Сара Джио
Теменужки през март (19)

Деветнадесета глава

Двадесети март

На следващия ден се събудих в леглото си в Ню Йорк, готова да се върна към нюйоркския си живот, към нюйоркските си проблеми. Изглеждаха почти незначителни в сравнение с озадачаващите събития на Бейнбридж Айлънд: неразгадана семейна мистерия и незавършена любовна история. Зачерквам последното; нямаше никакви съобщения от Джак на телефона ми — приключила любовна история.

Ако си мислех, че ме очаква радостно посрещане у дома от Анабел, явно се бях излъгала.

— Не биваше да си тръгваш, Ем — каза тя по начин, който никоя друга приятелка не би могла да си позволи. — Трябва да се върнеш.

— Реших, че мога да поразмишлявам тук — отвърнах. — Може и да попиша.

— Не искам да бъда твърде рязка, скъпа. — Изрече думата „скъпа“ с нескрит сарказъм. — Но нали все това повтаряш от колко — от пет години насам?

Сведох поглед към ръцете си, подръпвайки кутрето си както винаги, когато съм нервна.

— Извинявай — каза тя. — Нали знаеш, че искам само да те видя щастлива?

— Разбира се, че зная това.

— Добре. — Замълча и отново ме погледна, леко закачливо. — Защото почетната шаферка на сватбата ми трябва да бъде щастлива.

Зяпнах.

— Анабел! Не е истина! Ти и Ивън?

— Аз и Ивън и Хърби Хенкок — каза тя и гордо вдигна ръка, за да се похвали с пръстена си. — Не зная какво стана, Ем. През последните няколко седмици просто си прекарвахме страхотно. Той ме заведе на шоу на Хърби Хенкок и ми предложи в почивката. И аз приех!

Радвах се за нея, радвах се ужасно много, но ръцете ми леко затрепериха. Щастието на Анабел хвърляше светлина върху моята самота като прожектор.

Усмихнах се.

— Тогава как ще приемеш факта, че не е препоръчително да се омъжваш за мъж на име Ивън?

— По дяволите! — каза тя. — Ще рискувам. А и винаги може официално да смени името си на Брус. — Грабна сакото си. — Съжалявам, че се налага да те оставя, но трябва да тръгвам. Ивън ще ме чака за вечеря във „Вив“.

Искаше ми се и аз да имах среща с когото и да било във „Вив“ тази вечер.

— Забавлявай се — казах.

— А, преди да забравя, има кутия с писма на масата в кухнята.

— Благодаря — отвърнах аз и затворих вратата след нея.

Но след като си тръгна, нито включих лаптопа си, нито прегледах писмата. Мина час, после още един, два, три. Сгуших се на дивана, без да си направя труда да сваля палтото и обувките си. Това наистина бе изтощение. Само се загърнах с вълненото одеяло — онова, което лелята на Джоел бе изплела за сватбата ни и което винаги бях мразила, но не се бях осмелила да подаря. Беше твърде малко и от прежда, която дразнеше голата кожа, но ми беше студено. Придърпах го до брадичката си, отпуснах глава на студената кожена възглавница и се замислих за Джак и колко хубаво щеше да бъде, ако той беше тук с мен.

 

 

Двадесет и първи март

Следващата сутрин телефонът позвъни по-рано, отколкото обикновено. Звънът прозвуча като кръстоска между скърцане и противопожарна аларма. Погледнах часовника: 8:02.

— Ало?

— Ем, аз съм.

Беше познат глас, но чий? В просъница ми бяха нужни няколко секунди, за да си спомня къде съм го чувала. В кафенето? В някой филм? Изведнъж се сетих кой е и сърцето ми замря. Когато се връщам към този момент, мисля, че наистина земята престана да се върти за секунда, щом разпознах гласа му.

— Джоел?

— Чух, че си се върнала — тихо, плахо каза той.

— Как така си чул, че съм се върнала? Откъде знаеше, че съм заминала?

— Слушай — каза той, избягвайки въпроса. — Зная, че ще прозвучи налудничаво. Зная, че точно сега ти се иска да ми затвориш. Но истината, Емили, е, че направих ужасна грешка. Трябва да те видя. Имам нужда да те видя.

