Джордж Р. Р. Мартин
В дома на Червея (2)

Срещата им беше рано на следващата сутрин, сред праха и избелелите гоблени в рядко използвания Долен Тунел, който свързваше повечето от основните тунели на яга-ла-хай, преди да възвие надолу по дългия си път към безкрайността. Анелин пристигна пръв. Беше облечен изцяло в излъскано до блясък черно, с качулка в същия цвят, за да скрие ярката си руса коса. Единствената му отстъпка в името на суетата беше гербът на тета, извезан в златно на гърдите му. Носеше колан от черно въже, на който беше окачил рапира и кинжал.

Скоро се появи и Рийс, в тясна ризница от кожа и метални брънки и тежко наметало от сива паяжина. Двамата с Анелин седнаха заедно на каменния под пред черната паст, която бълваше нагорещен, влажен въздух срещу тях през ръждивата си решетка. Светлината, доколкото я имаше, идваше от факлите, разположени нарядко в бронзовите си поставки покрай стените, и от прозорците — тесни процепи на тавана, на шест крачки над главите им, — от които се процеждаше мътно червено сияние. Прозорците бяха изсечени на три крачки един от друг по цялата дължина на Долния Тунел до мястото, откъдето започваше да се спуска надолу. Веднъж, още като момче, Анелин беше натрупал всякакви боклуци на купчина по средата на един тунел и се беше изкатерил по нея, за да погледне навън, но навън нямаше какво да се види — стъклото на прозорците, точно както и камъкът на стените, беше по-дебело от човешки ръст. Беше цяло щастие, че изобщо проникваше някаква светлина.

Вермилар закъсняваше. Анелин седеше с кръстосани крака и разглеждаше гоблените, провесени по стените, макар че всички изображения по тях бяха избледнели до плесенясало сиво. Рийс говореше с оживление, като изброяваше всички въображаеми мъчения, които можеха да причинят на Месоносеца.

— Когато го хванем, трябва да го провесим с главата надолу, като пробием дупки на глезените му и прокараме въже през тях — предложи набитият младеж. — А после можем да се сдобием с едно буре пиявици от жреците-хирурзи и да ги пуснем да го налазят целия, за да му изпият кръвта до последната капка.

Анелин го остави да си дърдори, докато Вермилар най-сетне не пристигна, облечен в черно и сиво, въоръжен с факла и дълга кама. Двамината скочиха на крака, за да го посрещнат.

— Не биваше да идвам — рече Вермилар.

Лицето му беше особено изпито, но той сякаш омекна малко, когато видя двамата си другари.

— Аз съм правнук на самия Човекочервей — продължи той, като прибра камата си в ножницата и подаде факлата си на Рийс. — И не съм длъжен да те слушам, Анелин. Всички ще станем храна на гроуните.

— Месоносеца не е станал храна на гроуните, а той е сам, докато ние сме трима — възрази Анелин.

Той пое надолу по Долния Тунел към безкрайното сиво, където камъкът вече не беше нашарен с ивици червена светлина, и останалите го последваха.

— Сигурен ли си, че минава оттук? — попита Вермилар.

Те подминаха още един от квадратните черни отвори и наметалата им се развяха в топлия дъх, който идваше от каменната паст. Вермилар посочи към отвора:

— Може би се спуска по някой от тези до мястото, където живеят гроуните.

— Те са твърде стръмни и твърде горещи — обясни му Анелин. — Ако се опита да се спусне по тях, ще падне или ще изгори. Освен това много хора са го виждали да поема по Долния Тунел и да се връща оттам. Аз разпитах факлоробите.

Тримата минаха под последния прозорец; пред тях се виждаше как Долният Тунел започва да се спуска надолу, а на тавана вече нямаше нищо. Вермилар спря на мястото, където все още имаше светлина.

— Гроуни — настоя той. — Анелин, там долу има гроуни. Далеч от светлината на прозорците.

— Аз съм убивал гроун — напомни му Анелин. — А и нали вече говорихме за това? Имаме факла, а освен това всеки от нас носи клечки кибрит. По цялата дължина на тунела има стари факли, много от които могат да бъдат запалени. И най-сетне, гроуните никога не се изкачват толкова нависоко. Никой не е виждал гроун в Долния Тунел от едно поколение насам.

— Всеки месец изчезват хора — настоя Вермилар. — Гъбари. Ловци на гроуни. Деца.

Когато му отвърна, Анелин вече звучеше раздразнено.

— Ловците на гроуни се спускат дълбоко, така че сами стават плячка, естествено. Колкото до останалите, кой знае? Да не се боиш от тъмното?

Той нетърпеливо тропна с петата на ботуша си.

— Не — отвърна Вермилар и продължи напред, за да ги догони.

Но ръката му остана на дръжката на камата.

Анелин не продължи веднага напред. Вместо това пристъпи към извитата стена и се протегна, за да издърпа една факла от бронзовата й поставка с формата на ръка, стисната в юмрук. Той я запали от огъня на факлата, която носеше Рийс, и светлината им изведнъж стана два пъти по-силна.

— Ето — рече той и подаде факлата на Вермилар. — Хайде, идвай.

И тъй, те поеха надолу по дългия тъмен тунел, докато той се спускаше и потъваше едва доловимо под краката им: покрай разнищени и прогнили гоблени и други, които се бяха превърнали в гъсталаци от сплъстена плесен; покрай безконечна редица от поставки за факли (всяка втора ръка не държеше нищо в юмрука си и само една на всеки петдесет факли беше запалена); покрай безбройни входове на тунели, зазидани с тухли, и покрай няколко, където тухлите се бяха натрошили или разпаднали на прах; покрай невидимата топлина от въздухопроводните шахти, която ги облъхваше отново и отново. Крачеха мълчаливо, защото знаеха, че ехото ще разнесе гласовете им, и се надяваха прахът под краката им да погълне шума от стъпките им. Продължиха да вървят, докато не изгубиха от поглед последния прозорец и в продължение на още един час след това. И най-сетне стигнаха до мястото, където Долният Тунел свършваше. Пред тях имаше две квадратни врати от метал, който отдавна се беше разпаднал на ръждиви люспи. Рийс промуши факлата си в едната врата и видя само няколко дебели тежки кабела, увити един около друг, които пропадаха в зейналата тъмнина на отвесна, безкрайно дълбока шахта. Стреснат от видяното, той се отдръпна и едва не изпусна факлата.

— Внимавай — обади се предупредително Анелин.

— Какво е това? — каза Рийс.

— Може би е капан — предположи Вермилар.

Той протегна собствената си факла през втората врата и те видяха каменно стълбище, което стръмно се спускаше надолу.

— Нали виждате? Някога тук е имало две врати. Някой враг или гроун може би е щял да отвори грешната врата и да пропадне в шахтата, за да намери смъртта си. Сигурно просто е въздухопроводна шахта, на която са сложили врата.

Анелин пристъпи до Рийс.

— Не — каза той, като се взираше надолу в шахтата. — Това са въжета. А и тази шахта е студена.

Той поклати глава и качулката му се свлече от нея, като разкри русите му къдрици, които меко просветнаха в танцуващата светлина на факлите.

— Няма значение — рече той. — Ще чакаме тук. Ако се спуснем още по-надолу, наистина ще стигнем до гроуните. Освен това не знам накъде води това стълбище. По-добре да изчакаме тук и да оставим Месоносеца да ни води.

— Какво? — каза Вермилар, шокиран. — Не искаш ли да го доведем тук?

Анелин се усмихна.

— Ха! Това щеше да бъде детинско отмъщение. Не, ние ще го последваме, дълбоко в страната на гроуните. Ще научим всичките му тайни и цялата мъдрост, с която се хвали. Ще разберем защо той винаги се връща жив оттам и винаги носи месо, докато другите ловци на гроуни изчезват безследно. И едва тогава ще го убием.

