Сара Джио
Теменужки през март (1)

Първа глава

— Мисля, че това е всичко — каза Джоел, облегнат на касата на вратата на апартамента ни. Плъзгаше поглед насам-натам, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност от нюйоркския мезонет от началото на века, който бяхме купили заедно и обновили преди пет години, в по-щастливи времена. Беше впечатляващ: антрето с изящния свод, старата полица над камината, която бяхме намерили в антикварен магазин в Кънектикът и отнесли у дома като съкровище, и наситеният цвят на стените в трапезарията. След мъчителни спорове най-сетне се бяхме спрели на мароканско червено — нюанс, който бе едновременно копнежен и дразнещ, почти като брака ни. Когато го видя на стените, той реши, че е твърде оранжев. На мен ми се струваше идеален.

Погледите ни се срещнаха за миг, но аз сведох очи към ролката тиксо в ръцете си, машинално издърпах последното парче и припряно залепих последния кашон с вещи на Джоел, които той бе дошъл да прибере тази сутрин.

— Почакай — казах аз, припомняйки си изведнъж, че мярнах книга с твърди корици и синя подвързия във вече запечатания кашон. Изгледах го с укор. — Взел си моята „Години на благочестие“?

Бях прочела романа по време на медения ни месец в Таити преди шест години, но за мен той не беше спомен от сватбеното ми пътешествие, по което да се прехласвам, докато прелиствам оръфаните страници. Никога няма да разбера как спечелилата „Пулицър“ творба на Маргарет Барнс е могла да се озове сред прашната купчина безплатни книги, струпани във фоайето на курортния комплекс, но когато я издърпах от коша и овехтелият й гръб се разкъса, сърцето ми се сви от дълбоко чувство на умиление, което не можех да си обясня. Трогателната история за любов, загуба и приемане, за тайни страсти и тежестта на съкровените мисли завинаги промени начина, по който гледах на собственото си писане. Може би дори тя бе причината да спра да пиша. Джоел не прочете книгата и бях благодарна за това. Беше твърде интимна за споделяне. Сякаш четях страниците на своя ненаписан дневник.

Той ме наблюдаваше, докато отлепях тиксото, отварях кашона и ровех; накрая открих стария роман. Издадох въздишка на емоционално изтощение.

— Съжалявам — смутено каза Джоел. — Не знаех, че…

Не знаеше много неща за мен. Сграбчих книгата, кимнах и отново залепих кашона.

— Мисля, че това е всичко — казах аз и се изправих.

Той ме погледна плахо и този път срещнах погледа му. Още няколко часа, поне докато подпиша бракоразводните документи следобед, все още щеше да бъде мой съпруг. Все пак ми беше трудно да гледам в онези тъмни очи и да зная, че мъжът, за когото съм се омъжила, ме напуска заради друга. Как стигнахме дотук?

Сцената на кончината на нашата връзка се разигра в съзнанието ми като в трагичен филм, може би за милионен път откакто се бяхме разделили. Беше дъждовно понеделнично утро през ноември. Приготвях бъркани яйца, полети с „Табаско“, любимите му, когато ми каза за Стефани. Как го разсмивала. Как го разбирала. Как се чувствали свързани. Представих си две блокчета от „Лего“, които съвършено си пасват, и потръпнах. Смешно е, но когато си спомням за онази сутрин, наистина усещам мирис на загорели яйца и „Табаско“. Ако знаех, че краят на брака ми ще мирише така, щях да приготвя палачинки.

Отново погледнах в лицето на Джоел. В очите му имаше тъга и несигурност. Знаех, че ако скоча и се хвърля в обятията му, вероятно ще ме прегърне с любовта на разкаял се съпруг, който не може да си тръгне, не може да прекрати брака ни. Но, не, реших. Жребият беше хвърлен. Съдбата ни бе решена.

— Сбогом, Джоел — казах. Може би на сърцето ми му се искаше този миг да продължи по-дълго, но умът ми знаеше по-добре. Той трябваше да си тръгне.

Джоел изглеждаше наранен.