Стори ми се искрен и тъжен. Забих нокти в ръката си само за да се уверя, че чувам това, че е истина. Джоел все още ме иска, тогава защо не чувствам нищо?

Надигнах се и поклатих глава.

— Не, не мога — казах аз, когато си спомних за… как беше името й? — Първо, ще се жениш. — Думата ме разтърси дълбоко. — Впрочем благодаря за красивата покана за сватбата. Много мило да се сетиш за мен.

Сарказмът ми бе посрещнат с озадачение.

— Покана за сватбата?

— Не се прави на слабоумен — казах. — Помниш, че я изпрати.

— Не — каза той. — Не, станала е някаква грешка. Не съм я изпращал. — Замълча за няколко мига. — Стефани — каза най-накрая. — Сигурно Стефани я е изпратила. Трябва да е тя. Не мога да повярвам, че би паднала толкова ниско, но трябваше да се досетя. Тя не е човекът, за когото я смятах, Ем. Откакто се събрахме да живеем заедно, стана параноична, най-вече по отношение на теб. Мисли, че все още те обичам, и всъщност…

— Джоел, престани.

— Дай ми само половин час — каза той с умоляващ тон. — Само по едно питие. В седем тази вечер, в онова малко заведение зад ъгъла до… — Преглътна. — Нашето жилище.

Пръстите ми стиснаха телефона.

— И защо трябва да дойда, по дяволите?

— Защото… защото все още те обичам — каза той. Прозвуча толкова уязвимо, че наистина му повярвах.

Задърпах преждата на одеялото. Всичко в мен крещеше да кажа „не“, да устоя на мъчителното изкушение, но нещо в сърцето ми ме накара да кажа „да“.

— Добре — съгласих се.

Беше основателна причина да взема душ, да сложа обувки с тънки каишки и да се видя с него само за един коктейл тази вечер. Само един.

Когато влязох в бара, където се бяхме уговорили да се срещнем, се почувствах по-красива от всякога. Може би беше заради въздействието на острова върху мен или от факта, че Джоел отново ме желае. Във всеки случай много неща се бяха променили, откакто се бяхме видели за последен път, и се питах дали ще забележи.

Видях го в другия край на залата, застанал до бара, точно както преди години в деня на запознанството ни: леко приведен, подпрян на един лакът, с онази своя характерна усмивка. Беше също толкова красив, също толкова опасен. Когато очите му срещнаха моите, аз си вдъхнах кураж и тръгнах към него. Все още можех да имам този мъж и за миг тази мисъл ме изплаши.

— Здравей — каза той, плъзна ръце около талията ми и ме целуна по бузата. Не се отдръпнах. Целувката му, начинът, по който застанах до него, беше сякаш бяхме на автопилот или се бе задействала мускулната ни памет.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той и посочи към маса в ъгъла на бара, който всъщност не беше бар. Беше един от онези луксозни нощни клубове, в които Джоел настояваше да ме води, когато аз исках само да си поръчаме храна за вкъщи и да прекараме вечерта в леглото, гледайки SNL.

— Гладна ли си? — предпазливо попита той, сякаш се боеше, че ако каже нещо неуместно, ще ме изплаши.

— Не — отвърнах, малко стъписана от резкия си тон. — Но ще изпия едно питие с теб, както обещах.

Джоел се усмихна и изрецитира поръчката ми за мартини на сервитьорката по памет: мръсно мартини, с повече маслини. Когато седнахме, огледах бара. Навсякъде имаше жени — красиви жени със съвършени тоалети, съвършени прически и съвършени тела. Но за първи път, нямам представа колко дълго, Джоел не откъсваше очи от мен.

Когато донесоха питиетата ни, бавно отпих от своето. Щом щеше да е последното ни питие заедно, казах си, нека продължи по-дълго.

— Е, как е Стефани! — попитах.

Погледна надолу към ръцете си, отпуснати в скута, след това отново към лицето ми.