— Ти не каза това — възрази Рийс с отворена уста.

— Бездруго вече сме твърде далеч от прозорците — рече Вермилар и пристъпи напред, за да продължи.

Анелин тихо се разсмя и се обърна към Рийс.

— Момче — рече му той. — Аз дойдох дотук, когато бях на половината на твоята възраст. Точно тук убих моя гроун.

Той посочи към стълбището.

— Излезе оттам, вдигнат на четири от краката си, без капчица страх от огъня, който носех със себе си, и аз го посрещнах, въоръжен единствено с факлата си.

Вермилар и Рийс се взираха в тъмния отвор на стълбището.

— О — каза Рийс.

— Наистина ли? — обади се един друг глас зад тях.

Вермилар изпусна факлата и измъкна камата си. И тримата се завъртяха на пети.

На ръба на светлината стоеше един огромен, червенобрад мъж, облечен в черно, с бронзова секира на рамо, и се взираше в тях. Анелин едва го разпозна без бронята му, но споменът се върна изведнъж.

— Гроф — рече той.

Бронзовият рицар кимна.

— Проследих ви по целия път надолу по Долния Тунел. Вдигате много шум.

Тримата не отговориха. Вермилар вдигна факлата си от земята.

— Значи искате да убиете Месоносеца? — попита Гроф.

— Да — потвърди Анелин. — Не се меси, Гроф. Знам, че Месоносеца осигурява много гроунско месо за яга-ла-хай, но и ние ще можем да правим същото, когато научим тайните му. Човекочервеят няма причина да взима неговата страна.

След последните думи той упорито стисна устни.

Гроф се засмя, дълбоко в гърлото си, и намести секирата на рамото си.

— Не се тревожи, малко дете на червея. Ще си получиш трупа. Мен също ме изпратиха тук, за да убия Месоносеца.

— Какво? — каза Рийс.

— Човекочервеят ли ти заповяда да го направиш? — попита нетърпеливо Вермилар.

— Човекочервеят не мисли за нищо друго, освен за все по-близкия ден, в който ще стане едно с Белия Червей — отвърна Гроф.

Той се усмихна:

— И за болката, може би. Сигурно мисли и за това. Не, заповедта дойде от неговите съветници. Месоносеца има твърде много тайни. Съветниците смятат, че той не е истински яга-ла-хай, а освен това внася неспокойствие. Грозен е, разбунва мира и лъже. Нещо повече, откакто за пръв път му обърнахме внимание, преди две години, отдолу се връщат все по-малко ловци на гроуни, освен Месоносеца. Е, някога и аз самият бях ловец на гроуни. Може и да не съм слизал толкова дълбоко, колкото Месоносеца, който твърди, че се е спускал до мястото, където бронзовите рицари са воювали срещу гроуните преди милиони години. Може и да не съм стигал дотам, но съм обикалял по гроунските пътеки и не ме е страх от тъмните тунели.

Той погледна Анелин:

— Наистина ли си се срещнал с гроун на това място?

Анелин усети върху себе си тежкия поглед на Гроф изпод гъстите му червени вежди.

— Да — рече той.

Каза го твърде бързо, защото се боеше, че Гроф някак си е научил истината. А истината беше, че онзи гроун беше проснат в горния край на стълбите и вече мълвеше предсмъртното си стенание, когато Анелин попадна на него. Момчето с ужас видя как шестте върлинести крайника на създанието потръпнаха трескаво (и съвсем за кратко), а влажните хлътнали ямички от плът, които имаха гроуните вместо очи, безцелно се обърнаха насам и натам. Когато трупът остана съвсем неподвижен, Анелин го беше овъглил с факлата си, а сетне го беше извлякъл до тунелите на яга-ла-хай.

Гроф поклати глава.

— Рядко идват по-нагоре от гроунската стена — рече бронзовият рицар. — В последните ми години като ловец вече почти не идваха изобщо. Явно Месоносеца наистина слиза надълбоко.

Той се усмихна:

— Но и ние ще направим така.

— Ние? — обади се Вермилар.

Гроф кимна.

— Нямам нищо против малко помощ, а идеята на Анелин е добра. Ще научим тайните на Месоносеца, преди да го убием.

Той замахна със секирата си, за да им посочи пътя:

— Надолу по стълбите.

Стълбището беше зейнало срещу тях, злокобно и потънало в мастиленочерен мрак, и Анелин усети тревога. Едно беше да впечатли Рийс и Вермилар със своя дързък план да слязат в страната на гроуните, но с времето те несъмнено щяха да успеят да го разубедят. Може би тримата щяха да попаднат на Месоносеца тук — отвъд ръба на светлината, наистина, но все пак не толкова далеч, а Анелин вече беше стигал до това място. Но в действителност да продължат надолу…

Вермилар пръв се реши да възрази.

— Не — рече той. — Няма да сляза по-надолу оттук.

Той се обърна към Анелин.

— Убий Месоносеца или нека Гроф да го убие, или дори Рийс, ако може — но той ще умре с мен или без мен. Аз се връщам.

— Надолу по стълбите — каза строго Гроф. — Няма да търпя дезертьори.

Вермилар не отстъпи.

— Дядо ми беше син на Човекочервея — отвърна той. — Ще правя каквото си искам.

Той очерта знака на червея към Анелин и Рийс, после вдигна факлата си и пое обратно по пътя, по който бяха дошли.

Гроф не направи нищо, за да го спре.

— Надолу по стълбите — повтори той, след като светлината от факлата на Вермилар се беше стопила зад един завой.

Двамата побързаха да се подчинят.

Надолу. Най-лошата от всички възможни посоки. Надолу. Където се криеха гроуните. Надолу. Все по-далеч от светлината. Въпреки всичко те поеха надолу и точно в този момент Анелин си спомни, че дори в най-добрия случай не обичаше стълби. При това той беше извадил късмет. Защото Рийс, който държеше факлата, трябваше да върви най-отпред.

В дъното на стълбището имаше тясна площадка с две зазидани врати, още един зейнал отвор към студената тъмна шахта и още едно стълбище. Надолу. След това имаше и още едно. Отново надолу. И още едно след него.

Най-сетне и последното стълбище свърши.

— Угаси факлата — нареди Гроф.

Рийс се подчини.

Тримата стояха скупчени в единия край на тесен метален мост, който се протягаше през необятна подземна зала, сто пъти по-голяма от Залата на Обсидиана. Високо, високо над главите им се виждаше просторен покрив от стъклени плочи (Анелин си помисли, че всяка от тях беше с размерите на онази зад ямата на Човекочервея), затворени в решетка от черен метал. Слънцето се извисяваше над нея със своите океани от огън и равнини от пепел, тъй че нямаха нужда от светлината на факлата.

Анелин забеляза, че има и други мостове — още пет, подобни на тънки нишки, опънати от едната черна стена до другата над море от някаква гъста течност, която се плискаше и издаваше звуци точно под краката им. Имаше и шести мост, или по-точно бе имало, защото сега мостът беше разрушен и висеше като усукана панделка в неспокойния мрак под тях.

Освен със светлина, залата беше изпълнена и с миризма. Силна, гъста и сладникава.

— Къде сме? — прошепна Рийс.

— В Залата на Последната Светлина — отвърна сухо Гроф. — Или поне така се нарича в преданията на бронзовите рицари. Но ловците на гроуни я наричат гроунската стена. Това е последното, най-дълбоко място, в което може да надникне старото слънце. Някои казват, че Белият Червей го е създал, за да попречи на гроуните да достигнат до тунелите на неговите чеда.

Анелин се приближи до перилата на моста.

