Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (14)

Глава 13

От госпожица Карингтън

До господата Бранди, Бъкнъл и Бендал, издатели

9 септември 1800 г.

Скъпи господин Бъкнъл,

Предполагам, че сте видели съобщението в „Морнинг Поуст“, но все пак трябва да го научите и от самата мен: след последните ни писма се омъжих за херцога на Пиндар поради поредица от неразбирателства, достойни за някой от романите на Лусибела. Това положение е само временно — скоро ще оправим цялата тази неразбория. Но сега е още по-наложително никой да не разбере, че пиша романи. Възможно е някои хора да сметнат, че литературните опити на Лусибела ще опетнят името на Пиндар.

Уверявам ви, че работя усърдно върху романа и промяната в живота ми не представлява ни най-малко препятствие. Изпращам ви това послание по един от конярите на херцога, който с удоволствие ще изчака отговора ви. Ще съм ви благодарна, ако ми изпратите също така и романите на Куиплет.

Госпожица Карингтън, Нейна светлост херцогинята на Пиндар

През целия следобед Миа не спря да кипи от гняв. Самонадеяността на съпруга й наистина не знаеше граници. Тя би предпочела да му представи Чарлс Уолъс лично.

И защо се бавеха толкова? Пътят с карета от едната къща до другата беше само един час и след като трите часа се превърнаха в четири, тя започна да се тревожи. Може би Чарли бе отказал да напусне дома си с един непознат.

За да се разсее, тя започна да нахвърля бележки по романа си на малкото бюро в спалнята си. След около час занесе пособията си за писане долу в салона и след като разчисти цяла сюрия стъклени зайци, седна да пише на една маса, от която се виждаше дворът.

Неприятната собственичка на една работилница за дантели тъкмо правеше клетата Флора на нищо, когато Миа най-после чу трополене на карета, която идваше по алеята.

Нотъл и двама лакеи се мотаеха в преддверието, когато Миа излетя от салона.

— Отворете вратата, ако обичате — каза тя.

— Ще ви донеса палтото, Ваша светлост — отвърна икономът, успявайки да изрази точно какво мисли за херцогиня с изцапани с мастило пръсти, както и — Миа погледна надолу — маншети.

— Вратата, Нотъл! — прецеди тя през стиснати зъби.

Един лакей във великолепна ливрея тъкмо отваряше вратата на каретата. Вандър слезе, подаде глава обратно вътре и отстъпи назад. Преди Миа да успее да хукне по стълбите, Чарли се появи на вратата на каретата с патерица под мишница и скочи долу.

Миа не издаде нито звук, макар че някъде в гърдите й бе заседнал писък. Разбира се, разстоянието от каретата до чакъла не беше голямо. Но тя винаги внимаваше наблизо да има лакей, който да сложи стъпало и да държи Чарли за лакътя.

Във всеки случай Чарли вече бързаше към нея със светнали очи. Когато стигна до леля си, тя го хвана и го завъртя в кръг, от което косата му се развя във въздуха.

— Чарли, любов моя!

Той изтърпя три целувки, но после се изтръгна от прегръдките й, обърна се и погледна към херцогския дом.

Челюстта му увисна.

— Тук ли ще живеем?

Вандър вече беше стигнал до тях и Чарли се обърна.

— Това ли е твоята къща?

— Никога не показвай удивление, Саки — поучи го Вандър. — Но да, това е къщата Ръдърфорд.

Миа се намръщи.

— Как го нарече?

— Нали ти казах, че няма да й хареса — обърна се Чарли към Вандър.

— С Чарли изпробвахме прякори, за да решим кой му харесва най-много — осветли я Вандър. До момента отхвърли Скок-подскок Хари и Пийт Дървения крак, но много се надявам, че ще свикне със Саки.

— Това не е приемливо! — изрече Миа тихо и свирепо. Погледна надолу, за да види дали Чарли е наранен от безсърдечното отношение, но той бе наклонил глава назад, за да вижда лицето на Вандър. Изразът в очите му не можеше да се сбърка — това беше преклонение пред героя.

Вандър вдигна рамене.

Миа отвори уста да продължи с обясненията, но Нотъл стоеше на прага, а Чарли трябваше да се изкачи по три мраморни стъпала, както и по витото стълбище, което водеше нагоре.

— Хайде да разгледаме детската стая — каза вместо това тя и реши да обсъди въпроса с Вандър, когато останат насаме.

Херцогът приклекна и каза:

— Чарли, старче, имахме дълъг ден и мисля, че трябва да се повозиш догоре. Дай патерицата на леля си.

— Чарли мрази да… — започна Миа.

— На гърба ти ли? — попита нетърпеливо Чарли и й подаде патерицата си.

— Да. Така, както се качихме горе от кухнята.

Под слисания поглед на Миа Вандър се обърна, а Чарли обви слабите си ръце около врата му и крака около кръста му.