— Емили, аз…

Нима търсеше прошка? Втори шанс? Не знаех. Протегнах ръка, за да му попреча да продължи.

— Сбогом — повторих аз, напрягайки всички сили.

Мълчаливо кимна, след това се обърна към вратата. Затворих очи и чух как тихо я затваря след себе си. Заключи отвън, жест, който накара сърцето ми да замре. Все още е загрижен… Поне за безопасността ми. Поклатих глава и си напомних да сменя патрона, след това се заслушах, докато стъпките му затихваха и бяха погълнати от уличния шум.

 

 

Телефонът ми звънна и когато станах, за да вдигна, осъзнах, че съм седяла на пода, погълната от „Години на благочестие“, откакто Джоел си бе тръгнал. Дали бе изминала минута? Час?

— Идваш ли? — Беше Анабел, най-добрата ми приятелка. — Обеща ми, че няма да подпишеш документите за развода сама.

Дезориентирана, погледнах часовника.

— Съжалявам, Ани — казах аз и затършувах за ключовете и омразния кафяв плик в чантата си. Трябваше да се срещна с нея в ресторанта четиридесет и пет минути по-рано. — Идвам.

— Добре — каза тя. — Ще ти поръчам питие.

„Калъмет“ — любимото ни заведение за обяд, беше на четири преки от апартамента ми и когато пристигнах десет минути по-късно, Анабел ме посрещна с прегръдка.

— Гладна ли си? — попита тя, след като седнахме.

— Не — въздъхнах.

Анабел се намръщи.

— Въглехидрати — подаде ми тя панера с хляб. — Имаш нужда от въглехидрати. Е, къде са онези книжа? Да приключим с това.

Извадих плика от чантата си и го сложих на масата внимателно, сякаш държах динамит.

— Знаеш ли, сама си си виновна за всичко — каза Анабел с полуусмивка.

Хвърлих й убийствен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бива да се омъжваш за никой Джоел — продължи тя, цъкайки с език. — За нищо на света. Излизаш с Джоеловци, позволяваш им да те черпят по питие и да ти купуват хубави дрънкулки от „Тифани“, но не се омъжваш за тях.

Анабел работеше върху доктората си по социална антропология. През двегодишните си проучвания бе анализирала данни за бракове и разводи по неконвенционален начин. Според откритията й шансът за успех на един брак би могъл да се предвиди по името на мъжа.

Омъжи се за Ийли, и ще се радваш на брачно блаженство около 12.3 години. За Брад? 6.4 години. Съпруг на име Стийв би издържал малко повече от четири. А ако питате Анабел, никоя жена не бива да се омъжва за Престън.

— Е, кажи ми отново какво сочи информацията ти за Джоел?

— Седем цяло и две години — отговори тя с делови тон.

Кимнах. Бяхме женени шест години и две седмици.

— Трябва да си намериш някой Трент — продължи Анабел.

Направих кисела физиономия.

— Мразя името Трент.

— Добре, тогава Едуард или Бил, или… не, Брус — реши тя най-накрая. — Това са имена с брачно дълголетие.

— Хубаво — саркастично казах аз. — Може би трябва да ме заведеш на шопинг за съпруг в някой старчески дом.

Анабел е висока, слаба и красива — красива като Джулия Робъртс, с дълги и тъмни коси, спускащи се на вълни, порцеланова кожа и дълбоки тъмни очи. Беше на тридесет и три и никога не се бе омъжвала. Причината, както тя сама би ви казала, бе джазът. Не можела да намери мъж, който харесва Майлс Дейвис и Хърби Хенкок колкото нея.

Махна на сервитьора.

— Още две, ако обичате.

Той отнесе чашата от мартинито ми и остави мокър кръг върху плика.

— Време е — тихо ме подкани тя.

Ръката ми леко затрепери, когато я пъхнах в плика и извадих купчина книжа, дебела около сантиметър. Асистентката на адвоката ми бе отбелязала три страници с искрящорозови самозалепващи се листчета с надпис: „Подпиши“.

