена риза. Той бе съдържател на кръчмата, където мама работеше като прислужница и им позволяваше да живеят в тази стая просто от жал към една нещастна жена с незаконородено дете. Макин изчака жрицата да привърши с молитвите, после вдигна ръка и разтърка плешивия кръг сред прошарената си коса.

— Как е тя?

Жрицата го погледна, после се втренчи в Джил.

— Няма какво да си мълчите — избухна Джил. — Знам, че ще умре.

— Тъй ли, девойче? — Жрицата се обърна към Макин. — Има ли баща това дете?

— Донякъде. Той е от сребърните кинжали, нали разбирате, та наминава от време на време и помага с каквото може. Обаче доста отдавна не се е мяркал.

Жрицата раздразнено въздъхна през зъби.

— Няма да оставя детето гладно — продължи Макин. — Джил вече върши сума ти работа в заведението, пък и, бога ми, просто не бих я изхвърлил да пукне на улицата.

— Добре тогава. — Жрицата протегна ръка към Джил. — На колко години си?

— На седем, Ваша святост.

— Е, доста си млада още, но ще трябва да бъдеш храбра като истински воин. Баща ти е воин, нали?

— Да. Той е велик боец.

— Значи ще трябва да си храбра, както би искал той. Ела да се сбогуваш с майка си; после излез с Макин.

Когато Джил пристъпи до леглото, мама беше в съзнание, но очите й бяха зачервени, подпухнали и мътни, като че ли не виждаше дъщеря си.

— Джил? — задъха се мама. — Да слушаш Мако.

— Ще го слушам. Обещавам.

Мама извърна глава и се втренчи в стената.

— Кълин — прошепна тя.

Тате се казваше Кълин. Джил ужасно искаше той да е тук, никога през живота си не бе изпитвала по-силно желание. Макин я вдигна на ръце заедно с куклата и я изнесе навън. Докато вратата се затваряше, Джил успя да се извърти и да зърне как жрицата коленичи за нова молитва.

Тъй като никой не иска да посещава кръчма с болник в задната стаичка, голямата полукръгла зала беше празна и дървените маси пустееха под мътните лъчи на огнището. Макин остави Джил край огъня, после отиде да й донесе нещо за хапване. Зад гърба й се издигаше купчина бъчви за пиво, обгърнати в удивително плътна сянка. Изведнъж Джил изпита твърда увереност, че зад тях се крие Смъртта. Застави се да завърти глава и да погледне натам, защото тате винаги казваше, че истинският боец трябва да гледа Смъртта в очите. Но не видя нищо. Макин й донесе поднос с малко хляб, мед и дървена чаша с мляко. Когато Джил се опита да хапне, храната в устата й беше суха и кисела. Макин с въздишка потри плешивото си теме.

— Ами такова… — рече той. — Може татко ти скоро да намине насам.

— Дано.

Макин отпи солидна глътка от калаената си халба.

— Куклата не иска ли да пийне мляко? — запита той.

— Не. Тя е парцалена.

Тогава чуха как жрицата подхваща протяжна, унила песен — жалба за душата на покойницата. Джил се опита да бъде храбра, после захлупи глава върху масата и зарида.

 

Погребаха мама в свещената дъбова горичка зад селото. Цяла седмица Джил ходеше всяка сутрин да плаче на гроба, докато най-сетне Макин й каза, че да посещаваш гроб е като да наливаш масло в огъня — тъй скръбта никога не свършва. Понеже мама й бе заръчала да го слуша, Джил престана да ходи там. Когато работата в кръчмата отново потръгна, тя бе прекалено заета, за да мисли за мама — освен нощем, разбира се. Местните хора идваха тук да разменят последните клюки, в пазарните дни се отбиваха селяни, а от време на време дори търговци и пътуващи занаятчии плащаха, за да преспят на пода, тъй като в селото нямаше истински хан. Джил миеше халбите, тичаше по дребни поръчки и помагаше да разнасят пивото, когато кръчмата се препълнеше. Случеше ли се да намине чужденец, Джил винаги питаше дали не е чувал за баща й — сребърния кинжал Кълин от Кермор. Никой не знаеше нищо за него.

Селото се намираше в северните покрайнини на Деверийското кралство — най-голямото кралство в цял Анун, поне така бе чувала Джил. Знаеше, че на юг е великолепният град Дън Девери, където върховният крал живее в огромния си палат. Колкото до Бобир, където бе прекарала целия си живот, селцето имаше петдесетина кръгли къщурки от груби кремъчни плочи, процепите между които бяха замазани с глина, за да не прониква вятърът. Изградени в подножието на един стръмен кергонейски хълм, те се лепяха към тесни, криволичещи улички, тъй че цялото село приличаше на шепа камъни, пръснати сред редките борове. В тесните долини упорити селяни извоюваха орна земя от скалистата местност, а с камъните изграждаха стени около нивите си.

На около миля от селото беше дънът, или с други думи казано крепостта, на лорд Мелин, комуто плащаха данъци. Открай време Джил бе чувала, че Уирдът повелява на всекиго да върши каквото наредят благородниците, защото самите богове са ги дарили с благородство. За простодушните й представи този дън наистина изглеждаше твърде внушителен, та навярно наистина криеше и някаква божествена сила. Издигаше се на най-високия хълм, обкръжен от дълбок изкоп и назъбена каменна стена. В средата му имаше кръгла кула от каменни плочи, наречена брох, която хвърляше сянка над другите крепостни сгради. От най-високото място в селото се виждаше целия дън със синьото знаме на лорд Мелин, развяно върху броха.

Много по-рядко й се случваше да види самия лорд Мелин, който само от време на време отскачаше до селото — обикновено за да осъди някой нарушител на закона. Когато през един особено горещ и задушен ден лордът влезе в кръчмата да изпие халба пиво, това бе незапомнено събитие. Макар че имаше рядка прошарена коса, червендалесто лице и солидно шкембе, той беше впечатляващ мъж с гордо вирната глава и твърди стъпки на истински боец. Придружаваха го двама младежи от неговата войска, защото един благороден лорд никога не се движи сам. Джил приглади с пръсти чорлавата си коса и направи реверанс. Макин дотърча с куп халби; остави ги и се поклони пред лорда.

— Проклета жега — изруга лорд Мелин.

— Така е, милорд — смотолеви Макин.

Лорд Мелин хвърли поглед към Джил.

— Хубаво детенце. Внучка ли ти е?

— Не, милорд, щерка е на жената, която работеше тук.

— Тя умря от треска — намеси се единият от рицарите. — Нямаше късмет, горката.

— А кой е бащата? — запита лорд Мелин. — Или не се знае?

— О, няма ни най-малко съмнение, милорд — отвърна рицарят със злорада усмивка. — Кълин от Кермор, никой не би дръзнал да се задява с изгората му.

— Така си е — разсмя се лорд Мелин. — Е, девойче, значи имаш прославен баща, а?

— Наистина ли?

Лорд Мелин пак се изсмя.

— Е, воинската слава едва ли означава нещо за едно малко девойче, но макар да му викат сребърен кинжал, твоят татко е най-великият майстор на меча в Девери. — Лордът бръкна в кожената кесия на пояса си и извади няколко медни монети, за да плати на Макин, после подхвърли към Джил един сребърник. — Дръж, малката. Щом си без майка, ще ти трябва някоя пара за нова рокля.

— Смирено благодаря, милорд. — Докато правеше реверанс, Джил осъзна, че роклята й наистина е ужасно парцалива. — Боговете да ви благословят.

След като лордът и спътниците му напуснаха кръчмата, Джил отнесе сребърника в стаята си и го прибра в дървената кутийка. Гледайки как лъщи на дъното, отначало се почувства същинска богата дама; после изведнъж разбра, че негово благородие просто й бе подхвърлил милостиня. Без тази монета не би могла да си купи нова рокля, също както без добрината на Макин не би имала какво да яде и къде да спи. Мисълта се запечата в главата й като с нажежено желязо. Слепешком изтича към горичката зад кръчмата и се просна на сенчестата трева. Когато ги повика, Дивите дойдоха — любимото й сиво джудже, две пъпчиви сини създания с дълги, остри зъби и една силфида, която би изглеждала съвсем като миниатюрна красива женичка, ако не бяха очите й — дълги, скосени като на котка и напълно безизразни. Джил се надигна и седна, за да може сивото джудже да се изкатери в скута й.

— Жалко, че не умеете да говорите. Ако с Макин се случи нещо лошо, може ли да дойда в гората при вашия народ?

Обмисляйки въпроса, джуджето разсеяно се почеса под мишницата.

— Така де, сигурно ще ме научите как да си намирам разни работи за ядене и как да се топля като завали сняг.

Джуджето кимна, което навярно означаваше съгласие, но с Дивите никога не бе ясно какво мислят всъщност. Джил дори не знаеше какво представляват. Макар че се появяваха и изчезваха когато им хрумнеше, на допир те бяха съвсем като истински, освен това можеха да прибират едно-друго и да пият млякото, което им оставяше привечер. Мисълта да живее в гората при тях беше колкото утешителна, толкова и страшничка.

