Джефри Арчър
Иде часът (25)

23.

— Госпожа Кати Фрамптън.

— Коя е тя? — попита Вирджиния.

— Далечна братовчедка на Ели Мей Камбъл — отвърна Тренд.

— В такъв случай някой на сватбата задължително ще я познава.

— Малко вероятно. Поканата й била върната от Сиатъл, без да бъде отворена, с щампа „Получателят не е известен на този адрес“.

— Но някой от онези, които работят върху плановете за сватбата, несъмнено ще знае, че тя не е отговорила на поканата си.

— Да. Въпросното лице е жена и по една случайност отговаря за списъка на гостите и определя настаняването на обяда в ранчото. И мога да ви гарантирам, че няма да каже на никого.

— Откъде сте толкова сигурен? — със съмнение попита Вирджиния.

— Да кажем просто, че остана доволна от развода, който й уредих.

Вирджиния се усмихна.

— Значи ще получа поканата на госпожа Фрамптън?

— Пъхнах я под вратата на стаята ви преди час. Не исках да ви безпокоя.

Вирджиния остави слушалката, скочи от леглото, изтича до вратата и вдигна големия кремав плик. Скъса го и откри покана от г-н и г-жа Лари Камбъл за сватбата на единствената им дъщеря Ели Мей Камбъл и Сайръс Д. Грант III.

Вирджиния отново вдигна слушалката.

— Взех я.

— Погрижете се Сайръс да не забрави случая — каза Тренд. — С нетърпение очаквам да науча всичко на срещата ни утре сутринта.

 

 

— Ели Мей, ще вземете ли този мъж за свой…

Вирджиния седеше на осмия ред сред най-далечните клонове на фамилията Камбъл. Имаше отличен изглед към младоженците и трябваше да отдаде дължимото на Ели Мей, защото Сайръс изглеждаше почти приемлив в сутрешния си костюм и може би дори бе свалил няколко килограма. И ако се съдеше по изражението му, очевидно обожаваше жената, която предстоеше да бъде обявена за г-жа Грант. Макар че в интерес на истината дори на една всеотдайна майка би й било трудно да опише булката другояче освен като невзрачна, което носеше на Вирджиния известно удовлетворение.

Беше седнала колкото се може по-близо до пътеката с надеждата, че Сайръс ще я забележи, докато излиза с булката от църквата. Но в последния момент се появи едно тричленно семейство и я избута към средата на пейката. Въпреки че не сваляше поглед от младоженеца, докато г-н и г-жа Грант вървяха по пътеката, Сайръс, изглежда, не забелязваше никого освен съпругата си и мина щастливо покрай нея.

След като излезе от църквата, Вирджиния погледна инструкциите, отпечатани прилежно на гърба на поканата. Мястото й беше в автобус В, който заедно със седем други автобуса, безброй лимузини и дори някоя и друга обикновена кола чакаше в безкрайна редица. Тя се качи и седна на задните седалки.

— Здравейте — каза елегантна белокоса дама и й протегна ръка в ръкавица, след като Вирджиния се настани до нея. — Аз съм Уинифред Грант. Сайръс ми е племенник.

— Кати Фрамптън — каза Вирджиния. — Братовчедка съм на Ели Мей.

— Май не съм ви виждала досега — каза Уинифред, докато автобусът потегляше.

— Не. Живея в Шотландия и рядко се връщам в Щатите.

— Виждам, че очаквате дете.

— Да, след два месеца.

— На момче ли се надявате, или на момиче?

Вирджиния изобщо не бе помисляла, че могат да я разпитват за бременността й.

— Каквото е рекъл Господ — отвърна тя.

— Колко благоразумно, скъпа.

— Мисля, че церемонията мина доста добре — каза Вирджиния, за да смени темата.

— Да, но ми се иска Сайръс да се беше оженил за Ели Мей още преди двайсет години. И двете семейства го планираха открай време.

— Защо не е станало?

— Сайръс открай време си е стеснителен. Дори не посмя да покани Ели Мей да бъде негова дама на абитуриентския бал и така Уейн Холидей го изпревари. Уейн беше защитник във футболния отбор на училището, истинска звезда и, честно казано, можеше да има всяко момиче, което пожелае — и сигурно ги е имал. Тя се остави да я забърше и, ако трябва да сме откровени, той едва ли е бил привлечен от външността й.

— Къде е Уейн сега?

— Нямам представа, но като се имат предвид условията около развода, сигурно се излежава на някой остров в южните морета и пие пиня колада, заобиколен от оскъдно облечени девици.

На Вирджиния не й бе нужно да пита кой е бил адвокатът на Уейн Холидей. Беше следила с огромен интерес делото в „Стейт Таймс“ и бе останала впечатлена от размера на обезщетението, което г-н Тренд бе изкопчил за клиента си.