Взех химикалка от чантата си и почувствах буца в гърлото, докато изписвах името си на първата страница, на следващата и на по-следващата. Емили Уилсън, с издължено „и“ и открояващо се „н“. Така се подписвах от пети клас. След това надрасках датата, 28 февруари 2005-а — деня, в който бракът ни бе оставен да почива в мир.

— Добро момиче — каза Анабел и побутна новото мартини към мен. — Е, ще пишеш ли за Джоел?

Анабел, както и всички други хора, които познавах, вярваше, че да опиша връзката си с Джоел в леко завоалирана форма би било най-доброто отмъщение.

— Можеш да изградиш цяла история около него, като само леко измениш името му — продължи тя. — Например да го наречеш Джо и да го изкараш пълен откачалник. — Лапна хапка и се засмя, при което едва не се задави. — Не, откачалник с еректилна дисфункция.

Проблемът е, че дори и да исках да напиша роман — отмъщение за Джоел, а аз определено не исках, това щеше да бъде ужасна книга. Всичко, което успея да нахвърлям на хартия, ако изобщо успея да нахвърлям нещо, би издавало липса на въображение. Знаех това, защото от осем години всяка сутрин се будех, сядах на бюрото си и се взирах в празния екран. Понякога сътворявах страхотно изречение или дори няколко страници, но стигах до задънена улица. А замръзна ли веднъж, не виждах начин да стопя леда.

Терапевтът ми Бони наричаше това „клиничен случай на писателски блокаж“ (разбирай в терминален стадий). Музата ми се бе разболяла и прогнозите не изглеждаха обнадеждаващи.

Преди осем години бях автор на роман бестселър. Преди осем години бях на върха. Бях слаба — не че сега съм пълна (е, добре, може би леко закръглена в бедрата) — и в списъка на най-продаваните автори на „Ню Йорк Таймс“. И ако имаше списък на „Ню Йорк Таймс“ за хората с най-щастлив живот, щях да бъда и в него.

След публикуването на първата ми книга „Търся Али Ларсън“ агентът ми ме насърчаваше да напиша втора. Читателите искали продължение, каза ми тя. И издателите ми вече бяха обещали да удвоят аванса ми за втора книга. Но колкото и да се опитвах, нямаше какво повече да напиша, нямаше какво повече да кажа. Накрая агентът престана да звъни. Издателите престанаха да питат. Читателите изгубиха интерес. Единственото доказателство, че предишният ми живот не е само фантазия, бяха чековете за авторски права, които често пристигаха по пощата, и някое и друго писмо, което получавах от читател с психични отклонения на име Лестър Макейн, който вярваше, че е влюбен в Али, главната героиня в книгата ми.

Още помня прилива на адреналин, когато Джоел се приближи към мен на премиерата на книгата ми в Медисън парк-хотел. Бил на някакъв коктейл в съседната зала, когато ме видял да стоя пред вратата. Бях облечена с рокля на Бети Джонсън, която през 1997-а беше абсолютен хит: малка черна рокля без презрамки, за която бях платила безумна сума. Но, да, струваше си всеки цент. Все още беше в гардероба ми, но изведнъж изпитах импулсивно желание да се прибера у дома и да я изгоря.

— Изглеждате зашеметяващо — бе казал той доста дръзко, преди дори да се представи. Спомням си как се почувствах, когато го чух да изрича тези думи. Биха могли да бъдат негова запазена марка за завързване на разговор и — да бъдем реалисти — може би наистина бяха. Но ме накараха да се чувствам като момиче за милиони. Бяха толкова типични за Джоел.

Няколко месеца по-рано „Джи Кю“ бяха публикували подробна информация за най-желаните „обикновени момчета“, ергени в Америка — не, не списъкът, който на всеки две години представя Джордж Клуни, а онзи, който включва сърфист в Сан Диего, зъболекар в Пенсилвания, учител в Детройт и, да, адвокат в Ню Йорк — Джоел. Той бе влязъл в топ 10. И по някакъв начин аз го бях спечелила.

И изгубила.