Бродираното палто на Вандър навярно струваше повече, отколкото някой работник на полето изкарваше за три сезона. Но той с нищо не показа страх от евентуални щети от ботушите на Чарли.

Мина известно време, докато настанят момчето в новата му стая и през цялото време Миа усещаше, че я разтърсват противоречиви чувства. Една част от нея все още не можеше да повярва, че Вандър настоява да останат женени. Друга част се страхуваше. Трета скърбеше за съпруга, за когото се бе надявала да се омъжи някой ден.

Както и за брака, който се бе надявала да има: партньорство с разумен, почтен мъж, който да я обича, цени и уважава.

Можеше да обвинява само себе си. Тя не се държа почтено, затова, разбира се, безмилостната съдба й прати Вандър за съпруг. Ситуацията приличаше на случките в големите митове — онези, при които една ужасна грешка води до катастрофален край.

В тези митове винаги имаше поука — несъмнено нещо за измамни жени и непочтени мъже.

Не че Вандър беше непочтен. Мислите й продължаваха да се въртят във влудяващ кръг, от който нямаше излизане, цял следобед и след настъпването на вечерта, докато накрая Миа бе обзета от такова отчаяние, че на един дъх обърна чаша шери веднага щом влезе в салона.

Вандър вече беше там. Боят със сър Ричард май изобщо не му се беше отразил. Сюзан й бе разказала всички подробности, докато Миа се обличаше за вечеря, освен това й беше съобщила, че на долния етаж всички са радостно възбудени от чувство на косвен триумф.

Миа от все сърце одобряваше въпросното чувство. Честно казано, ако беше достатъчно силна да размаже сър Ричард от бой, щеше да го е направила отдавна — може би първия път, когато той я увери, че Чарли няма почти никакъв шанс да оцелее повече от няколко години.

Шишо не се виждаше никакъв в салона и Миа се почувства притеснена. Нотъл се бе оттеглил да наблюдава приготовленията за вечерята и двамата с Вандър бяха сами.

Херцогът се бе преоблякъл в прост черен жакет. Косата му падаше край ушите по начин, който нямаше нищо общо с последната мода, но това само го правеше петдесет пъти по-чувствен. Шалчето му — ами, беше завързано. Това беше всичко, което можеше да се каже за него.

Миа обаче осъзнаваше, че не може да откъсне поглед от него, и това я караше да се чувства неудобно. Това беше направо смешно: тя беше цивилизована млада дама от едва настъпилия нов век, но една заблудена част на душата й бе запленена от резкостта и грубостта му. Според разказа на Сюзан той бе повалил сър Ричард в безсъзнание с един удар.

— Още вино? — попита Вандър и погледна празната й чаша.

— Не бива — отговори Миа. — Много бързо се напивам.

— Шишо е специалист точно в този смъртен грях — успокои я Вандър и взе бутилка бренди, която ухаеше много по-добре от горчивото шери, подадено й от Нотъл. Без да я попита какво предпочита, отбеляза Миа.

Тя отиде да поздрави стъклената менажерия на поставката над камината.

— Щом животните не ти харесват, не си ли мислил да ги прибереш в кутии?

— Скоро ще изчезнат като молци.

Нещо в начина, по който произнесе фразата, я накара да се замисли. Какво, за бога, имаше предвид?

Тя се обърна.

— Често ли се събличаш в салона?

— Само когато нещо ме подтикне. — В очите му блестеше наистина порочен пламък. — Имам големи надежди за този брак.

Миа се задави.

— Звучиш така, сякаш смяташ, че четири нощи с теб струват цяло състояние.

— Предполагам, че събличането в обществена стая прилича на обладаването: ще го правя само ако съпругата ми ме помоли.

— Прислужникът ти ще се зарадва да узнае, че нямам намерение да развалям плода на усилията му — каза Миа и вдиша дълбоко смесицата от кон и слънце, която обгръщаше съпруга й. Тя й вдъхваше желание да се хвърли в обятията му и просто да го вдиша. Абсурдно!

— Любопитен съм да разбера нещо повече за годеника, когото си имала преди мен — каза Вандър точно когато Шишо влезе в салона.

— О, сгодена ли си била? — попита бодро Шишо. Вече се бе обзавел с бутилка бренди.

Миа му се усмихна, облекчена, че е дошъл при тях.

— Добър вечер, сър Кътбърт. Да, наистина бях сгодена, преди Негова светлост да бъде така добър да ми се притече на помощ.

— Не го усуквай, момиче — посъветва я Шишо. — Вандър не ти се притече на помощ, ами ти го принуди да се ожени за теб. Този обрат на старата история ми харесва. Ако се разчуе, всички девици навсякъде ще се възрадват. Като в някой от моите романи.

— Вашите романи ли?

Сърцето на Миа подскочи. По очевидни причини никога не бе срещала друг романист, а камо ли да се сприятели с такъв.

