Ема Чейс
Заплетени (1)

Глава 1

Виждаш ли тази брадясала, нечиста купчина плът на дивана? Да, да, точно там. Мъжът в мръсна сива тениска и скъсано долнище на анцуг?

Е, това съм аз. Дрю Еванс.

Обикновено не изглеждам така. Искам да кажа, че не е в мой стил.

В нормалния живот, когато аз съм си аз, винаги съм излъскан, добре облечен, гладко избръснат, черната ми коса е прибрана назад, защото някой ми беше казал, че така изглеждам опасен и имам вид на много добър професионалист. Имам красиви костюми. Всеки чифт от колекцията ми обувки струва повече от наема ти.

Апартаментът ми ли? Да, точно там съм в момента. Щорите са спуснати, мебелите имат леко синкав оттенък. Заради светлината от телевизора е.

Масите и подът са затрупани с празни кутии от бира, пица, сладолед.

Това не е моят апартамент. В смисъл моят е, но не съвсем. При нормални обстоятелства живея в безупречно чисто жилище. Имам чистачка. Идва два пъти в седмицата. Всичко в дома ми е последен писък на техниката, притежавам всевъзможни играчки, всичко, за което може да се сети едно пораснало момче: долби съраунд, сателитни говорители, огромен плазмен телевизор. Мебелите ми са предимно в черно, преобладава металът. Всеки, който прекрачи прага на апартамента ми, веднага ще разбере, че тук живее истински мъж.

Така, както вече казах, това, което виждаш не е истинското ми аз.

Имам грип.

Инфлуенца.

Забелязал си, че някои от най-гадните болести в историята на човечеството имат доста лирични, напевни имена? Малария, диария, холера. Женски имена. Мислиш ли, че го правят нарочно? За да ти кажат по по-любезен начин, че си се тръшнал от нещо смъртоносно, но поне звучи добре. Нищо че се влачиш по кучешкия си задник и гниеш.

Инфлуенца. Звучи звънко, ако си го повтаряш достатъчно често.

Всъщност почти съм убеден, че съм болен точно от това. И че точно заради инфлуенцата съм изключил всички телефони, закопал съм се в нас, окопал съм се около дивана и ставам само за да ида до кенефа и да си поръчам ядене.

Колко дълго трае тоя грип? Десет дни? Месец? При мен започна преди седмица. Часовникът ми звънна в пет, както всяка сутрин, но вместо да си вдигна задника и да отида в офиса си, където съм звезда, аз метнах будилника към стената и го разбих. Разказах му играта.

Така или иначе ме дразнеше как звъни._ Бип-бип-бип_.

Обърнах се на другата страна и заспах. Когато най-накрая си вдигнах задника от кревата, бях отпаднал и ми се гадеше. Гърдите ме боляха, главата ми пулсираше. Виждаш ли? Прав съм, че е грип, нали? Не успях да заспя повече, затова се настаних тук, на дивана. Хубав диван, удобен. И там реших да си остана. Цяла седмица. И да гледам най-големите хитове на Уил Фарел на плазмения. Нон-стоп.

Водещият: Легендата за Рон Бъргънди. Това гледам в момента. За трети път днес, но все още не съм се засмял. Нито една-единствена усмивка. Може би на четвъртото пускане, а?

Сега пък кой блъска по вратата?

Шибаният портиер. Защо се е довлякъл? Много ще съжалява, когато дойде време за коледния му бакшиш. Можем да се обзаложим!

Не му обръщам внимание, но тоя задник продължава.

И продължава.

— Дрю! Дрю! Знам, че си тук! Отвори проклетата врата!

О, боже!

Кучката се е довлякла. Иначе, сестра ми е известна в семейните среди като Александра.

Като казвам кучка, кълна се, че това е много нежно обръщение, и то само защото съм й брат. Това е възможно най-любвеобилният начин, по който може да се определи тази жена. Кучка си е. Винаги налага мнението си, винаги изисква някакви неща от хората, никога не се отказва. Ще го убия тоя портиер!

— Ако не отвориш вратата, ще извикам полицията, и те ще я разбият.

Кълна се!

Сега разбираш ли за какво ти говоря?

Вдигам възглавницата, която лежи в скута ми от бог знае кога, и я притискам към лицето си. Вдишвам дълбоко. Мирише на ванилия и лавандула, на свежест и чистота, на нещо, към което можеш да се пристрастиш.

— Дрю, чуваш ли ме?

Увивам възглавницата около главата си. Не защото мирише на… нея… а за да не чувам това блъскане по вратата.