Автобусът сви от пътя и продължи покрай безкрайна поредица портали от ковано желязо, след което зави по дълга алея с високи борове от двете страни, която водеше към огромно имение в колониален стил, заобиколено от стотици акри грижливо поддържани поляни.

— Как изглежда ранчото на Сайръс? — попита Вирджиния.

— Горе-долу със същите размери е, предполагам — каза Уинифред. — Така че не му се наложи да се тормози с приготовленията. Брак, сключен не на небето, а на Нюйоркската фондова борса — с усмивка добави тя.

Автобусът спря пред огромно имение. Вирджиния слезе и се нареди на дългата опашка гости, които чакаха поканите им да бъдат внимателно проверени. Когато дойде нейният ред, получи малък бял плик от някаква жена, която сякаш знаеше точно коя е тя.

— Вие сте на шеста маса — прошепна жената. — Там няма никой, за когото да се безпокоите.

Вирджиния кимна и последва другите гости в къщата. Сервитьори с бели сака и с подноси с шампанско се бяха наредили в редица чак до балния салон, където щеше да бъде сервиран обяд за четиристотин души. Вирджиния огледа помещението като жокей от Националното първенство, който преценява кои препятствия биха му създали трудности.

Покрай едната страна на залата имаше дълга маса, очевидно запазена за семейството и най-важните гости. Пред нея се намираше дансингът, а отвъд него бяха разположени четирийсет кръгли маси. Вирджиния все още оглеждаше всичко това, когато прозвуча гонг и тостмайсторът в червен фрак обяви:

— Моля, заемете местата си, за да поздравим семейството и изтъкнатите им гости.

Вирджиния тръгна да търси шеста маса, която се оказа в края на дансинга, точно пред главната маса. Представи се на двамата мъже на средна възраст, които седяха от двете й страни. Оказа се, че и те са братовчеди, но не на Камбъл, а на Грант. Бък Тренд очевидно нямаше намерение да поема никакви рискове.

Веднага щом седнаха, всички се изправиха отново да аплодират булката и младоженеца, съпровождани от техните родители, братя и сестри, кума, шаферките и неколцина видни гости.

— Онзи там е губернаторът — каза мъжът отдясно на Вирджиния. — Хейдън Ранкин. Адски свестен човек, много харесван от народа на Луизиана.

Но Вирджиния се интересуваше повече от начина, по който седяха поканените на главната маса. Макар че имаше ясен изглед към Сайръс, тя се съмняваше, че той ще я забележи от другата страна на дансинга. Как да привлече вниманието му, без да е твърде очевидно?

— Аз съм братовчедка на Ели Мей — отговори тя, след като си седнаха. — А вие?

— Аз съм Нейтън Грант. Братовчед на Сайръс, така че май се водим нещо като рода. — Вирджиния не успя да измисли подходящ отговор. — Съпругът ви с вас ли е? — любезно попита Нейтън.

Още един въпрос, който не очакваше.

— Не. Трябваше да замине на бизнес конференция, от която не успя да се отърве. Затова дойдох с леля ми Уинифред. — Тя помаха и Уинифред отвърна на поздрава й.

— С какъв бизнес се занимава той? — Вирджиния го погледна озадачено. — Съпругът ви?

— Застрахователен брокер е.

— Каква е специалността му?

— Коне — отвърна Вирджиния и се загледа през прозореца.

— Колко интересно. Бих искал да се запозная с него. Може да ми предложи по-добра сделка от типа, който ме обира в момента.

Вирджиния не отговори, а се обърна към мъжа от лявата й страна. Като обръщаше внимание ту на единия, ту на другия, успя да избегне прекалено много неловки въпроси. Леля й Уинифред й махаше от време на време, но Сайръс нито веднъж не погледна към нея. Как щеше да го накара да забележи, че е тук?

И тогава отговорът дойде сам.

Докато бъбреше с Нейтън за другото си дете, първородното, като му измисли име (Руфъс, осемгодишен) и дори в кое училище учи (Съмърфийлдс), покрай тях мина привлекателна млада жена от друга маса. Вирджиния забеляза, че няколко чифта мъжки очи я следят. Когато тя стигна до другия край на дансинга, Вирджиния вече беше измислила как да направи така, че Сайръс да не я пропусне. Трябваше обаче да избере идеално момента, защото не искаше съперници на пътеката. Особено ако са по-млади и с по-дълги крака.

След като вдигнаха третото блюдо, тостмайсторът удари с чукчето си и отново се въдвори тишина.

— Дами и господа, господин Лари Камбъл, бащата на булката.