Анабел размахваше ръце пред мен.

— Земя вика Емили — каза тя.

— Извинявай — отвърнах аз, леко потръпвайки. — Не, няма да напиша книга за Джоел. — Поклатих глава, поставих документите обратно в плика и ги прибрах в чантата си. — Ако отново напиша нещо, то ще бъде различно от всяка история, която някога съм се опитала да разкажа.

Анабел ме изгледа смутено.

— А продължението на последната ти книга? Няма ли да го довършиш?

— Вече не — казах аз и сгънах салфетката надве, след това на четири.

— Защо не?

Въздъхнах.

— Вече не мога да направя това. Насила да изсмуча 85 000 посредствени думи, дори ако това означава договор за книга. Дори ако означава хиляди читатели с моята книга в ръце по плажовете. Не, ако някога отново пропиша, ако отново напиша нещо, ще бъде различно.

Анабел изглеждаше готова да стане и да изръкопляска.

— Виж се само — усмихна се тя. — Постигаш пробив.

— Не — упорствах аз.

— Напротив. Хайде да помислим. — Тя преплете пръстите на ръцете си. — Ти каза, че искаш да напишеш нещо различно, но мисля, че всъщност последната ти книга не беше дошла от сърцето ти.

— Може да се каже, да — съгласих се, свивайки рамене.

Анабел лапна маслина от чашата си с мартини.

— Защо не пишеш за нещо, което наистина ти е присърце? — каза тя след миг. — Някое място или човек, който те е вдъхновил.

Кимнах.

— Нали всеки писател се опитва да прави именно това?

— Да — каза тя, нехайно отпрати сервитьора с поглед, който казваше „нямаме нужда от нищо и ще поискаме сметката по-късно“, и отново се вторачи в мен. — Но всъщност опитала ли си? Искам да кажа, книгата ти беше фантастична. Наистина, Ем, но имаше ли в нея нещо, което наистина да разкрива… твоята същност?

Права беше. Беше хубава история. Беше бестселър, безспорно. Тогава защо не се гордеех с нея? Защо не се чувствах свързана с нея?

— Познавам те отдавна — продължи тя — и знам, че тази история не идва от твоя живот, от твоите преживявания.

Така си беше. Но от какво в живота си можех да черпя вдъхновение? Замислих се за родителите си, за бабите и дядовците си и поклатих глава.

— Това е проблемът — казах. — Другите писатели имат златни мини. Лоши майки, малтретиране, вълнуващо детство. Моят живот досега беше толкова сладникав. Никакви загуби. Никакви травми. Дори смърт на домашен любимец. Котаракът на майка ми — Оскар, е на двадесет и две години. Тук няма нищо, от което би се родила интересна история, повярвай ми; мислила съм по въпроса.

— Мисля, че се подценяваш — заяви тя. — Трябва да има нещо. Някаква искра.

Този път мислено се понесох назад и веднага се сетих за пралеля си Бий, лелята на майка ми, и дома й на Бейнбридж Айлънд, в щата Вашингтон. Липсваше ми толкова, колкото и островът. Как бях допуснала да изминат толкова години, без да й гостувам? Бий, която беше на осемдесет и пет години, родена през двадесет и девета, нямаше свои деца, така че сестра ми и аз неизбежно станахме като внуци за нея. Изпращаше ни картички за рождени дни с нови петдесетдоларови банкноти вътре, коледни подаръци, които наистина бяха страхотни, и сладкиши за Свети Валентин, а когато отивахме да й погостуваме през лятото от дома си в Портланд, Орегон, пъхваше шоколадчета под възглавниците ни, преди майка ни да се разкрещи:

— Не, току-що си измиха зъбите!

Бий наистина беше ексцентрична. В нея имаше и нещо дразнещо. Говореше твърде много. Или твърде малко. Беше едновременно гостоприемна и сприхава, щедра и себична. Освен това пазеше своите тайни. Обожавах я заради това че ги има.