— Шишо има слабост към готически романи — поясни Вандър. — Чете всички, до които успее да се добере. Колкото по-евтини, толкова по-добре, нали така, Шишо?

— Вкусът ми не е съвсем изискан — сподели Шишо. — Предполагам, че ти никога не си чела нещо толкова неизискано. Искам да те питам, имаш ли нещо против да те наричам Емилия? Това „Ваша светлост“ наляво и надясно ме уморява. Трудно ми е да запомня. А ти по-добре започни да ме наричаш Шишо, защото годините ми напреднат. Скоро няма да си спомням собствената си титла.

— За мен ще бъде чест, ако ме наричате Миа. Но наистина, както се опитвам да убедя херцога, нашият брак е само за изгода. Целта му е да спаси наследството на племенника ми. След пет години няма да съм тук.

— Изгода! — Шишо се ококори. — Любимият ми сюжет! Кажи ми, скъпа моя, чела ли си някой от романите на госпожица Джулия Куиплет?

— Чела съм един — отговори Миа. — Много ми хареса и…

Шишо я прекъсна:

— Има и още една романистка, също толкова добра е. Но точно сега не мога да се сетя за името й.

Против волята си Миа се скова. Щеше да е много разочароващо, ако се окажеше, че Шишо има предвид романите на госпожа Скъджъл: според Миа тези книги страдаха от зависимостта на сюжета от недостоверни ситуации. Не че нейните сюжети бяха кой знае колко достоверни, но в нейните романи поне никога нямаше снеговалеж през юли само защото сълзите на героинята са трогнали майката природа.

— Имам всичките й издания, подвързани с телешка кожа, със златни заглавия, копринени разделители и мраморен форзац — съобщи Шишо. — Проклятие, не мога да повярвам, че забравих името й! В любимата ми книга героинята едва не се озовава на гилотината.

— Тъй като ми разказваш сюжета на абсолютно всяка книга, която купуваш — намеси се Вандър, — предполагам, че говориш за госпожица Лусибела Деликоза.

Той се обърна към Миа:

— Премеждията на измислените героини на госпожица Деликоза са основната ни тема на разговор поне една седмица след излизането на книгите.

— Ще ми се само да излизаха по-често — изрече скръбно Шишо. — Моите любими авторки са ужасно мързеливи. Сигурен съм, че могат да пишат по-бързо, ако наистина се постараят. Във всеки случай Вандър е прав: госпожица Деликоза е любимата ми романистка, затова си поръчвам нейните книги в специални обложки. Струва доста, но те го заслужават.

Миа усети как на лицето й се изписва широка усмивка. Знаеше до последното пени колко взема издателят й за тези специални издания, защото беше позволила разпространяването на тритомните издания срещу две гвинеи и пет пенита — цяло състояние в света на книгоиздаването.

— Доколкото разбирам, си чела тези книги — каза Вандър.

В този миг я осени прозрението: разполагаше с идеален начин да убеди Вандър, че не става за херцогиня.

— Аз имам тайна самоличност — оповести Миа.

— Да не си френски шпионин? — попита Шишо и лицето му грейна.

— Не ставай смешен! — сряза го Вандър и се намръщи първо на него, а после и на Миа. — За какво говориш, по дяволите?

— Аз пиша романи.

— Така ли? — Шишо очевидно беше възхитен. — Скъпа моя, безкрайно се радвам да го чуя. Аз обожавам романите. Живея за тях. Аз мога да бъда твоята муза!

— Ти — литературна муза, чичо? — Вандър очевидно всеки момент щеше да избухне в смях.

— Ти не ме разбираш — отсече Миа, раздразнена от тази негова развеселеност. — Романите са нещо скандално и една херцогиня със сигурност не може да пише книги от такъв характер. Някои от моите колежки-романистки водят доста нередовен живот.

— Наистина ли? — провикна се Шишо. — Разкажи ми всичко, което знаеш! Какво можеш да ми кажеш за госпожица Куиплет? Според мен тя е млада и много изискана дама, но, разбира се, всъщност изобщо не знам каква е.

— Не знам нищо за личния й живот — отговори Миа, — но мога да те уверя, че авторката на „Елън, графинята на замъка Хауъл“…

— Обожавам тази книга! — възкликна незабавно Шишо.

— Това беше един от първите романи, които прочетох, преди повече от пет години.

— Живее при нередовни обстоятелства с един вицеадмирал — довърши Миа.

— Майчице! — възкликна Шишо, очевидно възхитен. — Откъде знаеш? Познаваш ли я?

— „Нередовни обстоятелства“ може да означава толкова много неща — изрече провлечено Вандър. — Може ли да се изразиш по-точно, та по-добре да преценим моралната същност на всички романистки на този свят, като се водим по любовницата на вицеадмирала?

Миа го погледна намръщено.

— Ти може и да се шегуваш, но те уверявам, че почти цяла Великобритания смята романистките почти за наложници.

Вандър изглеждаше още по-развеселен.