— Всичко между нас приключи, Емили. — Внимаваше да не би някоя от думите, които излизаха от устата му, да не ме нарани. — Глупаво беше да си мисля, че това е любов. Защото не беше. Не я обичах и никога не бих могъл да я обичам. Разсъдъкът ми беше замъглен. Сега осъзнавам това. Направих ужасна грешка.

Не знаех какво да кажа и затова отначало не казах нищо, но миг след миг гневът ми нарастваше. Ударих с ръце по масата.

— Какво очакваш да кажа сега, Джоел? Ти предпочете нея пред мен и си мислиш, че можеш просто да дотанцуваш обратно тук и да ми кажеш: „Опа, оплесках нещата. Позабавлявах се и сега се връщам“? Няма да стане.

Изглеждаше много угрижен.

— Никога, докато съм жив, няма да си простя за онова, което направих. — Прочисти гърлото си: — Стефани вече е минало. Искам теб. Нуждая се от теб. Никога през живота си не съм бил толкова сигурен в нещо.

Не беше просто молба на човек, импулсивно променил решението си, знаех това. Беше отчаян зов на мъж, който знае, че е изгубил единственото истинско нещо в живота си. Затова го изслушах.

— Не разбираш ли? — продължи той. — Това може да е нашият втори шанс, второ действие за нас. Може да се съберем отново по-силни, по-влюбени от всякога, само ако ми простиш.

— Хей — казах, когато забелязах сълзите в очите му. — Всичко е наред. — Леко наклоних глава встрани и му се усмихнах. — Реших да ти простя още преди да пристигна.

Очите му светнаха.

— Така ли?

— Да — отвърнах. Посегна към ръката ми и му позволих да я подържи в своята.

— Какво искаш да кажеш, Ем? — каза той с широко отворени очи, в които се четеше уязвимост. — Ще ми позволиш ли да се върна у дома?

Спомних си за Естер и Елиът на тротоара пред хотел „Ландон Парк“ преди толкова години, как тя се бе отказала от него. Дали това беше урокът ми? Че трябва да опитам отново? Начинът, по който ме гледаше, ме убеди: можехме да устоим на тази буря. Можехме да продължим. Можехме да опитаме отново. Много хора продължаваха напред след изневяра. Нямаше да бъдем първите. Но в този момент прозрях най-важната истина: аз не исках това. По някакъв начин бях постигнала своето изцеление през последните няколко седмици на Бейнбридж Айлънд, макар и тогава да не знаех. Сега вече го знаех.

— Простила съм ти завинаги — тихо казах аз, — но, Джоел, бракът ни приключи.

Изглеждаше объркан.

— Но…

— Аз продължих напред. Трябваше. — Погледнах към чашата си с мартини. Беше празна. Бях му обещала едно питие, това бе всичко. — Трябва да тръгвам — спокойно казах аз. — Съжалявам.

— Не толкова скоро — каза той. — Само още едно питие.

Повдигна ръка да махне на сервитьорката.

— Не — отсякох и станах. — Време е да се сбогуваме.

Той хвърли петдесетдоларова банкнота на масата и излезе след мен.

— Прочетох книгата — каза Джоел на тротоара пред ресторанта.

Обърнах се с лице към него.

— Коя книга?

— „Години на благочестие“ — каза той. — Най-накрая я прочетох. Съжалявам, че не го направих преди години. Тогава щях да разбера защо я обичаш толкова. Щях да знам… как могат да потръгнат нещата между нас.

Изведнъж почувствах трепет в сърцето, когато видях красивото му лице, осветено от уличната лампа над нас. Изваяната брадичка с леко набола брада, която винаги му бе отивала, големите очи като на елен и руменината на бузите му. Беше прекрасна и тиха мартенска нощ в Ню Йорк. Нямаше никой на тротоара, освен нас и брястовете.

— Ние се превърнахме в Джейн и Стивън, героите от книгата — каза той, мъдро възползвайки се от мълчанието ми. — Мислех, че не ме обичаш. Мислех, че си се променила. Затова…

Отново стигнахме до Стефани. Стефани. Пречката, която не можех да отстраня. Но Стефани бе изиграла незначителна роля в заключителната част от нашата история. Сега осъзнах това.