Майка ми винаги казваше, че когато хората живеят сами през по-голямата част от живота си, започват да не забелязват собствените си странности. Не бях сигурна дали приемам тази теория или не донякъде защото се тревожех, че и аз ще прекарам живота си в самота. Задоволявах се да следя за признаци.

Бий. Веднага си я представих на масата в кухнята й в Бейнбридж. Всеки ден, откакто я познавам, закусва едно и също: филийка мек хляб с масло и крем мед. Разрязва златистата филийка на четири малки квадратчета и ги слага върху салфетка, сгъната надве. Върху всяко парче щедро намазва размекнато масло, дебел пласт като глазура на торта, и най-отгоре голяма капка крем мед. Като дете съм я виждала да прави това стотици път, а сега, когато съм болна, филийка мек хляб с масло и мед е като лекарство.

Бий не е красавица. Стърчи над повечето мъже, с лице, което изглежда твърде широко, едри рамене и зъби. Въпреки това черно-белите снимки от младостта й разкриват някаква искра, хубост, която всички жени притежават, когато са малко над двадесетте.

Обожавах една нейна снимка точно на тази възраст, която висеше в рамка, украсена с мидени черупки, на стената в коридора на родния ми дом, определено не на почетно място, защото човек трябваше да стъпи на столче, за да я види ясно. Старата снимка с назъбени ръбове показваше Бий такава, каквато никога не съм я познавала. Седеше с приятелки върху одеяло на плажа, изглеждаше безгрижна и се усмихваше съблазнително. Друга жена бе наведена към нея и прошепваше нещо в ухото й. Тайна.

Бий стискаше гердана от перли, който висеше на шията й, и гледаше към камерата както никога не бях я виждала да гледа чичо Бил. Питах се кой е стоял зад обектива в онзи ден преди толкова години.

— Какво й е казала? — попитах майка си един ден като дете, докато се взирах в снимката.

Мама не вдигна поглед от прането, с което се бореше в коридора.

— Кой какво е казал?

Посочих жената до Бий.

— Хубавата жена, която шепне в ухото на леля Бий.

Мама веднага се изправи и дойде при мен. Посегна нагоре и изтри праха от стъклото с края на пуловера си.

— Никога няма да узнаем — каза тя, очевидно съжалявайки, докато гледаше снимката.

Покойният чичо на майка ми — Бил, беше хубавец, герой от Втората световна война. Всички казваха, че се е оженил за Бий заради парите й, но тази теория никак не ми се връзваше. Бях виждала как я целува, как обвива ръце около талията й през онези лета в детството ми. Обичаше я, нямаше съмнение в това.

Все пак нещо в начина, по който майка ми говореше за връзката им, ми подсказваше, че майка ми не я одобрява, че вярва, че Бил е заслужавал нещо по-добро. Според нея Бий беше твърде екстравагантна, твърде неженствена, твърде рязка, твърде много от всичко.

Въпреки това лято след лято гостувахме на Бий. Дори след като чичо Бил почина, когато бях на девет години. Мястото бе някак неземно, с чайките, прелитащи над нас, обширните градини, мириса на Пъджет Саунд, голямата кухня с изглед към сивите води, неизменния шум на вълните, които се разбиваха в брега. Със сестра ми го обожавахме и въпреки чувствата на майка ми към Бий знаех, че и тя обича мястото. Имаше успокояващо въздействие върху всички ни.

Анабел проницателно се вгледа в мен.

— Имаш някаква история там, нали?

Въздъхнах.

— Може би — уклончиво отвърнах.

— Защо не попътуваш? — предложи тя. — Имаш нужда да заминеш някъде, да проясниш мислите си.

Смръщих нос при тази идея.

— Къде да отида?

— Някъде далеч оттук.

Права беше. Голямата ябълка е неверен приятел. Градът те обича, когато летиш високо, и те сритва, когато си на дъното.

— Ще дойдеш ли с мен?

Представих си двете ни на тропически плаж с коктейли с чадърчета.

Тя поклати глава.

— Не.

— Защо?

Чувствах се като кученце — изплашено, изгубено кученце, което иска само някой да му сложи нашийник и да му покаже накъде да върви, какво да прави, как да се държи.