— Думата „наложница“ звучи толкова прекрасно библейски, не смяташ ли? Нима ми казваш, че причината, поради която още не съм срещнал наложница, е това, че не принадлежа към литературните кръгове?

— Много си черногледа, що се отнася до репутацията на романистките — каза Шишо, без да обръща внимание на глупостите на Вандър. — Госпожица Фани Бърни беше от кръга на кралица Шарлът, поне, преди да се омъжи за генерал Александър д’Арбле и да напусне двора.

— Много се радвам, че го научавам — обади се племенникът му. — Наскоро осъзнах, че имам нужда от свой човек в двора. Всички херцози трябва да имат такъв човек — така ми съобщи адвокатът ми след фарса, който се разигра покрай писмото на баща ми. Незабавно ще изпратим ръкописа ти на Нейно величество.

— Романистките са скандални! — натърти Миа, налагайки си търпение. — Баща ми изпадна в ужас.

— Трябва да отбележа, че лорд Карингтън е бил доста нахален, изразявайки възмущение от подвизите на измислени герои — отбеляза Вандър. — Според сър Ричард нашият брак е на практика кръвосмесителен, като се има предвид любовната връзка между родителите ни.

— Нищо подобно! — възмути се Шишо. — Когато клетият ми брат се озова в лудницата — а покойната херцогиня се запозна с лорд Карингтън, — ти отдавна беше свалил късите панталонки, племеннико.

— Все едно, пак съм прав — настоя Вандър и гаврътна питието си. — Много хора от доброто общество ще останат толкова скандализирани от брака ни, че може да припаднат, ако срещнат някого от нас, без да са подготвени. Каквото и да направиш на литературния фронт, няма да надминеш това, което причиниха родителите ми на семейната репутация… а ние увеличихме с брака си.

— Той гледа от мрачната страна на нещата — осведоми Шишо Миа. — Трябва да му простиш.

— Мисля, че подценяваш какъв ужас ще настане, ако другата ми самоличност се разкрие — каза Миа. Чувстваше се нелепо раздразнена, защото Вандър не само не беше шокиран: дори окото му не мигна при новината, че тя има тайна самоличност.

— Вандър е прав, скъпа моя — рече Шишо. — Брат ми и съпругата ми направиха така, че всички постоянно да наблюдават какво се случва в това семейство; вашият брак дори засили това желание. Откровено казано, дори някой ден да издадеш роман, това няма да е нищо особено.

— Всъщност мисля, че дори трябва да издадеш — съгласи се Вандър. — Защо не? Допада ми идеята да критикуват херцогинята на Пиндар за нещо друго, освен за изневяра. Това ще придаде на семейното ни име блясък, който до момента не ни беше по силите.

— Защо смяташ, че вече не съм издала? — попита Миа.

Вандър вдигна вежда.

— Издала ли си? — провикна се Шишо. — Защото те уверявам, за твоите книги ще поръчам издания, пред които тези на Лусибела Деликоза ще бледнеят! Скъпоценни камъни… или не, кадифе с бродерия!

— Вече съм издала няколко романа — съобщи Миа с истинско удоволствие. — Шест, за да бъда точна.

— Ти си публикуван автор? — попита Вандър.

В гласа му имаше неверие, което не допадна на Миа.

— Не само съм публикувана — отсече тя. — Аз съм самата Лусибела.

Шишо ахна високо и притисна ръка до гърдите си.

— Така че не мога да остана херцогиня на Пиндар — продължи Миа, опитвайки се да разгадае изражението на Вандър, когото наблюдаваше с крайчеца на окото си. Притеснен ли изглеждаше? Или смяташе, че послъгва? Не можеше да каже.

Определено не изглеждаше възмутен, за разлика от баща й, когато му съобщи, че са публикували първата й книга (беше решила, че ще е по-добре да помоли за прошка, отколкото за разрешение.)

Тъй като публиката й изглеждаше смаяна, тя добави:

— Само въпрос на време е някой от читателите ми да разбере истината за самоличността на Лусибела.

— Говориш за себе си в трето лице, така ли? — попита Вандър.

В същия миг Шишо я сграбчи заръката и се провикна:

— Ти си истинско съкровище! Национално съкровище! Твоите книги са толкова важни за мен, а си мислех, че никога няма да се запознаем!

— Много се радвам, че моите романи ти харесват — отговори искрено Миа.

— Да ми харесват ли? Те спасиха разсъдъка ми, доколкото го имам. Уверявам те, скъпа моя, че в мрака на последната година, когато загубих обичната си снаха и малко след нея и брат си, твоите книги се превърнаха в спасение за мен!

— О! — промълви Миа, стресната от пламъка в очите му. Нейните читатели обикновено не й доверяваха такива неща в писмата си, но понеже открай време трябваше да крие самоличността си, всъщност тя никога не се бе запознала лично с нито един от тях.