— Трябваше да се досетя — продължи той. — Трябваше…

Протегнах ръка и леко притиснах рамото му.

— Джоел — тихо казах. — Недей. Не се самообвинявай.

Изглеждаше сериозен.

— Можехме да имаме всичко. Деца, петдесетгодишнина от сватбата, къща в провинцията. Можехме да направим така, че нещата да потръгнат. Както Джейн и Стивън. Все още можем.

Поклатих глава. Ние с Джоел не бяхме Стивън и Джейн. Вярно, бракът им не бе потръгнал и те бяха изминали дълъг път, така прекрасно и всеотдайно следвайки добродетелите на съпричастието, уважението и възхищението. Не, ние с Джоел не бяхме Джейн и Стивън. Бяхме Джейн и Андре, чиято любов не бе издържала на изпитанията на времето.

— Да, при Джейн и Стивън се получи — тихо казах аз, — но за нас… не е писано, Джоел. Не виждаш ли? Това не е краят, предназначен за нашата история.

Огледа лицето ми с широко отворени очи, изпълнени с тъга.

— Какво мога да кажа, какво мога да направя, за да промениш решението си?

Поклатих глава.

— Искрено съжалявам, но няма какво да се направи.

Той ме сграбчи за талията и ме притегли към себе си. Почувствах топлината на тялото му до своето, когато ме целуна. Затворих очи и отдадох на мига уважението, което заслужаваше. Тогава видях Джейн и Стивън, Естер и Елиът. Всичките бяха там с мен. Но накрая изплува образът на Джак и нещо в сърцето ми се преобърна.

— Съжалявам — казах аз и се отдръпнах. Джоел кимна с разбиране, приковал поглед в мен, сякаш бях единствената жена на света. Така исках да го запомня.

— Никога няма да се откажа от теб — каза той.

През тялото ми преминаха хладни тръпки. Разбира се, това бяха думите на Андре към Джейн в самото начало на „Години на благочестие“ — думи, изречени с решителност, любов и обещание. Но вместо да накарат сърцето ми да заговори, както се бе надявал Джоел, те само затвърдиха непоколебимостта на моето решение.

— Сбогом, Джоел — казах аз. Гласът ми бе заглушен от вятъра, който свиреше сред брястовете. Те размахаха клони в драматичен жест на сбогуване. Този път и двамата знаехме, че сбогуването е завинаги.

Прибрах се у дома с лекота, каквато не бях чувствала от години; изглежда, най-сетне бях освободила сърцето си от товара, който толкова дълго бях носила. Проверих пощата, преди да се отправя нагоре по стълбите — нищо, но тогава си спомних, че Анабел бе споменала за някаква кутия с писма в кухнята.

В апартамента преметнах палтото си върху един фотьойл, издърпах стол до масата и се заех с писмата, струпвайки купчини сметки, рекламни брошури и пликове, адресирани до Джоел. Между две оферти за кредити намерих жълт плик. До съвременната марка имаше трицентова, която изглеждаше като реликва от миналото. Нямаше обратен адрес, а моят бе написан наскоро с химикалка.

Докато бързах да отворя плика, тънката хартия едва не се разпадна в ръцете ми. Вътре имаше една-единствена страница, изписана с най-красивия почерк, който бях виждала:

Скъпа моя,

Пиша ти, без да зная коя си, къде си или как може да сме свързани. Но зная, че пътищата на сърцата ни са се пресекли поради някаква необяснима причина и чрез някаква сила споделят един момент във времето, макар и прекъснат от множество години. Сигурно вече си прочела онзи дневник, който съдържа само лъкатушенията на сърцето ми. Не зная какво ще означава за теб или за когото и да било, но един мъдър човек ми каза, че ще дойде ден, когато някой ще поиска да го прочете, и вярвам, че този човек си ти. Направи с него каквото поискаш, защото може да не съм тук, когато се натъкнеш на онези страници.

Оставям те с една мисъл, мисъл за любовта, до която стигнах след множество провали: Великата любов устоява на времето, болката и разстоянията.