— Интересно — отбеляза небрежно той. — Значи няма друг начин гроуните да се изкачат по-нагоре?

— Вече не — отвърна му Гроф. — Едно време е имало. Но бронзовите рицари са ги зазидали от другата страна с тухли и кръв. Или поне така се твърди.

Той посочи със секирата си към сенките в далечния край на моста.

— Напред по моста.

Мостът беше тесен — толкова широк, че само двама души да могат да крачат рамо до рамо по него. Анелин колебливо пристъпи напред, като протегна ръка към перилата, за да се подпре. Част от тях се откъсна и остана в ръката му — къса метална тръба, проядена от ръждата. Той я погледна, отстъпи крачка назад и я захвърли в течността.

— От влагата е — отбеляза Гроф, като не звучеше притеснен. — В самия мост също има дупки от ръждата, така че внимавайте къде стъпвате.

Гласът му беше строг и неумолим.

И тъй, Анелин отново пое напред, стъпка по стъпка, като внимаваше на всяка крачка, която го отвеждаше все по-напред над плискащия се мрак в бездната от мътна червена светлина. Мостът проскърцваше и помръдваше под краката му и той неведнъж усещаше как нещо пропада под предпазливия натиск на стъпалото му, така че се принуждаваше бързо да отдръпне крак и да стъпи на друго място. Рийс вървеше след него, като здраво се държеше за безполезните перила на всяко място, на което бяха останали такива. Гроф жизнерадостно ги гледаше, като стъпваше на проверените от тях места.

Когато достигнаха средата на моста, той започна да се поклаща — отначало бавно, а сетне с нарастваща бързина. Анелин замръзна на мястото си, вкопчи се в перилата и погледна през рамо към Гроф.

Бронзовият рицар изруга.

— Трима са твърде много — рече той. — Побързайте!

Анелин не посмя да се затича, но ускори крачка, колкото можеше, и това накара поклащането на моста да се засили. Той започна да крачи още по-бързо, като чуваше останалите точно зад гърба си. В един миг се разнесоха внезапен пукот и трясък, последвани от болезнен крясък. Едва тогава той се затича и едва ли не прескочи наведнъж последните няколко крачки, които го деляха от каменния полукръг, който удържаше моста в другия край на залата. Веднъж стигнал там, на безопасно място, той се обърна. Рийс беше настъпил едно проядено от ръждата място; десният му крак беше пропаднал направо през метала. Гроф му помагаше да се измъкне.

— Задръж го неподвижен! — провикна се бронзовият рицар.

Анелин се върна до каменния ръб и се опита да укроти люлеенето на моста, доколкото му стигаха силите.

Скоро към него се присъедини Гроф, като подкрепяше накуцващия Рийс. Кожените му панталони го бяха предпазили от сериозно нараняване, но нащърбените метални ръбове все пак се бяха забили в крака му и имаше малко кръв.

Докато Гроф се грижеше за раната му, Анелин се огледа. По ръба на каменната платформа, на която бяха застанали, се редяха тъмни силуети — големи квадратни кутии, които стърчаха по ръба като редица от прогнили зъби. Той се приближи до една от тях. Кутията беше метална, занемарена и белязана от ръжда, с дузина миниатюрни стъклени прозорчета, зад които не се виждаше нищо друго, освен прах. По кутиите също се виждаха дупки, а няколко от тях бяха смазани. Анелин нямаше никаква представа за какво служат.

Рийс се беше изправил на крака, макар че изглеждаше разтърсен от преживяването.

— Изпуснах факлата — рече той.

— Нататък има други — отвърна Гроф. — Във всеки случай, нямаше как да използваме нашите. Месоносеца щеше да забележи светлината от тях. Не, ние трябва да излезем на гроунските пътеки по тъмно и да го чакаме там, докато не забележим светлината на неговата факла. А сетне ще тръгнем след нея.

— Какво? — каза Анелин. — Но това е лудост, Гроф. В тъмното може би ще има гроуни.

— Може би — отвърна Гроф. — Но не е много вероятно, не и толкова близо до светлината и гроунската стена. По мое време и дори преди това ловците на гроуни трябваше да се спускат по-дълбоко, за да открият плячката си. По-горните пътеки са пусти. Но ние няма да слизаме далеч.

Той посочи към широката черна врата в стената на залата, която ги очакваше в края на платформата.

Анелин извади кинжала си и бързо пое напред, за да не изглежда като страхливец. Ако в мрака се спотайваше гроун, той щеше да бъде готов за него.

Но там нямаше нищо. На оскъдната светлина, която все още се процеждаше от залата, той различи смътните очертания на три тунела, един от друг по-тъмни.

— Левият води надолу — рече Гроф. — Към по-изобилната плячка по пътеките. Средният е зазидан и изоставен. Ще чакаме там. Ще можем да наблюдаваме моста под прикритието на мрака и да поемем след факлата на Месоносеца, когато мине оттук.

Той ги поведе напред и тримата седнаха да чакат на прашните камъни. Вратата към Залата на Последната Светлина се издигаше пред тях като сумрачен червен прозорец; всичко останало беше черно и потънало в тишина. Гроф седеше неподвижен, положил секирата си на скръстените си крака. Рийс неспокойно се въртеше на мястото си. Анелин облегна гръб на стената, така че гроуните да не могат да го изненадат оттам, и се заигра с кинжала си.

Не мина дълго време, преди да започне да различава шумове — тихо мърморене и слаби звуци, подобни на грозните гласове на гроуни, които се тълпят около тях, преди да ги нападнат. Но мракът в тунела беше абсолютен, а колкото повече се ослушваше, толкова повече се разсейваха и размиваха шумовете. Дали бяха стъпки? Или само дишането на Гроф? Или пък беше шумът от неспокойната течност, която беше останала недалеч зад тях? Анелин стисна оръжието си по-здраво.

— Гроф — обади се предупредително той, но мъжът му даде знак да мълчи.

Беше започнал да си припомня историите, които бе чувал — истории за това как гроуните виждаха и в пълен мрак, как пристъпваха меко и безшумно на бледите си стъпала и обвиваха шестте си дълги крайника около заблудените яга-ла-хай, — когато се разнесе и другият шум. Отначало по-тихо, сетне по-силно; този път не можеше да го сбърка с нищо друго. Шумът беше писклив и накъсан; издигаше се и се спускаше, прекъсван от хлипове и ридания. Гроф също го чу. Внезапно и мълчаливо той се изправи на крака. Анелин също скочи до него, а накрая и Рийс.

Мостът бавно се полюляваше в червения прозорец пред тях. Някой се приближаваше по него.

Шумът се засили и стана още по-човешки. Беше глас — истински глас, макар и изтормозен от страх. Сетне Анелин започна да различава и отделните думи: „моля те… не и пак в тъмното… гроуни… те ще… не мога…“. А след това много ясно чу:

— Дядо ми беше син на Човекочервея.

И тогава го видяха. По моста се приближаваше Вермилар. А зад него, стиснал дълъг нож, скрит в сумрака, вървеше Месоносеца, набит и грозен в своя костюм от гроунска кожа.

— Тихо! — рече Месоносеца.

Вермилар залитна, падна на каменната платформа и боязливо вдигна очи към черната врата, която зееше пред него.

Анелин изведнъж усети ръката на Гроф, която се отпусна на гърдите му и го избута назад, все по-назад.

— Назад — прошепна едва чуто рицарят.

Този път Анелин с радост се подчини и потъна по-дълбоко в сенките. Нещо не беше наред. Нещо съвсем, съвсем не беше наред.

Нито Вермилар, нито Месоносеца носеха факли.

— Ставай — рече Месоносеца. — Ставай и върви. Няма да те нося.

Вермилар се изправи, като се олюляваше и хленчеше.

— Недей — каза той. — Тук е тъмно. Не виждам. Недей.

