Б. В. Ларсън
Изтребление (38)

38.

Онова, че не ни било разрешено да питаме, не ми даваше мира. Можех да разбера защо ни държат затворени в тъмния трюм като някакви гъби. Но без никаква информация? Дори гъбите от време на време ги подхранват с тор.

Реших да изляза от патовата ситуация, като се включа в играта им. Нямаше да задавам въпроси. Така де, макросите никога не задаваха въпроси. Може би просто не ги харесваха. Вместо да питам, щях да говоря в изявително наклонение. Точно както го правеха те.

— Команден модул, предай следното съобщение на макроското командване. За да постигнем максимална ефективност, макроското командване трябва да ни предостави информация за набелязания враг.

— Входящо съобщение: „Вражеският вид е биологичен. Вражеският вид пътува в космоса. Вражеският вид трябва да бъде изтребен“.

Ухилих се победоносно и огледах подплашените си офицери. Идеше ми да кажа: „Видяхте ли? А още никой не е загинал“. Реших да не злорадствам обаче. По-важно беше да измъкна от макросите още подробности, а информацията щяхме да анализираме по-късно.

Едва не зададох въпрос. Спрях се навреме. Беше като онази игра, при която трябва да измъкнеш информация от съперника, като задаваш само въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“. Подбрах внимателно думите си.

— Команден модул, предай следното. За да настроим оборудването си за предстоящата атака, трябва да знаем гравитационните параметри на набелязаната цел.

— Входящо съобщение: „Едно точка осемдесет и едно g“.

Примижах.

— Свят с тежка гравитация. Робинсън, предай тази информация на снабдителния отдел. Ще трябва да екипираме хората си с леката броня и въоръжение. Дано огневата мощ се окаже достатъчна, иначе ще се наложи екипи от по трима пехотинци да влачат една лазерна пушка.

— Не знам дали имаме достатъчно леки пушки и реактори за всички хора, сър — каза капитан Сарин, загледана в кубичния интерфейс с данни в своя участък на големия екран.

— Значи ще направим още. Нали затова взехме фабриките.

Замислих се над събраната дотук информация. Щом светът беше толкова голям, че да генерира такава гравитация, значи най-вероятно имаше атмосфера. Предположение, което се потвърждаваше и от биологичното естество на противника. Ако се касаеше за газов гигант, гравитацията щеше да е много по-голяма, значи беше логично да очакваме скалиста планета с по-гъста от земната атмосфера.

— За да настроим оборудването си спрямо предстоящата атака, трябва да знаем какви са условията на повърхността на набелязаната планета. Температура, атмосферно налягане и състав.

— Входящо съобщение… — Макроското командване отговаряше на всичките ми запитвания за набелязания свят. Стига да оформях всеки свой въпрос като искане и да давах причина защо трябва да отговорят, те явно нямаха нищо против да ми споделят всякакви подробности за планетата, към която пътувахме, освен такива, касаещи координатите й и боеспособността на врага.

След като цял час доих макросите за информация, вече разполагахме с достатъчно данни, за да си създадем прилична представа за врага, срещу когото щяхме да се изправим. Бяха по-едри от хората, дълги около три метра и половина, но по-ниски — около метър. Тежаха приблизително петстотин килограма. Бяха изключително опасни.

Трудно беше да се прецени дали ще можем да дишаме въздуха им. В състава му имаше кислород и азот, но също и немалки количества аргон, криптон и въглероден оксид. Притесняваше ме последният газ, защото той е силно отровен дори в ниска концентрация. Не успях да измъкна точната концентрация от макросите. Подозирах, че не са си направили труда да замерват подробно състава на атмосферата по простата причина, че не им се налагаше да го дишат. Атмосферата беше по-плътна от земната, а налягането при повърхността беше три пъти по-голямо — и нищо чудно при тази гравитация.

Не успях да измъкна много и за самата мисия, нито за въоръжението на врага. Явно притежаваха високи технологии и се бяха опънали сериозно на макросите, иначе те нямаше да ни извикат за мисията.