И дори когато изглежда изгубена, истинската любов продължава да живее. Сега зная това, а надявам се — и ти.

 

С обич отпреди много години,

Естер Джонсън

Сложих ръка на сърцето си. Това бе вярно за Джейн в „Години на благочестие“, както и за Естер, моята баба. Усетих полъх от прозореца върху бузата си и по тялото ми премина тръпка. Странно нещо е времето, помислих си. Беше изминал цял един живот, откакто тя бе написала това писмо до мен. Беше вярвала, че ще дойда тук след години, за да прочета думите й, и бе направила така, че да ги открия. Сърцето ми се изпълни с благодарност, с обич към бабата, която никога не съм познавала. Но кой е изпратил това писмо до мен? А дъщеря й, моята майка? Дали тя е просто жертва? Жертва на любовта?

Сетих се за думите на Естер, че великата любов устоява на всичко, звучащи като ехо на думите на Елиът. Но как е възможно двамата все още да се обичат след толкова години раздяла? След толкова недоразумения? След всичко?

Отново се заех с пощата и забелязах, че на дъното на кутията чака обемист кафяв плик, адресиран до мен. На пощенското клеймо се четеше „Бейнбридж Айлънд“. Извадих съдържанието и отворих сгънатия лист най-отгоре.

Скъпа Емили,

Сега вече си си у дома в Ню Йорк, а исках да получиш тези писма, когато пристигнеш. Те са от твоята баба, Естер. Надявах се да ти ги дам на острова, докато беше там, но не бях сигурен дали си прочела дневника. Ивлин ми каза, че го четеш. Радвам се, че си го намерила. Знаех, че ще го намериш. Откакто те видях на терминала вечерта, когато пристигна, знаех, че ти си тази, която е писано да прочете думите на Естер. След толкова години гледане и чакане на някакъв знак, най-сетне се появи. Затова на следващата сутрин, докато ти все още спеше на дивана, отидох до къщата на леля ти. Когато тя излезе навън, в градината, се промъкнах до стаята, в която те беше настанила, и оставих книгата за теб. Ако знаеше за намеренията ми, Бий щеше да ми забрани. Затова не й казах.

Трябваше да поговоря лично с теб за това и се надявам, че ще ми простиш за слабостта. Толкова много приличаш на нея, Емили, и докато бях в твоята компания, си спомнях за нея; спомнях си как я обичах и как тя никога не отвърна на тази любов.

Може би се питаш какво се е случило в нощта на изчезването й и ако си узнала, че аз бях там, навярно ти е хрумнало, че ръцете ми може да са изцапани с кръв. Време е да изляза на чисто. Никога не съм казвал на никого, дори на леля ти, на Ивлин и, разбира се, на Елиът, но ти трябва да узнаеш. Остарявам, всички остаряваме, и бях решил, че няма да отнеса тази тайна със себе си в гроба, дори ако леля ти иска това. Време е истината да излезе на свобода. Естер би искала нейната история да продължи да живее.

В онази нощ през 1943-та бях на гости у свой приятел близо до къщата на Естер и Боби. Докато вървях към колата си, чух викове и видях как Боби затръшна вратата пред нея и я остави на площадката. Мъчно ми беше да я гледам така. Изглеждаше съсипана и сърцето ми се късаше заради нея. Когато потегли, изглеждаше като обезумяла и колата криволичеше из цялата улица. Разтревожих се какво може да стори и я последвах до къщата на Елиът, после до тази на Бий и до парка. Тя ми каза, че ще напусне острова, но иска да го направи така, че никой вече да не я намери.

Имаше грандиозна идея да инсценира смъртта си, та никой, особено щастливата двойка Елиът и Бий, да не я издирва, след като замине. Естер искаше да изчезне. Беше вдъхновена от безумната смъртоносна игра, в която гимназисти от острова се опитваха да покажат колко са смели, като шофират стари коли почти до неизбежен челен сблъсък. В своята версия тя щеше да кара до скалите и да скочи миг преди колата да полети от ръба. Умолявах я да не го прави. Ако беше поискала, щях да избягам с нея в онази нощ. Толкова я обичах.