— Е, дано нищо лошо не сполети Мако, но все пак се боя.

Джуджето кимна и я потупа по лакътя с мършавата си, крива ръчица. Тъй като другите селски деца се присмиваха на Джил, че е копеле, Дивите бяха единствените й истински приятели.

— Джил? — подвикна Макин откъм двора на кръчмата. — Идвай да помагаш за вечерята.

— Трябва да тръгвам. Довечера ще ви изнеса мляко.

Всички се разсмяха и затанцуваха в кръг около нозете й, после изчезнаха безследно. Докато Джил се прибираше към кръчмата, Макин се зададе насреща й.

— С кого разговаряше там? — запита той.

— С никого. Просто си говорех.

— Май са били Дивите, а?

Джил само сви рамене. Отдавна бе научила, че никой не й вярва, когато казваше, че може да вижда Дивите.

— За вечеря ще имаме парче чудесно свинско — добави Макин. — Дай да сготвим и да хапнем набързо, че в такава гореща вечер всичко живо ще дотърчи за някоя и друга халба.

Макин се оказа прав. Щом слънцето залезе, кръчмата се препълни с местни жители — както мъже, тъй и жени, дошли да предъвчат последните клюки. В Бобир хората рядко имаха пари; Макин отбелязваше вересиите с въглен върху една голяма дъска. Когато на някой му се натрупаха повечко чертички, кръчмарят опростяваше задължението срещу продукти, платно или обувки и пак започваше да бележи. Тази вечер припечелиха няколко медни монети от един странстващ търговец, който мъкнеше в тумбестата си раница пъстри конци за бродерия, игли и дори панделки от далечните западни градове. Докато му поднасяше пиво, Джил запита по навик дали е чувал за Кълин от Кермор.

— Да съм чувал ли? Ами че аз го видях, бе девойче, само преди две седмици.

Сърцето на Джил заподскача.

— Къде?

— В Гуингед. Там воюват — двама лордове пак са се захванали с пустата кръвна вражда, та, да си кажа правичката, предпочетох да избиколя насам откъм юг. Но вечерта преди да потегля, пиех в една кръчма и гледам някакъв юначага със сребърен кинжал на пояса. Туй е Кълин от Кермор, рекоха ми, гледай да не му се изпречваш на пътя. — Търговецът печално поклати глава. — Тия сребърни кинжали са една пасмина…

— Я стига! Той ми е татко!

— Тъй ли? Ех, тежък Уирд за толкова малко девойче — татко ти да е сребърен кинжал.

Въпреки че усети как лицето й пламва, Джил не си направи труда да спори. Всички презираха сребърните кинжали. Докато повечето бойци живееха в някой дън и служеха вярно във войската на благородния му владетел, сребърните кинжали обикаляха из кралството и се сражаваха за всеки благородник, който имаше пари да ги наеме. Понякога като идваше да навести Джил и майка й, тате носеше куп пари; друг път едва му се намираха няколко медни монети — всичко зависеше от това колко е успял да плячкоса на бойното поле. Макар да не разбираше защо, Джил знаеше, че щом един мъж стане сребърен кинжал, никога не ще му позволят да бъде нещо друго. Кълин не бе имал възможност да се ожени за майка й и да я отведе в някой дън, както правеха бойците на лордовете.

Тази нощ Джил се помоли на Лунната богиня да пази баща й в Гуингедската война. Едва накрая се сети и помоли за по-скорошен край на войната, та Кълин да я навести. Но войните явно бяха подвластни на някое друго божество, защото минаха цели два месеца, преди да дойде сънят. От време на време сънищата на Джил бяха извънредно ярки и подробни. Видяното в тях винаги се сбъдваше. Също както в случая с Дивите, тя отрано се бе научила да не казва никому за това. В този сън видя как Кълин влиза с коня си в селото.

Събуди се разтреперана от възбуда. Ако се съдеше по късите сенки на всички предмети в съня й, тате щеше да пристигне около пладне. През цялата сутрин Джил работеше най-усърдно, за да запълва времето. Накрая изтича на прага и се загледа в далечината. Слънцето бе увиснало почти право над нея, когато зърна Кълин да води едър кафяв боен кон по стръмната уличка. Изведнъж Джил си спомни, че той не знае за мама. Веднага се шмугна навътре.

— Мако! Тате идва! Кой ще му каже?

— Ох, мътните да го вземат! — Макин се втурна към вратата. — Чакай тук.

Джил се помъчи да остане вътре, но болезнено долови как я окайват мъжете от съседната маса. Израженията им толкова ярко й напомниха за вечерта, когато мама умря, че тя изтича навън. Отсреща Макин разговаряше с баща й, положил съчувствено ръка върху рамото му. Стискайки зъби, тате мрачно се взираше в земята и не казваше нито дума.

На ръст Кълин от Кермор надхвърляше шест фута, имаше горда войнишка осанка, яки плещи, руса коса и ледено сини очи. По лявата му буза се спускаше стар белег, който го правеше страховит дори когато се усмихваше. Простичката му ленена риза беше покрита с прах и мръсотия от дългия път, както и бригите — торбестите вълнени панталони, носени от всички деверийски мъже. На широкия кожен колан висеше неговият единствен разкош — и позор — сребърният кинжал в протрита и изподраскана ножница. Върху сребърната топка на ефеса блестяха три малки издутини, сякаш предупреждаваха хората да се пазят от техния собственик. Когато Макин замълча, Кълин положи ръка върху меча си. Макин хвана поводите на коня и двамата тръгнаха към кръчмата.

Джил изтича срещу Кълин и се хвърли в прегръдките му. Той я стисна здраво. Миришеше на пот и коне — познатият, успокояващ мирис на нейния татко.

— Бедното ми девойче! — каза Кълин. — Гръм да ме удари, непрокопсан баща ти се е паднал!

Задавена от ридания, Джил не успя да проговори. Кълин влезе в кръчмата и без да я изпуска, седна до масата край вратата. Мъжете в дъното оставиха халбите и го загледаха с хладен укор в очите.

— Знаеш ли, тате? — подсмръкна Джил. — Последното, което изрече мама, беше твоето име.

Кълин отметна глава и от гърлото му се изтръгна протяжен, глух вой на непоносима скръб. Макин, който се навърташе наоколо, плахо го потупа по рамото.

— Хайде, стига, момко — промърмори той. — Хайде, стига.

Кълин продължаваше да вие, от гърлото му изригваха стенание подир стенание, докато Макин безпомощно го тупаше по рамото и повтаряше „хайде, стига“. Другите мъже пристъпиха към тях и Джил с ненавист забеляза тънките им усмивчици, сякаш се надсмиваха на тате за тази скръб. Изведнъж Кълин осъзна тяхното присъствие. Той лекичко смъкна Джил от скута си и докато се изправяше, мечът изникна в ръката му като пренесен от деомера.

— И защо да не я оплаквам? Тя бе благопристойна като самата кралица, независимо какво си мислите вие, крастави псета. Смее ли някой от това смрадливо село да ми възрази в лицето?

Мъжете се отдръпнаха предпазливо, стъпка по стъпка.

— Недостойни сте даже да пролея кръвта ви върху нейния гроб. Признайте го.

— Така си е — промърмориха мъжете.

Кълин пристъпи напред и острието на меча проблясна в слънчевите лъчи, долитащи откъм вратата.

— Добре. Махайте се, отрепки… връщайте се да пиете.

Вместо това мъжете се струпаха около вратата, бързайки час по-скоро да се изнижат от кръчмата. Кълин прибра меча с шумен плясък на метал върху кожа. Макин избърса потта от челото си.

— Е, Мако, ти и цялото село можете да мислите за мен каквото си щете, но моята Сериан заслужаваше нещо по-добро от безчестен никаквец като мен.

— Ами… таквоз… — избъбри Макин.

— А сега само ти ми оставаш от нея — обърна се Кълин към Джил. — Незнайни пътища ни чакат, миличко, но ще се справим.

— Какво? Ще ме вземеш ли, тате?

— Да пукна, ако не го сторя. И то още днес.

— Чакай сега — намеси се Макин. — Не е ли по-добре да го обмислиш на свежа глава? В момента не си на себе си и…

— Кълна се в ледовете на всеки пъкъл! — Кълин се завъртя с ръка върху меча. — На себе си съм точно колкото трябва!

— Ами, добре тогава. — Макин отстъпи назад. — Нищо не съм рекъл.

— Събери си дрехите, Джил. Ще отидем на гроба на майка ти и после тръгваме. Не искам повече да видя това смрадливо село.

Щастлива и ужасена едновременно, Джил изтича към стаята си и нахвърля в едно одеяло малкото вещи, които притежаваше. Чу как Макин се мъчи да каже нещо, а Кълин го прекъсва със свирепо ръмжене. Поколеба се, после тихичко повика Дивите. Сивото джудже изплува от въздуха и бавно се спусна към посипания със слама под.