— Спасение — продължаваше Шишо — и радост. Къде, скъпа моя, е „Ангелско лице, дяволско сърце“? Вече я поръчах с хубава обложка. Чакам вече от месеци насам!

Миа отдръпна ръката си.

— Боя се, че книгата още не е довършена — каза тя на Шишо и се обърна към Вандър: — Сигурно разбираш, че е невъзможно да продължа да бъда херцогиня на Пиндар.

— Стига да не започнеш да издаваш оди, посветени на членовете на моето домакинство, не виждам какво значение има.

— Какво значение има ли? — повтори Миа. — Разбира се, че има значение! Аз не пиша тържествени епични поеми или… или исторически драми, или голяма литература. Знаеш ли какво каза дамското списание „Грапълс“ за последната ми книга?

— Няма значение какво казват — обади се незабавно Шишо. — Твоята работа е гениална, скъпа моя, просто гениална.

— Казаха, че било истинска мистерия как изобщо някое човешко същество можело да се опита да прочете книгата, без да прибегне до самоубийство, това казаха! Нарекоха я „комбинация от вулгарна поквара и противоестествени ужаси.“

— Това е просто грубо — отсъди Шишо. — Сигурен съм, че самата рецензентка води доста покварен живот. Точно затова не е могла да разпознае истинската доброта на героинята на Лусибела!

— Моите книги наистина са покварени — обърна се Миа към съпруга си, който все още като че ли не осъзнаваше сериозността на думите й.

— Не съм чел много романи — отговори Вандър, наля бренди в празната й чаша и й я подаде, — но може да започна. Така, както ги описваш, звучат много информативно. Дори вдъхновяващо.

— Ти никога не си прочел дори един роман — поправи го Шишо.

— Не си справедлив — отговори племенникът му, без да трепне. — Мога да кажа, че „Спортни новини“ прилича на роман: сензационно невярно и постоянно преразказва неестествени ужаси.

— Аз ще опетня името на Пиндар — настоя Миа. Брендито беше много хубаво, макар да имаше смътната представа, че би трябвало да го пие само след вечеря. Баща й никога не й позволяваше да пие силен алкохол — постоянно й напомняше, че е дама. Тя отпи голяма глътка в негова чест.

— Вандър не би могъл да се разведе с теб, дори да иска — осведоми я Шишо. — Просто е невъзможно човек да се отърве от съпругата си. Не един и двама членове на Камарата на лордовете са се опитвали, повярвай ми.

— Ще трябва да прочета тази твоя така наречена поквара, за да преценя сам — отсече Вандър. — Може би ще мога да ти помогна да изиграеш на живо някои сцени от бъдещи книги.

Миа го изгледа свирепо.

— Само за да си ги представиш по-добре — добави той.

— Не можеш да избягаш от брака, скъпа моя — каза Шишо, без да обръща внимание на глупостите на Вандър. — Вече си постла леглото, така че лягай в него!

В очите на Вандър отново блестеше онзи дяволски блясък, при който през тялото на Миа премина вълна на шок. Той беше просто толкова… красив: първичен, мъжествен и горд, макар че тя уж го беше разгромила с онова писмо, с което го изнуди.

Никой не можеше да разгроми Вандър.

Той вдигна вежда, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Стига с тези глупави приказки за развод! — настоя Шишо и си допълни чашата. — Искам да разбера какво се е случило с новата ти книга.

— Още не съм я написала — призна Миа. — Тоест, имам написани някои части и нахвърлях няколко диалога, но трябва да разреша някои проблеми в сюжетната линия.

— Разкажи ми всичко! — провикна се Шишо. — Аз ще бъда твоята муза, твоят покровител, твоят наставник, аз ще съм Джонсън, а ти ще бъдеш Шекспир!

Миа успя да докара немощна усмивка.

— Предпочитам все още да не говорим затова. Трябва да реша какво да правя с някои деликатни аспекти.

Все пак успя да се въздържи и не добави: „Тоест, около триста страници.“

— Поне ни кажи какво се случва с героинята! — помоли я Шишо и се обърна към Вандър: — Героините на Лусибела винаги са в опасност. Още от първите страници треперя от ужас, като знам какво ги очаква. Дай ми само един намек за сюжета! — помоли я той.

— Героинята се казва Флора и годеникът й я изоставя пред олтара — осведоми го Миа.

На лицето на Вандър се изписа изненада.

— Така, както са изоставили теб?

— Обстоятелствата са коренно различни.

— Героините на Лусибела изобщо не приличат на нашата Миа — подкрепи я Шишо.

Миа потръпна. Ако някога бе успяла да помисли хубави неща за фигурата си — не че й се беше случило, — обични роднини от типа на Вандър и Шишо очевидно щяха да я свалят на земята без бавене. Тъй да се каже.

— Вярно е — призна тя.

— В какъв смисъл? — попита Вандър.

— О, моите героини неизменно са несравнимо красиви — обясни тя. — Стройни, със сини очи, всичко обичайно. Такива са изискванията на жанра.