Месоносеца го убоде с върха на ножа си.

— Навътре и наляво — рече той. — Напипай го, ако не виждаш, животно такова. Напипай го.

И Вермилар влезе в тунела, като опипваше стената с ръце и хлипаше, и сякаш погледна право в Анелин, без да го види, преди да се обърне наляво. Но Месоносеца дори не хвърли поглед в тяхната посока, когато ги подмина, като използваше ножа си като остен, за да накара Вермилар да върви по-бързо.

На Анелин му се струваше, че е стоял в мрака на средния тунел цял един час, но сигурно бяха минали само няколко минути. Най-сетне шумът от възраженията и вайкането на Вермилар се стопиха някъде под тях. Едва тогава Гроф заговори.

— Нямаше факла — рече той и дори неговият строг глас звучеше разтърсен от видяното. — Очите му са обсебени от гроун.

— Ще се връщаме ли? — попита Рийс.

— Да се връщаме?

Силуетът на Гроф беше очертан от червената светлина на вратата.

— Не, не. Но ние трябва да виждаме. Факла, трябва ни факла. Ще ги настигнем. Знаем накъде отива той, а и воплите на правнука на Човекочервея се чуват надалеч.

— Защо му е Вермилар? — прошепна Анелин.

Остроумието му го беше изоставило.

— Мога да направя предположение, основано на непълна информация — отвърна Гроф. — Но остава да видим.

Той издаде нареждания и тримата се заеха да обикалят късия тунел, като опипваха стените му в търсене на поставки за факли. Рийс не откри нищо друго, освен една въздухопроводна шахта, но ръцете на Анелин най-сетне напипаха познатите очертания на бронзовата поставка с формата на стиснат юмрук. От него стърчеше факла.

Рийс се зае да я запали, а Анелин се обърна към Гроф.

— Бронзов юмрук, дело на яга-ла-хай, на гроунска пътека. Как е възможно това, Гроф?

— Това невинаги са били гроунски пътеки. Тези тунели са прокопани от чедата на червея преди милиони години. Сетне гроуните са ги прогонили по-нагоре, като са водили велика война срещу тях, или поне така се твърди. Тунелите, които винаги са били на гроуните, изглеждат другояче. Сега гроуните се тълпят долу, а яга-ла-хай се събират горе; и двата рода са създадени многобройни и могъщи, но и ние, и те сме се предали на упадъка, тъй както се случва с всичко в очите на Белия Червей, голямо и малко. Затова тези тунели, както и Залата на Последната Светлина, и нашият Долен Тунел вече са пусти, макар че едно време са били пълни с живот.

Рийс, който държеше факлата, очерта знака на червея.

— Хайде — каза Гроф. — Тунелът дълго време води право надолу, но най-сетне свършва, а ние не бива да ги губим.

И тъй, те отново поеха напред — Рийс с факлата си, Гроф с неговата секира, а Анелин със своя кинжал — и продължиха с бърза крачка. Тунелът беше съвсем празен: дълга, широка редица от въздухопроводни шахти с жежки отвори и натрошени бронзови юмруци, които стискаха само въздуха. На два пъти минаха покрай купчини кости, но Анелин не можа да определи дали бяха гроунски или човешки; всичко останало беше потънало в мрак, в който нямаше нищо друго. Най-сетне стигнаха до едно място, където тунелът се срещаше с много други разклонени тунели, и отново чуха риданията на Вермилар, от които разбраха накъде да продължат.

Следваха ги дълго и дважди изгубиха източника на звука в лабиринта от свързани тунели, но и двата пъти бързо се върнаха обратно по стъпките си до мястото, където риданията бяха започнали да отшумяват. Анелин потръпна, когато осъзна, че вече наистина бяха на гроунските пътеки и самият той крачеше надолу по тях към безбрежните дълбини. Сините му очи се разшириха и погледът му се изостри, така че не пропускаше нищо на трептящата светлина на факлата: мамещите черни квадрати на тунелите, които подминаваха, безкрайните редици от ръждясали юмруци, килимите от прах, които дълбоко застилаха пода на някои места, а на други необяснимо липсваха. Чуваше и шумове, подобни на онези, които беше доловил, докато чакаха Месоносеца: тихо мърморене и още по-тихи стъпки, ръмжене, раздвижване на студения въздух в тунели, които не избираха, сякаш от невъзможен полъх на вятъра; и неясно, далечно бучене, което никога не си беше представял. Дали бяха истински шумове или фантоми, родени от трескавия му мозък, Анелин не знаеше. Знаеше само, че ги чува, така че пустите тунели около него сякаш се изпълваха с тъмен, невидим живот.

Никой не казваше нищо. Тримата продължаваха все по-надолу по завоите на тунелите, докато Анелин не изгуби всякаква идея за посоката им. Слизаха по извити каменни стълбища, спускаха се по ръждясали стълби в празни кладенци, където отекваше всяка стъпка (и всяка стъпка носеше страх, че стъпалото под краката им може да се строши), минаваха по широки полегати скатове, прекосяваха необятни галерии, които поглъщаха без остатък светлината на факлата им, и обзаведени покои, в които всички мебели тънеха в прах и червясала гнилоч. Веднъж попаднаха на стая с висок таван, която много приличаше на ферма за гъби; но каналите за напояване бяха празни и пресъхнали, а в дългите, вкопани резервоари за отглеждане на гъбите растеше единствено зловонна плесен, която излъчваше мътно и злокобно сияние. В друга зала откриха безчет гоблени, но всички до един се бяха превърнали в посивели парцали, които се разпадаха от докосването им.

А шумовете неизменно ги предхождаха. Винаги.

Гроф заговори само веднъж, когато бяха спрели в дъното на един зазидан тунел и се канеха да се спуснат по още един от кръглите черни кладенци.

— Не са останали гроуни — промърмори той повече на себе си, отколкото на тях. — Някога по тези места гъмжеше от тях, а сега са опустели.

Той поклати глава с угрижен вид, преди да добави:

— Месоносеца слиза дълбоко.

Нито Анелин, нито Рийс му отговориха. Откриха стъпалата и започнаха да се спускат по тях. На дъното на кладенеца ги очакваха още тунели.

Най-сетне обаче те сякаш изгубиха пътя си. Отначало шумовете бяха пред тях — риданията на Вермилар се разнасяха постоянно и равномерно, — но сетне изведнъж отслабнаха. Гроф промърмори нещо и тримата се върнаха до последното разклонение, където избраха друг тунел. Но бяха изминали едва няколко крачки в тъмното, когато шумът се изгуби съвсем. Те отново се върнаха и поеха по трети тунел, но той се оказа не само притихнал, но и зазидан.

— Бяхме на прав път — настоя Гроф, когато за пореден път се върнаха до разклонението. — Онзи, по който поехме отначало, макар че шумът наистина отслабваше.

Той ги поведе натам и те отново чуха Вермилар, но шумът отново започна да отслабва, след като го бяха следвали в продължение на няколко крачки.

Гроф се извърна и закрачи обратно по тунела.

— Елате — нареди той.

Рийс бързо го доближи с факлата си. Рицарят беше спрял до една въздухопроводна шахта, от която ги облъхваше топъл въздух. Пламъкът на факлата танцуваше. Анелин забеляза, че шахтата не беше преградена с решетка. Гроф протегна ръка навътре.

— Въже — прошепна той.

Анелин изведнъж си даде сметка, че шумовете се носеха от самата шахта.

Гроф закачи секирата си на колана, сграбчи въжето с двете си огромни ръце и се залюля над бездънния мрак.

— След мен — нареди той.

Сетне потъна надолу, като местеше ръце една под друга.

Рийс погледна Анелин с изплашени, питащи очи.