— Тате ме отвежда. Искаш ли да дойдеш? Ако искаш, ще трябва да ни последваш или да яхнеш коня му.

Когато джуджето изчезна, Джил се запита дали някога ще го види отново.

— Джил! — изрева Кълин. — Престани да си бъбриш и идвай тук!

Джил грабна вързопа и изтича пред кръчмата. Кълин закачи нещата й при своя багаж зад седлото, после я вдигна върху тях. Когато и той яхна коня, Джил го прегърна през кръста и притисна лице към широкия му гръб. Цялата му риза беше нашарена с мътни ръждиви кръгчета, останали от потенето под желязната ризница. Всичките му ризи бяха такива.

— Е — каза Макин, — сбогом, Джил.

— Сбогом. — Изведнъж й се доплака. — И благодаря, че беше толкова добър към мен.

С навлажнени очи Макин размаха ръка. Като внимаваше да не падне, Джил се извърна и също му помаха.

Под долния край на селото растяха свещените дъбове, посветени на Бел — бог на слънцето и крал на всички богове. Между тях погребваха покойниците от селото. Макар гробът на Сериан да не бе отбелязан с камък както гробовете на по-заможните хора, Джил знаеше, че никога не ще забрави къде е. Щом отведе баща си до него, Кълин зарида и се просна отгоре с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне любимата си през дебелия слой земя. Джил стоеше разтреперана отстрани, докато най-сетне той млъкна и се надигна.

— Бях донесъл на майка ти подарък от това пътуване — каза Кълин. — И се кълна в боговете, че ще си го получи.

Той извади сребърния кинжал и изряза малък чим, после издълба земята отдолу. Измъкна от пазвата си гривна и я показа на Джил — тънка бронзова ивичка, усукана като въже. Сложи накита в дупката, утъпка пръстта и върна чима на място.

— Сбогом, моя любов — прошепна той. — Колкото и да скитах, никога не съм обичал друга освен теб и се моля на боговете да си ми вярвала, когато ти го казвах. — Изправи се и избърса кинжала в крачола на бригите си. — Повече никога няма да я оплаквам, Джил, но помни колко обичах майка ти.

— Ще помня, тате. Обещавам.

През целия следобед яздиха на изток по тесния черен път между стръмни хълмове и борови гори. От време на време минаваха край ниви, където се зеленееше млада пшеница. Селяните се озъртаха към странната гледка — рицар с дете зад седлото. Скоро Джил се схвана от неудобната поза и цялото тяло почна да я боли, но Кълин бе тъй унесен в мрачни мисли, че тя не посмя да го заговори.

По мръкнало прекосиха една плитка река и стигнаха до крепостните стени на Аверби. Кълин слезе и поведе коня по тесните криволичещи улици, докато Джил стискаше здраво седлото и се озърташе с разширени от почуда очи. Никога през живота си не бе виждала толкова много къщи — трябва да бяха поне двеста. В другия край на града спряха пред порутен хан с голяма конюшня в задния двор, където съдържателят поздрави Кълин по име и сърдечно го потупа по рамото. Джил бе толкова уморена, че дори не помисли за вечеря. Кълин я отнесе горе в някаква прашна стая със скосен таван и постла плаща си върху сламеника. Тя заспа още преди баща й да духне свещта.

Когато се събуди, през прозореца грееше слънце и Кълин бе изчезнал. Джил стреснато скочи от леглото, опитвайки да си припомни как е попаднала в тази непозната, празна стая. След малко Кълин се върна, носеше голям резен хляб и медна паничка с вряла вода.

— Изяж това, миличко — каза той.

Джил доволно огледа хляба с пълнеж от лешници и стафиди. Кълин остави паничката, изрови от чантите на седлото сапун и парче огледало, после коленичи на пода, за да се избръсне. Винаги се бръснеше със сребърния кинжал. Когато го извади, Джил видя гравирания върху острието нападащ ястреб — с този знак Кълин бележеше всичките си вещи.

— Тоя кинжал изглежда страшно остър, тате.

— Така е. — Кълин се зае да сапунисва лицето си. — Разбираш ли, не е чисто сребро, а някаква сплав. Не тъмнее като истинското сребро и много по-трудно се затъпява. Само неколцина златари в цялото кралство знаят тайната му и не я споделят с никого.

— Защо?

— Откъде да знам. Подозрителен народ са тия майстори, дето служат на сребърния кинжал. От мен да го знаеш, не всеки изгнаник или опозорен рицар може да си купи такова оръжие. Трябва да намериш някой от сребърните кинжали и дълго да странстваш с него — да се докажеш, един вид — а после той ще се застъпи за теб пред останалите.

— Трябва ли да му покажеш, че си добър боец?

— Боец… — Кълин започна да се бръсне с точни, отмерени движения. — Вярно, и това го има, но то не е най-важното. Виж какво, сребърните кинжали си имат чест. Всички сме измет, но не крадем и не убиваме без причина. Благородните лордове знаят това и ни вярват дотолкова, че плащат предварително. Ако двама-трима нехранимайковци се вмъкнат между нас и ни създадат лошо име, всичките ще измрем от глад.

— Тате, защо поиска да станеш сребърен кинжал?

— Не говори с пълна уста. Не съм искал. Просто нямах друг избор, това е. Никога не съм чувал за глупак, дето да дойде при нас по собствено желание.

— Не те разбирам.

Кълин се позамисли, бършейки с опакото на ръката си остатъците от пяна по горната си устна.

— Е — каза накрая той, — никой боец не идва при кинжалите, ако има възможност да живее прилично в някой дън. Ние, мъжете, сме глупци и понякога вършим неща, след които вече никой благородник не ще ни приеме във войската си. Случи ли се така… е, да носиш кинжала е далеч по-добре, отколкото да чистиш конюшните или нещо подобно. Поне си изкарваш залъка с меч в ръката като истински мъж.

— Не вярвам, че си извършил глупост.

За миг по устните на Кълин трепна усмивка.

— Сторих го, наистина го сторих. Преди много време старият ти татко беше рицар в Кермор и се забърка в голяма каша. Никога не погазвай честта си, Джил. Мене слушай. Безчестието е по-страшно и от кръв по ръцете. Лордът съвсем заслужено ме изрита от своя дън и не ми остана нищо друго, освен дългия път.

— Кое?

— Дългият път. Така сребърните кинжали наричат живота.

— Но, тате, какво си сторил?

Кълин се обърна и очите му бяха тъй студени, че Джил се изплаши да не би да я удари. Но той само каза:

— Като се нахраниш, отиваме на пазара да ти купим момчешки дрехи. Роклите хич не ги бива за езда и лагеруване.

И Джил разбра, че никога не ще събере смелост да повтори въпроса.

Кълин удържа на думата си. Накупи й тъй много неща — ботуши, бриги, ризи, дебел вълнен плащ и малка кръгла брошка, за да го закопчава — че Джил направо се смая. Никога не го бе виждала с толкова пари в кесията — все истински, лъскави монети от чисто сребро. Когато попита, Кълин й каза, че бил пленил на бойното поле сина на богат владетел и получил от семейството откуп, за да го освободи.

— Много доблестно си постъпил тате. Не си убил човека, а после си го пуснал на свобода.

— Доблестно ли? Право да ти кажа, миличко, всеки сребърен кинжал мечтае да плени в двубой някой благородник. Пари ни трябват, а не слава. И, мътните да ме вземат, мнозина бедни благородници са забогатели по същия начин.

Джил бе потресена. Пленяването на хора за лична изгода никога не се споменаваше в песните на бардовете и славните бойни предания. Ала все пак парите я радваха, особено когато Кълин й купи пъргаво сиво пони, което тя нарече Гуиндик по името на легендарния древен герой. След като се прибраха в хана, Кълин я отведе в стаята, накара я да се преоблече и безцеремонно подкастри косата й със сребърния кинжал.

— Дългата коса само създава главоболия по пътищата. Гръм да ме удари, ако взема да ти я реша като бавачка!

Джил реши, че навярно е прав, но когато надникна в късчето огледало, просто не можа да се познае. Същото странно чувство изпита и като слязоха да обядват в общата зала на хана. Искаше й се да скочи и да помогне на ханджията Блейр, вместо да седи и да яде яхния заедно с другите посетители. Тъй като беше пазарен ден, кръчмата гъмжеше от търговци с карирани бриги — знак за тяхната професия. Те боязливо оглеждаха сребърния кинжал върху пояса на Кълин и заобикаляха масата им колкото се може по-отдалече. Джил тъкмо довършваше яхнията, когато трима млади рицари нахълтаха шумно и поръчаха пиво. Тя разбра, че са от войската на някой владетел, защото върху ризите им беше извезан един и същ герб с бягащи елени. Застанаха до вратата и създадоха толкова работа на Блейр, че когато Кълин привърши пивото, трябваше сам да си налее. Докато се връщаше с пълна халба, той мина край тримата рицари. Единият пристъпи напред и нарочно го блъсна по лакътя, за да разлее пивото.