— Ти си красива — заяви Вандър с равен глас.

Миа го погледна и примигна, но съпругът й като че ли не й се подиграваше.

— Обикновено не обръщам голямо внимание на тези части от книгата — намеси се Шишо, — но сега, като се замислих, героините на Лусибела не са точно красиви. Винаги са измършавели поради бедността си. Понякога, когато приключа някоя книга, отделям малко време да си помисля колко ли ще са щастливи, ако получат всичката храна, която искат.

— Моите героини не са измършавели!

— Умират от глад — поправи я Шишо. — Едната дори се понесе по повърхността на течението просто заради целия този въздух в ребрата си.

— Въздухът в ребрата й ли? — Вандър изглеждаше смаян.

— Нямам предвид ребрата. В стомаха й, разбира се! В стомаха на горката дама нямаше нищо друго, освен въздух, затова заподскача по повърхността като мехурче. Докато един херцог не я извади на брега, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Вандър и отново отпи от брендито си. — Това е най-малкото, което очаквам от един мъж с моя ранг.

— Той рискува живота си — спомни си Шишо. — Най обичам романите, в които има приключения. Когато херцогът вижда, че любимата му подскача по повърхността като тапа, той се хвърля право в реката. Ледената вода се затваря над главата му неведнъж, но той успява да я измъкне на брега.

— И аз бих направил същото — ухили се широко Вандър. — Обучавали са ме от люлката.

— Моите романи нямат нищо общо с действителността — настоя Миа. — Фактът, че годеникът на героинята ми я изоставя, е само съвпадение.

— Няма нищо лошо в това да черпиш вдъхновение за романите си от живота — успокои я Шишо. — Твоят живот е също толкова интересен, колкото този на героините ти.

— Само през последните няколко седмици, уверявам ви — възрази Миа.

— Всичките ти герои ли са херцози? — попита Вандър с тон, който подсказваше, че според него Миа може да ги е основала на него.

Което беше истината.

— Не! — възкликна Миа. — Разбира се, че не. Сегашният ми герой е граф. А и като цяло титлата е само начин да покажа, че героят е човек с добро обществено положение и значително богатство.

— Любовните сцени на Миа са прочути — каза Шишо. — Предполагам, че точно това е раздразнило онова западащо списание. Нейните герои не спират да повтарят колко се обожават.

— За лирични ли ги смяташ? — попита Вандър много невинно.

Миа се почувства безпомощна, сякаш бе някоя от собствените си героини и подскачаше на повърхността на някоя река, понесена нанякъде без никакъв контрол. Вандър я гледаше по начин, който предполагаше, че е наясно: Миа го бе вплела в главните герои от шест романа. Единствените думи, които минаваха през ума й, бяха неприлични.

— Навярно наистина си обичала този твой годеник — обади се Шишо. — Ето, пийни още малко бренди. Надявам се да не започнеш да пишеш трагедии сега, когато си останала разочарована в любовта. Той не те е заслужавал, скъпа моя. С Вандър ще ти е по-добре, нищо че мирише на обор.

Миа се вкопчи в тази реплика така, сякаш й я бе спуснал самият Бог.

— Точно затова не можах да довърша сегашната си книга. Разбито сърце… — и тя остави гласа си да замре.

Вандър спря да се смее и погледът му стана стоманен. Хубаво! Миа не можеше да понесе повече обиди за един ден. Но той наистина каза, че е красива. Засега Миа остави настрана този комплимент. Щеше да го обмисли по-късно.

Чашата на Вандър изтрака на масата.

— Имаш ли представа къде се намира бившият ти годеник?

— Не — отговори уморено тя. — В писмото си пишеше, че смята да замине за Индия.

— Надявам се, че твоята героиня — Флора, нали така? — няма да се върне при мъжа, който я е изоставил, нито пък ти при негодника, който се е отнесъл с теб така жестоко! — провикна се Шишо.

— Всъщност ще се върне — разочарова го Миа. — Тя обича графа толкова много, че ще му прости.

— Мисля, че извади дяволски късмет, че Миа е била останала без годеник, когато се е сетила за теб — обърна се Шишо към Вандър. — Ако беше останало на теб, никога нямаше да си намериш жена. Прекалено си погълнат от тия твои коне, а доколкото знам, там в конюшнята няма никакви дами. Проклятие, пак си залях жакета и похабих хубаво бренди. По-добре да отида да се преоблека.

Движеше се забележително бързо за пиян. Само след миг вече бе излязъл от стаята. Миа определено започваше да си мисли, че понякога Шишо е далеч по-трезвен, отколкото би трябвало да му позволяват изпитите чаши.

— Твоят Чарли ми съобщи, че съм заел мястото на графски син — каза Вандър и отпи от брендито си. — Мога ли да предположа, че баща ти не е размахал писмо в лицето на въпросния господин, за да го накара да ти направи предложение?

