Джени Хан
P.S. Все още те обичам (33)

32

— Семейство Пиърс най-сетне продадоха къщата си — казва татко, докато трупа още салата от спанак в чинията на Кити. — До месец ще имаме нови съседи.

— Те имат ли деца? — пита Кити.

— Дони каза, че били пенсионери.

Кити издава задавен звук.

— Старци. Скука! А внуци нямат ли поне?

— Той не каза, но не мисля. Вероятно ще разрушат старата къщичка на дървото.

Аз спирам да дъвча.

— Ще ни унищожат къщичката?

Татко кима.

— Мисля, че ще слагат беседка.

— Беседка! — повтарям аз. — Толкова сме се забавлявали там. С Дженевив играехме с часове на Рапунцел. Само че винаги тя беше Рапунцел. Аз трябваше да стърча отдолу и да викам… — правя пауза, за да мина на британски акцент: — Рапунциил, Рапунциил, спусни си коусата, гоуспожице.

— Що за акцент трябва да е това? — пита ме Кити.

— Май че кокни. Защо? Не беше ли добре?

— Не съвсем.

Обръщам се към татко:

— Кога смятат да разтурят къщичката?

— Не съм сигурен. Предполагам, че преди да се нанесат, но не се знае.

Веднъж, докато гледах през прозореца, видях, че Джон Макларън е сам в къщичката на дървото. Просто си седеше там и четеше. Затова излязох с две бутилки кока-кола и книга и четохме цял следобед. По-късно Питър и Тревър Пайк се появиха и ние зарязахме книгите и започнахме да играем карти. По това време бях доста хлътнала по Питър, затова не беше ни най-малко романтично с Джон, сигурна съм. Но помня чувството, че са ни прекъснали спокойния следобед, защото предпочитах да продължа да чета в приятна тишина.

— Заровихме капсула на времето под къщичката на дървото — казвам на Кити, докато изстисквам паста за зъби на четката си. — Дженевив, Питър, Крис, Али, Тревър, аз и Джон Амброуз Макларън. Щяхме да я изкопаем, след като завършим гимназия.

— Трябва да си направите парти за нея, преди да унищожат къщичката — казва ми Кити от тоалетната. Тя пишка, а аз си мия зъбите. — Може да изпратите покани и ще е много забавно. Като откриване на паметник.

Изплювам пастата.

— На теория, да. Но Али се премести, а Дженевив е…

— Бучка, ама с к — помага ми тя.

Аз се кикотя.

— Определено е бучка, ама с к.

— Плашеща е. Когато бях малка, ме заключваше в килера! — Кити пуска водата и става. — Пак си направете парти, само не канете Дженевив. И без това няма логика да каниш бившето гадже на гаджето си на парти за капсула на времето.

Сякаш има някакъв установен етикет кого трябва да поканиш на парти за капсула на времето! Сякаш изобщо съществува такова нещо като парти за капсула на времето!

— Аз веднага те пусках от килера — напомням й и оставям четката. — Измий си ръцете.

— Тъкмо щях да ги измия.

— И си измий зъбите. — Преди да е отворила уста, добавям: — Не казвай, че тъкмо си щяла да ги измиеш, защото не е вярно.

Тя е готова на всичко, за да се отърве от миене на зъбите.

* * *

Не можем да ги оставим да разрушат къщичката на дървото без подобаващо сбогуване. Няма да е редно. Винаги сме казвали, че ще се върнем. И аз ще направя парти, и то тематично. Дженевив сигурно ще му се подиграва, че е бебешко — но аз и без това няма да я каня, какво ми пука какво ще си помисли. Ще сме само Питър, Крис, Тревър и… Джон. Трябва да поканя Джон. Като приятели, само приятели.

Какво ядяхме онова лято? Царевични пръчици. Сладоледени сандвичи — шоколадовата вафла лепнеше по пръстите ни. Хладкият хавайски пунш се лееше като река. И сокчета, когато си набавяхме такива. Джон винаги имаше двоен сандвич с фъстъчено масло и желе в найлонова торбичка, приготвен от майка му. Ще се погрижа да осигуря всички тези закуски за партито.

Какво друго? Тревър имаше портативни тонколонки и постоянно ги разнасяше. Татко му много си падаше по южняшкия рок и онова лято Тревър пускаше „Скъп, скъп дом, Алабама“ толкова често, че Питър изхвърли тонколонките му от къщичката и Тревър не му говори с дни. Тревър Пайк имаше кестенява коса, която се накъдряше, когато се намокри, и беше пухкав, каквито са момчетата в прогимназията (в бузите и на корема) точно преди да започнат да растат бурно и всичко да се изравни. Все беше гладен и ровеше из кухненските шкафове. Уж отиваше да пикае, а се връщаше с ледена близалка, банан, солети или каквото е успял да задигне. Тревър беше на трето място в класацията. Първо бяха Джон, Питър, после Тревър. Не се събираха често заедно. Тревър имаше повече приятели от лекоатлетите. Дори не учехме в един клас; аз бях отличничка, а Тревър не си падаше особено по училището и оценките. Беше забавен обаче.

Помня как един ден Дженевив се появи разплакана у дома и каза, че се местят. Не далече, пак щеше да ходи в нашето училище, но нямаше да може да идва с колелото или пеша при нас. Питър беше тъжен; успокояваше я и я прегръщаше. Помня, че си мислех колко големи изглеждат, като истински влюбени тийнейджъри. И тогава Крис и Джен се скараха за нещо, но стана по-голям скандал от обикновено; дори не помня за какво беше. Мисля, че беше свързано с родителите им. Когато родителите им не се разбираха, проблемите стигаха и до тях, като плавеи по река.

Джен се изнесе и ние си останахме приятелки, а после, някъде около бала в осми клас, тя ме заразя. Предполагам, че в живота й вече не е имало място за мен. Мислех си, че ще сме заедно завинаги. Че ще е от онези хора, с които винаги сте заедно, каквото и да става. Но не се получи така. Ето ни сега — три години по-късно, по-чужди сме от непознати. Знам, че тя е заснела видеото. Знам, че тя го е изпратила на Аноникучката. Как бих могла да й простя това?