Г-н Камбъл стана от мястото си в средата на главната маса. Започна, като поздрави гостите с добре дошли от името на съпругата си и…

Вирджиния прецени, че речта на г-н Камбъл ще продължи десетина минути. Трябваше да избере точния момент за действие, защото знаеше, че ще има само един шанс. Моментът определено не беше подходящ, докато бащата на булката поздравяваше губернатор Ранкин и двамата сенатори. Тя изчака Камбъл да започне дълга забавна история за някакъв дребен инцидент от училищните години на Ели Мей. Гвоздеят на разказа беше посрещнат с много повече смях и аплодисменти, отколкото заслужаваше, и Вирджиния се възползва от паузата в речта. Стана от мястото си и бавно тръгна покрай дансинга, като се държеше за корема. Погледна извинително към г-н Камбъл, после хвърли само за момент поглед право към Сайръс. Той пребледня като платно. Тя му обърна гръб и продължи към изхода в другия край на помещението. Ако се съдеше по изражението на Сайръс, дори призракът на Банко не би могъл да постигне по-голям ефект.

Вирджиния знаеше, че завръщането й трябва да е също толкова въздействащо. Изчака търпеливо отвън края на речта на кума, след което тостмайсторът най-сетне призова младоженеца да отговори. Когато Сайръс се изправи, цялата зала избухна в аплодисменти и това бе знак за Вирджиния да се върне на арената. Тя прекоси бързо дансинга и се върна на мястото си, като се опитваше да създаде впечатление, че не иска да задържа речта на младоженеца. Сайръс не беше надарен оратор и в най-добрите си моменти, а този момент определено не беше добър. Запъна се при четенето, повтори няколко реда и когато най-после си седна, получи само приглушени аплодисменти и усмивка от една неканена гостенка.

Сайръс се обърна и заговори възбудено с човека от охраната, който стоеше зад главната маса. Широкоплещестият гигант кимна и даде знак на двама свои колеги. Вирджиния внезапно осъзна, че няма стратегия за измъкване. Когато оркестърът засвири, Нейтън Грант стана галантно и се канеше да покани Кати на първия танц, но откри, че тя вече си проправя чевръсто път между масите към изхода.

Когато стигна другия край на помещението, Вирджиния погледна назад и видя, че един от охранителите сочи към нея. Щом излезе от залата, ходенето й премина в тичане. Тя се понесе през коридора и изхвърча през вратата на терасата със скорост, която никоя бременна не би успяла да развие.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — разтревожено попита млад мъж, стоящ при входната врата.

— Мисля, че бебето идва — каза Вирджиния и се хвана за корема.

— Елате, мадам. — Той изтича по стълбите пред нея и бързо отвори задната врата на една лимузина. Вирджиния се качи и се стовари на седалката точно докато двамата охранители излязоха тичешком на терасата.

— В медицинския център „Света Богородица“, и настъпете педала! — каза младият мъж на шофьора.

Докато колата набираше скорост по алеята, Вирджиния се обърна и видя как двамата охранители тичат след нея. Помаха им като някаква кралска особа — вече бе сигурна, че Сайръс Д. Грант III знае, че тя е тук.

 

 

— Явно сте направили страхотно впечатление — каза Тренд още преди Вирджиния да седне. — Защото като се обадих на адвоката на Сайръс Грант сутринта, той не изглеждаше изненадан да ме чуе. Разбрахме се да се срещнем в кабинета му утре в десет.

— Но аз летя за Лондон днес следобед.

— Което е екстра, защото толкова важен случай няма да се уреди прибързано. Не забравяйте, че Сайръс е на меден месец, а ние не искаме да му го проваляме, нали? Макар да имам чувството, че ще се обажда на адвокатите си от време на време.

— И какво се очаква от мен?

— Върнете се у дома, пригответе се да родите детето си и чакайте вести от мен. И едно предупреждение, Джини. Те със сигурност ще намерят в Лондон детектив, който да ви държи под око.

— Какво ви кара да мислите така?

— Аз самият бих постъпил точно така.

 

 

В 16:40 Вирджиния отлетя от Батън Руж за Ню Йорк. Самолетът кацна на летище „Кенеди“ малко след десет вечерта.

Стигна до изход 42 и реши да вземе новия брой на „Вог“, но когато видя двата бестселъра на витрината на „Барнс и Нобъл“, подмина книжарницата. Не й се наложи да чака дълго преди пътниците да бъдат поканени да се качат на самолета за Лондон.

На „Хийтроу“ я очакваше шофьор, осигурен от „Мелър Травъл“, който я откара до извънградския дом на Бофи Бриджуотър — Хедли Хол в Хампшър. Бофи я посрещна, когато тя слезе от колата.

— Успя ли, скъпа?

— Още не знам. Но в едно съм сигурна — щом се върна в Лондон, ще раждам.