Миа остави чашата си толкова рязко, че течността се разплиска над ръба.

— Знам, че бракът ни не отговаря на желанията ти, но ще те помоля да не ми се подиграваш, задето ме изоставиха.

Тя замълча и добави:

— Двамата с господин Рийв бяхме много влюбени и бяхме сгодени в продължение на месеци преди деня, определен за сватбата ни. Мога да те уверя, че той наистина искаше да се ожени за мен.

— Прости ми, че ти напомням очевидното, но това му намерение е силно под въпрос, като се има предвид отсъствието му от брачния олтар. — Лицето на Вандър отново бе придобило онази своя безизразност, която Миа подозираше, че използва като средство да прикрие някакво силно чувство.

— Вярно е — призна тя. Все още не можеше да приеме факта, че Едуард се бе оказал съвсем различен от това, за което го мислеше. Изглежда, Миа беше неспособна да намери в живота джентълмени, почтени и благородни като онези, които измисляше в романите си. Може би такива джентълмени съществуваха само в света на художествената литература.

Читателките й често се оплакваха от същата липса в писмата си.

— Не че не ме обичаше — добави Миа, като премина в защита, макар и със закъснение. — Едуард не можеше да поеме отговорността да отгледа Чарли.

Вандър бе стиснал устни в отвращение. Жалко, защото Миа наистина харесваше устата му. Много малко мъже имаха такава пълна долна устна. Той би останал ужасен, ако разбереше, но според нея тя смекчаваше лицето му и му придаваше дълбока чувственост.

Не беше за вярване.

Миа го осъзна прекалено късно. Пак беше паднала в същата клопка.

Вандър я почука по носа и тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Разминала си се на косъм. Сега го разбираш, нали?

— Да — отговори тя.

Вандър погледна към съпругата си и се зачуди защо несъмнено искреният тон на Миа го кара да изпитва такова огромно облекчение. Какво го интересуваше дали тя още копнее за мъж, който не я иска?

Тя беше негова съпруга.

Романистка? Кой би предположил? Вандър знаеше, че е интелигентна, но и насън не би му хрумнало, че притежава достатъчно талант да стане успешен автор. Честно казано, онази ужасяваща поема от младостта й правеше тази възможност особено невероятна.

Противно на това, което си мислеше Миа, него изобщо не го вълнуваше дали пише покварени романи. Макар че искаше да ги прочете.

Имаше само една страна от книгите й, за която трябваше да разбере със сигурност. Той се премести по-близо. Ръцете го сърбяха да я докосне, но се сдържа.

— Ще трябва да ме научиш на разни неща за работата си. Ще прочета някой от романите ти от край до край. И всички покварени моменти от останалите.

— Представа нямам защо искаш. Баща ми и брат ми дори не се опитаха да ги прочетат. И колкото и да е ентусиазиран чичо ти, съм сигурна, че повечето от читателите ми са жени.

— Ще прочета един или дори повече от един — обеща Вандър. — Но трябва да ти кажа, херцогиньо, че се налага да зарежеш романтичните си мечти за брака. Никога няма да направя нито едно от онези други неща, които си представяш.

Тя се направи на стъписана.

— Ваша светлост, нима се опитвате да ми кажете, че ще ме оставите да се понеса, подскачайки, по повърхността на ледена река?

Вандър се засмя дрезгаво.

— Обещавам да ти хвърля въже.

— Няма нужда — промълви тя и отклони погледа си. — И бездруго ще потъна като камък.

Представата как Миа се мята в ледена река беше учудващо неприятна, затова Вандър подкара бързо нататък.

— Говорех за романтичните жестове, които навярно правят херцозите в твоите романи. Да ти нося китки, да пиша стихове, да те обсипвам с бижута. Твоят баща постоянно подаряваше на майка ми цели стада стъклени животни. Аз никога няма да направя нещо подобно.

— Добре — отвърна с готовност Миа.

— Нашият брак няма да е такъв.

Той я погледна в очите, защото това наистина беше важно.

— Можем да имаме много повече, херцогиньо. Тези романтични глупости са за романите, не за живота. За мечтатели като Шишо. Или като майка ми. Тя се задоволяваше със стъклени жребци, когато в конюшните имаше коне от плът и кръв.

Миа кимна леко, напрегнато.

Доволен, той осъзна, че са стигнали до онзи етап от преговорите, в който опонентът му осъзнава, че няма логична причина да продължи да спори: Вандър щеше да спечели.

По всички пунктове.

Сега Миа щеше да капитулира и да се съгласи да живее с него като негова съпруга.

Тя обаче го изненада: вирна тази своя упорита брадичка във въздуха.

— Ако трябва да съм абсолютно честна, въпреки че ме принуждаваш да остана твоя съпруга, аз изобщо нямам намерение да те моля за тези четири нощи. Никога.