— Въжето сигурно е от паяжинна коприна — рече Анелин. — Значи е здраво. Изгаси факлата и ела след мен.

Той също се хвана за въжето, което се тресеше под ръцете му, и пое надолу.

В шахтата беше топло, но не толкова, колкото си представяше Анелин; въздухът не го изгори. Освен това шахтата се оказа по-тясна, отколкото си мислеше; когато ръцете му се уморяваха, можеше да се подпре с колене на едната стена и с гръб на другата, така че да отдъхне за миг. Въжето сякаш живееше собствен живот под ръцете му, докато Гроф се спускаше под него, а Рийс над него, но наистина беше здраво, ново и лесно за хващане.

Най-сетне краката му увиснаха в празно пространство; бяха стигнали до друго ниво, където шахтата също нямаше решетка. Гроф го сграбчи и му помогна да се измъкне навън, а сетне двамата заедно помогнаха на Рийс, който се беше задъхал от умора и едва стискаше въжето.

Озоваха се по средата на неголямо разклонение, където три тунела се срещаха пред високите метални порти на обширна зала. Но Анелин веднага забеляза, че въжето беше единственият възможен път дотук; и трите тунела бяха зазидани. Не беше трудно да го види: портите на залата бяха отворени и от тях бликаше светлина.

Тримата се притаиха в сенките до въздухопроводната шахта, Гроф приклекна до земята със секирата си в ръка, а Анелин извади рапирата си.

Залата беше от по-големите — вероятно толкова, колкото беше голяма Залата на Обсидиана, но това беше единствената прилика помежду им.

По средата на залата имаше трон, на който се беше възкачил Месоносеца, след като беше запалил двете факли, поставени под наклон в скобите на облегалката. Трептящата им светлина се смесваше с друго, по-необичайно сияние — примигващ виолетов светлик, който се излъчваше от огромни глобуси по стените, потънали в плесен. Виждаше се и Вермилар, който ридаеше несвързано, окован за едно легло на колела недалеч от Месоносеца. Сегиз-тогиз цялото му тяло се разтърсваше, докато напразно се опитваше да се отскубне от оковите, но неговият похитител не обръщаше никакво внимание на безплодните му усилия.

Останалата част от залата, осветявана от странната смесена светлина, не приличаше на нищо друго, което Анелин беше виждал през живота си. Стените бяха от метал — разяден от времето и ръждата, но все още блестящ на отделни места. Тъмните им висини бяха прорязани от стъклени отвори; безчет миниатюрни прозорци — повечето счупени — примигваха от пламъците на факлите. В горния край на стените, точно под тавана, гнусно бяха увиснали тлъсти прозрачни мехури. Някои от тях бяха покрити с влажни, фосфоресциращи налепи; други бяха изсъхнали и натрошени; трети изглеждаха пълни с някаква едва потрепваща течност. Между стените се простираше пропаст от сенки и хаос. Различаваха се дузина легла на колела, подобни на онова, за което беше прикован Вермилар, четири гигантски колони, които се извисяваха към тавана в паяжина от метални въжета и напречни рейки, един дълбок резервоар от онези, в които яга-ла-хай развъждаха червеи за храна, купчини от дрехи (някои нови, други потънали в плесен), оръжия и други, по-необичайни предмети, и метални сандъци със слепи стъклени очи. В центъра на залата беше тронът на Месоносеца — висок и масивен, издялан от зеленикавочерен камък. На облегалката, точно над главата му, с някакъв невъзможно бляскав сребрист метал беше инкрустиран гербът на тета.

Месоносеца беше затворил очи и се беше облегнал назад на своя трон. Може би си отдъхваше, помисли си Анелин. Вермилар продължаваше да издава звуци: скимтене, стонове, задавени хлипове и несвързани безсмислени думи.

— Той е изгубил ума си — прошепна Анелин на Гроф.

Не се боеше, че ще ги чуят, защото воплите на Вермилар заглушаваха гласа му.

— Или съвсем скоро ще го изгуби — добави той.

— Така е — съгласи се Рийс, като пропълзя по-близо до него. — Кога ще го спасим?

Гроф се извърна, за да погледне Рийс в очите.

— Няма да го спасяваме — рече бронзовият рицар, безизразно и тихо. — Той сам ни изостави. Не му дължа защита. В името на яга-ла-хай е по-добре да продължим да наблюдаваме и да следваме Месоносеца, за да разберем какво ще направи с правнука на един Човекочервей.

Думите му не оставяха никакво място за възражение или молба.

Анелин потръпна и се отдръпна от Гроф, който отново беше приковал поглед в залата, без да помръдва. За момент се беше заблудил и си беше позволил да се довери и да последва по-възрастния мъж само защото Гроф беше рицар и защото познаваше гроунските пътеки. Но сега изведнъж си спомни за гордостта си и за клетвата си да отмъсти.

Рийс го доближи.

— Анелин — рече той с треперещ глас. — Какво ще правим?

— Вермилар сам си е виновен — отвърна шепнешком Анелин. — Но въпреки това ще го спасим, ако можем.

Нямаше представа как точно ще го направят — беше едно Гроф да се изправи срещу Месоносеца с огромната си секира, но ако рицарят отказваше да им помогне…

Гроф погледна през рамо към тях. Рицарят се усмихваше.

Анелин се стресна, когато погледна в залата и видя, че Месоносеца се беше изправил от мястото си. Мъжът се събличаше, като сваляше одеждите си от млечнобяла гроунска кожа и наметалото си от безцветна гроунска козина. Той им обърна гръб — широк и мускулест, с луничава кожа, — докато подхвърляше дрехите си на едната облегалка за ръката на трона и ровеше в купчина с други дрехи.

— Гроф — започна твърдо Анелин. — Трябва да спасим Вермилар, колкото и да е безполезен. Смятам го за забавна компания. Освен това ние сме двама, а ти си само един и имаш нужда от помощта ни.

Рийс стоеше зад гърба му и издаваше слаби, задавени звуци.

Гроф отново ги погледна и въздъхна.

— Някой от вас знае ли пътя обратно нагоре? — попита ги просто той.

Анелин замълча. Сега си даде сметка, че наистина не знаеше пътя обратно. Щяха да се изгубят в мрака.

— Рийс… — започна шепнешком той.

Месоносеца навлече новите си дрехи и отново се обърна към Вермилар. В ръката му имаше нож. Изглеждаше друг. Носеше одежди от фина кожа с мек цвят на мока, а на раменете си имаше дълго наметало, което просветваше като къдраво злато на светлината на пламъците. Дълбоко от гърлото му се отрони глас, подобен на онзи, с който говореха гроуните във всички предания, които Анелин беше чувал.

Вермилар изведнъж заговори неочаквано и стряскащо смислено.

— Не! — провикна се той. — Не! Дядо ми беше син на Човекочервея!

Месоносеца му преряза гърлото и пъргаво отстъпи встрани от кръвта, която бликна на тласъци от потръпващото му тяло. Улови с чаша част от кръвта и я изпи с нескрито задоволство. Останалата кръв заля леглото и потече по пода, а една от струйките се насочи право към чедата на червея, все едно знаеше къде се криеха в сенките.

Когато Вермилар остана съвсем неподвижен, Месоносеца го освободи от оковите и преметна тялото му на широкото си рамо. Анелин не откъсваше поглед от него, скован от ужас, и изведнъж си спомни колко често беше виждал Месоносеца да крачи сред яга-ла-хай точно по същия начин, преметнал на рамо трупа на някой гроун.

Гроф бързо се озърна, когато Месоносеца закрачи към тях. Нито един от тунелите наоколо не предлагаше и намек за укритие.

— Надолу по въжето — прошепна бързо рицарят.

— Надолу? — повтори Рийс.