След като успешно им измъквах информация в продължение на час, нещо в макроския софтуер реагира. Сигурно имаха в системния си софтуер алгоритъм, който следеше за повтарящи се искания, в нашия случай колко пъти съм казал „трябва да знаем“. Така или иначе, макросите спряха да реагират на исканията ми.

— Входящо съобщение: „Сесията приключи“.

Пробвах още няколко пъти, после реших, че съм ги ръчкал достатъчно. Изнервеният ми щаб, изглежда, вярваше, че заради мен макросите всеки момент ще ни изритат в открития космос.

Изтърколиха се още няколко дни, изпълнени с трескава дейност. Вече имахме представа какво ни предстои и трябваше да екипираме войската си за свят, където въздухът не става за дишане, освен може би за съвсем кратко, гравитацията е почти два пъти по-голяма от земната, а врагът, когото се очаква да изтребим, няма да се даде лесно.

Често бях чувал хората си да гадаят за вида на съществата, срещу които ще се изправим. Най-противна им бе мисълта, че ще се сражават срещу насекоми. Аз не мислех така. Всъщност дори се надявах да са гигантски буболечки. Защото би било много по-лесно да убиваме гигантски буболечки, отколкото раса от сладки зайчета с големи очи, нали така?

На третия ден усетих лек трус. Бях в апартамента си и навивах Сандра да се изкъпем заедно. Тя не проявяваше особен интерес, защото душ кабинката беше малка дори за сам човек. Аргументът ми, че така ще спестим вода, също не сработи, защото както и двамата знаехме отлично, в резервоарите ни имаше страшно много вода, а наносистемите я рециклираха до капка.

— Усети ли това? — попита Сандра, очите й се бяха разширили и потъмнели.

— Да. Сякаш минахме през пръстен.

— Възможно ли е да сме стигнали толкова бързо до пръстена? Нямаше ли да разберем, ако сме наближили Венера?

— Едва ли — казах аз. — Нямаме представа какво се случва извън тази консервена кутия. А и тя има гравитационни стабилизатори. Не усещаме ускорението като на „Сокоро“.

— Искам да монтираш такива стабилизатори на своя кораб… ако изобщо се върнем у дома.

— Добре — казах аз и си облякох отново ризата. Успял бях да сваля моята, но не и нейната. Положил бях толкова усилия, а те още не бяха дали плод. — Отивам в командния да проверя какво става.

Тя внезапно ме прегърна през кръста.

— Налага ли се? Толкова хубаво миришеш.

Сведох поглед към нея с известно раздразнение.

— Не можа ли да кажеш по-рано?

Отстраних я от себе си и минах през няколко врати, които се стопиха пред мен след съответното почукване по стените. Скоро се озовах в командния център, като натъпквах ризата си в панталоните. Капитан Сарин ме стрелна с поглед и вдигнати вежди.

— Какво? — попитах я.

— Нищо, сър.

— Току-що минахме през пръстена на Венера — обявих на висок глас. Виж, това привлече вниманието им.

— Откъде знаете?

— Минавал съм през него. Два пъти.

— Онзи лек трус? Все едно падаш настрани? — попита капитан Сарин.

— Именно. Предполагам, че сме в орбита около синия гигант, освен ако пръстенът не води и другаде. Хайде да замерите радиацията. Дори през стените на трюма да минава лъчение, тухлите би трябвало да ни предпазят, но искам да съм сигурен.

— За какви нива на радиация говорим? Как беше предния път?

— Не знам. Когато се прибрахме, взехме по една шепа хапчета калиев йодит, но нямам представа дали е имало полза от него. Нямахме дозиметрични баджове на борда, нито гайгеров брояч. Знаехме, че сме облъчени, но нямахме нищо, с което да измерим радиацията.

— Изглеждате здрав, така че защо да се притесняваме? — попита капитан Сарин.

— Бяхме далече от синия гигант и бързо се скрихме от него зад една планета. Сега сигурно се насочваме към друг пръстен в системата, който я свързва с друга система. И може да минем много близо до синия гигант.

Капитан Сарин кимна. Вече беше извадила голяма графика на компютърния екран и аз вперих поглед в нея.

— Нищо? — попитах.