Това беше неочаквана спънка, при това не само защото тялото му пулсираше от желание да обладае невестата му, а и защото в един момент щеше да му потрябва наследник. Вандър остави част от това желание да проличи в очите му.

— Ами ако аз помоля теб?

В изражението й не настъпи ни най-малка промяна.

— Ще кажа „не“. Днес следобед разбрах, че не мога с нищо да променя факта, че използваш Чарлс Уолъс, за да ме накараш да се примиря с брака ни. Моите собствени действия ме направиха уязвима. Ти обаче се остави на моята милост, когато написа онзи договор и уточни, че ще бъдем заедно само в онези нощи, в които те умолявам да дойдеш при мен.

По устните на Вандър премина неохотна усмивка. Току-що се бе озовал лице в лице с противник, който ловко бе заобиколил защитите му.

И го бе надвил.

Ако трябваше да бъде честен пред себе си, по някакъв изкривен начин той бе очаквал с нетърпение тези четири нощи с Миа.

Разбира се, това беше по времето, когато вярваше, че тя го обожава. Когато смяташе, че ще й направи услуга. Бе изпитал заблудена гордост, че една жена — която и да било жена — го обича дотолкова, че да е готова да престъпи собствените си морални принципи, за да легне с него.

Не бе изпитал никакъв страх при мисълта за брачното легло. Не, беше си се представял как се изправя над Миа, докато къдриците й са разпилени по възглавницата, а очите — изпълнени с желание и любов, закръгленото й тяло е негово и само негово. Как тя изпада в екстаз, задето най-после е негова.

Само че беше сбъркал.

Устните на тази жена бяха стиснати в сурова линия, а очите — изпълнени с ярост.

Много беше сбъркал.

— Моля те само да преразгледаме въпроса след около година или там някъде — каза той. — Рано или късно трябва да създам наследник. Няма причина да бързаме особено.

Миа се намръщи.

— Предполагам, че бихме могли да го обмислим, след като се опознаем по-добре. Но, Ваша светлост, умолявам ви да премислите решението си за този брак.

Защо, по дяволите, проявяваше такава неохота? Сигурно заради годеника. Може би беше някой красавец. Вандър отлично знаеше, че в брадичката му има нещо грубо, а от цялото му същество се излъчва енергия, която жените или обожаваха, или презираха.

— Ти си моя съпруга — каза той — и ще останеш моя съпруга. Ще поговорим за намеренията на сър Ричард да ме даде под съд, както и за управлението на имението Карингтън.

По лицето й видя, че е изтощена, затова добави:

— Но това може да почака до утре.

Миглите й трепнаха.

— Аз ще участвам ли в управлението на имението?

— Разбира се. Освен ако ти не искаш другояче.

— Баща ми смяташе, че жените нямат ум за бизнес.

— Като се има предвид колко съм платил за романите на Шишо, спокойно мога да предположа, че кариерата ти е доста доходоносна.

Очите й се озариха от усмивка.

— Баща ми, ми каза, че мога да задържа пенитата си.

— Винаги съм мислил, че е глупак.

— Аз не бих се изразила по този начин. Но мненията ни често се разминаваха, когато станеше въпрос за бизнес.

— Ти наистина ли си една от най-популярните романистки в Англия?

Бузите й порозовяха.

— Да.

— Браво — каза искрено той. Ненадейно тялото му пламна така, както никога досега. Нещо от комбинацията от чувственост и интелигентност у Миа беше безумно възбуждащо. Обладаването щеше да бъде разковничето, което щеше да му позволи да превърне брака им в уютното съжителство, което си бе представял. Само дето щеше да е още по-хубаво, отколкото си мислеше преди, защото сега той уважаваше причините, които я бяха подтикнали да го принуди към този брак.

След прекарания с Чарли следобед Вандър вече знаеше, че е готов да изнуди дори самия крал, за да може новият му повереник да е в безопасност.

След като веднъж успееше да съблазни Миа, щеше да зареже уговорката за четирите нощи и да й даде достъп до леглото си винаги когато пожелае.

По дяволите, може би дори щеше да й позволи да спи с него. Никога не бе спал с жена, но все повече му допадаше мисълта да протегне ръка към Миа посред нощ.

Да се обърне и да пъхне ръце между…

— Ако ме извиниш, ще се оттегля и ще си поръчам лека вечеря в спалнята си — каза Миа. — Замая ми се главата от брендито, а и имам да напиша едно писмо.

— Разбира се — съгласи се Вандър с мисълта, че може би биха могли да вечерят заедно в неговата спалня — прелюдия към хранене в леглото.

Преди обаче да успее да облече тази идея в думи, Миа излезе бързо от стаята. Вандър едва не тръгна след нея, но споменът за тъмните сенки под очите й го спря.

Съпругата му щеше да остане негова съпруга още много години.

Помисли си, че може би ще му е приятно Миа да го целува за довиждане, когато излиза от стаята. Устните й бяха… възхитителни.

По-късно можеха да поработят по въпроса.