— Ще извадя телефона и ще набера полицията! — Гласът й е заканителен, злобен и знам, че не се шегува.

Въздъхвам дълбоко и с мъка се изправям от дивана. Отнема ми доста време, за да стигна до вратата. Всяка стъпка е болезнена, трудна. Тялото ми е сковано, всичко ме боли.

Шибан грип!

Отварям вратата и събирам цялата си мъжка смелост, за да поема безумния гняв на Кучката. Тя стои с опрян до ухото последен модел iPhone.

Ноктите й са перфектно лакирани, русата й коса е стегната в елегантно кокче. Тъмнозелената й чанта е преметната през рамото. Не мога да не отбележа, че чантата е в същия цвят като полата й. При Лекс всичко опира до комбинацията на цветове. И до комбинацията и на други неща.

Зад нея, с подходящо за случая извинително и тъжно лице и измачкана синя риза се крие най-добрият ми приятел и колега Матю Фишър.

Добре, прощавам на портиера. Ще убия Матю.

— Исусе! — вика до небесата Александра. — Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Нали ти казах, че това не съм съвсем аз!

Не си правя труда да й отговарям. Нямам сили. Оставям вратата отворена и се пльосвам по лице на дивана. Там е топло и меко. Всъщност, сега като се замисля, тук е доста твърдо, но удобно.

Обичам те, диванче. Казвал ли съм ти колко те обичам? Ако не съм, ето, сега ти казвам.

Макар че лицето ми е заровено във възглавницата, усещам как Александра и Матю се разхождат бавно из апартамента ми. Мога да си представя шокираните им лица. Свил съм се в черупката си и за секунда надниквам — да, прав съм бил.

— Дрю? — чувам гласа й, но сега вече говори със загриженост. Усещам я дори в едносричната дума.

След това се побърква отново и вика:

— По дяволите, Матю! Защо не ми се обади по-рано? Как можа да позволиш да се стигне дотук?

— Не съм го виждал, Лекс — оправдава се тихо Матю. Виждаш ли, че и той се страхува от Кучката! — Идвах всеки ден. Отказваше да ми отвори.

Усещам как диванът потъва. Кучката е седнала до мен.

— Дрю? — казва тихо. Усещам нежната й ръка в косата си. — Миличко!

Гласът й се е променил от тревога. Напомня ми на майка ми. Когато бях малко момче и боледувах, мама идваше в стаята ми с чаша какао и супа.

Подредени на табличка. Целуваше челото ми, за да провери дали имам температура. Винаги ме караше да се чувствам по-добре. Споменът и гласът на Александра навлажняват затворените ми очи.

Какво мислиш? Яко съм загазил, щом вече взех и да цивря.

— Добре съм, Александра — казвам, но май не ме чува. Гласът ми потъва в уханието на възглавницата. — Просто имам грип.

Чувам как отваря кутия от пица. Да, знам, смърди на загниващо сирене и развалени наденички.

— Това ли трябва да ядеш? А си болен от грип!

Чувам подрънкването на празни бирени бутилки. Явно започва да ги събира. Аз не съм единственият откачен на тема чистота в семейството.

— О, не! Това е пълен абсурд! — казва и поема дълбоко въздух. Към аромата на загнилата пица се прибавя и нов. Хм, оная кутия от сладолед май не е била съвсем празна. Защо съм се заблудил?

— Дрю? — започва да разтърсва леко раменете ми. Предавам се и сядам.

Разтърквам очи, за да разкарам свирепата умора. — Говори, кажи ми. Какво стана? Какво е това?

Гледам в загрижените очи на моята сестра — кучка и се връщам двайсет и две години назад. Бях на шест и моят хамстер Господин Уизълс умря. И тогава, така като и днес, болезнената истина бе изтръгната от гърлото ми по най-жесток начин.

— Най-накрая се случи.

— Какво се случи?

— Това, което ми желаеш от толкова много години. Ти ме прокле! — казвам много тихо. — Влюбих се.

Поглеждам към нея и забелязвам усмивката й. Винаги е искала да ми се случи. Винаги. Женена е за Стивън от… една вечност, влюбена е в него от много време, никога не е одобрявала начина, по който живея. Просто беше в състояние да изрине земята, за да ме убеди, че е време да се задомя. Да намеря някоя да се грижи за мен така, както тя се грижи за Стивън. Така, както майка ми се грижи за баща ми.