— Гледай къде стъпваш — изкиска се рицарят. — Сребърен кинжал.

Кълин остави халбата и се обърна към него. Джил се изкатери върху масата, за да вижда по-добре. Ухилени, другите двама отстъпиха към стената.

— Белята ли си търсиш? — запита Кълин.

— Не бе, само казвам на един тъп сребърен кинжал да гледа къде стъпва. Как ти е името, нищожество?

— Кълин от Кермор. А тебе какво те засяга?

Сред настаналата мъртвешка тишина всички извърнаха глави към тях. Другите двама рицари припряно хванаха приятеля си за раменете.

— Стига, Гръфид. Пий си проклетото пиво и толкоз. Още си млад за умирачка.

— Махайте се — изръмжа Гръфид. — Страхливец ли ме наричате?

— Глупак си ти. — Другият рицар се озърна към Кълин. — Виж какво, извинявай.

— Не се извинявай от мое име — кресна Гръфид. — Свинска пръдня не давам, ако ще да е самият Адски владетел! Слушай, сребърен кинжал, не вярвам и на половината от онуй, дето го разправят за теб.

— Нима? — Кълин положи ръка върху меча.

В залата сякаш ахнаха даже стените. Джил притисна устата си с длан, за да не изкрещи. Неколцина клиенти изплашено се отдръпнаха.

— Хей! — викна Блейр. — Не в моя хан!

Късно — Гръфид вече бе извадил меча. С кисела усмивка Кълин изтегли своя, но небрежно отпусна острието почти до пода. Стана толкова тихо, че Джил чу ударите на сърцето си. Гръфид пристъпи, замахна… и мечът му отхвръкна. Отсреща хората се разбягаха с крясъци, докато оръжието с трясък се стоварваше на пода. Кълин бе вдигнал меча си, но го държеше все тъй нехайно, сякаш се готвеше да посочи нещо. Върху острието тъмнееше кърваво петно. Псувайки задъхано, Гръфид стисна дясната си китка. Изпод пръстите му бликаше кръв.

— Призовавам всички за свидетели, че той замахна пръв — каза Кълин.

Докато двамата приятели на Гръфид го мъкнеха към вратата, из залата се надигна развълнуван шепот. Пребледнял като платно, Блейр изтича подир тях да им занесе изтървания меч. Кълин избърса кръвта от острието в крачола на бригите си, прибра го в ножницата, взе халбата и се върна на масата.

— Долу, Джил! — сопна се той. — Къде ти е възпитанието?

— Само исках да погледам, тате. Страхотно беше. Изобщо не видях как го направи.

— И той не видя. Е, Джил, сега ще си довърша пивото, после събираме багажа и тръгваме.

— Нали щяхме да пренощуваме тук?

— Щяхме.

Блейр дотича запъхтян.

— Кълна се в розовите задници на боговете! Често ли ти се случват такива работи?

— Прекалено често. Тия недорасли псета май мислят, че е кой знае каква чест да убиеш Кълин от Кермор. — Кълин отпи дълга глътка. — Досега никой не е спечелил нещо повече от строшена китка, обаче, бога ми, взе да става досадно.

— Сигурно. — Блейр потръпна зиморничаво. — Е, девойче, странен живот те чака с него по пътищата. И адски странна съпруга ще излезе от теб някой ден.

— Няма да се омъжа за човек, който върти меча по-зле от тате. Значи сигурно изобщо няма да се омъжа.

През целия следобед препускаха без почивки и спряха едва около час преди залеза, когато Кълин прецени, че са се отдалечили достатъчно от приятелите на Гръфид. Намериха един селянин, който разреши да пренощуват в края на пасището му и им продаде овес за коня на Кълин и новото пони. Докато Кълин събираше сухи дърва из близката горичка, Джил върза конете за колчета с дълги въжета. Трябваше да подскача върху колчетата с цяла тежест, но накрая успя да ги забие. Тъкмо се връщаше към бивака, когато сивото джудже изникна от въздуха право пред нея и заподскача. С радостен смях Джил го грабна в прегръдките си.

— Значи ме последва! Колко се радвам!

Джуджето се ухили широко и метна ръчички около шията й. На допир бе сухо, някак люспесто и миришеше на прясно разорана земя. Без да помисли, Джил го понесе към бивака, разказвайки през цялото време за случките по пътя. То слушаше най-внимателно, после изведнъж с уплаха се сгърчи в ръцете й и посочи настрани. Джил видя, че Кълин тича към нея с наръч дърва и очите му са присвити от гняв. Джуджето изчезна.

— Джил, в името на всички богове! — кресна Кълин. — Каква е тая проклета… игра ли да го нарека, що ли? Да си приказваш сама и да се правиш, че носиш нещо.

— Нищо, тате. Просто си играя.

Кълин захвърли дървата.

— Да ги нямаме такива. Ходиш и си говориш сама като малоумна. Ако толкова ти се приказва, ще ти купя кукла.

— Благодаря, имам си.

— Тогава защо не разговаряш с нея?

— Ще разговарям, тате. Обещавам.

Кълин сложи ръце на кръста си и я огледа от глава до пети.

— И на какво точно си играеше? Пак ли почна с ония глупости за Дивите?

Джил наведе глава и взе да ровичка из тревата с връхчето на ботуша си. Кълин я зашлеви през лицето.

— Не искам повече да чувам за това. Никакви приказки насаме.

Джил прехапа устна, за да не се разплаче.

— Няма, тате. Обещавам.

— Ох! — Внезапно той коленичи пред нея и положи ръце върху раменете й. — Извинявай за плесницата, миличко. Напоследък горкият ти стар татко съвсем се е вкиснал. — Кълин се поколеба и личеше, че е смутен. — Изслушай ме, Джил. Много хора в това кралство вярват, че Дивите съществуват наистина. Знаеш ли още в какво вярват? Че всяка жена, която може да ги вижда, е вещица. Знаеш ли какво може да те сполети, ако някой чуе как разговаряш с Дивите? Голяма беля може да стане, нищо че си още девойче. Не искам да си пробивам път с меча през тълпа от селяци, докато те пребиват до смърт.

Джил изстина цялата и се разтрепера. Кълин я грабна в прегръдките си, но тя едва се удържа от желанието да го отблъсне и да побегне напосоки из гората. Нали ги виждам, мина й през ума, значи ли това, че съм вещица? Ще се превърна ли в грозна старица, та да урочасвам хората и да ги тровя с билки? Когато осъзна, че не може да сподели тия страхове с баща си, тя се разплака.

— Е, хайде, хайде — прошепна Кълин. — Извинявай. Не мисли повече за това и дай да хапнем нещичко. Обаче сега знаеш защо не бива да бъбриш за Дивите, ако някой може да те чуе.

— Няма, тате. Честно-пречестно обещавам.

Посред нощ Джил се събуди сред посребрен от луната свят. Сивото джудже бе приклекнало край главата й, сякаш стоеше на стража. Тъй като Кълин хъркаше гръмко, Джил се осмели да прошепне:

— Ти си ми най-добрият и най-верният приятел, обаче не искам да стана вещица.

Джуджето енергично поклати глава.

— Вярно ли е? Само вещиците ли те виждат?

Повторното отрицание я поуспокои. Джуджето лекичко я потупа по бузата, после изчезна с полъх на вятър, който сякаш накара луната да затанцува. Джил дълго лежа будна, усмихвайки се от облекчение. И все пак знаеше, че тате е прав; отсега нататък трябваше да бъде много предпазлива.

 

Деверийците открай време си бяха неспокоен народ. В древните времена на Зората прадедите им бяха пребродили хиляди мили, преди да основат старото кралство Девеция Рига — част от някаква далечна страна, наречена Галия. И до днес бардовете разказваха безброй предания как прадедите избягали пред нашествието на злите Румани и водени от крал Бран, преплавали необятния океан, за да открият Западните острови. Пребродили островите на длъж и шир, додето крал Бран видял белия глиган — поличба да основе свещения град Дън Девери. Дори по времето на Джил още имаше хора, които прекарваха почти целия си живот по пътищата — поклонници, младежи, обикалящи насам-натам с надеждата да намерят място във войската на някой владетел и, разбира се, сребърните кинжали. След няколко седмици пътуване с баща си Джил осъзна, че магията на пътищата е завладяла и нея. Винаги имаше нови гледки, нови срещи и разговори; чудеше се как изобщо е изтърпяла досега да стои затворена в едно малко селце.

Тъй като Кълин имаше пари в изобилие, Джил бе изненадана, когато той отново започна да си търси работа. Докато бродеха безцелно на изток през Кергоней, непрекъснато го интересуваха новините за кръвни вражди и гранични стълкновения.

— Половината лято отмина — обясни той една вечер на Джил край огъня. — Един сребърен кинжал трябва да мисли с какви пари ще изкара зимата. Е, не че мнозина от нашата пасмина са свикнали да мислят, но пък те и нямат дъщери, за които да се грижат.