— Не — рече Гроф. — Вече е късно за това. Ще ни хване на въжето и ще го отсече.

Той сви рамене, изправи се и вдигна секирата си.

— Няма значение. Вече узнахме всичко, което ни трябваше. Той не е от яга-ла-хай точно както подозираха приближените на Човекочервея. Този Месоносец носи месо не само на хората, но и на гроуните.

Анелин застана до Гроф с рапира в ръка, като притеснено се поклащаше на пръсти. Рийс с трепереща ръка измъкна ножа си. Месоносеца се появи на прага, като носеше трупа на Вермилар на рамо.

Трите чеда на червея бяха скрити в сенките в най-тъмната част на разклонението, а Месоносеца току-що беше излязъл от добре осветената зала. Това не се оказа никакво предимство. Той погледна право към тях.

— Аха — рече той и сви рамене, като пусна тялото на Вермилар тежко да се стовари на пода.

Острието на собствения му нож, дълго и току-що избърсано от кръвта, сякаш се появи от само себе си в ръката му.

— Аха — повтори той. — Значи яга-ла-хай вече се спускат толкова дълбоко?

— Някои от тях — отвърна Гроф и без усилие вдигна секирата си.

Анелин усещаше необяснима, самоуверена дързост; изпълваше го жажда за кръв. Щеше да си получи отмъщението, а сега щеше да отмъсти и за Вермилар. Месоносеца нямаше никакъв шанс срещу Гроф. Беше толкова нисък и грозен, а бронзовият рицар беше почти великан, неуязвим дори без бронята си. Освен това и той беше там, пък и Рийс, макар че Рийс почти не се броеше.

— Какво искате? — попита Месоносеца с грубия дрезгав глас, който Анелин помнеше тъй ясно от маскарада.

— Да замълчиш завинаги, факлоробе! — отвърна Анелин, преди Гроф да успее да отговори.

Месоносеца едва сега го погледна и се разсмя.

— На кого носиш месо сега? — попита го Гроф.

Месоносеца отново се разсмя.

— На гроуните, разбира се.

— Човек ли си ти? Или някакъв нов вид гроун?

— И двете. Нито едното. Отдавна крача сам в черните тунели. Роден съм като факлороб, наистина. Но от нов, необичаен вид. Подобно на гроуните, аз виждам в пълен мрак. Подобно на яга-ла-хай мога да живея и да виждам на светло. И двата вида месо са добри на вкус.

Той се усмихна, като им показа пожълтелите си зъби:

— Не се ограничавам.

— Още един въпрос, преди да те убия — рече Гроф. — Човекочервеят ще иска да знае защо го правиш.

Месоносеца се разсмя; набитото му тяло се разтресе, а наметалото от златни къдрици затанцува на раменете му.

— Човекочервеят! Ти искаш да знаеш, Гроф, а не твоят безмозъчен господар. Защо? Защото сред яга-ла-хай не съм достатъчно човек, а сред гроуните не съм достатъчно гроун. Аз съм първият по рода си, първият от Третия Род. Яга-ла-хай са в упадък, както и гроуните, но аз съм добре дошъл и при едните, и при другите, и посявам семето си…

Той хвърли поглед към Анелин.

— … и в онези като Каралий, и в гроунските самки. Скоро ще има и други като мен. Ето защо. И защото искам да знам повече. Да знам повече от вашия Човекочервей, повече от вас, повече от Големия Гроун. Вие живеете в лъжа, но аз съм виждал и чувал всички, които живеят в Дома на Червея, и не вярвам на нито една от техните лъжи. Знаете ли, че Белият Червей е лъжа? Както и Човекочервеят? Мисля, че дори знам как точно се е родила тази лъжа. Интересна история. Искате ли да ви я разкажа?

— Човекочервеят е живата плът на Белия Червей — заяви Рийс с пронизителен, почти истеричен глас. — Жреците го оформят по този образ и подобие, като го пречистват и го правят по-годен да ни води.

— И по-негоден да живее — отвърна Месоносеца. — Докато болката не го накара да изгуби ума си или операциите не го довършат съвсем. Какво ще кажеш, Гроф? Вярваш ли в това? Или ти, свободомислещият? Виждаш ли? Все пак не съм те забравил.

Анелин почервеня и размаха рапирата си. Гроф стоеше неподвижен като бронзова статуя на разгневен брадат великан от плът и кръв.

— Тъй се казва в преданията на бронзовите рицари — рече той. — А ние помним много неща, които дори Човекочервеят е забравил.

— Учудвам се, че Човекочервеят изобщо помни каквото и да е — отбеляза Месоносеца. — Но аз съм говорил и с рицарите, научил съм и техните „тайни“, слушал съм и техните предания за онази древна война. Гроуните си я спомнят по-добре. Те разказват легенди за пришествието на яга-ла-хай, които са променили според вкуса си всички високи тунели. Защото гроуните са Първият Род, нали разбирате. На техния език чедата на червея се наричат Вторият Род. Отначало бях голяма загадка за тях, с моите четири крайника и двете ми очи, които виждат в тъмното — нито от Първите, нито от Вторите. Но аз им носех месо и научих езика им, и така ги научих на истината за Третия Род. Вие се подигравате на тайните на гроуните и ако трябва да съм честен, те са също толкова прогнили като вас, но все пак знаят много неща. Те не са забравили Властелините на Преображението, най-големите им врагове и най-големите съюзници на яга-ла-хай, които са носили герба на тета и в отдавна отминали времена са създали паяците, червеите и хиляди други неща. Тук, където живея аз сега, в онези времена са се трудили те, за да оформят живата материя така, че яга-ла-хай да оцелеят. Тук са изваяли кръвните червеи, които все още измъчват гроуните, тук са създали светлинния глад, който ги тласка нагоре към смъртта им, ако се заразят с него, и огромните бели всеядни червеи, които се множат и стават все по-ужасни с всеки изминал ден. Всички вие сте забравили тези неща, но Властелините на Преображението са били богове, далеч по-велики от онова, за което вашият Бял Червей може само да си мечтае. Гроуните треперят, когато видят герба на тета. И с основание. Яга-ла-хай са забравили за тази зала, а гроуните са забравили къде се намира, но аз я открих и търпеливо изучавам нейните тайни. Тук научих и за вашия Човекочервей. След като гроуните са донесли мрака в тунелите и са избили повечето от Властелините на Преображението, останал само един от тях. Но той бил изгубил всичките си руни и цялата си надежда. Въпреки това си оставал властелин. И яга-ла-хай го следвали. И тогава той си спомнил как червеите, хиляди различни видове червеи, били най-доброто оръжие на хората срещу гроуните и как червеите процъфтявали тук долу много по-добре от хората. Затова последният Властелин на Преображението обучил жреците-хирурзи на някои изкуства и ги накарал да го преобразят във величествен червей. Сетне умрял. Разбирате ли? Той е искал да създаде Третия Род. Бил е Властелин на Преображението, но е бил слаб, бил е животно. От тогава насетне всички господари на яга-ла-хай приемат формата на червеи. Но Третият Род не съществува. Аз съм единственият от него. И когато науча още от тайните на Властелините на Преображението, аз ще създам Третия Род и той няма да има нищо общо с Човекочервея.

— Няма да създадеш нищо — каза Гроф.

Той пристъпи напред и светлината на факлата заигра нагоре-надолу по наточеното острие на секирата му.

— Нима? — рече Месоносеца.

Сетне изведнъж протегна ръце и сграбчи двете високи крила на портата от двете си страни, и ги затръшна зад гърба си, като със същото плавно движение се шмугна под свистящото острие на секирата на Гроф. Портата се затръшна с оглушителен метален трясък.

Настъпи мрак.

В който беше Месоносеца.

И се смееше.

