Джени Хан
P.S. Все още те обичам (32)

31

С Лукас седим по турски в коридора и си поделяме сладоледено десертче с ягоди.

— Яж само от твоята страна — напомня ми той, докато навеждам глава за още една хапка.

— Аз го купих! — напомням му аз на свой ред. — Лукас… мислиш ли, че ако си пиша писма с някого, е изневяра? Не аз де, за една приятелка питам.

— Не — отвръща той и вдига вежди. — Чакай, ама писмата секси ли са?

— Не!

— Като онова, което написа на мен?

Успявам да смотолевя още едно „не“. Той ме поглежда, сякаш не ми вярва.

— Тогава няма проблем. Технически си чиста. Е, с кого си пишеш?

Колебая се, но му казвам:

— Помниш ли Джон Амброуз Макларън?

Той извърта очи.

— Разбира се, че помня Джон Амброуз Макларън. Падах си по него в седми клас.

— Аз си падах по него в осми!

— Естествено. Всички си падахме. В прогимназията харесвахме или Джон, или Питър. Това бяха основните варианти. Като в комикса „Бети и Вероника“. Очевидно Джон е Бети, а Питър е Вероника. — Замълчава за миг. — Помниш ли Джон колко сладко заекваше?

— Да! Малко ми беше мъчно, когато се оправи. Беше толкова сладко. Толкова момчешко. А ти помниш ли, че косата му беше с цвят на масло? Сигурна съм, че това е цветът на прясно избитото масло.

— Мисля, че беше повече като озарена от луната царевична коса, но да. Е, откъде се появи той?

— Ами не знам… Странно е, защото от една страна е онзи, който помня от прогимназията, само споменът за него, а от друга — какъвто е сега.

— А вие тогава излизахте ли?

— О, не!

— Вероятно затова сега си любопитна за него.

— Не казах, че съм любопитна.

Той ме поглежда многозначително.

— В общи линии си. Не те виня. Аз също бих бил любопитен.

— Просто е приятно да си мисля за това.

— Късметлийка си.

— Защо?

— Късметлийка си, че имаш… варианти. Аз не съм „явен“, но дори да бях, в училището има само двама като мен. Марк Вайнбъргър, който е грозник, и Леон Бътлър. — Лукас потреперва.

— Какво му е на Леон?

— Не се дръж снизходително. Просто ми се иска училището да беше по-голямо. Тук няма варианти за мен. — Той се взира тъжно в пространството. Понякога, като го гледам и за секунда забравя, че е гей, ми се иска да го харесвам отново.

Докосвам ръката му.

— Скоро ще си в широкия свят и ще имаш толкова много възможности, че няма да знаеш какво да правиш с тях. Всички ще се влюбват в теб, защото си красив и очарователен, и ще си спомняш за гимназията като за малка точица.

Лукас се усмихва и лошото му настроение изчезва.

— Но теб няма да забравя.