Казвах й, че няма да стане, защото не желая да се случи. Не ми трябваше такова нещо. Защо да си вземаш книга от вас, щом си тръгнал за библиотеката? Защо да си носиш пясък, ако отиваш на плаж? Защо да си купуваш крава, при положение че млякото ти е безплатно?

Разбираш ли какво се опитвам да ти обясня?

И така, тя се усмихва, а аз започвам да говоря. Не мога да позная гласа си.

— Тя се омъжва за друг, Лекс. Тя не иска… не иска мен.

Съчувствието се размазва върху лицето на сестра ми. Като мармалад на филия. И след него идва решителността. Защото Александра… тя оправя нещата. Тя може да отпуши запушени мивки, тръби на баня, да сложи гипсова замазка върху някоя дупка в стената, да изчисти петното от някое килимче. И вече знам какво й минава през ума: ако братчето й е наранено, изритано яко в задника и топките, тя ще запретне ръкави и ще го вдигне на крака.

Де да беше толкова лесно. Но мисля, че целият световен запас от най-силното лепило няма да стигне, за да се сглобят парчетата от сърцето ми.

Споменах ли, че съм малко лирична душа? Поетична.

— Добре. Това може да се оправи, Дрю.

После да не ми кажеш, че не познавам сестра си!

— Сега иди и се изкъпи. Старателно. Аз ще почистя тая кочина. После излизаме заедно. Тримата.

— Не мога да изляза! — Тази жена не чува ли какво й се говори? — Имам грип.

Тя се усмихва състрадателно.

— Имаш нужда от топла храна. И определено от душ. След това ще се почувстваш по-добре.

Може би е права. Един бог знае какво съм правил през последните седем дни, но нито едно от нещата, които опитах, не ми помогна да се почувствам по-добре. Свивам рамене и ставам да се къпя. Вземам възглавницата с мен.

Като четиригодишно дете, което разнася навсякъде любимата си плюшена играчка.

Докато вървя към банята, започвам пак да мисля как започна всичко.

Преди имах такъв прекрасен живот! И после всичко се сгромоляса в една купчина лайна.

Искаш да знаеш защо? Искаш да чуеш сълзливата ми история? Добре тогава. Всичко започна една събота вечер преди няколко месеца. Обикновена събота вечер.

Е, за мен поне си беше съвсем незабележителна.

 

 

Преди четири месеца

— Мамка му, да, точно така. Да, не спирай.

Виждаш ли онзи дяволски красив мъж в черния костюм? Да, същия, на когото онова червенокосо момиче прави свирка в тоалетната? Това съм аз.

Истинският аз. АПГ: Аз Преди Грипа.

— Свършвам, бейби, свършвам!

Да спрем кадъра за секунда, за да кажа нещо.

За всички дами, които четат това. Мили момичета, нека ви дам един безплатен съвет: ако мъж, с когото сте се запознали в бар или клуб се обръща към вас по следния начин: сладурче, бейби, мило, красавице, съкровище или използва някакви други доста неясни обръщения, не се заблуждавайте, че пичът е хлътнал по вас и вече си мисли за имена на общите ви домашни любимци. Той просто не си е дал труда да запомни името ти или изобщо не му пука как се казваш.

А няма момиче, което да примира от щастие, когато се обърнат към нея с грешното име, особено когато е клекнала на плочките и ти прави свирка в мъжката тоалетна. Ето защо използвам безопасното „бейби“.

Истинското й име ли? Има ли значение?

— Свършвам, бейби.

Тя отделя устни от пениса ми, а аз свършвам в ръката й. След това отивам до мивката да се измия и закопчавам ципа си. Червенокосата ме гледа усмихнато, вади от чантата си малка бутилка с препарат за устна хигиена и започва да изплаква устата си.

Очарователно, нали?

— Ще пийнем ли по нещо? — пита тя с глас, който според нейните представи вероятно е съблазнителен. Но нека поясня нещо. Факт — когато свърша, значи наистина свършвам. Не съм от мъжете, които се возят на една и съща въртележка повече от един път. Веднъж стига. И когато тръпката отмине, с нея си заминава и интересът ми.

Но майка ми е възпитала един истински джентълмен.

— Иди да намериш маса, а аз ще взема за пиене от бара.

Червенокосото девойче положи доста усилия, стара се момичето, заработи си поне едно питие.

Тя излиза от банята, а аз тръгвам към претъпкания бар. Споменах, че е събота вечер, нали? И сме в РЕМ. Не, не като R.E.M^[1]., а като РЕМ, така наричат петата фаза на съня, в която клепачите ти мърдат бързо и сънуваш.

Стана ли ясно? Добре.