Но тя имаше други планове: драматично изчезване от острова, по начин, който би наранил онези, които обичаше, и нов живот, който да започне сама.

Напрегнато чаках в своята кола в сенките, на входа на парка, когато тя пришпори двигателя. Тогава пристигнаха Елиът и Бий. Изплаших се какво може да направи Естер при срещата с тях двамата.

Онова, което стана по-нататък, все още е смътно в съзнанието ми, като в онази нощ. Бий спря колата. Елиът слезе и застана там, зяпнал. Онова, което Естер направи по-нататък, все още ме смразява до мозъка на костите. Тръгна с колата си право към ръба. Просто така. Изчезна.

Елиът само стоеше там и крещеше. Никога няма да го забравя. Но колкото и да страдаше за Естер, Бий загърби мъката си заради Елиът. Леля ти е добра жена, Емили. Вече трябва да знаеш това. И безспорно в онази нощ най-важната й цел беше да спаси Елиът от криминални обвинения. Затова го задърпа към колата и потеглиха. Никога няма да се отърся от спомена за онзи израз на ужас на лицето му. Дълго се мъчих да проумея случилото се и реших, че изпитвам съжаление към него. Да гледаш как любимата ти слага край на живота си пред очите ти и да не успееш да я спасиш? Зная, че сцената се разиграва в съзнанието му всяка нощ, и това е наказанието му за всичко.

Защото тя оцеля.

Когато слязох от колата си и побягнах към мястото, погледнах надолу и видях останките от колата. В следващия миг храстите вляво от мен прошумоляха и баба ти се появи само с няколко драскотини и синини. Някак бе успяла да се измъкне от колата миг преди да полети. Беше го направила точно според плана си. Можеш да си представиш радостта и облекчението, които изпитах, щом я видях там.

Помоли ме да я откарам до ферибота. Щяла да започне нов живот „от нулата“, каза тя. Подаде ми дневника в червена кадифена подвързия и ми обясни колко е важен. Накара ме да обещая, че ще го запазя, докато настъпи подходящият момент, и затова го отнесох със себе си у дома и го пазих толкова години.

Умолявах я да остане, но баба ти каза, че е взела своето решение, и ако познаваше Естер, щеше да знаеш, че нищо не бе в състояние да я разколебае.

Изминаха много месеци, преди да получа вест от нея, и трябва да призная, че вече си мислех най-лошото. Но писмата започнаха да пристигат — първо от Флорида, после от по-екзотични места като Испания, Бразилия, Таити. Писа ми, че е променила името си, че е боядисала косите си и може би най-шокиращо за мен беше писмото, в което ми каза за Лана, бебето, което е родила.

Вдигнах поглед от писмото и сърцето ми запрепуска все по-бързо с всяка секунда. Лана. Изведнъж си спомних името. Тя беше жената, разбира се, Джак беше споменал. Клиентката. Това обясняваше интереса й към него и изкуството му. Сигурно се е свързала с Джак, за да издири Елиът. Сега всички парчета от пъзела пасваха. Продължих да чета:

Питаше за дъщеря си — майка ти, разбира се, и докато поддържах връзка с дядо ти, поне преди да замине от острова с новата си съпруга Джейн, успявах да й съобщавам новини и зная, че това й носеше голяма утеха.

Не искаше никой да знае, че е жива, но към края ме помоли да предам поздрави на Бий и Ивлин и на Елиът, да им кажа, че ги обича и често е мислила за тях през годините. Срамувам се да призная, че никога не предадох тези послания. Не събрах смелост.

Не мислех, че те биха понесли истината след толкова години, и се питах какво ще си помислят за мен, щом съм пазил такава тайна от тях. В сърцата си вече я бяха погребали. Но ако искаш честен отговор, ще ти кажа, че писмата на Естер бяха единствената ми връзка с нея и не исках да я споделям. Нито с Бий или Ивлин, нито с Елиът, разбира се. Не исках да я деля с никого.