— Така си е, тате. Случвало ли ти се е да спиш на снега?

— Не, защото винаги можех да се върна и да изкарам зимата при майка ти. — Изведнъж Кълин стана меланхоличен и лицето му се изкриви, сякаш го бе налегнала тежка умора. — Ах, богове, само дано да не узнае за нас в Отвъдните земи, горката. Единствената й рожба скитосва по пътищата с човек като мен.

— Тате, ти си великолепен и пътешествието е чудесно. Когато порасна, искам да стана сребърен кинжал като теб.

— Ти чуваш ли се? Момичетата не стават бойци.

— Защо не? По времето на Зората са го правили. Като Айва. Не си ли слушал балади за нея, тате? Бардът на лорд Мелин често идваше в кръчмата и понякога ми ги пееше. Винаги го молех да ми изпее за Айва. Тя е била чудесна. Знаеш ли, наричали са я Жената-ястреб.

— О, чувал съм тия легенди, но това е било отдавна. Сега нещата стоят съвсем другояче.

— Защо? Не е честно. Ами лейди Гуиневер — тя нали е живяла в Смутните времена, а не чак по времето на Зората? Едни мъже накърнили нейната чест и тя си отмъстила. — Джил положи ръка върху сърцето си, точно както правеше бардът. — „Загиват те и топла кръв обагря сърце и щит, а адът ги поглъща.“ Това го научих наизуст.

— Ако някой ден се върнем в Бобир, ще му дам аз едни балади на тоя бард. Ех, богове, какво потомство ми се е паднало.

— На теб съм се метнала. Мама винаги така казваше. Разправяше, че съм инат като тебе и щом ми докривее, ставам отвратителна.

Кълин се разсмя приглушено. Джил за пръв път го чуваше да се смее.

Два дни по-късно Кълин чу желаната новина. Бяха спрели за обяд в една дъбова горичка и тъкмо ядяха хляб и сирене, когато Джил дочу стъпките на два коня, които се задаваха право към тях. Още преди да осъзнае какво означава това, баща й вече бе на крака с гол меч в ръката. Докато Джил се изправяше, конниците изникнаха между дърветата, привели глави под надвисналите клони. Бяха с ризници и стискаха мечовете си.

— Приготви се за бой! — извика първият.

Когато двамата изскочиха на поляната, Кълин пъргаво пристъпи между тях и Джил. Непознатите спряха конете си, после изведнъж се усмихнаха. Първият се приведе на седлото.

— Хиляди извинения. Помислих, че си от хората на лорд Инид.

— Изобщо не съм го чувал — каза Кълин. — Какво става, кръвна вражда ли е пламнала?

— Точно така. Ние служим при тиерин Брейд и тия гори са негови, кълна се в боговете.

— Не бих и помислил да възразя. А лорд Инид оспорва ли?

— Оспорва. Хей, ама ти си сребърен кинжал! Търсиш ли работа? Ние сме едва четирима срещу седмината на Инид, нали разбираш.

— Гръм да ме удари! — Кълин отметна глава. — Тая дребна свада май доста кръв е изпила.

— Е, не съвсем. Нали разбираш, отначало бяхме петима срещу седмина. Но най-добре иди да поговориш с лорда. Неговият дън е само на две мили оттук, все по пътя. Няма начин да го подминеш.

Рицарят определено имаше право. Сред разчистените орни земи се издигаше невисок хълм, обкръжен от масивните каменни стени на крепостта. Зад тях стърчеше брох с не по-малко от четири етажа, над който гордо се развяваше червено-сив флаг. Но докато препускаха натам, Джил забеляза, че грамадната обкована порта не служи за нищо. Преди много години нещо бе пробило в стените три грамадни процепа, през всеки от които спокойно можеше да мине каруца. Купищата камъни наоколо бяха обрасли с бръшлян. Отвъд стените имаше кален двор, който някога бе приютявал множество постройки, както личеше по едва забележимите кръгли основи и оцелелите тук-там зидове сред буренака. От едната страна в най-горния етаж на броха зееше грамадна дупка. Джил различи през нея тесни стаички.

— От какво е това, тате?

— Сигурно от катапулта.

Дворът беше безмълвен и пуст, само стадо едри бели гъски диреха охлюви из бръшляна по каменната камара. Когато Кълин подвикна, от броха изскочи момче с мръсен червено-сив елек и бриги.

— Кой си ти?

— Кълин от Кермор. Искам да поговоря с лорда.

— Е, тате тъкмо говори с него, но няма да имат нищо против, ако влезеш.

— Ей, чакай малко! Би трябвало да се поклониш и да кажеш: „Ще се постарая, добри ми сър, но великият тиерин Брейд може да е зает с важни дела.“

— Няма такава работа. Той никога нищо не върши, само дето се бие с лорд Инид, ама днес и това не прави.

Личеше, че тържествената зала на тиерин Брейд някога наистина е била тържествена — просторно кръгло помещение, заемащо целия долен етаж на броха. От двете й страни имаше масивни каменни огнища с изваяни по тях плетеници и лъвове. Мястото преспокойно би побрало поне двеста пируващи мъже. Сега обаче отсрещното огнище бе пригодено за кухня, където неугледна девойка кълцаше моркови и ряпа върху очукана масичка, а над огъня се печеше овнешки бут. Край по-близкото огнище имаше три маси с разклатени скамейки отстрани. На едната от тях седяха и пиеха двама души — мъж в напреднала възраст с буйна черна брада и висок, блед юноша на около седемнайсет години с дълъг нос и заешка физиономия. Тиерин трябва да беше младежът, защото носеше карирани бриги и извезана с лъвове риза. Невръстният паж изтича до масата и дръпна ръкава на тиерина.

— Ваше благородие? Дошъл е сребърен кинжал на име Кълин от Кермор.

— Тъй ли? — Брейд се надигна. — Тъкмо навреме. Ела да седнеш.

Без излишни формалности Брейд настани Кълин и Джил на скамейката, прати хлапето Абрин за още пиво и представи другия мъж като свой съветник на име Глин. Когато седна отново, столът му изпращя застрашително.

— Срещнах в гората двама от хората ви, ваше благородие — каза Кълин. — Те ми разправиха за враждата.

— Ах, тоя незаконороден плужек Инид! — Брейд мрачно отпи глътка пиво. — Право да си кажа, много искам да те наема, обаче щом си видял крепостната стена, сигурно имаш представа как съм с парите. — Той се озърна към Глин. — Няма ли начин да изстискаме нещичко?

— Ако не друго, поне кон, милорд. После винаги може да го продаде.

— Вярно. — Брейд изведнъж се ухили. — Ами зелето, а? Зелевите ми градини край нямат. Ей, сребърен кинжал, помисли само колко работа може да ти свърши тоя зеленчук. Можеш да го оставиш да изгние, а после да замеряш враговете, или пък, ако си имаш изгора, да и поднесеш зелев букет — такова чудо сигурно никога не е виждала. Или…

— Ваше благородие — намеси се Глин.

— Да бе, разсеях се малко. — Брейд отново надигна халбата. — Но ако си съгласен на кон и храна, плюс храна за пажа ти, разбира се…

— Приемам — каза Кълин. — Разбрахме се, ваше благородие. Можете да разполагате с мен. Но това тук всъщност не е паж, а дъщеря ми.

— Да, наистина. — Брейд се приведе към Джил. — Почиташ ли татко си, дете?

— Повече от всеки друг мъж на света, освен краля, разбира се, но с него още не съм се срещала.

— Добре казано. — Брейд се оригна звучно. — Колко жалко, че онзи цирей Инид е лишен от почитта към кралската особа, която откриваме у това невинно девойче.

Кълин се зае да разпитва съветника Глин.

— Каква е тая вражда, добри ми сър? От рицарите разбрах само това, че става дума за горите.

— Да, горе-долу. — Глин замислено поглади брадата си. — Враждата е стара, още откакто дядото на лорд Инид вдигна меч срещу дядото на негово благородие. По онова време се караха кой да бъде тиерин, имаше и други сериозни разногласия, но малко по малко нещата сами се оправиха. Разбираш ли, горите се намират на границата между двете владения. Те са последният спорен въпрос.

— Тъй си въобразява Инид. — Брейд стовари юмрук върху масата. — Съветник, изпратен лично от краля, прецени как стоят нещата и отсъди в моя полза.

— Е, хайде, ваше благородие — примирително каза Глин. — Инид оспорва само част от решението. Нали ви отстъпи дърветата.

— Ама че копеле! Да настоява, че имал древно и неоспоримо свинско право.

— Свинско право ли? — повтори Кълин.

— Да, свинско право — потвърди Глин. — Нали разбираш, наесен селяните пускат прасетата из горите да ядат жълъди. Добре, обаче жълъдите стигат само за едно стадо — нашето или тяхното.

— А онзи съсухрен тестис от ялово магаре заявява, че имал права — намеси се Брейд. — Миналата есен хората му убиха един от моите рицари, когато момчето прогони свинете на Инид.