— Нищо. Никаква радиация.

Намръщих се. Или макроският кораб не пропускаше никакво лъчение, или аз се бях заблудил при предишното си пребиваване тук.

— По дяволите — казах. — Жалко, че не разполагаме с активните сензори. Пасивните все така не улавят нищо, нали?

— Нищо, сър.

— Подгответе активните сензори за включване — наредих.

Всички в стаята се напрегнаха. Ръката на капитан Сарин остана на компютъра. Погледнах я и казах:

— Това не е контролната система на сензорите, капитане.

Тя подскочи.

— Да, сър.

Пристъпих към нея. Току-що беше изпратила съобщение на някого.

— С кого е връзката, капитане?

— Просто бях отворила комуникационната система, сър — каза тя. — Тъкмо я затварях.

Показалецът й докосна хикса в ъгъла на приложението и то изчезна. Сарин побърза да отвори контрола на сензорите.

Вратата зад мен се отвори. Обърнах се да видя кой е. Майор Робинсън.

— Какво става? — попита той, като местеше поглед от лице на лице.

— Дребна конспирация, струва ми се — казах студено.

Майорът пребледня. Махнах му да не обръща внимание на думите ми и го повиках да хвърли поглед на предполагаемото ни местоположение. Имахме карта на звездната система, към която принадлежеше синият гигант. Взели я бяхме от паметта на „Сокоро“. Шейсетината планети и други небесни тела бяха показани в относителните им орбитални позиции. Задържали се бяхме в района достатъчно дълго да засечем движението им, после бяхме въвели екстраполирания модел на системата в компютъра. Макар нанитните мозъчни кутии да бяха по-умни и по-гъвкави, аз все още предпочитах интерфейсите на нашите родни електронни машинки. Ако не друго, поне щадяха гласните ми струни, защото не ми се налагаше да използвам гласови команди.

Скръстих ръце, приседнах на ръба на компютърната маса и се наведох над нея.

— Тази слепота ме влудява. Ще включа активните сензори.

— Сър — каза Робинсън. — Като военен съм длъжен да ви предупредя, че това е в противоречие с протокола за мисии по внедряване. На Земята никога не оповестяваме присъствието си с електронно пиукане, когато нямаме представа какво ни чака зад ъгъла.

— Нали точно за това служи електронното „пиукане“? Да разбереш какво има зад ъгъла.

— Сър, не знаем нищо за тактическата ситуация. Не можем да направим нещо такова на своя глава, без да сме го съгласували. Възможно е врагът да се ослушва точно за такъв сигнал, за да прихване конвоя и да го унищожи.

Изкашлях се. Знаех, че е прав.

— Добре, тогава да говорим с макросите по въпроса.

Ако се съдеше по физиономията му, Робинсън не вярваше, че макросите ще ми отговорят, но аз въпреки това наредих на командния модул да отвори канал.

— Предай на макроското командване. „Бихме искали да включим активните сензори“.

Отговорът дойде незабавно и категорично:

— Разрешение отказано.

— Защо? — попитах аз. Едва бях произнесъл думата, когато затворих очи с въздишка.

— Входящо съобщение: „На товара не е разрешено да пита“.

— Да, добре. Изпрати им следното. Дайте ни достъп до данните от своите пасивни сензори, за да следим приближаването към целта.

— Входящо съобщение: „Молбата отказана“.

— Тогава поне ми позволете да поставя свои пасивни сензори на корпуса на кораба! — извиках аз.

Дълга пауза. Офицерите оглеждаха стените около нас.

— Входящо съобщение: „Позволение дадено“.

— Ха! — възкликнах доволно и плеснах с ръце. — След час вече ще виждаме какво има наоколо!

Всички се постараха да наподобят ентусиазма ми. Минаха секунда-две, докато забележа изопнатите им физиономии.

— Сега пък какво има?

— Кой ще инсталира сензорите, сър? — попита капитан Сарин.

Чак сега проумях какво ги тревожи.

— Изпратете двама от най-добрите ни техници.

Офицерите ми си поотдъхнаха. Радваха се, че задачата се е паднала другиму.