Писмата престанаха да идват преди няколко години и оттогава ужасно ми липсват. Питам се къде е тя, дали е добре, дали все още е жива. Към края престана да изпраща обратен адрес на пликовете и всичките ми опити да я открия се провалиха. Боя се да го кажа, скъпа, но мисля, че е починала.

Сега предавам тези писма на теб. Надявам се да ти доставят такава наслада, каквато доставяха на мен толкова години, да ти помогнат да опознаеш Естер и да я обикнеш, както аз съм я обичал винаги.

Те са изпълнени с живот, надежда и очакване, но дълбоко между редовете ще видиш и разкаяние и тъга. Както ще се увериш, тя беше забележителна жена, също като теб.

 

Искрено твой, Хенри

Облегнах се назад на стола си и въздъхнах, притискайки писмото към гърдите си. Значи не е загинала в онази нощ. Инсценирала е всичко и Хенри й е помогнал. Нямах търпение да кажа на Елиът, но се запитах дали наистина би искал да узнае, че е писала на Хенри през всичките тези години, а не на него. Дали би могъл да разбере? Дали би могъл да й прости?

За последен път надникнах в плика и видях, че е останало нещо, увито в дебел картон. Когато го извадих, открих вътре снимка — онази, която бе стояла над камината на Хенри, и самозалепваща се бележка:

Помислих си, че ще харесаш тази снимка на баба си.

Точно така я помня в сърцето си.

Оставих снимката на масата и посегнах към купчината писма. Исках да прочета всяко едно от тях.

 

 

Двадесет и пети март

— Доста отдавна не си идвала — отбеляза терапевтът ми Бони при първия ни сеанс след няколко дни. Настояваше да я наричам Бони, а не доктор Арчър, и аз наистина се обръщах така към нея, макар и с неохота.

— Да — казах аз и потърках кокалчетата на пръстите си в синята тапицерия на фотьойла. Чувствах се така, както се чувствам винаги когато съм при Бони: виновна. — Извинявай, че пропуснах сеансите. Заминах доста внезапно.

Разказах й всичко: за Бейнбридж Айлънд, Бий, Ивлин, книгата, Грег, Джак, Хенри, срещата с Елиът, също и за Джоел. И как бях прекарала последните няколко дни в размисли за всичко това.

— Навярно разбираш — каза тя, след като свърших, — че повече нямаш нужда от мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Получила си своите отговори.

— Така ли?

— Да.

— Но все още не мога да пиша — казах аз. — Не съм се излекувала.

— Напротив — каза тя. — Върви си у дома. Ще видиш.

Беше права. Когато се прибрах у дома по-късно сутринта, извадих лаптопа си и започнах да пиша. Писах до обяд, през целия следобед, в пиковия час, вечерта и до късно през нощта. Не спрях, докато не преразказах всяка дума от историята на Естер.

Преди да затворя лаптопа, приковах поглед в последното изречение. Беше краят на дневника, но не и краят на историята. Знаех това в сърцето си. Поех дълбоко дъх и преместих курсора на нова страница. Все още не знаех как ще завърши историята, но когато узная, бях твърдо решена да го напиша. Заради Естер. Заради Елиът. Заради Бий, Ивлин, Хенри, дядо, баба, мама и заради себе си.

 

 

Тридесети март

Откакто се бях върнала в Ню Йорк, се опитвах да не мисля за Джак, но накъдето и да се обърна, той беше там. Не можех да се отърся от присъствието му и се питах дали това бяха имали предвид Елиът и баба ми, когато говореха за любовта, устояваща на всичко.

Ала историята на Естер все пак не бе завършила според плана й. Може би това беше моят урок: можех да приема провала на тази любов и да продължа напред, запазвайки я скрита дълбоко в сърцето си за цял живот.

По пладне се обадих на Анабел, за да я измъкна от офиса й за обяд.

— Не сме отпразнували годежа ти както подобава — казах аз.

Уговорихме се да се срещнем около един в ресторант близо до апартамента ми. Сервитьорката ме настани и изчака до масата пристигането на Анабел, която се появи с десетминутно закъснение.