Анелин трескаво замахна с рапирата си в тъмното, като се опитваше да прониже мястото, където беше видял Месоносеца за последно. Там нямаше нищо. Върхът на рапирата му прободе само въздуха.

— Рийс! — подвикна напрегнато той. — Факлата, нашата факла!

Той отново чу свистенето на секирата на Гроф, стържене на метал и болезнен крясък. За миг проблесна клечка кибрит; Рийс, с широко отворени очи, я държеше в шепите си. Но после, още преди Анелин да се окопити, в малкия кръг от светлина около пламъчето на клечката проблесна нож и кръглото лице на Рийс се разпадна в плисналата кръв, клечката падна на земята и отново се възцари мрак и смях. Месоносеца, Месоносеца. Анелин остана сляп и безпомощен, а рапирата увисна между пръстите му. Рийс беше мъртъв, за Гроф не знаеше, а Месоносеца се смееше и той беше следващият — той, Анелин, — и не виждаше нищо…

Въздухопроводната шахта беше зад гърба му. Той пусна рапирата, направи крачка назад и протегна ръце, за да улови въжето в шахтата. В мрака се разнасяха шумове като от касапин, който реже месо; плътни, месести сечащи шумове и ръмжене. Анелин напипа въжето, увисна на него и започна да се катери нагоре. Нещо го сграбчи за глезена. Той протегна едната си ръка надолу, за да се освободи от захвата, и другата му ръка внезапно се оказа недостатъчна да го удържи, така че започна да пада, да пада, като продължаваше да стиска въжето с едната си ръка, дланта му гореше, а той падаше все по-надолу в безкрайния мрак. Отметна тялото си назад и се блъсна в едната стена на шахтата, хлъзна се няколко крачки надолу по нея и най-сетне болезнено намести коленете си така, че да се задържи и да улови въжето по-здраво. Едва тогава успя да го хване и с другата си ръка.

През тялото му пробяга ледена тръпка. Месоносеца вече беше някъде над него. Той си спомни какво беше казал Гроф. Месоносеца щеше да отсече въжето. И той щеше да падне в бездната.

Анелин ритна напред с единия си крак, но попадна на метал. Тогава се зае да се спуска надолу, като местеше ръце една под друга в пълния мрак и риташе на всяка крачка. Най-сетне кракът му попадна в празно пространство — беше стигнал до следващото ниво и решетката я нямаше!

Той се залюля на въжето и задъхан се просна на пода на тунела. Вече беше слепец, помисли си Анелин и потръпна. Сетне си спомни. Клечки кибрит. Той имаше клечки кибрит. И тримата — той, Вермилар и Рийс — бяха донесли предостатъчно клечки кибрит. Но факлата им беше останала у Рийс.

Анелин внимателно се ослуша. От шахтата не се чуваше нищо. Той се изправи и с ръка, която все още трепереше, откри кутийката си за клечки кибрит — изкусно орнаментираната си кутийка за кибрит, изработена от благороден метал и дърво. Запали клечка и се наведе, за да погледне във въздухопроводната шахта.

Въжето беше изчезнало.

Той размаха ръка напред-назад, за да се увери в това. Въжето наистина го нямаше. Без съмнение беше отсечено и беше паднало в шахтата, без звук. Нямаше как да разбере на колко му се беше разминало… но Месоносеца щеше да разбере. Месоносеца щеше да разбере точно къде се намира Анелин в момента. И щеше да дойде за него.

Клечката изгори пръстите му. Той се стресна, духна пламъчето, за да го изгаси, и хвърли димящата клечка в шахтата. Сетне остана на мястото си и се замисли.

Въжето беше отсечено. А това означаваше — това означаваше, че няма място за съмнение; Месоносеца беше победил и Гроф беше загинал някъде в тунела над него. Да. От това следваше, че нямаше как да се върне обратно горе. Не, всъщност не. От това следваше единствено, че нямаше как да се върне обратно горе по същия път — освен ако Месоносеца не спусне ново въже в същата шахта, а Анелин нямаше как да предположи кога и дали ще се случи това. Но сигурно имаше и други пътища, които водеха обратно нагоре — пътища, които минаваха покрай нивото на Месоносеца и Залата на Повелителите на Преображението, както ги беше нарекъл Месоносеца. Щеше да му се наложи да ги открие. Не си спомняше точно откъде се бяха спуснали — Гроф беше прав за това, наистина — но все пак беше в състояние да различи пътя нагоре от пътя надолу, а това може би щеше да се окаже достатъчно. Но трябваше да тръгне веднага, преди Месоносеца да го открие. Да.

На първо място, му трябваше факла.

Той запали нова клечка кибрит, вдигна я високо над главата си и се огледа на мимолетната й трептяща светлина. От едната страна на въздухопроводната шахта, точно над главата му, се виждаше бронзов юмрук — без пръсти и без факла. Не успя да различи почти нищо друго; светлината на клечката беше твърде оскъдна. Сетне клечката угасна и светлината изчезна съвсем.

Анелин се замисли. Нямаше съмнение, че на няколко крачки от този юмрук ще намери още един като него, а на няколко крачки от следващия ще има още един. В някой от тях може би щеше да открие факла, която да може да използва. Той закрачи по тунела, като здраво стискаше кутийката си с клечки кибрит в едната ръка, а с другата потупваше по невидимата стена, за да се увери, че все още е на мястото си. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, спря и запали нова клечка кибрит. На светлината й видя друг празен юмрук.

След като беше похабил четири от клечките си, той реши да опита нов метод. Прибра кутийката в джоба си и се зае много внимателно да опипва стената, като се опитваше да открие юмруците с ръцете си вместо с очите. По този начин достигна до следващите осем от тях и до едно отчупено, остро парче метал, което поряза ръката му и вероятно беше остатък от деветия. Всички бяха празни и ръждясали. Най-сетне спря и се отпусна на пода, обзет от отчаяние.

Нямаше да намери никакви факли. Беше слязъл твърде дълбоко. Макар и яга-ла-хай някога да бяха обитавали тези тунели, от безброй епохи в тях властваха гроуните. А гроуните ненавиждаха факлите. Никакъв шанс. По-нагоре, в Долния Тунел, да — и дори в пограничните райони, където бяха така наречените гроунски пътеки. Но не и тук.

А без факла неговите клечки кибрит бяха почти безполезни. Те никога нямаше да бъдат достатъчни, за да осветят пътя му.

Може би щеше сам да успее да си направи факла, помисли си Анелин. Опита се да си спомни как се правеха факлите. Дръжката в общия случай беше от дърво. Имаше факли с извити дръжки, които се изработваха от кривите жълтеникави клони на кръвоплодното дърво, след като листата и червено-белите плодове на дървото се откъсваха от клоните за фураж на червеите, отглеждани за храна. А имаше и факли с прави дръжки, по-дълги и бели на цвят — те се изработваха от летвички, насечени от пънчето на една гигантска гъба, които се връзваха на снопове и се накисваха в нещо — какво ли беше то? — докато се втвърдят. После увиваха нещо около единия им край. Парцал, напоен с нещо си там, или промазана торба, пълна с изсушена плесен, или нещо подобно. Това беше материалът, който гореше. Но Анелин не знаеше никакви подробности. Освен това, ако не разполагаше с факла, как щеше да открие кръвоплодно дърво или гигантска гъба? И как щеше да намери подходящия вид плесен и да я изсуши, ако изобщо се правеше така? Не. Нямаше как да си направи факла точно както нямаше и как да си намери готова.

Анелин беше обзет от страх. Започна да трепери. Защо беше слязъл тук долу, защо, защо? Можеше да си стои горе, сред яга-ла-хай, облечен с огнена коприна и сива паяжина, да флиртува с Каралий или да похапва пикантни паяци на някой маскарад. А сега, вместо той да похапва, беше по-вероятно някой да изяде самия него. Гроуните, ако го откриеха първи, или Месоносеца. Анелин ясно си спомняше как Месоносеца беше надигнал чашата, пълна с току-що пролятата кръв на Вермилар.