— Не мога да дойда с теб, защото трябва да направиш това сама. — Думите й ме жегнаха. Гледаше ме право в очите, сякаш трябваше да попия всяка капка от онова, което има да каже. — Ем, бракът ти приключи, а не си проляла и една сълза.

 

 

Докато вървях обратно към апартамента си, се замислих за казаното от Анабел и мислите ми отново се върнаха към леля ми Бий. Как бях допуснала да изминат толкова години, без да й гостувам?

Чух пронизителен, стържещ звук над главата си, безспорно звук от триене на метал в метал, и погледнах нагоре. Меден ветропоказател с форма на пате, покрит с дебел пласт сиво-зеленикава патина, привличаше вниманието от покрива на близкото кафене и шумно се въртеше от вятъра.

Сърцето ми запрепуска, когато забелязах познатата гледка. Къде го бях виждала преди? Изведнъж ми просветна. Картината. Картината на Бий. До този момент бях забравила за платното 18/14, което ми бе подарила, когато бях дете. Тя рисуваше и си спомням каква огромна чест бе за мен да ми бъде поверена тази творба. Нарекох я шедьовър и думите ми накараха Бий да се усмихне.

Затворих очи и съвършено ясно видях морския пейзаж с маслени бои: ветропоказателя с форма на пате, кацнал върху онази стара къщичка на плажа, и двамата влюбени, хванати за ръце, на брега.

Обзе ме чувство за вина. Къде беше картината? Бях я прибрала, след като с Джоел се бяхме нанесли в апартамента — мислех, че не подхожда на интериора ни. Бях се дистанцирала от острова, който обичах като дете, бях опаковала миналото си в кашони. Защо? Каква бе причината?

Ускорих крачка, дори започнах да подтичвам. Сетих се за „Години на благочестие“. Да не би и картината да е попаднала в някой кашон с вещи на Джоел? Или по-лошо, дали погрешка не я бях опаковала в кашон с книги и дрехи за благотворителна разпродажба? Стигнах до вратата на апартамента и пъхнах ключа си в ключалката, а след това изтичах по стълбите до спалнята и рязко отворих вратата на гардероба. Там, на горния рафт, имаше две кутии. Свалих едната и прерових съдържанието й: няколко плюшени животинки от детството ми, кутия полароидни снимки и купчина изрезки със статиите от двегодишния ми принос за колежанския вестник, дебела колкото няколко тетрадки. Все още никаква картина.

Посегнах към втората кутия, погледнах вътре и намерих парцалена кукла, кутийка с любовни бележки от първите ми ученически години и любимия ми розов дневник с ягодки от началното училище. Това бе всичко.

Как съм могла да я изгубя? Как съм могла да бъда толкова нехайна? Станах, отново огледах гардероба от горе до долу. Найлонов плик, пъхнат в ъгъла в дъното, изведнъж привлече вниманието ми. Сърцето ми се разтуптя от вълнение, когато я извадих на светло.

В плика, увит в плажна кърпа на тюркоазени и розови шарки, беше картината. Някаква болка ме прониза дълбоко, когато я взех в ръце. Ветропоказателят. Плажът. Старата къщичка. Бяха точно такива, каквито си ги спомнях. Но не и двойката. Не, нещо беше различно. Винаги си бях въобразявала, че двамата са Бий и чичо Бил. Жената почти със сигурност беше Бий, с дългите си крака и неизменните си небесносини къси панталони. „Летните“ й панталони, както ги наричаше. Но мъжът не беше чичо Бил. Не. Как бе възможно това да ми е убягвало? Бил имаше светли, пясъчноруси коси. А на този мъж бяха гъсти и тъмни, чупливи. Кой беше този мъж? И защо Бий бе нарисувала себе си с него?

Оставих бъркотията на пода и слязох с картината долу до бележника си с адреси. Набрах познатите цифри на телефона и си поех дъх, продължително и дълбоко, изслушвайки звука от първото позвъняване, след това от второто.