— Извинявай — каза тя. — Майката на Ивън се обади. Толкова е бъбрива.

Отвърнах с широка усмивка.

— Много се радвам да те видя, Ани.

Тя се усмихна.

— Добре ли си прекара там? Искам да кажа, зная, че са се случили много неща, но радваш ли се, че отиде?

Кимнах.

— Да.

— Тогава какво ще правиш?

Усмихнах се.

— Зная точно какво трябва да направя — казах.

— Какво?

— Книгата — отвърнах. — Ще я довърша.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще довърша историята на Естер вместо нея. Ще напиша последната глава.

Анабел се усмихна широко.

— Тази история напира да излезе на бял свят от толкова време — казах. — Някак се чувствам отговорна да й придам завършеност.

Тя посегна над масата към ръката ми.

— И така ще придадеш завършеност и на своята история.

Кимнах.

— Задължена съм ти за това.

— Не — каза тя. — Аз само те придумах да хванеш самолета. Сама свърши останалото.

— Ани, бях напът да се превърна в самотница, живееща с котки. Нали можеш да си ме представиш там, в апартамента ми, заобиколена от деветнадесет котки?

— Мога — усмихна се тя. — Някой трябваше да те избави от опашатата напаст.

Засмяхме се и Анабел сведе поглед към скута си.

— Кога заминаваш?

— Да заминавам?

— За Бейнбридж Айлънд.

В сърцето си знаех, че ще отида там, и Анабел също го знаеше. Но кога и при какви обстоятелства, все още бе неизвестно.

— Не зная — отвърнах.

Часът и датата бяха решени. Просто все още не ги знаех.

 

 

Минаваше три, когато се прибрах у дома. Лампичката за съобщение на телефонния ми секретар примигваше и натиснах бутона за прослушване.

— Емили, обажда се Джак. — Косите ми настръхнаха. — Мина известно време, докато успях да се добера до този номер и да узная, че си заминала от острова. Бях объркан и притеснен от факта, че си тръгнала, без да си кажем довиждане, но се чух с дядо си. Той ми каза за посещението ти и разбрах какво се е случило. Напоследък паметта му изневерява, така че ако е казал нещо шеговито за мен, не го взимай навътре.

Съобщението прекъсна и започна друго:

— Извинявай. Пак съм аз. Исках да ти кажа и за онази вечер. Ти се обади, нали? Дано не си останала с погрешно впечатление. Работех върху картина за клиентка. Имах жълта акрилна боя по ръцете, когато тя вдигна. Моля те, повярвай ми. Няма нищо романтично помежду ни. Жената е над шестдесетте. Това успокоява ли те? — Замълча за момент. — Но има нещо, което не споделих с теб. Нещо, за което трябва да поговорим. — Отново замълча. — Емили, липсваш ми. Нуждая се от теб… Обичам те. Ето, казах го. Моля те, обади ми се.

Погледнах номера на дисплея и го набрах толкова бързо, колкото пръстите ми можеха да натискат бутоните. Но телефонът дълго звъня без отговор. Затова затворих и направих най-доброто, което ми хрумна: обадих се на авиокомпанията и резервирах полет за Сиатъл на следващия ден.

— Билет отиване и връщане ли желаете? — попита служителката.

— Еднопосочен — отвърнах, без да се замисля.

Бързо опаковах багажа си, но когато затворих ципа на куфара, бях обзета от чувството, че съм забравила нещо. След като обходих апартамента, мислено слагайки отметки в списъка си, осъзнах какво. Години на благочестие. Постоянно мислех за книгата от завръщането си в Ню Йорк и отчаяно исках да я прочета отново в светлината на историята на Естер.

Книгата търпеливо ме чакаше на лавицата в кухнята. Взех я, отпуснах се на дивана и прочетох няколко страници. Огледах заглавната страница с нови очи и тогава забелязах нещо, на което не бях обръщала внимание при многобройните прочити: надпис на ръка, с черно мастило, силно избледнял и трудно четлив, но видим. Доближих страницата до очите си и там — ясни като бял ден бяха думите: „Тази книга принадлежи на Естер Джонсън“.