Кълин въздъхна и отпи много голяма глътка пиво.

— Тате, не разбирам — обади се Джил. — Значи са убили някого, само за да има храна за свинете?

— Това е въпрос на чест! — Брейд тресна халбата си върху масата толкова силно, че пивото се разплиска наоколо. — Никому не ще позволя да отнеме насила онуй, което ми се полага. Воинската ми чест вика за отмъщение! Ще се бием до последна капка кръв.

— Жалко, че не можем да въоръжим прасетата — каза Кълин. — Тогава щяха да се сражават за собствената си прехрана.

— Ей, страхотно! — ухили се Брейд. — Мечове не им трябват, имат си зъби. Обаче ще им турим шлемове и ще ги научим да слушат бойния рог…

— Ваше благородие — изстена Глин.

— Да бе, пак се отвличам.

Глин и Абрин, който се оказа син на съветника, отведоха Джил и Кълин до последната здрава постройка в двора, където живееха бойците. Както обикновено, спалните бяха над конюшнята. През зимата конската топлина пазеше хората от студа, но в топли летни дни като днешния вонята ставаше непоносима. Глин им показа два свободни нара, после се отдръпна настрани, докато Кълин разопаковаше багажа.

— Знаеш ли, сребърен кинжал, не крия, че на драго сърце приемам между бойците ни човек с твоя опит.

— Благодаря. Отдавна ли служите на тиерина, добри ми сър?

— Откакто се помня. Нали разбираш, най-напред служих при баща му, а той наистина беше велик човек. По негово време прекратихме войната и то по-скоро със закон, отколкото с меч. Уви, тиерин Брейд май се е метнал на дядо си. — Глин помълча и се обърна към Абрин. — Е, Абрин, Джил е наша гостенка, тъй че бъди любезен и я изведи навън да поиграете.

— Значи ще казваш нещо интересно — изхленчи Абрин.

— Джил — отсече Кълин. — Марш навън.

Джил бързо сграбчи Абрин за ръката и го издърпа на двора. Спряха до конюшнята и се загледаха в гъските върху каменната купчина.

— Хапят ли тия гъски? — запита Джил.

— Хапят. Еха, бас държа, че те е страх.

— Тъй ли бе?

— Ти си момиче. Момичетата вечно ги е страх.

— Не е вярно.

— Вярно е. И името ти е тъпо. Джил не е истинско име. Тъй викат на крепостните жени.

— Е, и какво?

— Как тъй какво? Няма по-лошо нещо от това, да си крепостник. И не ти се полага да носиш бриги.

— Не съм крепостна. А пък бригите ми ги даде тате.

— Татко ти е сребърен кинжал, а те всичките са отрепки.

Джил замахна с всичка сила и го удари по лицето. Абрин изпищя и отвърна на удара, но тя отскочи и го халоса по ухото. Момчето с рев се хвърли върху нея и я повали. Тя обаче го смушка с лакът в корема и хватката му отслабна. Двамата ритаха, удряха, блъскаха и продължаваха да се борят, докато Джил чу как Кълин и Глин им крещят да престанат. Изведнъж Кълин стисна Джил за раменете и я отдръпна от безпомощния Абрин.

— Какви са тия работи?

— Той рече, че всички сребърни кинжали са отрепки. Затова го ударих.

Абрин се изправи разплакан и избърса кръвта от носа си. Кълин се ухили на Джил, но веднага след това стана отново строг.

— Ей, Абрин! — Глин сграбчи момчето. — Това е отвратително отношение към гостите. Как ще служиш някой ден на благороден владетел, ако не се научиш на маниери?

Продължавайки да гълчи, Глин помъкна Абрин към броха. Кълин взе да чисти дрехите на Джил от калта.

— Кълна се в задниците на боговете, миличко, къде са те учили да се биеш така?

— Знаеш ли как беше в Бобир? Всички деца ме наричаха копеле и казваха, че нося име на крепостна жена, а пък аз ги удрях. И после се научих да побеждавам.

— Личи си. Ех, богове, няма съмнение, че си щерка на Кълин от Кермор.

През целия този ден Джил и Абрин се избягваха най-старателно, но на следващото утро Абрин дойде при нея. Заби поглед в земята и подритна буца пръст с връхчето на дървената си обувка.

— Извинявай, задето рекох, че татко ти е отрепка, а пък тате казва, че можеш да се наричаш както си щеш и да носиш бриги, щом ти харесва, и съжалявам за всичко.

— Благодаря. Аз пък съжалявам, че ти разкървавих носа. Не исках да те ударя толкова силно.

Абрин вдигна глава и се ухили.

— Искаш ли да играем на рицари? Имам два дървени меча.

През следващите два-три дни животът в дъна на тиерин Брейд течеше съвсем спокойно. Сутрин Кълин с още двамина рицари обикаляше из дъбовата гора; след пладне ги сменяха тиеринът и други двама бойци. Джил помагаше на Абрин да вършат туй-онуй из крепостта, но им оставаше предостатъчно време да играят на рицари или да ритат кожената топка на момчето. Единственият проблем за Джил бе майката на Абрин, която смяташе, че едно момиче трябва да се учи на бродерия, вместо да играе навън. Хитрата Джил бързо откри начини да я избягва.

В голямата зала рицарите се хранеха на обща маса, само тиеринът и семейството на Глин сядаха отделно. Но след като съветникът се оттеглеше в покоите си, Брейд отиваше да пие с бойците. Вечно говореше за враждата, която познаваше наизуст — от събитията, станали много преди неговото раждане, чак до най-новите оскърбления.

Приятното безделие трая около седмица, но ето че една вечер Брейд се втурна към масата на рицарите с трескави пламъчета в бледосините си очи. Носеше новини — един от слугите ходил до селото и чул слух за плановете на Инид.

— Тоя незаконороден цирей! Твърдял, че щом свинското право било негово, можел да праща прасетата когато му хрумне, дори и през лятото. Казват, че смятал да докара няколко свине с въоръжена охрана.

Всички освен Кълин избухнаха в ругатни и заблъскаха с халби по масата.

— Аз пък казвам, че няма да пусна нито едно прасе в горите си — продължи Брейд. — Отсега нататък ще патрулираме всички.

Рицарите нададоха одобрителни възгласи.

— Ваше благородие — намеси се Кълин. — Ще разрешите ли да говоря?

— Разбира се. Високо ценя бойния ти опит.

— Сърдечно благодаря. Е, горите са доста широчки за един-единствен патрул. Докато сме в единия край, Инид може да навлезе откъм другия. По-добре да се разделим на две групи и да обикаляме по кръстосан маршрут. Можем да използваме пажа и някой от слугите, за да си разменяме вести.

— Добре казано! Точно така ще направим и Абрин идва с нас.

— Може ли да дойда и аз, ваше благородие? — намеси се Джил. — Имам си пони.

— Млъквай, Джил! — кресна Кълин.

— Гледай ти, девойчето май е наследило бащиния си дух — ухили се Брейд. — Какво пък, можеш да дойдеш.

Тъй като Брейд беше тиерин, простият сребърен кинжал Кълин нямаше как да възрази, но това не му попречи да напердаши Джил, когато останаха насаме.

След два дни обиколки с патрула Джил взе да съжалява за прибързания си избор, защото откри, че цялата работа е ужасно скучна. Заедно с Кълин и още двама рицари яздеше до единия край на гората, после поемаше обратно, за да се срещне с тиерина и останалите бойци — тъй сновеше напред-назад от сутрин до вечер. Единствената й утеха бе, че носеше през рамо чудесен сребърен рог с кожено ремъче. Най-сетне на третия ден, около час след като бяха тръгнали, Джил тъкмо се разделяше с хората на баща си, когато дочу странни звуци далече напред, някъде из покрайнините на гората. Спря понито и се ослуша: звън, тропот, грухтене.

— Тате! — подвикна Джил. — Чух прасета и коне!

Тримата мъже обърнаха конете и препуснаха обратно.

— Така е. — Кълин изтегли меча си с елегантен замах. — Бягай при тиерина. Ние ще ги задържим.

Препускайки, Джил надуваше рога с всичка сила. Най-сетне чу нейде наблизо рога на Абрин. Тиерин Брейд изскочи насреща измежду дърветата.

— Ваше благородие! — изкрещя Джил. — Те са тук!

После завъртя понито и препусна пред тях, изплашена, че може да е изпуснала нещо. Когато изскочи от гората, чу ясно грухтенето на идващите свине. През широката зелена ливада минаваше пътека и групата на Кълин бе застанала по средата й. Насреща им се задаваше странна процесия. Стиснал зелен щит с позлатен кръг по средата, начело яздеше благородник, който трябва да бе Инид. Подир него идваха седем конници в пълна бойна готовност. Най отзад се влачеше стадо свине, подкарвани с пръчки от двама изплашени селяни.