Това е най-популярният клуб в Ню Йорк. Е, поне за тази вечер. Другата седмица ще е някой друг. Но мястото в случая няма никакво значение.

Сценарият е винаги един и същ. Всеки уикенд с приятелите ми влизаме заедно и излизаме поотделно, но никога сами.

Не ме гледай така. Не съм лошо момче. Не лъжа. Никога не си позволявам да захаросвам жените с някакви сладки и плоски приказки за любов от пръв поглед. Аз съм прямо копеле, стрелям в целта. Искам да си прекарам добре.

Само за една вечер. И винаги им го казвам директно. Много по-добре е така, отколкото да се правиш на умряла лисица като деветдесет и девет процента от мъжете тук. Повярвай ми! А и повечето от момичетата искат същото. Една вечер и толкова.

Е, добре, това май не е съвсем вярно. Но имам ли избор? Виждат ме, искат да ме чукат, чукат ме, и хоп! Изведнъж искат да ми раждат деца. Това не е мой проблем. Както вече казах, казвам им как стоят нещата, старая се да им е хубаво, плащам им таксито до тях. Лека нощ, не ми се обаждай, защото аз със сигурност нямам никакви подобни намерения.

Най-сетне успявам да си пробия път и поръчвам две питиета. Обръщам се и се заглеждам в гърчещите се на дансинга тела. Музиката вибрира, клубът се тресе.

И тогава я виждам. На пет метра от мен. Чака търпеливо, но е някак напрегната. Край нея тълпа озверели за алкохол свине и овце размахват пари, викат, бутат се, блеят.

Казах вече, че съм поетична душа, нали? Но невинаги съм бил такъв. Не и до този момент. Тя е превъзходна, прелестна, истински ангел. Каквато и шибана поетична дума да кажа, все ще е на място. И за капак на всичко, забравям да дишам.

Косата й е дълга и тъмна. Лъскава. Блести дори под оскъдната светлина.

Облечена е в червена рокля с гол гръб — секси и в същото време много класически стилна. Роклята очертава всяка извивка на тялото й. Устните й са сочни. Това са устни, които направо си молят да ги размажеш.

И очите й. Исусе! Очите й са големи и много, много тъмни. Представям си как тези очи поглеждат към лицето ми, докато е клекнала под мен и е плъзнала пениса ми между тези малки, сочни устни. Споменатият орган се разбужда за живот и решавам, че трябва да я имам.

Проправям си път към нея. Ето това момиче извади късмет тази вечер. Ще се радва на компанията ми цяла нощ. Ще вкуси от удоволствието. И какво удоволствие я чака само!

Заставам до нея точно когато отваря уста да поръчва. Намесвам се:

— Дамата ще пие… — Оглеждам я, за да преценя какво ще пие. Нека поясня, че имам талант в тези неща. Мога да преценя за няколко секунди кой какво пие. Някои хора пият бира, други скоч, трети отлежало вино, има и такива, които пият бренди или шампанско. А аз винаги познавам кой какво обича да пие. Винаги! — Вермут мерло, 2003.

Тя се обръща и ме гледа учудено. После ме оглежда от глава до пети.

Очевидно решава, че не съм задръстен задник и казва:

— Добър си.

— Да, така е. А ти си хубава.

Бузите й порозовяват и тя поглежда встрани. Кой за бога се изчервява в наши дни? Не е ли демоде? А е толкова хубаво!

— Е, какво ще кажеш да намерим някое по-спокойно и удобно местенце… някъде насаме. Да се опознаем?

Без да ме дочака дори да довърша, казва:

— Тук съм с приятели. Обикновено не посещавам такива места, но тази вечер празнуваме.

— И какво празнуваме?

— Току-що завърших финанси и в понеделник започвам нова работа.

— Сериозно? Какво съвпадение! И аз се занимавам с финанси. Може би си чувала името на компанията ми. Еванс, Рейнхарт и Фишър? — Ние сме най-нашумялата банка в града, сигурен съм, че е подобаващо впечатлена.

Нека спрем за малко кадъра, става ли?

Видя ли само как устните на тази великолепна жена се извиха в едно голямо О, когато й казах къде работя? Видя ли как се разшириха очите й?

Това трябваше да ми подскаже нещо.

Но тогава аз не забелязах детайлите, които виждаш ти. Бях прекалено зает да изучавам циците й. Между другото са перфектни. Малко по-мънички за вкуса ми, но доколкото ми е известно, за един мъж е достатъчно ръцете му да са пълни, останалото няма значение.