Тази мисъл накара Анелин да се изправи на крака. Месоносеца щеше да дойде при него. Трябваше да избяга някъде, дори да не вижда точно къде. Той трескаво измъкна кинжала си с една ръка, докато с другата отново напипа стената, която му даваше увереност, и продължи напред.

Тунелът беше изпълнен с безкраен мрак и ужаси. Стената беше единствената му опора, хладна и солидна под ръката му, с всеки юмрук и всяка въздухопроводна шахта, които бяха на мястото си. Всичко останало беше мрак, в който непрекъснато чуваше шумове, шумолене и пълзене и никога не можеше да бъде сигурен дали си ги беше въобразил или не. Често, докато крачеше по дългия път към нищото, му се струваше, че чува смеха на Месоносеца — точно както го беше чул да се смее на Слънчевия Маскарад, сякаш толкова отдавна. Чуваше смеха му неясен и далечен, над себе си, под себе си, зад себе си. Веднъж го чу пред себе си и спря, затаи дъх и зачака в продължение на цял час или дори цяла седмица, без да помръдне нито веднъж, но пред него нямаше никой. След известно време Анелин започна да вижда и светлини; неясни сенчести форми и глобуси, които се носеха над земята, и спотаени неща, които сияеха и побягваха, когато той се приближи. Или само му се струваше, че ги вижда? Светлините винаги бяха в далечината или точно зад някой завой, или просветваха зад него, но не бяха там, когато се обърнеше да ги види. Различи поне една дузина факли далеч пред себе си — факли, които горяха с ярък, обнадеждаващ пламък — но всяка една от тях беше отмъквана или угасяна, преди да изтича до нея. Когато пристигаше на място, откриваше единствено празни бронзови юмруци — ако изобщо откриваше нещо.

Беше започнал да крачи много бързо, дори да тича, и стъпките му отекваха оглушително, все едно цяла армия от яга-ла-хай влизаше в бой. Анелин не си спомняше кога се беше затичал; вече просто тичаше, за да избяга от шумовете и да достигне до светлините пред себе си, и му се струваше, че тича много отдавна.

Беше тичал ли тичал, ли тичал в продължение на цели дни, или поне така си мислеше, когато изведнъж изгуби стената.

В единия миг ръката му беше върху стената, докосваше камъка и ръждясалите зъби на решетките на въздухопроводните шахти. В следващия миг там вече нямаше нищо, той размаха ръка във въздуха, препъна се и падна.

Беше тъмно. Не се виждаха никакви светлини. Беше тихо. Не се чуваха никакви шумове. Ехото беше притихнало. Той беше безвъзвратно загубен. Къде се намираше? Накъде беше отивал преди това? Беше изгубил и кинжала си.

Той запълзя наоколо и най-сетне откри кинжала си там, където го беше изпуснал. Сетне се изправи, като протягаше ръце пред себе си, и закрачи натам, където трябваше да има стена. Но стената не беше там. Той измина по-голямо разстояние, отколкото трябваше, за да я достигне. Къде беше изчезнала стената? Ако това беше просто разклонение, все пак трябваше да има нещо.

Изведнъж му хрумна една идея.

— Помощ! — извика с всичка сила Анелин.

Ехото отекна около него, отначало силно, сетне все по-тихо, като се отразяваше и заглъхваше в стените. Гърлото му беше много пресъхнало. Не беше в тунел. Беше излязъл в някаква много голяма зала. Той се зае да брои крачките си. Беше стигнал до триста и беше изгубил бройката им, когато най-сетне достигна до стена.

Той внимателно се зае да я опипва, като я изучаваше с ръцете си. Беше много гладка; изобщо не беше от камък, а от някакъв метал. На места беше хладна на допир, на други излъчваше слаба топлина, а на едно или две места — малки петънца, не по-големи от нокътя на пръста му — беше студена, почти ледена. Анелин реши да рискува с една клечка кибрит. Мимолетната светлина на пламъка разкри пред погледа му единствено обширна, равна метална повърхност, която се простираше пред него и в двете посоки. Не видя нищо друго. Нищо не подсказваше защо някои части от стената бяха по-топли от други.

Клечката угасна. Анелин отново прибра кутийката си и се зае да върви покрай странната стена. Промените в температурата продължиха още известно време, после спряха, сетне отново се възобновиха и отново спряха. Стъпките му отекваха шумно наоколо. А ръката му не напипваше нито юмруци, нито въздухопроводни шахти.

Най-сетне го обзе изтощение и той се отпусна на пода, за да си почине, като се надяваше да се е отдалечил достатъчно от Месоносеца. Заспа. И се събуди, когато нещо го докосна.

Кинжалът беше до него. Анелин изкрещя, протегна се към него и замахна в един и същ миг, и усети как острието сряза нещо — плат? плът? — не беше сигурен какво. Сетне вече беше на крака и мушкаше насам-натам с върха на кинжала си. Продължи да подскача, да се върти в кръг и да се сражава с празния мрак, докато трескаво търсеше клечка кибрит в джоба си. Напипа една и я запали.

Гроунът изкрещя.

Анелин го видя само за миг на светлината, преди той отново да се отдръпне в безкрайната чернота, която го обкръжаваше. Беше ниско, приклекнало създание, с бяла кожа и увиснала безцветна козина, навлечено със сиви парцали. Подпираше се на задните си два крака и един от средните, докато се протягаше да сграбчи Анелин с двете си ръце и другия си среден крайник. Ръцете, краката и средните му крайници, както и да се наричаха те, бяха прекалено дълги — поне с по една стъпка — и прекалено тънки, и гроунът държеше нещо в единия от тях, нещо като мрежа. Анелин можеше да предположи за какво беше предназначена тя. Но най-лошото от всичко останало бяха очите му, защото изобщо не бяха очи — бяха дупки на лицето там, където трябваше да бъдат очите; меки, тъмни, влажни дупки, които някак си позволяваха на гроуните да виждат в пълен мрак.

Анелин остана срещу гроуна за по-малко от секунда, сетне се хвърли напред, като размахваше кинжала, и метна клечката кибрит към създанието. Но гроунът вече беше избягал, след мимолетния си крясък и един-единствен миг на нерешителност. Анелин си представяше как кръжи около него и се приготвя да хвърли мрежата си, като вижда всяка подробност там, където Анелин не виждаше нищо. Той се завъртя в някакъв отчаян танц, като се опитваше да се обърне с лице към всички посоки едновременно, и запали още една клечка кибрит. Нищо. Тогава застина напълно неподвижен, като се надяваше да чуе гроуна и да го прониже. Нищо. Той си спомни, че гроуните имаха големи, меки стъпала с дебели възглавнички и се движеха съвсем безшумно.

Анелин се втурна да бяга.

Нямаше представа накъде отива, но знаеше, че трябва да се махне оттам. Не можеше да се бие с гроуна — не и без факла или светлина, на която да го вижда — и създанието щеше да го надвие, ако останеше на мястото си, но може би все пак можеше да му избяга. В крайна сметка му беше нанесъл рана с първия си удар.

Той тичаше през мрака, като стискаше ножа си в единия си юмрук и се молеше на Белия Червей да не попадне на стена, на Месоносеца или на гроуна. Тича, докато отново не остана без дъх. А сетне, съвсем неочаквано, подът изчезна изпод краката му.

Той пропадна, като крещеше пронизително. Сетне мракът започна да се сгъстява все повече и повече и на Анелин не му остана дори страхът, който да осветява пътя му. Не му остана абсолютно нищо.