— Ало?

Гласът й беше същият, дълбок и плътен, с кадифени нотки.

— Бий, аз съм, Емили — заговорих с леко треперещ глас. — Съжалявам, че не съм се обаждала толкова отдавна. Просто…

— Глупости, скъпа — каза тя. — Няма за какво да се извиняваш. Получи ли картичката ми?

— Картичка?

— Да, изпратих я миналата седмица, след като чух новините за теб.

— Чула си?

Не бях казала на много хора за Джоел. Дори на родителите си в Портланд — все още. И на сестра си в Лос Анджелис, с идеалните й деца, любящ съпруг и градина с екологично чисти зеленчуци. Дори на терапевта си. Въпреки това не се изненадах, че новината е стигнала до Бейнбридж Айлънд.

— Да — каза тя. — И се питах дали ще дойдеш да ми погостуваш. — Замълча за миг. — Този остров е чудесно място за изцеление.

Прокарах пръст по ръба на картината. Исках да бъда там точно в този момент — на Бейнбридж Айлънд, в голямата топла кухня на Бий.

— Кога ще дойдеш?

Бий никога не губи време за празни приказки.

— Утре твърде скоро ли е?

— Утре е 1 март — каза тя, — започва месецът, когато заливът има най-голяма притегателна сила, скъпа. Истински оживява.

Знаех, че е права. Кипящите сиви води. Кафявите водорасли и клони. Почти усещах вкуса на соления въздух. Бий вярваше, че Пъджет Саунд е страхотен лечител. И знаех, че когато пристигна, ще настоява да сваля обувките си и да нагазя, дори и да е един сутринта и да е шест градуса, колкото навярно щеше да бъде.

— И, Емили?

— Да?

— Има нещо важно, за което трябва да поговорим.

— Какво е?

— Не сега. Не по телефона. Когато дойдеш тук, скъпа.

След като затворих, слязох до пощенската кутия и намерих извлечение по кредитна карта, каталог на „Викторияс Сикрет“, адресиран до Джоел, и голям квадратен плик. Разпознах адреса на подателя и ми бе нужен само миг, за да си спомня къде съм го виждала: на документите за развода. А и беше факт, че го бях проверила в Гугъл преди седмица. Беше градската къща на Петдесет и седма, онази, в която той живееше със Стефани.

Адреналинът ми започна да се покачва при мисълта, че Джоел ме е потърсил. Може би ми бе изпратил писмо, картичка, не, романтично начало на търсене на съкровище: покана за среща някъде в града, където ще има други указания, а след това още четири и той ще ме чака там, пред хотела, в който се бяхме запознали преди толкова години. И ще държи роза, не, надпис: „Съжалявам. Обичам те. Прости ми“. Точно така. Това можеше да бъде идеалният край на една трагична романтична история. Дай ни щастлив край, Джоел, осъзнах, че прошепвам, докато прокарвах пръсти по плика. Все още ме обича. Все още има чувства.

Но когато повдигнах крайчеца на плика и внимателно издърпах картичката със златист брокат, фантазията изведнъж се срина. Останах с втренчен поглед.

Луксозният картон. Сложната калиграфия. Беше покана за сватба. За неговата сватба. В шест часа. Вечеря. Танци. Тържество на любовта. Телешко или пилешко. Приемам с удоволствие. Отказвам със съжаление. Влязох в кухнята, спокойно подминах кошчето за рециклиране и вместо в него изхвърлих малката лъскава картичка при хранителните отпадъци, върху мухлясалото пиле по китайски.

Докато ровех из останалата поща, изпуснах списание и когато посегнах да го вдигна, видях картичката от Бий, скрита между страниците на „Нюйоркър“. Отпред имаше ферибот, бял със зелена ивица, пристигащ на Игъл Харбър. Обърнах я и прочетох:

Емили,

Островът намира начин да те призове, когато моментът настъпи. Ела у дома. Липсваше ми, скъпа.

 

С цялата ми обич,

Бий

Притиснах картичката към гърдите си и въздъхнах дълбоко.