Тиерин Брейд и другите рицари препуснаха напред, за да заемат позиции до хората на Кълин. Когато Брейд изтегли меча си, останалите сториха същото, крещейки ругатни срещу лорд Инид, чиито бойци не им оставаха длъжни. Кълин викна на Джил и Абрин да не се пречкат, после спокойно се отпусна в седлото и подпря меча пред себе си.

— Лорд Инид е същинска свиня — каза Абрин. — Води всичките си хора, за да има надмощие.

— Така е, обаче всъщност не ни превъзхождат. Тате струва поне за трима.

Процесията напредваше бавно. Свинете непрекъснато нарушаваха колоната и опитваха да се измъкнат с жално грухтене, принуждавайки конниците да чакат, докато селяните ги съберат отново. Най-сетне лорд Инид спря коня си на пет-шест крачки от тиерин Брейд. Докато двамата владетели си разменяха свирепи погледи, свинете се пръснаха наоколо. Дори и отдалеч Джил усещаше миризмата на едрите сиви шопари с гъста черна четина по гърбовете и лъскави криви зъби под зурлите.

— Е — подвикна Инид. — Ще ми попречиш ли да упражнявам законните си права, Брейд?

— Тия права не са твои — отвърна Брейд.

— Мои са. Никому не ще позволя да ме възпира и тъй да накърнява честта ми на благородник.

Свинете загрухтяха, сякаш надаваха одобрителни възгласи. Кълин мина с коня си малко по-напред и се поклони на двамата лордове.

— Милорди, ваши благородия. Не виждате ли каква картинка представляваме с тия свине вместо публика за доблестния ни сблъсък?

— Дръж си езика зад зъбите, сребърен кинжал — кресна Инид. — Не ще търпя да ми се подиграва човек без чест.

— И през ум не ми е минавало да ви оскърбя, милорд. Ако разрешите да запитам, бихте ли казал, че лично вие имате право да навлезете в гората?

Инид мрачно мълчеше и Брейд се ухили.

— Кажете, милорд — настоя Кълин. — Ако не ставаше дума за тия свине, бихте ли потъпкал повелята на върховния крал за тези гори?

— Никога не бих потъпкал кралската воля — каза Инид. — Но моите свине…

С внезапен боен вик Кълин пришпори коня си покрай отряда на Инид и препусна право към свинското стадо. Крещейки до прегракване, той замахна с тъпото на меча. Ужасени, свинете и техните пастири хукнаха вкупом назад през ливадата, като надаваха поразително еднакви писъци и грухтене. Пред тази гледка войниците и от двата отряда се запревиваха от смях. Не им идваше на ум дори да подгонят стадото, камо ли да се бият. Единствено побеснелият Инид крещеше на хората си да спрат да се смеят и да направят нещо. Най-сетне Кълин остави свинете и подкара коня обратно.

— Драги милорд — подвикна той. — Вашите свине вече не желаят да минат оттук.

Инид пришпори коня насреща му и замахна. Кълин отби удара с меча си, леко наклонен на една страна. Инид се прекатури от седлото и грохна на земята. Откъм отряда му се надигнаха викове. Свинете бяха едно, честта на владетеля им — съвсем друго. Седмината завъртяха конете и препуснаха срещу Кълин, следвани по петите от бойците на Брейд. Джил се вкопчи в седлото и закрещя. Тате беше съвсем сам. Зърна как Инид тромаво се изкатерва на седлото, докато неговите хора сключваха пръстен около двамата.

Конете подскачаха и ритаха; хората се въртяха и ругаеха. Прахът се надигна като облаци дим. Мъжете хвърляха повече усилия да отбягват и отбиват вражеските мечове, отколкото сами да нанасят удари. Джил се запита дали някой от тях досега е виждал сражение. Блясъкът на мечовете, конското цвилене, натискът и отстъпването на крещящите мъже — всичко това се превръщаше във вихрен, ужасяващ танц, гъмжилото от хора и коне бавно се въртеше в кръг, а искрящите остриета отмерваха такта. Най-после Джил зърна баща си да обикаля по ръба на полесражението.

Кълин бе занемял, с безстрастно лице, сякаш боят му се виждаше скучен. Сетне изведнъж взе да раздава удари, без да се прикрива като останалите. Рязко сви, проправи си път през тълпата и като сечеше наляво-надясно, се устреми право срещу лорд Инид. Бойците на Инид се пръснаха пред напора му. Един мъж се люшна в седлото с окървавено лице; Кълин продължи напред, размахвайки кървавия меч, а хората на Брейд се вклиниха след него. Вече почти бе достигнал Инид, когато един рицар изскочи насреща му. За миг по мечовете затанцуваха проблясъци, после ездачът изкрещя и рухна през шията на коня си сред хаоса. Кълин отметна глава, ала лицето му бе все тъй безизразно.

С отчаян вик Инид обърна коня си и побягна, следван от целия отряд. Най-отзад препускаше жребец без ездач. Брейд и хората му подгониха бегълците, но без особено усърдие и само до края на ливадата. Вместо да ги последва, Кълин слезе от коня и коленичи край тялото на рицаря. Без да разсъждава, Джил скочи на земята и изтича към него.

— Тате, добре ли си?

— Махай се. — Кълин се изправи и я зашлеви през лицето. — Махай се, Джил.

Джил побягна, но вече бе твърде късно. Беше зърнала онова, което искаше да й спести Кълин — рицарят лежеше по очи сред тревата и бликащата от гърлото му кървава струя бавно се разливаше наоколо, просмуквайки пухкавата му руса коса. Мирисът на кръвта се оказа топъл, лепкав и изненадващо сладникав. Абрин изтича насреща й.

— Видя ли? — Лицето му беше мъртвешки бледо.

Джил падна на колене и започна да повръща до болка в стомаха. Когато спазмите престанаха, Абрин я хвана за раменете и й помогна да се изправи. Побиваха я тръпки като през снежна зима. Заедно се върнаха до двете понита и седнаха да гледат как отрядът се завръща със смях и победоносни крясъци. Джил бе толкова изтощена, че премрежи клепачи, но и тъй продължаваше да вижда образа на мъртвеца с кървава локва наоколо. Побърза да отвори очи. Кълин се отдели от другите и тръгна към нея.

— Рекох ти да стоиш настрани — каза той.

— Ами… забравих. Не можех да мисля.

— Сигурно. Какво е това по устата ти? Повръщала ли си?

Джил избърса лице с ръкава си. Това все още беше нейният татко, нейният красив, чудесен татко, но току-що го бе видяла да убива човек. Когато усети ръката му върху рамото си, тя потръпна.

— Няма да те бия — каза Кълин, изтълкувал погрешно страха й. — И аз повърнах първия път, когато видях убит човек. Ах, адовете да го вземат, още един мъж си отиде заради свинска храна! Дано онзи малоумен нещастник миряса най-сетне.

— За Инид ли говориш? — запита Абрин.

— И за него.

Отрядът отнесе тялото на загиналия до дъна, откъдето тиеринът щеше да го изпрати на Инид с воински почести. Тъй като конят му бе избягал в суматохата, Абрин трябваше да отстъпи понито си и да язди зад Кълин. Докато рицарите връзваха трупа върху седлото, Джил се застави да го погледне как се подмята като парцалената й кукла, вече напълно загубил прилика с човешко същество. Призля й още повече от първия път. Щом наближиха до дъна, Глин и слугите изтичаха насреща им. Джил незабелязано се измъкна от навалицата, заобиколи броха и си намери уединено кътче под сянката на разбитата стена. Знаеше, че Абрин ще изтича при майка си и горчиво му завиждаше.

Доста дълго седя така, докато най-сетне Кълин я откри. Когато той седна на земята до нея, Джил само му хвърли бегъл поглед.

— Хералдът замина да откара горкото момче у дома. С тоя труп би трябвало всичко да свърши. Пикливата банда на Брейд защити честта си, а Инид взе да издиша и от двата края.

Джил погледна ръцете на Кълин, отпуснати върху бедрата. Без тежките бойни ръкавици те отново изглеждаха познати — ръцете, които й даваха хляб, решеха я и потупваха рамото й. Зачуди се откъде й бе хрумнало, че би трябвало да се променят. Той е убил много хора, каза си тя, тъкмо с това се е прославил.

— Още ли ти е зле? — запита Кълин.

— Не. Не мислех, че кръвта мирише така.

— Е, точно така си мирише и точно така тече. Според теб защо не исках да идваш с нас?

— Знаеше ли, че някой ще умре?

— Надявах се, че мога да го предотвратя, но бях готов за най-лошото. Винаги съм готов — така трябва. Разбираш ли, искрено вярвах, че ония хлапета ще побягнат по-рано, обаче сред зайците имаше и един млад вълк. Горкият негодник. Ето какво получи за доблестта си.

— Тате! Жал ли ти е за него?