Искам да кажа, че това изражение, което виждаш ти, но което не видях аз, е много важно, защото ще има голямо значение по-нататък. Сега да се върнем на разговора.

— Имаме толкова много общи теми — казвам. — Работим в един и същи бизнес, и двамата харесваме червено отлежало… Считам, че си го дължим един на друг. Ще е грехота да не проверим как би могла да завърши тази вечер.

Тя се смее. Магически звук.

Сега е време да обясня нещо. С всяка друга жена, независимо какъв ден от седмицата е и в кой клуб съм, сега вече щях да съм в таксито с ръка под полата й, и вече щеше да пъшка и стене под устните ми. Няма две мнения по въпроса. А сега се налага да водя целия този разговор и да се трудя упорито, за да я накарам да тръгне с мен. За мен това е полагане на труд. И ме възбужда. Странно.

— Между другото, аз съм Дрю — подавам ръка. — А ти си?

Тя подава ръка и казва:

— А аз съм сгодена.

Без да се обезкуражавам, вземам ръката й и я целувам галантно. Леко докосвам кожата й с език. Усещам как моята привидно неентусиазирана красавица се опитва да прикрие лек трепет и вече знам, че се докопвам до нея.

Нека поясня нещо за себе си от самото начало: не съм от хората, които слушат, когато някой им говори. Вместо да слушам, аз наблюдавам израженията на този, който ми говори, следя очите, движенията, как се променя гласът.

Очите на кошутата ми казват не, но… тялото й? Тялото й пищи: Да, чукай ме на бара. В рамките на три минути тя ми каза защо е тук, какво работи, и ми позволи да целуна ръката й. Една незаинтересувана жена не прави така.

Така прави жена, която се опитва да изглежда незаинтересувана.

Фасулска работа за експерт като мен.

Иска ми се да направя коментар за годежния й пръстен. Диамантът е толкова малък, че и с лупа не може да се види. Чудя се дали всъщност има диамант. Но решавам, че има вероятност да я засегна. Каза, че сега е завършила. Имам приятели, които теглиха заеми, за да завършат бизнес училища, и знам, че лихвите ги съсипват.

Затова пробвам друга тактика — прямота.

— Още по-добре. Ти не пилееш време по такива места, а аз не пилея време в задълбочаване, връзки и обвързване. Така че сме перфектна комбинация. Трябва да проучим на какво се дължи това. Не мислиш ли?

Тя пак се смее. Напитките ни пристигат. Тя взема своята и казва:

— Благодаря за виното. Трябва да се връщам при приятелите си. Беше ми много приятно.

Поглеждам я усмихнат като хищник, не мога да се спра:

— Бейби, ако ми позволиш да те изведа от тук, ще разбереш истинското значение на думата „приятно“.

Тя поклаща глава, усмихва се снизходително, сякаш пред нея стои някое разглезено хлапе. После се обръща и казва през рамо:

— Приятна вечер, господин Еванс.

Както вече казах, по принцип съм много наблюдателен човек. Шерлок Холмс и аз можехме добре да си другаруваме и да си разследваме кървави мистерии. Но съм толкова погълнат от този сладък задник, че в началото картинката ми убягва.

Забеляза ли? Улови ли малкия детайл, който на мен ми убягна?

Точно така. Нарече ме „господин Еванс“, а аз не й казах фамилното си име.

Запомни и това.

Решавам да я оставя на спокойствие. Засега. Гледам как тъмнокосата мистериозна жена се отдалечава. Решавам да й отпусна леко юздите, но планирам да я преследвам през цялата нощ. Ако се наложи.

Тя е ужасно сексапилна.

Но точно тогава червенокосата, да, същата от кенефа, ме намира.

— А, ето те и теб. Реших, че сме се изгубили — казва, притиска тялото си към ръката ми и почва да ме гали доста интимно. — Искаш ли да идем у нас. Точно зад ъгъла е.

А, много благодаря, но не, благодаря. Червенокосата точно бе започнала да се превръща в избледняващ спомен. Концентриран съм върху нещо доста по-добро, върху една доста интригуваща процедура. И точно се каня да й кажа, когато до нея се появява още една червенокоса.

— Това е сестра ми Манди. Разказах й за теб. Тя казва, че… ние, тримата… знаеш… можем да си прекараме добре.

Поглеждам сестрата. Близначка. И ето как плановете ми се променят за секунди. Знам, знам, че казах, че никога не се качвам на една и съща въртележка два пъти. Но близначки? За бога!

Едно трябва да ти е ясно: нито един мъж на този свят няма да се откаже от такова возене.