— Жал ми е. Ще ти кажа нещо, миличко, което никой друг в Девери не би признал: нейде дълбоко в сърцето си жаля за всеки човек, когото някога съм убил. Но такъв му е бил Уирдът, а човек нищо не може да стори срещу своя Уирд, камо ли срещу чуждия. Някой ден моят собствен Уирд ще ме отнесе и не се съмнявам, че ще е същият, какъвто съм докарвал на мнозина мъже. Това е като сделка с боговете. Всеки боец я сключва. Разбираш ли?

— Донякъде. С живота си плащаш за мъртвите, това ли е?

— Точно това. Нищо друго не може да се направи.

Джил усети, че й става по-добре. Под облика на Уирд станалото изглеждаше някак изчистено.

— Това е едничката чест, която ми остава, моята сделка с Уирда — продължи Кълин. — Веднъж ти го казах: никога не погазвай честта си. Ако някога се изкушиш да извършиш и най-дребно безчестие, спомни си какво донесе това на баща ти — дългия път и позор в очите на всички почтени хора.

— Но не е ли било в твоя Уирд точно това — да носиш кинжала?

— Не е било. — За миг Кълин си позволи да се усмихне. — Човек не може да направи Уирда си по-добър, но има хиляди начини да го съсипе.

— Боговете ли създават човешкия Уирд?

— Не. Уирдът властва и над боговете. Те не могат да го променят, колкото и усърдно да им се моли човек. Спомняш ли си преданието за Гуиндик от времето на Зората? Богинята Епона се опитала да му спаси живота, но Уирдът вече го застигал. Тя запратила копие срещу проклетите Румани, ала Гуиндик се завъртял и острието пронизало ребрата му.

— Да, и той не издал нито звук. Но онова момче, дето го уби, крещеше.

— Чух. — Лицето на Кълин стана мъртвешки спокойно, също както по време на битката. — Но не го упреквай за това. Аз не го упреквам.

Джил се позамисли, после притисна глава към рамото му. Кълин я прегърна и дръпна телцето й към себе си. Все още бе неин баща… и всичко, което й оставаше на този свят.

Привечер хералдът се завърна. След разговор насаме с него и тиерина, съветникът Глин дойде да потърси Кълин.

— Утре сутрин лорд Инид ще помоли за мир — каза Глин. — И тиерин Брейд ще приеме молбата.

— Слава на боговете! Значи утре си заминаваме с Джил.

Тази нощ Кълин позволи на Джил да преспи в леглото му. Сгушена до широкия му гръб, тя се мъчеше да не мисли за битката, но въпреки това я видя насън. Отново и отново тичаше към Кълин и съзираше мъртвия рицар, но когато вдигаше очи, Кълин бе изчезнал, а на негово място стоеше Айва, точно както си я представяше — могъща и снажна, с навити около главата златисти плитки и дълго копие в ръката. Носеше щит с изрисувано върху него новолуние. Джил знаеше, че новолунието не може да се види, но в съня го видя. Тъй като не желаеше да прояви малодушие пред Айва, тя събра смелост и погледна рицаря. Пред очите й цялото тяло се превърна в кръв и бавно попи в земята, докато не остана нищо, освен гъста зелена трева. Когато вдигна глава, Айва й се усмихваше, а върху щита бе изрисувано пълнолуние.

Джил отвори очи и се вслуша в успокояващото хъркане на Кълин. Отново си припомни съня, за да се увери, че не го е забравила. Нямаше представа защо, но бе сигурна, че е извънредно важен.

* * *

Седем дълги години след лястовичата поличба край Елдидския бряг Невин все тъй скиташе из кралството и търсеше детето, което държеше в душата си неговия Уирд. Въпреки цялата си мощ, деомерът все пак има ограничения и дори най-добрият му майстор не е в състояние да издири с духа си човек, когото не е виждал поне веднъж в плът и кръв. Вярвайки на късмета, който е нещо повече от късмет, Невин яздеше неуморно от място на място, повел подир себе си натоварено с билки муле, и се издържаше чрез лечение на сиромашките болежки. Сега, когато поредното лято отиваше към края си, той бе на път за град Кантрей, разположен в североизточните покрайнини на кралството. Там имаше добър приятел — аптекаря Лидин, при когото можеше да остане на топло до пролетта.

Пътят за Кантрей пресичаше безкрайни тревисти хълмове, обрамчени от брезови горички из малките долини. През едно особено свежо утро Невин пътуваше бавно, оставяйки коня да крачи лениво и мулето да се тътри отзад. Беше потънал в размисъл, близък до транс — мислеше за жената, която винаги щеше да нарича Брангуен, макар че сега тя бе дете със съвсем друго име. Внезапно от унеса го изтръгна тропотът и дрънченето на въоръжен отряд, препускащ по надолнището право насреща му — около двайсет души със сребърния дракон на Аберуин, изрисуван върху щитовете, които висяха отстрани на седлата. Начело яздеше съвсем млад момък. Невин бързо придърпа поводите надясно, но момчето се изправи върху стремената и подвикна на бойците да спрат.

С шумни ругатни, сред тропот на копита и звън на оръжие, мъжете изпълниха заповедта. Докато приближаваше към тях, Невин с неописуемо смайване разбра, че младият благородник им нарежда да се отдръпнат и да сторят път на престарелия билкар. Момчето беше на не повече от десет години и носеше дрехи в цветовете на Аберуин — синьо, сребристо и зелено. Невин никога не бе виждал толкова красиво дете с гарвановочерна къдрава коса, големи очи с цвят на метличина, съвършени черти на лицето и тъй изящни, пухкави устни, че изглеждаха почти женски. Старецът спря коня пред него и се поклони.

— Смирено благодаря, милорд. Прекомерна чест ми оказвате.

— Всеки мъж с побеляла коса като твоята, добри ми сър, заслужава известна почит. — Младият господар стрелна високомерен поглед към своите бойци. — За нас вероятно е по-лесно да овладеем конете си, отколкото за теб.

— Е, вярно го казахте. Би ли ми оказал негово благородие честта да узная името му?

— Лорд Родри Мелуейд от Аберуин. — Момчето се усмихна чаровно. — И бас държа, че се питаш какво търси отряд елдидски бойци тъй далеч от родния край.

— Мина ми подобна мисъл.

— Е, аз бях паж при чичо си Ивмур от Кантрей, но баща ми изпрати тези бойци да ме отведат у дома. Брат ми Ейдри е загинал наскоро.

— Това опечалява душата ми, милорд.

— И моята. — Лорд Родри погледна юздите в ръцете си и примига, за да удържи сълзите. — Обичах Ейдри. Той не беше като Рийс. Рийс е най-големият брат, нали разбираш, и понякога става същинско псе. — Той се озърна с объркана усмивка. — Май не би трябвало да говоря такива неща пред непознат.

— Прав сте, милорд, не би трябвало.

Когато се взря в тъмносините очи на момчето, Невин едва не изруга на глас. За миг бе надникнал в други очи, а през тях — към душата на човек, чийто Уирд бе неразделно обвързан с неговия и с Уирда на Брангуен. Сетне видението изчезна.

— И задълго ли смята да остане в Аберуин негово благородие? — запита Невин.

— Вероятно. Мисля, че баща ми иска да се прибера, защото вече съм втори наследник.

— Несъмнено мъдра постъпка от негова страна, милорд. Може някой ден да се срещнем в Аберуин. Аз често минавам през Елдид, за да събирам билки.

Невин отново се поклони, в отговор Родри достолепно помаха с ръка; после старецът пришпори коня си и продължи. На върха на хълма спря и се обърна, за да проследи как отрядът се отдалечава сред облак прах. Късмет, късмет и пак късмет, каза си той, слава на Властелините на Уирда!

Тази нощ Невин намери подслон в едно порутено крайпътно ханче. Настани се на табуретка край огнището — на вид най-обикновен грохнал старец, който клюма с халба пиво в ръка и се взира в пламъците. Никой от другите посетители не го заговори, дори и шумните войници на местния владетел. Той прогони шума от мислите си и се съсредоточи върху гадателството. В огнището пламъците танцуваха над цепениците и сияещата жарава се превръщаше в платно за нови изображения. Когато Невин помисли за младия лорд Родри, зърна момчето, наметнато с плащ, да дъвче къшей хляб край лагерен огън, обкръжено от хората си. Старецът се усмихна, после прогони видението.

Най-сетне бе намерил ключа. Във всичките им предишни съвместни съществувания неизменно бе откривал Брангуен, свързана с душата на този човек. Рано или късно, ако не я намереше дотогава, тя и Родри щяха да бъдат привлечени един към друг, а Невин вече знаеше къде да открие момчето. Как му бе името онзи път? Блейн, да, точно така — Блейн, преди толкова много години.

Хората в кръчмата се смееха, разменяха шеги над халбите с пиво, залагаха на зарове. Невин изведнъж се почувства безкрайно далече от тях и от обикновения живот, който олицетворяваха. Освен това тази вечер бе много изморен и спомените дойдоха неканени и горчиви както винаги. Не искаше нищо друго, освен да умре и да забрави, ала смъртта бе забранена за него. Да, наистина много време отмина, помисли той, но тъкмо в онези дни бе началото на всичко.